Хикъри Дикъри Док

Глава двадесет и втора

— Прекрасно разбирате положението си, мис Хобхауз. Вече ви предупредих.

Валъри Хобхауз го прекъсна.

— Знам какво правя. Предупредихте ме, че това, което кажа, може да се използва срещу мен. Подготвена съм за това. Обвинявате ме в контрабанда. Нямам надежда. Това означава дълги години в затвора. А другото пък означава, че ще бъда обвинена и в съучастничество в убийство.

— Ако направите самопризнания, може да ви помогне, но нищо не мога да ви обещая или пък да ви накарам да го направите, обещавайки ви изгода.

— Не знам дали ме интересува. По-добре всичко да приключи веднага, отколкото да гния в затвора. Искам да направя признания. Може да съм това, което наричате съучастник, но не съм убиец. Никога не съм възнамерявала да убивам, нито пък съм искала убийство. Не съм толкова глупава. Това, което искам, е ясно формулирано обвинение срещу Найджъл. Силия знаеше твърде много, но можех някак си да се справя с това. Найджъл не ми остави време. Той я накара да излязат и да се срещнат, каза й, че ще си признае за раницата и за мастилото, след което й сипал морфин в чашата с кафе. Той е попаднал на писмото й до мисис Хабърд по-рано и извадил оттам полезна „самоубийствена“ реплика. Той го сложи заедно с празната стъкленица от морфин (която прибрал, след като се престорил, че я изхвърля) до леглото й. Сега разбирам, че е замислял убийството доста отдавна. След това дойде и ми каза какво е направил. Заради мен самата трябваше да остана на негова страна. Същото нещо трябва да се е случило и с мисис Ник. Разбрал е, че тя пие и че на нея не може да се разчита… успял е да я пресрещне някъде по пътя й за вкъщи и е отровил питието й. Пред мен отрече да го е правил, но аз знам, че е така. После се случи това с Пат. Той дойде при мен в стаята ми и ми каза какво е станало. Каза ми какво трябва да направя, така че и двамата да имаме непоклатимо алиби. Вече бях оплетена в мрежата и нямах изход. Предполагам, че ако не ме бяхте хванали, щях да отида някъде в чужбина и да си изградя нов живот. Само че ме пипнахте. Сега се интересувам само от едно — да се уверя, че този жесток усмихнат дявол ще увисне на бесилката.

Инспектор Шарп пое дълбоко дъх. Всичко това беше напълно задоволително, просто невероятен късмет, но той беше объркан.

Полицаят наплюнчи молива си.

— Не съм сигурен, че разбирам — започна Шарп.

Тя го прекъсна.

— Няма нужда да разбирате. Имам си причини.

Еркюл Поаро се обади много внимателно:

— Мисис Николетис ли?

Той чу рязкото й вдишване.

— Тя ви беше… майка, нали?

— Да — каза Валъри Хобхауз. — Тя ми беше майка.