Хикъри Дикъри Док

Глава двадесета

— Идеята на мис Хобхауз не е била лоша — каза инспектор Шарп. Гласът му беше снизходителен, почти бащински.

Той разбъркваше паспортите в ръцете си като човек, който раздава карти.

— Сложно дело са финансите — каза той. — Доста време ни отне да тичаме от банка на банка. Добре си е покрила следите — имам предвид финансовите си следи. За две години, според мен, тя щеше да се измъкне, да замине в чужбина и да си живее щастливо с незаконните си доходи. Не е било голяма работа — нерегистрирани диаманти, сапфири и така нататък влизат, крадена стока излиза, и малко наркотици като добавка. Доста добре е организирано. Пътувала е в чужбина под чуждо и със собственото си име, но никога прекалено често и същинската контрабанда се е извършвала несъзнателно от някой друг. Имала е агенти в чужбина, които са се грижели за подмяната на раниците в подходящ момент. Да, идеята не е била лоша. И трябва да благодарим на мосю Поаро, който ни наведе на нея. Умно е от нейна страна да предложи и психологическия трик с кражбите на бедната малка мис Остин. Веднага разбрахте това, нали, мосю Поаро?

Поаро се усмихна скромно, а мисис Хабърд го погледна с възхищение. Намираха се в дневната на мисис Хабърд и разговаряха съвсем неофициално.

— Алчността я погуби — каза Поаро. — Изкушена бе от хубавия диамант върху пръстена на мис Патриша Лейн. Глупаво от нейна страна, защото така показа веднага, че е свикнала да борави със скъпоценни камъни… цялата тази работа с оценяването на диаманта и заменянето му с цирконий. Да, това определено ме насочи към Валъри Хобхауз. Въпреки това е умна: когато я обвиних, че е вдъхновила Силия, тя се съгласи и го обясни със съчувствието си.

— Но убийство! — каза мисис Хабърд. — Хладнокръвно убийство. Дори сега не мога да си го представя.

Инспектор Шарп изглеждаше мрачен.

— Все още не сме в състояние да я обвиним в убийството на Силия Остин — рече той. — Пипнахме я за контрабанда, разбира се. С това няма проблеми. Но обвинението в убийство е по-сериозна работа. Прокурорът просто не вижда начин. Мотив има, естествено, има и възможност. Тя може би е знаела всичко за баса и за това, че Найджъл притежава морфин, но нямаме истински улики, освен това трябва да се имат предвид и другите две убийства. Може да е отровила и мисис Николетис, но, от друга страна, определено не е убила Патриша Лейн. Всъщност тя е единственият човек, за когото всичко е ясно. Джеронимо казва със сигурност, че е излязла от къщата в шест часа. Той се придържа към това. Не знам дали го е подкупила.

— Не — каза Поаро, поклащайки глава. — Не го е подкупила.

— Имаме и показанията на аптекаря от ъгъла на улицата. Той я познава достатъчно добре и поддържа това, че тя е влязла в шест и пет, купила е пудра, аспирин и се е обадила по телефона. Напуснала е магазина в шест и четвърт и е взела такси от колонката отвън.

Поаро се изправи в стола си.

— Но това — рече той, — е великолепно! Точно това ни трябва!

— Какво, за Бога, имате предвид?

— Имам предвид, че тя всъщност се е обадила от телефона на аптеката.

Инспектор Шарп го погледна раздразнено.

— Вижте какво, мосю Поаро, дайте да видим известните факти. В шест и осем минути Патриша Лейн е жива и се обажда в полицейския участък от тази стая. Съгласен ли сте с това?

— Не мисля, че се е обаждала от тази стая.

— Добре тогава, долу от салона.

— Нито пък от салона.

Инспектор Шарп въздъхна.

— Предполагам няма да отречете, че е имало обаждане в полицейското управление? Не смятате, че аз, сержантът, полицай Най и Найджъл Чапмън сме станали жертви на масова халюцинация?

— Не, в никакъв случай. Обаждане е имало. Бих направил догадката, че то е извършено от телефона на аптеката.

Челюстта на инспектор Шарп увисна за миг.

— Искате да кажете, че се е обаждала Валъри Хобхауз? Че се е преструвала на Патриша Лейн, а Патриша Лейн е била вече мъртва?

— Да, точно това искам да кажа.

Инспекторът млъкна за момент, после стовари юмрука си върху масата с трясък.

— Не вярвам. Гласът… чух го лично.

— Чули сте го, да. Момичешки глас, запъхтян, развълнуван. Само че не познавате гласа на Патриша Лейн достатъчно добре, за да кажете със сигурност, че е била тя.

— Може аз да не го познавам. Но всъщност Найджъл Чапмън вдигна слушалката. Не може да ме убедите, че Найджъл Чапмън може да бъде заблуден. Не е толкова лесно да се прикрие глас по телефона, нито да се подправи нечий друг. Найджъл Чапмън щеше да разбере, че не е бил гласът на Пат.

— Да — каза Поаро. — Найджъл Чапмън щеше да знае. Найджъл Чапмън е знаел много добре, че не е Патриша. Кой би могъл да знае по-добре от него, след като я е убил с удар отзад по главата малко преди това.

Минаха минута-две, преди инспекторът да си възвърне дар слово.

— Найджъл Чапмън? Найджъл Чапмън ли? Ама когато я намерихме убита… той плака… плака като дете.

— Осмелявам се да кажа — рече Поаро, — че според мен той обичаше това момиче не по-малко от когото и да било другиго, но това не я е спасило. Не и в случай че е представлявала заплаха за интересите му. През цялото време Найджъл Чапмън беше една очевидна възможност. Кой притежаваше морфин? Найджъл Чапмън. Кой има блестящия ум да планира и храбростта да извърши убийство? Найджъл Чапмън. За кого знаем, че е жесток и суетен? За Найджъл Чапмън. Има всички отличителни белези на убиец: арогантна суета, злоба, растяща дързост, която го кара да привлича вниманието към себе си по всеки възможен начин — използването на зеленото мастило в изумителния двоен блъф и, най-накрая, преиграването с глупавата умишлена грешка да сложи косми на Лен Бейтсън в пръстите на Патриша Лейн, забравяйки факта, че, след като е ударена отзад, Патриша не би могла да сграбчи нападателя си за косата. Такива са тези убийци, движени от собствения си егоизъм, от обожанието към собствения си ум, разчитащи на чара си — защото Найджъл имаше чар, чара на разглезено дете, което не е пораснало, което никога няма да порасне и което вижда само едно — себе си и това, което иска!

— Но защо, мосю Поаро? Защо убийство? Силия Остин може би, но защо и Патриша Лейн?

— Това именно — каза Поаро — трябва да разберем.