Хикъри Дикъри Док

I.

Настанен да седне в една стая на полицейското управление, Найджъл нервно се взираше в строгите очи на инспектор Шарп. Леко заеквайки, той току-що беше завършил разказа си.

— Разбирате ли, мистър Чапмън, че това, което ми разказахте, е много сериозно? Наистина много сериозно.

— Естествено, че разбирам. Нямаше да дойда тук да ви го кажа, ако не чувствах, че е спешно.

— Казвате, че мис Лейн не може да си спомни къде е сложила това шише от сода бикарбонат, съдържащо морфин?

— Тя много се е объркала. Колкото повече се опитва да мисли, толкова по-несигурна става. Казва, че аз съм я шашардисал. Каза, че ще се опита да помисли, докато съм при вас.

— По-добре веднага да се върнем на Хикъри Роуд.

Докато инспекторът говореше, телефонът на масата иззвъня и полицаят, който записваше разказа на Найджъл, протегна ръка и вдигна слушалката.

— Мис Лейн се обажда — каза той, докато слушаше. — Иска да говори с мистър Чапмън.

Найджъл се наведе през масата и пое слушалката от него.

— Пат? Найджъл е.

Гласът на момичето долетя запъхтян, нетърпелив, думите се прескачаха една друга.

— Найджъл! Мисля, че го намерих! Искам да кажа, мисля, че сега знам кой може да го е взел… нали разбираш… да го е взел от чекмеджето с носните ми кърпички. Виждаш ли, има само един човек, който…

Гласът млъкна.

— Пат. Ало? Там ли си? Кой беше?

— Сега не мога да ти кажа. По-късно. Ще си дойдеш ли?

Слушалката беше достатъчно близо, така че инспекторът и полицаят чуха ясно целия разговор и Шарп утвърдително кимна в отговор на питащия поглед на Найджъл.

— Кажете й „веднага“ — рече той.

— Идваме веднага — каза Найджъл. — Тръгваме в момента.

— О, добре! Ще си бъда в стаята.

— До скоро, Пат.

По време на краткото пътуване до Хикъри Роуд не бе проронена нито дума. Шарп се питаше дали това най-сетне не е някакъв пробив. Щеше ли Патриша Лейн да предложи някакво определено доказателство или просто една своя догадка? Ясно бе, че си е спомнила нещо, което й се струва важно. Предположи, че се е обадила от салона, където е трябвало да внимава какво говори. По това време на вечерта наоколо минаваха твърде много хора.

Найджъл отвори входната врата на Хикъри Роуд 26 със своя ключ и те влязоха вътре. През отворената врата на всекидневната Шарп видя рошавата червенокоса глава на Ленърд Бейтсън, наведена над някакви книги.

Найджъл тръгна нагоре по стълбите и по коридора към стаята на Пат. Той почука кратко на вратата и влезе.

— Здравей, Пат. Ето ни.

Гласът му секна, отмирайки в дълга, задушаваща въздишка. Той спря неподвижно. Над рамото му Шарп също видя гледката. Патриша Лейн лежеше просната на пода.

Инспекторът леко бутна Найджъл навътре. Той самият продължи напред и коленичи до отпуснатото тяло на момичето. Вдигна главата й, потърси пулса, след което внимателно постави главата в предишното положение. Изправи се на крака с мрачно и неподвижно лице.

— Не? — рече Найджъл с неестествено висок глас. — Не. Не. Не!

— Да, мистър Чапмън. Тя е мъртва.

— Не, не. Не и Пат! Скъпата ми, глупавичка Пат. Как…

— С това.

Беше просто, набързо измислено оръжие. Мраморно преспапие, увито във вълнен чорап.

— Ударена е в задната част на главата. Много ефикасно оръжие. Ако това ще бъде някакво успокоение за вас, мистър Чапмън, мисля, че дори не е разбрала какво й се е случило.

Найджъл седна разтреперан на леглото. Той каза:

— Това е един от моите чорапи. Тя щеше да го кърпи. О, Боже, тя щеше да го кърпи…

Изведнъж той се разплака. Плачеше като дете — в захлас и без да осъзнава нищо. Шарп продължаваше с възстановяването на сцената.

— Бил е някой, когото тя е познавала много добре. Някой, който е взел чорапа и просто е пуснал преспапието в него. Познато ли ви е това преспапие, мистър Чапмън?

Той дръпна чорапа назад, за да го открие.

Найджъл погледна, все още плачейки.

— Пат винаги го държеше на бюрото си. Лъв от Люцерн.

Той зарови лице в ръцете си.

— Пат. О, Пат! Какво ще правя без теб!

Изведнъж се изправи, отмятайки буйната си светла коса.

— Ще убия този, който го е направил! Ще го убия. Мръсна свиня!

— Спокойно, мистър Чапмън. Да, да, зная как се чувствате. Брутално дело.

— Пат не би наранила никого.

С успокоителни думи инспектор Шарп го изведе от стаята. След това той самият се върна в спалнята. Наведе се над мъртвото момиче и много внимателно измъкна нещо между пръстите й.

II.

Джеронимо въртеше изплашените си тъмни очи от едно лице към друго, а по челото му се стичаха струйки пот.

— Нищо не видял. Нищо не чул, казва ви. Не знае нищо въобще. Аз с Мария в кухня. Аз слага супата, аз стърже сиренето…

Шарп прекъсна изброяването.

— Никой не те обвинява. Просто искаме да изясним някои неща във времето. Кой е влизал и излизал от къщата през последния час?

— Аз не знае. Откъде да знае?

— От прозореца на кухнята много ясно се вижда кой влиза и излиза, нали?

— Може би да.

— Тогава просто ни кажи.

— Те влизат и излизат непрекъснато през това време на ден.

— Кой беше в къщата от шест до шест и тридесет и пет, когато ние пристигнахме?

— Всички, освен мистър Найджъл и мисис Хабърд, и мис Хобхауз.

— Те кога излязоха?

— Мисис Хабърд, тя излиза преди чай, тя още не се върнала.

— Продължавай.

— Мистър Найджъл излиза преди половин час, точно преди шест… изглежда много разтревожен, той връща се с вас ей сега.

— Точно така, да.

— Мис Валъри, тя излиза точно в шест. Сигнал за време, бип-бип-бип. Облечена за коктейл, много елегантна. Тя още навън.

— Всички останали са тук, така ли?

— Да, сър. Всички тук.

Шарп погледна в бележника си. Часът на обаждането на Патриша бе отбелязан. Точно шест часа и осем минути.

— Значи всички са били тук, в къщата? И никой не се е връщал през това време, така ли?

— Само мис Сали. Тя била долу до поща с писмо и върнала се.

— Знаеш ли в колко часа се върна?

Джеронимо се намръщи.

— Тя се върнала, докато казвали новини.

— Значи след шест?

— Да, сър.

— Коя част на новините беше?

— Аз не си спомня, сър. Но било преди спорт, защото, кога спорт, ние гасим.

Шарп се усмихна мрачно. Не можеше да се залови за никого конкретно. Само Найджъл Чапмън, Валъри Хобхауз и мисис Хабърд можеха да се изключат. Това означаваше дълго и уморително разпитване. Кой е бил във всекидневната, кой я е напускал? И кога? Кой за кого ще свидетелства? А освен това една част от студентите, най-вече азиатците и африканците, по природа не бяха наясно с времето и задачата не беше за завиждане. Само че трябваше да се свърши.

III.

В стаята на мисис Хабърд цареше тъжна атмосфера. Самата мисис Хабърд, все още с дрехите си от улицата, седеше на дивана, а приятното й кръгло лице беше изопнато и притеснено. Шарп и сержант Коб седяха край малка маса.

— Мисля, че се обади оттук — каза Шарп. — Към шест няколко души са влезли или излезли от всекидневната, или поне така казват, а никой не е видял, забелязал или чул да се използва телефонът в салона. Разбира се, на твърденията им за времето не може да се разчита напълно, половината от тези хора явно никога не поглеждат към часовника. Но ми се струва, че тя при всяко положение би влязла тук, за да се обади в полицията. Вие бяхте навън, мисис Хабърд, но предполагам, че не заключвате вратата.

Мисис Хабърд поклати глава.

— Мисис Николетис винаги го правеше, но аз никога.

— Добре, тогава Патриша Лейн идва да се обади оттук, развълнувана от това, което си е спомнила. После, докато тя говори, вратата се отваря и някой надниква или влиза. Патриша млъква и затваря. Може би във влезлия разпознава човека, чието име се кани да произнесе? Или е само предпазливост? Възможни са и двете. Лично аз съм склонен да приема първото.

Мисис Хабърд кимна убедено.

— Който и да е бил, той я е проследил дотук, може би е слушал пред вратата. Влязъл е, за да спре Пат.

— И тогава…

Лицето на Шарп потъмня.

— Този човек се е върнал в стаята на Патриша заедно с нея, говорейки спокойно и непринудено. Може би Патриша я е обвинила, че е взела содата и може би е получила правдоподобно обяснение.

Мисис Хабърд попита рязко:

— Защо казвате „я“?

— Смешна работа… едно местоимение! Когато намерихме тялото, Найджъл Чапмън каза: „Ще убия този, който го е направил. Ще го убия.“ Може да има някакви подозрения спрямо мъж, към някой определен мъж. Ако е така, трябва да открием какви са причините да мисли така. Що се отнася до мен, то аз смятам, че е жена.

— Защо?

— Просто така. Някой влиза в стаята на Патриша заедно с нея… някой, с когото тя се чувства у дома. Това говори за друго момиче. Мъжете не посещават етажа със спалните на момичетата, освен ако нямат специална причина. Нали съм прав, мисис Хабърд?

— Да. Не е абсолютно твърдо и установено правило, но в общи линии е така.

— Другата страна на къщата е отрязана от тази, с изключение на приземния етаж. Ако се приеме, че разговорът между Найджъл и Пат по-рано е бил чут, най-вероятно го е чула жена.

— Да, разбирам какво имате предвид. Някои от момичетата прекарват половината от времето си в надничане по ключалките.

Тя пламна и добави с извинителен тон:

— Това е твърде строго обвинение. Всъщност въпреки че тези къщи са масивно построени, те са разделени впоследствие и новите стени са тънки като хартия. Не можете да не чувате. Джийн, трябва да призная, доста шпионира. Тя си е такава. И, разбира се, когато Женевиев е чула Найджъл да казва на Пат, че баща му е убил майка му, тя се е спряла и е чула всичко останало.

Инспекторът кимна. Беше чул показанията на Сали Финч, Джийн Томлинсън и Женевиев. Той рече:

— Кой живее от двете страни на Патриша?

— Оттатък е Женевиев… но нейната е с оригинална стена. Елизабет Джонстън е от тази страна, по-близо до стълбите. Нейната стена е тънка.

— Това, малко стеснява кръга — отбеляза инспекторът.

— Французойката е чула края на разговора. Сали Финч е била там по-рано, преди да отиде да пусне писмото си. Самият факт, че тези две момичета са били там, автоматично изключва възможността друг да шпионира, освен за много кратко време. Пак, с изключение на Елизабет Джонстън, която може да е чула всичко през междинната стена, ако е била в спалнята си, обаче изглежда доста сигурно, че тя вече е била във всекидневната, когато Сали Финч е излязла до пощата.

— Не е ли била във всекидневната през цялото време?

— Не, качила се е горе за малко, за да вземе някаква книга, която забравила. Както обикновено, никой не може да каже кога.

— Може да е всеки от тях — каза мисис Хабърд безпомощно.

— Според техните показания — да… но ние имаме още една малка улика.

Той извади от джоба си малък хартиен пакет.

— Какво е това? — попита мисис Хабърд.

Шарп се усмихна.

— Няколко косъма… взех ги от пръстите на Патриша Лейн.

— Искате да кажете…

На вратата се почука.

— Влез — каза инспекторът.

Вратата се отвори, за да пропусне мистър Акибомбо. Цялото му черно лице бе разтеглено в широка усмивка.

— Моля — рече той.

Инспектор Шарп нетърпеливо каза:

— Да, мистър… ъъ… хм, какво има?

— Мисля, моля, че има твърдение да направи. От първостепенна важност за осветляване на тъжно и трагично събитие.