Холивудски интриги

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА

Джой старателно се облече в черна копринена риза, черни панталони и класически блейзър — всичко на Армани. Лара го харесваше в черно, а освен това така изпъкваше и самият той. Небрежно и същевременно интригуващо.

Втренчи се в отражението си в огледалото и си припомни с какво се бе занимавал преди година. Хич не му беше приятно — спомените му носеха само безсънни нощи и студена пот. Слава Богу, всичко вече беше зад гърба му. Някой ден щеше да каже на Лара. Всъщност когато се оженеха, щеше да й разкаже абсолютно всичко — най-сетне щеше да си излее душата пред единствения човек, на когото можеше да се довери.

Тя не се бе обадила, което означаваше, че очаква той да отиде да я вземе от студиото. Каси очевидно бе забравила да й спомене, че той се опитва да й се обади по мобифона, защото проклетото нещо още не работеше.

Тя определено му липсваше — това беше доста абсурдно, като се има предвид, че не бяха заедно просто един ден.

Тази сутрин той я бе притиснал силно към себе си и я бе галил, докато я докара до екстаз.

— По-късно ще довърша — пошегува се той.

— Откога стана работа? — засмя се тя зачервена и останала без дъх.

— Ще трябва да поизчакаш — и я целуна по меките, канещи устни, — но ми имай доверие — чакането ти ще си заслужава.

Тя се усмихна.

— Ох, знам го това.

После той се излегна на леглото с ръце под главата и я загледа как се облича.

Беше толкова божествено красива. Как така се беше преобърнал животът му и го бе споходило щастието?

Лара Айвъри. Неговата Лара.

След като взе ключовете за колата, се отправи към студиото — беше щастлив.

Когато Каси подкара надолу по „Сънсет“ към Тихоокеанската крайбрежна магистрала, започна леко да ръми. През целия ден по радиото прогнозираха буря и това беше първият знак, че времето се разваля.

Лара затвори очи — измъчваше я агонизиращата мисъл дали постъпва правилно. Докато препрочиташе страница по страница романа си с Джой, осъзна, че всичко е голяма лъжа. Той си бе измислил годеницата, изобщо не й беше казал за парите, които е откраднал, нито пък за връзката си с Маделин — всъщност изобщо нищо не й беше казал.

Обаче тя самата какво му бе разказала? Пак абсолютно нищо. Значи бяха квит. Бяха си прекарали страхотно, но просто…

— Още половин час и сме там — обади се след известно време Каси. — Надявам се този дъжд да спре. Хората в Лос Анджелис изобщо не знаят как да карат в дъждовно време.

— Бях забравила колко е далече — подметна Лара.

— Трябваше ти уединение.

Каси беше права. Харесваше й да бъде далече от всичко и от всички. Особено сега.

Облегна се назад в неистов опит да спре хаотичните спомени, които винаги я заливаха при стрес.

Толкова много неща от миналото не бе разкрила на никого. Толкова много тайни…

Надявала се беше, че някой ден ще излее душата си пред Джой. Но нямаше да го бъде.

И тази мисъл я накара да се почувства ужасно сиротна.

— Някой да е виждал Лара? — Ники все още се надяваше, макар и да знаеше, че е почти невероятно Лара да се появи.

— Да, хубавичко я видях в „Истина и факти“ — изхили се един от сценичните работници.

Ники му метна поглед, пълен с погнуса. Спря Линдън, който минаваше покрай нея в този момент.

— Лара ще дойде ли?

Линдън сви рамене.

— Не знам, Ники. Съжалявам.

Целият екип се бе събрал на един от подиумите. Някаква рок група свиреше песни от петдесетте години, докато всички се опитваха да не изглеждат прекалено нескопосани в облеклото си от петдесетте и с бухналите си прически. Това беше идея на Мик — той много си падаше по всичко от този период.

Издокаран с прави като кюнци черни джинси, които правеха кльощавите му крака още по-кльощави, и с бяла тениска в стила на младия Марлон Брандо, Мик обикаляше като пчеличка и танцуваше с всички — от деветнайсетгодишната декораторка до шейсетгодишната счетоводителка.

— Бесен съм на Лара — той повлече Ники в някакъв шеметен джайв. — Би трябвало да е тук.

— Разстроена е заради снимките — обясни Ники, докато той я завъртя в огромен кръг. — Аз — също.

— Всичко се случва — на Мик изобщо не му пукаше. — Кажи й да се стегне и да си довлече насам прекрасното звездно задниче. Екипът е разочарован.

— Може би ще й се обадя, ще видя какво мога да направя — изпъшка Ники, когато той незнайно как я промуши между краката си, после я издърпа със сложна дъга. Забеляза Айдън, който я наблюдаваше с ехидна усмивка. По дяволите! Та той й се надсмиваше.

— Чао, Мик — и тя бързо-бързо се измъкна. — Не съм в настроение за танци.

Тъкмо се бе устремила към Айдън, когато един от асистент-продуцентите се приближи към нея с клетъчен телефон в ръка.

— Търси те някой си господин Уестън от Чикаго. Казва, че е спешно.

Сякаш си нямаше достатъчно проблеми. Грабна телефона.

— Да?

Гласът на Шелдън звучеше глухо и паникьосано, а не ужасно невъзмутимо както обикновено.

— Тя при тебе ли е? — поиска да знае той.

— Кой да е при мене?

— Съмър.

— Какви ги приказваш, Шелдън? Тя е при тебе в Чикаго.

— Не, няма я. Изчезнала е. Моля те, кажи ми, че е при тебе.

— Не е — стомахът й се сви. — Не е тук, Шелдън. За Бога, къде е тогава?