Илюзия с огледала

I.

Луис Сероколд излезе, а инспекторът седна и изгледа мис Марпъл по доста особен начин.

— Значи мистър Сероколд ви помоли да играете ролята на пазач?

— Ами… да — отвърна тя смутено. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Нямам нищо против. Мисля, че идеята е отлична. А дава ли си сметка мистър Сероколд каква великолепна квалификация имате за тази задача?

— Не ви разбирам, инспекторе.

— Аха. Той си мисли, че сте само една приятна възрастна дама, която е била съученичка на жена му. — Къри поклати глава. — Научихме, че сте нещо повече от това, мис Марпъл, не е ли така? Престъпленията са вашата стихия, докато мистър Сероколд познава само един техен аспект — обещаващите начинаещи. Понякога ми призлява от това. Може да съм старомоден и да греша, но наоколо има предостатъчно свестни деца, деца, на които също им е нужен старт в живота. Но при тях честността е награда за самата себе си — милионерите не оставят попечителски фондове за свестните. Е, както и да е… не ми обръщайте внимание. Сигурно съм старомоден. Виждал съм момчета и момичета, срещу които е било просто всичко — лоши семейства, лош късмет, всякакви пречки, но въпреки всичко са имали куража да си пробият път. На такива бих завещал парите си, ако ги имах. Разбира се, никога няма да имам. Пенсията и градината, това ме чака.

Той кимна.

— Снощи началникът ми, Блекър, ми разказа за вас. Спомена, че имате голям опит с тъмната страна на човешката природа. Е, нека чуем гледната ви точка. Кой е черната овца? Бившият американски войник?

— Това — отвърна мис Марпъл — би било удобно за всички.

Инспектор Къри се усмихна.

— Един американски войник отмъкна най-добрата ми дъщеря — каза той замислено. — Естествено имам предубеждения. Начинът, по който се държи, не ни помага с нищо. Но да чуем мнението на непрофесионалиста. Кой трови мисис Сероколд бавно и систематично?

— Ами — започна мис Марпъл притеснено, — като вземем предвид човешката природа такава, каквато е, човек е склонен да заподозре най-напред съпруга. Или съпругата, в обратния случай. Не мислите ли, че това е първият заподозрян щом става дума за отравяне?

— Съгласен съм с вас — отговори Къри.

— Но в този случай… — Мис Марпъл поклати глава.

— Честно казано не бих предположила сериозно за мистър Сероколд. Защото виждате ли… той наистина обича жена си. Естествено би могъл да се преструва, но не мисля, че в случая е така. Той е тих, но искрен човек. Обожава Кари Луиз и съм съвсем сигурна, че не би я отровил.

— Да не говорим, че няма никакъв мотив да го прави. Тя отдавна му е прехвърлила парите си.

— Разбира се — продължи мис Марпъл, — съществуват и други причини един мъж да желае да се отърве от съпругата си. Връзка с по-млада жена например. Само че в този случай не виждам никакви признаци за това. Мистър Сероколд не се държи като човек, който има проблеми от такова естество. Боя се — в гласа й прозвуча едва ли не съжаление, — че ще трябва да отпадне.

— Жалко, нали? — Инспекторът се усмихна широко. — А и не би могъл да убие Гулбрандсен. Струва ми се, че извън всякакво съмнение едното е свързано с другото. Този, който трови мисис Сероколд, е убил Гулбрандсен, за да му попречи да разкрие истината. Значи трябва да изясним кой е имал възможност да извърши убийството снощи. И първият заподозрян, естествено, е младият Уолтър Хъд. Той се е опитал да запали лампата, заради която е изгорял бушонът, което от своя страна му е дало претекст да излезе от салона. Таблото с бушоните се намира в кухнята край вратата. Изстрелът се е чул докато не е бил при останалите. И така, заподозрян номер едно има идеална възможност да извърши престъплението.

— Ами заподозрян номер две? — попита мис Марпъл.

— Заподозрян номер две е Алекс Рестарик, който е бил сам в колата си някъде по пътя между портала и къщата, и му е отнело твърде много време, за да измине това разстояние.

— Някой друг? — Мис Марпъл се наведе напред нетърпеливо, но не забрави да добави: — Много любезно от ваша страна, че споделяте тези неща с мен.

— Не е любезност — отговори Къри. — Имам нужда от помощта ви. Когато попитахте „Някой друг?“, посочихте право в целта. Защото за това трябва да разчитам на вас. Вие сте били в салона снощи и сте могли да видите кой е излизал.

— Да, да. Би трябвало… Но дали е така? Разбирате ли… обстоятелствата…

— Искате да кажете, че сте слушали караницата в кабинета на мистър Сероколд?

Мис Марпъл кимна енергично.

— Да, да. Виждате ли, наистина бяхме уплашени. Мистър Лоусън изглеждаше… наистина… съвсем побъркан. Всички, освен мисис Сероколд, която бе напълно спокойна, се бояхме, че Едгар може да направи нещо лошо на мистър Сероколд. Крещеше най-ужасни неща… чувахме ги съвсем ясно… нямаше осветление и всъщност не забелязвах нищо друго.

— Тоест, докато се е разигравала сцената, всеки би могъл да се измъкне от салона, да мине по коридора, да застреля мистър Гулбрандсен и да се върне?

— Да, това е напълно вероятно.

— Можете ли да си спомните със сигурност дали някой изобщо не е излизал?

Мис Марпъл се замисли.

— Струва ми се, че мисис Сероколд… Защото я наблюдавах. Тя се намираше съвсем близо до вратата на кабинета и не помръдна от мястото си. Виждате ли, изненадах се, че може да запази такова спокойствие!

— Ами другите?

— Мис Белъвър… но мисля… почти сигурна съм, че напусна стаята след изстрела. Мисис Стрет? Не зная. Тя беше зад мен. Джина стоеше край далечния прозорец. Струва ми се, че остана там през цялото време, но разбира се, не мога да съм сигурна. Стивън седеше пред рояла. Когато започна караницата, той престана да свири…

— Чутият изстрел не бива да ни заблуждава — каза инспектор Къри. — Това е доста често използван трик. Фалшив изстрел, за да се обърка времето на убийството и да се заподозре друг. Ако мис Белъвър е предприела нещо подобно… струва ми се невероятно, но човек никога не може да е сигурен… би излязла от салона съвсем открито, след като е бил чут изстрелът. Не, не можем да се ръководим от него. Ориентирите са излизането на Гулбрандсен и моментът, в който мис Белъвър го е намерила мъртъв. Ще елиминираме само хората, за които сме сигурни, че не са имали възможност да излязат. Знаем, че Луис Сероколд и Едгар Лоусън са били в кабинета, а мисис Сероколд е седяла в салона. Разбира се, жалко е, че Гулбрандсен е бил убит същата вечер, в която е избухнала свадата между двамата.

— Мислите ли? — промърмори мис Марпъл.

— А вие на какво мнение сте?

— Хрумна ми, че би могло и да е нагласено така…

— Значи това е идеята ви?

— Ами всички смятат, че е странно Едгар толкова неочаквано да изпадне в криза, така да се каже. Той страда от комплекс, или както там се нарича, че не познава баща си. Решава, че е Уинстън Чърчил или Монтгомъри… при неговото състояние всеки по-известен човек би свършил работа, стига да си помисли за него. Но ако някой му е подшушнал, че Луис Сероколд е негов баща, че той го следи и преследва, че на него по право се пада да е наследникът на Стонигейтс… В лудостта си той би приел идеята, би изпаднал в гняв рано или късно би устроил снощната сцена. А какво чудесно прикритие е тя! Вниманието на всички би бил насочено върху опасната ситуация, особено ако някой предвидливо го е снабдил с револвер.

— Хм. Да, револверът на Уолтър Хъд.

— Мислих за това — кимна мис Марпъл. — Знаете ли, Уолтър Хъд е грубоват и необщителен, вечно е намръщен, но не смятам, че е глупав.

— Значи според вас не е той?

— Струва ми се, че всички биха били много доволни ако е той. Не е много любезно, че го казвам, но поради факта, че е външен човек…

— Ами жена му? Тя щеше ли да е доволна?

Мис Марпъл не отговори. Спомни си Джина и Стивън Рестарик така, както ги видя първия ден. Спомни си как я погледна Алекс, когато влезе в салона предната вечер. Какво ли бе отношението на самата Джина?

II.

Два часа по-късно инспектор Къри наклони стола си назад, протегна се и въздъхна.

— Е — каза той, — струва ми се, че вече разполагаме с доста факти.

Сержант Лейк се съгласи:

— Никой от персонала не е присъствал. През критичния период са били заедно… Тези, които спят тук. Останалите са били по домовете си.

Къри кимна. Чувстваше се умствено изтощен.

Бе разпитвал терапевти, преподаватели и двамата бандити, както наричаше момчетата, чийто ред бе да вечерят със семейството. Всички показания съвпадах напълно. Можеше да ги елиминира. Сред тях нямаше самотни души и бяха прекарали времето си заедно, а това е много полезно, когато се потвърждават алибита. Бе оставил доктор Мавърик, който според него бе главният служител, отговарящ за Института, за самия край.

— Ще го повикаме сега, Лейк.

Младият лекар влезе — чист и спретнат, с доста нечовешки вид зад пенснето си.

Мавърик потвърди показанията на персонала и констатациите на Къри. В охраната на колежа не бе имало слабости и смъртта на Кристиян Гулбрандсен не би могла да бъде приписана на „младите пациенти“, както инспекторът понечи да ги нарече, под хипнотизиращото влияние на почти болничната атмосфера.

— Но, инспекторе, те са точно това — каза Мавърик с усмивка.

Тя беше надменна и инспектор Къри не би бил човешко същество, ако не се бе подразнил от нея поне малко.

— А сега за собствените ви действия, докторе — продължи той с професионален тон. — Можете ли да ги опишете с подробности?

— Разбира се. Записах ги максимално точно веднага щом разбрах какво е станало.

Доктор Мавърик бе напуснал големя салон в девет и петнадесет заедно с доктор Лейси и доктор Баумгартен. Отишли заедно в стаята на доктор Баумгартен и разговаряли за някаква нова терапия, докато не дошла мис Белъвър, за да повика доктор Мавърик. Това станало приблизително в девет и половина. След това влязъл в салона и заварил Едгар Лоусън в състояние на душевен срив.

Инспектор Къри се раздвижи.

— Един момент, докторе. Смятате ли, че този младеж със сигурност е побъркан?

Доктор Мавърик отново му отправи надменната си усмивка.

— Всички ние сме побъркани, инспекторе.

„Глупашки отговор“ каза си Къри. За себе си бе сигурен, че е нормален, независимо дали Мавърик е или не е.

— Отговорен ли е за действията си. Предполагам, че знае какво върши?

— Много добре.

— В такъв случай, когато е стрелял с онзи револвер е извършил опит за убийство.

— Не, не, не! Инспектор Къри, няма нищо такова!

— Доктор Мавърик, видях двете дупки от куршуми на стената. Трябва да са минали на сантиметър от главата на мистър Сероколд.

— Може би. Но Лоусън не е имал намерение да го убива, дори не и да го рани. Той е много привързан към него.

— Странен начин да изрази привързаността си.

Доктор Мавърик се усмихна отново. Инспектор Къри реши, че това го подлага на прекалено голямо изпитание.

— Всичко, което човек прави, е преднамерено. Всеки път, когато вие, инспекторе, забравите някое име или лице, то е защото несъзнателно искате да го забравите.

Инспектор Къри го изгледа със съмнение.

— Всеки път, когато допуснете грешка на езика, тя означава нещо. Едгар Лоусън е стоял на няколко стъпки от мистър Сероколд. Би могъл да го убие без проблем. Но не го е улучил. Защо? Защото е искал да не го улучи. Ето го простото обяснение. Мистър Сероколд изобщо не е бил изложен на опасност… Самият той много добре си е давал сметка за това. Разбрал е съвсем правилно жеста на Едгар… жест на непокорство и бунт срещу света, който го е лишил от основни неща в детството — от сигурност и обич.

— Мисля, че бих искал да поговоря с този млад човек.

— Разбира се. Щом желаете. Избухването му снощи е оказало пречистващ ефект. Днес отново има голямо подобрение. Мистър Сероколд ще бъде много доволен.

Инспекторът се втренчи в него, но доктор Мавърик не промени сериозното изражение на лицето си. Къри въздъхна.

— Разполагате ли с арсеник? — попита той.

— Арсеник? — Въпросът изненада доктор Мавърик. Очевидно за него той беше напълно неочакван. — Що за въпрос? Защо арсеник?

— Просто отговорете, моля.

— Не, нямам никакъв арсеник.

— Но имате някои лекарства?

— Разбира се. Успокоителни. Барбитурати, производни на морфина. Нищо необикновено.

— Вие ли се грижите за мисис Сероколд?

— Не. Семейният лекар е доктор Гюнтер от Маркет Киндъл. Аз също имам медицинска степен, но практикувам само психиатрия.

— Разбирам. Е, благодаря ви, доктор Мавърик.

Когато докторът излезе, Къри промърмори на Лейк, че от психиатрите го заболява глава.

— Сега ще продължим със семейството — каза той. — Най-напред ще повикаме младия Уолтър Хъд.

Уолтър Хъд се държеше предпазливо. Сякаш оглеждаше полицейския инспектор леко наежен. Но иначе беше готов да помогне.

В Стонигейтс почти цялата електрическа инсталация била повредена. Била много стара. В Щатите никой нямало да търпи подобно нещо.

— Предполагам, че е направена от покойния мистър Гулбрандсен, когато електрическото осветление е било новост — подметна инспектор Къри и се усмихна леко.

— Като нищо! Добрата стара феодална Англия никога няма да се модернизира!

Бушонът, към който били свързани повечето от лампите в големия салон, изгорял и той отишъл до таблото, за да го поправи. След известно време свършил и се върнал обратно.

— Колко време ви отне това?

— О, не мога да кажа точно. Таблото е нависоко. Трябваше да взема свещ и стълба. Може би десет минути… Може би четвърт час.

— Чухте ли изстрел?

— Не. Не съм чул нищо такова. Вратата към кухнята е тапицирана с нещо като филц.

— Разбирам. И какво заварихте, когато отново се върнахте в салона?

— Всички се бяха скупчили пред вратата на кабинета. Мисис Стрет каза, че мистър Сероколд бил прострелян… Но се оказа, че не е вярно. Кукуто не беше улучило.

— Разпознахте ли револвера?

— Разбира се! Моят!

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди два или три дни.

— Къде го държахте?

— В едно чекмедже в стаята си.

— Кой знаеше за него?

— Не знам кой какво знае в тази къща.

— Какво имате предвид, мистър Хъд?

— Че са побъркани.

— Когато влязохте в салона, всички ли бяха там?

— Какво значи „всички“?

— Всички, които бяха там, когато излязохте да поправите бушона.

— Джина — да… възрастната дама с бялата коса… и мис Белъвър… не обърнах особено внимание, но мисля, че беше и тя.

— Мистър Гулбрандсен пристигна съвсем неочаквано завчера, нали?

— Предполагам. Доколкото разбрах, не са го чакали.

— Някой стори ли ви се разтревожен заради пристигането му?

Уолтър Хъд се замисли за момент и отговори:

— Не, не бих казал такова нещо.

Отново стана предпазлив.

— Имате ли някаква представа защо е дошъл?

— Сигурно заради безценната им фондация. Тук всичко е побъркано!

— Такива фондации има и в Щатите.

— Едно е да направиш дарение с някаква цел, съвсем друго, да го правиш на психиатрична основа както тук. В армията ми дойде до гуша от психиатри. Тук просто гъмжи от такива! Да учат младите нехранимайковци да плетат кошнички и да правят поставки за лули! Детски игри! Това е безумно, казвам ви!

Инспектор Къри не удостои забележката с коментар. Може би беше съгласен с нея. Той се вгледа в Уолтър съсредоточено.

— Значи нямате представа кой е убил мистър Гулбрандсен?

— Някое от умните момчета от колежа е решило да се поупражнява, предполагам.

— Не, мистър Хъд. Можем да изключим момчетата от колежа. Заведението, въпреки внимателно създаваното впечатление за свобода, е място за ограничаването й и това се спазва стриктно. Никой не може да влезе или излезе оттам по тъмно, за да извърши убийство.

— Аз не бих бил толкова сигурен. Както и да е. Ако искате да е някой по-вътрешен, предполагам, че е бил Алекс Рестарик.

— Защо?

— Защото е имал възможност да го направи. По това време е бил сам в колата си в границите на имението.

— А защо му е било да убива Кристиян Гулбрандсен?

Уолтър Хъд сви рамене.

— Аз съм външен човек. Не познавам семейните истории. Може би старото момче е чуло нещо за Алекс и се е канело да го раздрънка на семейството.

— С какви последствия?

— Ами например да му отрежат мангизите. Той има нужда от тях. И харчи доста, доколкото разбирам.

— Имате предвид театралните му занимания?

— Така ли ги нарича?

— Предполагате ли нещо друго?

Уолтър Хъд отново сви рамене.

— Не знам — отвърна той.