Илюзия с огледала

I.

На пръв поглед следващият ден, мина без особени събития, но на мис Марпъл й се струваше, че долавя признаци на вътрешно напрежение. Кристиян Гулбрандсен прекара сутринта с доктор Мавърик, с когото обикаляха Института и обсъждаха резултатите от дейността му. В ранния следобед Джина взе госта, за да се разходят с колата, а след това мис Марпъл забеляза как той накара Джули Белъвър да му покаже нещо в градината. Стори й се, че това е претекст, за да може да поговори насаме с тази мрачна жена. Ако наистина бе дошъл по работа, защо му беше компанията на мис Белъвър, която се занимаваше само с домакинството на Стонигейтс?

Но на всичко това мис Марпъл би могла и да не обърне кой знае какво внимание. Единственият смущаващ инцидент се случи към четири часа. Тя бе прибрала плетивото си и бе излязла да се поразходи в градината преди чая. Когато зави зад един рододендрон, попадна на Едгар Лоусън, който крачеше забързано, мърморейки си нещо под нос, и едва не я блъсна.

— Извинете — смотолеви той, но мис Марпъл се стресна от странния му втренчен поглед.

— Не се ли чувствате добре, мистър Лоусън?

— Да се чувствам добре? Как да се чувствам добре? Преживях ужасно сътресение. Ужасно!

— Какво сътресение?

Младежът погледна бързо зад нея, а след това се озърна с безпокойство. Това събуди у мис Марпъл някакво тревожно чувство.

— Да ви кажа ли? — Той я изгледа недоверчиво. — Не знам. Наистина не знам. Непрекъснато ме следят.

Мис Марпъл взе решение. Улови го здраво за ръката.

— Ако тръгнем надолу по тази алея… Така, тук няма храсти и дървета, никой не може да ни подслуша.

— Да, права сте. — Едгар Лоусън пое дълбоко въздух, наведе глава и изрече почти шепнешком: — Направих едно разкритие. Ужасно разкритие!

Младежът започна да се тресе, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Да имаш доверие на някого… Да му вярваш… И всичко да излезе лъжа! Всичко! Лъжа, за да не открия истината! Не мога да го понеса! Твърде тежко е! Виждате ли, той беше единственият човек, на когото имах доверие, и сега се оказа, че през цялото време е бил в дъното на цялото ми нещастие! Той е бил моят враг! Той ме е следял и ме е наблюдавал! Само че повече няма да може! Аз ще проговоря! Ще му кажа в очите, че знам с какво се занимава!

— Кой е той? — попита мис Марпъл.

Едгар Лоусън се изпъна в целия си ръст. Би могъл да изглежда прочувствен и достолепен, но всъщност видът му бе нелеп.

— Имам предвид баща си.

— Виконт Монтгомъри, или Уинстън Чърчил?

Едгар я погледна с презрение.

— Те ме накараха да мисля това, за да не мога да открия истината. Но сега я знам… Имам приятел… Верен приятел. Приятел, който ми каза истината и ми показа колко измамен съм бил. Е, баща ми ще трябва да се съобрази с мен. Ще хвърля всичките тези лъжи в лицето му! Ще го предизвикам с истината! Да видим какво ще отговори след всичко това!

Изведнъж Едгар Лоусън се обърна и побягна навън от градината. С мрачно лице мис Марпъл се върна в къщата.

„Всички сме малко луди“ — бе казал доктор Мавърик.

Но на нея й се струваше, че в случая с Едгар Лоусън нещата стигат по-далеч.

II.

Луис Сероколд се върна в шест и половина. Спря колата при портата и премина през парка пеша. Мис Марпъл, която в това време гледаше през прозореца, видя, че Кристиян Гулбрандсен излиза да го посрещне. Двамата се здрависаха и след това започнаха да се разхождат напред-назад по терасата.

Бе взела със себе си бинокъла за наблюдаване на интересни птици и сега бе моментът да го използва. Дали в онези далечни дървета нямаше ято щиглеци?

Малко преди да насочи бинокъла напред, тя го наведе надолу и видя, че лицата на двамата мъже изглеждат сериозни и угрижени. Мис Марпъл се надвеси още малко. От време на време дочуваше части от разговора им. Ако някой от тях вдигнеше глава нагоре, съвсем ясно щеше да забележи, че улисаната любителка на природата е насочила вниманието си другаде, далеч напред.

— … как да скрием това от Кари Луиз… — чу гласа на Гулбрандсен.

Когато следващия път минаха под прозореца, говореше мистър Сероколд.

— … ще можем да го запазим в тайна. Съгласен съм, че трябва да мислим преди всичко за нея…

След това още:

— … наистина сериозно… несправедливо… отговорността е прекалено голяма… може би е най-добре да поискаме съвет отвън…

Най-накрая мис Марпъл чу Кристиян Гулбрандсен да предлага:

— Става студено. Най-добре е да влезем вътре.

Прибра се от прозореца озадачена. Това, което чу, бе твърде откъслечно, за да може да доведе до категорични изводи, но достатъчно, за да потвърди неопределеното безпокойство на Рут Ван Райдък.

Каквото и да не беше наред в Стонигейтс, то определено засягаше Кари Луиз.

III.

Вечерята мина някак си напрегнато. Както Гулбрандсен, така и Луис бяха разсеяни и погълнати от собствените си мисли. Уолтър Хъд бе по-намръщен от всякога, а за първи път Джина и Стивън нямаха какво да си кажат един на друг или на останалата компания. Разговорът се поддържаше предимно от доктор Мавърик, който водеше строго професионален спор с мистър Баумгартен — трудовия терапевт.

Когато по-късно влязоха в големия салон, Кристиян Гулбрандсен се извини почти веднага. Обясни, че имал да пише важно писмо.

— Прости ми, Кари Луиз, но трябва да се прибера в стаята си.

— Имаш ли всичко необходимо? Джули?

— Да, да. Имам всичко. Помолих за пишеща машина и ми донесоха. Мис Белъвър бе много мила и внимателна.

Той излезе от салона през вратата вляво. Оттам се минаваше покрай стълбището и след това по дългия коридор, в чийто край се намираше стаята му.

Когато той се отдалечи, Кари Луиз заговори отново:

— Няма ли да ходите в театъра тази вечер, Джина?

Момичето поклати глава и се настани край прозореца, който гледаше към предната алея и двора. Стивън я проследи с поглед и отиде до големия роял. Седна на стола и засвири много тихо — някаква меланхолична мелодийка. Двамата терапевти — мистър Баумгартен и мистър Лейси — заедно с доктор Мавърик пожелаха „лека нощ“ и си тръгнаха. Уолтър натисна ключа на една лампа за четене, при което половината осветление в салона изгасна с прашене.

Младежът изръмжа.

— Този проклет ключ вечно е повреден! Ще отида да сменя бушона.

Той стана и Кари Луиз промърмори:

— Уоли много разбира от електрически уреди. Помниш ли как поправи тостера?

— Изглежда умее да прави само това — отговори Милдред Стрет. — Майко, изпи ли си лекарството?

Мис Белъвър видимо се разтревожи.

— Тази вечер напълно го забравих!

Тя скочи на крака, отиде в трапезарията и след малко се върна с малка чашка, съдържаща розова на цвят течност.

Кари Луиз се усмихна вяло и протегна послушно ръка.

— Толкова ужасно нещо, а никой няма да ми позволи да го забравя поне веднъж! — каза тя с кисела физиономия.

Тогава, доста неочаквано, се намеси Луис Сероколд:

— Мисля, че тази вечер не бива да го вземаш, мила. Не съм сигурен, че ти се отразява добре.

Спокойно, но с присъщата си енергичност той взе чашката и я сложи на големия дъбов бюфет.

— Не мога да се съглася с вас, мистър Сероколд — възрази мис Белъвър. — Мисис Сероколд се чувства толкова по-добре, откакто…

Тя замълча и рязко се обърна, защото входната врата се отвори и затвори с трясък. В полутъмния салон влезе Едгар Лоусън. Приличаше на кинозвезда, излизаща триумфално на сцената.

Застана в средата на помещението и зае поза.

Беше нелепо, но не съвсем.

Заговори театрално:

— Открих те. Ти си моят враг!

Каза го на Луис Сероколд.

Мистър Сероколд го изгледа с изненада.

— Едгар, какво има?

— Ти ли ме питаш това? Ти? Много добре знаеш какво! Ти ме мамеше, следеше ме, работеше заедно с враговете ми срещу мен!

Луис го улови за ръката.

— Добре, добре, момчето ми. Овладей се. Обясни ми спокойно за какво става дума. Ела, да влезем в кабинета ми.

Той го поведе през салона към вратата вдясно? Влязоха и я затвориха. След това се му още един звук — рязкото изщракване на ключа в ключалката.

Мис Белъвър погледна мис Марпъл и в главите им се появи една и съща мисъл — вратата не бе заключена от Луис Сероколд.

— Този млад човек съвсем се е побъркал — каза мис Белъвър рязко. — Смятам, че е опасен.

— Той е абсолютно неуравновесен — обади се и Милдред. — Никаква благодарност за всичко, което се прави заради него. Струва ми се, че трябва да се намесиш, майко.

Кари Луиз въздъхна тихо:

— Той е напълно безобиден. Обича Луис. Много го обича.

Мис Марпъл я изгледа с любопитство. В изражението на Едгар, когато се обърна към Луис Сероколд преди малко, нямаше и следа от обич. Никаква. Зачуди се, както и преди, дали Кари Луиз умишлено избягва да погледне реалността в очите.

— В джоба му имаше нещо — обади се Джина. — На Едгар, искам да кажа. Опипваше го.

Стивън свали ръце от клавишите и промърмори:

— Ако това бе филм, със сигурност щеше да е револвер.

Мис Марпъл се прокашля.

— Струва ми се — каза тя смутено, — че наистина беше револвер.

Иззад вратата на кабинета се чуваха гласове. Думите се долавяха съвсем разбрано. Едгар Лоусън викаше, а мистър Сероколд говорещ равно и спокойно.

— Лъжи, лъжи, лъжи, лъжи! Всичко това са лъжи! Ти си моят баща! Аз съм твой син! Ти си ме лишил от права! Тази къща трябва да е моя! Ти искаш да се отървеш от мен! Мразиш ме!

Последва успокоителното мърморене на Луис Сероколд, след което отново се чу истеричният глас. Крещеше неприлични неща. Едгар бързо губеше контрол над себе си. От време на време ясно се чуваше гласът на Луис?

— Успокой се, само се успокой. Знаеш, че не е вярно.

Но това изглежда не успокояваше младежа, а обратно — наливаше масло в огъня.

Всички в салона мълчаха и слушаха какво става зад вратата на кабинета.

— Ще те накарам да ме изслушаш! — крещеше Едгар Лоусън. — Ще изтрия тази надменна физиономия от лицето ти! Ще си отмъстя, казвам ти! Ще си отмъстя за всички страдания, които си ми причинил!

Сега гласът на Луис прозвуча рязко, доста по-различно от преди:

— Остави този револвер!

— Едгар ще го убие! — извика Джина. — Той е побъркан! Не трябва ли да извикаме полицията? Кари Луиз съвсем спокойно отговори:

— Няма нужда да се тревожиш, Джина. Едгар обича Луис. Просто в момента играе роля.

Иззад вратата се чу смехът на Едгар Лоусън и мис Марпъл трябваше да признае, че определено й се стори безумен.

— Да, точно така. Това е револвер и при това зареден! Не, не говори, не мърдай! Ще ме изслушаш! Ти започна този заговор срещу мен и сега ще си платиш!

Изведнъж се чу нещо подобно на изстрел, но Кари Луиз махна с ръка:

— Няма нищо. Това беше навън, някъде в парка.

Зад заключената врата Едгар Лоусън не преставаше да крещи истерично:

— Седиш тук пред мен и ме гледаш — мен! Правиш се, че ти е все едно! Защо не паднеш на колене, за да молиш за милост? Ще стрелям, казвам ти! Ще те убия! Аз съм твой син! Твой непризнат, презрян син! Искаше да се скрия някъде, да изчезна, да не съм на този свят! Накара шпионите си да ме следят, да ме дебнат, заговорничеше срещу мен! Ти, моят баща! Аз съм само едно копеле, нали? И продължаваше да ми пробутваш лъжи! Преструваше се на много мил с мен, а в същото време… в същото време… Не заслужаваш да живееш! Няма да те оставя да живееш!

Отново последва водопад от нецензурни изрази. По време на тази сцена мис Марпъл чу мис Белъвър да казва:

— Трябва да направим нещо.

Видя я да излиза от стаята. Едгар сякаш млъкна, за да си поеме въздух и поде отново:

— Ще умреш! Ще умреш! Сега! Ето това заслужаващ ти… И това!

Прокънтяха два изстрела. Този път звукът не долетя отвън, а съвсем определено иззад заключената врата. Някой, на мис Марпъл се стори, че е Милдред, извика:

— О, Боже! Какво ще правим сега?

Откъм кабинета долетя тупване и след това един звук, сякаш по-ужасен от това, което се бе чуло преди малко — протяжен, тежък вопъл.

Някой мина покрай мис Марпъл и започна да дърпа и натиска дръжката на вратата. Беше Стивън Рестарик.

— Отвори! — викаше той. — Отвори!

Мис Белъвър се върна. В ръката си държеше връзка ключове.

— Опитай някой от тези — каза тя задъхано.

В този момент лампите отново светнаха. След тайнствения полумрак салонът сякаш отново оживя. Стивън Рестарик започна да опитва ключалката. Чуха как ключът от другата страна издрънча на пода. Отчаяното ридание в кабинета не спираше. Уолтър Хъд влезе в салона, застина стъписан и попита:

— Ей, какво става тук?

— Този безумец застреля мистър Сероколд! — отговори Милдред през сълзи.

— Моля ви. — Каза го Кари Луиз. Тя стана и се приближи до вратата на кабинета. Внимателно отстрани Стивън. — Оставете ме да поговоря с него.

Извика много тихо:

— Едгар?… Едгар?… Пусни ме да вляза, чуваш ли? Моля те, Едгар!

Чу се как ключът влиза в ключалката. Превъртя се и вратата бавно се отвори.

Но не я отвори Едгар. Беше Луис Сероколд. Дишаше тежко, сякаш бе тичал, но иначе изглеждаше напълно спокоен.

— Няма нищо, скъпа. Няма нищо. Всичко е наред.

— Помислихме, че ви застреля! — каза троснато мис Белъвър.

Луис Сероколд се намръщи.

— Разбира се, че няма такова нещо! — Гласът му прозвуча малко грубо.

Сега вече виждаха вътрешността на кабинета. Едгар Лоусън се бе свлякъл край бюрото. Ридаеше и стенеше. Револверът лежеше на пода — там, където го бе изпуснал.

— Но ние чухме изстрелите! — възкликна Милдред.

— Да, той стреля два пъти.

— Но не ви улучи?

— Естествено, че не ме улучи! — отвърна Луис рязко. Мис Марпъл не мислеше, че „естествено“ е уместен израз в случая. Изстрелите бяха произведени от съвсем малко разстояние.

— Къде е Мавърик? — попита Луис Сероколд с раздразнение. — От него имаме нужда сега.

— Ще го доведа — кимна мис Белъвър. — Да се обадя ли и в полицията?

— В полицията? Разбира се, че не.

— Струва ми се, че трябва — намеси се Милдред. — Той е опасен.

— Глупости! — отговори Луис Сероколд. — Горкото момче. Има ли вид на такъв?

В момента младежът наистина не приличаше на опасен човек. Видът му бе окаян и доста отблъскващ. Гласът му бе загубил внимателно заучената интонация:

— Не исках да го направя! — изхълца той. — Не знам какво ме прихвана! Да наприказвам всичко това! Трябва да съм полудял!

Милдред изсумтя.

— Наистина трябва да съм полудял. Не исках да го направя! Мистър Сероколд, не исках да го направя!

Луис го потупа по рамото.

— Всичко е наред, момчето ми. Всичко е наред.

— Можех да ви убия, мистър Сероколд!

Уолтър Хъд влезе в кабинета и се взря в стената зад бюрото.

— Куршумите се влезли тук — кимна той и погледът му се плъзна надолу към плота на бюрото и стола зад него. — Не го е улучил на косъм — добави мрачно.

— Бях изгубил разсъдъка си! Наистина не знаех какво правя! Мислех си, че ме е лишил от правата ми!

Мис Марпъл се намеси, за да зададе въпроса, който от известно време силно я вълнуваше:

— Кой ви каза, че мистър Сероколд е ваш баща?

В миг по обърканото лице на Едгар Лоусън се изписа коварство и изчезна за част от секундата.

— Никой — отговори той. — Просто ми хрумна.

Уолтър Хъд гледаше към пода.

— Откъде, по дяволите, взе този револвер? — попита той.

— Револвер? — Едгар се вторачи в оръжието.

— Много ми прилича на моя — продължи Уолтър. Наведе се и го вдигна. — Дявол да го вземе! Моят е! Измъкнал си го от стаята ми, влечуго такова!

Луис Сероколд застана между заплашително приведения американец и свития на кълбо Едгар.

— С това можем да се занимаем по-късно — отсече той. — А, ето го Мавърик. Моля те, прегледай го.

Доктор Мавърик се наклони към Едгар с нещо като професионално усърдие.

— Това няма да мине, Едгар — докосна го той. — Знаеш, че няма да мине.

— Това е опасен луд! — възкликна Милдред. — Беше обезумял и стреля с пистолет! За малко можеше да убие пастрока ми!

Едгар проскимтя и доктор Мавърик се обърна с укор:

— Моля ви да внимавате, мисис Стрет.

— Всичко това ми дойде до гуша! До гуша ми дойдоха вашите методи! Повярвайте ми, че този човек е опасен луд!

Едгар се отскубна от ръцете на доктора и се хвърли в краката на Луис Сероколд.

— Помогнете ми! Моля ви помогнете ми! Не им позволявайте да ме отведат и затворят! Не им позволявайте…

„Неприятна сцена“ — помисли си мис Марпъл.

— Казвам ви, че той е… — каза Милдред. Майка й я прекъсна с успокоителен тон:

— Моля те, Милдред. Не сега. Момчето страда.

— Страдащи влечуги — промърмори Уолтър Хъд. — Всички тук са полудели!

— Аз ще се погрижа за него — изправи се доктор Мавърик. — Ела с мен, Едгар. На легло с успокоително… Ще обсъдим всичко утре сутринта. А сега ми се довери.

Едгар се изправи разтреперан и погледна неуверено младия лекар и Милдред Стрет.

— Тя каза, че съм луд.

— Не, не си луд.

Мис Белъвър прекоси салона с решителни стъпки. Устните й бяха свити, а лицето — зачервено.

— Обадих се на полицията — каза тя мрачно. — Ще дойдат след няколко минути.

— Джули! — извика Кари Луиз с укор. Едгар проскимтя.

Луис Сероколд се намръщи ядосано.

— Джули, дадох да се разбере, че не искам да се намесва полицията. Проблемът е чисто медицински.

— Може и да е така. Имам свое собствено мнение по въпроса. Но трябваше. Кристиян Гулбрандсен е мъртъв. Прострелян.