Илюзия с огледала

I.

Преди мисис Сероколд да успее да отговори каквото и да било, мъжът й влезе откъм коридора с някакви отворени писма в ръка.

Луис Сероколд беше нисък, не особено впечатляващ на външен вид, но личността му се запомняше. (Рут някога беше казала, че прилича повече на машина, отколкото на човешко същество.) Обикновено се съсредоточаваше върху това, което непосредствено го е ангажирало, и не обръщаше внимание на хората и предметите около себе си.

— Тежък удар, скъпа — заговори той. — Онова момче, Джеки Флинт. Отново е започнало. А аз наистина си бях помислил, че този път ще се поправи, ако получи истинска възможност. Толкова го искаше! Нали си спомняш, открихме, че винаги е обичал железниците… С Мавърик решихме, че ако получи работа в тях, ще се задържи на нея и ще влезе в пътя. И ето ти старата история. Дребни кражби от колетите. Дори не предмети, които могат да се продадат. Това показва, че причината трябва да е психологическа. Не сме достигнали до самия корен на нещата. Но аз няма да се откажа.

— Луис… Това е моята стара приятелка Джейн Марпъл.

— О, здравейте — отвърна мистър Сероколд разсеяно. — Радвам се… Те ще го съдят, разбира се. А е приятно момче. Няма много ум, но въпреки това е добро момче. Само от какво ужасно семейство произхожда…

Той изведнъж замълча и машината превключи към гостенката.

— О, мис Марпъл, толкова се радвам, че най-после дойдохте при нас! Колко ли е щастлива Карълайн, че ще може да поговори за старите времена с близка приятелка! Тук в много отношения е тежко за нея… Колко тъга има в живота на тези бедни деца! Надяваме се да останете дълго при нас!

Мис Марпъл почувства магнетизма му и си даде сметка колко привлекателен се е сторил на приятелката й. Че Луис Сероколд е човек, който би сложил работата си преди хората, тя не се съмняваше нито за миг. Някои жени биха били раздразнени от това, но не и Кари Луиз. Луис Сероколд извади още едно писмо.

— Е, във всеки случай има и добри новини. Това е от банка „Уилтшър & Съмърсет“. Младият Морис се справя много добре. Доволни са от него и следващия месец дори ще получи повишение. Винаги съм твърдял, че има нужда от някаква отговорност… И освен това да разбере какво означава работата с пари, какво представляват те…

Той се обърна към мис Марпъл.

— Половината от тези момчета нямат реална представа за парите. За тях те са нещо, с което се ходи на кино или на лунапарк… Нещо, с което можеш да си купиш цигари. Ловки са с цифрите и им доставя удоволствие да си играят с тях. Е, според мен трябва… как да се изразя… да им натриеш носовете в парите… да ги научиш на счетоводство, на пресметливост… Да им покажеш вътрешната романтика, така да се каже. Дай им умения и след това отговорност… Да се занимават с пари официално. По този начин сме постигнали най-големите си успехи. Само двама от тридесет и осем се провалиха. Един дори е главен касиер във фармацевтична фирма, наистина отговорен пост… — Той изведнъж замълча, за да съобщи на жена си: — Чаят е готов, скъпа.

— Мислех, че ще го пием тук. Заръчах на Джули.

— Не. В салона. Другите са там.

— Нали нямаше да са тук за чая?

Кари Луиз улови мис Марпъл под ръка и я поведе към големия салон. Пиенето на чай изглеждаше доста неуместно в това помещение. Приборите бяха небрежно струпани върху поднос — бели порцеланови чайници, смесени с останките на скъпи сервизи за чай „Рокингам“ и „Споуд“. Имаше само хляб, две бурканчета конфитюр, някакви евтини, лоши на вид сладки. На масата вече седеше пълна жена на средна възраст със сива коса и мисис Сероколд я представи:

— Джейн, това е Милдред. Дъщеря ми. Не си я виждала, откакто беше съвсем малка.

Милдред Стрет бе човекът, който от тези, които мис Марпъл бе срещнала досега, най-много подхождаше на къщата. Имаше вид на богата и изпълнена с достойнство жена. Беше се омъжила за пастор след тридесет и петата си година и бе овдовяла. Видът й беше точно като на вдовица на пастор — почтена и малко скучна, семпла, с широко, безизразно лице и безцветни очи. „Била е — помисли си мис Марпъл — много невпечатляващо малко момиче.“

— А това е Уоли Хъд, мъжът на Джина.

Уоли бе едър младеж с пригладена назад коса и намръщено лице. Той кимна смутено и продължи да тъпче сладки в устата си.

След това се появиха Джина и Стивън Рестарик. Двамата бяха оживени.

— Джина ми даде чудесна идея за онзи фон — каза Стивън. — Джина, ти съвсем определено имаш качества за сценограф.

Джина се засмя и доби доволен вид. Влезе Едгар Лоусън и седна до Луис Сероколд. Когато Джина му заговори, той се направи, че не чува.

На мис Марпъл всичко това се стори смущаващо и след чая с радост се качи в стаята си, за да полегне.

На вечеря имаше още повече хора. Младият доктор Мавърик, психолог или психиатър — мис Марпъл не схващаше много добре разликата, — който непрекъснато говореше за работата си с професионален жаргон, почти неразбираем за старата дама. Присъстваха и двама очилати млади мъже от преподавателския състав, доктор Баумгартен — специалист по трудова терапия, и три удивително срамежливи момчета, на които бе ред да бъдат „гости на семейството“. Едното от тях, с рус перчем и сини очи, беше специалистът по „крошетата“, както я информира Джина.

Вечерята не бе особено апетитна. Небрежно приготвена и небрежно сервирана. Носеха се всякакви тоалети.

Мис Белъвър беше с дълга черна рокля, Милдред Стрет — с вечерна рокля, но отгоре с жилетка. Кари Луиз бе сложила къса рокля от сива вълна. Джина блестеше с някакво селско облекло. Уоли не се бе преоблякъл за вечеря, нито пък Стивън Рестарик. Едгар Лоусън беше с добре скроени тъмни дрехи. Луис Сероколд носеше традиционен вечерен костюм. Хранеше се малко и сякаш не забелязваше какво има в чинията си.

След вечеря Луис Сероколд и доктор Мавърик отидоха в кабинета на доктора. Специалистът по трудова терапия и учителите се оттеглиха в стаите си. Тримата „пациенти“ се отправиха към колежа. Джина и Стивън отидоха в театъра, за да обсъдят декорите. Милдред започна да плете някаква неопределима дреха, а мис Белъвър — да кърпи чорапи. Уоли седна на някакъв стол, наклони глава назад и се втренчи в пространството. Мис Марпъл и Кари Луиз поведоха странно нереален разговор за отминалите дни.

Единствено Едгар Лоусън сякаш не можеше да си намери място. Седна, после отново се изправи неспокойно.

— Чудя се дали да не отида при мистър Сероколд — каза той доста високо. — Може би има нужда от мен.

— Не мисля — обади се Кари Луиз тихо. — Тази вечер смяташе да обсъди някои проблеми с доктор Мавърик.

— Тогава няма да се натрапвам! И през ум не ми минава да ходя там, където не ме искат. И без това днес си загубих времето, за да ходя до гарата, когато мисис Хъд е имала намерение да го направи и без това.

— Трябваше да те предупреди — отвърна Кари Луиз. — Но предполагам, че го е решила в последния момент.

— Мисис Сероколд, давате ли си сметка, че ме направи да изглеждам като глупак? Като пълен глупак!

— Не, не — усмихна се Кари Луиз. — Не трябва да мислиш това.

— Знам, че няма нужда от мен и че не съм желан… Напълно разбирам това. Ако нещата бяха по-различни… Ако имах подходящо място в живота, всичко щеше да е друго. Много по-друго! Не съм виновен, че нямам свое място в живота.

— Едгар — погледна го Кари Луиз, — не се тревожи напразно. Джейн смята, че беше много мило от твоя страна да я посрещнеш. Джина винаги измисля нещо такова в последния момент… Не е искала да те тревожи.

— Напротив, искаше. Направи го съвсем нарочно… за да ме унижи…

— О, Едгар!

— Вие не знаете и половината от това, което става тук, мисис Сероколд… Е, добре. Няма да кажа нищо повече, освен лека нощ.

Едгар излезе бързо и затръшна вратата след себе си. Мис Белъвър изсумтя:

— Никакво възпитание!

— Толкова е чувствителен! — защити го Кари Луиз унесено.

Милдред Стрет тракна с иглите и отсече:

— Той е най-ужасният млад човек, когото съм виждала! Наистина не бива да търпиш такова поведение, майко!

— Луис твърди, че Едгар не може да не постъпва така.

— Всеки може да се държи грубо стига да иска — отбеляза Милдред рязко. — Разбира се, Джина има не по-малка вина. Толкова е разпиляна във всичко, с което се захване! Само създава неприятности. Днес го окуражава, утре вири нос пред него. Какво може да се очаква след това?

Уоли Хъд се обади за първи път тази вечер:

— Момчето е ку-ку! Това е всичко. Ку-ку!

II.

Тази вечер в стаята си мис Марпъл се опита да осмисли положението в Стонигейтс, но всичко беше много объркано. Наистина имаше подводни течения в този дом, но бе невъзможно да се каже дали те бяха предизвикали безпокойството на Рут Ван Райдък. Струваше й се, че Кари Луиз по никакъв начин не е засегната от нещата, които ставаха около нея. Стивън беше влюбен в Джина. Джина може би също го обичаше, но може би не. Уолтър Хъд определено не се чувстваше добре. Подобни неща можеха да се случат и се случваха навсякъде и по всяко време. В тях нямаше нищо изключително. Те завършваха в съда за бракоразводни дела и всички с надежда започваха отначало… докато не се заплетат в нови мрежи. Милдред Стрет очевидно ревнуваше Джина и не я харесваше. Това, мислеше мис Марпъл, също бе естествено.

Замисли се над нещата, които й бе казала Рут Ван Райдък. Разочарованието на Кари Луиз поради липсата на дете, осиновяването на Пипа. След това неочакваната й бременност.

„Често се случва така — бе обяснил лекарят на мис Марпъл. — Когато настъпи успокоение, природата може и да си свърши работата.“

И беше добавил, че след това обикновено за осиновеното дете настъпват тежки времена.

Но не това се бе случило тук. Гулбрандсен и жена му бяха обожавали малката Пипа. Тя бе заела мястото си в сърцата им и не е било възможно да я отстранят оттам с лека ръка. Гулбрандсен и преди това е имал деца. Бащинството не е било нещо ново за него. А Пипа е удовлетворила майчинските копнежи на Кари Луиз. Бременността й е причинила неудобства, раждането е било дълго и мъчително. Може би Кари Луиз, която никога не се е интересувала от реалността, не е останала очарована от първия си сблъсък с нея.

Двете момичета започнали да растат — едното хубаво и сладко, другото — безинтересно и скучно. „Това също — мислеше мис Марпъл — е съвсем естествено.“ Защото, когато хората осиновяват момиченце, искат да е хубаво. Милдред би могла да има късмет и да прилича на рода на майка си — Мартин — дал живот на хубавата Рут и деликатната Кари Луиз, но Природата е предпочела тя да носи чертите на Гулбрандсен — едри, грубовати, обикновени хора. Нещо повече — Кари Луиз решила осиновеното дете никога да не разбере истината и затова понякога глезела Пипа прекалено, докато в същото време невинаги била справедлива към Милдред.

Пипа се омъжила за италианец и заминала за страната му. В продължение на известно време в къщата била само Милдред. Но Пипа починала и Кари Луиз взела дъщеря й в Стонигейтс. Милдред отново останала на заден план. Последвал новият брак — дошли момчетата на Рестарик. През 1934-а Милдред се омъжила за пастор Стрет — учен, антиквар, с около петнадесет години по-възрастен от нея. Отишли да живеят в Южна Англия. Вероятно е била щастлива, но едва ли можеше да се каже със сигурност. Нямала е деца. И сега отново се бе върнала у дома, в същата къща, където е отраснала. И отново, мислеше мис Марпъл, не беше удовлетворена в нея.

Джина, Стивън, Уоли, Милдред, мис Белъвър, която обичаше реда, но не можеше да го наложи. Луис Сероколд, който определено се чувстваше блажен и щастлив — идеалист в състояние да осъществи мечтите си. У никой от тези хора мис Марпъл не виждаше нещо, което би могло да предизвика опасенията на Рут. Кари Луиз изглеждаше в безопасност, унесена, сякаш в центъра на някакъв водовъртеж — както и през целия си живот. Кое в тази атмосфера бе накарало Рут да се разтревожи? Дали тя, Джейн Марпъл, можеше също да го почувства?

Ами другите участници във водовъртежа? Психолозите, учителите, терапевтите — до един усърдни млади мъже? Самоувереният доктор Мавърик, трите момчета с розови бузи и невинни погледи, младите престъпници? Едгар Лоусън?

Точно преди да заспи мислите на Мис Марпъл се насочиха към Едгар Лоусън. Той й напомняше за нещо и някого. Нещо не беше наред при Едгар Лоусън. Може би съвсем не бе наред. Той беше… неприспособен… този ли бе терминът? Но, разбира се, това едва ли засягаше Кари Луиз.

Мис Марпъл поклати глава.

Безпокоеше я нещо друго.