Илюзия с огледала

I.

На следващата сутрин, отбягвайки домакинята си, мис Марпъл излезе в градината. Състоянието й я ужаси. Личеше, че някога е била амбициозно творение на изкуството. Рододендрони, гладки склонове с морави, увивни растения, подрязани живи плетове, опасващи градина с рози. Сега всичко това бе запуснато — неокосената трева, прорасналите в живия плет бурени, пътеките — неподдържани и покрити с мъх. От друга страна, зеленчуковата градина, заобиколена от червена тухлена стена, беше богата и в добро състояние. Вероятно това се дължеше на практическата й стойност… Освен това голяма част от цветния парк и моравите бяха оградени и превърнати в кортове за тенис и боулинг.

Мис Марпъл огледа живия плет, откъсна едно цвете и поклати глава. Докато го разглеждаше, се появи Едгар Лоусън и когато я забеляза, спря, но тя нямаше намерение да го изпусне лесно. Повика го. Когато се приближи, го попита дали случайно не знае къде държат градинарските инструменти.

Едгар отвърна, че имало градинар, който би трябвало да знае.

— Колко жалко, че този плет е тъй занемарен — зачурулика мис Марпъл. — Така обичам градините! — И понеже не желаеше Едгар Лоусън наистина да се втурне да търси градинарски инструменти, бързо продължи: — Това е единственото, с което може да се занимава една никому ненужна възрастна жена. Предполагам, че вие не се замисляте за градината, мистър Лоусън. Имате толкова много истинска, сериозна работа! Трябва да е интересно да заемате такъв отговорен пост при мистър Сероколд…

Едгар отговори веднага с напрежение в гласа:

— Да, да… интересно е.

— Вероятно много помагате на мистър Сероколд?

Лицето му потъмня.

— Не знам. Не съм сигурен. Важното е какво се крие зад тази фасада…

Той млъкна. Мис Марпъл го гледаше замислено. Патетичен, дребен млад човек. Младеж, когото малко хора биха погледнали втори път и не биха запомнили ако го направеха.

Наблизо имаше градинска пейка и мис Марпъл се насочи към нея. Едгар застана намръщен отпред.

— Сигурна съм — продължи тя оживено, — че мистър Сероколд много разчита на вас.

— Не знам — повтори Едгар. — Наистина не знам. — Той се намръщи и седна до нея объркано. — Намирам се в твърде затруднено положение.

— Разбира се — съгласи се мис Марпъл.

Младият Едгар се втренчи пред себе си.

— Това е строго поверително — каза той неочаквано.

— Предполагам — отвърна мис Марпъл.

— Ако имах правата си…

— Да?

— Мисля, че мога да ви се доверя. Сигурен съм, че няма да кажете на никого.

— Разбира се, че няма. — Забеляза, че той не изчака, за да чуе потвърждението й.

— Баща ми… Истината е, че баща ми е много високопоставен човек.

Този път нямаше нужда да казва каквото и да било. Трябваше само да слуша.

— Никой не знае, освен мистър Сероколд. Виждате ли, ако се разчуе, положението на баща ми може да се окаже застрашено. — Той се обърна към нея. Усмихна се. Тъжна, достолепна усмивка. — Разбирате ли, аз съм син на Уинстън Чърчил.

— О! — отвърна мис Марпъл. — Разбирам.

Тя наистина разбра. Спомняше си една тъжна история, разиграла се в Сейнт Мери Мийд — и как бе завършила.

Едгар Лоусън продължаваше и думите му й се струваха познати, сякаш бяха част от театрална постановка.

— Имало е причини. Майка ми не е била свободна. Нейният съпруг бил в психиатрична клиника… Нямало как да се разведе и дума не можело да става за нов брак… Не ги обвинявам. Поне така си мисля… Той винаги е правил всичко възможно за мен. Дискретно, естествено. И точно заради това дойдоха неприятностите. Той има врагове… Те са и против мен. Наблюдават ме. Следят ме, където и да отида. И се опитват да ми навредят.

Мис Марпъл поклати глава.

— Боже мой, Боже мой!

— В Лондон учех медицина. Подправиха резултатите от изпитите. Искаха да се проваля. Следяха ме по улиците. Говореха на хазяйката разни неща. Където и да отида, те са след мен.

— О, едва ли можете да сте сигурен в това.

— Сигурен съм, уверявам ви. Те са хитри. Никога не успявам да ги видя, не знам кои са. Но скоро ще науча… Мистър Сероколд ме взе от Лондон и ме доведе. Беше добър с мен… много добър. Но дори и тук не съм в безопасност. Дори и тук. Те са навсякъде. Работят срещу мен. Карат другите да ме мразят. Мистър Сероколд смята, че това не е вярно, но той не знае как стоят нещата. Или… понякога се чудя… мисля си…

Той млъкна. Изправи се.

— Това е строго поверително. Разбирате, нали? Но ако видите някой да ме следи… да ме шпионира, кажете ми, моля ви!

И той се отдалечи — чист и спретнат, патетичен, невзрачен. Мис Марпъл го гледаше и се чудеше…

Чу глас:

— Откачен. Напълно откачен.

До нея бе застанал Уолтър Хъд. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете и той наблюдаваше отдалечаващата се фигура на Едгар Лоусън.

— Що за място е това в края на краищата? Всички са побъркани. Всички до един.

Мис Марпъл не отговори и той продължи:

— Този Едгар… Как ви се струва? Твърди, че баща му бил лорд Монтгомъри. Не мисля, че е възможно. Старият Монти!? Това, което съм чувал за него…

— Не — съгласи се мис Марпъл. — Не е възможно.

— На Джина пък говорил нещо съвсем друго. Някакви врели-некипели, че е наследник на руския престол. Че е син на еди-кой си Велик княз и не знам още какво. Дявол да го вземе! Наистина ли това момче не е наясно кой е баща му?

— Предполагам, че не — отвърна мис Марпъл. — Може би точно в това е проблемът.

Уолтър се отпусна тежко на пейката до нея и повтори:

— Всички са побъркани.

— Не ви ли харесва Стонигейтс?

Младият мъж се намръщи.

— Просто не мога да възприема тези хора, това е всичко! Не мога. Вземете къщата… всичко в нея… Богати са, нямат нужда от пари. Имат ги. А вижте как живеят. Напукани порцеланови сервизи и евтини, най-обикновени боклуци, бъркотия. Никаква прислуга, както би трябвало да се очаква в такъв дом… Погледнете тапетите, завесите, тапицерията на мебелите… Сатен и брокат и какво ли не, но е пред разпадане. Голям сребърен чайник, но черен, защото не е почистван Бог знае откога. Мисис Сероколд просто не дава пет пари. £ Спомнете си с каква рокля беше снощи! Кърпена под мишниците, износена… А може да отиде и да си купи каквото си пожелае. От най-скъпите магазини. Пари? Потънали са в пари!

Той замълча замислен.

— Знам какво е да си беден. Няма нищо лошо в това, ако си млад и силен, ако си готов да работиш. Никога не съм имал много средства, но бях решен да постигна каквото искам… Смятах да отворя автосервиз. Бях отделил малко пари за това. Разговарях и с Джина. Тя ме изслуша и ми се стори, че разбра. Не я познавах добре. Всичките онези момичета в униформи изглеждаха почти еднакви. Искам да кажа, като ги видиш не можеш да прецениш коя е богата и коя — не. Е, дадох си сметка, че е малко над мен… че има образование и така нататък, но тогава ми се струваше без значение. Допаднахме си и се оженихме. Бях заделил малка сума, каза ми, че и тя има. Щяхме да отворим бензиностанция и сервиз. Джина бе съгласна. Бяхме като две луди деца… луди един за друг. След това онази надута нейна леля започна да се бърка и да създава неприятности… Джина настояваше да дойдем в Англия, за да види баба си. Напълно нормално. Тук е нейният дом, а и аз исках да посетя Англия. Бях слушал много. И дойдохме. Само на гости… Така поне си мислех.

Мръщенето му се превърна в гримаса.

— Само че се оказа друго. Затънахме в това безумие. Защо не сме останели, защо не сме устроели дома си тук, при тях. Ето какво заприказваха. Имало колкото си щеш работа за мен. Работа! Не искам да давам бонбонки на хлапета бандити и да им помагам да играят детски игрички… Безсмислено е? Това място би могло да стане страхотно… Наистина страхотно. Нима хората, които имат пари, не са в състояние да осъзнаят късмета си? Не са ли наясно, че по-голямата част от света не може да има условия като техните? Не е ли пълна лудост, да риташ късмета си по този начин? Нямам нищо против да работя. Само че ще работя както искам и каквото искам. И все ще стигна донякъде. Тук се чувствам като оплетен в паяжина. И Джина… Не проумявам. Това не е момичето, за което се ожених в Щатите. Сега не мога… дявол да го вземе!… сега не мога дори да разговарям с нея!

— Напълно ви разбирам — каза мис Марпъл тихо.

Уоли я стрелна с очи.

— Вие сте единствената, пред която съм си позволявал да отворя уста по този начин. През повечето време мълча като риба. У вас има нещо… Вие сте англичанка… истинска англичанка, но някак си ужасно ми напомняте за леля ми Бетси у дома.

— Много мило.

— Беше много разумна жена — продължи Уоли замислено. — Изглеждаше слаба и крехка… Имах чувството, че някой ден може да се пречупи на две, но всъщност беше корава… Да, много корава.

Изправи се.

— Съжалявам, че се разбъбрих така — извини се той. Мис Марпъл го видя да се усмихва за първи път. Усмивката му беше чаровна и Уоли Хъд изведнъж се превърна от непохватно начумерено момче в хубав привлекателен мъж. — Дощя ми се да си излея яда. Жалко само, че досадих на вас.

— Ни най-малко, мило момче — отвърна мис Марпъл. — Аз самата имам племенник… Разбира се, той е доста по-възрастен.

За миг тя се замисли за изтънчения съвременен писател Реймънд Уест. Едва ли би могла да си представи човек, който да се различава повече от Уолтър Хъд.

— Идва нова компания — намръщи се Уоли. — Тази дама не ме обича, така че си тръгвам. Довиждане, мадам. Благодаря за разговора.

Той се отдалечи, а мис Марпъл се загледа в Милдред Стрет, която пресичаше моравата, за да дойде при нея.

II.

— Видях, че този ужасен млад човек ви тероризира — изрече мисис Стрет доста задъхано, след като седна на пейката. — Каква трагедия!

— Трагедия?

— Бракът на Джина. Всичко започна с това, че я изпратиха в Америка. Тогава казах на майка, че е много неразумно да го прави. В края на краищата, районът тук беше спокоен. Не е имало никакви въздушни нападения. Като си помисля само колко хора изпаднаха в паника за себе си и семействата си…

— Едва ли е било лесно да се прецени кое е правилното решение — отвърна мис Марпъл замислено. — Щом става дума за децата… Не беше изключено немците да нахлуят и това би означавало те да отраснат в условията на нацистка окупация… Освен това опасността от бомбардировките…

— Глупости! — възрази мисис Стрет. — Нито за миг не съм се съмнявала в победата. Но майка все е постъпвала неразумно, що се отнася до Джина. Най-напред, нямаше никаква нужда да я взема от Италия…

— Баща й не е възразил, доколкото разбрах?

— О, Сан Севериано! Знаете какви са италианците. За тях само парите са важни. Естествено той се ожени за Пипа заради парите й.

— Боже мой! Мислех, не е бил много привързан към нея и че смъртта й го е съкрушила.

— Преструвал се е, не се съмнявам в това. Не мога да разбера защо майка ми изобщо се съгласи Пипа да се омъжи за чужденец. Вероятно поради типичното американско преклонение пред титлите.

— Винаги съм смятала, че милата Кари Луиз е твърде далеч от светската суета.

— О, зная. Едва издържам вече. Капризите, прищевките, идеалистичните й планове. Нямате представа, лельо Джейн, какво означава всичко това. Разбира се, аз познавам добре нещата. Отраснала съм тук.

Мис Марпъл искрено се изненада, когато чу, че Милдред Стрет се обръща към нея с „лельо Джейн“. А навремето бе съвсем нормално. На коледните подаръци за децата пишеше: „С любов от леля Джейн“ и когато я споменаваха, не много често според нея, вероятно я споменаваха като „леля Джейн“.

Мис Марпъл погледна съсредоточено жената на средна възраст, седнала на пейката до нея. Стиснатите тънки устни, дълбоките бръчки от носа надолу, вкопчените една в друга ръце.

— Детството ви трябва да е било много трудно — каза тя тихо.

Милдред Стрет я изгледа с напрегнат, благодарен поглед.

— Щастлива съм, че някой може да го оцени. Хората рядко си дават сметка какво преживяват децата. Виждате ли, Пипа беше хубава. Освен това бе и по-голяма от мен. Цялото внимание вкъщи беше насочено към нея. И майка, и татко я окуражаваха… не че имаше нужда от окуражаване… Подтикваха я да върви напред, да се показва. Аз винаги съм била тихата. Бях притеснителна… Пипа не знаеше какво е срамежливост. Едно дете може да страда много, лельо Джейн.

— Така е — съгласи се мис Марпъл.

— Пипа казваше: „Милдред е ужасно глупава.“ Но аз бях по-малка от нея. Естествено, нямаше как да разбирам уроците й в училище. Освен това е толкова несправедливо за едно дете непрекъснато да дават предимство на сестра му. „Какво хубаво момиченце!“ — възхищаваха се всички. А мен никой не ме забелязваше. Татко се шегуваше и играеше само с Пипа. Все някой трябваше да види колко тежко ми става от всичко това. Цялото внимание беше насочено към нея. Тогава бях малка и не можех да знам, че най-важното е характерът.

Устните й се разтрепериха за миг и отново се присвиха.

— И това беше нечестно. Наистина нечестно. В края на краищата аз бях тяхното дете. Пипа беше осиновена. Аз бях дъщеря им. Тя не им беше никаква.

— Може би са й обръщали повече внимание именно затова — предположи мис Марпъл деликатно.

— Харесваха я повече — отвърна Милдред Стрет и добави: — Дете, чиито родители не са го искали… Или е било незаконно, което е по-вероятно. Всичко това личи и у Джина. Тя има лоша кръв. Кръвта винаги си казва думата, независимо от всички теории на Луис за ролята на средата. Кръвта си казва думата. Погледнете Джина.

— Джина е хубаво момиче — отбеляза мис Марпъл.

— Ами поведението й? Всички, освен майка ми забелязват какво прави със Стивън Рестарик. Просто отвратително! Не може да се отрече, че се омъжи много несполучливо, но бракът си е брак и човек трябва да се съобразява с него. В края на краищата тя сама си е избрала този ужасен американец.

— Наистина ли е толкова ужасен?

— О, лельо Джейн! Прилича ми на гангстер. И е така намръщен и груб! Почти не си отваря устата! Изглежда недодялан и невъзпитан.

— Струва ми се, че е нещастен — отбеляза мис Марпъл тихо.

— Не мога да си представя защо… Ако оставим настрана поведението на Джина, разбира се. Тук той има всичко. Луис му предложи няколко начина, по които да бъде полезен, но той предпочита да се мръщи и да не прави нищо. О, това място е просто невъзможно — избухна тя неочаквано. — Абсолютно невъзможно! Луис не мисли за нищо друго, освен за тези кошмарни млади престъпници, а майка ми — единствено за него. Всичко, което прави Луис, според нея е правилно… Погледнете градината само! Плевелите, храсталаците. Ами къщата? Нищо не е както трябва. Зная, че в наши дни е трудно с прислугата, но все пак може да се намери изход. Въпросът не опира до пари. Просто никой не се интересува, това е то. А ако къщата беше моя… — Тя замълча.

— Боя се — каза мис Марпъл, — че условията сега са съвсем различни. Големите имения като това са сериозен проблем. Сигурно е било много тежко за вас да заварите нещата така променени, когато сте се върнали отново. Наистина ли предпочитате да живеете тук, а не някъде… самостоятелно?

Милдред Стрет се изчерви.

— В края на краищата това е моят дом — отсече тя. — Домът на баща ми. Никой не може да промени този факт. Имам право да живея тук, ако искам. И искам. Само майка да не беше толкова невъзможна! Не иска дори да си купи прилични дрехи! Джули се тревожи ужасно.

— Мислех да ви попитам за мис Белъвър.

— Много се радвам, че е тук. Тя обожава майка ми. С нея е от доста години. Дошла е по времето на Джон Рестарик. И се е държала прекрасно, докато са траели безобразията му. Предполагам, вече сте чули, че той избяга с една ужасна югославянка… пропаднало създание… Никой не знае колко любовници е имала преди това. Майка ми се отнесе много достойно. Разведе се без никакъв шум. Дори направи жеста да взима синовете му тук през ваканцията… Това наистина беше излишно. Нещата можеха да се уредят и по друг начин. Естествено, беше немислимо момчетата да отидат при баща си и онази жена… Но все едно. Майка ми ги взе тук и през цялото време мис Белъвър бе на висота. Опора за всички. Понякога дори си мисля, че заради нея майка става все по-непрактична. Мис Белъвър се грижи за всичко. Просто не знам какво би станало без нея.

Тя замълча и възкликна изненадано:

— Ето го Луис! Колко странно! Той никога не идва в градината.

Мистър Сероколд се приближи до тях по начина, по който се занимаваше с всичко останало — не обърна внимание на Милдред, защото го интересуваше мис Марпъл.

— Колко съжалявам — каза той. — Исках да ви разведа наоколо и да ви покажа всичко. Карълайн ме помоли. Но се налага да замина за Ливърпул за делото на онова момче от железниците. Доктор Мавърик ще ме замести. Ще дойде след минута. Аз ще се върна вдругиден. Би било чудесно, ако ги убедим да не го дават под съд.

Милдред Стрет стана и се отдалечи. Луис Сероколд не забеляза и това. Очите му съсредоточено гледаха мис Марпъл иззад дебелите лупи на очилата.

— Виждате ли — продължи той, — магистратите винаги заемат погрешна позиция. Понякога са твърде сурови, а понякога твърде меки. Ако осъдят някое от тези момчета само на няколко месеца затвор, не постигат нищо… Младежите дори се гордеят с това. Хвалят се пред приятелките си. Строгата присъда често ги отрезвява. Разбират, че не си струва да продължават играта. Иначе е по-добре изобщо да не влизат в затвора. Възпитателен труд… Трудова терапия, както се изразяваме тук.

Мис Марпъл го прекъсна:

— Мистър Сероколд, какво е мнението ви за младия Едгар Лоусън? Мислите ли… че е напълно нормален?

Лицето на Луис Сероколд доби смутен вид.

— Надявам се, че състоянието му не се е влошило отново. Какво ви каза?

— Че е син на Уинстън Чърчил.

— Разбира се, разбира се. Както обикновено. Предполагам, досетили сте се, че е незаконороден, горкият, и е расъл при много лоши условия. Неговият случай ми беше препоръчан от едно дружество в Лондон. Нападнал човек на улицата, за когото твърдял, че го следи. Много типично, доктор Мавърик ще потвърди. Проучих историята му. Майката била от бедно, но почтено семейство в Плимут. Бащата бил някакъв моряк — тя дори не знаела името му. Трудно детство. Започнал да фантазира за баща си и по-късно за себе си. Носел униформи и ордени, които не му се полагат… съвсем типично. Но Мавърик смята, че състоянието му се подобрява и има надежди. Трябва да му вдъхнем увереност. Тук му поверявам отговорна работа, карам го да осъзнае, че не е важно какъв си се родил, а какъв си самият ти. Опитвам се да му внуша увереност в собствените му способности. Подобрението е забележимо. Радвах се за него… А сега вие казвате, че…

Той поклати глава.

— Възможно ли е да е опасен, мистър Сероколд?

— Опасен? Не мисля, че е проявявал склонност към самоубийство.

— Нямах предвид самоубийство. Говореше ми за врагове, за преследване… Това, простете, не е ли опасен признак?

— Не, не мисля, че се е стигнало чак дотам. Но ще поговоря с Мавърик. Той даваше надежди за него… Добри надежди.

Луис Сероколд погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. А, ето я милата Джули. Тя ще се погрижи за вас.

Мис Белъвър се приближи с бързи крачки.

— Колата ви чака пред вратата, мистър Сероколд. Доктор Мавърик се обади от Института. Предупредих го, че ще заведа мис Марпъл. Ще я чака пред портала.

— Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Куфарчето ми?

— В колата е, мистър Сероколд.

Луис Сероколд бързо се отдалечи. Мис Белъвър ги проследи с поглед и промърмори:

— Някой ден този човек ще умре както ходи. Против човешката природа е никога да не се почива. Спи по четири часа на нощ.

— Много е отдаден на делото си — отбеляза мис Марпъл.

— Не мисли за нищо друго — потвърди мис Белъвър мрачно. — Дори и не се сеща да се погрижи за жена си или поне да й обърне някакво внимание. Тя е много мила, както сама знаете, мис Марпъл, и има нужда от любов и внимание. Само че тук не се мисли за нищо друго, освен за онази банда лигави момчета, които искат да живеят по лесния начин, нечестно, без и през ум да им минава, че трябва да работят. Ами почтените деца от нормалните семейства? Какво се прави за тях? Честността просто не интересува чудаци като мистър Сероколд, доктор Мавърик и останалите недопечени идеалисти тук. Аз и братята ми бяхме възпитани по трудния начин, мис Марпъл, и не сме научени да хленчим. Лигльовци, ето това е точната дума.

Бяха стигнали до сводестата порта, която Ерик Гулбрандсен бе издигнал на входа на ужасната постройка от червени тухли.

Доктор Мавърик, който определено имаше вид на луд, както реши мис Марпъл, излезе да ги посрещне.

— Благодаря ви мис Белъвър — каза той. — А сега, мис… да, мис Марпъл, сигурен съм, че ще ви е интересно да научите с какво се занимаваме тук. Чудесният ни подход към този сериозен проблем. Мистър Сероколд е човек с голяма интуиция… с голяма далновидност. Зад нас стои сър Джон Стилуел — старият ми шеф. Беше във Вътрешното министерство, но сега е пенсионер. Влиянието му помогна много, за да започнем всичко това. Проблемът е медицински… Ето в какво трябва да убедим официалните власти. По време на войната психиатрията зае полагащото й се място… Може би единственият положителен резултат от нея… А сега, най-напред искам да видите кое лежи в основата на нашия подход. Погледнете нагоре.

Мис Марпъл вдигна очи към думите, изписани на арката над портала:

— Не е ли чудесно? Нима това не е най-важното? Не е необходимо да укоряваме тези младежи… или да ги наказваме. Те само това и чакат… повечето от тях. Искаме да ги накараме да почувстват колко свестни хора са всъщност.

— Като Едгар Лоусън ли? — попита мис Марпъл.

— Той е интересен случай. Разговаряхте ли с него?

— Той разговаря с мен — отвърна тя и добави смутено: — Питах се… дали не е малко луд?

Доктор Мавърик се засмя весело.

— Всички ние сме малко луди — каза той и я въведе през вратата. — Това е тайната на съществуванието. Всички сме малко луди.