Илюзия с огледала

I.

— О, Уоли! Как ме стресна!

Джина, отделила се от сенките на сцената, отскочи назад при вида на Уоли Хъд, изникнал като призрак от тъмнината. Все още нощта не беше настъпила, но в полуздрача предметите губеха реалните си очертания и приемаха фантастични форми, сякаш взети от кошмар.

— Какво правиш тук? Никога не идваш в театъра.

— Може би търся теб, Джина. Най-вероятно е да те намеря в театъра, нали?

Мекият, леко провлечен глас на Уоли не таеше заплаха, но Джина инстинктивно трепна.

— Харесва ми тази работа. Обичам миризмата на бои, на платно, обичам кулисите.

— Да. Това означава много за теб. Разбирам. Кажи ми, колко време смяташ, че ще мине докато свърши цялата история?

— Утре ще е предварителното следствие. Заседанието ще бъде отложено с две седмици или нещо такова. Поне така смята инспектор Къри.

— Две седмици — кимна Уоли замислено. — Да. Може би три. След това… сме свободни. Връщам се в Щатите.

— О, но аз не мога да се втурна така… — извика Джина. — Не мога да оставя баба си! И в момента работим над две пиеси…

— Не казах „ние“. Казах „аз“.

Джина се вгледа в мъжа си. Сенките го правеха да изглежда много голям. Едра, спокойна фигура… И въпреки това, или поне така й се струваше, някак си заплашителна… Надвесена над нея. Заплашваща… Какво?

— Да не би да искаш да кажеш — тя се поколеба, — че не искаш да дойда с теб?

— Не, не съм казал такова нещо.

— Но ти е все едно дали ще дойда или не, това ли е? — Тя изведнъж се ядоса.

— Слушай, Джина. Дойде време да свалим картите на масата. Когато се оженихме, не се познавахме добре… Не знаехме много за семействата си, за средата си мислехме, че тези неща нямат значение. Струваше ни се, че нищо няма значение, освен да сме заедно и да си прекарваме чудесно. Е, това свърши. Вашите нямаха… и нямат високо мнение за мен. Може би са прави. Но ако смяташ, че мога да стоя тук и да си клатя краката или да бъда момче за всичко в тази лудница, защото според мен е това… помисли малко. Желая да живея в собствената си страна, да работя това, което си искам и мога. За мен идеалът за жена са съпругите на старите американски пионери… Винаги с тях, винаги готови да понасят всичко — трудности, непознати места… Вероятно е прекалено да го искам от теб, но или това, или нищо. Може би аз съм отговорен, че се оженихме. Ако е така, освободи се от мен и започни отначало. Ти трябва да решиш. Ако предпочиташ някое от тези артистични момчета, трябва да направиш своя избор. Но аз се прибирам у дома.

— Мисля, че си абсолютно прасе — отвърна Джина. — Тук се забавлявам.

— Така ли? Е, аз не се забавлявам. Предполагам, че и убийствата те забавляват?

Джина пое рязко дъх.

— Това, което каза, е жестоко и гадно. Аз много обичах чичо Кристиян. А и не разбираш ли, че някой от месеци се е опитвал да отрови баба ми? Това е ужасно!

— Казах ти, че това място не ми харесва. Не ми харесват нещата, които стават наоколо. Отивам си.

— Ако успееш! Не си ли даваш сметка, че могат да те арестуват за убийството на чичо Кристиян? Никак не ми харесва начинът, по който те гледа инспектор Къри. Като котка, която наблюдава мишка. Готова за скок със зловещите си ноктести лапи. Само за това, че онази вечер излезе от салона, за да поправиш бушоните, и че не си англичанин… Сигурна съм, че ти готвят нещо.

— Най-напред им трябват доказателства.

— Страхувам се за теб, Уоли — проплака Джина. — През цялото време се страхувам.

— Няма смисъл. Казвам ти, нямат нищо срещу мен!

— И не вярвам, че наистина искаш да дойда с теб в Америка — каза Джина.

Уолтър Хъд не отговори.

Джина Хъд се обърна към него и тропна с крак.

— Мразя те! Мразя те! Ти си ужасен… звяр! Жесток, безчувствен звяр! След всичко, което се опитах да направя за теб! Искаш да се отървеш от мен. Пет пари не даваш дали ще ме видиш пак или не! Е, аз също не давам пет пари! Каква малка глупачка съм била! Ще се разведа колкото се може по-бързо, ще се омъжа за Стивън или Алексис и ще бъда по-щастлива от когато и да било с теб! А ти ще се върнеш в Щатите и ще се ожениш за някоя кошмарна повлекана, която ще ти отрови живота!

— Добре — каза Уоли. — Сега поне знаем кой къде е.

II.

Мис Марпъл видя Джина и Уоли да влизат в къщата заедно.

Тя се намираше на мястото, където по-рано следобед инспектор Къри бе направил експеримента с Доджет.

Гласът на мис Белъвър зад нея едва не я накара да подскочи.

— Мис Марпъл, като стоите така, след като е залязло слънцето, може да настинете.

Мис Марпъл послушно тръгна с нея и двете се отправиха към къщата.

— Мислех си за фокусите — заговори мис Марпъл. — Толкова е трудно да разбереш как ги правят, докато гледаш, а когато ти обяснят, всичко се оказва съвсем просто! Макар че и досега не мога да си обясня как вадят от шапките си цели аквариуми с рибки! Гледали ли сте как режат жена на две? Толкова е вълнуващо! Помня, че когато бях единадесетгодишна, този фокус просто ме плени. Изобщо не можах да си представя как става. Само че на следващия ден във вестника имаше статия, която издаваше всичко… Смятам, че журналистите не бива да правят това, нали?… Жената всъщност не е една, а са две. Главата на едната и краката на другата. Публиката си мисли, че е една, но са две… Обратното също би свършило добра работа, не мислите ли?

Джулиет Белъвър я изгледа с лека изненада. Мис Марпъл рядко говореше толкова много и така разпалено. „Сигурно й е дошло много на горката“ — каза си тя.

— Когато си от едната страна на нещо, виждаш само нея — продължи мис Марпъл. — Но всичко застава на мястото си, ако само успееш да прецениш кое е реалност и кое — илюзия. Кари Луиз добре ли е? — попита тя неочаквано.

— Да — отвърна мис Белъвър. — Добре е, но това все пак е сътресение… Да научиш, че някой иска да те убие… И особено за нея, която никога не е разбирала насилието.

— Кари Луиз разбира някои неща, които ние не можем — каза мис Марпъл замислено. — Винаги е било така.

— Знам какво имате предвид… но тя не живее в реалния свят.

— Така ли?

Мис Белъвър я изгледа изненадано.

— Никога не съм срещал по-неземен човек от Кара…

— Не ви ли се струва, че може би… — Мис Марпъл замълча, защото към тях с бързи крачки вървеше Едгар Лоусън. Когато се изравни с тях, той кимна засрамено и извърна лице.

— Сега си спомних на кого ми заприлича — каза мис Марпъл. — Съвсем неочаквано, преди няколко секунди. Напомня ми един млад човек на име Лионард Уайли. Баща му беше зъболекар, но вече беше възрастен, ръцете му трепереха и хората предпочитаха да ходят при сина му. Старецът се чувстваше много нещастен заради това и Лионард — а той бе мекосърдечен и глупав, започна да се преструва, че пие повече, отколкото трябва. Винаги миришеше на уиски и се правеше на объркан, когато идваха пациентите му. Мислеше, че ще се върнат при баща му и ще решат, че младият не струва.

— И върнаха ли се?

— Разбира се, че не — отвърна мис Марпъл. — Това, което се случи, можеше да предвиди всеки човек с капка ум в главата! Пациентите отидоха при доктор Рейли — техния конкурент. Много хора с добро сърце просто нямат разум. Освен това Лионард Уайли беше толкова неубедителен в ролята си… Представата му за пиянство нямаше нищо общо с действителността и той прекаляваше… Чак разливаше уиски по дрехите си… Прекрачваше всякаква мярка.

Двете влязоха в къщата през страничната врата.