Илюзия с огледала

I.

Мис Марпъл се изкачи по стълбите и почука на вратата на спалнята.

— Може ли да вляза, Кари Луиз?

— Разбира се, Джейн, скъпа.

Кари Луиз седеше пред тоалетката и вчесваше сребристата си коса. Обърна глава през рамо.

— Полицаите ли имат нужда от мен? Ще се приготвя след няколко минути.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Джули настоя да изчакам закуската в леглото, а Джина ми я донесе на пръсти, сякаш се каня да умирам! Хората не могат да схванат, че трагедии като смъртта на Кристиян далеч не са така шокиращи за един възрастен човек. След толкова много години той вече е научил, че на този свят може да се случи абсолютно всичко… И че всъщност няма никакво значение какво се случва.

— Да-а-а…

— Не мислиш ли така, Джейн? Струва ми се, че би трябвало.

— Кристиян беше убит — отвърна мис Марпъл замислено.

— Да… разбирам какво искаш да кажеш. Мислиш, че това има значение?

— А ти не мислиш ли?

— Не и за Кристиян. Да, за този, който го е убил.

— А имаш ли представа кой може да е?

Мисис Сероколд поклати глава озадачено.

— Не, никаква. Дори не мога да предположа защо го е направил. Вероятно има нещо общо с предишното му идване преди месец. Не смятам, че без сериозна причина би дошъл тук толкова скоро. Каквото и да е, започнало е тогава. Непрекъснато мисля, но не мога да си спомня нищо особено. О! Бяха същите хора, които и сега са тук… Да, и Алекс се бе върнал от Лондон по това време… И Рут.

— Рут?

— Обичайното прескачане.

— Рут — каза мис Марпъл отново. Умът й работеше трескаво. Кристиян Гулбрандсен и Рут? Рут си бе тръгнала разтревожена и смутена, без да е наясно защо. Единственото, което беше в състояние да каже, бе, че нещо в този дом не е наред. А Кристиян Гулбрандсен е подозирал или е бил уверен в това, което Рут инстинктивно е усещала. Той се е съмнявал, че някой се опитва да отрови Кари Луиз. По какъв начин бе стигнал до това подозрение? Какво беше чул или видял? Дали и Рут не бе видяла или чула същото, без да осъзнае какво точно означава то? На мис Марпъл й се искаше да разбере какво би могло да е това нещо. Смътното подозрение, че е свързано (каквото и да е то) с Едгар Лоусън, й се струваше малко вероятно, тъй като Рут не бе споменала нищо за младежа.

Мис Марпъл въздъхна.

— Всички вие криете нещо от мен, нали? — попита Кари Луиз.

Мис Марпъл леко се стресна, когато чу спокойния й глас.

— Защо говориш така?

— Защото е истина. Джули не, но всички останали. Дори и Луис. Той дойде докато закусвах и се държа доста странно. Опита кафето ми и дори хапна малко от препечения хляб и мармалада. Това е твърде необичайно за него, защото пие само чай и не обича мармалад… Трябва да е мислел за нещо и да е забравил да закуси. Понякога забравя да се храни… Изглеждаше толкова угрижен и улисан.

— Убийството е нещо… — започна мис Марпъл.

— О, зная! Убийството е нещо ужасно. Но това не е първото убийство, което виждам. Ти също си имала работа с подобни неща, нали, Джейн?

— Да, да… Така е — призна мис Марпъл.

— Рут ми каза.

— Последния път, когато беше тук ли?

— Не, не мисля. Не мога да си спомня точно. — Говореше неясно, разсеяно.

— За какво мислиш, Кари Луиз?

Мисис Сероколд се усмихна, сякаш се връщаше от някъде, много далеч.

— Мислех за Джина — отговори тя. — И за това, което каза ти за Стивън Рестарик. Знаеш ли, Джина е много мило същество и наистина обича Уоли. Сигурна съм в това.

Мис Марпъл не каза нищо.

— Момичетата като Джина обичат да си придават важност понякога — мисис Сероколд говореше почти умолително. — Те са млади и им харесва да усещат силата си. Това е съвсем естествено. Зная, че Уоли Хъд не е мъжът, за когото си мислехме, че ще се омъжи, и при нормални обстоятелства никога не би попаднала на него. Но го е срещнала, влюбила се е и… Предполагам тя най-добре знае какво прави.

— Сигурно е така — съгласи се Мис Марпъл.

— Но толкова е важно да е щастлива!

Мис Марпъл изгледа приятелката си с любопитство.

— Важно е всички да са щастливи.

— Да, но Джина е много особен случай. Когато взехме майка й… когато осиновихме Пипа… чувствахме, че правим нещо като експеримент, който просто трябва да бъде успешен. Виждаш ли, майката на Пипа…

Кари Луиз замълча.

Мис Марпъл попита:

— Коя беше майката на Пипа?

— Ерик и аз се споразумяхме да не казваме на никого. Дори самата тя не знаеше.

— Аз бих искала да знам.

Мисис Сероколд я изгледа неуверено.

— Не от обикновено любопитство — продължи мис Марпъл. — Всъщност… хм… налага се да ми кажеш. Мога да пазя тайна, уверявам те.

— Винаги си можела, Джейн — Кари Луиз се усмихна при спомена. — Доктор Голбрайт… Сега е епископ на Кроумър, той знае. Но никой друг. Майка й беше Катрин Елсуърт.

— Елсуърт? Това не беше ли жената, отровила мъжа си с арсеник? Доста нашумял случай.

— Да.

— Обесиха ли я?

— Да. Но, знаеш ли, никак не беше сигурно, че тя го е направила. Мъжът й беше пристрастен към арсеника… по онова време не разбираха много от такива неща.

— Но тя е изкисвала мухоловки, нали?

— Така твърдеше прислужницата, а тя, винаги сме го мислили, беше пълна със злоба.

— И Пипа е била нейна дъщеря?

— Да, Ерик и аз решихме да й дадем нов шанс в живота… с обич и грижи и всичко, от което се нуждае едно дете. Мисля, че успяхме. Пипа беше… самата себе си. Най-сладкото, най-щастливото същество под слънцето.

Мис Марпъл не каза нищо в продължение на доста време.

Кари Луиз се обърна към нея.

— Вече съм готова. Моля те, предай на инспектора, ако обича, да се качи във всекидневната ми. Сигурна съм, че няма да възрази.

II.

Инспектор Къри не възрази. Дори се зарадва, че ще се срещне с мисис Сероколд на нейна собствена територия.

Докато стоеше и я чакаше, огледа стаята. Обстановката не отговаряше на представите му за „будоар на богата жена“.

Имаше старомодно канапе и няколко доста неудобни стола от викторианската епоха с облегалки от вито дърво. Тапицериите им бяха стари и избелели, но десенът — рисунки на Кристалния дворец — приятен. Стаята бе една от по-малките, но въпреки това по размер значително превишаваше всекидневните в повечето съвременни къщи.

Ала с уютната си претрупаност, с малките масички украшения и фотографии изглеждаше добре. Къри се вгледа в една избеляла снимка на две момиченца — едното чернокосо и жизнено, другото — почти невзрачно, отправило начумерен поглед към света изпод тежък бретон. Бе видял това изражение същата сутрин. „Пипа и Милдред“ пишеше отдолу. На стената бе окачен и портрет на Ерик Гулбрандсен — в тежка абаносова рамка със златен ръб. Къри тъкмо намери една фотография на хубав мъж, чиито очи се бяха сбръчкали от смях, когато вратата се отвори и влезе мисис Сероколд.

Беше облечена в черно — безплътно и прозрачно черно. Бяло-розовото й лице изглеждаше удивително малко под короната от сребриста коса и крехкият й вид силно впечатли инспектора. Сега разбра много от нещата, които бе чул досега и които го бяха озадачили. Разбра защо всички толкова много държат да бъде щадена мисис Сероколд.

„И въпреки това — мислеше той, — не е от жените, които биха се тревожили напразно.“

Тя го поздрави, покани го да седне и сама се настани на един стол до него. Не се наложи да я предразполага — по скоро стана обратното. Започна да задава въпросите си, а тя отговаряше с готовност, без никакво колебание. Изгарянето на бушоните, скарването между Едгар и мъжа й, изстрела, който бяха чули…

— Значи не ви се стори, че е произведен в къщата?

— Не. Мисля, че се чу отвън. Предположих, че може да е ауспух на кола.

— Докато съпругът ви и Едгар Лоусън се караха, забелязахте ли някой да напуска салона?

— Уоли вече беше отишъл да поправи осветлението. Мис Белъвър излезе скоро след това, за да донесе нещо, но не помня какво.

— Някой друг?

— Никой, доколкото знам.

— А можете ли да кажете със сигурност, мисис Сероколд?

Тя се замисли за момент.

— Не, не мога.

— Бяхте напълно погълната от скандала в кабинета, така ли?

— Да.

— И се безпокояхте от това, което може да стане?

— Не, не. Не бих се изразила, така. Всъщност не мислех, че може да се случи нещо.

— Но Лоусън е държал револвер.

— Да.

— И заплашваше с него съпруга ви?

— Да. Но не наистина.

Инспектор Къри отново почувства леко раздразнение при това твърдение.

— Нима е било възможно да сте сигурна в това, мисис Сероколд?

— Не, но аз бях. В мислите си, искам да кажа. Как се изразяват младите… да устройваш представление? Мисля, че беше точно това. Едгар е още дете. Държеше се мелодраматично и глупаво, фантазираше си, че е смел и отчаян човек. Виждаше се като наранения герой на романтична драма. Бях повече от сигурна, че няма да използва този револвер.

— Но той го е направил, мисис Сероколд.

Кари Луиз се усмихна.

— Предполагам, че е станало по невнимание.

Раздразнението отново обзе инспектор Къри.

— Не е било по невнимание. Лоусън е натиснал спусъка два пъти и е стрелял по съпруга ви. Куршумите са минали на косъм от него.

Кари Луиз го изгледа стреснато и след това стана мрачна.

— Не мога да повярвам. О, да — тя махна с ръка, за да предотврати възражението му, — сигурно трябва да повярвам, щом ми казвате. Но все пак имам чувството, че трябва да има някакво съвсем, просто обяснение. Може би доктор Мавърик ще ми го посочи.

— О, да. Доктор Мавърик без съмнение ще обясни — каза Къри намръщено. — Доктор Мавърик може да обясни всичко, сигурен съм в това.

Неочаквано мисис Сероколд го погледна:

— Зная, че нещата с които се занимаваме тук, ви се струват глупави и безсмислени и че понякога психиатрите могат да бъдат много досадни. Но все пак постигаме резултати. Имаме и неуспехи, разбира се, но и постижения. И това, което се опитваме да правим, си струва. Дори и да не ми повярвате, казвам ви, че Едгар е предан на съпруга ми и го обича. Започна да твърди онази глупост, че Луис му е баща, единствено защото иска да има баща като него. Това, което не мога да разбера, е как така изведнъж реши да прибегне до насилие. Напоследък беше толкова добре… практически напълно нормален. Всъщност на мен никога не ми се е струвал ненормален.

Инспекторът не оспори последното.

Вместо това продължи:

— Револверът в ръцете на Едгар Лоусън принадлежи на съпруга на внучката ви. Предполагам, че го е взел от стаята му. А сега ми отговорете, виждали ли сте досега това оръжие?

В дланта му се намираше малкият черен автоматичен пистолет.

Кари Луиз го погледна.

— Не, не мисля.

— Намерих го в стола за рояла. Наскоро е стреляно с него. Все още не сме го изследвали изцяло, но мога да заявя с почти пълна сигурност, че това е оръжието, с което е бил убит мистър Гулбрандсен.

Тя се намръщи.

— И го намерихте в стола за рояла?

— Под някакви много стари ноти. Музика, бих казал, която не е свирена от години.

— Бил е скрит, така ли?

— Да. Помните кой седеше на рояла снощи, нали?

— Стивън Рестарик.

— И свиреше ли?

— Да. Съвсем тихо. Някаква тъжна мелодийка.

— Кога престана да свири, мисис Сероколд?

— Кога е престанал? Не знам.

— Но престана, нали? Не е свирил през цялото време, окато е траела караницата.

— Не. Музиката просто замря.

— А самият той стана ли от стола?

— Не знам. Нямам представа какво е правил, докато не дойде до вратата на кабинета и не се опита да я отвори.

— Има ли някаква причина, поради която Стивън Рестарик да желае смъртта на Кристиян Гулбрандсен?

— Никаква. Не смятам, че го е направил той — добави тя замислено.

— Може би Гулбрандсен е научил нещо компрометиращо за него?

— Малко вероятно.

Инспектор Къри изпита лудо желание да й каже: „Прасетата могат и да полетят, но е малко вероятно да станат птици.“ Това беше поговорка, която помнеше от баба си. Сигурен бе, че и мис Марпъл я знае.

III.

Кари Луиз слезе по широката стълба и от три различни посоки към нея се спуснаха три жени. Джина дойде откъм дългия коридор, мис Марпъл от библиотеката, а мис Белъвър — от големия салон. Първа заговори Джина:

— Бабо! — възкликна тя развълнувано. — Добре ли си? Не са те тормозили или нещо такова, нали?

— Разбира се, че не, Джина. Какви странни неща ти се въртят в главата! Инспектор Къри беше очарователен и много внимателен.

— Така и трябва да бъде — намеси се мис Белъвър. — Кара, тук е цялата ти поща и един колет. Тъкмо щях да ги кача горе.

— Донеси ги в библиотеката — каза Кари Луиз. Четирите жени влязоха вътре.

Бяха двадесет или тридесет писма. Кари Луиз седна и започна да ги отваря. След това ги подаваше на мис Белъвър, която ги сортираше на купчинки. Тя обясни на мис Марпъл:

— Има три основни категории. Първата са от роднините на момчетата. Тях предавам на доктор Мавърик За писмата с разни молби се грижа аз. Останалите са лични. Кара ми казва какво да правя с тях.

След като приключиха с кореспонденцията, Кари Луиз насочи вниманието си към колета и сряза канапа с ножицата.

От елегантната опаковка се показа кутия хубави шоколадови бонбони, завързана със златна панделка.

— Някой трябва да си е помислил, че имам рожден ден — каза мисис Сероколд с усмивка.

Тя свали панделката и отвори капака. Вътре имаше визитна картичка. Погледна я с изненада.

— От Алекс с обич — прочете на глас. — Колко странно. Да ми изпрати кутия шоколадови бонбони точно в деня на пристигането си!

Безпокойство обзе мис Марпъл.

— Чакай малко, Кари Луиз — надигна се тя бързо. — Не ги яж още.

Мисис Сероколд я изгледа изненадано.

— Тъкмо смятах да ви почерпя.

— Недей. Чакай малко да попитам… Дали Алекс е вкъщи, знаеш ли, Джина?

— Преди малко беше в салона, струва ми се — отговори тя веднага.

След това отвори вратата и го повика.

Алекс Рестарик се появи почти веднага.

— Мила моя! Значи си станала? И не се чувстваш зле?

Той се приближи до мисис Сероколд и я целуна нежно и по двете бузи.

— Кари Луиз иска да ти благодари за шоколадовите бонбони — каза мис Марпъл.

Алекс се изненада.

— Какви бонбони?

— Тези тук — отвърна Кари Луиз.

— Но аз не съм изпращал никакви бонбони, скъпа!

— В кутията намерихме твоята картичка — обади се мис Белъвър.

Алекс се вгледа.

— Да, моята е. Колко странно. Колко странно! Но не са от мен.

— Наистина е странно — съгласи се мис Белъвър.

— Изглеждат апетитно — обади се Джина. — Гледай, бабо! Тук в средата има от любимите ти пияни вишни.

Мис Марпъл взе кутията внимателно, но твърдо. Без да каже дума повече, тя излезе от стаята и тръгна да търси Луис Сероколд. Не го намери веднага, защото беше отишъл до колежа — откри го в кабинета на доктор Мавърик. Сложи бонбоните на масата пред него. Той изслуша краткия й разказ. Лицето му изведнъж стана строго и замислено.

Съвсем внимателно с доктора започнаха да вадят бонбон след бонбон и внимателно да ги оглеждат.

— Мисля — каза Мавърик, — че ето тези, които съм отделил, почти сигурно са пипани. Виждате ли колко неравен е шоколадът отдолу? Смятам, че веднага трябва да се проверят.

— Но това ми изглежда невероятно! — възкликна мис Марпъл. — Та всеки в къщата би могъл да се отрови!

Луис кимна. Лицето му все още беше пребледняло и строго.

— Да… Това е жестокост… безумие… — той млъкна. — Всъщност, струва ми се, че тези бонбони са с вишнев пълнеж. Карълайн ги обича много. Разбирате ли, направил го е човек, който знае доста неща.

Мис Марпъл се обади тихо:

— Ако е както подозирате… ако в бонбоните има… отрова, боя се, че ще се наложи да кажем на Кари Луиз за какво става дума. Тя трябва да е нащрек.

— Да — отвърна тежко Луис Сероколд. — Ще научи, че някой се мъчи да я убие. Струва ми се, за нея ще е почти невъзможно да повярва.