Илюзия с огледала

I.

Милдред Стрет подхождаше на библиотеката доста повече от Джина Хъд. У нея нямаше нищо екзотично. Беше облечена в черно, носеше брошка от оникс, а внимателно оформената й сива коса бе прибрана в мрежа. Изглеждаше, както си помисли инспектор Къри точно като вдовица на пастор, което бе странно, защото твърде малко хора приличат на това, което са в действителност.

Дори в присвитата линия на устните й имаше нещо аскетично и мъченическо. Беше олицетворение на Християнската издръжливост или може би на Християнската сила. „Но не — помисли си Къри — и на Християнското милосърдие.“

Освен това бе повече от ясно, че мисис Стрет е обидена.

— Струваше ми се редно поне да ме уведомите кога ще имате нужда от мен, инспекторе. Бях принудена да чакам цяла сутрин!

„Наранено е чувството за собствената й стойност“ — помисли си Къри и побърза да налее вода във воденицата.

— Много съжалявам, мисис Стрет. Предполагам, че нямате истинска представа как точно процедираме. Започваме с по-маловажните показания, за да се отървем от тях, така да се каже. Много важно е хората, на чиито преценки можем да разчитаме, наблюдателните хора, да останат последни, за да можем да сверим показанията на всички останали.

Мисис Стрет омекна видимо.

— Да, разбирам… Не си давах сметка, че…

— Вие сте зряла жена, мисис Стрет. Познавате света, в който живеем. И нещо повече, тази къща е вашият дом, вие сте дъщерята на семейството. Предполагам, ще можете да ми разкажете всичко за хората тук.

— Разбира се, че мога — отвърна Милдред Стрет.

— Надявам се, разбирате колко много бихте ни помогнали да разкрием убиеца на Кристиян Гулбрандсен.

— А това нима не е очевидно? Нима не е напълно ясно кой уби брат ми?

Инспектор Къри се облегна назад. Ръката му поглади: малките мустачки.

— Ами… — започна той. — Трябва да сме внимателни. Смятате, че е ясно, така ли?

— Разбира се! Този ужасен американец, мъжът на горката Джина. Той е единственият външен човек тук. Не знаем абсолютно нищо за него. Предполагам, че е някой от зловещите американски гангстери.

— Но това не би обяснило докрай посегателството върху живота на Кристиян Гулбрандсен, нали? Защо му е било да го убива?

— Защото Кристиян е разбрал нещо за него. Затова и дойде тук толкова скоро след последното си посещение.

— Сигурна ли сте в това, мисис Стрет?

— Отново ще ви кажа, струва ми се очевидно. Той искаше да останем с впечатлението, че е във връзка с фондацията, но това са глупости. Беше тук заради нея едва преди месец, а оттогава не се е случило нищо необикновено. Следователно беше дошъл по някаква лична работа. При последното си посещение видя Уолтър, може да го е разпознал… Или пък е направил проучване в Щатите… Естествено той има сътрудници по целия свят… и е открил нещо компрометиращо. Джина е много глупаво момиче. От край време е била такава. Типично в нейния стил е да се омъжи за човек, за когото не знае абсолютно нищо… Винаги е била луда! За някой, който може да е търсен от полицията или който вече е женен, който има непоносим характер или е от подземния свят. Но брат ми Кристиян не можеше да бъде заблуден лесно. Сигурна съм, че дойде тук, за да уреди този въпрос. Да изобличи Уолтър и да ни покаже истинското му лице. И естествено онзи го е застрелял.

Инспектор Къри добави несъразмерно голям мустак на едно от котенцата на листа пред себе си и въздъхна:

— Да-а-а…

— Не сте ли съгласен с мен, че това трябва да е станало?

— Не е изключено — призна инспекторът.

— А какво друго обяснение може да има? Кристиян нямаше врагове. Единственото, което не мога да разбера, е защо още не сте арестували виновника.

— Мисис Стрет, виждате ли, трябва да имаме улики.

— Предполагам, че никак няма да е трудно да се намерят. Ако телеграфирате в Америка…

— Да, да. Разбира се, ние ще проверим Уолтър Хъд можете да сте сигурна в това. Но докато не докажем наличието на мотив, не сме в състояние да напреднем много. Естествено давам си сметка, че е имал възможност да…

— Излезе почти веднага след Кристиян под предлог, че са изгорели бушоните.

— Но те наистина са изгорели.

— Лесно би могъл да инсценира такова нещо.

— Вярно е.

— Това му е осигурило претекст да излезе. Отишъл е до стаята на Кристиян, застрелял го е, поправил е бушона и се е върнал в салона.

— Съпругата му твърди, че е дошъл, преди да сте чули изстрела отвън.

— Нищо подобно! Джина може да твърди всичко! Италианците никога не говорят истината! Освен това тя е и католичка!

Инспектор Къри пропусна религиозната страна на въпроса покрай ушите си.

— Предполагате, че жена му е негова съучастничка.

Милдред Стрет се поколеба за миг.

— Не, не. Не мисля. — Изглеждаше разочарована, че не го мисли. Продължи: — Може би това е част от мотива… Да попречи на Джина да научи истината за него. В края на краищата хляба и маслото са у нея.

— И е много красива.

— О, да. Винаги съм подчертавала това. В Италия нейният тип е най-обикновен, разбира се. Но ако питате мен, Уолтър Хъд се интересува само от парите. Ето затова дойде тук, за да живее със семейство Сероколд.

— Доколкото разбрах, самата мисис Хъд е доста заможна.

— В момента не. Баща ми остави на майка й същата сума, каквато и на мен, но естествено тя прие гражданството на мъжа си… предполагам, че вече са променили закона… и през войната… това, че беше фашист… както и да е, сега Джина има много малко собствени средства. Майка ми я глези, а леля й, мисис Ван Райдък, изхарчи баснословни суми за нея и й купуваше всичко, което поиска, докато беше в Америка през войната. Все едно. Уолтър Хъд не може да пипне нищо по-съществено докато е жива майка ми, а след това Джина ще наследи голямо състояние.

— Вие също, мисис Стрет.

По бузите й пропълзя лека червенина.

— Аз също, както казахте. Аз и мъжът ми винаги сме живели скромно. Той харчеше много малко, освен за книги… Беше голям учен. А моите собствени пари вече почти са се удвоили. Повече от достатъчно за скромните ми нужди. Но човек винаги може да използва парите, за да помогне на другите. Каквото наследя, ще считам за неприкосновен фонд.

— Но няма да наследите парите под формата на фонд, нали? — попита Къри, умишлено недоразбрал. — Ще можете да се разпореждате с тях изцяло.

— О, да… В този смисъл. Ще разполагам с тях изцяло.

Нещо в интонацията на последните й думи накара инспектор Къри рязко да вдигне глава. Мисис Стрет не го гледаше. Очите й блестяха и дългите й тесни устни бяха извити в тържествуваща усмивка.

— Значи според вас — заключи инспекторът, — а вие сте имали достатъчно възможности, за да си съставите мнение, мистър Хъд иска да се добере до парите, които ще наследи жена му след смъртта на мисис Сероколд. Между другото, тя не е много добре със здравето. Не мислите ли?

— Майка ми винаги е била деликатна.

— Точно така. Но деликатните хора доста често живеят не по-малко, а дори и повече от хората с цъфтящо здраве.

— Вероятно.

— Забелязали ли сте състоянието на майка ви да се влошава напоследък?

— Тя страда от ревматизъм. Но човек все трябва да е болен от нещо, когато остарее. Не мога да съчувствам на хората, които вечно се тревожат заради неизбежните болести и неразположения.

— Мисис Сероколд тревожи ли се?

— Не, но е свикнала други да се тревожат за нея. Пастрокът ми е прекалено грижовен, а пък мис Белъвър направо става смешна. Във всеки случай тя оказва лошо влияние в този дом. Дойде тук преди много години и привързаността й към майка ми, макар и достойна за възхищение сама по себе си, вече се е превърнала в някакво зло. Тя буквално тиранизира всички с грижите си. Занимава се с всичко вкъщи и поема повече, отколкото е редно. Струва ми се, че Луис понякога се дразни. Не бих се изненадала, ако я отпрати. Тя не притежава никакъв такт, абсолютно никакъв, а за един мъж е много трудно да гледа как някаква властна жена се налага на съпругата му във всичко.

Инспектор Къри кимна бавно.

— Разбирам… Разбирам. — Изгледа я замислено. — Има едно нещо, което не мога да схвана напълно, мисис Стрет. Положението на двамата братя Рестарик.

— Пак глупава сантименталност. Баща им се омъжи за горката ми майка заради парите й. Две години след това той избяга с някаква югославянка — певица без капка морал. Той беше много недостоен човек. Майка ми пък беше мекосърдечна и й стана жал за момчетата. Тъй като и дума не можеше да става да прекарват ваканциите си при жена с такова поведение, тя повече или по-малко ги осинови. Оттогава непрекъснато висят тук. О, да, в тази къща има много тунеядци, казвам ви!

— Алекс Рестарик е имал възможност да убие Кристиян Гулбрандсен. Бил е сам в колата си… някъде между портала и къщата. Ами Стивън?

— Стивън беше в салона при нас. Не ми харесва Алекс Рестарик… започва да загрубява… Предполагам, че води нередовен живот… Но не го виждам като убиец. Освен това защо му е да посяга на брат ми?

— Това е основният въпрос, нали? — каза инспектор Къри с мек тон. — Какво е знаел Кристиян Гулбрандсен… за някой… което е принудило този някой да го убие?

— Точно така — възкликна мисис Стрет тържествуващо. — Трябва да е Уолтър Хъд!

— Освен ако не е някой от по-близките хора.

— Какво искате да кажете? — попита рязко Милдред.

Инспектор Къри отговори бавно:

— Мистър Гулбрандсен е бил силно обезпокоен за здравето на мисис Сероколд.

Мисис Стрет се намръщи.

— Мъжете винаги се тревожат заради майка ми, защото изглежда толкова крехка! И ми се струва, че на нея това й харесва! Или пък Кристиян е слушал какво приказва Джулиет Белъвър.

— Вие самата безпокоите ли се за здравето на майка си, мисис Стрет?

— Не. Надявам се да имам право. Естествено майка ми не е млада…

— А и всички умираме — добави инспектор Къри. — Но не бива да е преди отреденото ни време. Това трябва да предотвратим.

Каза го многозначително. Милдред Стрет изведнъж се оживи.

— О, колко порочно е всичко! Никой тук не го е грижа истински… А и защо ли? Аз съм единствената, която имаше кръвна връзка с Кристиян. За майка ми той беше само доведен син. На Джина не беше никакъв. Но беше мой истински брат!

— Половин брат — поправи я инспекторът.

— Да, половин брат. Но и двамата бяхме Гулбрандсен, въпреки разликата във възрастта.

— Да, да, разбирам какво имате предвид — кимна Къри.

Милдред Стрет излезе с насълзени очи. Инспектор погледна Лейк.

— Значи тя е напълно убедена, че е Уолтър Хъд — каза той. — И за миг не допуска да е някой друг.

— Може и да е права.

— Разбира се, че може. Уоли е подходящ кандидат. Имал е възможност да го направи… мотив също. Защото ако е искал бързо да получи парите на жена си, тъща му е трябвало да умре. Започнал е да слага отрова в лекарството й, Кристиян Гулбрандсен го е видял… или по някакъв начин е научил… Да, това изглежда вероятно.

Той замълча за малко и продължи:

— Между другото Милдред Стрет също обича парите… Може и да не ги харчи, но ги обича. Не знам защо. От скъперничество… или има страст към тях. Или пък й харесва силата, която дават. А може би са й нужни за благотворителни цели? Все пак тя е Гулбрандсен. Не е изключено да тръгне по стъпките на баща си.

— Сложна работа, нали? — Сержант Лейк се почеса по тила.

Инспектор Къри каза:

— По-добре да поговорим с онзи смахнат младеж Лоусън. След това ще отидем в големия салон и ще изясним кой къде е бил и кога… Тази сутрин чухме едно-две доста интересни неща.

II.

„Много трудно е — помисли си инспектор Къри — да си създадеш правилна представа за някого, ако съдиш по думите на другите за него.“

Тази сутрин доста хора му бяха описвали Едгар Лоусън, но сега, след като го видя лично, впечатленията му бяха абсурдно различни.

Едгар не му заприлича на „смахнат“ или „опасен“, нито пък на „арогантен“ или „ненормален“. Приличаше на съвсем обикновен младеж, много унизен и посърнал. Беше млад, малко недодялан и чувствителен. Гореше от желание да говори и да се извинява…

— Постъпих много лошо. Не знам какво ме прихвана… Наистина не знам. Да направя такава сцена и да крещя така… И да стрелям с пистолета! При това по мистър Сероколд, който винаги е бил толкова добър към мен… И толкова търпелив…

Той кършеше нервно ръце. Бяха деликатни, с кокалести китки.

— Ако трябва да ме арестувате за това, готов съм да тръгна веднага. Признавам се за виновен.

— Срещу вас не е повдигнато обвинение — обясни инспектор Къри с ясен глас. — Така че нямаме основания да предприемем каквото и да било. Според мистър Сероколд изстрелите са били по невнимание.

— Защото е толкова добър! Няма друг човек като него! Всичко прави за мен! И вижте как му се отблагодарих!

— А какво ви накара да постъпите по този начин?

Едгар го погледна смутено.

— Направих се на глупак.

— Така изглежда — съгласи се инспектор Къри сухо. — Заявили сте пред свидетели, че според вас мистър Сероколд е ваш баща. Вярно ли е това?

— Не, не е.

— Кое ви накара да го твърдите? Може би някой ви е подхвърлил нещо такова?

— Вижте… трудно ми е да обясня…

Инспектор Къри го погледна замислено и внимателно го подкани:

— Опитайте. Ние само искаме да ви помогнем.

— Разбирате ли… Имах много тежко детство. Другите момчета непрекъснато ми се подиграваха… Защото нямам баща. Казваха, че съм малко копеленце… какъвто бях, разбира се. Майка ми през повечето време беше пияна и водеше вкъщи мъже почти непрекъснато. Струва ми се, че баща ми е бил моряк. Чужденец. Къщата ни винаги беше мръсна и се бе превърнала в истински ад. Започнах да си мисля какво ли би било, ако баща ми не беше моряк, а някой важен човек… И си фантазирах. Детинщини… Представях си, че са ме заменили при раждането… Че съм законният наследник… такива неща. След това отидох в друго училище и един-два пъти опитах да подхвърля нещо. Че баща ми е бил адмирал от флота. Постепенно сам започнах да вярвам в това. Тогава не се чувствах чак толкова зле.

Той замълча за малко и след това продължи:

— И тогава… по-късно… ми дойдоха някои идеи. Ходех по хотелите и говорех, че съм летец изтребител… или че съм във военното разузнаване. Струваше ми се невъзможно да не лъжа. Само че не се опитвах да спечеля пари с това. Правех го просто за да накарам хората да ме смятат за нещо повече. Не исках да съм нечестен. Мистър Сероколд ще потвърди… и доктор Мавърик… те знаят всичко.

Инспектор Къри кимна. Вече бе проучил полицейското досие на Едгар, както и историята на заболяването му.

— Най-накрая мистър Сероколд успя да ме измъкне и ме доведе тук. Каза ми, че имал нужда от секретар, който да му помага. И аз му помагах! Наистина! Само че другите ми се подиграваха. Непрекъснато ми се подиграваха!

— Кои други? Мисис Сероколд?

— Не, не мисис Сероколд. Тя е истинска дама… Винаги е много мила и внимателна. Не тя. Но Джина се отнасяше към мен като с боклук. Стивън Рестарик също. А мисис Стрет ме гледаше отвисоко, защото не съм от добро семейство. И мис Белъвър… А какво е тя? Платена компаньонка — ето това е.

Къри забеляза признаците на растяща възбуда.

— Значи не проявяваха съчувствие към вас?

Едгар отговори развълнувано:

— Защото съм копеле! Ако имах нормален баща, нямаше да се държат така.

— И решихте да си присвоите двама известни на всички бащи?

Едгар се изчерви.

— Сигурно винаги ще лъжа — промърмори той.

— И най-накрая твърдяхте, че мистър Сероколд е вашият баща… Защо?

— Защото по този начин щях да ги накарам да млъкнат веднъж завинаги. Ако той наистина ми беше баща, нямаше да се държат така, нали?

— Да, но сте го нарекли ваш враг, обвинили сте го, че ви преследва.

— Знам — той разтри челото си. — Всичко съм оплел. Понякога… не мога да схвана както трябва какво става… Всичко става объркано…

— И откраднахте револвера от стаята на Уолтър Хъд?

Едгар го изгледа озадачен.

— Направил ли съм го? Оттам ли съм го взел?

— Не помните ли откъде?

— Исках да заплаша мистър Сероколд с него. Исках да го стресна. Детска работа отначало докрай.

— Откъде взехте револвера? — попита Къри търпеливо.

— Сам казахте… от стаята на Уолтър Хъд.

— Спомнихте ли си как стана?

— Трябва да съм го взел от стаята му… няма друг начин да се окаже в ръцете ми, нали?

— Не знам — отвърна Къри. — Може някой да ви го е подхвърлил.

Едгар замълча — лицето му беше безизразно.

— Така ли беше? — настоя инспекторът.

— Не помня — отговори Едгар разпалено. — Толкова ядосан бях! Ходех из градината и всичко сякаш беше потънало в червена мъгла — толкова бях афектиран. Струваше ми се, че някой ме следи, че ме преследва, опитва се да ме хване… Дори онази мила белокоса жена… Сега просто не мога да си обясня как… Трябва да съм полудял. Не помня къде съм ходил и какво съм правил през половината от времето!

— Но вероятно си спомняте кой ви каза, че мистър Сероколд е ваш баща?

Едгар го изгледа със същия безизразен поглед.

— Никой не ми го е казвал — намуси се той. — Просто ми хрумна.

Инспектор Къри въздъхна, но прецени, че засега не може да научи нищо повече.

— Е, внимавайте какво правите в бъдеще.

— Да, сър. Наистина ще внимавам.

Едгар излезе и инспекторът бавно поклати глава.

— Тези патологични случаи са истинска мъка!

— Смятате ли, че наистина е луд, сър?

— Много по-малко, отколкото предполагах. Неуравновесен, лъжец, самохвалко… и въпреки всичко има някаква приятна простота в характера му. Която говори много, струва ми се…

— Мислите ли, че някой му е подшушнал тези неща?

— О, да. Старата мис Марпъл тук беше права. Тя е умна птица. Но ми се ще да разбера кой е бил той. Едгар няма да ни каже. Само ако знаехме… Хайде, Лейк. Ела да възстановим сцената в салона.

III.

— Това обяснява нещата много добре.

Инспектор Къри беше при рояла. Сержант Лейк седеше на един стол до прозореца, гледащ към езерото.

Къри продължи:

— Ако се обърна леко назад към вратата на кабинета, не мога да те видя.

Сержант Лейк стана и тихо се промъкна към вратата към библиотеката.

— Тази страна на салона е била тъмна. Светели са единствено лампите до вратата на кабинета. Не, Лейк. Не те видях, като излезе. След като веднъж влезеш в библиотеката, вече спокойно можеш да минеш през другата врата, да тръгнеш по коридора… Две минути, за да изтичаш до стаята на Гулбрандсен, да го застреляш и да се върнеш отново до стола край прозореца. Жените край камината са били с гръб. Мисис Сероколд е седяла там вдясно, близо до кабинета. Всички са съгласни, че не е ставала от мястото си, и тя е единствената, която е на линията на пряката видимост. Мис Марпъл е била тук. Гледала е към кабинета, покрай мисис Сероколд. Мисис Стрет е била вляво от камината, близо до вратата, която води навън към стълбите, и този ъгъл е много тъмен. Би могла да излезе и да се върне. Да… Възможно е.

Къри неочаквано се засмя.

— Аз също бих могъл да изляза. — Той се измъкна от стола на рояла и покрай стената стигна до вратата. — Единствено Джина Хъд би забелязала, че ме няма. Помниш ли какво каза тя? „Най-напред Стивън свиреше на рояла. Не знам къде отиде после.“

— Значи смятате, че е Стивън?

— Не знам кой е бил — отговори Къри. — Знам, че не е бил Едгар Лоусън, Луис Сероколд, мисис Сероколд или мис Джейн Марпъл. А за останалите… — Той въздъхна. — Може би наистина е американецът. Тези изгорели бушони ми се струват твърде удобно съвпадение. И въпреки всичко, това момче ми харесва. А и нямаме истински улики срещу него. — Той се вгледа замислено в нотите. — Хиндемит? Кой е този? Никога не съм чувал за него. Шостакович! Какви имена имат тези хора! — Стана и погледна старинния стол пред рояла. Вдигна капака му. — Ето ти старите неща. Хендел, Черни. Повечето от тези ноти трябва да са от времето на стария Гулбрандсен. „Знам една приказна градина“. Жената на викария я пееше, когато бях малък…

Той млъкна с пожълтелите страници в ръка. Под тях върху прелюдиите на Шопен лежеше малък автоматичен пистолет.

— Стивън Рестарик! — възкликна Лейк щастливо.

— Не бързай със заключенията — предупреди го Къри. — Обзалагам се десет срещу едно, че искат да си помислим точно това.