Илюзия с огледала

Глава 6

Като цяло денят бе твърде изтощителен.

„Ентусиазмът може да е уморителен“ — мислеше мис Марпъл. Чувстваше се малко неудовлетворена от себе си и реакциите си. Нещо ставаше в този дом. Вероятно много неща, но тя не бе в състояние да ги види ясно. Смътното й безпокойство беше свързано с патетичния, но невзрачен Едгар Лоусън. Само да успееше да открие в паметта си точния паралел.

Изостави любопитното поведение на шофьора на мистър Селкърк, разсеяния пощальон, градинаря, който идваше в понеделник.

Нещо около Едгар Лоусън не беше наред, но не й се удаваше да го определи точно. Нещо, което се простираше отвъд видимите и заучени факти. Все пак тя никак не можеше да си обясни по какъв начин то засяга приятелката й. При объркания живот в Стонигейтс желанията и проблемите на хората се смесваха и си влияеха взаимно, но въпреки това (доколкото, можеше да прецени), бяха далеч от Кари Луиз.

Кари Луиз… Изведнъж мис Марпъл осъзна, че единствена тя, освен Рут, използва това име. За мъжа си Кари бе Карълайн. За мис Белъвър — Кара. Стивън Рестарик обикновено я наричаше Мадона. Уоли се обръщаше към нея е официалното мисис Сероколд, а Джина — просто с бабо.

Дали в тези много имена на Карълайн Луиз Сероколд нямаше нещо? Дали за всички тях тя не беше нещо като символ, а не жив човек?

Когато на следващата сутрин Кари Луиз, тътрейки краката си, седна на градинската пейка до приятелката си и я попита за какво мисли, мис Марпъл отговори веднага.

— За теб, Кари Луиз.

— За мен?

— Кажи ми честно. Има ли тук нещо, което те безпокои?

— Да ме безпокои? — Погледна я с учудените си сини очи. — Но, Джейн! Какво трябва да ме безпокои?

— Е, повечето от нас си имат тревоги. — Очите на мис Марпъл заблестяха. — И аз имам. Голите охлюви например. И това, че вече не мога да кърпя както трябва. И много други дреболии. Струва ми се невъзможно да нямаш никакви проблеми.

— Сигурно си права — отвърна Кари Луиз замислено. — Луис работи твърде усилено, Стивън забравя всичко друго, щом влезе в театъра, а Джина е тъй вятърничава… Но никога не съм опитвала да променям хората. Мисля, че това е невъзможно. Значи няма смисъл да се тревожа.

— Милдред не е много доволна, нали?

— Наистина — съгласи се Кари Луиз. — Но тя никога не е била. Още от малка. За разлика от Пипа, която винаги сияеше.

— Вероятно е имала причина за това — предположи мис Марпъл.

— Защото е ревнувала? — промълви Кари Луиз. — Да, сигурно си права. Но всъщност хората нямат нужда от някаква особена причина, за да се чувстват така, както се чувстват. Човешката природа е такава, не мислиш ли, Джейн?

Мис Марпъл си спомни мис Монкриф — робиня на тираничната си майка инвалид. Горката мис Монкриф, която мечтаеше да пътува, да види света. И как Сейнт Мери Мийд бе ликувало, под маската на благоприличието, когато най-накрая майката бе положена в църковния двор, а мис Монкриф, с малък годишен приход, остана свободна. Но още при първото си заминаване стигна едва до Испания. Там тя посетила една „мила приятелка“ на майка си и била толкова развълнувана от страданията на тази възрастна хипохондричка, че прекратила пътуването си и се настанила във вилата й, за да бъде подложена отново на старчески тормоз и отново да копнее и въздиша по радостите на широките хоризонти.

— Струва ми се, че си права, Кари Луиз — отговори мис Марпъл.

— Разбира се, това, че имам толкова малко грижи се дължи отчасти на Джули. Милата Джули. Дойде при мен почти веднага, след като се омъжих за Джони, и бе чудесна. Тя се грижи за мен, като че ли съм бебе, или пък съвсем безпомощна. Би направила всичко. Понякога изпитвам срам. Наистина имам чувството, че Джули е готова дори да убие човек за мен. Не е ли ужасно, че го твърдя?

— Наистина ти е много предана — съгласи се мис Марпъл.

— Понякога толкова се сърди! — Сребристият смях на мисис Сероколд отново зазвъня. — Иска винаги да си поръчвам най-хубавите дрехи, да се обграждам с лукс. Смята, че всички трябва да ме уважават и да се грижат за мен. Ентусиазмът на Луис не може да впечатли единствено нея. Според нея момчетата ни са разглезени млади престъпници, с които не си струва да се занимаваш. Твърди, че това място е влажно и се отразява зле на ревматизма ми, че трябва да отида някъде, където е топло и сухо.

— Ревматизмът мъчи ли те много?

— Напоследък е доста по-зле. Трудно ми е да ходя. Краката ме болят ужасно. Е, какво да се прави — отново се появи омагьосващата й усмивка, — възрастта си казва думата.

Мис Белъвър излезе през френския прозорец и забърза към тях.

— Кара, телеграма. Току-що ми я продиктуваха по телефона. Пристигам днес следобед. Кристиян Гулбрандсен.

— Кристиян? — Кари Луиз придоби изненадано изражение. — Нямах представа, че е в Англия.

— Дъбовият апартамент?

— Да, моля те, Джули. Така няма да се изкачва по стълбите.

Мис Белъвър кимна и тръгна към къщата.

— Кристиян Гулбрандсен е мой заварен син обясни Кари Луиз. — По-големият от двамата сина на Ерик. Всъщност той е с две години по-възрастен от мен. Един от попечителите на Института… Главният попечител. Колко неприятно, че Луис го няма! Ерик рядко остава повече от една нощ. Има невероятно много работа. Вероятно се налага да обсъдят нещо.

Кристиян Гулбрандсен пристигна същия следобед тъкмо навреме за чая. Беше едър човек, който говореше бавно и съсредоточено. Поздрави Кари Луиз сърдечно.

— Как е нашата Кари Луиз? Не изглеждаш и ден по-стара. И ден!

Той се усмихваше, поставил ръце на раменете й. Някой го дръпна за ръкава.

— Кристиян!

— О! — Мъжът се обърна. — Милдред! Как си, Милдред?

— Напоследък не съм добре.

— Това не е хубаво. Не е хубаво.

Кристиян Гулбрандсен и неговата природена сестра Милдред си приличаха много. Разликата във възрастта им бе близо тридесет години и лесно биха могли да минат за баща и дъщеря. Самата Милдред изглеждаше много доволна от пристигането му. Беше радостна и възбудена и през целия ден говореше за „брат ми“, „моя брат Кристиян“, „брат ми мистър Гулбрандсен“.

— А как е малката Джина? — обърна се Гулбрандсен към младата жена. — Значи с мъжа ти сте все още тук?

— Да. Като че ли се установихме за постоянно, нали Уоли?

— Така изглежда.

Малките проницателни очи на мистър Гулбрандсен се насочиха бързо към него. Както обикновено той изглеждаше намръщен и неприветлив.

— Е, ето ме отново при семейството — каза Гулбрандсен.

В гласа му се долавяше радост, но всъщност, размишляваше мис Марпъл, никак не бе радостен. Устните му бяха стиснати мрачно и явно бе угрижен.

Когато му я представиха, той я погледна изпитателно, сякаш я преценяваше и претегляше.

— Нямахме представа, че си в Англия, Кристиян — заговори мисис Сероколд.

— Да. Пристигнах доста неочаквано, така е.

— Жалко, че го няма Луис. Колко можеш да останеш?

— Исках да си тръгна утре. Кога ще се върне той?

— Утре следобед или вечерта.

— Изглежда ще трябва да се задържа още една вечер.

— Ако ни беше предупредил…

— Мила Кари Луиз, наложи се да тръгна съвсем неочаквано.

— Значи ще изчакаш Луис?

— Да, налага се да го видя.

Мис Белъвър каза на мис Марпъл:

— Мистър Гулбрандсен и мистър Сероколд са попечители на института „Гулбрандсен“. Другите двама са епископът на Кроумър и мистър Гилфой.

В такъв случай мистър Гулбрандсен беше дошъл в Стонигейтс по работа във връзка с Института. Изглежда мис Белъвър и всички останали смятаха така. Все пак мис Марпъл не беше съвсем сигурна.

Няколко пъти възрастният мъж хвърли крадешком поглед към Кари Луиз. Изглеждаше замислен и объркан. Това озадачи мис Марпъл. След това той огледа останалите, сякаш тайно ги преценяваше, което определено й се стори странно.

След чая мис Марпъл тактично се оттегли в библиотеката, но за нейна изненада, когато се настани с плетивото си, Кристиян Гулбрандсен влезе и седна до нея.

— Вие сте стара приятелка, струва ми се, на нашата мила Кари Луиз?

— Бяхме съученички в Италия. Преди много, много, години.

— Обичате ли я?

— О, да! — отвърна мис Марпъл топло.

— Убеден съм, ме всички я обичат. Да, наистина мисля така. Не би могло да е иначе. Защото тя е много мил и очарователен човек. През цялото време, още  откакто баща ни се ожени за нея, аз и братята ми сме били привързани към нея. Чувстваме я като сестра. Беше предана на баща ни и на неговите идеи. За нея другите винаги са били по-важни. Никога не е мислила само за себе си.

— Всякога е била идеалистка — съгласи се мис Марпъл.

— Идеалистка? Да, така е. И поради това едва ли е в състояние да си даде сметка за злото, което съществува на света.

Мис Марпъл го погледна с учудване. Лицето му бе строго.

— Кажете ми — продължи той, — тя как е със здравето?

Мис Марпъл отново се изненада.

— Изглежда много жизнена… освен артрита, разбира се… или ревматизма.

— Ревматизъм? Да. Ами сърцето й? В добро състояние ли е?

— Доколкото знам, да. — Мис Марпъл се изненада още повече. — Но аз я видях едва вчера за първи път от дълги години. Ако искате да научите нещо повече за здравето й, трябва да попитате някой от къщата. Мис Белъвър например.

— Мис Белъвър. Да, мис Белъвър. Или Милдред?

— Или Милдред.

Мис Марпъл се почувства неловко.

Кристиян Гулбрандсен я гледаше изпитателно.

— Отношенията между майка и дъщеря не са много добри, нали?

— Струва ми се, че не са.

— Така е. Жалко. Тя е единственото й дете, но фактът си е факт. Мислите ли, че тази мис Белъвър е привързана към нея?

— Убедена съм.

— И Кари Луиз разчита на нея?

— Да, струва ми се.

Кристиян Гулбрандсен се намръщи. Говореше сякаш повече на себе си, отколкото на мис Марпъл.

— Малката Джина… Но тя е толкова млада… Трудно е… — Той млъкна. — Понякога — добави след миг — е удивително трудно да прецениш какво е най-добре да се направи. Много бих искал да й помагам. Не желая да й се случи нещо лошо или да я сполети нещастие… Но не е лесно. Никак не е лесно…

В този момент влезе мисис Стрет.

— О, ето къде си бил, Кристиян. Търсихме те. Доктор Мавърик пита дали не би могъл да ти помогне по някакъв начин.

— Това новият лекар ли е? Не, не. Ще изчакам Луис.

— Той е в кабинета на Луис. Да му предам ли…

— Аз сам ще отида при него.

Гулбрандсен излезе забързано. Милдред Стрет го проследи с поглед и след това се обърна към мис Марпъл.

— Чудя се дали не се е случило нещо. Кристиян просто не прилича на себе си… Спомена ли нещо…

— Само се поинтересува за здравето на майка ви.

— Здравето на майка ми? А защо? — Милдред говореше рязко, широкото й лице бе необичайно зачервено.

— Нямам представа.

— Здравето на майка ми е отлично. Изненадващо за жена на нейната възраст. По-добро от моето, в интерес на истината. — Тя направи пауза и добави: — Надявам се, че му го казахте?

— Всъщност не знам добре в какво състояние е тя — отвърна мис Марпъл. — Интересуваше се как е със сърцето.

— Със сърцето?

— Да.

— Майка ми е много добре със сърцето. Много добре!

— Радвам се да го чуя, скъпа. Радвам се да го чуя.

— Какво ли е накарало Кристиян да задава тези въпроси?

— Нямам представа — повтори мис Марпъл.