Илюзия с огледала

I.

— Мис, вярно ли се е появил страшен отровител?

Джина подскочи и махна косата от челото си, когато до ушите й достигна дрезгавият шепот. По бузите и панталоните й имаше боя. Тя и подбраните й помощници се трудеха над декора „Нил при залез“ за следващата театрална постановка.

Въпросът зададе именно един от тях. Беше Ърни — момчето, което й бе дало такъв ценен урок по боравене с ключалки. Пръстите му бяха също толкова ловки и при дърводелската работа и той беше един от най-запалените й помощници в театъра.

Очите му сега светеха ококорени от радостно очакване.

Затвори едното.

— Всички в общежитието говорят — каза той. — Но слушайте, мис, не е бил някой от нас. Няма такова нещо. И никой няма да направи нищо лошо на мисис Сероколд. Дори и Дженкинс не би й ударил кроше. Не е като да е старата кучка. Нея как ми се иска да отровя!

— Не говори така за мис Белъвър.

— Съжалявам, мис, изтървах се. К’ва беше отровата, мис? Стрихнин ли? От него гърбът ти се извива назад и умираш в гърчове, знам. Или цианкалий?

— Нямам представа за какво приказваш, Ърни.

Хлапакът отново намигна.

— Ами! Мистър Алекс го бил направил, така чувам. Донесъл някакви бонбони от Лондон. Ама т’ва е лъжа. Мистър Алекс не би сторил такова нещо, нали, мис?

— Разбира се, че не — отговори Джина.

— По ми се струва вероятно да е мистър Баумгартен. Когато ни преподава физическо, прави такива ужасни физиономии, че с Дон си мислим, че е чалнат.

— Махни терпентина оттам, за да не пречи.

Ърни се подчини, но продължи да мърмори под нос:

— Не виждам как ще се живее тука! Стария Гулбрандсен му видяха сметката, сега и отровител… Мислите ли, че е същият човек? К’во ще кажете, мис, ако знам кой му е видял сметката?

— Няма как да знаеш.

— Айде бе! Ами ако снощи съм излизал и съм видял туй-онуй?

— А как си могъл да излезеш? След вечерната проверка в седем колежът се заключва.

— Вечерна проверка… Глупости, мога да се измъкна когат’ си поискам, мис. Ключалките за мене са нищо. Излизам ей така, само за да се поразходя.

— Ще ми се да беше престанал да лъжеш, Ърни — смъмри го Джина.

— Че кой лъже?

— Ти. Лъжеш и се хвалиш за неща, които никога не си правил.

— Вие си мислите така, мис. Чакайте докат’ дойдат ченгетата да ме питат к’во съм видял снощи.

— Е, и какво си видял?

— Ха, ха, много ви се ще да ви кажа, нали?

Джина се втурна към него и Ърни се скри на стратегическо място.

От другата страна на сцената се приближи Стивън. Поговориха за някои технически подробности и после един до друг тръгнаха към къщата.

— Изглежда всички са научили за баба ми и шоколадовите бонбони — обърна се към него Джина. — Момчетата, искам да кажа. Откъде ли са разбрали?

— Някаква местна партенка, предполагам.

— Научили са и за визитката на Алекс. Стивън, не е ли ужасно глупаво да сложат в кутията неговата картичка, след като той пристига?

— Глупаво е. Само че кой е предполагал, че ще пристигне? Решил е да го направи в последния момент и е телеграфирал. Вероятно кутията вече е пътувала. Ако не беше дошъл, картичката би свършила добра работа. Понеже той наистина изпраща бонбони на Карълайн от време на време.

Стивън продължи бавно:

— Това, което не мога да разбера, е…

— … защо на някой му е притрябвало да трови баба — прекъсна го Джина. — Знам, това звучи невероятно. Тя е толкова добра и мила… Всички просто я обожават!

Той не отговори. Джина го изгледа косо.

— Знам какво мислиш, Стив.

— Чудя се.

— Мислиш, че Уоли… не я обича. Но той не би посегнал на ничий живот. Тази идея е просто смешна.

— Вярната съпруга.

— Не говори толкова подигравателно.

— Не се подигравам. Мисля, че наистина си му вярна. Възхищавам ти се заради това. Но, скъпа, не можеш да продължаваш вечно.

— Какво искаш да кажеш, Стив?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Ти и Уоли не сте един за друг. Връзката ви просто не може да просъществува. И той е наясно. Съвсем скоро ще се разделите и когато това стане, и двамата ще сте по-щастливи.

— Не бъди идиот — сряза го Джина. Стивън се засмя.

— Хайде, хайде. Не можеш да твърдиш, че си подхождате или пък, че Уоли се чувства добре тук.

— Наистина не знам какво става с него — възкликна Джина. — Непрекъснато се цупи. Почти не говори. Аз… просто не знам какво да направя. Защо да не му е добре тук? На времето толкова се забавлявахме двамата! С всичко. А сега… Сякаш е друг човек. Защо хората се променят така?

— Аз променям ли се?

— Не, Стив, скъпи. Ти вечно си Стив. Помниш ли как се мъкнех след теб през ваканциите?

— И за каква досадница те мислех! Отвратителното малко хлапе Джина! Е, сега нещата се обърнаха наопаки. Сега съм готов да направя каквото ми заповядаш!

— Ненормален! — възкликна Джина усмихнато. — Мислиш ли, че Ърни лъже? Каза, че снощи се разхождал из мъглата и че можел да каже нещо за убийството. Смяташ ли, че е вярно?

— Да е вярно? Разбира се, че не. Знаеш как обича да се хвали. Готов е да измисли какво ли не, само и само да си придаде важност.

— Да, зная. Но се питах…

Продължиха нататък мълчаливо.

II.

Залязващото слънце огряваше фасадата на къщата. Инспектор Къри спря.

— Това ли е мястото, на което бяхте с колата снощи? — попита той.

Алекс Рестарик направи крачка назад, сякаш за да помисли.

— Горе-долу — отговори той. — Трудно ми е да определя точно, защото имаше мъгла. Да, тук някъде беше.

Инспекторът се огледа замислено.

Чакълената алея правеше плавен завой и оттук над рододендроните се виждаше западната фасада с живия плет и стъпалата към градината. След това алеята продължаваше да завива, минаваше през пояс от дървета, между езерото и къщата и стигаше до голяма площадка в източния й край.

— Доджет! — извика Къри.

Полицаят, който до този момент очакваше в готовност, изведнъж хукна. Насочи се към къщата по диагонал през моравата, стигна до терасата и влезе през страничната врата. Миг по-късно пердето на една от стаите се разлюля силно. После полицай Доджет се появи на вратата и дотича до тях, запъхтян като парен локомотив.

— Две минути и четиридесет и две секунди — отбеляза инспектор Къри, след като спря хронометъра, с който бе засякъл опита. — Тези неща не отнемат много време, нали?

Тонът му беше приятен и дружелюбен.

— Не мога да тичам толкова бързо — възрази Алекс. — Струва ми се, че засичате продължителността на предполагаемите ми действия?

— Просто демонстрирам факта, че сте имали възможност да извършите убийството. Това е всичко, мистър Рестарик. Засега не повдигам никакви обвинения. Засега.

Алекс Рестарик погледна полицай Доджет, който още не можеше да си поеме дъх.

— Наистина не мога да бягам бързо, колкото вас, но ми се струва, че съм в далеч по-добра форма.

— Това е откакто изкарах бронхита миналата зима — изпухтя Доджет.

Алекс отново се обърна към инспектора.

— Да си говорим сериозно… Въпреки че се опитвате да ме поставите натясно и да наблюдавате реакциите ми… А не трябва да забравяте, че ние хората на изкуството сме… О! Толкова чувствителни, толкова нежни цветя! — гласът му стана подигравателен. — Вярвате ли наистина, че имам нещо общо с това? Бих ли изпратил кутия с отровни шоколадови бонбони на мисис Сероколд заедно с визитната си картичка?

— Не забравяйте, че има и двоен блъф, мистър Рестарик. Може би е трябвало да си помислим тъкмо това.

— Да, естествено. Колко умно подхождате! Между другото, тези бонбони наистина ли бяха отровени?

— Шестте с вишнев пълнеж — да. Съдържаха аконитин.

— Това не е любимата ми отрова, инспекторе. Имам особена слабост към кураре.

— Кураре трябва да се вкара в кръвообращението, мистър Рестарик. Не действа през стомаха.

— Колко много знаят хората от полицията! — каза Алекс с възхищение.

Инспектор Къри му хвърли спокоен поглед изпод вежди. Забеляза леко щръкналите уши, малко монголоидното, неанглийско лице. Очите, в които блестеше дяволита насмешка. Човек трудно би могъл да се досети за какво мисли Алекс Рестарик. Сатир? Или по-скоро фавън? „Прехранен фавън“ — каза си инспектор Къри и някак си мисълта му се стори неприятна.

Въжеиграч с ум — ето така би определил Алекс Рестарик. По-умен от брат си. Майка им била рускиня, поне така бе дочул. „Руснаци“ за инспектор Къри бе същото, каквото е „хуни“ за повечето хора сега и каквото е било „шваби“ за англичаните в началото на века. Всичко, свързано с Русия, за него беше лошо и ако Алекс Рестарик наистина бе убил Кристиян Гулбрандсен, той би бил много доволен. Но за жалост Къри никак не бе убеден, че е така. Полицай Доджет, който най-накрая успя да си поеме дъх, се обади:

— Раздвижих пердето, както ми казахте, сър, и преброих до тридесет. Забелязах, че една от куките му е откачена. Има процеп и нощем навън ще се вижда светлина.

— Забелязахте ли дали прозорецът светеше, мистър Рестарик? — попита инспектор Къри.

— Къщата беше скрита в мъглата — отговори Алекс. — Казах ви вече.

— Мъглата не е еднакво гъста. На места има пролуки.

— Да, но пред мен нямаше. Не видях къщата… Тоест главната сграда. Гимнастическият салон край нея прозираше по фантастичен, призрачен начин. Създаваше удивителна илюзия за докове и пристанище. Както ви казах, поставям нов балет, в който мога да използвам това…

— Казахте ми — съгласи се инспектор Къри.

— Постепенно човек придобива навика да гледа на нещата като на театрална сцена, а не като на реалност.

— Не се и съмнявам. И въпреки всичко, мистър Рестарик, нима театралната сцена не е реалност?

— Какво имате предвид?

— Ами това, че е направена от истински материали — брезент, дърво, боя, картон… Илюзията е в очите на зрителите, самата сцена не е илюзорна. Тя е достатъчно истинска както отпред, така и отзад.

Алекс се втренчи в него.

— Това, което казахте, е много умно, инспекторе. То ми дава една идея…

— За друг балет?

— Не, не за друг балет… Боже мой! Дали всички ние не сме твърде глупави?

III.

Инспекторът и Доджет се запътиха към главната постройка през моравата. „Търсят следи от стъпки“ — у помисли си Алекс. Но грешеше. Вече бяха огледали рано сутринта, но безуспешно, защото в два часа през нощта бе валял проливен дъжд. Алекс тръгна по алеята, потънал в мисли.

От тях го отклони Джина. Забеляза я да крачи по пътеката край езерото. Къщата беше построена на малко възвишение и от предната, покрита с чакъл, площадка земята се спускаше полегато надолу към езерото, край което растяха рододендрони и храсти. Алекс изтича нататък и застана до нея.

— Ако не обръщаш внимание на това викторианско чудовище — заговори той и присви очи, — това тук би било чудесно „Лебедово езеро“. Ти ще си вълшебният лебед. Макар че повече приличаш на Снежната кралица, като се замисля. Безмилостна, решена да постигне своето, лишена от жалост и доброта, неспособна да изпита състрадание. Ти си много женствена, Джина, скъпа.

— А ти си много злобен, Алекс, скъпи!

— Защото отказвам да бъда твой пленник? Ти си доволна от себе си, нали? Всички ние правим това, което искаш от нас. Аз, Стивън, този едър, простоват твой съпруг.

— Говориш глупости.

— О, не, не говоря глупости. Стивън е влюбен в теб. Аз съм влюбен в теб, а Уоли се чувства отвратително. Отчаян е. Какво повече може да иска една жена?

Джина го погледна и се засмя.

Алекс закима енергично с глава.

— Радвам се да видя, че поне си искрена. Това е италианската ти кръв. Не си правиш труда да се преструваш, че не си привлекателна за мъжете и че ужасно съжаляваш, ако въпреки това си ги подмамила. Харесва ти да се влюбват в теб, нали, жестока Джина? Дори и нещастникът Едгар Лоусън!

Джина го изгледа внимателно и каза с тих, сериозен тон.

— Това не продължава дълго, знаеш го. За жените животът е много по-тежък, отколкото за мъжете. По-уязвими са. Те раждат деца и се грижат — ужасно! — за тези деца. А щом загубят красотата си, мъжете, на които държат, престават да се интересуват от тях. Биват изоставяни, мамени, отблъсквани. Не ви обвинявам. Мен ме очаква същото. Не са ми приятни хората, които са стари, грозни или болни, които скимтят заради бедите си или пък са палячовци като Едгар, който непрекъснато се прави на важен и велик. Наричаш ме жестока? Но всички ние живеем в жесток свят! Рано или късно и аз ще понеса неговата безпощадност. Сега-засега съм млада, хубава и хората ме намират за привлекателна. — Белите й зъби проблеснаха при особената й, топла, слънчева усмивка. — Да, това ми харесва, Алекс. А защо не?

— Наистина, защо не? — съгласи се Алекс. — Искам да знам само какво смяташ да правиш във връзка с всичко това. За Стивън ли ще се омъжиш или за мен?

— Аз съм омъжена за Уоли.

— Временно. Всяка жена може да допусне грешка в брака си… но няма смисъл да говорим за това. След като си пожънала успех с представлението в провинцията, време е да се прехвърлиш в столицата.

— Ти ли си столицата?

— Без капчица съмнение.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? Не мога да си те представя семеен.

— Настоявам за брак. Похожденията се нещо толкова старомодно! Проблеми с паспорти, хотели и всичко останало. Никога няма да имам любовница, освен ако не мога да я притежавам по друг начин.

Смехът на Джина прокънтя свеж и чист.

— Колко ме забавляваш. Алекс.

— Това е главното ми преимущество. Стивън е доста по-хубав от мен. Той дори е много красив. И емоционален, което жените обожават, разбира се. Само че емоционалността у дома е отегчителна. А с мен, Джина ще ти бъде забавно.

— А няма ли да кажеш, че ме обичаш до полуда?

— В никакъв случай, колкото и да е вярно! Ако го направя, резултатът ще е едно на нула за теб. Не, смятам единствено да ти направя съвсем делово предложение за женитба.

— Ще трябва да си помисля — отговори Джина с усмивка.

— Естествено. Освен това най-напред се налага да освободиш Уоли от страданията му. Той ми е много симпатичен. За него сигурно е ад, че е женен за теб и че завързан за колелата на колесницата ти, е доведен тук в тази тежка атмосфера на семейна филантропия.

— Какъв звяр си, Алекс!

— Наблюдателен звяр.

— Понякога — каза Джина — си мисля, че Уоли вече не се интересува от мен. Сякаш не ме забелязва.

— Буташ гадинката с пръчка, а тя не реагира? Колко неприятно!

Ръката на Джина излетя като светкавица и му залепи отчетлив шамар.

— Туш! — извика той.

С бързо, ловко движение я прегърна и преди тя да успее да реагира, притисна устни до нейните в дълга, страстна целувка. Джина започна да се противи, после се отпусна…

— Джина!

Отскочиха един от друг. Милдред Стрет — със зачервено лице и треперещи устни, ги гледаше злокобно. За миг думите, които искаше да изрече, сякаш я задавиха.

— Отвратително!… Долно!… Ти, пропаднало, леко момиче!… Също като майка си!… Всички сте една стока!… Винаги съм го знаела!… Такава несправедливост… Ти не си само прелюбодейка, ти си и убийца! О, да, така е! Знам го много добре!

— И какво знаеш? Не бъди абсурдна, лельо Милдред!

— Не съм ти никаква леля, слава Богу! Не сме кръвни роднини. Та ти дори не си наясно коя е майка ти и откъде се е взела! Само че много добре ти е известно какви хора са моите родители. Какво дете биха осиновили те? Най-вероятно дете на проститутка или престъпник! Такива бяха! А би трябвало да не забравят, че кръвта вода не става! Макар че си посегнала към отровата по-скоро заради италианската си жилка!

— Как смееш да ми говориш такива неща?!

— Ще говоря каквото си искам! Можеш ли да отречеш, че някой се опита да отрови майка ми? И кой е най-вероятно да иска да го направи? Кой ще наследи огромно състояние, ако тя умре? Ти, Джина, и можеш да си сигурна, че полицията няма да остави този факт без внимание!

Все още разтреперана, Милдред бързо се отдалечи.

— Патологичен случай — отбеляза Алекс. — Определено патологичен. Наистина интересно… Чудя се дали покойният пастор Стрет… Може би религиозни скрупули?… Или е бил импотентен?

— Не бъди отвратителен, Алекс! О, как я мразя! Мразя я!

Джина стисна ръцете си и затрепери от гняв.

— Добре, че нямаш нож в чорапа — погледна я Алекс. — Иначе мисис Стрет можеше да научи някои неща за убийствата от гледна точка на жертвата. Хайде, успокой се. Не се дръж толкова, мелодраматично… Като в италианска опера.

— Как смее да каже, че съм се опитала да отровя баба!?

— Е, скъпа, някой наистина се е опитал да я отрови. И ако търсим мотив, ти го имаш, без никакво съмнение.

— Алекс! — Джина се втренчи в него отчаяно. — И полицията ли мисли така?

— Ужасно трудно е да се каже какво мисли полицията. Държат устите си затворени като гроб. И със сигурност не са глупаци. Това ми напомня за…

— Къде отиваш?

— Да поработя върху една своя идея.