Илюзия с огледала

I.

Алекс Рестарик беше словоохотлив и освен това ръкомахаше.

— Знам, знам! Аз съм главният заподозрян. Идвам сам с кола към къщата и изпадам в пристъп на творческо вдъхновение. Не очаквам да разберете. Откъде-накъде ще разберете?

— Бих могъл и да разбера — отговори Къри сухо, но Алекс продължи, сякаш не го е чул:

— Понякога се случва! Обзема те, без да знаеш как и защо. Някакъв ефект, идея и всичко останало отива по дяволите! Следващия месец поставям нов балет… Снощи… изведнъж… декорът беше прекрасен… съвършеното осветление! Мъгла… и фаровете прорязват мъглата и се отразяват неясно в грамада постройки. Всичко беше на мястото си! Изстрелите… бягащите стъпки… буботенето на електрическия генератор… сякаш лодка по Темза… Но какво да използвам, за да постигна тези ефекти?

Инспектор Къри го прекъсна:

— Чухте изстрели? Къде?

— Някъде в мъглата, инспекторе. — Алекс размаха ръце във въздуха — меки, добре гледани ръце. — Някъде в мъглата. Те бяха най-хубавото.

— А не ви ли хрумна, че нещо може да не е наред?

— Нещо да не е наред? А защо да ми хрумне?

— Изстрелите не са чак толкова обикновено нещо.

— Знаех си, че няма да разберете! Изстрелите идеално се вместваха в сцената, която създавах. Опасности… опиум… лудост! Пет пари не давах какво са били всъщност. Можеше да са гърмежи от ауспух на някой камион по шосето. Или пък бракониер, тръгнал на лов за зайци.

— В този край зайците се ловят преди всичко с примки.

Алекс не престана:

— Дете, което си играе с фойерверки? Дори през ум ми мина, че са изстрели. Аз бях на сцената… Или по-скоро в залата и гледах сцената.

— Колко изстрела чухте?

— Не знам — отвърна Алекс троснато. — Два или три. Два почти един след друг. Помня това.

Инспектор Къри кимна.

— Струва ми се споменахте бягащи стъпки? Откъде се чуха те?

— От мъглата. Някъде близо до къщата.

— Това навежда на мисълта, че убиецът на Кристиян Гулбрандсен е дошъл отвън — каза инспектор Къри тихо.

— Разбира се. А защо не? Не можете да предположите, че е от къщата, нали?

— Трябва да помислим за всичко — обясни инспекторът още по-тихо.

— Предполагам — съгласи се Алекс Рестарик щедро. — Каква съсипваща душата работа трябва да е вашата! Всичките тези подробности, часове, места, ужасната дребнавост и педантичност на всичко това! И какъв е смисълът в края на краищата? Ще оживее ли нещастният Кристиян Гулбрандсен?

— Залавянето на убиеца е голямо удовлетворение, мистър Рестарик.

— Като в Дивия Запад!

— Познавахте ли добре мистър Гулбрандсен?

— Не достатъчно, за да искам да го убия, инспекторе. Виждал съм го от време на време още откакто дойдох да живея тук като малък. Появяваше се за кратко. Един от стълбовете на индустрията. Подобен тип хора не са ми интересни. Струва ми се, че има голяма колекция от скулптури. Боже мой! Тези богаташи!

Инспектор Къри го изгледа замислено и го попита:

— Интересуват ли ви отровите, мистър Рестарик?

— Отровите? Човече Божи! Нали не са му дали отрова преди да го застрелят? Това би било твърде безумна криминална история!

— Не, не са му дали. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Отровите имат своя чар… Далеч по-изтънчени са от куршума или хладното оръжие… Нямам познания по въпроса, ако това ви интересува.

— Притежавали ли сте арсеник?

— За да го слагам в сандвичите след представлението? Тази идея има своите привлекателни страни. Чували ли сте за Роуз Глайдън? Ох, тези актриси, които си мислят, че са си създали име! Не, никога не съм мислил за арсеник. Може да се извлече от отрова за плевели или от мухоловки, ако не се лъжа, така ли е?

— Често ли идвате тук, мистър Рестарик?

— Зависи, инспекторе. Случва се да не дойда по няколко седмици. Все пак се опитвам, когато мога, да прескоча през почивните дни. Винаги съм смятал Стонигейтс за свой истински дом.

— Мисис Сероколд давала ли ви е основание да смятате така?

— Никога няма да мога да се отплатя на мисис Сероколд, за това, което е направила за мен. Съчувствие, разбиране, обич…

— И доста пари в брой, струва ми се?

Алекс го изгледа с отвращение.

— Тя се отнася към мен като към свой син и вярва в моята работа…

— Говорила ли е с вас за завещанието си?

— Разбира се. А може ли да попитам какъв е смисълът от всичките тези въпроси, инспекторе? На мисис Сероколд не й се е случило нищо.

— И по-добре да не се случва — отговори Къри заплашително.

— Какво искате да кажете с това?

— Ако не знаете, много добре — каза инспекторът. — Ако знаете, предупреждавам ви!

Когато Алекс излезе, сержант Лейк отбеляза:

— Доста фалшиво прозвуча.

Къри поклати глава.

— Не може да се каже със сигурност. Може наистина да е талантлив. Може би обича да живее леко и да приказва големи приказки. Не знам. Чул стъпки, нали. Бих се обзаложил, че си го измисли.

— Поради някаква определена причина?

— Поради напълно определена причина. Не сме стигнали още дотам, но и това ще стане.

— Сър, в края на краищата някое от онези момчета може и да е успяло да излезе незабелязано от колежа. Сред тях сигурно има осъждани за грабеж и ако е така…

— Точно това искат да мислим. Много удобно. Само че, ако е вярно, готов съм да изям новата си шапка.

II.

— Седях пред рояла — обясняваше Стивън Рестарик. — Когато избухна караницата между Луис и Едгар, свирех нещо тихо.

— И какво си помислихте?

— Ами… да си призная не я взех насериозно. Горкият нещастник понякога изпада в такива отровни пристъпи. Но в действителност не е луд. Тези щуротии са нещо като изпускане на пара. Истината е, че всички ние го изкарваме от кожата… особено Джина, разбира се.

— Джина? Това е мисис Хъд, нали? И защо го изкарва от кожата?

— Защото е жена. При това много красива. И защото мисли, че е смешен. Тя е наполовина италианка, а италианците притежават някаква неосъзната жестокост. Не могат да изпитват съчувствие към никой, който е стар, грозен или просто по-особен. Те сочат такива хора с пръст и им се присмиват. Точно това прави Джина, в преносен смисъл, разбира се. За нея младият Едгар е безполезно същество. Държи се нелепо, надуто, а вътрешно е дълбоко несигурен в себе си. Иска да впечатлява, но успява единствено да изглежда глупав. За нея няма никакво значение, че нещастникът страда.

— Не намеквате ли, че Едгар Лоусън е влюбен в мисис Хъд? — попита инспектор Къри.

Стивън отвърна весело:

— О, да. Всъщност и всички ние, повече или по-малко! На нея това й харесва.

— А харесва ли на съпруга й?

— Той се спотайва. Сигурно страда. Знаете ли, това не може да продължава все така. Имам предвид брака им. Не след дълго ще се разделят. Един от тези военновременни романи…

— Много интересно — каза инспектор Къри. — Но се отклоняваме от темата, която е убийството на Кристиян Гулбрандсен.

— Да, така е — съгласи се Стивън. Но не мога да ви помогна с нищо по нея. Седях пред рояла и не станах от там, докато Джули не дойде с някаква връзка ръждясали ключове, с които се помъчи да отвори вратата на кабинета.

— Бяхте при рояла… А непрекъснато ли свирехте?

— Тих акомпанимент към борбата на живот и смърт в кабинета? Не, престанах да свиря, когато темпото се ускори. Не че имах някакви опасения за резултатите. Луис притежава това, което наричам въздействащо око. Би могъл да прекърши Едгар само като го погледне.

— И въпреки това Едгар Лоусън е стрелял два пъти по него.

Стивън поклати леко глава.

— Просто играеше роля, нищо повече. Забавляваше се. Майка ми правеше същото. Умряла е или е избягала с някого, когато съм бил едва четиригодишен, но много добре си спомням как вилнееше с пистолет в ръка, ако нещо я изкараше от нерви. Веднъж го направи в един нощен клуб. Нарисува фигурка на стената… Тя бе много добър стрелец… Създаде доста неприятности. Беше танцьорка, рускиня.

— Наистина. Мистър Рестарик, можете ли да ми кажете кой е напускал салона, докато сте били там… по времето, за което става дума?

— Уоли, за да поправи осветлението. Джулиет Белъвър, за да намери ключ за вратата на кабинета. Никой друг, доколкото знам.

— Ако някой е излизал, бихте ли могли да забележите?

Стивън се замисли.

— Сигурно не. Ако се е измъкнал на пръсти и след това се е върнал… Беше много тъмно и освен това вниманието ни беше насочено към караницата в кабинета.

— А има ли някой, за когото сте сигурен, че е останал там през цялото време?

— Мисис Сероколд… Да, и Джина. За тях мога да се закълна.

— Благодаря ви, мистър Рестарик.

Стивън тръгна към вратата, но там се поколеба и се върна.

— Какво е това за арсеника, инспекторе?

— Кой ви е говорил за арсеник?

— Брат ми.

— А, да.

— Да не би някой да е давал арсеник на мисис Сероколд? — попита Стивън.

— Защо решихте, че точно на мисис Сероколд?

— Зная какви са симптомите на отравяне с арсеник. Периферен неврит, нали? Това, от което тя страда напоследък, много напомня за тях. Освен това снощи Луис грабна лекарството от ръцете й. Това ли е ставало тук?

— Въпросът се разследва — отвърна инспектор Къри с възможно най-официален тон.

— Тя самата знае ли?

— Мистър Сероколд настояваше да не я… безпокоим.

— „Безпокоим“ не е точната дума, инспекторе. Мисис Сероколд никога не се безпокои… Това ли се крие зад смъртта на Кристиян Гулбрандсен? Да не би да е наумил, че някой я трови… Но как би могъл да научи? Всичко това изглежда много невероятно. Просто не мога да го проумея.

— Изненадан сте, нали, мистър Рестарик?

— Да, несъмнено. Когато Алекс ми каза, просто не можах да повярвам.

— Кой според вас би могъл да дава арсеник на мисис Сероколд?

За миг на красивото лице на Стивън Рестарик се появи усмивка.

— Не както обикновено. Можете да изключите съпруга. Луис Сероколд няма какво да спечели. Освен това боготвори жена си. Не би понесъл да я заболи и малкият пръст.

— Тогава кой? Имате ли някакво предположение?

— О, да. Дори съм сигурен.

— Моля обяснете. Стивън поклати глава.

— Сигурен съм в психологически смисъл. Нищо повече от това. Нямам никакви доказателства. Вие може и да не се съгласите.

Стивън Рестарик продължи да говори безгрижно, а в това време инспектор Къри рисуваше котенца на листа пред себе си.

Мислеше три неща. Едно, че Стивън Рестарик има високо мнение за себе си, второ, че Стивън Рестарик и брат му представляват обединен фронт, и трето, че Стивън Рестарик е хубав мъж, а Уолтър Хъд не е.

Чудеше се и за още две неща — какво разбира Стивън под „психологически смисъл“ и дали е възможно да е виждал Джина от мястото, където е бил. Струваше му се, че не.

III.

Джина внесе екзотичен блясък в готическия полумрак на библиотеката. Дори инспектор Къри примигна, когато видя сияещата млада жена да сяда и да се навежда напред над масата, за да попита нетърпеливо:

— Е?

Инспектор Къри погледна червената й блуза и зелените й памучни панталони и отбеляза сухо:

— Виждам, че не сте в траур, мисис Хъд.

— Нямам нищо черно — отговори тя. — Зная, че всеки трябва да има по нещо и да го носи с перли. Но аз нямам. Мразя черното. Мисля, че е ужасно и трябва да го носят само чиновници, прислужници и други такива. А и Кристиян Гулбрандсен не ми е истински роднина. Той е доведен син на баба ми.

— Предполагам, че не сте го познавали много добре?

Джина поклати глава.

— Когато бях малка, е идвал само три-четири пъти. По време на войната заминах за Америка и се върнах тук едва преди шест месеца.

— Дойдохте с намерение да останете, така ли? Не сте само на гости?

— Още не съм мислила — отвърна Джина.

— Снощи, когато мистър Гулбрандсен се прибра в стаята си, вие бяхте в големия салон, нали?

— Да. Той каза „лека нощ“ и излезе. Баба го попита дали има всичко необходимо и той отговори, че Джули се е погрижила. Не точно с тези думи, но в този смисъл. Каза, че имал да пише някакви писма.

— И после?

Джина описа сцената, разиграла се между Луис и Едгар Лоусън. Беше съвсем същата, като тази, която инспектор Къри вече бе слушал много пъти, но в устата на Джина тя звучеше по-различно, имаше друг цвят. Превръщаше се в драма.

— Револверът на Уоли — каза тя. — Представете си Едгар да има куража да влезе в стаята и да го вземе! Никога не бих повярвала такова нещо!

— Обезпокоихте ли се, когато двамата влязоха в кабинета и Едгар Лоусън заключи вратата?

— О, не! — отвърна Джина и отвори огромните си кафяви очи много широко. — Даже ми беше забавно. Беше така фалшиво и така безумна театрално! Всичко, което прави Едгар, е чисто и просто смешно. Не мога да го взема насериозно нито за миг.

— Дори когато стреля два пъти?

— Е да. Тогава всички си помислихме, че въпреки всичко е убил Луис.

— И това ли ви беше забавно? — не можа да се сдържи инспекторът.

— О, не! Бях ужасена! Всички бяхме… Освен баба. Дори и окото й не мигна.

— Това ми се струва доста забележително.

— Не съвсем. Тя си е такъв човек. Сякаш не живее на този свят. Просто не вярва, че може да се случи нещо лошо. Много е мила.

— Кой беше в салона по време на тази сцена?

— О, всички бяхме там. Освен чичо Кристиян, разбира се.

— Не всички, мирис Хъд. Някои хора са влизали и излизали.

— Така ли? — попита Джина изненадано.

— Съпругът ви например. За да поправи осветлението.

— Да, Уоли много го бива за тези неща.

— Доколкото ми е известно, по време на отсъствието му се е чул изстрел. Всички вие сте решили, че звукът идва откъм парка, нали?

— Не помня… О, да, това беше точно след като светнаха лампите и Уоли се върна.

— Напускал ли е салона някой друг?

— Не мисля. Не помня.

— Къде се намирахте, мисис Хъд?

— До прозореца.

— Близо до вратата към библиотеката?

— Да.

— А вие самата излизахте ли?

— Да излизам? При цялото това вълнение!? Разбира се, че не.

Каза го сякаш беше скандализирана.

— Къде точно бяха другите?

— Повечето около камината, струва ми се. Леля Милдред плетеше, а също и леля Джейн… искам да кажа мис Марпъл… баба само седеше.

— А мистър Стивън Рестарик?

— Стивън? Най-напред свиреше на рояла. Не знам къде отиде след това.

— Мис Белъвър?

— Суетеше се наоколо както винаги. Тя никога не сяда. Търсеше някакви ключове или не знам какво. — И Джина попита неочаквано: — Какво е това с лекарството на баба? Да не би аптекарят да е сбъркал и да й е дал нещо друго?

— Кое ви кара да мислите така?

— Защото шишенцето изчезна и Джули обърна къщата наопаки да го търси. Голяма паника. Алекс й каза, че полицаите са го взели. Вярно ли е?

Вместо да отговори, инспектор Къри попита:

— Споменахте, че мис Белъвър е била обезпокоена, така ли?

— О, Джули винаги създава паника — отвърна Джина безгрижно. — Харесва й да го прави. Понякога се чудя как баба я търпи.

— Един последен въпрос, мисис Хъд. Имате ли някакво предположение кой може да е убил Кристиян Гулбрандсен и защо?

— Струва ми се, че е някой от смахнатите. Другите са разумни. Наистина… Искам да кажа, че могат да ударят някого, за да го ограбят… да вземат пари или бижута, но не за забавление. Но някой от смахнатите… наричат ги психически неуравновесени… може да го е направил и за развлечение, не мислите ли? Защото не виждам каква друга причина може да има, за да убият чичо Кристиян, освен за удоволствие… Не, нямам предвид точно удоволствие, но…

— Трудно ви е да си представите някакъв мотив, така ли?

— Да, това имах предвид — отвърна Джина с благодарност. — Не е бил ограбен, нали?

— Но вие знаете, че сградата на колежа се заключва и се охранява много добре. Никой не може да излезе оттам без разрешение.

— Не вярвайте на това — отговори Джина развеселено. — Тези момчета са в състояние да се измъкнат отвсякъде! На колко номера само ме научиха!

— Жизнено същество — намигна Лейк на Къри, когато Джина излезе. — За първи път я виждам отблизо. Хубава фигура. Наистина прилича на чужденка.

Инспектор Къри го изгледа хладно. Сержант Лейк побърза да добави, че Джина била много весела:

— Изглежда всичко това я забавляваше.

— Не знам дали Стивън Рестарик е прав, когато казва, че бракът й няма да издържи още дълго, но забелязах как държеше да ни увери, че Уолтър Хъд се е върнал в салона преди да са чули изстрела.

— А всичко останали твърдят обратното.

— Именно.

— Освен това тя не каза, че мис Белъвър е търсила ключовете извън салона.

— Не — поклати глава инспекторът замислено. — Не каза…