16.

В началото на училищното събрание мисис Ейбрахамс, директорката, предупреди всички, че ще удължи сутрешното събрание с допълнителни пет минути. Имаше Обявление. За Цялото Училище. Направи го след не-религиозния химн, четенето от Тони Морисън и обичайните съобщения.

— В училището имаме плъхове.

Изчака смехът в дъното на залата за събрания да затихне.

— Имаме си малък, но упорит проблем с плъхове. Извикали сме контрол на вредителите, за да се отървем от тях, и ще използват отрова. Тази отрова ще бъде ясно означена с черно-жълта шахматна шарка. Не я докосвайте, не я проучвайте, не я слагайте в уста. И не докосвайте, доближавайте и слагайте в уста каквито и да е плъхове, умрели и най-вече живи. Не е готино, не е сладурско. От плъховете тече урина. Урината на плъховете е отговорна за заболяването лептоспироза, което атакува бъбреците и мозъка и може да се окаже фатално.

Масови уф, ъх и еха.

Пикнята от гризачи винаги го постигаше, помисли си Еверет М.

— Плъховете са вредители и ще бъдат унищожени в това училище, така че протестите, фейсбук кампаниите и петициите от „Хора за етично отношение към животните“, както и всяка друга организация за защита на животните, поставила си за цел спасението на сладките пухчовци, ще бъдат игнорирани. Най-добре насочете енергията си към летните изпити.

Мисис Ейбрахамс се изнесе от сцената. Училището се понесе из класните си стаи.

Нуми настигна Еверет М на път за гардеробчетата. Беше направила нещо манга с косата си.

— Направила си нещо манга с косата си — каза Еверет М.

— Точки за наблюдателност — отвърна тя, като прокара пръсти по изваяната си с гел коса.

Онова, което Еверет М също забелязваше, бяха Готи Ема и нейните емо приятели, които се размотаваха в края на коридора. Изглеждаха смутени и сякаш изпитваха неудобство, нетърпеливи да бъдат забелязани, че забелязват. Еверет М им махна. Те се разсмяха, но не се засрамиха.

— Харесва ми — каза той на Нуми.

— Номерът с колата — каза тя. — Впечатлена. Как?

— Всичко опира до рефлексите — каза той. — Точния момент.

Начинът, по който говореше тя, бе заразен. Нуми кимна така, сякаш ѝ бе връчил ключа към цялата мъдрост. Тя забърза редом с Еверет М, като притискаше раница към гърдите си. Отново носеше чорапи над коленете, отбеляза той. Винаги бе изпитвал надеждата, че ще си падне по момиче, което носи чорапи над коленете. И че момиче с чорапи над коленете ще си падне по него. Нещо щракна намясто в сърцето му. Не беше механизъм на Трин. Беше си нещо от Еверет. Внезапно Нуми се закова на място. Еверет М едва не се блъсна в нея. Тя му показа едно кенче от кола:

— Би ли?

— Не — отговори той, а после видя как устата ѝ се отвори разочаровано и нещото от Еверет в гърдите му умря съвсем мъничко. — Не тук.

Прекосиха закритото игрище и отидоха зад временните класни стаи. Готи Ема и другарчетата ѝ ги следваха на дискретно разстояние.

— Дай я насам.

Нуми подаде кутията от кола на Еверет М.

— Ще се случи бързо.

— Може ли? — Телефонът беше в ръката ѝ.

— Не.

Потрепване от Трин подобрение и кутията беше смачкана, от горе надолу, сплескана като монета. Навсякъде пръсна кола. Нуми отскочи назад, но очите ѝ бяха широко отворени.

— О, Еверет.

Еверет М почувства, че става висок поне милион километра. Можеше да прескача не само коли, но цели континенти, планети, галактики. Това усещане може и да ми хареса, помисли си той.

— Закъсняваме за първия час — каза той.

— О, да, да. — Нуми сякаш се съвземаше от транс. — Мамка му. По дяволите. Работи — тя започна да се отдалечава с подскачане. — Отново впечатлена, Еверет — тя се присъедини към приятелите си. Учеха в поток, който специализираше в изкуствата, така че техният и графикът на Еверет никога не съвпадаха. Бяха дивичък екип, артистичните момичета от десети клас, дивички и свободомислещи. Миришеха на боя, глина за моделиране и стая по изкуства. Нуми подхвърли три думи през рамо. — Среща за домашно.

— Какво?

— Изкуство плюс наука. Ще ти пратя есемес.

Беше закъснял за първия час по математика. Учителят се пошегува с него, но Еверет М не се почувства злепоставен. Наум все още прекрачваше планети, свят по свят. Нуми използваше думите така, сякаш бяха банкноти от по петдесет лири, редки и ценни. Еверет М прехвърляше всяка една в спомените си. Повече думи, отколкото което и да е момиче досега бе отправяло към него в разговор.

Но голямото предизвикателство през този ден беше да избегне Райън. Училището не бе място за трудни въпроси, иначе Райън вече щеше да му ги е задал. Но поведението му бе променено. Беше напрегнат, малко дръпнат, сякаш донякъде му се искаше да бъде с Еверет М, но се чувстваше стреснато и изумено. Малко като Нуми, помисли си Еверет М. Поразен от звездната слава. С тази разлика, че в случая с Райън е, защото съм посетил паралелна вселена и съм се върнал.

Зает в размисли за Райън и Нуми, едва издържа последния звънец да удари. Телефонът на Еверет М припя още щом направи първата крачка през училищния портал.

Среща за домашно. Картата указваше кафене на „Грийн лейнс“. Еверет М го знаеше. Кафенето си имаше преоценени дивани, отчаяно изкуство по стените, от онзи вид, под аматьорското ниво, но все пак с нелепо висока цена на етикета. Размотаващите се типове обясняваха, че там човек може да си купи „скункс“. Еверет М никога не беше забелязвал Нуми да го посещава. Всъщност почти не беше забелязвал Нуми, преди тя да започне да прави фотографии на задника му.

Момичето го чакаше на един диван от напукана кафява кожа. Беше се преоблякла. Ботуши. Чорапи до коленете над клин. Еверет М обожаваше избора ѝ на облекло. Шотландска поличка с презрамки, които бяха там само за очи. Също и жакетче. Беше сложила малко грим. Не прекалено много. Еверет М не харесваше прекалено много грим. Караше момичета да изглеждат малко страшно. Но този път беше точно. Привличаше погледа му към очите ѝ, правеше ги тъмни и мистериозни.

— Изглеждаш страхотно — каза той, като се тръшкаше на срещуположния диван.

— Точки за наблюдението — каза тя. — Без точки за дрехи.

Еверет М се почувства неловко в училищната си униформа, но се измъкна от блейзъра, свали вратовръзката и извади ризата от панталоните си, след което придоби леко по-модерен вид. Училищно-нормалният Еверет М носеше суичъри и тесни джинси, което не се различаваше особено от униформа. За момичетата беше по-лесно да се обличат така, както искат да изглеждат.

Нуми поръча виетнамско кафе от сервитьора с коса на плитчици. Еверет М никога не беше чувал за виетнамско кафе, но му прозвуча яко и ново, и донякъде изискано, така че и той си поръча. Дойде във висока чаша и беше много сладко, с намек за кардамон.

Нуми подви крака под себе си.

— Толкова надалеч, Еверет. — Тя потупа дивана до себе си.

— Домашно? — Еверет М плъзна пръст по екрана на таблета си, за да го отвори, докато се настаняваше до нея. Нуми прокара пръст през таблета, за да го затвори.

— После.

Чувстваше ударите на сърцето си. Всеки нерв и мускул в тялото на Еверет М искаше да го изстреля от дивана, от това кафене, надолу по пътя до Стоук Нюингтън, с всеки джаул от енергия на Трин.

— Отпусни се — Нуми сложи длан на гърдите му и го бутна назад в прегръдката на дивана. — Е, кажи ми, ти супергерой ли си?

Този път едва не подскочи от дивана.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Нуми се наведе напред. Ухаеше много хубаво.

— Кажи.

— Аз съм извънземен киборг двоен агент от паралелна вселена. Замених истинския Еверет Синг.

— Лъжи! — Нуми удари с юмрук Еверет М в гърдите с достатъчно тежест, за да се почувства.

— Добре де, тренирам.

— Научи ме на тренировките. Не, сериозно. Много искам да съм наистина, наистина здрава — тя взе дланта на Еверет Мия постави върху мускула на ръката си. — Пилешко крилце.

— На мен ми се струва наред.

— Наистина?

Гримът правеше очите ѝ много големи.

— Така мисля.

Еверет М беше отвлечен на Луната, реконструиран от Разума на Трин, превърнат в таен агент и запращан през портал след портал на Хайзенберг, както и изпратен да се изправи лице в лице с Наан на Земя 1, но никога досега не се беше чувствал толкова не на място както сега, на този кожен диван, с виетнамски кафета и Нуми Уонг до себе си. Това не беше среща за домашно. Беше си просто среща.

По вътрешната уредба на кафенето свиреше „Малък лъв“.

— Тази я знам — каза той.

Нуми беше поклащала глава и отмервала ритъма с крак по време на всяка песен.

— Харесваш „Мъмфърд & Сънс“?

— Казах, че я знам, не, че я харесвам.

— Точки. А какво харесваш тогава?

— О, мъжки работи — отвърна Еверет М, след което ѝ разказа за всички банди, които харесваше, за някои от които Нуми не беше чувала, защото тези групи не съществуваха в тази вселена или се бяха разформировали преди много време, а после заговори защо харесва онова, което харесваше, и как го караше да се чувства и кои части обичаше да си пуска отново и отново само заради онзи момент, когато всичко идваше на мястото си и те издигаше и те караше да се почувстваш като бог, и как това е нещо, което се случва с класическата музика, за която някои хора смятаха, че е само криволици и никакви мелодии, но всъщност при нея истинската мелодия се запазва за един миг от съвършенство, защото ако слушаш истинската мелодия отново и отново ще престане да бъде специална и ще е като всичко останало, а вътрешната уредба на кафенето сякаш беше хакнала главата му, защото сега свиреше всички неща, за които той говореше (но не и класическите, все пак си имаше граници), а после забеляза, че онзи тип с плитчиците се мушка от време навреме зад бара и натиска клавиши и Еверет осъзна, че типът тихомълком диджейства за Еверет М и Нуми, което на всяко друго място и по всяко време Еверет М би намерил за противно, но тук, на топло, с горещите силно подсладени виетнамски кафета (откъде се беше взело второто?) и студения мрак навън, и силния дъжд по стъклото беше прекрасно, и Еверет М говореше, говореше, говореше, думите просто се изливаха от него сякаш не беше говорил с никого на този свят и осъзна, че Нуми всъщност не говореше нищо, а просто се отпуска все по-дълбоко в дивана и придърпва крака по-близо до себе си, свива се на удобна топчица, така че той каза Съжалявам, много се разприказвах, а тя кимна и каза: Да, разприказва се. Мъжки приказки.

Внезапният вик начупи всичко. Мъжът с коса на плитки изхвърча от кухнята, като крещеше:

— Изчезвай оттук! — а Еверет М видя как някакъв плъх притичва под един от диваните и се впуска към входната врата точно в момента, когато влизащи клиенти я отваряха, след което плъхът беше избягал. — Проклети плъхове! Много съжалявам. Кафетата са за сметка на заведението.



Виетнамското кафе и споменът за сладкото малко помахване като от котенце на Нуми за довиждане подхраниха пътя на Еверет М чак до дома. На „Бърма роуд“ спря, за да провери страницата „Секси задникът на Еверет“. Хиляда и двеста харесвания.

Чак тогава забеляза най-новите коментари.

ПРИЛИЧАШ НА ГЕЙ ХА ХА ЖЕНКА.

ПАКИ СЛИВО БНП ЩЕ ЗАПАЛЯТ КЪЩАТА ТИ И СЕМЕЙСТВОТО ТИ ПАКИ.

ВИЖ КАКВО МИСЛИШ ЗА СЕБЕ СИ ЕВЕРЕТ СИНГ Е АЗ СЪМ ТУК ЗА ДА ТИ КАЖА ЧЕ НЕ СИ НЕЩО ОСОБЕНО НЕ БИХ ИЗЛЯЗЛА С ТЕБ ДОРИ ДА БЕШЕ ПОСЛЕДНОТО МОМЧЕ НА ЗЕМЯТА.

СЛАБ ВРАТАР.

КУПУВА СИ ЕКИПИТЕ ОТ ЗАЛОЖНА КЪЩА „КЕШ КОНВЪРТЪРС“.

БАЩА МУ ИЗБЯГА ЗАЩОТО ЖИВЕЕ С ЕДЪР ТУРЧИН ГЕЙ В ДОЛСТЪН.

Еверет М се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Студеното призляване не беше страх, а гняв. Студът се превърна в горещина, по-силна от всяка технология на Трин. Той замахна с ръка, за да запрати телефона в една ролетка на магазин, за да го разбие, за да го стъпче и за да го разбие. Въздържа се. Беше хубав телефон. Беше просто телефон. Хората бяха отровни. Хора, които се крият зад измислени имена, за да бъдат противни. Можеше да свали всеки от тях в чист бой: да ги изкорми, да ги разплаче от отчаяние, а после да ги накара да закрещят от страх за живота си. Но силите му тук бяха безсилни. Тези хора се криеха зад псевдоними и казваха каквото им се прииска, защото знаеха, че никой не може да ги пипне и с пръст.

Интернет беше като света. И с всички способности и оръжия, които беше получил, пак не можеше да докосне силите, които направляваха живота му. Шарлът Вилие и противното ѝ копие бяха на цели вселени разстояние, но продължаваха да дърпат конците. Шарлът Вилие държеше семейството му в ръцете си. Истинското му семейство. Истинската власт не беше в лазерите по пръстите и импулсорните пушки. Истинската власт беше в това да контролираш хората.

Той си помисли за Нуми. Помисли си за пухкавата шапка с ушички, която беше извадила, когато излязоха от кафенето. Замисли се за онова малко помахване със свити пръстчета. Мяу-мяу.

Светът му се стори малко по-топъл.



Чу звука, докато отваряше входната врата. Престана веднага, но нямаше място за грешка. Плач. На възрастен човек. Ужасен звук. Еверет М надникна във всекидневната. Майка му беше седнала изправено на дивана. По телевизията крещеше ранно вечерно шоу с награди. Лора се преструваше, че е погълната от ставащото на екрана, но Еверет М виждаше, че гърдите ѝ потреперват с всеки дъх.

— Добре ли си?

Тя се обърна и се направи на изненадана, че го вижда.

— О, Еверет, не те чух. Добре съм, миличък.

Еверет М включи слуха си на Трин. Не успя да различи гласа на Виктъри-Роуз в звуковата топология на останалите шумове из къщата.

— Къде е Виктъри-Роуз?

— Баба Брейдън я взе и отидоха да хранят патиците — Лора погледна към него, след което лицето ѝ се смекчи и тя преглътна сълзите си: — Ох, не съм добре, Еви, изобщо не съм добре.

— Какво има?

И своята майка беше виждал по този начин. Преглъщаше насила сълзите си, защото знаеше, че ако заплаче, няма да може да спре. Беше я виждал и да рухва безпомощно. Случи се на погребението, когато Колет от университета чете стихове от „Бхагавад гита“. Тогава Еверет М остана до нея, без да знае как да постъпи и дали е правилно четиринадесетгодишно момче да прегърне с ръка майка си, изплашен, че ако го стори, и той ще заплаче и няма да може да спре, изплашен, че всички ще го гледат и ще мърморят, и ще се сконфузят заради него, ако не го направи. Момчето, което не иска да прегърне майка си. Искаше му се повече от всичко да го направи. Почти толкова, колкото му се искаше баща му да не е излизал с колелото същата сутрин.

— Ох, Еверет, всичко. Поседни с мен, миличък — Лора потупа дивана. Еверет М седна в далечния край. — Той ми липсва, Еверет. Толкова ми липсва. Защо? Глупаво е, нали? Вече дори не живеем заедно, но като зная, че го няма изобщо… Знам, че не би трябвало да се питаш защо, но сигурно си задаваш въпроса дали не съм виновна аз? Постоянно мисля и мисля, и мисля.

Еверет М мълчаливо посегна към дистанционното управление и изключи звука.

— Знаеш ли какво, не мисля, че щеше да е толкова лошо, ако беше починал. Господ да ми прости, че го казвам, но тогава поне щях да зная. Но просто да го няма… да е изчезнал… в един момент там, в следващия не… е, на човек му остава да се надява, нали? И надеждата те убива, нали?

— Сигурен съм, че е жив — каза Еверет М.

— Бог да те поживи, миличък. Иска ми се и аз да бях сигурна.

Но и той не беше сигурен. Шарлът Вилие го бе осведомила за всичко известно около Теджендра Синг от този свят, от математиката в основите на Инфундибулума до отвличането на „Мол“ и подкупването на полицията, за да накарат нещата да изглеждат така, все едно копието му е лъжец, чак до момента в „Тайрон тауър“ на З3, когато Теджендра Синг бе изблъскал сина си встрани от лъча на скоковия пистолет и сам бе запратен в някоя случайна паралелна вселена. Убиецът на надежда тук беше думата „случайна“. Милион милиона разлики можеха да те убият — прекалено горещо, прекалено студено, прекалено високо, прекалено ниско, изобщо никаква земя. Но пък милиард милиарда сходства… това вече можеше да спаси живота ти, помисли си Еверет М.

Той се приближи до Лора.

— А когато и ти изчезна… ох, съжалявам, Еви… зная, че казаха, че ще споделиш за това, когато си готов. Но никой не иска да изслуша мен, никой не пита мен как се чувствам. Да изгубиш двама обичани хора толкова скоро, толкова бързо. Ти просто отиде в дома на Райън и не се върна… Човек се пита дали не е виновен за онова, което се случва. Казваш си, че трябва да е нещо, което ти си направил, защото никой не може да изкара толкова лош късмет.

— Аз се върнах — произнесе Еверет М.

Лора се усмихна:

— Ти се върна.

Тя отпусна ръка на неговата. Той се приближи още до нея. Двамата заедно, един до друг. През светлите декори на телевизора преминаваха светли хора.

Но не се върнах, извика вътрешно Еверет М. Аз съм фалшивият. Кукувиче в гнездото. Не съм твоят син. Вече дори не съм синът на майка си. Трин ме превърнаха в нещо, за което не мога да се замислям много. Но зная какво е един най-обикновен ден да се превърне в най-лошия ден от всички. Няма предупреждение, указания, признаци. Просто се появява от никъде и се случва.

— Ужасен месец е този януари — каза Лора. — Никога не свършва. И само лошотии. Ти си добро момче, Еверет.

Иска ми се да можех да бъда, помисли си Еверет.

— Баба Би кога ще върне Ви-Ар? — попита той.

— Каза, че може да отидат до „Макдоналдс“.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване? Ти просто си поседи тук. Няма нужда да правиш нищо.

— Би ли? По-добър готвач си от мен, Еверет.

Копието ми е.

— Ти си поседи тук.

Докато ловуваше из кухнята за неща, които може да сготви, Еверет М чу, че плачът отново започна. Вече не си ми враг, помисли си той. Не ти, не Виктъри-Роуз. Дори той не ми е враг. Копието. Еверет.

Еверет подскочи, когато, щом вдигна очи от хладилника, видя как един плъх пробяга по перваза на прозореца. Черните очи на животното се втренчиха в неговите. Еверет М почука с пръсти по стъклото. Плъхът го изгледа.

— Нахалното му…

Еверет М отвори задната врата и се хвърли към плъха. Гризачът скочи от перваза и измина няколко метра навътре в градината. Спря на пътеката и отново изгледа дълго и продължително Еверет М. Той го подгони. Плъхът се оттегли на още няколко метра. И отново.

— Това е глупаво — произнесе Еверет М, след което се втурна с вик към плъха.

Животното хукна и се измъкна през котешката вратичка на задната порта. Еверет М го последва по задната уличка. И спря.

Плъхове. По кофите за боклук. По стените. По изоставените съдомиялни и гниещи дивани, по детските триколки, които жителите на „Роудинг роуд“ бяха изнесли за боклукчиите. По напуканите саксии и сандъчета за цветя. По изронения бетон. Плъхове. Десетки черни очи, които наблюдаваха Еверет М. Очите… Еверет М насочи мислено енергия към оръжията си на Трин. Почувства как печатите по кожата му се отключват — усещането, че се разглобяваш, от което му се повдигаше и знаеше, че никога няма да преодолее. Той стисна юмруци. В разстояние на едно мигване плъховете изчезнаха така, както само плъховете умеят.

Загрузка...