20.

Градовете се простираха към вечността.

Еверет бе изгубил всякаква представа за разстояние и време, опрян на наблюдателния балон в предната част на левия корпус на летателния апарат, хипнотизиран от изгледа, който се търкаляше под него. От височината на Евърнес, уловен във високите клони, Еверет не бе успявал да зърне къде свършват Горските ясли, но сега виждаше, че са просто парково пространство — дори градски квартал — сред безкрайни земеделски земи, надупчени от високи по километър и половина кули от стъкло и метал и от чудовищни стъпаловидни пирамиди с размерите на цял земен град, толкова високи, че върховете им излизаха от атмосферата на Света на Диска на Андерсън. Стотици летателни апарати се стрелкаха наоколо като рояци от мухи. Дискът на Андерсън можеше да побере милиард такива градове и пак да остане пущинак и празно пространство в по-голямата си част. Кралската яхта на Господарите на Слънцето неусетно бе ускорила до свръхзвукова скорост, но притъпяващата неподвижност на ферми, пирамидален град, ферми, пирамидален град караше Еверет да се чувства така, сякаш едновременно се движи, но стои на едно място.

Никога не се бе чувствал толкова надалеч от дома.

— Това беше забавно. Не толкова забавно, колкото да ти отстранят цирей от ректума, но е близо.

Еверет не беше чул приближаването на Шарки зад себе си. За височината си американецът пристъпваше изключително леко. Беше прекарал известно време в ъгълчето на яхтата, което екипажът използваше за тоалетна. Джиджу не споделяха неприязънта на човеците към телесните функции. Стига да протичаше хигиенично, нямаше никакво значение, че се случва пред пилотската станция. Еверет се притесняваше за това. Еверет се тревожеше и какво ще ядат. Еверет се тревожеше през всяка една секунда за всичко.

— Мисля, че го правят с електромагнитни сили — каза той. — Искам да кажа: това чудо има аеродинамичните форми на тухла, но с каква скорост се движи? Доста над свръхзвукова, но не чувстваш нищо. Около нас трябва да има нещо, което ни прави по-аеродинамични, но не го виждаме. Нещо като силов щит, а ако могат да правят такива неща, може би могат да го използват и за да летят, или пък е като магнити: ако разполагат със свръхпроводими магнити, които работят на стайна температура, могат да направят почти всичко: магнитна левитация и така нататък, а ако умеят да черпят енергия от земята… ако през целия Свят на Диска е прокарана нещо като свръхпроводима мрежа… — Еверет замълча. — Говоря доста бързо, нали?

— Аха — отвърна Шарки. — И изобилно.

Не е необходимо да опитваш да обясняваш всичко, беше казала капитан Анастейзия, когато се натъкна на нея, докато поправяше развалините на офицерската столова. Знаеше си, че устата му започва да говори бързо и безразборно, когато е изплашен. Беше едно от нещата, които може да контролира, науката.

— Съжалявам, просто, всичко. Всеки. Капитанът и Сен… и баща ми. Имам чувството, че… трябва да направя нещо, а не зная какво. Не зная какво да правя, Шарки.

— Може би не трябва да правиш каквото и да е, Еверет — отвърна Шарки. — Може би този път единственото, което се иска от теб, е да имаш вярата, че хората ще се спасят от неприятностите сами. Сен, Макхинлит и капитана… тези Джиджу са си навлекли огромни грижи с тях. Екстра са си, Еверет. Капитанът се грижи за своите хора. Нека ти разкажа една малка история… Вярвам, вече ти споменавах под секрет, че съм нехранимайко, шести син на шестия син… Това е южняшко суеверие. Седмите синове на седмите синове имат ангел в себе си, но шестите синове на шестите синове са белязани за ада. Шестият син на шестия син на шестия син, ако такъв някога се появи, е, ами той трябва да се превърне в самия Антихрист.

— Числото на звяра — каза Еверет.

— Правилно, мистър Синг. „Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест.“ Добре ще сториш, ако се вслушаш в думите Му. Аз ги цитирам, но не ги практикувам. Дори не им вярвам много, да си кажа право. Бях в Стамбул, когато капитанът ме намери, на дъното в Еминону, а за главата ми беше обявена награда от пет хиляди отомански лири. Стамбул е чуден град, същински пъп на света, но не е място, където трябва да бъдеш, когато всяка ръка наоколо ти държи нож. Вършех предприемаческа работа за Високата порта. От онзи вид, с която е по-добре да се занимават чужденци, които могат да бъдат изведени дискретно от страната. С тази разлика, че моят работодател реши, че ще му излезе по-евтино, ако просто сключи друг договор… за живота ми. Замалко да успеят на една уличка в Султанахмет. Видях ножа навреме. Изпратих онзи, който го държеше, на дъното на Златния рог. Бог е велик, но си знаех, че няма да получа втори шанс. И бях изморен. Прехвърлих се с ферибота до Хайдарпаша… едва ли си виждал въздушните кораби над хълмовете по азиатската страна на Босфора как блещукат в златисто в светлината на изгрева. Няма такава красота. От малкото, което видях от твоя свят, Еверет, мястото ми се вижда бедно. Безвкусно. Пастелно. Безстрастно. Без да се обиждаш… Капитанът разбра какво съм в момента, когато влязох в бара, но не каза и дума. Не вдигна вежда дори. Бях дочул, че търси отговорник по товарите, а съм работил достатъчно дълго по линиите Атланта-Мехико, за да успея да я убедя, че зная какво върша. Взе ме и ме претегли, точно както аз претеглих теб, сър. Чак тогава прецени дали си струвам теглото в баласт. И знаеш ли какво, потеглихме и преминахме над Босфора, и минаретата на джамиите със зимната светлина по тях, и Азия откъм гърба ми, и лицето ми, насочено към Европа, точно тогава заплаках, мистър Синг. Заплаках като дете. И заплаках като мъж… а това е дълбок плач, като нещо, което се къса в теб… защото осъзнах, че съм бил болен, в сърцето си, заради всичко, сторено от мен, заради мъжа, в който се бях преобразил. Поболян от себе си, болен от дълго, дълго време. Плаках като малко детенце, Еверет. Корабът ми даде ново семейство… Но онези отоманци, те се отнасят сериозно към договорните отношения и винаги си прибират платата. Вече бях направил балтийския преход половин дузина пъти, ходих през Атлантика до трите Америки, до Исландия, Санкт Петербург, Горен Дойчланд и привикнах с работата, нагласих се удобно. Станах мързелив. Така и не ги видях. Дори не си помислях, че… Ножът беше на два сантиметра от бъбреците ми, когато капитанът им скочи. Би се като лъвица, сър, като лъвица. Бяха четирима, а аз си лежах на земята окървавен, но тя ги победи до един. Повали ги и ги натъпка в земята. Битката беше приключила по времето, когато Макхинлит пристигна; той е доста побъркан… което понякога работи в наша, а друг път не в наша полза.

— Той ми изглежда доста гневен — каза Еверет. — Както ние казваме, има проблеми с овладяването на гнева.

— И затова си има причини — отвърна Шарки. — Но това исках да кажа. Вдигнах се и изтрих кръвта, а капитанът не отвори и дума. Нито един въпрос кои са тези хора и защо искаха да изрежат черния ми дроб със закривен отомански кинжал. Знаеше. Знаела го е от мига, в който се появих в бар „Хезарфен челеби“ и започнах да усуквам малките си лъжи. Може би заради това ме взе. Винаги е имала слабост към бездомниците и вагабонтите. Взе теб.

Еверет потрепери, като си припомни колко зле се отплати за това нейно доверие.

— Сен, Макхинлит… — продължи Шарки, — той е главен машинист при нея дълго преди да се довлека… и накрая аз.

— Макхинлит е служил във флота, нали? Помня, че каза, че е бил инженер на борда на Кралски дъб. Защо е напуснал?

— Любов — отвърна Шарки. — Защо напускат всички останали? Но е била любов, която Негово величество, Кралският флот, не припознават. Нито думата Му, като заговорихме. Дали са му избор: да се откаже от обичания човек, или да бъде разжалван. Избрал е любовта.

— Защо флотът би…

— Помисли малко, Еверет.

— О — каза момчето. И: — Ааа.

— Ние сме кораб на изгубените души — допълни Шарки. — Всеки оми и всяка полони сред нас са някакъв вид сирак. Включвам и капитана. Видяла е как един кораб умира, изгаря там горе, в небето.

— Тя ми разказа за Феърчайлд.

— Все още го вижда пред очите си. Не, капитанът има амрия със себе си и тя е: никога да не предава онези, които се нуждаят от нея. Тоест с това казвам, че не предаде мен, а аз съм най-долният от грешниците: лъжец и наемен убиец. Нито ще предаде теб. Няма нужда да оправяш всичко, за да ѝ се сториш приятен на вид.

— Макхинлит — произнесе Еверет. — Еха. Не съм си и помислял, че е, нали разбираш…

— Все още говориш прекалено много, Еверет — рече Шарки. — Не е необходимо да говориш. „Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене.“

Само че мълчанието е страшно, помисли си Еверет. Нещата отиваха там, където не са думите. Спомените избликваха. Като това, че подхвърли на Какс пушката. Внезапния начин, по който битката се превърна в убийство. Истинско убийство. Заоралия в гората Евърнес, пронизан отново и отново. Бригадния генерал, който го удари силно в стомаха, толкова силно, като възрастен. Отварянето на слънчевата пушка срещу Университета „Импириъл“, когато почувства могъщество и радост, толкова силни, че боляха. Изражението на лицето на онзи, другия, Теджендра, когато пипалото на Наан го прониза и вече знаеше, че го очаква нещо по-лошо от смърт. Неговият враг, неговото копие, анти-Еверет, докато се задаваше към него през снега в Гробищния парк „Абни“. Когато баща му го изблъска от линията на обстрел на скоковия пистолет. Изражението на неговото лице — миг, а после го нямаше. Нещо върху нещо, върху нещо. Един удар с чук след друг. Никакво време да се възстановиш, да опиташ да сториш друго, да реагираш. Без край. Нещо след нещо, след нещо. Рана, след рана, след рана. Болка след болка, след болка.

— Мразя всичко това! — и ето че сега бе моментът да заговори. Създанията Джиджу на пилотската станция вдигнаха глави, мигнаха с клепачи. От срещуположния корпус Какс, пременена в дрехите си на принцеса, му хвърли поглед. — Искам обратно баща си! Искам и Сен да е тук. Искам капитанът да е в безопасност, искам обратно кораба, искам мама и Виктъри-Роуз. Искам у дома. Не съм молил за нищо от това. Единственото, което направих, беше да потърся баща си. Не съм го молил да ми дава Инфундибулума. Не съм го молил да строи Портал на Хайзенберг и да открива всичко… вас. Можех да си живея живота без вас, без когото и да е от вас. Не съм молил за нищо от всичко това. Изморен съм и не зная какво да сторя, и непрекъснато се страхувам. Непрекъснато. Всяка секунда, ежедневно. Събуждам се сутрин и има две секунди, през които съм на топло, и тогава си мисля, че съм у дома, а после всичко се стоварва върху мен, и съм така изплашен, все едно ми се повдига. Толкова се уморих да се страхувам.

— Аз също, Еверет — каза Шарки. — Аз също.

И за момент настъпи мълчание, в което никой нямаше нужда да проговаря. После Еверет видя, че устата на Шарки потрепна, а очите му погледнаха остро, и момчето разбра, че Шарки е видял следващото, с което трябва да се справят. Проследи погледа на отговорника по товарите и сърцето му се сви. Щяха да употребят ресурсите си до последната капка.

Над безкрайния град на Джиджу лежеше огромен овал от мрак. Небемаранът пътуваше с пълна скорост към него. Тясната овална форма беше в ракурс; колкото повече приближаваше, толкова повече се разширяваше във вид на окръжност: дупка в света. Еверет направи решетка с пръсти и ги повдигна към стъклото. Предположението му беше, че формата е с ширина двайсет, двайсет и пет километра.

Не, не дупка в света, осъзна той. Дупка през света, от едната страна на Диска на Андерсън до другата.

Небемаранът се спусна и закриволичи между пирамидалните градове. Дупката беше като буреносен фронт, буря отвътре, която връхлиташе отвън света. Сетне небемаранът се стрелна през ръба и се гмурна в дупката. Еверет се залови здраво за стъклото. Скоростта им беше въодушевяваща, ужасяваща. Под краката му стените профучаха, надупчени от балкони и тераси, пътеки и прозорци, осветени от дълга арка от слънчева светлина. Еверет виждаше как светлината се движи забележимо нагоре по стената, докато далечното слънце изпада в дупката в центъра на света. Пред него — мрак. Беше видял нощното небе от другата страна на света. Долу в мрака, в центъра на цилиндъра, имаше неподвижна гръмотевична буря — четири мълнии се извиваха от стената и се срещаха в пламтящ възел около нещо в средата на дупката. Нещо исполинско. Нещо като плаваща планина с друга, обърната наопаки планина, залепена за основата ѝ. Плаваща двойна планина, излязла от сънищата на някакъв луд готически архитект: под светлината на играещите мълнии Еверет забеляза фантастични бойници и кули, извисени сводове, арки и контрафорси; кубета, минарета и причудливи покриви се надигаха от бездънната пропаст. Готически замък, широк повече от километър, летящ в средата на буря от мълнии, която никога не свършваше.

— Като на Уорхамър 4К — произнесе Еверет.

Подсвирване в мрака. Някъде, на някое място, младежи боядисваха армии от орки и космически пехотинци… и това му вдъхваше успокоение. Видя, че Шарки кима, че споделя почудата и страха, макар че нямаше начин да е разбрал отпратката. Като погледна към Шарки, чието лице беше озарено от проблясъците на мълнии далеч долу, Еверет разбра, че за американеца е съвсем същото. Беше същото за всеки на кораба. Да си изплашен през цялото време, с всяко вдишване. Това го накара да се почувства не по-добър, а техен равен. Братя по страхове. Небемаранът пропищя в бездънната яма. Еверет се почувства така, сякаш е изгубил равновесие, разкачен, като че гравитацията престана да го задържа толкова здраво като преди. Разбира се. Центърът на ямата беше като центъра на земята; масите отгоре и отдолу се балансираха. Гравитационните им сили се неутрализираха една друга. Мрачният замък плуваше в състояние на свободно падане. Небемаранът профуча покрай филигранни върхове на кули, шпилове, които изглеждаха като оплетени от най-фина абаносова паяжина, и Еверет почувства как краката му се отделят от пода. Хвърли поглед на Какс. Светлината оформяше лицето ѝ в сенки и ъгли, които дотогава не бе забелязвал. И за теб е толкова ново, колкото за мен, помисли си той. Ореолът ѝ блещукаше с отразена светлина. Дава ти познание, но не и опит. В този момент откриваш своя нов дом.

Тесни мостове, тънки като остриета на ножове, прикрепяха града планина към стените на цилиндъра. Небемаранът направи заход под и около мостовете; Еверет видя, че по тях се тълпят Джиджу, бутат се, без да се интересуват от отсъствието на обезопасителни парапети. Но ако паднеха, едва ли щяха да падат дълго. Гравитацията би ги притеглила първо в едната, а после в другата посока. Щяха да започнат да подскачат нагоре и надолу по същия начин, по който слънцето подскачаше през дупката в центъра на Света на Диска, докато не постигнат състояние на покой върху същия мост, откъдето са паднали.

Пилотите на Господарите на Слънцето накараха небемарана да се издигне и го сгънаха във формация за кацане. Приземи се леко в края на един каменен контрафорс, който се извиваше над пропастта от главното тяло на замъка. Еверет допусна грешката да хвърли поглед надолу, докато излизаше от летателния апарат. Долу, долу, далеч долу дъното на света бе препълнено със звезди. Почувства, че ръката на Шарки улавя здраво лакътя му.

— Внимателно, мистър Синг.

Едно отделение от дворцови стражи Джиджу, с червени гребени и ореоли с еднакви цветни шарки, разделиха строя си, за да пропуснат принцеса Какакакакса. Какс се обърна и махна на Еверет и Шарки да я последват, чисто човешки жест.

— Коя беше онази светска песен, която ми цитира, когато се спуснахме в ямите на Наан? — попита Шарки.

На Еверет му трябваха няколко секунди, за да си припомни песента и въпросния случай.

— „Не ще пристъпваш сам“6 — отговори той.

Ескортът им тръгна редом с тях. Стълбището надолу към сияйния портал на кулата беше стръмно и несигурно.

— Напомни ми какви бяха думите — каза Шарки.



Сен отпи от чашата, но не успя да прикрие намръщеното си изражение.

— Прекалено много чили — обади се капитан Анастейзия. — Нали?

— Хубаво е, мамо — увери я Сен.

— Не, не е — увери я капитан Анастейзия. — Само Еверет може да приготвя хубаво какаото на Еверет.

Сен беше кацнала на свалената седалка в каютата на капитана. От доста дълго капитан Анастейзия не беше чувала характерното чук-почук на вратата на каютата си, но веднага беше разпознала кода. Паларе: Можем ли да говорим?

— Не! — Сен вдигна пръст. — Правило номер едно на паларе!

Правило номер едно на паларе беше единственото правило на паларе. Момичешки разговор. Никакви мъже, никакви момчета. Просто момичета, които разговарят. Сен побутна чашата с какао надалеч от себе си, през малката сгъваема масичка.

— Не е чак толкова зле — каза капитан Анастейзия.

— Да. Не. Може би. Не зная! — Сен пламна внезапно. Тя се помести на тясната седалка. — Защо седим тук и пием горещо какао, докато онези гущери полони са пленили кораба и са пробили дупки в корпуса, и ни откарват само Той знае къде, и хубаво, зная, че са омита, но Еверет и Шарки… те дори не знаят какво е станало с нас, и трябва да направим нещо по въпроса още сега. Говорим за кораба!

Капитан Анастейзия отпи от какаото си:

— Например какво?

— Ами не зная. Например каквото и да е. Ти си капитанът. Измисли нещо. Винаги измисляш нещо. Както онзи път в Тромсьо.

Една неочаквана зимна виелица, спуснала се от Свалбард и Земите на Цар Александър, беше приковала половината европейски лайнери на „Скандия“ от Нарвик чак до Хелзингер. По същото време Санкт Петербург се разправяше с поредния от честите, редовни и обречени скандинавски бунтове. Екипажът на Евърнес — по това време Сен беше необуздано, цапнато в устата десетгодишно момиченце — беше спуснал котва на сигурно място и пиеше греян пунш, докато звукът от автоматична стрелба отекваше около дървените къщи на Тромсьо. Изминаха пет дни, след което от бурята се появи раздърпана група бежанци и революционери, нордически сепаратисти, насинени и окървавени. Умоляваха да ги превозят до Англия. Имаха злато. По онова време отговорник по товарите беше Роберто Хемингър; двамата с Макхинлит спореха яростно дали да дадат убежище на бежанците, но капитан Анастейзия много добре познаваше диващината на царските казаци. На шестия ден виелицата се насочи към Горен Дойчланд, а Евърнес се издигна и незабавно беше призован по радиото от флотилия имперски фрегати. Претърсиха кораба. Претърсиха зад всяка мачта и греда, всеки квадратен метър. Не претърсиха цистерните с баласта, където капитанът бе укрила пътниците им без билети, дишащи посредством маркучи.

— Да, можете да изпаднете в хипотермия — каза им тогава. — Къде предпочитате да изпаднете в хипотермия? В цистерните ми за баласт или в сибирски наказателен лагер?

На бежанците им трябваше целият полет до Англия, за да успеят да се стоплят напълно. Капитан Анастейзия ги остави на брега на Стара Англия, далеч от очите на митническите инспектори, и взе златото им.

— Късметът на ветровиците. Ако казашкият капитан беше погледнал надолу вместо нагоре…

— А защо сега не можем да направим нещо подобно? Трябва да, и аз не знам, да отвърнем на удара? Само онези трите са.

— И още три кораба отвън… — Илюминаторът на каютата беше тъмен като нощта, защото през него минаваше едно от металните пипала. Зелената небесепия на Генкралиците беше увила здраво Евърнес в мрежа от смукала и пипала. Капитан Анастейзия присвиваше болезнено очи всеки път, когато чуваше как някое от пипалата драска по корпуса на красивия ѝ танцуващ въздушен кораб. — Може би не видя какво направиха онези Джиджу с пехотинците, но аз видях. Няма да изкараме и две секунди.

Джиджу внимателно бяха почистили и последното парченце от телата на хората от нападателния взвод на Шарлът Вилие. Капитан Анастейзия лесно можеше да си представи как в съвсем същия момент изучават подробно човешката анатомия. Корабът все още миришеше на кръв. Миризмата щеше да се задържи дълго.

— Е, трябва да направим нещо — обяви Сен.

— Правим нещо. Пием горещо какао и водим паларе — обясни капитан Анастейзия.

Сен отново се помести от неудобство на сгъваемата седалка.

— Не мога да го проумея: капитан Анастейзия, моята май…

— Сен — сега гласът на капитана звучеше остро. — Аз управлявам този кораб.

— Съжалявам. Просто…

— Не е заради кораба, нали? — Анастейзия Сикссмит знаеше, че с осиновената ѝ дъщеря истината е като подпочвена вода. Копай правилно, копай надълбоко и истинските чувства ще избликнат.

— Заради него е. Но, ма… тези Джиджу, нали разбираш, взеха ми паларито. И когато го правят, ами, слагат нещо друго вътре.

— Направили са какво? — очите на капитан Анастейзия изпъкнаха от гняв. Яростта ѝ сякаш препълни миниатюрната, дървена каюта. Сен се присви назад. Беше виждала майка си така побесняла само три пъти досега и гледката ѝ вдъхваше колкото страхопочитание, толкова и ужас. Беше като природна стихия. Като раздразнена лъвица.

— Съжалявам, съжалявам, не се изразих правилно. Не исках да те тревожа.

— Ако те наранят, в тази вселена няма достатъчно Джиджу, които да ги опазят от мен…

— Не, не са ме наранили, честно, бона. Нещо като протичане в двете посоки е. Те получават нещо от мен, а аз получавам нещо от тях. Мамо, видях… разни неща.

— Какви неща?

— Битки. Винаги битки. Навсякъде, всякога. Сражават се от момента, в който се излюпят. Милиони от тях. И само едно или две оцеляват докрай. О, видях го, и го чух. Но има още. Бият се една с друга. Както каза Какс, някакви големи семейства, които управляват всичко? Също като семейство Бромли в Хакни? Само че тук са шест. Как ги нарече Какс? — Сен затвори очи. — Не, не мога да си припомня думите. Но мога да ги видя — тя докосна челото си с пръсти. — Тук вътре. Има морета, които са толкова големи, че никой не ги е преплавал. Такива, каквито превръщат времето в бури. Живи градове. Полета с насаждения, които се простират и простират. И онези, които хвърлят наляво-надясно космическите скали, които взривяват планети. И онези, които контролират слънцето. Ако контролираш слънцето, контролираш всичко. Видях всичко това, ето тук, и видях как всички се сражават, във вечността. Видях как живите градове се превръщат в пепел от гръмотевични бури. Видях как онези полета с насаждения стават кафяви от суша. Видях приливни вълни, високи по триста метра; видях как изключват реките и как цели океани изчезват, все едно някой е дръпнал щепсела. Видях как хвърлят скали надолу от космоса… с размерите на градове, с размерите на държави. Чух как целият Свят на Диска отеква като камбана… като цимбал или барабан. Слънцето… видях как слънцето спира от едната страна на света… и настъпва нощ, дълга сто години. Мамо, водили са хиляди, милиони войни! — гласът на Сен се поколеба. Лицето ѝ беше пребледняло като на призрак.

— Добре ли си? — попита капитан Анастейзия.

— Да. Бона. Просто е малко… напрягащо. Виждам го и го чувствам. Мамо, питах се дали… Например на нашия свят, кога са измрели динозаврите?

— Мисля, че са около шейсет… седемдесет милиона години — каза капитан Анастейзия. — Мога да проверя. Макхинлит е успял отново да задейства комптаторната система.

— Шейсет, седемдесет, все тая — каза Сен. — Ето какво обаче. Това си е… лудо време. Ако гущерите са имали такава преднина в сравнение с нас, нямаше да има само един Свят на Диска, а стотици. Джиджу отгоре и до долу. Щяха да са навсякъде из деветте… десетте свята. Ние щяхме да сме тук. Как ни наричаше Какс? Маймуни. Не мисля, че се шегуваше. Не мисля, че Джиджу дори знаят какво е шега. Джиджу щяха да са като богове. Но не са. Така че: защо не са?

Сен остана вгледана дълго и настоятелно в майка си, сякаш очакваше от нея да достигне до същото заключение като нея.

— Войните постоянно ги връщат назад — произнесе капитан Анастейзия.

— Построяват всичко, а после избухва нова война и изравнява всичко със земята. Работата е там, че Светът на Диска е толкова голям, че не могат да унищожат всички и някой винаги оцелява, изпълзява от дупката и започва наново. Работата е там, че отдавна назрява друга война. Хрумна ми, че народът на Какс…

— Господарите на Слънцето — прекъсна я капитан Анастейзия.

— … че Господарите на Слънцето са срещу всички останали. Имам чувството, че последния път Господарите на Слънцето са избили всички останали. Единственото, което ги е накарало да спрат, е било, че са щели да избият и себе си. И сега нещата така са се натегнали и са толкова прецизно балансирани, че и една муха може да наклони везните на едната или другата страна.

— Или пък един въздушен кораб — произнесе капитан Анастейзия. Сен кимна. — Не искаме да се озовем по средата, когато избухнат тупалки между челяци, които могат да разхвърлят астероиди наоколо и да гасят слънцето — прибави капитан Анастейзия. — Но от друга страна…

— Си е нещо като възможност — довърши Сен.

— Бедата за Господарите на Слънцето може да се окаже възможност за ветровиците — каза капитан Анастейзия. — Ще им покажем на какво са способни маймуните.

— Еверет не е единственият, който може да мисли на едро — каза Сен и се плесна през устата: — Правило номер едно!



Залата беше пълна с Господари на слънцето, навътре и навън. Господари на слънцето, които шумоляха и чуруликаха, като пещера, пълна с птици. Господари на слънцето, с блещукащи ореоли, които приемаха хиляди различни форми и цветове. Когато Какс въведе своите гости в Залата на присъствието, главите се обърнаха към тях. Вълната от внимание се разпространи като ветрило из обширната зала, а ореолите започнаха да проблясват, докато сканираха странната новост сред присъстващите. Птичите песни стихнаха. В далечния край на прохода между тях — изглеждаше на километри далеч — нещо се раздвижи в светлината, която се излъчваше от Трона на слънцето.

Еверет чувстваше, че всички очи са се приковали в него. Той се изправи, стегна мускулите на стомаха си, за да го прибере, дръпна рамене назад, стисна бузите на задника си. Можеше и да е изцапан и подгизнал от мръсотията на Яслите, да носеше изрязана тениска и чорапи за ръгби, но все пак можеше да се постегне. Видя, че Шарки също се поизправи и си пое дълбоко въздух. Всичко опираше до това, да се появят както трябва.

— Приближете се — произнесе един глас отвсякъде.

От блясъка на трона ги подкани ръка с остри нокти.

— Вече е научила палари — каза тихо Шарки. — Отваряй си очите на четири.

Еверет и Шарки влязоха в крачка зад Какс. В микрогравитацията не беше лесно да ходят и да изглеждат сериозно, но Еверет не изоставаше от Шарки. Залата на присъствието беше огромно като пещера полуяйце и нямаше начин да е построена в условия на по-силно гравитационно привличане. През сводовете на тавана минаваха звезди и съзвездия, толкова високи, че едва ли не бяха небето. Тронът на Слънцето на Императрицата на Слънцето заемаше по-малката част на полуяйцето. Името му подхождаше напълно. Блестеше толкова ярко, че на Еверет му се налагаше да присвива очи, за да различава подробностите: гръбнаци и шипове като кристалната структура на пух от глухарчета. Между лъчите ѝ струеше светлина. Тронът не изглеждаше напълно прикрепен към пода. Тъмният силует в центъра му изглеждаше по-голям и с различна форма в сравнение с останалите създания Джиджу, които се притискаха към стените на залата.

— Люк Скайуокър и Хан Соло — прошепна Еверет на Шарки. Бяха извървели половината път до трона. Увереността на момчето нарастваше с всяка стъпка. — Когато си получават медалите, след като взривяват Звездата на смъртта.

— Иска ми се да знаех какви ги дрънкаш — прошепна в отговор Шарки. — Но ако от това се чувстваш по-добре…

При преминаването на процесията от двете им страни се разливаха вълни от съскащ шепот.

— Сестрите ми завиждат — подхвърли назад Какс. — От десет хиляди дни на Световното колело не се е случвало нищо подобно.

— Определено не страдат от недостиг на принцеси — прошепна Еверет на Шарки.

— Никога няма недостиг от принцеси — отвърна Шарки. — Един от проблемите на монархията. Да ти кажа, дори съм опознавал една-две принцеси. Опознавал в смисъла на думата от Стария завет, саби? Но никога някоя, която може да наследи каквото и да е. Това си беше постоянната особеност.

— Ей, а къде са момчетата? — обади се Еверет. — Видя ли някакви досега?

— Виждаш ли тези мънички мини-Джиджу, които припкат наоколо?

Еверет беше забелязал миниатюрните създания Джиджу, слаби и с деликатни черти, високи до коляното и прокрадващи се наоколо, стрелкаха се между краката на останалите, криеха се зад шарени поли, мигаха с големите си очи към извънземните.

— Мислех ги за някакъв вид домашни любимци.

— Според мен това са омитата. Не ти трябват много от тях, ако ще ги ползваш, само за да напръскат с момчешки сок купчина яйца. Тук горе е женски свят.

Блясъкът откъм Трона на слънцето намаляваше с всяка стъпка, която Еверет правеше към него. Сега вече различаваше подробности и от съществото, което го заемаше. Императрицата на слънцето беше впечатляваща. Наполовина по-висока от Какс, имаше здраво тяло и масивни мускули. Миниатюрните люспи по бицепсите, бедрата и коремните ѝ мускули се вълнуваха с маслен блясък при всяко нейно потрепване. Гребенът ѝ беше дълъг и падаше от двете страни на главата чак до кръста като плитки с цветовете на дъгата. Бойните нокти на палците ѝ бяха дълги и закривени, украсени с изящен сребърен филигран. Челото ѝ бе обсипано със скъпоценности, златни нишки, втъкани в кожата. Еверет не забелязваше ореол. А после осъзна: тронът, на който седеше Императрицата на слънцето, беше нейният ореол. Ореолът на Какс беше абсорбирал този на нейната мъртва съперница; трябваше да е същото за всяка потомствена Императрица на слънцето. Какс беше казала, че продължителността на живота им не е много дълъг, но Светът на Диска и наследствената линия на Господарите на Слънцето бяха изключително стари. Ореол след ореол, спомен след спомен, живот след живот; сигурно са били милиони. Десетки милиони. Истинският трон трябваше да е огромен, с размерите на този замък. И може би беше самият замък.

— Главата горе, мистър Синг — Шарки трябваше да е забелязал, че храбростта напуска Еверет с всяка направена крачка.

Императрицата на слънцето се наведе напред в сърцето на своя летящ трон от слънчеви лъчи. Ноздрите ѝ се разшириха. Еверет си пое дълбоко дъх, усети как кислородът се разнесе до всеки негов мускул и нерв, как ги разпалва, изпълва ги с енергия. Използваше тази хитрина при големи футболни срещи, по пътя от съблекалните до головата линия. Онзи път винаги беше дълъг. Този обаче беше по-дълъг.

— Пресвета майко, Марийо и Свети Пио — прошепна Еверет: старият фамилен боен вик на Шарки, както и лична ругатня.

— Хубаво отношение, сър, хубаво отношение — Шарки пооправи перото на шапката си. — Остави приказките на мен. Тук е моят ресор. Малко старомодно кавалерство от Атланта може да подслади и най-киселата социална ситуация.

— Бил ли си някога на пенджабска сватба? — попита Еверет.

— Тук вече имаш превъзходство, сър.

— Да кажем само, че не сте единствените, които разбират от старомодно кавалерство.

Еверет спря пред летящия трон. От сърцето на бъркотията от слънчеви лъчи Императрицата на слънцето сведе поглед към него. Гордостта му, малките му трикове, за да си вдъхне увереност, се изпариха мигновено в изгарящата светлина. Усещането за могъщество и присъствие го подтикваше да се обърне и да побегне. Това създание караше слънцето да танцува за нейно удоволствие. Никога дотогава не се бе чувствал по-бозайнически, като малък, припкащ наоколо, плашлив мъжкар. Еверет се изпъна, приближи ръце в намасте и наклони глава в кратък поклон. Шарки размаха шапка и присви крак в театралната версия на поклона.

— Майлс О’Рахили Лафайет Шарки на вашите услуги, Ваше величество — огласи той.

— Еверет Синг: вратар, математик, пътешественик, беглец по равнините — каза Еверет. Същата формула беше изрецитирал и когато за пръв път го представиха на Шарки, веднага след като отговорникът по товарите бе направил опит да изхвърли Еверет от Евърнес.

Императрицата на слънцето седеше неподвижно. Никакво помръдване. Нито една дума. За дълго време. Зная какво правиш, помисли си Еверет. Караш ни да се чувстваме като малки, пищящи маймунки. И вършиш добра работа.

Голямата Зала на присъствието се бе смълчала. На полирания под не почукваше и един нокът.

Императрицата на слънцето мигна с мембраните на очите си.

— Добре дошъл, беглецо по равнините. Аз съм Гапата Хехенреке Ексто Кадкайе, Императрица на слънцето, Майка на подвида Господари на слънцето, Шателан7 на Палатакахапа. Добре дошъл сред моите земи, владения и градове — гласът на Императрицата на слънцето бе омекотен, лек и влудяващо познат на Еверет. — Изминал си дълъг път. Моля, приеми гостоприемството на Господарите на Слънцето — сега вече му стана ясно. Императрицата на слънцето говореше с гласа на майка му. Еверет не беше сигурен кое го шокира повече — че Какс е извлякла спомена за майка му направо от главата му и го е дала на собствената си майка, или че не беше разпознал веднага гласа на Лора. И в двата случая си оставаше едно от най-зловещите неща, които някога е чувал. — Дъщеря ми ми разказа толкова много за теб. Колко вълнуващо! — кожата на Какс проблесна в деликатен тюркоаз, а гребенът ѝ стана ален. — Когато сондата от твоята вселена се появи над Световното колело, знаехме, че е само въпрос на време, преди да се завърнете. И сега сте тук с дар, какъвто никой от нас не би могъл да си представи. Ние обичаме даровете. В размяната на обекти… дарове, идеи, заложници, членове на семейството… показваме, че сме цивилизовани същества, не смяташ ли? Демонстрира желание и уважение.

Гласът на Еверет бе толкова студен, колкото студената буца в сърцето му:

— Известно ми е какво искате — видя как Шарки му хвърли поглед. Леко кимване на главата: направи го. Това е единственият начин. — Искате Инфундибулума.

— „Искам“ е толкова хладна дума — каза Императрицата на слънцето и Еверет усети как му призлява вътрешно, защото тонът ѝ бе същият, който Лора използваше, когато е много, много ядосана, но иска да демонстрира единствено своето дълбоко, дълбоко разочарование. Наранените чувства са по-жестоки от гнева. — Бихме оценили високо поне един жест от теб в замяна на онова, което ние правим. Нещо, с което да ни покажеш, че го взимаш предвид. Генкралиците са недодялан, груб народ без възпитание и още по-малка лична култура, но уважават протокола. Твърдят, че вие и корабът ви им се падат по право, защото сте се появили над Горските ясли, които упорито и срещу логиката на всички останали подвидове смятат за своя територия. Според спогодбата от Хедрехед Ларсуил горските ясли са създадени като общодостъпна територия преди осем хиляди години… Нещата може и да са различни на Външните пръстени, но там живеят студени и варварски създания, надалеч от светлината на слънцето, които почти не могат да се нарекат интелигентни. Уважаемата ми дъщеря Какакакакса е подала иск, с който да докажем, че се радвате на статуса на мои почетни гости — отсянката на тюркоазното на Какс се задълбочи. Гордост, предположи Еверет. Най-новата принцеса в тази зала с хиляда принцеси беше затъмнила останалите. Какви бяха цветовете за завист и негодувание? Еверет подозираше, че битките до смърт все още не са приключили за Какс. — Адвокатите ни са формулирали казус. Висшето настоятелство го разглежда. Очакваме да отсъдят до час. Отсъжданията на Висшето настоятелство винаги се зачитат, но ще изпратим група небесни кралици. Ескорт, почетна стража. Генкралиците понякога са и враждебни, дребнави създания. Приятелите ти и корабът ви ще бъдат върнати до изгрев-слънце.

— И в замяна… — произнесе Еверет.

— Единственото, което искаме, е да проучим Инфундибулума — каза Императрицата на слънцето.

Еверет добре познаваше този омекнал, вразумяващ тон. Майка му винаги го пускаше в ход точно преди да поиска от него нещо, което той не желае да изпълни.

— Щом могат да научат езика ни още преди да са се запознали с нас, все едно да им го подарим — промърмори Шарки.

— Как да постъпим? — прошепна в отговор Еверет. Чувстваше върху себе си тежестта на всички очи в Залата на присъствието.

— Еверет, това решение не е мое.

— Ти си старшият офицер. Възрастният.

— Инфундибулумът е твой.

— Нали ти искаше да го дадеш на Шарлът Вилие, за да спасиш кораба?

— Да. И винаги бих взел страната на кораба. И за мен е очевидно кое е добре за кораба. Но Инфундибулумът е твой. Ти трябва да вземеш решението. „Изберете днес кому искате да служите.“

— Но ако им дам Инфундибулума…

— Никой не твърди, че ще е лесно. Решавай, Еверет. Императрицата чака.

Имаше една точно определена стойка, точно определен начин да се отдалечиш от игрището, след като си изгубил мача, начин да се държиш, на който Еверет се бе научил. Вътрешно си смален и съсухрен, но се съсредоточаваш така, че всеки мускул да те прави висок и горд. Залата беше обширна и пълна с могъщи и опасни създания; беше стигнал далеч отвъд ръба на всички Познати светове, изхвърлен от вълните на бреговете на най-голямата инженерна конструкция в мултивселената, пред бляскавия трон на владетелка, която можеше да накара слънцето да танцува, за да я забавлява; но, в името Му, нямаше да извърви Пътя на срама.

— Ваше величество — произнесе Еверет с възможно най-високия и ясен глас. — За мен ще бъде чест да споделя с вас Инфундибулума.

Загрузка...