26.

Небесните кралици на Джиджу бяха големи, бързи, мощни и полетът на борда им беше невероятно изживяване. От момента, когато флагманският кораб бе извел флотилията от доковете ѝ в световната дупка, Еверет не се откъсваше от наблюдателната палуба. Подобно на кралската яхта, небесните кралици от военновъздушния флот на Небесната господарка също бяха катамарани — двойки корпуси, съединени в задната част, — но военните съдове бяха съоръжени и с трети корпус под главните хоризонтални мачти под ъгъл, който напомняше за разтворените нокти на ловуващ хищник, готов да нанесе удар. Еверет беше убеден, че в това е и цялата идея. Намекът се съдържаше и в името на кораба: Смърт Връхлита от Лазурното Небе. Наблюдателната палуба се намираше в ниската част на корпуса по левия борд на катамарана; Еверет беше обкръжен от стъкло, дори под краката му. Под третия корпус червеният покров на Горските ясли се движеше със скорост, от която му се завиваше свят, ако се взираше в него твърде продължително. Пилотите на Господарите на Слънцето обичаха да летят ниско и много, много бързо.

— Има ли нещо в твоя свят, мистър Синг, което да се сравни с това? — беше попитала капитан Анастейзия, докато Евърнес пресичаше Димния пръстен, за да отговори на отправеното му предизвикателство крис, дуела на честта, от страна на флагмана на семейство Бромли, Артър П.

— Не — отговори Еверет.

Тогава беше казал истината. Това тук обаче я надвишаваше в пъти. На Евърнес бе усетил почудата от усещането да си по-лек от въздуха, да се носиш мълчаливо и невидимо над зимния свят. На борда на Смърт Връхлита, заради кристално ясните стъкла под, пред и наоколо му, имаше чувството, че лети. Че лети бързо и напълно свободно. Ако имах право на тайна суперсила, щеше да е тази, помисли си Еверет. Ако човек може да лети, за какво му е друго?

Шарки не беше толкова впечатлен.

— Кой инсталира стъкла на военен кораб? — беше подметнал язвително, преди да се свие на една кушетка със странна форма и да заспи.

Браво на теб, имаш здрав сън, намръщи се Еверет. Все още беше бесен на отговорника по товарите на Евърнес. Шарки беше натрапил на Еверет решението дали да предаде доброволно Инфундибулума. Да, устройството беше негово; да, никой друг нямаше правото да взима такова решение, но Шарки беше офицер и възрастен. Отговорността беше неговата работа, а вината — цената за решенията, които трябва да взима. Не стоварваш подобно нещо на тийнейджър, без значение на какво те е учил южняшкият ти татко — например, че трябва да стоиш здраво на собствените си два крака и да отстрелваш храната, която слагаш на масата си. Еверет нямаше как да вземе друго решение, което обаче не значеше, че е правилният човек, който трябва да го вземе. Най-много го болеше от дълбоко врязаната игла на вина в сърцето му. Той беше лошият. Не му бе останал друг избор, освен да бъде лошият, но независимо от това продължаваше да се чувства омърсен, с почернена същност: трябваше да продължи напред като тази чернота. Еверет Синг, човекът, който предаде всички светове. Това ли беше урокът, който Шарки искаше да му предаде — че понякога всичко, което остава на възрастните, е да направят своя мрачен избор?

Еверет все още изпитваше вина, чувстваше се като чернота и беше много, много ядосан. И това го правеше още по-безпомощен, защото знаеше, че когато флотилията на Господарите на Слънцето открие Евърнес, двамата с Шарки, ще трябва да работят заедно, като семейство.

Птичият хор от гласове на Джиджу из целия крайцер промени тоналността и ритъма си. Някаква промяна: имаше нещо ново. Там. Еверет притисна длани към стъклото. Усещането за скорост, за чист полет, беше замайващо. Напред: възел на хоризонта, видимо с размерите на насекомо. Флотилията на Господарите на Слънцето се движеше толкова бързо, че само в миг възелът подскочи и дойде на фокус: Евърнес, омотан от три чуждоземни въздушни кораба. „Насекомо“ подхождаше за образа му: корабът приличаше на нещо особено дивашко, излязло право от документален филм на Дейвид Атънбъроу. Красива гъсеница, парализирана, уловена в капан и смляна от три грабливи хищника. Приближиха още повече и Еверет вече различаваше подробностите по чуждите въздушни съдове. Бяха като летящи сепии от стомана, с елегантни тигрови шарки, които непрекъснато променяха цвета си. Червено и синьо, пурпурно и зелено, червено и бяло.

Еверет разтърси Шарки. Южнякът се пробуди с вик и момчето откри, че се е озовал очи в очи с дулата на пушката му.

— Извини ме, братко. — Шарки отмести пушката. — Нечиста съвест.

— Намерихме Евърнес.

Какс се спусна по стълбите от горната палуба и се присъедини към Еверет и Шарки в наблюдателния мехур. Небесните сепии на Генкралиците опитваха да отнесат наградата си с възможно най-висока скорост, но огромните размери и трудна маневреност на Евърнес означаваха, че е невъзможно да надбягат флотилията на Господарите на Слънцето.

— Изпращаме позивна към тях и информираме принцеса Джекаджек Растийм Бешешкек за решението на Висшето настоятелство.

— Какво е решението? — попита Шарки.

Мъжът спеше леко като котка; в няколкото секунди, откакто Еверет го бе изненадал и пробудил, беше успял напълно да дойде на себе си и да се съсредоточи.

— Че вашият кораб и целият му екипаж са почетни гости на Императрицата на слънцето, както и че се радват на дипломатически статус в ролята на представители на вашата вселена в тази на Световното колело.

— „Защото сме чужденци пред Тебе, и пришелци… дните ни на земята са като сянка, и трайност няма“ — произнесе Шарки.

Корабите на Господарите на Слънцето забавяха ход, разтваряха се във формация като конска подкова около трудноподвижната флотилия на Генкралиците. Небесните сепии поддържаха посока и скорост, без да изпускат от пипалата си Евърнес. Небесните кралици поддържаха позиция и тяга.

— Какво става? — попита Еверет.

— Принцеса Джекаджек Растийм Бешешкек обмисля решението ни — каза Какс.

Някакво раздвижване под краката им накара Еверет да погледне надолу. В долния корпус се отваряха десетки малки шлюзове, подобно на отделните цветове на синчец или хиацинт. Въздухът забръмча от движение: наноботове. Всеки от корабите във флотилията на Господарите на Слънцето откликваше по същия начин и разпръскваше хилядите семена на нанороботите.

— Добре… — произнесе Еверет. — А сега какво се случва?

— Принцеса Джекаджек Растийм Бешешкек отхвърли решението ни — каза Какс. — Упражняваме законното си право да наложим съгласието ѝ.

— Не можете! Ще ги избият! — извика Еверет.

Рояците от наноботове се гмурнаха към небесната сепия. В последния момент се оформиха като остриета на копия, всяко с размерите на семейно комби, насочени право към пипалата. От същите пипала израснаха по-малки пипала. Посрещнаха остриетата на рояка в буря от проблясъци и искри. Нападението на Господарите на Слънцето удари силно: две отрязани пипала освободиха Евърнес от хватката си, изплъзнаха се и изпаднаха към горския покров. Остриетата на Господарите на Слънцето се разпръснаха до компонентите си от наноботове и сформираха свръхускорен снаряд, подобен на меч. Най-близко разположените отбранителни системи на Генкралиците се откъснаха от главните хватателни пипала, на свой ред сформираха снаряди като мечове и се втурнаха, за да посрещнат челно нападателите по средата на въздушното пространство, където се вкопчиха в дуел. Отсичане, промушване, париране; хвърляне напред, отбягване; поне сто снаряда се дуелираха напред и назад във въздуха между двете флотилии.

— „И стана война на небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели“ — каза благоговейно Шарки. Очите му бяха широко отворени: беше изпаднал в страхопочитание.

Но Еверет беше забелязал друго, нещо отвъд бляскащите остриета. Оцелелите пипала затягаха хватката си около Евърнес. Виждаше се как обшивката на кораба се издува и напряга покрай затягащите се пръстени.

— Ще унищожат кораба!

Наблюдателната палуба щеше да предостави на Еверет място от първия ред, откъдето да стане свидетел на смъртта на приятелите си. Блясък, бърза и остра сянка там навън, в небето, след което Шарки се хвърли към Еверет, удари го здравата и го залепи за задната част на наблюдателния мехур. Ушите му изпукаха, вятърът и звукът се стовариха като чук върху него. Еверет издраска с нокти лицето си, където косата падаше върху очите му. Предната част на стъкления мехур беше изчезнала, изрязана чисто. Мечоподобният снаряд, който я бе отрязал, се отдалечи вретеновидно.

— Уоу, благодаря ти.

Вятърът вееше брутално, като неукротим ураган, и изсушаваше сълзите от очите му. Той се изправи с мъка срещу писъка на вихрушката.

— Хайде, елате. Елате.

На половината път нагоре по стълбите към горното ниво Какс им протягаше ръка, за да я последват. Екипажът уважително се отдръпваше от пътя ѝ, докато тя водеше Еверет и Шарки към мостика. От галерията Еверет получи възможност да хвърли поглед към цялата битка, която се разпростираше в небето. Снарядите и рояците от наноботове се сблъскваха и прорязваха едни други. Една от небесните кралици на Господарите на Слънцето поемаше бавно, но сигурно, надолу в свредел, а от обшивката на кърмата ѝ се проточваше димна следа. Едната от небесните сепии, които държаха Евърнес, беше изчезнала, но останалите две продължаваха да го стискат в мъртвешка хватка. Снарядите се стрелкаха и парираха, проблесна стомана и поредното отрязано пипало пропадна въртеливо от въздушния кораб. Беше потресаващо, ужасяващо и Еверет знаеше как ще приключи: с пълно и окончателно изтребление на загубилия. Вече го беше виждал, когато Какс се би до смърт със своя противник, за да се превърне в принцеса на Слънчевия трон. Такъв беше обичаят на Джиджу.

Еверет беше сложил точка на онази битка. Подхвърли пушката на Какс. Тогава нямаше друг начин. В противен случай тя щеше да изгуби живота си. Беше постъпил правилно, но не му се струваше правилно. Никога нямаше да приеме смъртта за нещо правилно. Трябваше да има по-добър избор от смъртта, когато човек избира между единия и другия мрак. Трябваше да има по-добър, по-умен начин.

— Шарки, ти си отговорникът по товарите… има ли начин товарният шлюз да се отвори от вън?

— Има външен превключвател, но се намира на корема на кораба, под обшивката.

Това беше първата част.

— Какс, нали ти командваш тук?

— Като член на кралското семейство, да. Аз съм офицерът с най-висок чин.

— Можеш ли да ни позиционираш под Евърнес? Но съвсем наблизо? Достатъчно близо, че да натиснем бутон на корема му?

Какс размени поредица от бурни песни с офицерите на мостика.

— Можем да го направим.

— А аз мога да ви дам Инфундибулума.



Омитата бяха толкова предсказуеми. Сен се насочи право към хамака, обърна завивките на пода и взе предмета, увит в тениска, който беше скрит под тях. Еверет Синг може и да беше умен по определени въпроси, но за други не чак толкова. Тениската, хамакът, цялата лати имаха неговия мирис, леко сладък, леко като мед, но с обертон, от който ти подскачаше стомахът — на бельо. Сен пъхна Инфундибулума под мишница и го притисна до гърдите си като топка за ръгби. Евърнес отново се разтресе и я запрати към стената. Сен усещаше всяко скърцане и напрягане, всяко одраскване на пипалата на сепиите през корпуса, сякаш дращеха по собствената ѝ кожа. Щяха да разпукат кораба като яйце, като черепа на стария Гаджър Рий, легендарния пияница от „Рицарите на вятъра“, който беше заспал на железопътната линия.

Поредният кораб, който щеше да срещне своя край.

Сен замръзна, щом споменът, силен като удар, я пренесе обратно на онази първа спасителна капсула, която пропадаше свободно от горящия корпус на Феърчайлд, увиснал там горе на фона на буреносните облаци, в пламъци, пламъци, докато парашутите не се разтвориха, за да скрият ужасяващата гледка.

Беше прокълната; беше привлякла злощастието върху кораба така, както шпилът на Христовата църква „Спиталфийлдс“, църквата патрон на ветровиците, привлича мълниите. Тя беше Дона Дарксайд, светицата на ветровиците, покровителка на Жертвения агнец, Късмета и Метеорологичното време. Беше Сен Шипкилър8.

Сен се отби, за да хвърли последен поглед на собствената си лати. На бъркотията от дрехи, хаоса, гримовете и вмирисаните неща, списанията и малката кутийка, в която събираше идеите си, изрезките, лъскавите дреболийки за нейните карти таро. Едва не взе кутийката. От стените на каютата свеждаха погледи ръгбисти; въображаеми гаджета, мускулести богове на спорта. Спасявай се, Сен. Последен поглед, но не и последното нещо. Сен поспря за миг в началото на главния коридор. Все още усещаше мириса на кръв. Генкралиците бяха излекували тялото ѝ, но помнеше болката, която Шарлът Вилие ѝ причини с такава лекота. Сен отвори рязко оръжейния шкаф и взе един от ударните пистолети. Никой повече нямаше да я нарани по този начин. Едно докосване на червения бутон приведе оръжието в готовност. Сен се спусна трополящо по стълбището. Евърнес звънтеше от бумтящия бараж. Гръбнакът на кораба простена и се изкриви. От съоръженията по тавана се посипаха отломки.

Евърнес умираше. Сен се закова на място, безпомощна от ужаса и скръбта. Ето така щеше да свърши всичко: трима човеци в малка спасителна капсула, политащи над изкуствен, чужд свят.

— Не!

Тя опита да избърше сълзи със свободната си ръка. Не спираха.

— Сен! — капитан Анастейзия стоеше на шлюза за спасителната капсула, месингово яйце, увиснало в спускателния си хамут над празното пространство.

Макхинлит беше отворил аварийния люк. Очакваха само нея. Можеше да им се опълчи. Да откаже да напусне. Не биха я изоставили. Корабът можеше да оцелее. Корабът винаги оцеляваше.

— Сен!

— Ма! Тук съм! Тук съм!

Надолу по стъпалата, през товарната палуба. Акумулаторите все още си стояха наполовина ремонтирани под краката ѝ. Покрай инженерния отсек на Макхинлит. Каишите, които използваха за подсигуряване на товарните контейнери. Всички онези курсове до студения север, когато пропелерите работеха на пълна тяга и ги теглеха през ветровете, спускащи се от полюса. Всички онези топли нощи, когато спеше на специалното си местенце при товарния люк и оставяше топлите ветрове на Амексика да я унасят с ароматите си на хвойна и градински чай.

Емоцията я накара отново да спре рязко.

От стълбището се появи фигурата на едно от създанията Джиджу, високо, жилаво, със стави под странни ъгли, което насочи към главата ѝ жезъл, завършващ с топка. Между нея и спасителната капсула.

— Сен, дай ми Инфундибулума — каза генкралицата с гласа на Сен.

Джекаджек Растийм Бешешкек: създанието Джиджу, което я беше излекувало, създанието, което ѝ бе отнело гласа и езика, което бе поставило в главата на Сен цялата ужасна история на своя народ.

— Не, няма. Няма да го получиш.

— Сен, Господарите на Слънцето ще ни избият до крак. Всеки един от нас. Това искат. Винаги са го искали. Те властват над слънцето. Виждала си го.

Образите, безкрайните войни, цикличното построяване и унищожаване; не бяха просто случайност, нещо, което просто е изтекло от мозък в мозък. Джекаджек беше сложила образите там тъкмо заради настоящия момент. Сен щеше да види и разбере Господарите на Слънцето и планът им от милиони години да бъдат единствени владетелки на Световното колело. Сен беше видяла. Сен беше разбрала. И разбираше още много, много други неща.

— Не ме е грижа. Схващаш ли? Не ме е грижа! Можете да вървите по дяволите. До последната. Мое си е. Ще го задържа.

Джекаджек изсъска и насочи жезъла към Сен. Пръстите на Сен бяха по-бързи от мисълта на създанието. Докато нанороботите приемаха формата на волята на създанието, пръстът на Сен вече натискаше спусъка на ударния пистолет. Меката, тежка торбичка удари Джиджуто силно в средата на тесния гръден кош. Жезълът полетя във въздуха и изтрака на палубата. Джекаджек се олюля назад към отворения авариен люк. Размахваше ръце, гребенът ѝ се изправи, а очите ѝ се разшириха. А после, с продължително, пронизително изсвирване, се преметна през люка.

Сен стоеше, вторачена в празния отвор. После захвърли ударния пистолет надалеч от себе си. Оръжието се изпързаля през палубата и последва Джекаджек през дупката.

— Сен! — капитан Анастейзия беше протегнала ръка. — Добре си. Добре си. Ела при мен.

— Ма, аз…

— Ела при мен.

Евърнес изстена и се разтресе, но ръката на капитан Анастейзия беше твърдо протегната. Сен извика още веднъж и изтича до шлюза. В последния момент сграбчи жезъла на създанието и чак тогава се гмурна в мекото, подплатено гнездо на люка. Капитан Анастейзия запечата вратата зад нея и приведе в готовност бутона за изстрелване.

— Какво ще правиш с това скверно нещо? — кимна към жезъла Макхинлит.

Кехлибарената топка в края му се вълнуваше от златисти и шоколадови водовъртежи.

— Не зная — отвърна Сен. — Стори ми се, че чувам нещо в главата си. Все едно ми говореше. — Когато вдигна жезъла, почувства как по ръката ѝ протича топла вълна, как минава през сърцето и влиза в главата ѝ като подрънкващи коледни камбанки. Нещата, които Джекаджек сложи в ума ѝ… жезълът ги беше чул. Жезълът ги призоваваше. — Ма, Джекаджек… Застрелях я, тя е…

— Направи онова, което трябваше, Сен. Сега си в безопасност.

Бутонът за изстрелване грееше в червено под дланта на капитан Анастейзия. Спасителната капсула звънтеше от баража на далечните попадения. Сен извади колодата карти таро от джоба с цип на шортите си и започна да ги преобръща отново и отново, и отново в ръце. Капсулата се разтърси дивашки. Капитан Анастейзия вдигна очи при звука от поредицата ужасни, изтръгващи стенания, сякаш някой изтегляше костите на кораба една по една. Ръката ѝ все така стоеше над бутона за изстрелване.

— Какво чакаш? — извика Макхинлит. — Ако корабът пропадне, ще ни отнесе със себе си!

Сен придърпа колене по-близо до гърдите си. И опита да потъне по-дълбоко в противоускорителния уплътнителен материал. Отново се случваше. Меката кожа, обезопасителният гел, мирисът на кожа, месинг и смазка, разтърсванията, ударите и неизвестността за онова, което се случва някъде там навън. Отново се случваше и тя не можеше да направи каквото и да е, за да го предотврати.

— Говори ми — прошепна тя и обърна най-горната карта от колодата. Две Лоши котки: изрязани котки с инжекции вместо нокти, на задната седалка на кабриолет. — Какво? — Две Лоши котки значеше нещо забавно, от което е възможно да си изпатиш; наслаждавай се сега, но ще си платиш по-късно. Удоволствие с остър край. Не означаваше каквото и да е. Картите бяха престанали да ѝ говорят. Умението ѝ се изплъзваше. Заради всички онези неща, които Джекаджек бе сложила в главата ѝ, нещата, които запращаха акорди от електрическа музика през мозъка ѝ всеки път, когато погледнеше жезъла.

Капсулата се поклати. Чу се звук от огънат и раздран метал. Дълго, бавно дращене от върха на кораба чак до коремната част. Сен, майка ѝ и Макхинлит се спогледаха.

— Какво беше това? — каза остро той. — Какво, по дяволите, беше това? — Очите му бяха разширени и гледаха полудяло. Дъхът му излизаше късо и плитко. Скочи към вратата, опита се да си проправи път с борба покрай капитан Анастейзия. — Гайдата ми! Гайдата ми е там! Не мога да я оставя! — Сен улови краката му и го издърпа надалеч от шлюза. Кожата му беше посивяла. Ръцете му трепереха. — Съжалявам. Съжалявам. Просто… Имам малка… клаустрофобия.

Капсулата, с целия кораб, се поклати от най-продължителното и силно разтърсване досега. Независимо от това ръката на капитан Анастейзия си оставаше над червения стартов бутон. Ужасяващо, пищящо разкъсване, сякаш всяка душа по света биваше разкъсвана наполовина по едно и също време. Взривове. Тъпи удари. Поредното дълго, разкъсващо пищене. После мълчание.

— Ма…

Капитан Анастейзия вдигна пръст. Вдигна поглед към светлините.

Мълчание.

Сен бе затаила дъх. Макхинлит бе затаил дъх. Капитан Анастейзия бе затаила дъх. Сен се напрягаше да чуе звук, какъвто и да е звук.

Дрънчене. Вой.

Макхинлит ги погледна озадачено:

— Това е…

Капитан Анастейзия му изшътка. Устните му оформиха думите товарен подемник. Пауза. Нов вой. Дрънчене. Затваряне, помисли си Сен. Дори ударите на сърцето ѝ се струваха прекалено шумни. Какво беше това? Беше ли ги чула? Стъпки. От двама души.

Стъпки.

Капитан Анастейзия налегна с цялата си сила заключващия лост. Застопоряващите механизми на шлюза се отвориха съскащо. Сен стисна здраво бойния жезъл на Джиджу. В главата ѝ се оформяха идеи как може да бъде употребен; наноботовете ги превръщаха във физически форми. Капитан Анастейзия люшна вратата в отворено положение. През поне дузина разкъсвания в корабната обшивка нахлуваха триъгълници светлина, като в катедрала, поразена от торнадо. Застанали в светлината пред шлюза на аварийната капсула бяха Еверет и Шарки.

Загрузка...