Императрицата на слънцето

35.

Видя я в кафене „Русалка“ заедно с приятелките ѝ, с подгънати крака на старата кожена кушетка, с виетнамското ѝ кафе на масата. Носеше шапка животинче, но на нея ѝ стоеше добре, и се мръщеше на нещо, което казваше една от приятелките ѝ, като всичко това я правеше невъзможно сладка, но и едновременно с това секси. Защо трябваше да изглежда толкова сладка?

А аз просто ще вляза там и нищо вече няма да бъде същото, помисли си Еверет М. Приятелките ѝ затрудняваха нещата, но и ги улесняваха. Трябваха му свидетели.

Когато Еверет влезе, Ейдан, служителят на кафенето с прическа на плитчици, му кимна. Звънчето на вратата издрънка. Еверет М не седна.

— О, Ев. Не — каза Нуми, когато приключи с момичешките приказки. — Училищни дрехи. Минус точки.

Той трепереше. Не успяваше да проговори. Сякаш сърцето му беше от пластичен експлозив и можеше да избухне при най-лекото почукване. Нищо досега не му се бе струвало толкова трудно или така страшно. Нанотек зомби викторианските скелети бяха лесна работа.

— Нуми, може ли да поговорим?

Тя плесна възглавницата до себе си.

— Не… тук — каза той.

Очите ѝ станаха много широки. Тя беше фантастична и великолепна, и невинна. Той въплъщаваше всичкото зло във вселените. Еверет М ѝ направи знак да го придружи навън. Застанаха при стъкления вход. Това беше добре. Приятелките ѝ щяха да виждат всичко.

— Държиш се странно дори за себе си, Ев.

— Нуми, вече не искам да излизам с теб.

— Какво? Еверет? Да не си започнал да взимаш лекарства?

Не, не се получаваше: даваше ѝ възможност да отговаря. Ако отговаряше, ако спореше, щеше да отслаби позицията му. Бъди бърз и жесток, и абсолютен враг. Убий незабавно, увери се, че е мъртво.

— Не, не взимам. Трябва ли? Все ти искаш да решаваш всичко, нали? Сякаш аз не мога да свърша нищо. Сякаш трябва да взимам лекарства. Сякаш, когато вляза и най-после решиш да говориш с мен, чувам О, Еверет, неподходящи дрехи, а сега бъди добро момче, седни и говори с мен.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня, че ти искаше да говориш с мен?

— Не, няма да ти позволя — каза Еверет. — Поне веднъж няма да казваш нищо. Това ти е проблемът… винаги казваш нещо, винаги имаш мнение и сякаш е толкова важно, че всички го знаят. Сякаш ничие друго мнение няма значение, но твоето винаги е най-важното. И ако ти ми позволиш да попитам: точки? Минус точки? Притрябвало ми е да ме оценяваш.

— Еверет…

— Млъквай! — извика Еверет. Нуми потрепна. Ейдан вдигна глава и им хвърли поглед. Еверет М знаеше, че всички Най-добри Приятелки са го чули. — Всичко се върти около теб, теб и теб, и знаеш ли какво? Дълго време не го разбирах, но дори онзи сайт беше заради теб. Кой ти е позволявал да ме снимаш? Кой ти е позволявал да говориш за мен? Сякаш мога да ти бъда като някаква… кукла, която да преобличаш или нещо подобно? Която да влачиш наоколо и с която да се хвалиш?

Мозъкът на Еверет М гореше, а пулсът му биеше силно и твърдо. Изобщо не беше трудно. Беше съвсем лесно.

— Еверет, какво е това?

— И още нещо: много си фалшива. Всичко по теб е фалшиво. Нуми: що за име? Момичешка лигня. Истинското ти име е Наоми. Наоми Уонг. Фалшиво име, фалшиви дрехи, фалшиво, фалшиво отношение. Нищо в теб не е истинско — той изплю последните думи. Следваха още: поток от думи, обиди и злоба. Приятелките на Нуми бяха зяпнали.

— Еверет. Държиш се гадно.

— Знаеш ли какво? Не ми пука. Ти си гадната, с всичките ти игрички и номерца, и неща, които се очаква да знам, и се разстройваш, когато ги обърквам, но никога не ми казваш как да ги направя по безгрешния начин. Ти си лоша, лоша и фалшива, и много зле.

Ръцете ѝ се вдигнаха към устата. Очите ѝ бяха разтворени в ужас.

— И тъй като винаги, винаги, винаги трябва да имаш последната дума, сега си тръгвам — каза Еверет М. — Няма ме. Млъквай. Махай се. Няма какво да ми кажеш.

И се обърна, и закрачи.

— Еверет! — изпищя след него Нуми. Той продължи да крачи. — Еверет!

В безопасност. Втори път нямаше да го доближи. Така че щеше да е в безопасност от него, в безопасност от Шарлът Вилие, от Ордена, който можеше да се пресегне през световете, за да навреди, нарани и убие. Беше постъпил правилно, но умираше вътрешно: чернота, която го поглъщаше като Наан, изяждаше го отвътре-навън. Не беше постъпил правилно. Беше постъпил по възможно най-лошия начин. Нямаше избор дали да доведе Наан от Земя 1. В противен случай щеше да умре. И бе поправил грешката си. Беше проследил заразата и я унищожи до последната наночастица. Този път бе прекрачил границата. Каза прекалено много. Злобата просто се изля от него. И най-непростимото: казаните думи бяха истина. Тя беше всичко онова, в което я обвини. Беше причудлива, нарцистична и изумително егоистична и като цяло си падаше по външния вид на нещата, и обичаше да си играе с хората, а това го вбесяваше, но едновременно това бяха нещата, които наистина харесваше в нея. Дразнеха го, но ги обожаваше. Нещата, които го караха да се усмихва, щом се замисли за тях. Нещата, от които сърцето му се преобръщаше.

Нещата, които искаше повече от всичко. Едва не спря, за да се обърне. Не можеше да го направи. Беше се уверил, че завинаги няма да му прости. Превърна себе си в чудовище. Но тя щеше да е в безопасност. Шарлът Вилие никога нямаше да я доближи.

Еверет М продължи да крачи. Очите му бяха като черни дупки в небето. Сърцето му преливаше от гръмотевици.

И за това съм ти длъжник, Шарлът Вилие. Това беше едно от имената на мрака. Имаше и друго: гняв. Мракът препълваше очите му. Не можеше да вижда…

Мракът беше истински.

Всички по „Грийн лейнс“ се бяха заковали на място. Всяка кола, всеки камион, велосипед, автобус бяха неподвижни. Беше следобед, но тъмно като в полунощ. Еверет М вдигна очи.