Императрицата на слънцето

41.

Из „Грийн лейнс“ стояха неподвижни хиляда души. Ученици, дядовци и баби с бебешки колички, млади жени с найлонови пазарски чанти, служители от общински съвет на Хакни в жълти светлоотразителни дрехи, бегачи за здраве и стари дами. Колите спираха, камионите и автобусите набиваха спирачки. Велосипедистите спускаха крака на земята и се взираха. Някъде надолу по пътя се разнесе удар и трясък, когато една кола се заби в друга. Шофьори и пътници напускаха превозните си средства. Хората излизаха от кафенета, цехове и офиси. Еверет М виждаше служители и работници по прозорците на горните етажи нагоре и надолу по улицата, които са се вторачили нагоре.

Еверет М имаше прекрасен изглед към нещото в небето. Черни сталактити, обърнати наопаки кули, контрафорси и издути надолу куполи; милиони греещи прозорци — това бяха хиляда готически катедрали на едно място, десет хиляди замъци в стил „Дисниленд“, сплетени в едно, сочещи надолу. Само в миг светът на всеки от тези хиляда човека по „Грийн лейнс“, на милионите други из Лондон, беше преобърнат наопаки. Каквото и да мислеха, каквото и да чувстваха, техните проблеми, радостите им, скърбите, сърцата, които бяха разбили, бяха отнесени надалеч. В небето имаше нещо толкова голямо, че скриваше слънцето. Той стисна юмруци, заповяда с воля на енергията да задейства оръжейните му системи на Трин. Силата го развълнува, както винаги. Ръцете на Еверет М се разтвориха. Силата се разпростря от тях. Нещото, което висеше над Лондон, зачерняше цялото небе. Беше широко километри. Разполагаше с пръстови лазери, електромагнитни импулсори, бързина, сила и усилени сетива. И всичко това го правеше толкова ефективен срещу нашественика в небето, колкото всеки останал по „Грийн лейнс“. Нямаше какво да направи. Но трябваше да направи нещо. Нали беше герой.

— Върви по дяволите, Шарлът Вилие — каза Еверет М.

Каквото и да беше решението му, нямаше да бъде онова, което тя иска.

Телефонът на Еверет М започна да изпълнява „Суидиш Хаус Мафия“: Райън.

— Това са Джиджу, нали? — попита Райън.

— Да.

— Онова нещо е огромно…

— Райън, трябва да се обадя на мама. Не зная колко дълго още ще функционира мрежата.

— Разбира се, разбира се.

— Рай, събери всички, които можеш, и ги изведи от Лондон.

— Татко е на работа…

— Направи всичко възможно, Рай. Трябва да звънна на мама. Ще поддържаме връзка.

Еверет М избра номера на Лора.

— Еверет, къде си? Добре ли си? Прибирай се веднага у дома.

— Мамо, Вики… Виктъри-Роуз у баба ли е?

— Не, с мен е, миличък. Еверет, прибирай се.

— Идвам. Мамо, трябва да напуснем Лондон. Отидете в леля Стейси.

На Земя 4 сестрата на Лора живееше в Бейсингстоук, място, което Еверет М винаги бе намирал за толкова отегчително, че в обратнопропорционален смисъл придобиваше странно интересна аура. Точно сега беше най-безопасното място, за което се сещаше. Извънземните никога не превземаха Бейсингстоук. Но първо трябваше да се измъкнат от Лондон. И това можеше да се окаже големият проблем.

При ударилите се коли бе избухнал спор. Витрината на магазин за дарени стоки внезапно се натроши и рухна на безброй захарни зрънца. Звукът разтревожи тълпата. Засвириха клаксони, шофьорите започнаха да опитват маневри, за да освободят хванатите си в капан автомобили. Един велосипедист забърса странично огледало, докато правеше опит да преодолее набелязания заплетен маршрут през задръстването. Избухна друг спор. Стара дама извика, жена се разкрещя за бебето си, внимавайте с бебето ѝ! Повишаваше се тон. Тревогата се предаваше от човек на човек и внезапно хилядата души по „Грийн лейнс“ се слепиха в едно: тълпа. Искаха надалеч, навън, у дома. Стълпотворението се завихри и устреми. Още една витрина избухна навътре. През главите на хората Еверет М зърна изплашеното лице на Нуми, приклещена от човешката преса на входа на кафене „Русалка“.

— Мамо, ще дойда след малко. Първо трябва да свърша нещо.

— Еверет…

— Ще ви намеря. Наистина.

Еверет М затвори очи, задейства мислено приставките си и с един скок се озова на покрива на най-близката кола.

— Ей! — изрева шофьорът на едно пежо, докато Еверет М скачаше леко от покрив на покрив.

— Какво по…

— Какво прави тоя, какво прави?

— Не можеш да…

Но повечето хора викаха един срещу друг, бутаха се и се блъскаха, протягаха ръце между приклещени тела, посягаха към… посягаха към какво? Еверет М не виждаше каквото и да е, за което можеха да се хванат, да се уловят като за здрава котва. Изгубила ума си жена с двойна бебешка количка, бе закъсала на входа на един магазин, ридаеше открито, ужасено. „Грийн лейнс“ бе посипана от натрошено стъкло от витрини и автомобилни прозорци.

Защо постъпват така? — запита се Еверет М. В небето има извънземен кораб град, а те правят всичко на сол. Препускаше от кола на кола, бърз, лек и силен с помощта на своите Трин приставки. Джиджу са там горе, каквото и да е това нещо, а ние се обръщаме един срещу друг. Всеки за себе си.

— Хлапето…

— Спрете хлапето…

— Не може да…

Еверет М скочи от покрива на едно мини пред кафене „Русалка“, като разблъскваше хората от пътя си. Мъж с обръсната глава в закопчано догоре яке върху суичър му прегради пътя, блъсна го здравата. Еверет М остана непоклатим като планина. Мъжът се поколеба стреснато, а после опита да събори Еверет М. Момчето сложи едната си ръка на гърдите му и го удържа надалеч от себе си.

— Не — каза той.

Захрани с енергия приставките си и раздели тълпата като водна повърхност.

— Нуми!

Чула името си, тя вдигна очи. Еверет М пристигна при входа на кафенето.

— Добре ли си?

— Всички ме изоставиха — каза тя. Очите ѝ бяха разширени от шока. — Най-добрите ми приятелки. Просто… ме изоставиха. Просто ме изоставиха.

— Ще те отведа у вас — произнесе Еверет М. — Обещавам. Нуми… всички онези неща, които наговорих… трябваше да ги кажа. Но не са истина. Казах ги, само за да бъдеш в безопасност.

— Еверет, моментът не е подходящ.

Тълпата вече се бе натъпкала плътно и преливаше в паника. Паникьосаните тълпи бяха ужасяващо нещо. Можеха да пострадат хора. Да загубят живота си. Пищящата стара дама, изплашената майка с близнаците, как само му се искаше на Еверет М да им помогне. Но не можеше да спаси всички. Това беше другата страна на могъществото: вината. За онези, за които не можеш да бъдеш от полза.

— Нуми, сложи ръце около врата ми.

Тя се подчини незабавно. Еверет М я вдигна и с едно потрепване на енергия в технологията на Трин скочи върху покрива на някаква вече изоставена кола.

Очите на Нуми бяха разширени от почуда.

— Еверет… не можеш да правиш така. Хората не умеят да вършат такива неща.

— Дръж се здраво.

Без да я изпуска от обятията си, Еверет М затича от покрив на покрив, между блъскащите се, изплашени хора надолу по „Грийн лейнс“. Голямото кръстовище на „Нюингтън грийн“ представляваше маса от автомобилно задръстване и паникьосани хора, които опитваха да се промъкнат, притискаха се, търсеха изход. Точно когато Еверет М се добираше със скок до покрива на един автобус, уличното осветление изгасна. Започнаха писъците.

— Еха! — произнесе Еверет М Синг и: — Дръж се! — докато с едно мигване включваше нощното си зрение на Трин.

Захрани приставките на краката си с енергия, за да скочи от автобуса на един бял микробус, а оттам на покрива на един камион. Претича през отпуснатото платнище на камиона, скочи на кабината, а от нея — на улицата.

— „Албиън роуд“ — каза той.

— Добре, сега можеш да ме пуснеш, Еверет.

„Албиън роуд“ премигваше от лъчите на десетки фенерчета от мобилни телефони. Телефонът на Еверет М засвири „Суидиш Хаус Мафия“.

— На M25 съм. Има още едно от тези неща над „Хемъл хемпстед“. Осветлението изгасна. Взел съм си очилата за нощно…

Телефонът замлъкна като мъртъв. С нощното си зрение Еверет М виждаше как очите и зъбите на Нуми греят. „Албиън роуд“ беше пълна с инфрачервени призраци.

— Виждам майка ти и баща ти. Ще те отведа при тях.

— Еверет — Нуми го удари лекичко по гърдите, като котенце. — Благодаря ти, че ме спаси. Но… не искам да бъда момичето, което се нуждае от спасяване. Така че: ура! Точки. Но и минус точки.

— О — и точно там, в тъмното, в лудницата, сред виковете и рева на изплашените и объркани хора по „Нюингтън грийн“, докато корабът на Джиджу висеше над главите им и кой знае колко още подобни на него из цялата страна, из цяла Европа, по целия свят, думите на Нуми му се сториха най-ужасното нещо.

— Сделка, Ев. Ти ме спаси. По някое време, може би не точно тази седмица, може би не тази година, може би когато не тичаме наоколо, не подскачаме от кола на кола и така нататък, аз ще спася теб — тя протегна ръка. Инфрачервеното ѝ лице беше изключително сериозно.

— Сделка.

— Още нещо: кой си ти?

Еверет М преглътна. Тази част беше трудната.

— Минимален стандарт: истина, честност, грижа?

— Минимален стандарт.

— Помниш ли онази първа среща за писане на домашни, когато споменах, че може да съм извънземен киборг двоен агент от паралелна вселена?

— И си се появил на мястото на истинския Еверет Синг. Ев… не.

— Да. Ето защо…

Тя докосна устните му с пръст. Намери ги без усилие в тъмното:

— Не ми се иска да го повярвам, но май донякъде се налага.

— Не казвай на никого. Не е безопасно.

Нуми почука с пръст по устните му:

— Шш.

— Нуми, онези неща, които казах, съжалявам…

— По-зле не се бях чувствала, Еверет.

— Наговорих ужасни неща, за да те нараня и отблъсна…

— Да, направи го. И не ти е напълно простено. Може би на около седемдесет процента. Но сега не му е моментът, Еверет.

— Имам тайни, които нараняват хората. Хората, които са близо до мен, страдат.

— Шш. Знаех си, че има нещо. Паралелна вселена. Еха. Откачено е, но не по-откачено от онова, което се случва в момента. Този Еверет ми харесва повече. Сега трябва да вървя — Нуми вдигна пръст от устните на Еверет М. Той вкуси сол и череша. Светът свършваше; по това време утре Лондон можеше и да е на пепел, всички можеха да са мъртви, но само с пет думи Нуми беше препълнила вселената му със сърце и надежда. Този Еверет ми харесва повече.

— Мамо! — извика тя. — Татко!

Греещите инфрачервени фигури се обърнаха надолу по „Албиън роуд“. Към Нуми затанцуваха фенерчета от мобилни телефони.

— Ами ти, Еверет? — попита тя.

Истината се стовари около него. Майка му, Виктъри-Роуз — не знаеха къде е той, дали е в безопасност, дали ще се върне. Измъкнете се от Лондон, това беше последното, което ѝ каза. Но телефоните не работеха, а сега чуваше сирени в далечината, както и рев на самолети, а корабът на Джиджу пращеше от синьо електричество. Трябваше да се прибере у дома.

— Майка ми — каза Еверет М и се затича.

Този път без да ограничава скоростта. Отвори усилените си способности на Трин до последната резка на скалата. Вече усещаше как студът затяга хватка около сърцето и жизненоважните му органи. Изгаряше собствените си телесни мазнини. Еверет М натисна всяка част от технологията на Трин до предела ѝ. Тичаше по-бързо от всеки олимпийски атлет, прескачаше коли, преодоляваше стени като звезда по паркур, профучаваше из задни улички, ориентираше се единствено с помощта на нощното си виждане.

— Идвам!

„Уорфърд роуд“. „Стоук Нюингтън Хай стрийт“. През парка, собствената му стара ловна територия, където ловуваше за Наан. „Роудинг роуд“. И после имаше светлина. Внезапно, ослепителна светлина навсякъде около него, която принуди Еверет М да набие спирачките и да се изпързаля, за да спре. Ослепителна, болезнена светлина. Той мигна, за да изключи нощното си зрение на Трин. Корабът на Джиджу беше изчезнал. Гледаше към ясно януарско небе в късния следобед.

Там. Една мисъл включи оптичното му увеличение на Трин. Въздушен кораб — по-точно развалината на въздушен кораб — в небето на северозапад. Беше разказал на Райън лъжата за вълшебния въздушен кораб, който може да повика, когато светът е в опасност. Но не беше лъжа. Ето го и него. Над „Уайт Харт Лейн“. Фен на „Спърс“. Можеше да е само един човек. И Еверет М нямаше никакви съмнения, че тъкмо неговото копие е помел Джиджу от небето.

Ще се срещнем друг път, помисли си Еверет М. Точно сега имам по-важни неща за вършене. Неговата майка — не, майката на другия Еверет, — Лора: както и да е: стоеше при колата, вдигнала ръце към лицето си, и плачеше от радост при вида на своето момче, което се задава нагоре по „Роудинг роуд“. И когато и да се срещнем, копие-Еверет, няма да бъде като врагове.

— Мамо — каза той.