Императрицата на слънцето

19.

Корабът на Господарите на Слънцето се обърна във въздуха над просеката в Горските ясли. Нямаше начин да объркаш мястото, където Евърнес е катастрофирал — беше прорязал пътека от потрошени дървета, откъснати клони, обрулени корони през повече от километър горски покров. Самият Евърнес: нито следа от него. Беше изчезнал.

Загледан към празното пространство долу от наблюдателния балон в левия корпус на небесния катамаран на Господарите на Слънцето, Еверет почувства как го обхваща ужасен страх. Евърнес, изчезнал чисто, напълно, без следа или знак: точно както биха изглеждали нещата, ако въздушният кораб бе направил Скок на Хайзенберг.

Сен беше наблюдавала всичко, което той прави. Беше наблюдателна, умна, изобретателна в копирането. Не беше необходимо да разбира как се калкулират скокови точки; всичко, което трябваше да направи, бе да ги извлече от паметта на Инфундибулума и да натисне СКОК. Корабокрушенец на Света на Диска. Никога не би му го причинила. Не и Сен. Капитан Анастейзия никога не би издала такава заповед. Освен ако корабът не е бил изправен пред нещо толкова ужасно, толкова крайно, че единствената им останала възможност е била да направят Скок на Хайзенберг. „Освен“: толкова коварна, злобна думичка.

Горските ясли се бяха разтърсили от грохота високо във въздуха. Шарки посегна инстинктивно към пушките си. Това е свръхзвуков удар, помисли си Еверет, но ти няма как да си чувал такъв. В света на Шарки нямаше реактивни двигатели, ракети, нищо, което да пътува по-бързо от скоростта на звука. Миг по-късно небемаранът на Господарите на Слънцето се появи над поляната. Беше повратлив като водно конче. Еверет не можеше да отгатне какво го кара да лети. Нищо толкова обикновено като подемен газ, крила или реактивни двигатели. Тук работи някакъв физичен принцип, помисли си той. Няма как във въздуха да го задържа сай-фай магия. Не и антигравитация. Тя беше просто още един вид магия, маскирана като наука. Също като машините на времето или телепортаторните лъчи. Но беше впечатляващ начинът, по който машината се сгъна нагоре като птица оригами и се спусна в шахтата между дърветата.

Ореолът на Какс се накъдри в сребристо зелено: вълнение, предположи Еверет. Небемаранът докосна земята леко като целувка. По рампата между двойката корпуси се спуснаха две създания Джиджу. Когато забелязаха човеците, гребените им се надигнаха, а ореолите им се преконфигурираха в бодливи пръстени. Какс изпя къса песен; двете Джиджу скръстиха ръце в жест, който за човешките очи приличаше наполовина на молитва, наполовина на тревога: първо към Какс, после към Еверет и Шарки. Шарки върна пушките в кобурите им и отвърна на поздрава с поклон. Еверет досега не беше взимал уроци по етикет между влечугите.

— Ще отидем да открием какво се е случило с кораба ви — каза Какс.

Двете Джиджу отстъпиха встрани, за да допуснат нея и човеците на небемарана.

Това са първите зрели Джиджу, които виждаш, помисли си Еверет, докато Какс ги подминаваше гордо. За теб е също толкова ново, колкото и за мен. Но всичко е в ореола ти: мъдростта на цялото люпило и мъдростта на всички Джиджу.

— Имат си бона екипировка тук — прошепна Шарки, докато летящата машина се издигаше.

През мехура на левия борд Еверет виждаше как от гората излизат плахи лешояди и се заемат да кълват и разкъсват трупа на мъртвата Джиджу. Такъв е краят на принцесите, помисли си той. Над дърветата небемаранът се сгъна в летателна формация. Какс бе заела гордо позиция в прозрачния балон в челната част на десния корпус. В центъра на летателния апарат, където корпусите се съединяваха, създанията Джиджу движеха ръце над проекция на Горските ясли. Един жест запрати небемарана над горския покров. Спряха напълно над мястото, където Евърнес беше катастрофирал, без изобщо да се почувства, че намаляват скоростта.

— „Защото си чужденец и преселен от мястото си“ — прошепна Шарки.

Еверет се взираше към празното място, където беше лежал въздушният кораб. Не знаеше какво да направи. Идеите му бяха свършили. Цялата му изобретателност бе достигнала границата си.

Пилотът Джиджу изпя нещо. Какс беше в другия корпус, но гласът ѝ се разнесе ясно до Еверет и Шарки:

— Засякохме четири обекта на скенерите: три небесни кралици на Генкралиците и един човешки въздушен кораб.

— Евърнес — прошепна Еверет.

Не беше изоставен. Не беше сам, корабокрушенец. Корабът все още беше тук, заедно с хората, за които го бе грижа. Беше пленен от Генкралиците, но този проблем можеше да се разреши. Щеше да измисли нещо. Усети, че му призлява от внезапното облекчение. В другия корпус Какс го чу да шепне и хвърли поглед към него. Еверет едва я разпозна. Физически си оставаше същата Какс, минус няколко сантиметра от гребена, плюс няколко порязвания и белези, но всичко беше различно. Съвсем същото като при момчетата, които излизаха от юмручен бой в училище. Преди това бяха негови приятели, училищни другари; след това сякаш боят бе изцапал кожата им. По тях беше останало насилие. На Еверет му се струваха по-малко хора.

— Е, да се впуснем след тях и да възнесем малко праведен гняв върху задниците ми, ако ми позволите израза, мадам — каза Шарки. — Тоест, Ваше величество.

— Това е кралска яхта на Господарите на Слънцето — отвърна Какс. — А онова там три добре въоръжени небесни кралици. Ще изрежат костите от телата ни.

— Не можем да ги изоставим! — извика Еверет. Гребените на пилотите Джиджу се надигнаха рязко.

— Няма да го допусна — каза Какс. — Длъжница съм ти, Еверет. Ако не беше ти, сега щях да съм аз, но мъртва в Горските ясли. Вместо това съм принцеса — Какс протегна ръце. Палубата се отвори, протегнаха се и се разгънаха машинни манипулатори, облякоха тялото на Какс в богато украсена туника и тежка яка от скъпоценности. — Дрехите правят жената — произнесе тя, като се възхищаваше на себе си. — Трябва да бъда подходящо облечена за посещението при майка ми.

Лица на Джиджу. Пърхащи ноздри, премигващи мембрани на очите. Достатъчно близо, че да почувства дъха им на бузата си и да вкуси на езика си мускусния им мирис. Сен извика и се надигна рязко, като удряше безразборно с ръце, за да ги прогони надалеч от себе си. Създанията се поклатиха назад, като издаваха разтревожени звуци като от флейти.

— Леко, леко… — ръце на раменете ѝ.

Парваща болка. Спомни си, че Макхинлит бе уловил рамото ѝ в ръце. Ругаеше непрекъснато, тихо, дълбоко, ядосано отвъд яда от онова, което бе сторила Шарлът Вилие.

— От това ще те заболи — беше казал той.

И направи нещо толкова болезнено, че ѝ се стори като благословия просто да изпадне отново в безсъзнание. Беше го извадила от ставата, беше го счупила или нещо подобно. Не, не тя го бе направила. Онази полони, онази Вилие, тя ѝ го бе причинила. Сен се чувстваше омърсена, използвана, насилена. Нечии чужди ръце бяха наложили волята си върху тялото ѝ.

Средното от трите Джиджу наведе жезъла си към лицето на Сен.

— Да махаш вещерската си гадория от малката полони! — кресна Макхинлит. Лицето му бе напрегнато от ярост, а от устата му излетяха пръски слюнка.

— Леко, леко — гласът на майка ѝ.

Жезълът завършваше с кехлибарена сфера с размерите на юмрук. Сферата докосна челото ѝ. И Сен видя…

Градове, изплетени от гори. Небостъргачи, построени от живи дървета. Превозни средства, заводи, летящи машини, които не бяха напълно машини, а наполовина живи. Дървени храмове, от които се изливаха водни потоци и люпила на Джиджу. Прерии, по които пасяха птицо-динозаври в цветовете на дъгата, с размерите на къщи. Огромни океански вълни, които бяха водни създания. Живи облаци. Всичките като милион гласове, припяващи и свирукащи в главата ѝ.

— Ах! — възкликна Сен. — О!

А после кехлибарената сфера се отдалечи от челото ѝ. Виденията отмряха, песента свърши.

— Добре ли си? — произнесе Джиджу създанието в центъра.

— Да, има само малко охлузени ребра, вътрешни натъртвания и изместено рамо — изръмжа Макхинлит. — И сътресение. Съвършено здрава — създанието го пренебрегна.

— Откраднахте ми езика! — каза Сен. — Също като… — едва не каза „също като Какс“. Сен си затвори устата.

— Също като? — трите Джиджу наведоха отсечено глави настрана, също като Какс.

— Също като магия — отвърна Сен.

С крайчеца на окото си видя, че майка ѝ се усмихва.

— Аз съм Джекаджек Растийм Бешешкек — представи се средното Джиджу. Имаше нейния глас, нейния акцент, нейния начин на изразяване. — Това са Дедешрен Севеямат Бешешкек… — Джиджуто вдясно от нея събра пръсти и наклони глава. — … и Келакавака Хинрею Бешешкек — Джиджуто вляво от нея повтори жеста. — Намирате се под защитата на Нейна екзалтация, маркизата на Хархада. Стой мирна, полони.

Трите Джиджу прокараха жезлите си над тялото на Сен. Гласовете им приличаха на разговор между птици.

— ДНК-то не ни е познато — каза Джекаджек. — Съществуват ограничения във възможностите ни.

— Мамо? — изхленчи Сен.

— Какво правите? — попита капитан Анастейзия.

— Разбира се, че я лекуваме — каза Джекаджек, като мигна с мембрани на очите.

Върховете на жезлите се развиха в струи от златист прашец, който се уви около лицето на Сен, а после започна да се сляга, докато не потъна в чертите ѝ като ручейчета втечнена светлина.

— Какво? Не… — Влязоха в носа, в ушите ѝ. Сен замига, щом намериха път през слъзните ѝ жлези. Преди да е успяла да възкликне, вече бяха проникнали в гърлото ѝ. Тя се задави и ги всмука в белите си дробове, отново се задави, а те се плъзнаха в стомаха ѝ. След паническия миг, ужаса от това, че нещо превзема тялото ти, болката изчезна. През тялото ѝ пулсираха вълни от топло удоволствие, подобно на вълничките, които се срещат, щом хвърлиш много камъчета във водата. — Оо — каза тя. — Аа. Ъ! О! О! О…

От дробовете надолу през тялото ѝ, през нейната кики и надолу по бедрата, а после през върховете на пръстите на краката. Нагоре през сърцето, при което всяка негова клапа запулсира в искряща горещина, подобно на парен двигател; в гърлото ѝ като топлото, топло бренди, което Шарки ѝ даваше от манерката си по време на студените трансбалтийски пътувания. Надолу по ръцете, като сила във всеки един мускул. Пръстите я засърбяха. Почувства се така, все едно можеше да свири на пиано.

— Мили божке, олеле-мале, о…

Топлите спазми в нея. Създанията Джиджу се изправиха, а златистите струи се изнизаха от отверстията по тялото ѝ и се увиха около главите на жезлите, за да оформят наново кехлибарените сфери.

Сен имаше чувството, че е пияна. Нямаше болка. Никаква болка.

— О, еха — тя опита да се изправи на крака, олюля се. Капитан Анастейзия я улови.

— Добре ли си?

— Да — Сен все още беше замаяна от лечението. А после: — Не! — кашлянето се разнесе от дъното на белите ѝ дробове, разтърсващо, дращещо надигане, което извлече всички съсирени, заровени неща дълбоко долу и ги уви на топка, в противна храчка. — Черно е! — извика изплашено Сен при вида на плюнката, която излезе от белите ѝ дробове и се лепна на палубата.

— Това няма да го чистя аз — запротестира Макхинлит. — Просто казвам, за да си знаеш.

— Респираторната ти система беше блокирана от въглеродни сажди — каза Джекаджек.

Годините полет през Димния пръстен, окръжността от електроцентрали на въглища, които захранваха лондонската изгаряща пристрастеност към електричеството. Смог и сажди, пушек и изпарения. Сен преглътна, веднъж, два пъти.

— Усещам вкуса на въздуха! — тя облиза устни. — Сега е… дус, бола, чист. Сега разбирам за какво плещеше толкова Еверет Синг.

— Освен това открихме вродена малформация в една от сърдечните ти клапи — каза Джекаджек. — На по-късен етап от живота ти можеше да скъси продължителността му. Поправихме я. Имаше обаче дисбаланс, който не излекувахме… нивата на допамин, норепинефрин и сератонин в мозъка ти, които предизвикват ирационално поведение. Вярваме, че са свързани с човешките емоции при привличането и привързаността ти към младия мъжки Еверет Синг. Ако искаш, можем да го премахнем.

Какви ги говореха за сърцето ѝ и за Еверет? Нямаше значение: отвъд големия прозорец имаше нещо удивително: метални пипала. Сен отпусна длани на стъклото. Евърнес беше уловен в прегръдката на три огромни летателни устройства — умът ѝ потърси най-първо думата машина, но никоя машина не се движеше толкова грациозно, с толкова много живот в себе си. Бронираните пипала, обсипани със смукалца, държаха здраво корпуса на кораба. През мозъка на Сен запремигваха Джиджу образи, на подмятащи се пипала в обширна вана, пълна с тъмна, маслена течност: Генкралиците строяха машини, които бяха наполовина живи, създания, наполовина машини. В главата ѝ обаче отекнаха викове: тези пипала се гърчеха от болка. Боли, нали? — помисли си Сен, загледана в огромното бронирано тяло на летящата машина/живото същество. Всеки ден, всеки час, всяка минута. Никога не престава.

И нея я болеше на място, което технологията на Джиджу никога не би достигнала. Където Шарлът Вилие я бе докоснала; Шарлът Вилие бе забила юмрук в самото ѝ сърце. Упражненото от нея насилие беше казало на Сен: ти си нищо, никоя, нямаш стойност, ти си просто предмет, който смазвам с крака си. Сен знаеше, че ще продължи да я боли там, всеки ден, всеки час и всяка минута. Никога нямаше да престане. Докато не изрежа сърцето ти, прошепна си съвсем тихо Сен. И това е амрия, полони.