25.

Палари беше богат на ругатни език и Сен работеше стряскащо щастливо и изобретателно с това богатство. Из доковете и складовете на Олд Хакни капитан Анастейзия беше чувала всякакви обиди на расова, сексуална и религиозна основа, но дори тя вдигна очи при избухването на Сен.

Момичето засмука изгарянето под лакътя си.

— Доркас, само ако се покриваше малко по-добре… — предложи услужливо капитанът.

Сен се намръщи и бутна нагоре авиаторските си очила. Лицето ѝ бе омазано и почерняло от пушека. Косата ѝ миришеше на изгоряла изолация. Двете жени работеха при електрическата връзка на пропелер номер две. Заниманието протичаше под високо напрежение, в ограничено пространство и висок риск за допускане на грешка. Включваше бормашини и електрожени. Обикновено Сен обичаше да работи по кораба, да си служи с електрическите инструменти така, както Шарки владееше пушките — с проява на ненужна храброст и сериозна целеустременост, — но днес ремонтът ѝ се струваше като операция по спешност на болно и умиращо животно. Корабът бе нараняван отново и отново и вече никога нямаше да постигне предишната си цялост: пропелер номер три беше изгубен завинаги. Изчезнал. Пропелерът, заедно с корабния отговорник по товарите и беглеца по равнини. Шарки и Еверет.

На Сен не ѝ се нравеше да спира за прекалено дълго и да се отдава на размишления за Шарки и Еверет или за дълбоката рана на кораба, подобна на ампутиран крак. Караше я да се чувства така, сякаш дъното на света се е разтворило под краката ѝ и сега под тях има безкрайно падане през подрънкващ мрак. Корабът — неин дом, безопасно място, сърце — може би никога вече нямаше да бъде цял. Шарки и Еверет можеше никога да не се завърнат. Можеше никога да не ѝ се удаде да напусне този уродлив, уродлив свят. Сен съшиваше, Сен окабеляваше, Сен заваряваше.

— Тарбилуу! — тя вдигна глава.

Високо горе, миниатюрно в ярката кръпка с размерите на нокът, лицето на Макхинлит гледаше към нея през един от процепите, които Генкралиците бяха прорязали в кожата на кораба. Ако имаше нещо, което Сен да обича повече от ровенето във вътрешностите на Евърнес, то беше да работи по корабната обшивка заедно с корабния инженер, когато двамата си подвикваха ехо! със същата дивашка радост, с която скачаха и се люлееха на въжетата покрай фюзелажа. Но далеч повече от липсващия пропелер, пронизванията и порязванията от корабокрушението и отвличането на кораба от Джиджу, Сен мразеше да вижда Евърнес овързан и прикован, в плен на стоманените пипала на корабите сепии на Генкралиците. Евърнес ѝ напомняше за една снимка, която някога бе разглеждала в сиклодепията — на елен, уловен в пръстените на змия удушвач, докато тялото ѝ го затяга все по-здраво и по-здраво и изстисква живота от тялото му. Очите на елена ѝ се бяха сторили толкова спокойни. Спокойствието от това да се предадеш пред неизбежната смърт. Сен потръпна от мисълта за тези мръсни, полуживи — полумашинни пипала, които се затягаха около обшивката му. Сякаш кожата на кораба бе нейната собствена.

— Излезте замалко. Искам да ви покажа нещичко — извика Макхинлит.



— Доста неприятна раничка от изгоряло си имаш там — коментира той, когато Сен и капитан Анастейзия излязоха на балкона по средната линия на Евърнес.

Макхинлит се спусна с въжето от пипалото, увито около горната част на обшивката и тупна леко на металната подова решетка. Сен откри, че погледът ѝ проследява пипалото до мостика на кораба на сепия на Генкралиците. В центъра на възела от пипала имаше хващачи, резачки и дрънчащи манипулатори, както и половин дузина очи като на декоративни златни рибки. Зад всеки от тези прозрачни мехури стоеше по една генкралица. Над извивката на корпуса имаше втори кораб сепия, който стискаше десния борд на Евърнес. Третият кораб държеше Евърнес за главата. Когато надникна през металната подова мрежа, Сен видя, че далеч под краката ѝ отминават мързеливо върховете на дървета. Все още се намираха в границите на Горските ясли. Евърнес беше голяма риба, която щяха да приземят внимателно.

— Мразя това — прошепна Сен, тихо, на себе си.

Тя се обгърна с ръце и извика лекичко, щом невнимателно докосна все още смъдящата рана от изгарянето.

— Спомена, че искаш да ни покажеш нещо? — обади се капитан Анастейзия.

Сен виждаше, че капитанът също е забелязала своя овързан и безпомощен кораб, огромен, благороден кит, уловен и пронизан с харпуни.

— Тъй вярно — Макхинлит извади устройство с размерите на юмрук от един от множеството джобове на своите оранжеви работни дрехи и им го показа.

Бяло яйце, от едната страна плоско.

— Какво е? — попита капитан Анастейзия.

— Недоумявам, но беше в края на опашката, залепнало за обшивката, и като се има предвид, че яйцата са си яйца, не мисля, че е част от конструкционните планове на стандартния товарен въздушен кораб.

— Някой го е сложил там? — поиска потвърждение капитан Анастейзия.

Сен го взе и бързо го пусна, все едно беше от нажежена лава:

— Пластмаса!

— Охо — произнесе капитан Анастейзия.

— Аха — произнесе Макхинлит. Земя 3 не разполагаше с използваеми резерви от суров петрол. Без петролна епоха, без пластмасова епоха. Устройството можеше да произхожда само от някое друго, различно от Земя 3 измерение. — Как според вас онази ми ти жена Вилие е успяла да спусне войничетата си на главната пътека на кораба?

— Дай ми го, Сен — заповяда капитан Анастейзия. Тя вдигна устройството близо до лицето си. Широките ѝ очи се присвиха: — Зловредно нещо. Как се е озова… Няма значение. — Тя го пусна върху мрежата и стовари остро пета върху него. Пластмасата се нацепи.

— Какво правиш? — изписка Сен. — Еверет можеше да…

Капитан Анастейзия го донатъпка на трески, след което ги изрита през мрежата. Посипаха се като снежинки по алените върхове на дърветата.

— Няма никакви съмнения, че би могъл. Но Еверет не е тук. И това е моят кораб. Който е изстрадал достатъчно.

— Не говори така. Еверет не е… — започна Сен, но успя да си затвори устата, преди думата да покълне в ума ѝ.

Да каже мъртъв, означаваше, че може да е мъртъв. Но Еверет беше беглецът по равнини: прекалено умен, прекалено бърз, прекалено важен, за да позволи на нещо толкова бавно и глупаво като смъртта да го догони. Не, смъртта е бърза и умна и догонва всички. Сред ветровиците човек научаваше тази истина отрано. Приятели бяха падали, кораби бяха изгаряли, сред бури бяха изчезвали капитани. Смъртта беше чест гостенин на ветровиците.

— В името Негово! — обади се внезапно Макхинлит с тон, който незабавно отвлече вниманието на Сен и капитан Анастейзия от фрагментите на проследяващото устройство. Беше насочил поглед към кърмата, напрегнал тяло като ловджийско куче. — На горкото ни корабче му предстоят още страдания. Повече, отколкото си мислехме.

Сен потърси с очи онова, което той посочи. По кърмата, наполовина скрити от опашните перки, се забелязваше рояк от черни петънца. Сен веднага осъзна, че всъщност са големи и надалеч, а не малки и наблизо. И се движеха бързо. За няколкото секунди, по време на които задържа поглед върху тях, бяха успели да придобият форма и очертания.

Капитан Анастейзия извади монокуляра от кобура на колана си и го фокусира върху обектите. Сен видя как капитанът оголи зъби и си пое остро дъх.

— Ма, може ли?

Без да каже дума, капитан Анастейзия ѝ подаде монокуляра. Сен нагласи фокуса. Обектите се изясниха. Трикорпусни въздушни съдове; два корпуса горе, един долу, изострени като ками. Десет, единайсет, дванайсет… двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет от тях. Големи. На половината дължина на тази на Евърнес. Нямаше очевидни подемни клетки, нито криле като при аер-о-планите, които беше виждала на други Земи, но се движеха така, сякаш небето беше тяхно. Въздухът около тях трептеше като мараня; светлината се отразяваше бляскащо от десетки илюминатори. Сен щракна монокуляра с едно деление нагоре. Въздушните съдове по петите им подскочиха заедно с увеличението и момичето си даде сметка, че маранята всъщност е съставена от далеч по-малки летящи обекти. Наноботове: на рояци. Дори въздушният транспорт на тези създания си имаше ореоли.

Генкралиците вече бяха регистрирали приближаващата флотилия. Зад наблюдателниците се стрелкаха трескави създания. Евърнес потрепери и се помести под краката на Сен, когато пипалата промениха конфигурацията на хватката си. Тя се залови здраво за парапета. Всичките двеста метра от обшивката на кораба издадоха ужасяващ, скърцащ звук. Сен почувства как центърът на тежестта ѝ се измества, щом въздушният кораб започна да ускорява.

— Ще разкъсате кораба ми на парчета! — извика капитан Анастейзия. — Убивате го!

— Кои са те? — попита Сен.

— Народът на Какс — отговори капитанът. — Има само един вариант…

— Господарите на Слънцето знаят за Инфундибулума — обади се Макхинлит.

Евърнес отново се помести и издаде стенание, щом Генкралиците направиха опит да ускорят още по-бързо трудноподвижното му туловище.

— Еверет! — възкликна Сен. — Така са разбрали. Казал им е Еверет. Еверет е жив.

— И Шарки — допълни Макхинлит.

Капитан Анастейзия взе монокуляра от Сен и нагласи фокуса от Господарите на Слънцето към корабите сепии и обратно.

— Мис Сикссмит, познаваш Еверет по-добре от всеки от нас. — Сен винаги ставаше подозрителна, когато капитан Анастейзия се обръща към нея с корабното ѝ име. Служебни задачи. — Помниш, че му наредих да скрие Инфундибулума… къде може да го е оставил?

— Лесна работа! Такъв е наф, когато трябва да крие разни неща. Искам да кажа, ами знам къде са всичките му скривалища.

— Тогава ми донеси Инфундибулума. Аз ще взема скоковия пистолет. Мистър Макхинлит!

— Да, мадам! — Макхинлит също умееше да разпознава заповедната интонация в думите ѝ.

— Подгответе спасителната капсула.

— Капитане, при цялото ми уважение и така нататък, но не ми се нрави онова, за което намеквате — произнесе той.

— Само след няколко минути можем да се озовем по средата на сражение между Господарите на Слънцето и Генкралиците, в сравнение с което кавгата ни със семейство Бромли ще прилича на неделен училищен пикник. Боя се, че Генкралиците по-скоро ще унищожат Инфундибулума, отколкото да позволят да се озове в ръцете на Господарите на Слънцето.

Устата на Сен се отвори от изненада, очите ѝ придобиха отдалечен вид, дъхът ѝ секна от ужас.

— Не биха постъпили така! — каза тя.

— Полони, хората постъпват така през цялото време — увери я Макхинлит. Челюстите му бяха здраво сключени, а лицето му изглеждаше мрачно.

— А тези дори не са хора, но да, ще го направят — каза капитан Анастейзия. — Аз командвам Евърнес и обичам този кораб с цялото си сърце, възлагам на него всички свои надежди и му уповавам живота си, но имам отговорност преди всичко към екипажа му. Подгответе се за напускане на кораба.

— Не! — извика Сен. — Не! Не можеш! Корабът…

— Корабът, който командвам аз. Получи своите заповеди, мис Сикссмит. Мистър Макхинлит?

— Да, мадам.

— Изпълнявайте бързо, действайте незабавно.

Загрузка...