40.

Точката ослепителна светлина се отвори до диск, който се отвори до портал. Екипажът се втурна в Слънчевата зала. Порталът на Хайзенберг се затвори зад тях. Шарки взе на прицел помещението с пушките си. Капитан Анастейзия зае бойна стойка от савате. Сен размахваше заплашително бойния жезъл.

— Чувствам се лекичко изложен на стихиите тук — обади се Макхинлит. — Старчок от пенджабо-шотландски произход с проблеми с овладяването на гнева; не говорим точно за огнева мощ, нали?

Шарки му подхвърли една пушка.

— Краят с двете дупки трябва да сочи настрани от теб — каза той.

— Къде е? — Еверет стоеше в средата на залата. — Инфундибулумът… къде е?

Залата беше празна. Контролните конзоли, създанията Джиджу, които ги управляваха, умаленият модел на слънцето на Света на Диска и механизмите на Господарите на Слънцето, които най-накрая го бяха унищожили: всичко беше изчезнало.

Тънката поставка, на която се издигаше Инфундибулумът; самият таблетен компютър; изчезнали.

Нямаше къде да бъдат, но всички се огледаха, всички потърсиха, завъртяха се из помещението.

— Може би ако, ами например, ако Императрицата на слънцето се появяваше от пода, сега Инфундибулумът да се е скрил в пода — каза Сен.

— Сен, ти имаш… връзка с Джиджу — каза капитан Анастейзия, сякаш думите в устата ѝ бяха с вкус на кучешко лайно. — Можеш ли да измислиш нещо?

Сен притисна ръка към пода:

— Долавям нещо — каза тя. — Не ме харесва. Аз съм врагът. Генкралиците…! — Сен се изправи забързано с широко разтворени очи. — Всички са мъртви! Боже, всички до една.

— Сен, ето — капитан Анастейзия протегна ръка. Сен я взе. Мигът на контакт помежду им беше обич, сигурност, надежда. — Всичко е наред, всичко е наред.

— Може би Какс? — обади се Шарки. — Нали е с кралска кръв и тъй нататък.

— Да, все едно можеш да се довериш на този ми ти гущер — рече Макхинлит. — Не би уредила всичко това, за да ни подмами тук и да задейства нещо като капан, как мислите?

— Какс остава на мостика — каза капитан Анастейзия. — Еверет…

— Просто — отвърна Еверет. Докато Сен търсеше, той гледаше телефона си. Мобилната мрежа може и да не функционираше, но имаше други начини, чрез които телефоните и таблетите да комуникират. Всичко зависеше от това доколко буквално Господарите на Слънцето бяха прекопирали Доктор Квантум. Няколко почуквания по екрана. Едва не извика от удоволствие, когато се появи индикаторът НАЛИЧНО УСТРОЙСТВО. Всички останали държаха своите оръжия. Еверет държеше своето. — Блутут! О, да. Гениално!

— Блу-какво? — попита Макхинлит.

— Телефонно нещо — обясни Еверет.

— Изключително странна и перверзна равнина — каза Макхинлит.

Шарки вдигна ръка:

— Джиджу идва, то се знае, пръстът ми щом заиграе — каза той, като насочи пушката си с другата ръка към вратата на Слънчевата зала.

— Еверет, колко време ти е нужно? — попита капитан Анастейзия.

— Трябва да проникна в Инфундибулума и после да напиша малко код — отвърна той.

— Време! — извика тя.

— Пет… шест минути?

Възрастните се спогледаха. Капитан Анастейзия поклати глава:

— Шарки, Макхинлит…

— Слушам, мадам — отвърна всеки от тях.

— Сен, отбранявай го.

— Ма?

— Отбранявай го. Всички тук могат да бъдат жертвани с изключение на Еверет.

Еверет най-после чу барабаненето на тичащи ноктести крака, надигащ се хор от птичи гласове. Никога вече нямаше да се вслушва по същия начин в хора от птичи песни по изгрев.

Слънчевата зала се наводни от бяла светлина: ярък атом, който експлодира до кръг от бяла светлина. Какс изпадна приклекнало на пода от портала на Хайзенберг. Ореолът ѝ се завъртя като циркулярен трион.

— Какво? — обади се Еверет. — Как?

Какс почука айфона му с остър нокът, след като направи същото с главата си:

— Умен, но не чак толкова умен, Еверет Синг. Нещата на Земя 10 са лесни. Капитане, сестрите ми ще ви нарежат на парчета. Оставете ги на мен. Едни яйца, една кръв сме, ние сме принцеси. Спасявайте се.

— Но народът ти… — започна Еверет.

— Губиш ценно време за мислене, Еверет Синг! — изсъска Какс. — Ние сме лоши. Извършихме най-голямата неправда, която е извършвало живо същество, но не заслужаваме смърт. Господарите на Слънцето трябва да намерят по-добър начин. Може би разделени ще го открием. — След което се поклони като човек на Еверет и докосна гребена си по Джиджу начин, преди да се втурне надолу по коридора.

— Какс! — изкрещя Еверет. — Какс!

— Програмирай! — заповяда капитан Анастейзия.

Пръстите на Еверет полетяха по клавиатурата. Сепваше се и ругаеше при всеки пропуснат клавиш. Глупави, глупави, неудобни клавиатури на смартфони. За бавнозагряващи хора, които обичаха да сочат разни неща. Скоковите кодове бяха лесни: една проста аритметична функция щеше да генерира за част от секундата координатите за всеки от градовете кораби. Като по филмите обаче, измъкването беше трудната част. Готово. Но имаше едно последно парченце, което трябваше да напише сам. Трябваше да затвори и залости вратата на конюшнята. Трябваше да се увери, че Господарите на Слънцето ще останат заключени из милиардите си различни изгнаничества.

— Еверет — обади се капитан Анастейзия.

— Само едно последно парченце код.

Разбира се, че нямаше никакво време да го тества. Имаше право на един опит: един опит, съставен от три части, и всяка от тези части трябваше да проработи от първия път.

А после чу нещо. Не звук — нещо в главата си, подобно на шум, но повече като отсъствието на такъв. Не беше сигурен какво е, но не-звукът беше по-шумен от всички останали шумове в Слънчевата зала.

Еверет вдигна рязко глава от айфона си и погледна към коридора.

— Какс.

Разбра. Не знаеше как разбра, но беше факт. Нещо беше изчезнало от него. Нещо, изковано на горска поляна в сенките на тристаметрови дървета: всички те — вече нищо повече от пепел, заедно с ужасяващите, великолепни създания, живели сред тях. Прах. Изчезнали. Нещо, което докосваше ум в ум, на Джиджу и човек. Изчезнало.

— Какс!

— Еверет… — произнесе внимателно капитан Анастейзия.

— Съжалявам. Да. Не. Обратният портал трябва да се появи след… — За пореден път дискът от светлина се разтвори до портал на Хайзенберг с изглед към подканящия мостик на Евърнес. — Вървете, вървете, вървете, трябва да изпратя кода. Има петсекундно закъснение. И въведох команда, която ще изтрие Инфундибулума от всеки Джиджу компютър. За да сме сигурни, че няма да успеят да се върнат. Или че когато го направят, ще бъдем готови за тях! Вървете!

Сен премина последна през портала. Тя беше на мостика, той — в Слънчевата зала. Тракащи нокти: вече съвсем наблизо. И птичата песен бе прераснала в боен писък. Натисна бутона за изпращане в мига, когато воините на Джиджу нахлуха в Слънчевата зала. Ореолите им бяха пръстени от свирепи остриета. Еверет видя как към него полита вихрушка от мечове. Сен вдигна бойния жезъл на Генкралиците и го хвърли към Господарите на Слънцето, след което сграбчи Еверет за корабните шорти с двете си свободни ръце и го извлече обратно на кораба. Еверет се стовари здраво на палубата.

Порталът на Хайзенберг се затвори.

— Три — отброи Еверет. — Две. Едно…

Загрузка...