Интересни времена

Ето тук боговете си играят с живота на хората — на място, което едновременно е игрална дъска… и целият свят.

И Провидението винаги печели.

Защо ли винаги печели?… Повечето богове хвърлят зарове, но Провидението играе шах и откриваш твърде късно, че през цялото време е имал две царици на дъската.

Провидението печели. Поне така разправят. Каквото и да се случи, по-късно казват, че било дело на Провидението.1

Боговете са способни да приемат образ по желание, но една от особеностите, която не им е по силите да променят, са техните очи. Трудно е да се твърди, че Провидението изобщо има очи — просто дупки с безкраен мрак, изпъстрен от нещица, дето може да са звезди, ама може и да не са.

Той примига, усмихна се на другите играчи със самодоволството на хитрец, който ей сега ще обере останалите, и рече:

— Обвинявам Висшия жрец на Зеленото расо, който е в библиотеката и още стиска двуръчната брадва.

С това победи.

И грейна насреща им.

— Никой не понашя нешештните пешалби — изръмжа през едрите си зъби Офлър, Бога — Крокодил.

— Е, може би днес съм решил да си угодя на прищевките — отвърна Провидението. — Някой сеща ли се за друго забавление?

Боговете вдигнаха рамене.

— Да поиграем на Луди крале, а? — учтиво предложи победителят. — Или на Влюбени, осенени от звездите?

— На тая последната май загубихме правилата — подхвърли Слепия Йо, шефът на боговете.

— Ами на Мореплаватели, захвърлени незнайно къде от бурята?

— В нея винаги печелиш — оплака се Йо.

— На наводнение и суша? — подсказа Провидението. — Тя поне е лесна.

Върху игралното поле се разстла сянка. Всички вдигнаха глави.

— Аха… — промълви Провидението.

— Да започнем играта — предложи Дамата.

Открай време имаше спорове дали новодошлата изобщо може да бъде определена като богиня. Несъмнено никой с нищо не се облажваше, ако я почиташе, а и тя се отличаваше с навика да изникне ненадейно там, където най-малко я очакват. Хората, които разчитаха на нея, рядко оцеляваха. Хрумнеше ли им да й градят храм, в него непременно се забиваше мълния. По-благоразумно беше да жонглираш с наточени брадвички върху изопнато въже, отколкото да произнесеш името й. Затова нека само я наречем Сервитьорката в кръчмата „Последен шанс“.

Обикновено я споменаваха като Дамата, а очите й бяха зелени, но не като човешките — изпълваше ги равномерно изумрудено сияние. Според мълвата това й беше любимият цвят.

— Аха — пак промърмори Провидението. — И каква ли игра си намислила?

Тя седна срещу него. Останалите се споглеждаха. Май се мътеше нещо интересно. Тези двамата бяха прастари врагове.

— Какво ще кажеш за… — Дамата сякаш се подвоуми — …Могъщи империи?

— А, тая я мражя! — Офлър наруши внезапно настъпилата тишина. — Накрая вшишки умират.

— Да — потвърди Провидението, — доколкото ми е известно, все така става. — Кимна на Дамата и с глас, който издават печените комарджии, питащи „Каре аса ли бие всичко?“, се осведоми: — Гибел на могъщи родове? Съдби на народи, висящи на косъм?

— Непременно — потвърди тя.

— О, бива! — Провидението махна с ръка над игралната дъска. Появи се Светът на Диска. — И къде ще играем?

— На Уравновесяващия континент — реши Дамата. — Където пет благородни рода се борят за надмощие вече цели столетия.

— Сериозно? — учуди се Йо. — И що за родове са те?

Поначало той рядко се занимаваше с отделните човеци. Грижеше се за светкавиците и гръмотевиците, затова от неговата гледна точка единственото предназначение на човечеството беше да се мокри и от време на време да се овъглява.

— Хонг, Сунг, Танг, Максуини и Фанг.

— Тия ли били? — изсумтя Йо. — Не знаех, че са благородници.

— Няма спор, щом са свръхбогати и са обрекли досега милиони хора на мъчения и гибел, защото така им е било изгодно или пък за да задоволят гордостта си.

Боговете закимаха сериозно. Такова поведение определено отличаваше благородниците. Самите те не биха се поколебали да постъпят по съвсем същия начин.

— Ама жащо и Макшуини? — недоумяваше Офлър.

— О, много древен и издигнат род — увери го Провидението.

— Тъй жначи…

— И всичките си оспорват властта над Империята — добави Провидението. — Чудесно. Кои си избираш?

Дамата огледа прострялата се пред тях история в действие.

— Хонг са най-могъщи. И докато си приказваме, продължават да превземат градове. Изглежда, че Провидението е благосклонно към тях.

— Ясно, ти ще си избереш по-слабичък род.

Провидението отново махна с ръка. Появиха се пионките и започнаха да се движат по игралното поле, сякаш бяха одушевени. Разбира се, точно така си беше.

— Само че — побърза да каже той — няма да използваме зарове. Не ти вярвам. Както ги подмяташ, не виждам къде падат и колко точки показват. Ще играем с остра стомана, тактика, политика и война.

Дамата кимна.

Провидението се взря в противничката си.

— Очаквам твоя ход.

— Вече го направих — усмихна му се тя.

Той сведе поглед.

— Не виждам твоите пионки.

— Още не са се появили на дъската.

Дамата разтвори ръка.

На дланта й имаше нещо в черно и жълто. Тя го подухна и то разтвори крилцата си.

Пеперуда.

Провидението винаги печели…

Е, поне когато другите се придържат към правилата на играта.

Според учението на философа Ли Тин Уидъл хаосът се намира в най-голямо изобилие там, където някой се стреми да въведе ред. И хаосът винаги надмогва реда, защото е по-способен организатор.???

Това е пеперудата на бурите.

Вижте крилцата, малко по-назъбени по краищата, отколкото е присъщо на пърхащите буболечки. Истината е, че благодарение на фракталния характер на Вселената тези неравни краища са безкрайни — досущ като очертанията на разяден от вълните бряг, ако бъдат разгледани на микроскопично равнище. Е, поне са толкова близо до неизмеримостта, че до безкрайността остава един хвърлей камък.

И щом краищата са безкрайно дълги, следва логичният извод, че самите крилца са безкрайно големи.

Дори да изглеждат със съвсем нормални размери за една пеперуда, това само означава, че хората определено предпочитат здравомислието пред неумолимата логика.

Квантово-климатичната пеперуда (Papilio tempestae) е мътножълта, макар и налудничавите шарки по крилцата й да заслужават сериозно внимание. Най-забележителната й черта обаче е способността да твори климат.

Предполага се, че свойството е възникнало в борбата за оцеляване — дори и прегладняла птица би се озорила много да погълне гадно микроторнадо с диаметър шест пръста. После вероятно се е превърнало във вторичен полов белег, също като пъстрите пера на птиците. Я ме вижте само, сякаш се перчи мъжкарят, докато се мотае нехайно под плътния саван на тропическата джунгла. Може да съм противно жълт, ама след две седмици на хиляда мили оттук ще има заглавия „Неочаквани бури пораждат хаос по пътищата“.

Това е пеперудата на бурите.

Тя размахва крилца…

А това е Светът на Диска, който пътешества в пространството върху гърба на гигантска костенурка.

Повечето светове също го правят в един или друг период от своята история, ако се съди по представите на обитателите им. Изглежда човешкият мозък е програмиран предварително да стигне до подобни космологични прозрения.

В степите и саваните, в мъгливите джунгли и безмълвните червеникави пустини, в блатата и тръстиковите мочурища — всъщност навсякъде — щом нещо скочи с „пльок“ от полупотъналия дънер, когато го доближите, незабавно се разиграват вариации на следната сцена. Един от най-значимите повратни моменти в ранното развитие на племенната митология…

— Видиш ли го туй?

— Койо?

— Дето направи „пльок“.

— Да, бе! И кво?

— Ами щукна ми… щукна ми, значи, че светът е на гърба на някоя ей такваз твар.

Миг изпълнена с напрежение тишина, докато бъде осмислена астрофизическата хипотеза, а после…

— Кво, целия свят ли, бе?

— Ами да. Сигур е възголемичка оная твар, дето го носи.

— Ъхъ, тъй ще да е.

— Ама… Страхотно голяма, да знайш.

— Да ти кажа, сещам се аз за кво хортуваш.

— И си е редно да е тъй, а?

— Редно си е, я! Само дето…

— Кво?

— Дано и оная, голямата твар, не вземе да направи „пльок“.

Да не забравяме обаче, че сега говорим за Диска, който е носен не само от една костенурка, ами и от четири слона, върху които се върти огромното мудно колело на света.2

А ей там е Кръглото море, горе-долу по средата между Центъра и Ръба. Около него са разположени онези страни, които според Историята, са целият цивилизован свят, т.е. светът, позволяващ си да харчи пари за издръжка на историците: Ефеб, Тсорт, Омния, Клач и разпълзелият се нашироко град-държава Анкх-Морпорк.

Тази история започва на друго място, където един мъж се излежава върху сал в синя лагуна под ясно небе. Опрял е брадичка на скръстените си ръце. И е щастлив — в неговия случай толкова рядко състояние, че май в досегашния му живот просто липсва прецедент. Подсвирква си тихичко приятна мелодия и си цамбурка краката в кристално чистата вода.

Розови стъпала с десет пръстчета, шаващи палаво.

От гледната точка на акулата, плъзнала се крадешком над горния ръб на кораловия риф, те имат вида на закуска, обяд и вечеря, поднесени наведнъж.

Както винаги, всичко опираше до спазването на протокола. И на дискретността. И на правилата на етикета. Естествено, опираше и до алкохола. Или до илюзията за алкохол.

Като върховен управник на Анкх-Морпорк Лорд Ветинари би могъл поне на теория да повика при себе си Архиканцлера на Невидимия университет и дори да го екзекутира, ако не се подчини на заповедта.

От друга страна пък Муструм Ридкъли, който оглавяваше цялата магьосническа колегия, бе пояснил веднъж учтиво, но непоколебимо, че не би се затруднил да превърне Лорд Ветинари в малко земноводно, а после би започнал да играе някой от по-буйните танци из същата стая.

Алкохолът чудесно запълваше тази дипломатическа пропаст помежду им. Понякога Лорд Ветинари канеше Архиканцлера в двореца да пийнат по чашка ей така, приятелски. Разбира се, Архиканцлерът всеки път приемаше поканата, за да не прояви лошо възпитание. Всеки отлично разбираше силата и слабостта на позицията си, стараеше се да се държи възможно най-любезно, а така избягваха неприятностите при размирици в града, както и петната слуз по килима.

Беше великолепен следобед. Лорд Ветинари седеше в градината на двореца и наблюдаваше танца на пеперудите със сянка на раздразнение. Откриваше нещо съвсем леко оскърбително в безцелното им пърхане, от което никой не извличаше полза.

Вдигна поглед.

— О, вие ли сте. Толкова се радвам да ви видя. Моля, седнете. Надявам се, че сте добре?

— Несъмнено — увери го Муструм Ридкъли. — А вие радвате ли се на добро здраве?

— Никога не съм се чувствал по-добре. И времето, доколкото мога да преценя, отново е приятно.

— Да, вчерашният ден беше определено превъзходен.

— Както чувам, утрешният може би ще е още по-прекрасен.

— Всички се радваме на такива хубави дни.

— О, да.

— Наистина.

— Ъ-ъ…

— Прав сте.

Позяпаха сдържано пеперудите. Един лакей донесе напитки във високи, запотени от студ чаши.

— Всъщност какво правят, като кацат по цветята? — промърмори Лорд Ветинари.

— Моля?

Патрицият вдигна рамене.

— Няма значение. Изобщо не е важно. Но… Да се възползвам, че наминахте за малко — много мило от ваша страна, защото съм убеден, че имате и несравнимо по-важна работа, — и да ви попитам: кой е Най-големият магьосник?

Ридкъли обмисли въпроса.

— Може да се каже, че е Деканът. Тежи поне стотина килограма.

— Все пак ми се струва, че това не може да е най-точният отговор — скептично промълви Лорд Ветинари. — Доколкото схващам от контекста, в случая „най-голям“ би трябвало да означава велик.

— Е, значи не може да е Деканът — поклати глава Ридкъли.

Лорд Ветинари се помъчи да си припомни преподавателите в Невидимия университет. В ума му упорито се натрапваше представата за скупчени хълмове, увенчани с островърхи шапки.

— Да, струва ми се, невъзможно е да вместим Декана в този контекст.

— А-а… какъв всъщност трябва да е контекстът? — внимателно се осведоми Ридкъли.

Патрицият хвана в ръка изящното си бастунче.

— Ще бъдете ли така добър да ме придружите? Мисля, че е по-добре да видите със собствените си очи. Много досадна случка.

Архиканцлерът се озърташе любопитно. Рядко имаше възможност да разгледа градината, влязла на челно място в раздела „Как не бива да го правите“ във всички наръчници по озеленяване.

Градината бе стъкмена (във всеки възможен смисъл на тази дума) от прочутия или по-скоро печално известния дизайнер на пейзажи и разностранен изобретател Скапания тъпанар Джонсън. Неговата разсеяност и слепота за елементарната математика правеха рискована всяка крачка по пътеките. А неговата гениалност — е, доколкото Ридкъли се престрашаваше да му припише подобно свойство — беше напълно противоположна на дарбата, успяваща да създаде паркове, които процъфтяват под влияние на още неразгаданите, но благотворни тайни сили на земята.

Никой не би успял да посочи точно на какви сили е разчитал Скапания тъпанар при проектирането на градината, но звънящият слънчев часовник честичко експлодираше, чакълената настилка по пътеките като че бе склонна към самоубийство, а вече имаше три инцидента със спонтанно стапяне на пейки от ковано желязо.

Патрицият въведе госта си през порта в подобие на гълъбарник. Скърцаща спирала от дървени стъпала се издигаше по стената отвътре. Няколко от неунищожимите диви гълъби на Анкх-Морпорк сумтяха и май дори се кискаха в сенките.

— Какво е това? — озадачен попита Архиканцлерът, под когото стълбата простенваше.

Лорд Ветинари извади ключ от джоба си.

— Доколкото ми е известно, според първоначалния замисъл на господин Джонсън е трябвало да бъде пчелен кошер. Тъй като не се намират триметрови пчели, наложи се да приспособим сградата за други цели.

Той отвори вратата към голяма квадратна стая с широк неостъклен прозорец във всяка стена. Около прозорците имаше хитроумни дървени конструкции с камбанки на пружинки. Явно никое по-едро крилато същество не можеше да влети в стаята, без да се разнесе звън.

А по средата върху една маса се бе накокошинила най-грамадната птица, която Ридкъли бе виждал през живота си. Изви глава към него и му хвърли поглед с едното си жълтеникаво оченце.

Патрицият бръкна в джоба си и извади буркан маринована копърка.

— Тази ни завари малко неподготвени. Минаха почти десет години от получаването на предишното послание. Преди поне винаги имахме скумрия в каче с лед.

— Това не е ли Безцелен албатрос? — пожела да се увери Архиканцлерът.

— Именно. И то старателно обучен. Ще отлети обратно тази вечер. Шест хиляди мили само с бурканче копърка и бутилка сос за риба, която моят писар Дръмнот изровил някъде в кухнята. Изумително.

— Извинете, но накъде ще отлети?

Патрицият се обърна с лице към него.

— Нека си изясним въпроса. Няма да отлети към Уравновесяващия континент. И това не е една от птиците, по които Ахатовата империя изпраща посланията си. Всеизвестен факт е, че ние не поддържаме никакви връзки с онази митична страна. Птицата не е първата, появила се след много години, и не е донесла странно и смущаващо послание. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Не.

— Доволен съм.

Макар Муструм Ридкъли да притежаваше едър и едновременно с това пъргав мозък, двусмислиците и двуличието не бяха предпочитаната му територия. Вторачи се в яката и наглед опасна човка.

— Съвсем си прилича на проклет албатрос. Нали и вие потвърдихте? Тоест, не е ли…

Лорд Ветинари изрази с жест досадата си.

— Да оставим настрана уроците по орнитология. Важното е, че птицата носеше в кесийката за съобщения ето това листче…

— Не искате ли да кажете всъщност, че не е носила листчето? — измънка Ридкъли, който се мъчеше да намери някаква твърда опора за ума си.

— А, да. Разбира се, точно това имах предвид. Ето листчето, което птицата не е донесла. Разгледайте го.

— Прилича на рисунка — отбеляза Архиканцлерът.

— Пиктограми, с които пишат в Ахатовата империя.

— Значи в края на краищата не са пиктограми, така ли?

— Правилно, правилно — въздъхна Патрицият. — Виждам, че напредвате бързо в основите на дипломацията. А сега… вашето мнение, моля.

— Ами прилича ми на „Драскулка, драскулка, драскулка, Магесник“.

— От което стигате до заключението, че?…

— Захванал се е с нашия Занаят, защото не го е бивало в правописа ли? Всъщност кой го е писал? Тоест… нарисувал?

— Не знам. Великите везири пращаха по няколко реда от време на време, но както се досещам, напоследък там има безредици. Забележете, че липсва подпис. И въпреки това не мога да пренебрегна посланието.

— Магесник ли… — замислено промърмори Ридкъли.

— А пиктограмите означават „Изпратете ни веднага Най-големия“ — подсказа Лорд Ветинари.

— …магесник… — мънкаше си под носа Архиканцлерът и почукваше с нокът по листчето.

Патрицият подхвърли копърка на албатроса, който я погълна алчно.

— Империята разполага с армия от един милион мъже — подхвана управникът на Анкх-Морпорк. — За наше щастие тамошните владетели предпочитат да се преструват, че извън пределите на Империята има брулена от ветровете безполезна пустош, населена с призраци и вампири. Обикновено не проявяват дори нищожен интерес към нашите дела. Късметлии сме, защото те са лукави, богати и могъщи. Да си призная, вече разчитах, че са ни заличили от паметта си. Но ето… Разчитам, че ще успея веднага да им пратя окаяника, от когото имат нужда, и отново ще забравя за Империята.

— …магесник…

— Дали самият вие не се нуждаете от отпуск? — попита Патрицият с намек за надежда в гласа си.

— Кой, аз ли? Не понасям екзотичната кухня — припряно изрече Ридкъли и повтори тихичко: — Магесник…

— Тази дума явно събуди интереса ви — подхвърли Лорд Ветинари.

— Виждал съм я вече изписана така. Само че не помня къде беше…

— О, уверен съм, че ще си спомните. И още преди часа за следобедния чай ще изпратите Най-големия магьосник, както ще да се изписва, в Империята.

Ченето на Архиканцлера увисна.

— На шест хиляди мили? С магия?! Имате ли представа колко е трудно?

— Държа да остана неосведомен по въпроса.

— Освен това — продължи Ридкъли — онези там са… ъ-ъ, чужденци. Мислех си, че имат предостатъчно свои магьосници.

— Едва ли аз мога да ви осветля по въпроса.

— И не знаем за каква цел им е нужен магьосникът, така ли?

— Не знаем. Убеден съм обаче, че все ще намерите някого, от когото да се лишите без особени затруднения. Струва ми се, че сте мнозина там, в Университета.

— Исках да кажа, че чужденците може да са намислили някаква ужасяваща злина. — Незнайно защо Архиканцлерът пак се сети за Декана и изведнъж се ободри. — Как мислите, дали няма да се задоволят просто с голям магьосник, а?

— Оставям това изцяло на вашата преценка. Но ще бъда доволен, ако до довечера мога да изпратя на свой ред съобщение, че Най-големият магьосник е потеглил накъдето трябва. После можем да забравим случая.

— Естествено ще бъде извънредно трудно да върнем колегата — промърмори Ридкъли, а Деканът все не му излизаше от ума. — На практика ще бъде невъзможно — добави той с неуместна радост. — Сигурно ще се мъчим месеци наред, но напразно. Да, ще опитаме всичко по силите си, само че няма да постигнем успех. По дяволите!

— Виждам, че горите от нетърпение да приемете предизвикателството на тази трудна задача. Не ме оставяйте да ви губя времето, вместо да се втурнете към Университета и да вземете съответните мерки.

— Хм, все пак… магесник. Напомня ми смътно за нещо. Виждал съм я тази дума.

Акулата не се замисли. Този процес е неприсъщ за акулите. Знакът „=“, общо взето, изчерпва мисленето им. „Виждам“ = „изяждам“.

Но докато пореше лагуната като стрела, мозъчето й се просмукваше полека с определени екзистенциални опасения, по-простичко казано — със съмнения.

Знаеше, че е най-голямата акула наоколо. Всички, които бяха дръзнали да й се опълчат, или избягаха, или се натъкнаха на доброто старо „=“. И все пак тялото й твърдеше, че нещо я догонва със страховита скорост.

Обърна се грациозно във водата и тутакси видя стотици крака и хиляди пръсти, сякаш ненадейно попадна в магазин за деликатеси.

Много неща се вършеха в Невидимия университет и за жалост обучението беше сред тях. Преподавателите отдавна бяха застанали безстрашно лице в лице с препятствието и бяха усъвършенствали всевъзможни методи, за да го заобиколят. Никой не възразяваше, защото студентите правеха съвсем същото.

Системата действаше без засечки и както често става, полека се превръщаше в традиция. Нямаше спор, че се изнасят лекции, защото бяха вписани черно на бяло в учебната програма, фактът, че никой не присъства, беше несъществена дреболия. Понякога се чуваха твърдения, че в такъв случай лекциите не се изнасят изобщо, но никой не ги посещаваше, за да провери дали е вярно. Освен това бе изтъкнат контрааргументът (от Лектора по Оплетено мислене3), че лекциите се провеждат по Същество, значи всичко е наред.

Затова обучението в Университета се опираше предимно на прастария метод да събереш множество млади хора в близост до множество книги с надеждата, че нещо ще прескочи от едното множество в другото. А младите хора съответно се поставяха в близост до кръчмите и пивниците със същата надежда.

Беше средата на следобеда. Професорът по Неопределени изследвания изнасяше лекция в учебна зала 3Б, а задрямването му по същото време в кресло пред камината беше формална подробност, на която никой тактичен човек не би наблегнал.

Ридкъли го срита в глезените.

— Ох!

— Извинявай, че те прекъсвам, Професоре — нехайно изрече архиканцлерът. — Боговете да са ни на помощ, но трябва да свикам Съвета на магьосниците. Къде са останалите?

Професорът си разтърка краката.

— Знам, че Лекторът по Съвременни руни по програма е в зала ЗБ4. Но не знам къде е всъщност. Заболя ме, да знаеш…

— Събери всички. В моя кабинет. След десет минути.

Ридкъли разчиташе безрезервно на този подход. Един не толкова праволинеен ръководител би започнал да обикаля Университета, за да издири нужните му хора. Ридкъли обаче намираше само едного и му вгорчаваше живота, докато всичко станеше според желанията на Архиканцлера.5

Нищо в природата нямаше толкова много стъпала. Вярно, разни твари можеха да се похвалят с множество крака — онези гърчещи се, влажни неща под камъните, — но пък техните крака завършваха простичко, без никакви финтифлюшки като пръсти.

Същество, по-схватливо от акулата, би станало поне малко предпазливо.

Но свойството „=“ се намеси коварно и я тласна напред.

Така акулата направи първата си грешка.

А в подобни обстоятелства „една грешка“ = „небитие“.

Ридкъли чакаше нетърпеливо, а старшите магьосници се точеха един по един, откъснати без време от важните си занимания в зала 3Б. Знае се, че старшите магьосници имат нужда от много лекционни часове, за да смелят подобаващо погълнатата храна.

— Всички ли сте тук? Да, тук сте. Сядайте сега и ме слушайте внимателно. Тъй… Значи, при Ветинари не е долитал никакъв албатрос. И не е изминал цялото разстояние чак от Уравновесяващия контиент, нито пък носи смахнато послание, с което явно ще трябва да се съобразяваме. Проумяхте ли?

Старшите магьосници се споглеждаха.

— Ами… Май някои подробности имат нужда от допълнителни разяснения — престраши се Деканът.

— Може би защото ви говорех с езика на дипломацията.

— А дали ще те затрудни прекалено да бъдеш малко… хм… по-недискретен?

— Трябва да пратим магьосник в Уравновесяващия континент — отсече Ридкъли. — И то до времето за следобедния чай. Помолили са Ветинари да имат на разположение Най-големия магьосник и май се налага да им подберем някого. Само че го пишат „магесник“…

— Ууук?

— Кажи, Библиотекарю.

Библиотекарят на Невидимия университет, който до този миг дремеше с глава на масата, вече се бе изопнал от прилив на бодрост. Бутна енергично креслото си и размахал ръце, за да пази равновесие, напусна стаята в тромав бяг.

— Май си спомни, че някой не е върнал книга навреме — подсмихна се Деканът. Сниши глас: — Между другото само аз ли смятам, че присъствието на маймуна сред персонала накърнява престижа на Университета?

— Само ти — невъзмутимо потвърди Архиканцлерът. — Имаме единствения библиотекар, който може да откъсне с крак нечия ръка. Това вдъхва респект у хората. Онзи ден шефът на Гилдията на крадците ме питаше дали не можем да превърнем и техния библиотекар в маймуна. Да не говорим пък, че е единственият сред вас, мухльовци, които успява да остане буден повече от час на ден. Както и да е…

— Да, но според мен това е срамно — упорстваше Деканът. — И не може дори да се твърди, че е истински орангутан. Четох книга за видовете маймуни. Там пише, че господстващият мъжкар в групата имал огромни издути бузи. Да сте забелязвали Библиотекарят да има такива бузи? Едва ли. И…

— Декане, млъкни! — прекъсна го Ридкъли. — Чудя се дали да те пусна в командировка до Уравновесяващия континент.

— Не виждам защо повдигането на един напълно уместен въпрос трябва да… Моля?!

— Искат Най-големия магьосник. Защо ли се сетих първо за теб, а?

„Защото си единственият измежду познатите ми, който успява да седи на два стола едновременно“ — добави на ум.

— В Империята? — изписка Деканът. — Мен?! Нали там мразят чужденците?

— И ти ги мразиш. Значи ще се погаждате превъзходно.

— Дотам има шест хиляди мили! — хвана се за друга сламка жертвата. — Всеизвестно е, че такова разстояние е прекалено голямо за магии.

— Ъ-ъ… Всъщност това твърдение е неправилно — прозвуча глас откъм другия край на масата.

Всички се озърнаха към Пондър Стибънс, най-младия и потискащо усърден член на преподавателския състав. Подмяташе в ръцете си сложен механизъм от плъзгащи се дървени летвички и зяпаше колегите си над горния му край.

— Ъ-ъ… Няма да е особено труден проблем. Макар досега да се е смятало за неосъществимо, аз съм сигурен, че всичко е въпрос на компенсиране на кинетична енергия и относителна скорост.

След думите му настъпи тишина, изпълнена с недоумение и подозрение, както ставаше обикновено.

— Относителни скорости… — смотолеви Ридкъли.

— Ами да.

Пондър се загледа в своя прототип на логаритмична линийка и зачака. Знаеше, че Архиканцлерът ще вметне някоя забележка, за да покаже на останалите, че все нещо е схванал.

— Да, майка ми се превръщаше в истинска мълния, когато…

— Говоря за това колко бързо се движат нещата в сравнение с други неща — намеси се Пондър, макар и малко късно. — Би трябвало да го направим съвсем лесно. Ъ-ъ… С Хекса.

— А, не! — Лекторът по Съвременни руни избута креслото си назад. — Само това не! Бърникаш в онова, което не разбираш.

— Нали сме магьосници все пак — натърти Ридкъли. — От нас се очаква именно да бърникаме в онова, което не разбираме. Ако се помайваме, докато го разберем, никога нищичко няма да свършим.

— Вижте какво, не съм против да призовем някой демон и да го разпитаме — заусуква Лекторът. — Няма лошо. Но да сглобяваш механична измишльотина, за да мисли вместо теб, това е… това е против Естеството! Трябва ли да напомням — продължи вече не толкова мрачно, — че при решаването на миналия проблем проклетията ти гръмна и после не можахме да се отървем от мравки.

— Това вече го нагласихме — възрази Пондър. — Ние…

— Не мога да не спомена, че последния път забелязах овчи череп някъде по средата — сви вежди Ридкъли.

— Наложи се да го добавим за извършването на окултни изчисления, но…

— Ами зъбните колелца и пружинките? — не мирясваше Архиканцлерът.

— Е, както се оказа, мравките не ги бива много в диференциалния анализ, затова…

— А онова клатушкащо се нещо с кукувичката?

— Часовник за нереалното време. Смятаме, че е от съществено значение за точността…

— Няма никакво значение — намеси се Деканът, — защото не тръгвам никъде. Ако толкова ви се иска, пратете студент. Имаме си ги в излишък.

— Добри така бъдете ако, сливи от компот порция една още искал бих — изрече Ковчежникът. Другите около масата се смълчаха.

— Какво ли иска все пак? — промърмори Ридкъли.

Строго погледнато, Ковчежникът не беше побъркан. Доста отдавна бе преплувал бързеите на безумието и вече се плацикаше в тих вир далеч отвъд тях. Често говореше съвсем членоразделно, макар и не според дори най-снизходителните човешки критерии.

— Аха, пак преживява вчерашния ден — сети се Старшият дискусионен наставник. — Само че отзад напред.

— Би трябвало да пратим именно Ковчежника! — решително заяви Деканът.

— В никакъв случай! Кой ще му дава там хапчетата от сушени жаби?…

— Ууук!

Библиотекарят отново влезе тичешком в кабинета, размахваше оживено някакъв предмет.

Беше червен, поне в някакво неопределено минало. Вероятно преди бе представлявал островърха шапка, вече твърде смачкана и с овъглена периферия. По нея с лъскави пайети бе избродирана една дума. Макар немалко от тях да бяха изгорели, думата се разчиташе лесно: МАГЕСНИК.

— Знаех си, че съм я виждал! — доволен възкликна Ридкъли. — Беше оставена на рафт в Библиотеката, нали?

— Ууук.

Архиканцлерът огледа останките.

— Магесник, а? Що за жалко, безнадеждно човече би пожелало да изпише МАГЕСНИК на шапката си?

На повърхността изскочиха няколко мехурчета, придружени от две-три парчета кожа на акула.

Ринсуинд въздъхна и остави въдицата си на сала. Знаеше, че другите части от хищника скоро ще бъдат извлечени на пясъка. Не разбираше защо. Не ставаха за ядене. Имаха вкус на стари ботуши, киснати в пикня.

Взе парчето дърво, приспособено за весло, и загреба към брега.

Островчето не беше лошо. Бурите като че го подминаваха с пренебрежение. Имаше си кокосови палми, хлебни дървета, някакъв вид фурми. Дори експериментите на Ринсуинд по производство на алкохол се оказаха успешни, макар че после не беше в състояние да ходи две денонощия. От лагуната си набавяше скариди, стриди и раци. А в дълбоката тъмнозелена вода отвъд кораловия риф големи сребристи риби се биеха за привилегията да захапят парче извита тел в края на връвчица. Можеше да се каже, че за половин година, прекарана на островчето, Ринсуинд бе изпитал липсата само на едно нещо. Преди просто не се бе замислял за него. Но сега то, по-точно те не му излизаха от ума.

Чудна работа. Твърде рядко се сещаше за тях, докато си живееше в Анкх-Морпорк, защото винаги му бяха подръка, ако ги пожелаеше. Сега ги нямаше и копнееше за тях.

Салът се опря в белия пясък почти в същия миг, когато голямо кану мина край рифа и влезе в лагуната.

Ридкъли вече седеше зад бюрото си, заобиколен от старшите магьосници. Опитваха се да му кажат какво ли не, макар да съзнаваха опасността да говориш прекалено словоохотливо на Архиканцлера. Опасността се състоеше в това, че той подбираше само приятните му факти, а другите оставяше да се щурат безцелно наоколо.

— И казвате значи, че не е вид сирене?

— Не е — търпеливо повтори Професорът по Неопределени изследвания. — Ринсуинд е нещо като магьосник.

— Беше — натърти Лекторът по Съвременни руни.

— Не е сирене, а? — Ридкъли се разделяше неохотно с допадналата му хипотеза.

— Не е.

— Такова име обаче веднага напомня за сирене. Я си представете: „Искам кило зрял Ринсуинд“. Толкова лесно ти излиза от устата…

— Боговете да го поразят дано, Ринсуинд не е сирене! — кресна Деканът, чието самообладание се пропука за миг. — Не е и кисело мляко, нито друг млечен продукт! Ринсуинд е един проклет трън в задника! Най-страшният позор за магьосничеството! Тъпанар! Нещастник! Между другото, не е тук още от… от онази неприятност с Магизточника преди години.

— Нима? — промълви Ридкъли с дразнеща учтивост. — Доколкото съм чувал, мнозина от магьосниците са се държали особено недостойно тогава.

— Вярно е — озъби се Лекторът по Съвременни руни срещу Декана, който пък веднага се наежи.

— Нищо не знам за онази история. Тогава не бях Декан.

— Е, да, ама пак беше от старшите преподаватели.

— И така да е, случи се, че точно по онова време гостувах на леля си, ако искаш да знаеш…

— Едва не взривили целия град!

— …а тя живее чак в Куирм.

— И Куирм не остана незасегнат, спомням си добре.

— Близо до Куирм живее. Наоколо! Даже не е толкова близо. Доста път има по брера…

— Ха!

— Лекторе, а ти май си прекалено добре осведомен за онзи инцидент… — пусна усмивчица Деканът.

— Аз… Какви ги дрънкаш?! Аз… се занимавах усилено с изследвания по онова време. Дори не забелязвах какво става край мен…

— Половината Университет се разхвърча на парчета! — Деканът се опомни изведнъж и добави: — Поне така разправяха по-късно. Когато се върнах от гостуването при леля.

— Да, но вратата ми е много дебела и не пропуска звуци…

— И освен това знам, че Старшият дискусионен наставник е бил тук, защото…

— …защото е тапицирана с онова зеленото кече и не се чува дори…

— Подремна си да време е ми май.

— Всички си затворете устите на секундата! — Архиканцлерът впи в околните яростен поглед, изпълнен с ясната невинност на човек, който поначало е лишен от въображение, а и наистина, съвсем правдиво, е бил на стотици мили оттук по време на последния срамен скандал в Университета.

— Точно така — похвали ги, щом настъпи тишина. — Да разбирам, значи, че онзи Ринсуинд е малко нещо идиот, а? Декане, само ти говори. Другите да си мълчат.

Деканът изглеждаше смутен.

— Ами, ъ-ъ… Тоест не виждам никакъв смисъл. Той дори не умее да прави свестни магии. Каква полза от него? Пък и… където отива Ринсуинд — Деканът сниши глас, — неприятностите вървят по петите му.

Архиканцлерът забеляза, че магьосниците се скупчиха по-наблизо, сякаш да си вдъхват смелост взаимно.

— На мен ми звучи добре — отбеляза той. — Няма по-подходящо място за неприятностите. Става зле, като минат пред теб и ти се изпречат.

— Не ме разбра правилно — промърмори Деканът. — Неприятностите го следваха по петите на стотиците си малки крачета.

Усмивката си остана на устните на Ридкъли, но лицето му се скова.

— Декане, да не си гълтал от хапчетата на Ковчежника?

— Муструм, уверявам те…

— Ами тогава недей да плещиш глупости.

— Както кажеш, Архиканцлер. И все пак си наясно, че може да минат години, докато го открием, нали?

— Хм — намеси се отново Пондър, — ако имаме тавмичните му данни, според мен Хексът ще свърши работата за не повече от ден…

Деканът го опари с поглед.

— Това не са никакви магии! — отсече възмутено. — Най-обикновено… инженерство!

Ринсуинд преджапа плиткото. С остър кремък отсече върха на кокосов орех, който бе оставил в сенчеста локвичка. Надигна го към устните си.

Върху него падна нова сянка.

— Здрасти — изрече тя нерешително.

Въпреки всичко не беше напълно невъзможно, ако говориш достатъчно дълго на Архиканцлера, да пробуташ някой и друг факт в главата му.

— Я да проверя правилно ли ви разбрах. Онова приятелче Ринсуинд е било преследвано едва ли не от всяка армия по света, животът го е подмятал като грахче върху тъпан. Отгоре на всичко май единствен сред магьосниците знае нещо за Ахатовата империя, защото се сприятелил с… — той си погледна записките — …с „дребния очилат чудак“, пристигнал оттам, който му подарил смехорията с много крачета, дето все я споменавате много уклончиво. И добре се оправя с езиците. Дотук всичко вярно ли е?

— Абсолютно, Архиканцлер — потвърди Деканът. — Ако искате, наречете ме тъпанар, но не проумявам кому и за какво е нужен.

Ридкъли отново се взря в записките си.

— Да смятам ли, че ти си решил да отидеш вместо него?

— Не, разбира се…

— Декане, аз пък мисля, че не си прозрял нещо очевадно — ухили се Архиканцлерът прекалено весело. — Най-малкият общ знаменател, образно казано. Копелето умее да оцелява. Направо е гений в това. Открийте го. Докарайте го. Все ми е едно къде ще го търсите. Ами ако горкият скапаняк пак се е натъкнал на нещо страшно!

Кокосовият орех не помръдна в ръката му, но очите на Ринсуинд зашариха лудешки наляво-надясно.

В полезрението му се появиха три фигури. Несъмнено бяха женски. Всъщност преливаха от женственост. Не носеха кой знае колко дрехи, а косите им изглеждаха твърде изящно вчесани за хора, които допреди малко са гребали в голямо бойно кану. Често е така с войнствените амазонки.

Тънка струйка кокосово мляко се стичаше от върха на брадицата му.

Една от жените излезе напред, отметна рус кичур и му се усмихна лъчезарно.

— Знам, че звучи малко неправдоподобно — започна тя, — но аз и моите сестри сме представителки на още неоткрито племе, чиито мъже бяха погубени от смъртоносна, но кратка и засегнала само тях епидемия. Сега обикаляме тези острови в търсене на мъж, за да продължим рода си.

„Ей, колко тежи човечето според вас?“

Веждите на Ринсуинд подскочиха на челото му, а жената свенливо сведе поглед.

— Сигурно се чудиш защо всички сме руси и светлокожи, докато другите жители на архипелага са мургави. Поредната генетична случайност, нали разбираш.

„Шейсет, най-много шейсет и пет кила. Добави и едно-две кила мръсотия и парцали. Ъ-ъ… А открихте ли… нали се сещате… ОНОВА?“

„Всичко ще сплескаме накрая, господин Стибънс, ще видите. Знам си аз.“

„Та той е само на шестстотин мили оттук! Определили сме точно собствените си координати, той пък е в подходящата за прехвърляне половина на Диска. Всичко съм пресметнал с Хекса, няма как да сбъркаме.“

„Да де, ама никой ли не вижда… онова… с крачетата?“

Веждите на Ринсуинд вече играеха странен танц. Тих задавен звук се изтръгна от гърлото му.

„Не, не виждам… онова. Ей, хора, стига сте ми пръскали слюнки по кристалното кълбо!“

— Разбира се, ако дойдеш с нас, обещаваме ти… земни чувствени наслади, за каквито само си мечтал досега…

Кокосовият орех тупна на пясъка. Ринсуинд преглътна тежко. В очите му искреше трескав гладен поглед.

— Може ли да… да ми ги направите на пюре? — изцвили той.

„СЕГА!“

В първия миг усети някакъв натиск. После светът се отвори пред Ринсуинд и го засмука.

Проточи се напред и изтъня.

Край него се стрелкаха размазани от скоростта облаци. Когато отново посмя да отвори очи, далеч пред него се мержелееше тъмна точица.

След секунда се превърна в плътен облак от предмети. Два тежки тигана, голям бронзов свещник, няколко тухли, стол и купа за желе, измайсторена като замък.

Цапардосаха го поред, а купата дори издрънча сякаш присмехулно, отскачайки от главата му.

Следващото нещо беше осмоъгълник. От тебеширени линии.

Ринсуинд се стовари в него.