Ридкъли се вгледа критично.

— Не бих казал, че има дори шейсетина килограма. Е, както и да е… Добре се справихте, господа.

Раздърпаното плашило насред осмоъгълника се изправи немощно на крака и угаси с длани няколко минипожара, разгорели се по дрехите му. Огледа се тъпо и изблея:

— Хехехе?

— Нищо чудно засега да не се ориентира — уместно отсъди Архиканцлерът. — В края на краищата измина шестстотин мили за не повече от две секунди. Внимавайте да не го стреснете прекалено.

— Като с лунатиците ли? — попита Старшият дискусионен наставник.

— Защо пък намесваш лунатиците?

— Ами събудиш ли ги изведнъж, окапват им краката. Баба ми се кълнеше, че точно така ставало.

— А сигурни ли сме, че това е Ринсуинд? — недоверчиво попита Деканът.

— Разбира се, че е той! — възмути се Старшият наставник. — Нали го издирвахме часове наред по света?

— Не е изключено да сме призовали някоя опасна окултна твар — озъби се непреклонно Деканът.

— Виждаш шапката и се съмняваш?!

Беше островърха шапка. Или поне личеше намерението да е такава. Подобие, изработено от бамбукови трески и листа от кокосова палма, може би с надеждата да привлече духнал наблизо повей на магьосничество. Раковини, привързани със стръкчета трева, образуваха на шапката буквите МАГЕСНИК.

А съществото, на чиято глава се мъдреше тя, сякаш гледаше право през сборището. Изведнъж движенията му станаха целеустремени, то се измъкна рязко от осмоъгълника и тръгна към вратата, зад която беше коридорът.

Магьосниците го последваха предпазливо.

— Не знам дали да вярвам на баба ти. А тя колко пъти е виждала това необичайно явление?

— Де да знам. Не искаше да си признае.

— Ей, знаете ли, че Ковчежникът доста нощи броди насън?

— Сериозно?

Ринсуинд — ако той беше призованото същество — излезе на площада Сатор.

Наоколо имаше плътно гъмжило. Въздухът трептеше над мангалите, около които свещенодействаха продавачите на лешници и горещи картофи, в него отекваха традиционните за Анкх-Морпорк подвиквания.6

Олюляващата се фигура се примъкна към кльощав мъж, наметнат с огромно палто, който печеше нещо на малка скара в широк поднос, провесен на врата му.

Вероятният Ринсуинд се вкопчи в края на подноса.

— Имаш… ли… картофи? — нададе гърлен рев плашилото.

— Картофи ли? Нямам, достопочтени господине. Затова пък предлагам наденички в хлебче.

Вероятният Ринсуинд се смръзна. После се обля в сълзи.

— Наденички в хле-е-е-бче-е! Миличките ми на-дени-и-ички-и-и в… в… в… хлебче-е-е! Да-а-а-ай ми-и-и-и!

Награби три и се помъчи да ги пъхне наведнъж в устата си.

— А стига, бе! — ахна Ридкъли.

Фигурата вече полупритичваше, полупърхаше, а от невчесаната й брада хвърчаха трошици и парченца трудно определими продукти от прасе.

— За пръв път виждам някой да изяде три от наденичките в хлебче на Диблър Сам-си-прерязвам-гърлото и да изглежда толкова щастлив — учуди се Старшият наставник.

— Аз пък за пръв път виждам някой да изяде три от тях и да не му се подкосят краката — промърмори Деканът.

— Определено не се е случвало и някой да награби три наденички в хлебче, без да си плати, и отгоре на всичко да му се размине — довърши Лекторът по Съвременни руни.

Плашилото се въртеше весело по площада, а сълзите се стичаха на воля по бузите му. Пируетите го отведоха до началото на тъмна тясна уличка, откъдето по-дребна фигура изскочи зад гърба му и с известни усилия успя да го цапардоса по тила.

Любителят на наденички се свлече на колене и съобщи на света:

— Олеле!

— Не, не, не и не!

Доста по-възрастен мъж се показа от уличката и отне палката от непохватните ръце на хлапака, а жертвата стенеше в краката му.

— Дължиш извинение на горкия господин! — загълча мъжът. — Какво ли ще си помисли за нас? Виж колко те улесни, а ти как му се отплати? А бе, ти знаеш ли изобщо какво правиш?

— Мрън-мрън-мрън, господин Богис — отвърна момчето, заболо поглед във върховете на обувките си.

— Я повтори!

— Удар изотзад със замах през рамо, господин Богис.

— Изотзад през рамо?! Така ли си мислиш, че се прави?! Брей, удар изотзад през рамо! Ей това — извинете, господине, ще ви изправим само за секундичка — ей това е удар изотзад през рамо!…

— Олеле! — писна жертвата и внезапно изненада всички интересуващи се от случката: — Ха-ха-ха!

— Видяхте ли, некадърници! Я елате по-наблизо…

Още половин дузина хлапаци се изнизаха от уличката и се скупчиха около господин Богис, злополучния му ученик и ударения, който се клатушкаше в кръг и пъшкаше, но незнайно защо продължаваше да се радва с изумителна сила на живота.

— Слушайте внимателно — подхвана господин Богис с тон на печен занаятчия, споделящ професионалния си опит с празноглави лентяи, — когато издебнете клиент откъм тъмна пресечка, правилната процедура се състои в… А, здравейте, господин Ридкъли, не ви забелязах досега.

Архиканцлерът му кимна приветливо.

— Не ни обръщайте внимание, господин Богис. Подготвяте бъдещата смяна, тъй ли?

Богис драматично завъртя очи.

— Не знам вече какво им набиват в главите по тия училища! През цялото време само четат и пишат. Аз като бях момче, в училище се грижеха да запомним поне нещо полезно. Сега… да, ти, Уилкинс, стига си се хилил, ами опитай! Извинете ни, господине, няма да ви отнемем много време…

— Олеле!

— Не, не, не и не! И престарялото ми бабче щеше да замахне по-пъргаво! Гледайте! Пристъпваш кротичко, слагаш ръка на рамото му, за да не шавне случайно… Хайде, какво се туташ?… После го правиш леко и ловко…

— Олеле!

— Я да видим ще обясни ли някой в какво сбърка другарчето ви?

Зашеметената фигура се изниза пълзешком. Забелязаха я само старшите магьосници, а господин Богис вече демонстрираше тънкостите в занаята върху главата на Уилкинс.

Плашилото пак се изправи и се втурна напред в криволици. Още приличаше на хипнотизиран.

— Ей, ама той плаче! — възкликна Деканът.

— Не виждам нищо странно в това — изсумтя Архиканцлерът. — Но защо ли се кикоти в същото време?

— Все по-любопитно — намеси се и Старшият наставник.

Насинена и по всяка вероятност отровена, фигурата се насочи обратно към Университета, следвана неотлъчно от магьосниците.

Този път се забърза конвулсивно през главното фоайе и тръгна към Библиотеката.

Там чакаше Библиотекарят — ухилен, както само един орангутан може да си разтегли устата, и протегнал в ръцете си оръфаната островърха шапка.

— Изумително! — провикна се Ридкъли. — Значи било вярно! Магьосникът винаги се връща при шапката си!

Плашилото награби шапката, прогони от нея няколко паяка, захвърли жалкото растително подобие и я нахлупи.

Ринсуинд примига срещу озадачените старши магьосници. За пръв път в очите му замъждука светлината на разума, като че досега единствено рефлексите го бяха направлявали.

— Ъ-ъ… Какво изядох преди малко?

— Ами… Три от най-хубавите наденички в хлебче на Диблър — любезно обясни Ридкъли. — Е, нали се сещаш, искам да кажа „най-типичните“.

— Ясно. А кой ме халоса няколко пъти по главата?

— Чираци от Гилдията на крадците.

Ринсуинд примига още по-стъписано.

— Това да не е Анкх-Морпорк?

— Да.

— Вече предполагах — проточи той. — Е — добави, падайки по лице, — върнах се най-после.



Лорд Хонг бе пуснал хвърчило. Управляваше го безупречно.

Всичко вършеше безупречно. Акварелите му бяха съвършени. Стихотворенията му бяха съвършени. Когато сгъваше лист хартия, всеки ръб беше съвършен. И показваше богато творческо въображение. Лорд Хонг отдавна се бе отказал да гони съвършенството, защото вече го бе приковал към стената в една от тъмниците си.

Беше на двадесет и шест години, строен и красив. Носеше съвсем малки, съвсем кръгли очилца с тънки стоманени рамки. Ако някой помолеше хората, които са го виждали, да го опишат, чуваше: „Гладък, та чак лакиран.“7 Бе се издигнал до предводител на един от най-могъщите родове в Империята чрез неуморно усърдие, пълно съсредоточаване на интелектуалната енергия и шест превъзходно уредени смъртни случая. Последен се прости с живота баща му, който умря щастлив от факта, че неговият син спазва родовата традиция. Великите родове почитаха починалите си праотци и нямаха нищо против да увеличат броя им преждевременно.

Сега неговото черно хвърчило с нарисувани две големи очи се спусна устремно в небето. Едва ли е нужно да се споменава, че Лорд Хонг бе изчислил траекторията безупречно. Въжето, намазано с лепило и натрошено стъкло, сряза въжетата на съперниците и запрати хвърчилата им в безразборно падане към земята.

Последваха ръкопляскания от страна на зрителите. Хората почти винаги намираха за благоразумно да аплодират Лорд Хонг.

Той подаде края на въжето на един слуга, кимна пестеливо на победените съперници и се прибра в палатката си.

Седна и се обърна към посетителя.

— Е, какво направихте?

— Изпратихме посланието незабелязано за останалите.

— Напротив. Видели са ви поне двадесет души. Имате ли представа колко е трудно за стражите да гледат право напред и да се преструват на глухи, докато вие вдигате шум като цяла армия и си шепнете гръмко един на друг, че трябва да пазите пълна тишина? Честно казано, вие, хора, сте лишени от революционна искра в душите. А какво ти е на ръката?

— Албатросът ме клъвна.

Лорд Хонг се усмихна. Хрумна му, че птицата може да е сбъркала посетителя с някоя копърка, и то не без основание. Имаше изцъкления поглед на риба.

— Не ви разбирам, о, господарю — промълви мъжът на име Две Огнени Билки.

— Радвам се.

— Но те вярват в Най-големия магьосник, а вие желаете той да се появи тук?…

— Естествено. Имам… свои хора в — насили се да произнесе чуждестранните звукосъчетания — Анкх-Мор-По-Кал. Онзи, когото толкова глупаво смятат за Най-големия магьосник, наистина съществува. Но искам да споделя с теб, че там го смятат за некадърен и страхлив мазник. Дори е прочут с недостатъците си. Затова съм убеден, че Червената армия трябва да получи мечтания си водач, а ти? Това… ще повдигне бойния им дух. — Пак се усмихна. — Такава е политиката.

— Аха…

— Сега си върви.

Щом остана сам, Лорд Хонг взе една книга. Не че заслужаваше напълно това определение — беше от съшити с конец листове хартия и писана на ръка.

Бе я чел неведнъж, но още се развеселяваше, може би защото авторът бе успял да сбърка за толкова много неща.

Този път обаче откъсваше поред листовете и докато четеше следващата страница, внимателно оформяше от тях хризантеми.

— Най-големият магьосник — изрече по едно време. — О, да…



Ринсуинд се събуди. Под себе си усещаше чисти чаршафи, а никой не подканяше: „Хайде бе, претършувайте му джобовете!“. Обещаващо начало.

Продължаваше обаче да стиска клепачи — ако отвореше очи, някой може би чакаше тъкмо това, за да му вгорчи живота.

А наоколо, съдейки по гласовете, се препираха застаряващи мъже.

— Всички пропускате най-важното. Той оцелява. Нали ми разправяхте през колко премеждия е минал, пък още е жив.

— Какво говориш? Не виждаш ли, че целият е в белези?

— Именно, Декане! Повечето са по гърба му. Успява да надбяга неприятностите. Май Някой Горе го харесва.

Ринсуинд трепна. Отдавна подозираше, че Някой Горе има особено отношение към него, но не би го нарекъл симпатия.

— Че той дори не е истински магьосник! Никога не получи повече от два процента точки на изпит!

— Ей, човекът се събуди — намеси се нов глас.

Ринсуинд се предаде и отвори очи. Над него се надвесваха множество брадати и излишно розовеещи лица.

— Как си, приятелче? — попита го един и му протегна ръка. — Аз съм Ридкъли. Архиканцлер. Добре ли се чувстваш?

— Всичко ще тръгне на зле — убедено отвърна Ринсуинд.

— Как тъй?

— Просто си знам. Всичко ще тръгне на зле. Ще се случи нещо ужасно. Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи.

— Видяхте ли? — сопна се Деканът. — Стотици малки крачета, казвах ви аз. Защо ли никой тук не ме слуша?

Ринсуинд се надигна в постелята.

— Хич не се и опитвайте да се държите мило с мен. Никому не съм нужен за нещо приятно.

Объркани спомени от съвсем скорошното минало изплуваха в ума му. За миг се поддаде на съжалението, че картофите, заели неоспоримо първо място в желанията му през онзи миг, явно нямаха същата завидна позиция в мислите на младата дама. Вече подозираше, че ако човек е облечен оскъдно като нея, едва ли има предвид някакво кореноплодно, когато говори за „земни чувствени наслади“.

Той въздъхна.

— Добре, какво ще ме сполети?

— Попитах те как се чувстваш.

Ринсуинд упорито врътна глава.

— Няма смисъл. Мразя хората да се държат приятелски с мен. Това означава, че ще ми се случи страшна беда. Имате ли нещо против, ако крещя?

На Ридкъли му писна.

— Слушай, противно дребно човече, веднага се измъквай от леглото и идвай с мен, иначе ще съжаляваш!

— Аха, така вече бива! Свикнал съм — добави Ринсуинд мрачно.

Опря крака в пода и стана предпазливо.

— Лекторе…

— Да, Архиканцлер? — веднага отвърна Лекторът по Съвременни руни и от гласа му сякаш покапа невинност.

— Какво криеш зад гърба си?

— Моля?

— Прилича ми на някакъв инструмент — неумолимо настоя Архиканцлерът.

— А, това ли… — промълви Лекторът, като че едва сега забеляза четирикилограмовия чук в ръката си. — Я виж ти… ама то наистина е чук! Да не повярваш… Чук. Трябва да съм го вдигнал от пода. Да няма безпорядък, нали разбираш.

— Не мога да не отбележа — продължи Ридкъли, — че Деканът се опитва да потули в ъгъла бойна брадва.

Зад Професора по Неопределени изследвания се чу мелодичен звън.

— Това май е трион, нали? Още някой донесъл ли си е сечиво? Ясно. Ще проявите ли любезността да ми обясните що за глупости вършите?

— Е, ти изобщо не можеш да си представиш какво ставаше тогава — смънка Деканът, който отбягваше да го погледне в очите. — В онези дни човек не смееше да си обърне гърба и за пет минутки. Чуваш тупуркането на проклетите крачета и…

Ридкъли вече не го слушаше. Обгърна с ръка костеливите рамене на Ринсуинд и го поведе към голямото фоайе.

— Я да си поприказваме с теб. Както чувам, не си много способен в магиите.

— Вярно е.

— И не си взел нито един изпит?

— Боя се, че е истина.

— Но всички те наричат магьосника Ринсуинд, а?

Ринсуинд се загледа в краката си.

— Ами аз поработих тук, бях нещо като помощник на Библиотекаря… пък и разни други неща вършех…

— Нека все пак уточним — никога не си придобивал правото да се наричаш магьосник, нали?

— Формално не, но…

— Разбирам. Значи имаме сериозен проблем.

— Нося ей тая шапка с надпис „Магесник“ на нея — с надежда подсказа Ринсуинд.

— Уви, не е от значение. Хм… Неприятно затруднение. Сега да те питам друго — колко дълго можеш да издържиш без въздух?

— Не знам. Една-две минути. Толкова ли е важно?

— Ами има връзка с приковаването към някоя от опорите на Бронзовия мост — с главата надолу, между другото — за период от два прилива, както и с последващото обезглавяване. Съжалявам, но това е предвиденото в закона наказание за хора, неоснователно представящи се за магьосници. Какво да се прави…

— О, не!

— Няма друга възможност. Иначе направо ще газим до кръста в море от хора, които без никакво право носят островърхи шапки. Много жалко. Нищо не мога да направя. С вързани ръце съм. Законът допуска да станеш магьосник, като или завършиш Университета, или извършиш велики дела за напредъка на магията. Както изглежда…

— Защо не ме върнете на моето островче? Толкова ми харесваше там! Беше скучно! Ридкъли печално поклати глава.

— Няма как. Нарушението е извършвано в продължение на много години. Щом не си завършил Университета или не си — Архиканцлерът заговори по-натъртено — извършил велики дела за напредъка на магията, налага се да заръчаме на портиерите8 да намерят въже и…

— Аз, такова… Изглежда спасих света два-три пъти. Не се ли брои?

— Някой от Университета видя ли те да го правиш?

— Не ми се вярва. — Ридкъли поклати глава.

— Значи не е достатъчно. Жалко, защото ако бе извършил велики дела за напредъка на магията, бих ти позволил да имаш и шапката, и онова, върху което я носиш.

Ринсуинд се оклюма. Архиканцлерът въздъхна и опита за последен път.

— И тъй, щом не си издържал успешно изпитите си и не си ИЗВЪРШИЛ ВЕЛИКИ ДЕЛА ЗА НАПРЕДЪКА НА МАГИЯТА…

— А-а… Не може ли поне да се опитам да извърша велики дела? — плахо попита Ринсуинд.

Имаше изражението на човек, комуто е добре известно, че светлината в края на тунела е от фаровете на връхлитащия насреща влак.

— Нима искаш? Хм… Е, това се казва подходящо хрумване — похвали го Архиканцлерът.

— А що за дела могат да се нарекат „велики“?

— О, обикновено от теб би се очаквало да… например да потеглиш в търсене на ключа към важна тайна или да откриеш отговора на древен, но все още мъчителен въпрос… Ей, по дяволите, каква е тази гадост с многото крачета?

Ринсуинд дори не си направи труда да погледне. Лицето на Ридкъли, озърнал се през рамо, му стигаше.

— Аз май знам…



Магията не е като математиката. Подобно на целия Свят на Диска тя се подчинява на здравия разум, но не и на логиката. И по нищо не прилича на готвенето, да речем. Кексът си е кекс. Смесете правилно съставките, спазвайки точно съотношението им, опечете ги на най-подходящата температура… и се случва един кекс. Телешкото задушено с ориз няма нужда от намесата на лунни лъчи, за да е вкусно. И за майсторски приготвеното суфле не е необходима непременно ръката на девица.

Все пак хората, засегнати от заразата на любопитството, често си задават въпроса има ли изобщо правила в магията. Известни са повече от петстотин заклинания, за да си осигуриш любовта на точно определен човек. Простират се от чудати занимания с папратово семе в полунощ до много неприятни манипулации с рог от носорог в който и да е час… е, може би не веднага след хранене. Дали е възможно (упорстват любопитковците) анализът на тези заклинания да разкрие някакъв мъничък, но могъщ общ знаменател, някакво метазаклинание, простичко късо уравненийце, чрез което желаната цел да бъде постигната по-лесно? Пък и на носорозите би им олекнало.

За да отговори на тези въпроси, бе построен Хексът, макар и Пондър Стибънс да изпитваше неловкост, когато изричаше думата „построен“ в който и да е възможен неин смисъл. Вярно, той и неколцина подбрани студенти бяха сглобили нещото, нямаше съмнение, но… ами… често му се струваше, че някои допълнителни части си се появяват ей така, самички.

Например беше уверен, че никой не е проектирал Генератора на лунните фази, но той се мъдреше някъде там и беше съществена и важна част. Все пак те бяха вградили Часовника за нереалното време, обаче никой си нямаше и представа как работи.

Пондър вече подозираше, че се е натъкнал на поредния случай на самотворяща се причинност. Този риск никога не е за пренебрегване в място като Невидимия университет, където действителността е изопната до прозрачност и през нея подухват множество особени ветрове. Ако беше така, значи всъщност нищо не проектираха. Просто обличаха с материални дрешки вече съществуваща идея, придаваха плът на сянка, напираща устремно към битието.

Обясняваше надълго и нашироко на колегите си, че Хексът не мисли. Набиваше им в главите колко е очевидно това. Част от творението бяха часовникови механизми. Друга — много голяма — част се състоеше от мравешка ферма (интерфейсът, в който дребните буболечки щъкаха нагоре-надолу по малък механизъм и завъртаха извънредно важно зъбно колело, беше истински шедьовър според Стибънс). Най-съществени обаче бяха сложно контролираните поточета от мравки по лабиринт от стъклени тръбички.

Но много други детайли като че се натрупваха сами, например аквариумът и вятърните камбанки, които се оказаха незаменими. Едно мишле си направи уютна дупка насред Хекса и му позволиха да стане детайл, защото машината се повреждаше всеки път, когато го извадеха. Нищо в тази джунгла от измишльотини не би могло да мисли, освен в много ограничен смисъл — за бучка сирене или захар. И все пак… Посред нощ, когато Хексът работеше усилено, тръбичките шумоляха от тичащи мравки, разни неща подрънкваха без никаква очевидна причина, а аквариумът се спускаше на подвижната си поставка, за да има операторът някакво развлечение през мудно точещите се часове… Тогава човек би могъл да поумува що е то мозък и що е то мисъл и дали неживите неща са способни да мислят. И дали всъщност мозъкът не е по-усъвършенствана версия на Хекса (или около четири сутринта, когато частите на часовниковия механизъм изведнъж се завъртаха в обратната посока, а мишлето изпискваше — дали мозъкът е не чак толкова съвършена версия на Хекса). Също би могъл да се зачуди дали цялото понякога не поражда нещо, което никак, ама никак не се съдържа поначало в частите му.

Накратко, Пондър нерядко се безпокоеше по мъничко.

Седна пред клавиатурата. По размери тя почти достигаше останалото в Хекса, събрано накуп — имаше нужда от място за всичките лостове и ръкохватки. А отделните клавиши спускаха за миг малки прегради в жлебове, за да насочат мравките по нови пътечки.

Отне му време да съчини формулировката на проблема, но най-сетне се подпря с крак и дръпна лоста „Въвеждане“.

Мравките се защураха по други тръбички. Часовниковият механизъм се раздвижи. Завъртя се и дребно устройство, за което Пондър бе готов да се закълне, че е липсвало до вчера. Наглед мереше скоростта на вятъра.

След няколко минути кубчета с окултни символи изтрополиха в подноса за изходни данни.

— Благодаря ти — учтиво изрече Пондър и се почувства пълен глупак.

Но в творението имаше някакъв несъмнен напън, упорит, макар и ням стремеж към далечна и неразгадаема цел. Като магьосник Пондър бе срещал подобно явление само при жълъдите — тъничко, едва доловимо гласче: „Да, аз съм нищожно, зелено и просто, но мога смело да си мечтая за дъбрави.“

Онзи ден Ейдриън Ряпосем бе набрал „Защо?“, за да види какво ще последва. Някои студенти веднага предсказаха, че Хексът ще пощурее, докато се опитва да разнищи въпроса. А Пондър очакваше да получат съобщението „????“, което се появяваше потискащо често.

Вместо това мравките се оживиха необичайно и накрая изтракаха кубчета: „Защото“.

Другите се скриха зад набързо превърнато в барикада бюро, а Ряпосем набра храбро: „А защо изобщо?“

След време получи отговор: „Защото така. ???? Грешка във вечния домейн. +++++ Рестартирай системата +++++“

Нямаше повече закачливи въпросчета. Никой не рискуваше да прочете отговорите.

Броени часове след това изникна подобието на счупен чадър с накачени по него херинги, точно зад карикатурата на плажна топка, която издаваше звука „пър“ на всеки четиринадесет минути.

Разбира се, книгите за магията също бяха в някакъв смисъл… личности заради скритата в страниците им мощ. Затова беше неразумно да се влиза в Библиотеката без здрава пръчка в ръка. А Пондър взе, че помогна да възникне машина за изучаване на магията. Магьосниците от прастари времена знаеха, че актът на наблюдението променя обекта, който е наблюдаван, но честичко забравяха, че променя и наблюдателя.

В главата му витаеха смътни опасения, че Хексът е започнал да се променя самостоятелно.

И ето че се стигна да каже „благодаря“. На нещо, което сякаш бе изработено от стъклар, страдащ от хронично хълцане.

Погледна пак полученото заклинание, преписа го припряно и излезе бързешком.

Хексът продължи да си потраква в опустялата стая. Редовно и по график се чуваше „пър“. Часовникът за Нереалното време тиктакаше, но някак особено.

В подноса за изходни данни отново се чу трополене.

„Няма за какво. ++????++ Грешка. Свърши сиренето. Рестартирай системата.“



Пет минути по-късно.

— Мъдро крушово дърво, а? — промърмори Ридкъли. — Извънредно интересно.

Коленичи и се наведе чак до пода в опит да надникне отдолу.

Багажът се отдръпна. Бе свикнал с ужаса, уплахата, страха и паниката. Рядко се бе срещал с любознателност досега.

Архиканцлерът стана и си изтупа дрехите.

— А, дойде ли най-после — подхвърли на фигурата с ръст на джудже. — Донесе ли градинската стълба? Модо, трябва да свалиш Декана от полилея.

— Много съм си добре тук, уверявам ви — разнесе се глас някъде изпод тавана. — Дали някой няма да бъде така любезен да ми подаде чашата чай горе?

— Изумително е обаче — спокойно продължи Ридкъли — как Старшият дискусионен наставник успя да се побере в шкафа със сервизите. Не съм и предполагал, че човек може да се сгъне така.

— Ами аз… само реших да преброя не липсва ли нещо от сребърните съдове — глухо избоботи шкафът.

Багажът отвори капака си и неколцина магьосници отскочиха страхливо.

Архиканцлерът огледа стърчащите тук-там зъби от акула.

— Изтребител на морски хищници, а?

— О, върши го с увлечение — подсказа Ринсуинд. — Понякога дори ги извлича на брега и подскача върху тях.

Ридкъли беше леко стъписан. Мъдро крушово дърво рядко се намираше оттук та чак до Кръглото море. Нищо чудно да не бе останало нито едно живо. Малцина от магьосниците имаха късмета да получат по наследство малък жезъл от такъв материал.

Една от силните страни в характера на Архиканцлера беше икономията на емоции. Обзе го любопитство, дори можеше да се каже, че е слисан. А когато странният предмет се стовари насред кръга от магьосници и причини великолепното вертикално ускорение на Декана, Ридкъли изпита и лека тръпка на неувереност. Но изобщо не се уплаши. Липсваше му въображение.

— Брей, брей… — промълви някой от магьосниците.

Архиканцлерът вдигна поглед.

— Ковчежник, какво има?

— Муструм, мисля си за книгата, която Деканът ми даде да прочета. За човекоподобните маймуни.

— Нима…

— Много е увлекателна — увери го Ковчежникът, който се намираше в по-умерения период на психическия си цикъл и затова горе-долу осъзнаваше действителността, макар и да бе отделен от нея с умствения еквивалент на пет мили памук. — И онова, което той каза, си е съвсем вярно. Зрелият орангутан-мъжкар няма огромни издути бузи, освен ако господства в групата.

— Това ли е увлекателното?

— Ами да, защото той няма издути бузи. И се питам защо? Според мен няма никакво съмнение, че господства в Библиотеката.

— Е, да — намеси се Старшият наставник, — но пък знае, че е магьосник сред себеподобни. Значи няма как да господства в целия Университет.

Всички наоколо полека прозряха смисъла на намека и се ухилиха на Архиканцлера.

— Я не ми зяпайте бузите! — скастри ги Ридкъли. — Над никого не господствам!

— Само исках да…

— Да млъквате, че голяма беля ще си докарате на главите!

— Трябва и ти да я прочетеш — безметежно го подкани Ковчежникът от своя свят на сушените жаби. — Ще се изненадаш колко нови неща можеш да научиш.

— Какви например? — заяде се Деканът отгоре. — Как да се дупиш на хората ли?

— Моля да ме извиниш, че те поправям — обади се Професорът по Неопределени изследвания, — но ако провериш пак, май ще научиш, че това правят гибоните.

— А, не, гибоните крещят присмехулно. Ако питаш за онези, дето се дупят, бабуините са.

— Не знам така ли е, но поне на мен не се е нагъзвал досега — отбеляза Архиканцлерът.

— Хе-хе, не би и посмял — разнесе се откъм полилея. — Нали си господстващият мъжкар и тъй нататък.

— Ей, ти, седящият на два стола, да слизаш на секундата!

— Муструм, малко се оплетох тук. Не мога да се отърва от една свещ.

— Ха-ха!

Ринсуинд поклати глава и се отдалечи. Забелязваше немалко промени в Университета в сравнение с времената, когато се мотаеше наоколо. Всъщност май не знаеше точно колко време е отсъствал…

Никога не се бе стремил към вълнуващи преживявания. Искрено харесваше и търсеше еднообразието и скуката. Еднообразието обаче имаше много неприятното свойство най-неочаквано да експлодира в лицето на човек. Тъкмо си мислеше, че е постигнал желанията си, и изведнъж вече бе затънал в случки, които други хора — празноглави и безразсъдни — биха нарекли приключения. По принуда посети какви ли не екзотични земи, срещна всевъзможни особняци, но закратко, защото обикновено бягаше. Видя сътворението на Вселената, макар и не от най-хубавото място в залата, мина през ада и се запозна с живота в отвъдното. Пленяваха го, затваряха го, спасяваха го, губеха го и го зарязваха. Понякога всичко това през един-единствен ден.

Приключения ли! Ако слушаш хората, трябваше да е нещо смислено, а не бъркотия от лоша храна, безсъние и непознати, опитващи се да забият най-различни остри предмети в теб.

Коренът на главоболията, както Ринсуинд вече се досещаше, бе скрит в неговата профилактична карма. Ако имаше дори сянка на надежда, че ще му се случи нещо хубаво, лошото го връхлиташе на мига. Затова никога не стигаше до хубавото. Все едно киселините и болките в стомаха да започват още преди да си хапнал мазната люта гозба.

Предполагаше, че някъде из Вселената има друг, който е негов огледален образ и целият му живот е поредица от възхитителни и великолепни събития. Надяваше се да го срещне някой ден, по възможност с оръжие в ръка.

Сега пък дърдореха, че трябвало да го запратят на Уравновесяващия континент. Поне беше чувал, че животът там е много сив. Би му допаднало.

Ех, колко си харесваше островчето! Особено „Кокосовия орех с изненада“. Състоеше се в това, че отрязваш горния край и вътре наистина е кокосов орех. Само такива изненади обичаше.

Отвори една врата.

Помещението зад нея беше някогашната му стая. Имаше плачевен вид. С големия и очукан гардероб се изчерпваха мебелите, освен ако човек беше готов да поразшири определението и да включи в него плетения стол без седалка и един крак или пък дюшека на пода, толкова пълен с живот, че от време на време помръдваше. Останалото бяха боклуци, довлечени от улицата — щайги, дъски, чували…

Ринсуинд усети бучка в гърлото си. Нищо не бяха пипали тук.

Отвори гардероба и затършува в населената с молци тъма, докато ръката му напипа…

…ухо…

…прикачено към джудже.

— Ох!

— Какво търсиш в моя гардероб?

— Гардероб ли?! А-а… Това не е ли Вълшебното кралство на вкуснотиите? — измънка джуджето, като се опитваше да прогони гузното изражение от лицето си.

— Не е. А ботушите, които стискаш, не са Скъпоценностите на кралицата на феите. — Ринсуинд ги изтръгна от алчните пръсти на крадеца. — Това пък не е Жезълът на невидимостта, а онова не са Магическите чорапи на великана. Ей сега ще се увериш…

— Ох!

— И да не си припарил тук повече!

Джуджето се втурна към вратата, но се спря за миг да извика:

— Имам членска карта от Гилдията на крадците! И не бива да риташ джуджета! Това си е чист междувидов расизъм!

— Именно — съгласи се Ринсуинд, докато оглеждаше оцелелите си дрехи.

Намери една роба и я навлече. Тук-там молците бяха направил изкусни дантели по нея, а червеното избиваше повече на оранжево и кафяво, но за облекчение на Ринсуинд още приличаше на магьосническа роба. Трудно е да вдъхнеш респект у някого, ако му се явиш с голи колене.

Тихи стъпки спряха зад гърба му. Той се обърна.

— Отвори.

Багажът послушно надигна капака си. На теория би трябвало да е пълен догоре с мръвки от акули. На практика вътре имаше много кокосови орехи. Ринсуинд ги разтовари на пода и нареди в сандъка останалите си дрехи.

— Затвори.

Капакът хлопна с трясък.

— Сега върви в кухнята и ми донеси малко картофи.

Сандъкът направи много сложно „кръгом“ с неизброимите си крачета и изчезна в тръс. Ринсуинд също излезе и се запъти към кабинета на Архиканцлера. Чуваше магьосниците, увлечени в препирнята си.

През дългите години, прекарани в Невидимия университет, бе свикнал с обстановката в този кабинет. Общо взето, викаха го там, за да отговаря на смущаващи въпроси, например: „Как е възможно някой да се издъни на изпита по Основи на огнетворчеството?“ Много време прекара в безцелно зяпане на мебелите, докато нечий глас го тормозеше словесно.

И тук бяха настъпили промени. Липсваха бълбукащите реторти и колби, смятани за традиционни помагала в магията. В кабинета на Ридкъли се бе разположила на воля маса за снукър с толкова натрупани върху нея книжа, че зеленото сукно изобщо не се виждаше. Архиканцлерът смяташе, че ако хората са могли да отделят време за писането на нещо, то едва ли ще е важно.

Препарираните глави на какви ли не изненадани животни гледаха изцъклено посетителя. От разклонените рога на елен висяха чифт проядени ботуши, с които в младежките си години Ридкъли бе спечелил не една победа за честта на Университета9.

В един ъгъл имаше голям модел на Диска, подпрян на четири дървени слона. Ринсуинд го познаваше до последната подробност. Както и всеки студент впрочем…

Уравновесяващият континент приличаше на втвърдена капка. М???то със своеобразна форма — не особено привлекателна за окото запетая. Мореплавателите се бяха завръщали със сведения за континента. Разправяха, че нататък се простирал голям архипелаг по края на Диска, стигащ до още по-тайнствения остров Бхангбхангдук и обгърнатия в мъглата на легендите друг континент, отбелязан на картите само с „ХХХХ“.

Малцина от смелите морски пътешественици дръзваха да доближат Уравновесяващия континент. Знаеше се, че Ахатовата империя е готова да не обръща внимание на контрабандата, но в извънредно нищожни количества. Предполагаше се, че и в Анкх-Морпорк се намира все нещо, от което поданиците й да имат полза. Разбира се, официално нищо не се потвърждаваше, нито отричаше. Случваше се кораб да пристигне обратно с богат товар от коприна и редки видове дърво, напоследък може би понесъл и бегълци с разширени от ужас очи. Друг път капитанът биваше разпънат с главата надолу на мачтата. Или пък корабът повече не се появяваше в Анкх-Морпорк.

Ринсуинд бе попадал къде ли не, но Уравновесяващият континент си оставаше за него непозната земя, иначе казано — „terror incognita“. Не проумяваше за какво на онези там им е притрябвал магьосник.

Въздъхна. Знаеше добре какво е най-разумно да стори сега.

Не биваше дори да чака завръщането на Багажа от набега му в кухнята, заради който се разнасяха гръмки крясъци и шум от неспирни удари с голям тиган по дърво.

Защо просто не събере някои неща, колкото да ги носи във вързоп, и да се разкара мигом оттук? Би могъл да…

— А, Ринсуинд, ти ли си? — рече Архиканцлерът, който стъпваше учудващо безшумно за едрото си тяло. — Като гледам, гориш от нетърпение да потеглиш.

— Да, и още как!



Червената армия провеждаше нелегална сбирка. Започнаха с изпълнения на революционни песни. Неподчинението на властта не се побираше лесно дори като представа в ума на един Ахатов поданик, затова песните имаха заглавия от рода на „Умерен прогрес и ограничено непослушание, придържайки се към добрите обноски“.

После беше време да обменят новини.

— Най-големият магьосник ще дойде. Изпратихме посланието, макар и да рискувахме много.

— А как ще научим, че е пристигнал?

— Щом е Най-големият магьосник, ще се разчуе бързо. А после…

— „Внимателно ще отнемем властта от потисническите сили!“ — изпяха всички в хор.

Две Огнени Билки огледа съратниците си.

— Именно — насърчи ги той. — А после, другари, трябва да ударим право в прогнилата сърцевина. Ще превземем Зимния дворец!

Последва неловко мълчание. Сетне някой промълви:

— Моля да ме извиниш за забележката, Две Огнени Билки, но сега е юни.

— Добре де, ще превземем Летния дворец!



Подобна сбирка, макар и с доста по-възрастни участници и без никакви песни, продължаваше в Невидимия университет, въпреки отказа на един от участниците да се смъкне от полилея. Това подразни Библиотекаря, който обикновено се настаняваше горе.

— Ясно, не се доверявате на изчисленията ми — разпалено говореше Пондър Стибънс, — но какъв друг избор имаме?

— Да го пратим с кораб? — предложи Професорът по неопределени изследвания.

— Имат свойството да потъват — напомни Ринсуинд.

— Ще те откара за нула време — увери го Старшият дискусионен наставник. — Магьосници сме в края на краищата. Ще ти дадем да си носиш чувал с вълшебен вятър.

— Деканът ще ти го напълни само с един-два напъна — мило добави Ридкъли.

— Муструм, чух те какво каза! — долетя вопъл откъм таван.

— Може да пътува и по сушата — възрази Лекторът по Съвременни руни. — Направо през Центъра, а? Ама там всичко е заледено.

— Не! — отсече Ринсуинд.

— По леда поне не можеш да потънеш.

— Ами, не можеш! Първо се преобръщаш с краката нагоре, после потъваш, а накрая някое парче лед те халосва по главата. Има и хищни китове. И моржове! И ей таквиж жъби!

— Знам си аз, че е на стената — продума Ковчежникът.

— Моля?

— Кукичката за окачване на картини.

Кратко притеснено мълчание.

— Брей, толкова време ли се изниза? — Архиканцлерът извади часовника си. — Ами да. Драги, шишенцето с хапчетата е в левия ти джоб. Глътни три наведнъж.

— Не, ще стане само с магия — зъбеше се Пондър Стибънс. — Успяхме да го пренесем тук, нали?

— О, непременно го направете пак — сумтеше Ринсуинд. — Захвърлете ме на хиляди мили с подпален от скоростта панталон и без да знам върху кого ще се стоваря. Идеално, няма що!

— Правилно — одобри Ридкъли, който беше непроницаем за подигравки. — Континентът е голям, няма как да не го улучим, особено с точните изчисления на господин Стибънс.

— Да речем, че накрая се озова насред недрата на някоя планина?

— Не може. Скалата пък ще се прехвърли тук, когато направим заклинанието — промърмори Пондър, който никак не хареса закачката за математическите му увлечения.

— Аха, пак ще си бъда заклещен в планината, но поне ще имам дупчица като за мен. Прелестно. Незабавно превръщане във вкаменелост.

— Не се тревожи, де! — с мек укор изрече Ридкъли. — Всичко опира до… а бе, сещаш се, как три прави ъгъла образуват триъгълник и такива ми ти???

— Да разбирам ли, че подхванахте приказка за геометрията? — осведоми се Ринсуинд, който не откъсваше поглед от вратата.

— Ами нещо подобно. Пък и нали с теб ще бъде твоят изумителен спътник, Багажът. Всъщност ще бъде истинска ваканция. Лесно и просто. Те сигурно искат само да… да те питат за нещо. И с твоята дарба да учиш езици няма да си имаш никакви неприятности.10 Вероятно ще отсъстваш само два-три часа. Защо все си мрънкаш „Ха, как пък не!“ под носа?

— Това ли правя?

— И всички ще бъдат благодарни на съдбата, ако се завърнеш.

Ринсуинд огледа членовете на Съвета, като в един от случаите му се наложи да отметне глава назад.

— И как по-точно ще се завърна?

— Както те изпращаме. Ще те открием и ще те прехвърлим тук. С хирургическа точност.

Ринсуинд изпъшка. Ясно му беше какво означава „с хирургическа точност“ в Анкх-Морпорк: „Два-три пръста наляво или надясно, с много писъци, накрая изливат разтопен катран на мястото, където допреди минута беше кракът ти.“

Но… ако забравеше за момент убеждението си, че непременно ще му се случи нещо ужасно и непредвидено, не виждаше как биха могли да сбъркат. Уви, магьосниците бяха отчайващо изобретателни в грешките си.

— А после ще си получа ли предишната работа?

— Няма спор по това.

— И официално ще се наричам магьосник?

— Разбира се. Ще си го пишеш както ти хрумне.

— И повече няма да ходя никъде до края на живота си?

— Съгласен съм. Дори ще ти забраним да напускаш територията на Университета.

— И нова шапка, нали?

— Какво?!

— Нова шапка. Тази си е изпяла песента.

— Две нови шапки.

— С пайети ли?

— Естествено. И от онези висулки по периферията, като на полилеите. Колкото искаш. И ще изпишем на шапката „Магъзник“, ако ти харесва повече.

Ринсуинд въздъхна.

— Ами добре. Ще отида.

Геният на Пондър изведнъж започваше да изпитва схващане във всичките си въображаеми мускули, щом се наложеше да се обяснява нещо на околните. Точно това ставаше в момента — старшите магьосници се бяха събрали да упражняват сериозно Занаята.

— Но, Архиканцлер, нали разбирате, че го прехвърляме в противоположната половина на Диска…

— Който се върти, или нещо бъркам? — въздъхна Ридкъли. — Всички се движим в една и съща посока. Звучи правдиво, нали? Ако хората се движеха в обратната посока само защото живеят на Уравновесяващия континент, щяхме да се блъскаме в тях всяка година. Тоест… дори два пъти в годината!

— Да, вярно, въртят се в същата посока, но направлението на движението им е точно обратното. — Пондър потърси помощ в логиката. — Искам да кажа, че трябва да мислите векторно и да се попитате: в каква посока биха се движили, ако Дискът изчезне?

Другите магьосници го зяпнаха недоумяващо.

— Надолу — подсмихна се Ридкъли.

— Не, не! Няма да пропаднат надолу, защото ще липсва каквото и да било, което да ги привлече надолу…

— Няма нужда нещо да те привлича, за да пропаднеш. Това става точно когато нищо не те крепи.

— Биха продължили движението си в същата посока! — отчаяно кресна Пондър.

— Правилно. В кръг — потвърди Ридкъли и потри ръце. — Момко, трябва да се захванеш здраво за проблема, ако искаш да си истински магьосник. Ей, Руните, докъде стигнахме?

— Аз… такова, виждам нещо — съобщи Лекторът по Съвременни руни, примижал към кристалното си кълбо. — Има много смущения…

Магьосниците се събраха зад гърба му. Бели точици изпълваха кристала. Е, имаше някакви неясни силуети. Някои дори вероятно бяха човешки.

— Много мирно местенце е онази Ахатова империя — благо мълвеше Ридкъли. — Спокойствие, изтънчена култура. И държат на учтивостта.

— Така си е — потвърди Лекторът по Съвременни руни, — Чувал съм обаче, че е защото на онези, които не са кротки и тихи, им отрязват разни парчета от тялото. Чувал съм и че Империята била пример за тиранично и потисническо управление!

— Що за форма на управление е това? — пожела да уточни Пондър Стибънс.

— Тавтологична — обясни Деканът отгоре.

— Важни парчета ли отрязват? — попита Ринсуинд.

— Аз пък съм чувал, че там златото било често срещано и обикновено вещество — подметна Деканът от висотата си. — Търкаляло се навсякъде като пръст, така разправят. Нищо не пречи на Ринсуинд да донесе едно чувалче.

— Предпочитам да си донеса обратно всичките части — озъби се Ринсуинд.

„Ами да, аз ще затъна в блатото накрая. Затова ви моля изобщо да не чувате какво казвам.“

— Не можеш ли да махнеш тези мъгли вътре? — недоволно попита Архиканцлерът.

— Съжалявам, но…

— Все пак ме интересува какво режат — малки парчета или големи? — говореше незнайно на кого Ринсуинд.

— А бе, просто намери някое открито място и в него нещо с подходящото тегло и размери.

— Никак не е лесно да…

— Много важни парчета ли? За крака и ръце ли си приказваме?…

— Разправят още, че там било страшно скучно. Най-тежкото им проклятие гласи: „Дано живееш в интересни времена“.

— Ей там има нещо… Но е съвсем размътено. Май е каручка. Струва ми се достатъчно малко.

— …или за уши и пръсти, а?…

— Добре, да започваме — отдъхна си Ридкъли.

— Ъ-ъ… за предпочитане е — напомни Стибънс — обектът там да е по-тежък от онова, което прехвърляме оттук. Поне Ринсуинд няма да се стовари с прекалено висока скорост. Мисля, че…

— Да, да, много ти благодаря. Хайде сега, господин Стибънс, бъди добро момче, застани в кръга и да видя как по жезъла ти пращят хубави искри.

— …Може би само за изтръгване на нокти и изскубване на коса?

Ринсуинд подръпна робата на Пондър Стибънс, у когото забелязваше поне зачатъци на здрав разум.

— Какво ми предстои?

— Ами бързо пътешествие на около шест хиляди мили.

— Но… Тоест… Няма ли да ме посъветвате нещо?

Пондър се чудеше как да изкаже по-меко мислите си. „Направих каквото можах с Хекса, но всичко вече е в ръцете на сбирщина магьосници, чиято концепция за експериментална процедура е първо да хвърлят, а после да умуват къде ще падне. И трябва да размениш мястото си с нещо, отдалечено на шест хиляди мили, което въпреки щуротиите на Архиканцлера се движи в съвсем друго направление. Ключът тук е в точността. Никаква полза няма от старото заклинание за път. Ще се разпадне още на средата… заедно с теб. Иначе съм почти уверен, че ще те пратим там цял… или на не повече от две парчета. Само че не знаем предварително тежестта на онова, което ще придърпаме тук вместо теб. Ако сте с равно тегло — бива, стига да не се измориш при приземяване тичешком. Ако обаче е много по-тежко от теб, подозирам, че ще се появиш там със скорост, която понякога достигат само лунатиците, живеещи в селца над отвесни урви, и то само веднъж в живота си.“

— Ами… — проточи Пондър. — Страхувай се. Непрекъснато.

— Тъй ли било! — отдъхна си Ринсуинд. — Няма проблем. Това отдавна съм го научил.

— Ще се помъчим да те пратим точно в средата на континента, където се смята, че е разположен Хунхун.

— Столичният им град ли?

— Да. Ъ-ъ… — Пондър го стрелна с гузен поглед. — Виж сега, без значение какво ще се случи, аз поне съм пресметнал, че ще стигнеш жив дотам, а дори и на това не би могъл да се надяваш, ако всичко бях оставил в техни ръце. И съм напълно убеден, че ще попаднеш на нужния континент.

— О, чудесно.

— Хайде, господин Стибънс, губим време — подкани го Ридкъли. — Изгаряме от нетърпение да чуем как искаш да си свършим работата.

— А, да. Вярно. Ти, господин Ринсуинд, вземи да застанеш ей там, насред осмоъгълника… Тъй, благодаря ти. Хм. Господа, нали разбирате, винаги е имало затруднения при телепортирането на големи тела и те са породени от Принципа на неувереността на Хайзенберг12, защото телепортираният обект — произлиза от теле, значи „виждам“, и порте, значи „отнасям се“, а цялата дума означава „виждам как се отнася нанякъде“ — тоест… обектът де, колкото ще да е голям, се редуцира до тавмична частица, следователно става жертва на фатална дихотомия: може да знае какво представлява или къде отива, но не и двете едновременно. Ъ-ъ, породеното от това напрежение в морфичното поле накрая го принуждава да се разпадне, като превръща тялото в неуверено оформен обект, ъ-ъ, тоест разплескан понякога по цели единадесет измерения. Не се съмнявам, че всичко това ви е известно.

Професорът по Неопределени изследвания похъркваше — изведнъж си бе представил, че изнася лекция в зала 3Б.

Ринсуинд пък се хилеше. Поне устата му зееше и зъбите му се виждаха.

— А… Моля за извинение, но досега никой нищо не спомена за разп…

— Разбира се — продължи Пондър, — тялото няма да преживее субективно този процес…

— Ох…

— …поне доколкото познаваме процеса…

— Какво?

— …макар да съществува теоретичната възможност духът да е активен…

— А?

— …и за миг да стане свидетел на експлозивното обезтелесяване.

— Ей, какви ги дрънкате?!

— Всички обаче сме запознати с употребата на заклинанието във функцията му на опорна точка. Ъ-ъ, така не се пренася един обект, а просто се разменят местата на два обекта с приблизително равна маса. Тази вечер целта ми е да демонстрирам как чрез придаване на точно определен въртящ момент и максимална скорост на тялото…

— За мен ли приказваш, бе?

— …от първия момент на практика е несъмнено…

— Само „на практика“ ли?

— …че тялото ще запази целостта си при изминаване на разстояния до шест хиляди мили, плюс-минус десет процента…

— Плюс или минус все пак?

— Затова бъдете така добри… Извинете, Декане, ще ви бъда много задължен, ако престанете да ни покапвате с восък… Бъдете така добри да заемете позициите, които съм отбелязал на пода…

Ринсуинд впи изпълнен с копнеж поглед във вратата. Няколкото крачки до нея не бяха никакво препятствие за опитния страхливец. Можеше просто да си изприпка оттук, а тези нека си… нека си…

Какво ли биха могли да сторят? Да му отнемат шапката и да му забранят да припарва до Университета. Като се позамисли, едва ли биха си нарушили спокойствието чак дотам, че да го приковават на моста с главата надолу, ако се окаже прекалено трудно да го намерят.

Точно в това му беше проблемът. Нямаше да умре, но нямаше и да е магьосник. Докато старшите майстори на Занаята се тътреха по местата си и притягаха топчетата на жезлите си, той си мислеше, че ако не може да се смята за магьосник, все едно е умрял.

Започнаха заклинанието.

Ринсуинд обущаря? Ринсуинд просяка? Ринсуинд крадеца? Всичко освен квалификацията „Ринсуинд мъртвеца“ изискваше знания или дарби, от които той бе лишен.

За нищо друго не го биваше. Магьосничеството оставаше единственото му убежище. Е, и в него не можеше да се прояви, но поне се знаеше, че е абсолютно неспособен. Отдавна смяташе, че има право да съществува, също както не можеш без нулата в математиката — не е никакво число, но ако реши да се махне, всички грамадни числа ще изглеждат адски тъпо. Тази неясна насърчителна представа го крепеше при всяко събуждане в три сутринта, когато се опитваше да направи равносметка на живота си и установяваше, че тежи на мястото си горе-долу колкото облаче топъл водород. Е, да, вероятно наистина спаси света няколко пъти, само че по чиста случайност, докато се мъчеше да направи нещо съвсем друго. Едва ли щяха да му се зачетат червени точки в кармата за тези дела. Може би се зачитаха само на онези, които възклицават гръмко: „Да му се не види дано, ще взема най-сетне да спася света и никакви възражения да не чувам!“, вместо: „Ох, мамка му, този път вече затънах до темето!“

Заклинанието продължаваше.

И май не вървеше много добре.

— Хайде, приятелчета — окуражаваше ги Ридкъли, — вложете малко хъс!

— А сигурни ли сте… че онова… наистина е малко? — изхриптя обленият в пот Декан.

— Приличаше… на… каручка — задавено отвърна Лекторът по Съвременни руни.

Топчето върху жезъла на Архиканцдера започна да пуши.

— Ама гледайте само колко магия изчерпвам! — промърмори той. — Ей, Стибънс, какво става?

— Ъ-ъ… Размерите не винаги могат да подскажат масата на обекта…

Както понякога е необходимо да напънеш с все сила заклещилата се врата, за да паднеш възнак без никакви усилия в стаята отвъд, заклинанието проработи.

По-късно Пондър си позволяваше надеждата, че видяното от него е било обикновена оптическа илюзия. Нима е възможно някой да бъде внезапно разтеглен до ръст четири метра, а после върнат в нормалната си форма толкова бързо, че върховете на ботушите му да го ритнат по брадичката?!

Загрузка...