Интересни времена

Ордата видимо се гордееше със себе си, когато седнаха да вечерят. Господин Сейвлой си каза, че съратниците му се държат досущ като момчета, получили първия си панталон с дълги крачоли.

Точно така си беше. Всеки носеше торбест панталон, а отгоре — дълга сива роба.

— Ние пазарувахме — наперено изрече Калеб. — Плащахме си за нещата с пари. И сме облечени като всички цивилизовани хора.

— Да, наистина — снизходително промълви бившият учител.

Много се надяваше обаче останалите да не научат като кой вид цивилизовани хора са се пременили. В момента сериозен проблем оставаха брадите им. Хората, които носеха същите дрехи в Забранения град, нямаха бради. Всъщност по това ги разпознаваха. Е, да, бяха по-известни с липсата на други телесни атрибути, на чието отнемане всъщност дължаха и липсата на окосмяване.

Коен се размърда на столчето.

— Сърби тая пущина — промърмори намусен. — Значи туй било панталон, а? Не съм носил до днеска. И риза. Друго си е плетената стоманена ризница… А бе, Даскале, сетих се нещо да те питам.

— Да, Коен?

— Защо разправяше на оня, дето ти продаде фойерверките, че твоите познати все измирали изведнъж?

Кракът на господин Сейвлой почука кротко по обемистия пакет под масата, сложен до новичш хубав казан.

— За да не му се стори подозрителна покупката ми.

— Пет хиляди фойерверка да не са подозрителни?

— Кво?

— Виж какво… — подхвана малко смутен бившият учител. — Казвал ли съм ти, че след като преподавах география в Гилдията на убийците и Гилдията на каналджиите, бях за известно време и в Гилдията на алхимиците?

— При ония перковци ли? — засмя се Тръкъл.

— Само че изучават география много усърдно — увери го господин Сейвлой. — Сигурно защото искат веднага да установят къде са се приземили след поредния опит. Хайде, хапнете си, господа. Може би ни чака дълга нощ.

— Ама туй кво е?

Тръкъл побутна недоверчиво нещото в паницата си с края на клечките.

— Ами… някаква порода. Кучешка. — Ордата се вторачи в господин Сейвлой. — Нищо лошо няма в това да се яде кучешко — добави той с искреността на човек, който си е поръчал благоразумно бамбукови поници и чорбица с по някое бобено зрънце вътре

— Всичко май съм плюскал на тоя свят — изсумтя Тръкъл, — ама до кучешко няма да опра. Че аз си имах кученце едно време! Виках му Търсача.

— Да бе, онова с шиповете на нашийника — сети се Коен. — Дето все търсеше кого да излапа.

— Разправяй квото си щеш, ама на мен си ми беше приятелче — поклати глава Тръкъл и бутна паницата настрана.

— За теб приятелче, за другите — смърт от бяс. Ще ти изям порцията. Даскале, поръчай му пиле.

— Еднъжки и човешко ръфах — смотолеви Хамиш Бесния. — Обсада, нъл разбирате?

— Изял си човек? — ахна господин Сейвлой, който тъкмо махаше на прислужника.

— А, не цял човек. Само едното краче.

— Ужасно!

— Бъркаш. Имах си и горчица.

„Всеки път, когато си въобразя, че вече съм ги опознал…“ — смаяно помисли господин Сейвлой и посегна към виното. Ордата веднага последва примера му, като го наблюдаваше как държи чашата.

— Вдигам тост, господа. И не забравяйте какво ви казах за лоченето на едри глътки. Така само ще ви се препотят ушите. Отпивайте по малко. За цивилизацията!

Последва го разногласен хор:

— Пчарн’ков!18

— Лягайте на пода и никой няма да пострада!

— Дано живееш в интересни панталони!

— Познайте коя е най-сладката думичка? Дай!!!

— Смърт на почти всички тирани!

— Кво?

— Стените на Забранения град са високи четиридесет стъпки — повтори Пеперудата. — А крилата на портата са от бронз. Зад нея дебнат стотици стражи. Разбира се, ние пък имаме Най-големия магьосник.

— Кого?

— Теб.

— Извинявай, все забравям.

— Виждам.

В очите на Пеперудата се долавяше тягостно обещание. Така гледаха и преподавателите в Невидимия университет, когато Ринсуинд се представеше добре на някой тест с налучкване на отговорите.

Той припряно сведе поглед към драсканиците с въглен, направени от Цъфтящия Лотос.

Коен щеше да знае какво трябва да се направи. Той просто би съсякъл всички по пътя си. Никога не му хрумваше да се бои или да се тревожи. Ей такъв човек ти е нужен в подобен момент.

— Не се съмнявам, че заклинанията ви могат да съборят стените — изрече Цъфтящият Лотос.

Ринсуинд се чудеше какво ли ще му сторят, когато научат, че не му е по силите да събаря стени. „Едва ли ще успеят, ако вече бягам“. Разбира се, ще проклинат дори спомените си за него, ще го наричат с всякакви неучтиви думи. Беше свикнал.

Дори Багажът го изостави. Признаваше, че му олекна, и все пак понякога му липсваше тупуркането на малките крачета…

— Преди да се захванем с това — предложи Ринсуинд, — според мен трябва да изпеете някой революционен химн.

На организацията много й допадна тази идея. Щом зазвуча нестройният хор, той се примъкна до Пеперудата, която му се усмихна многозначително.

— Знаеш, че не мога!

— Но Наставникът твърди, че си извънредно находчив.

— Не владея магии за пробиване на дупки в стени!

— Сигурна съм, че все нещо ще измислиш. И… Най-голям магьоснико…

— Какво има пък сега?

— Ами онова момиченце, Един Любим Бисер, с плюшената играчка…

— Да?

— Има само организацията в живота си. Същото се отнася и за още мнозина. Когато предводителите се впускат в ежбите си, умират хора. Родители. Разбра ли ме? Бях сред първите, прочели „Какво правих през ваканцията“. Лично аз добих представа за жалък глупак, комуто незнайно защо винаги се усмихва късметът. Най-голям магьоснико… За доброто на всички се надявам, че ще ти провърви и днес. Особено за твое добро.

Фонтани звъняха мелодично в дворовете на Императорския дворец. Обаждаха се и пауни, но гласовете им някак не подхождаха на толкова красиви създания. Декоративните дървета хвърляха сенките си, както само те умееха — декоративно.

Градините заемаха сърцето на града. Чуваха се и звуците отвън, макар и смекчени от всекидневно разстиланата слама по съседните улици, а и защото всеки прекалено силен шум би осигурил на виновника много кратък престой в тъмниците.

Най-задоволяващата естетическото чувство градина бе създадена още от Император Едно Слънчево Огледало. Състоеше се само от дребен чакъл и камъни, но изкусно подредени и пригладени с гребло, сякаш сътворени от планински поток с дарба на художник. Тук човекът, обединил Империята и построил Великата стена, бе идвал да освежава душата си и да посръбва вино от черепа на някой враг или на градинар, който прекалено непохватно си е служил с греблото.

В момента обаче тук се намираше Две Малки Хитрости, отговорник по протокола, който се отбиваше в градината да успокои нервите си.

Честичко си повтаряше, че всичко е заради числото две в името му. Носеше лош късмет. Все пак признаваше поне на себе си, че никак не си улесни живота и като стана отговорник по протокола.

А доскоро идеята му изглеждаше превъзходна. Бе се издигал плавно по стълбицата на обществената служба, като упражняваше усърдно уменията, жизнено важни за доброто управление (а именно — калиграфия, оригами, икебана и Петте възхитителни поетични форми). Изпълняваше най-съвестно задълженията си и само смътно отбелязваше обстоятелството, че напоследък високопоставените служители като че намаляваха. И един ден цяла тълпа старши мандарини (повечето по-висшестоящи от него, спомни си той после) нахълтаха при него и го поздравиха като новия отговорник по протокола.

Това се случи преди три месеца.

И най-срамното прозрение, до което стигна оттогава, беше увереността му, че Императорът всъщност не е Господар на небето и Източник на всички блага, а зъл безумец, чиято смърт се бави прекалено.

Ужасяващи помисли. Все едно да намразиш майчинството и суровата риба или пък да възразяваш срещу слънчевата светлина. Не че се опълчваше срещу Златните правила. Има смисъл да отрежеш ръцете до китките на оногова, който е склонен да краде. Така не му позволяваш отново да петни душата си с престъпления. И нежелаещият да плати данъците си селянин трябва да бъде екзекутиран, иначе ще се отдаде на мързел и безредици.

Но той смяташе, че не е редно и да се смееш щастливо, докато заповядваш всичко това. Нямаше нищо приятно в тази необходимост, просто беше работа за вършене.

Някъде отдалеч до ушите му стигнаха писъци. Императорът пак се развличаше с партия шах. Предпочиташе да играе с живи фигури.

И знанието тежеше в душата на Две Малки Хитрости. Беше му известно, че е имало и по-добри времена. Не беше задължително Императорите да са жестоки клоуни, да се навърташ край които не е по-безопасно, отколкото да вървиш по брега на пълна с крокодили река. И невинаги бе имало междуособици след смъртта на Императора. Някога предводителите на родове не са управлявали страната. А хората са имали и права освен задължения.

Ако съдбата се настроеше благосклонно, Императорът щеше да умре скоро. Несъмнено за него вече подготвяха специален ад. Предстоеше обичайната битка, после възцаряването на нов Император. С мъничко късмет Две Малки Хитрости щеше да бъде обезглавен, както се случваше почти винаги с хората, издигнали се по времето на предишния владетел. Нищо особено, разбира се. Напоследък всеки можеше да се прости с главата си, защото е прекъснал размишленията на Императора или е застанал не където трябва.

В този миг Две Малки Хитрости чу призраци.

Стори му се, че са под краката му.

Говореха на странен език.

„Къде сме, по дяволите?“

„Някъде под двореца, убеден съм. Гледайте за някой капак в тавана.“

„Кво?“

„Писна ми да бутам тая проклета количка!“

„Да знаете, след тая гнусотия цял ден ще си кисна краката в гореща вода!“

„А бе, ти на туй ли му викаш нахлуване в град? Тъй ли се прави, а? До кръста във вода? Хич не сме влизали тъй в ши… ъ-ъ, да де, окаян град, като бях с Брус Номада! В тия… ъ-ъ… нещастни майколюбски градове нахълтваш с хилядна конница, от мен да го знаеш!“

„Да, ама в тия тръби няма място и за един кон!“

Звуците отекваха някак кухо. Озадаченият Две Малки Хитрости ги следваше, газейки разсеяно в чакъла, което веднага би му навлякло заповед за изтръгване на езика от първия тукашен любител на душевния покой.

„Извинете, но не може ли да побързаме? Бих искал да сме по-далеч оттук, когато казанът гръмне. Нямах време да проверя колко дълго горят фитилите.“

„Даскале, нещо май не разбрах за тоя казан…“

„Просто се надявам взривът на толкова фойерверки, затворени в казана, да пробие дупка в стената.“

„Ей туй е приказка! Ама що не сме там, а? Що се свираме в тая тръба?“

„Защото всички стражи ще се втурнат към мястото на експлозията.“

„Тъй де! Пък ние трябваше да ги причакваме!“

„Не, не. Тук ни е мястото, Коен. Нарича се «отвличане на вниманието». Така е… по-цивилизовано.“

Две Малки Хитрости вече бе притиснал едното си ухо към земята. За миг чуваше само плисъка от шест чифта крака и скрибуцане като от несмазани колела. Премести се още малко, спъна се в двестагодишен бонсай и си прасна главата в скала, подбрана заради скритата в нея фундаментална безметежност. Когато се опомни, гласовете бяха стихнали. Ако не си ги бе въобразил.

Призраци… Твърде много от тях се навъртаха наоколо. Две Малки Хитрости копнееше да пръсне из градината запалени фойерверки.

Да си отговорник по протокола се оказа още по-лошо, отколкото да търсиш подходящи рими като „цветче на портокалово дръвче“.

Факли осветяваха криволичещите улички на Хунхун. Ринсуинд доближи стената на Забранения град, а зад него оживено бърбореше Червената армия.

Едва ли някой знаеше по-добре от самия него, че изобщо не може да прави свестни магии. Досега се бяха случвали само против волята му.

Дори го мъчеше подозрението, че ако размаха ръце и изрече някакви смахнати думички, стената ще стане още по-малко склонна да зейне на дупки.

После можеше да се разкара оттук. Какво ли пък толкова би му сторила Пеперудата? С изненада установи, че много му се иска пътьом поне да насини едното око на Билките. Чудеше се как другите още не са прозрели що за мръсник е този досадник.

Избраният участък от стената бе между две порти. Животът на столичния град се плискаше в него като кално море. Имаше сергии навсякъде. Доскоро Ринсуинд смяташе, че жителите на Анкх-Морпорк предпочитат да си прекарват времето на улицата, но в сравнение с обитателите на Хунхун те бяха неизлечими агорафоби. Погребения (с много пукот от фойерверки), сватби и религиозни церемонии се смесваха с обичайното пазарно гъмжило.

Две Огнени Билки посочи по-безлюдна част от подножието на стената, където бяха струпани греди.

— Ей там, Най-голям магьоснико — предложи той озъбен. — За да не се преуморите излишно. И по-малка дупка ще е достатъчна.

— Но наоколо се тълпят стотици хора!

— Нима това ви затруднява? Не можете ли да правите магии, ако ви зяпат?

— Не се съмнявам, че Най-големият магьосник ей сега ще ни изуми с мощта си — произнесе невъзмутимо Пеперудата.

Членовете на организацията се смълчаха, макар това да се забелязваше само по затворените им усти.

Ринсуинд си нави ръкавите.

Дори не беше сигурен как звучеше заклинанието за събаряне на стени…

Размаха ръка неуверено.

— Ей, предлагам да се поотдръпнем малко — обади се Билките с неприятна усмивчица.

Ринсуинд зяпна отчаяно стената и с изострения усет на човек, клатушкащ се на ръба на урва, забеляза, че под гредите се подава казан, с прикачен към него къс запален фитил.

— Ъ-ъ, тук май има…

— Проблем ли? — подсказа услужливо Билките.

Ринсуинд стисна зъби и се изпъчи, после нададе неописуем звук:

— …!!!

Последва шум като от огромна топка желе, тупнала в чиния, и всичко пред очите му побеля.

Бялото се превърна в червено на черни ивици и ужасен удар блъсна тъпанчетата му.

Нажежено парче с формата на полумесец сряза върха на шапката му, заби се в близката къща и я подпали.

Замириса му на опърлени вежди.

Когато отломките нападаха наоколо, Ринсуинд видя доста прилична дупка в стената. Взря се в осаждените си ръце.

— Леле-мале…

Всички други бяха притиснали лица в земята.

Открай време му се искаше да прави ей такива магии. Представяше си ги отчетливо до болка. Само че все не успяваше…

Мнозина стражи се скупчиха зад дупката. Единият, чийто шлем изобразяваше особено свирепо чудовище, явно беше офицер. Огледа разярен първо дупката, после и Ринсуинд.

— Ти ли го направи?

— Отстъпете! — кресна Ринсуинд, опиянен от могъществото си. — Аз съм Най-големият магьосник! Виждате ли този пръст? Внимавайте да не го размахам!

Офицерът кимна на двамина от войниците си

— Я ми го доведете.

Ринсуинд по навик се дръпна.

— Предупреждавам ви! Който ме пипне, ще яде мухи и ще подскача по локвите до края на дните си!

Стражите напредваха към него с решимостта на хора, предпочитащи риска на магията пред несъмненото наказание.

— Махнете се! Е, добре, щом ме принуждавате… — Размаха ръка и щракна с пръсти. — Хм, ъ-ъ…

Мъжете в броня провериха дали още имат човешки образ и го сграбчиха. Занесоха го при офицера.

— Видях те какво стори, бунтовнико! Отведете го при Императора!

Докато го влачеха, Ринсуинд видя за миг как другите стражи настъпваха с извадени мечове към Червената армия…

Метален капак се отмести и издрънча на пода.

— Внимавай, бе!

— Ама не съм свикнал да внимавам! Като бях с Брус Номада…

— Стига си дрънкал за тоя Брус!

— Аз що не те… ъ-ъ, таковам, де.

— Кво?

— Има ли някой тук?

Коен подаде глава от тръбата. Помещението беше тъмно, влажно и пълно с по-малки тръби, разклоняващи се към фонтаните и водоскоците.

— Никой не се вижда — промърмори той разочарован.

— Много добре. Всички да излизат!

Отекваха ругатни и стържене на метал, докато измъкнат количката на Хамиш.

Господин Сейвлой запали кибритена клечка, а другите от Ордата се пръснаха да огледат.

— Поздравления, господа. Според мен вече сме в двореца.

— Да, бе — проточи Тръкъл. — Превзехме една… хъ, неприятна тръба. И кво толкоз?

— Ей, туй колелце се върти!

— И защо пълзяхме по тръбата, а?

— А туй лостче за какво е?

— Кво?

— Що да не намерим вратата, да изскочим оттука и да изколим всички?

Господин Сейвлой затвори очи за миг. Имаше нещо познато в положението. Сети се как заведе цял клас в градския музей на оръжията. Десният крак още го наболяваше, щом времето започнеше да се разваля.

— Не, не и не! Каква полза ще имаме от това? Момко Уили, не пипай този лост!

— Е, поне на мен ще ми олекне — увери го Коен. — Никого не съм утрепал днеска, освен оня страж, пък той направо не влиза в сметката.

— Забравихте ли вече, че сме дошли да крадем, а не да убиваме? Сега ви моля да махнете всички тези кожи и да си облечете хубавите нови дрехи.

— Ей туй пък никак не ми допада — изръмжа Коен. — Обичам хората да знаят кой съм.

— Ъхъ — подкрепи го Уили Момъка. — Като махнем кожите и ризниците, хората ще ни вземат за някакви си дъртаци.

— Именно! — натърти господин Сейвлой. — Това е част от заблудата.

— Нещо като тактиката ли? — попита Коен.

— Да.

— Не ми харесва — намеси се и Дъртия Винсент. — Да речем, че победим, ама какви песни ще измислят бардовете за нас? Как сме се промъкнали през някаква си тръба?

— Много ехо ще има в тая песен — ухили се Уили Момъка.

— Таквиз неща няма да позволим — твърдо отсъди Коен. — Като им платиш добре, ще пеят квото ти поискаш.

Мокри стъпала водеха до една врата. Господин Сейвлой вече ги бе изкачил и се ослушваше.

— Вярно си е — потвърди Калеб. — Нали който плаща, той поръчва музиката?

— Господа — обади се бившият учител със светнали очи, — а който е опрял нож в гърлото на диригента, може сам да си напише музиката.

Убиецът напредваше бавно през покоите на Лорд Хонг.

Беше един от най-кадърните в своята малка, но елитна хунхунска гилдия. Не принадлежеше към бунтовниците, разбира се. Напротив — презираше ги. Всички до един се отличаваха с крайна бедност, значи би било невероятно да му станат клиенти.

Придвижваше се по необичайно предпазлив начин. Не му се налагаше да стъпва по пода. Лорд Хонг беше известен с капаните, които залагаше. Използваше като опора мебелите, декоративните паравани, понякога и тавана.

Много го биваше. Когато през отсрещната врата влезе вестоносец, убиецът замръзна за миг и последва новодошлия, оставяйки стъпките му да заглушат лекия допълнителен шум.

Лорд Хонг правеше нов меч. Отдавна бе открил, че неизбежните дълги часове на нагряване, изковаване и закаляване му помагат да проясни мисленето си. Абстрактното умуване, напълно откъснато от действителността, се отразяваше неблагоприятно на пешката. Лорд Хонг предпочиташе понякога да си служи и с ръцете си.

Пъхна отново меча в пещта и натисна духалото няколко пъти.

— Да, какво има?

Вестоносецът, проснал се по корем, вдигна глава.

— Добри новини, господарю. Пленихме Червената армия!

— Е, да, това си е добра новина — нехайно отбеляза Лорд Хонг, взрял се в острието, за да забележи навреме промяната в цвета му. — Онзи, когото наричат Най-големия магьосник, беше ли с тях?

— О, да! Но не е чак толкова велик, господарю.

Веселата му усмивка веднага избледня, щом видя как се извиха веждите на Лорд Хонг.

— Нима? Напротив, подозирам го, че притежава огромна и опасна мощ.

— Да, да, господарю! Не исках да кажа…

— Погрижи се всички да бъдат затворени в тъмницата. И предай на капитан Пет Верни Войника да изпълни заповедите, които му дадох днес.

— Веднага, господарю.

— А сега стани.

Мъжът се изправи разтреперан. Лорд Хонг надяна дебела ръкавица и хвана дръжката на меча. От пещта се чуваше рев на бушуващи пламъци.

— Я вдигни глава!

— О, господарю…

— И ги отвори тези очи по-широко!

Нямаше нужда да заповядва. Лорд Хонг се вторачи за секунда в ококорената маска на ужас, забеляза мигновеното движение, кимна и с изящното движение на танцьор измъкна светещото острие от пещта, завъртя се и го заби…

Кратък писък, последван от продължително съскане.

Лорд Хонг остави трупа на убиеца да се свлече, измъкна меча и огледа острието, от което се вдигаше пара.

— Хм. Интересно… — Озърна се към вестоносеца. — Ти още ли си тук?

— Не, господарю!

— Постарай се думите ти да отговарят на истината.

Завъртя меча така, че да отразява слънчевите лъчи.

— А да пратя ли… ъ-ъ, слугите да., ъ-ъ, изнесат тялото?

— Какво? — разсеяно промълви Лорд Хонг.

— Да изнесем ли трупа, господарю?

— Кой труп? А, да. Погрижи се.

Стените бяха прекрасни — Ринсуинд успя да забележи това, макар да го носеха толкова бързо, че всичко му се сливаше пред очите. Имаше красиви птици, планински пейзажи, цъфнали клончета, чиито изящни детайли бяха сътворени с по едно движение на четката.

Керамични лъвове ревяха безмълвно върху мраморни пиедестали. По коридорите се редяха вази, по-големи от него.

Лакираните двойни врати се отваряха пред стражите. Ринсуинд зърваше за миг огромни пусти зали с изобилие от орнаменти.

Най-сетне минаха през още една широка врата и го захвърлиха на дървения под.

Отдавна знаеше, че в подобни обстоятелства не е благоразумно веднага да надига глава.

След малко строг чиновнически глас изрече:

— Е, какви оправдания ще измислиш, окаяна въшко?

— Ами аз…

— Тишина!

Аха, значи такъв разговор предстоеше.

Друг, накъсан старчески глас попита:

— Къде е… Великият везир?

— Оттегли се в покоите си, о, Повелителю. Каза, че го боляла главата.

— Извикайте го… веднага.

— Незабавно ще изпълня заповедта, о, Повелителю.

Притиснал нос към пода, Ринсуинд направи още няколко предположения. Наличието на велики везири винаги беше лош признак. Обикновено започваха да подхвърлят идеи за разпъване с диви коне или оковаване в нагорещени пранги. А щом имаше човек, към когото се обръщаха с „о, Повелителю“, и дума не можеше да става за обжалване на присъдата.

— Този е… бунтовник, нали?

— Точно така, о, Повелителю.

— Май ми се иска… да го огледам… по-отблизо.

Приглушеното мърморене наоколо подсказваше, че немалко хора в залата са изненадани, после се чу шум от местене на мебели.

Стори му се, че зърва крайчеца на завивка с ъгълчето на окото си. Някой буташе легло на колелца…

— Накарайте го… да стане.

Гъргоренето в паузите звучеше като сапунена вода, стичаща се в канализация.

Отново крак в ботуш срита Ринсуинд по бъбреците. Ясна заповед на есперантото на грубостта. Той се надигна от пода.

Да, оказа се легло, и то най-голямото, което бе виждал през живота си. В него сред брокат и възглавници се губеше престарял мъж. Ринсуинд за пръв път виждаше човек с толкова болнав вид. Бледото лице имаше зеленикав оттенък. Вените изпъкваха под кожата на ръцете като червеи, натикани в бурканче.

Императорът вече имаше всички необходими свойства на труп, освен най-важното, разбира се.

— Значи… този е… Най-големият магьосник… за когото… сме чели?

— Ами аз… — подхвана Ринсуинд.

— Тишина! — кресна пак камерхерът.

Ринсуинд вдигна рамене. Не знаеше какво бе очаквал, но в представите му досега имаше предостатъчно място за дебелак с множество пръстени по ръцете. А разговорът с този в леглото си беше направо занимание за некроманти.

— Е, ще ни покажеш ли… още някоя магия?

Ринсуинд се озърна към камерхера.

— Аз, так…

— Тишина!

Императорът помръдна немощно ръка, избълбука и погледна въпросително Ринсуинд, който пък реши да рискува.

— Ами сещам се за една от добрите. Заклинание за изчезване.

— Можеш ли… да го направиш… още сега?

— Само ако отворят вратите и всички се обърнат с гръб.

Изражението на мъртвешката маска не се промени. Придворните се смълчаха. Последва звук, сякаш някой душеше малки зайчета в чувал.

Императорът се смееше. Щом се увериха в това, останалите тутакси се включиха във веселието. Никой обаче не може да се мери в хихикането с човека, за когото е по-лесно да ти отреди смърт, отколкото да се изпикае.

— Е, какво… да те правим? И… къде е… Великият везир?

В тълпата се отвори пътека.

Ринсуинд се престраши да погледне натам. Попаднеш ли в ръчичките на велик везир, смятай се за труп. Ами че те до един са коварни мегаломани! Вероятно влиза в длъжностната им характеристика: „Ти си лукав, безумен, незаслужаващ доверие интригант? А, добре, значи ще те направя най-доверения си министър.“

— Ето те и теб… Лорд Хонг — изхриптя Императорът.

— Милост? — плахо предложи Ринсуинд.

— Тишина! — мигновено изграчи камерхерът.

— Кажи ми… Лорд Хонг — продължи изнемощелият владетел, — какво е наказанието… за чужденец, дръзнал… да проникне… в Забранения град?

— Отнемане на крайниците, ушите и очите. След това е свободен да си върви.

Ринсуинд вдигна ръка.

— Е, нали ми е за пръв път…

— Тишина!

— Обикновено не позволяваме да има втори път — отбеляза Лорд Хонг. — Кое е това същество?

— Харесва ми — съобщи Императорът. — Май ще го… задържа. Разсмива ме.

Ринсуинд отвори уста.

— Тишина! — сопна му се гръмко камерхерът, вече не съвсем на място с оглед на настъпилия обрат.

— Ъ-ъ… Не може ли — колебливо помоли Ринсуинд — да го накарате да не врещи всеки път, когато понеча да кажа нещо?

— Разбира се… Най-голям магьоснико. — Императорът кимна на неколцина стражи. — Отведете камерхера… И му отрежете… устните.

— О, Повелителю, аз…

— Да… и ушите.

Завлякоха нещастника към вратата. Придворните изръкопляскаха.

— Искаш ли да видиш… и как ще ги изяде? — ухили се щастливо Императорът. — Страхотна… забава!

— Ахахаха — произнесе Ринсуинд.

— Мъдро решение, Повелителю — съгласи се и Лорд Хонг.

Извърна полека глава към Ринсуинд и за негов неописуем ужас му намигна.

— О, Повелителю! — Пълничък царедворец падна на колене и така доближи Императора. — Питам се все пак дали е най-правилно да проявим милост към този чуждестранен дем…

Владетелят сведе поглед към него и Ринсуинд беше готов да се закълне, че видя как от стареца се посипа облаче прашец. Императорът се засмя полека.

— Разбирам твоята… загриженост. — Придворният си позволи усмивка на облекчение. — Но не и наглостта ти. Убийте го бавно… в продължение… на няколко дни.

— Аааах!

— Да, нека се вари… в кипящо олио!

— Великолепна идея, Повелителю — одобри Лорд Хонг.

Ринсуинд съзнаваше, че неведнъж е бил в подобно положение, само че обикновено си имаше работа с някого като Лорд Хонг, а не с хриптящ труп, избягал толкова надалеч от разсъдъка си, че още един живот не би му стигнал да се върне.

— Много ще се… веселим — обеща му Императорът. — Прочетох… всичко за теб.

— Ахахаха — съгласи се Ринсуинд.

Владетелят пак вдигна ръка към придворните.

— А сега ще се… оттегля за отдих.

Всички започнаха да се прозяват. Очевидно никой не биваше да бодърства по-дълго от Императора.

— Повелителю — малко отегчено попита Лорд Хонг, — как желаете да постъпим с вашия Най-голям магьосник?

— Отведете го… в специалната тъмница. Засега.

Ринсуинд успя да погледне през рамо, когато стражите го понесоха към вратата. Владетелят се бе отпуснал в подвижното си легло, вече забравил за него.

— Ама той луд ли е или що?

— Тишина!

Ринсуинд се вторачи в стража.

— С такава уста можеш голяма беля да си докараш тук.

Лорд Хонг се чувстваше леко потиснат, когато се замислеше за посредствеността на хората. Изглеждаха му някак дефектни. Не се съсредоточаваха. Особено тягостен пример беше Червената армия. Ако той беше бунтовник, Императорът щеше да е станал жертва на атентат още преди месеци, а цялата страна щеше вече да пламти с изключение на прекалено влажните места. Немалко усилия влагаше дори за да поддържа илюзията, че бунтовниците постигат поне нещо.

Е, даде им Най-големия магьосник, на когото толкова се уповаваха. Вече нямаха никакво оправдание. Глупакът изглеждаше още по-страхлив и бездарен, отколкото Лорд Хонг се бе надявал. Всяка армия, поведена от него, щеше да бъде или избита, или обърната в бягство… отваряйки пътя за контрареволюцията.

А Лорд Хонг щеше да се погрижи за останалото.

Всичко по реда си. Навсякъде имаше врагове. При това настръхнали от подозрения. Пътят на амбициозния човек е застлан с капани.

Колко жалко, че Най-големият магьосник ще се окаже толкова ловък в отварянето на ключалки. Тази нощ войници на Лорд Танг пазеха тъмниците. Разбира се, ако заловените членове на Червената армия избягат, никой не би могъл да обвини самия Лорд Танг…

Изсмя се кратко на връщане към покоите си. Никога не бива да има улики. А и скоро предпазливостта също щеше да загуби значението си. Нищо не обединява народа като страховито мащабната война, а пак Най-големият магьосник, тоест предводтелят на бунтовниците, беше зъл чуждестранен подстрекател. Ето я искрата, която ще подпали фойерверките.

И тогава… Анкх-Морпорк [пикаещо куче].

Дали да не отдели малко време за кутията? Не. Някои наслаждения са още по-изтънчени, ако проточиш очакването им.

Инвалидната количка на Хамиш Бесния караше някои хора да се обръщат, но никой не се заяде. Излишното любопитство не помагаше на оцеляването в Хунхун. Всички продължаваха да се занимават с работата си, която май се състоеше в разнасянето на безбройни купчини хартия по коридорите.

Коен сведе поглед към ръцете си. През изминалите десетилетия се бе сражавал с какво ли не — мечове, лъкове, копия, боздугани и… а бе, почти всичко, което що-годе приличаше на оръжие.

Само не и с това…

— Ей, не ми харесва тая глупотевина — промърмори Тръкъл. — За кво ги носим тия хартийки?

— Защото тук никой няма и да те погледне втори път, ако имаш хартия в ръцете си.

— И как тъй?

— Кво?

— Ами… това е вид магия.

— Ама щеше да ми допадне повече, ако беше нещо за сечене.

— Всъщност в момента държиш най-страшното оръжие на света.

— Няма лъжа, ей сега се порязах на ръбчето — потвърди Уили Момъка.

— Кво?

— Господа, не забравяйте, че вече сме в Забранения град, а никой не е пострадал.

— Ей туй най го мразя, да го… таковам.

Господин Сейвлой въздъхна. Имаше нещо много особено в тона на Тръкъл Простака. Каквото и да казваше, веднага се подразбираше онова, което всъщност желаеше да изрече. Би накарал и глух да се изчерви, само като промърмори: „Тука много ми вее.“

Треснаха вратата и се чу стърженето на резето.

Тъмниците на Империята не се отличаваха от онези в родния край. Щом искаш да лишиш от свобода изобретателно същество като човека, обикновено разчиташ на дебелото здраво желязо и изобилието от тежки камъни в стените.

Е, провървя му с Императора, но това незнайно защо не ободряваше Ринсуинд. Дъртакът изглеждаше също толкова опасен за онези, които са му симпатични, колкото и за враговете си.

Пък и не само беше на прага на смъртта, ами вече оглеждаше пътеката в коридора и преценяваше добре ли е изработена закачалката. Не е нужно да си гений на интригата, за да схванеш, че уреждането на сметки ще започне, преди трупът му да е изстинал. И тогава онзи, когото той е харесал пред целия двор, ще има надежда да оцелее, колкото и мушица-еднодневка над пълен с пъстърви вир.

Ринсуинд избута настрани един череп и седна. Е, да, винаги имаше вероятност за ненадейно избавление, но Червената армия би се затруднила дори да спаси от удавяне едно гумено пате. А и нали така пак би попаднал в ноктите на Пеперудата, която го плашеше не по-малко от Императора?

Надяваше се, че след всичко, което стовариха досега на главата му, боговете не са решили да го оставят да изгние в подземие.

„О, не, трябва вече да са ми приготвили нещо по-хитро…“ — добави той горчиво. Сякаш в отговор се чу тихо тропане по стената. Веднъж, втори път, трети.

Ринсуинд взе черепа и отвърна на сигнала.

Едно почукване.

Повтори го.

Две.

И той удари два пъти.

Позната история. Безсмислени сигнали… все едно се бе върнал в студентските си години.

— Чудесно. — Гласът му отекна в килията. — Държим се както подобава на възпитани затворници. Само че какво си казваме всъщност?

Тихо стържене… и един от каменните блокове на стената се подаде полека, после тупна върху краката на Ринсуинд.

— Ааах!

— За какъв голям хипопотам става дума? — попита приглушен глас.

— Какво?!

— Искахте да знаете значението на кода с почукването, нали? Едно означава…

— Извинете, но нали в момента си говорим нормално?

— Е, да, но не и официално. На затворниците е… забранено… да общуват…

Гласът ставаше все по-провлачен, сякаш говорещият изведнъж си спомни нещо много важно.

— Вярно, забравих. Тук е… Хунхун. Всички… се подчиняват… на правилата…

И Ринсуинд млъкна. Последва дълга, изпълнена с размисъл тишина.

— Ринсуинд!

— Двуцветко!

— Ти пък какво правиш тук?

— Гния в зандана!

— И аз.

— Брей… Колко време мина, а?

— Ти си написал онази проклета книга!

— Мислех си, че на хората ще им бъде интересно.

— Интересно ли? Интересно, значи!

— Ами да, сметнах, че ще е добре да се запознаят с любопитните особености на чуждестранните култури. Изобщо не съм искал да причинявам неприятности някому.

Ринсуинд се облегна изнемощял на стената. Естествено. Двуцветко никога не се стремеше към неприятностите. Просто някои хора са си такива. Вероятно последният звук, преди Вселената да се смачка като настъпена хартиена шапка един ден, ще бъде нечий невинен въпрос: „А какво ще стане, ако направя ей това?“

— Провидението трябва да те е довело тук — предположи Двуцветко.

— Да, то обича да си прави майтап с мен — предложи хипотеза и Ринсуинд.

— Помниш ли колко приятно си прекарвахме времето двамата?

— Нима? Сигурно все съм бил със затворени очи в приятните моменти.

— О, какви приключения преживяхме!

— Имаш предвид как висяхме над пропасти и тям подобни?

— Много ми олекна, като научих, че и ти си тук.

Ринсуинд се наслаждаваше на усещането да се опира в здрава каменна стена. Поне на нея можеше да разчита.

— Май всички имат екземпляр от твоята книга. Станала е революционен манифест. Преписват я, предават си я от ръка на ръка.

— Аха, нарича се „самиздат“.

— Какво означава това?

— Всяко копие трябва да е досущ като предишното. Ох… Мислех си, че ще е само забавно. Не съм си и представял, че хората ще я вземат толкова насериозно.

— Е, тукашните ви революционери още са във фазата на лозунгите и плакатите, но това едва ли облекчава участта им, когато ги заловят. И между другото ти защо си още жив?

— Не знам. Може и да са ме забравили. Случва се. Заради всички тези документи. Някой прави погрешно движение с четката или забравя да напише втори екземпляр.

— Искаш да кажеш, че има хора в тъмницата, за които никой не помни защо са тук?

— Точно така.

— Тогава защо не ги освободят?

— Вероятно защото властите са уверени, че затворниците непременно са престъпили закона. В края на краищата има несъмнени недостатъци в нашата система на управление.

— Достатъчни, за да имате нужда от нова система ли?

— Олеле… За такива приказки могат да те арестуват.

Хората спяха, но не и Забраненият град. Пламъците на факли потрепваха по цяла нощ, защото делата на Империята не прекъсваха нито за миг.

И както бе отбелязал господин Сейвлой, това означаваше преди всичко разнасяне на хартии от едно място на друго.

Шест Благоприятни Ветрове беше заместник на областния администратор на Лангтан. Вършеше си добре работата и бе доволен от това. Не можеше да се каже, че е зъл човек.

Да де, имаше чувство за хумор колкото и пилешката каша. Освен това мразеше котките и имаше навика да си брои парите по три пъти при всяка покупка, особено когато зад него вече се точи опашка.

От друга страна пък редовно даваше дребни суми за благотворителност. И никога не отнемаше от хората повече пари, отколкото те имаха в кесиите си.

Имаше и една необичайна особеност за човек, работещ в Забранения град. Не беше евнух. Разбира се, стражите също не бяха скопци, но тук заобикаляха това дребно затруднение — официално ги вписваха като част от обзавеждането. Смяташе се, че и данъчните чиновници имат нужда от цялата жизненост, с която природата ги е надарила, за да се борят с лукавството на селяците, отличаващи се с печално нежелание да плащат дължимото.

Тъй че в сградата беше лесно да се намерят несравнимо по-отвратителни хора от Шест Благоприятни Ветрове. Само лошият му късмет доведе до това точно неговата врата от бамбук и оризова хартия да се отвори, за да се покажат седмина странни стари евнуси, единият от които в устройство на колела.

Дори не се поклониха, камо ли да паднат на колене А той не само имаше на главата си червената шапка на чиновник, но и бялото копче отгоре й се виждаше ясно!

Изтърва четката си, когато старците влязоха в кабинета му, сякаш им принадлежи. Единият тутакси започна да пробива дупки в стените и да издава безсмислени звуци.

— Ей, стените също са от хартия! Гледайте бе, само си облизвам пръста и ги дупча!

— Ей сега ще повикам стражите и ще бъдете набити! — кресна Шест Благоприятни Ветрове, като само преклонната възраст на натрапниците смекчаваше яростта му.

— Кво каза тоя?

— Щял да повика стражите.

— Ей, страхотно! Много ми се ще да ги повика!

— Още не е необходимо. Дръжте се нормално.

— Значи да му клъцна гърлото, а?

— По-нормално, моля.

— Аз на туй му викам нормално!

Двама старци се присламчиха зад гърба му и се опитаха да прочетат документа, който бе съставял допреди малко. Измъкнаха му листа от ръцете.

— Даскале, кво е туй?

— Чакайте да погледна… „Първият есенен повей разклаща лотоса. Седем Яки Дънера трябва да плати едно прасе и три чувала ориз или да понесе двадесет удара с бич. По заповед на Шест Благоприятни Ветрове, отговарящ за данъчните приходи в Лангтан.“

В поведението на старците настъпи едва забележима промяна. Всички вече се хилеха, но не по начин, който успокояваше. Онзи, чиито зъби приличаха на диаманти, се приведе към него и изсъска на странно наречие:

— Значи си бирник, а, господинчо с копче на шапката?

Шест Благоприятни Ветрове се питаше разтревожен дали изобщо би успял да повика стражите. Имаше нещо страховито в тези старци. Изобщо не бяха почтени, ами ужасно заплашителни. Макар да не виждаше оръжия, смразяваше го увереността, че още след първата сричка ще бъде убит. Гърлото му пресъхна, а панталонът му се намокри.

— Нищо лошо няма да си бирник… — едва изхъхри той.

— И ние не сме казвали таквоз нещо — напомни Диамантените Зъби. — Много си падаме да се запознаваме с бирници.

— Направо ги обожаваме — добави друг старец.

— Тъй става най-лесно — обясни Диамантените Зъби.

— Ъхъ — потвърди трети старец. — Що да ходиш от къща на къща и да трепеш всекиго, чакаш само бирникът да им прибере…

— Господа, позволете да се намеся.

Говореше онзи с козето лице, не толкова противен като останалите. Шест Благоприятни Ветрове напразно се вслушваше в странните звукосъчетания на чуждия език.

— Как тъй? Нали е бирник?

— Кво?

— Събираемостта на данъците е здравата основа на управлението, господа. Повярвайте ми. Нищо няма да постигнем, ако убием този усърден чиновник.

— Ха, нали ще е труп? И туй ако не е полза, здраве му кажи!

— Как проникнахте тук? — осмели се да попита Шест Благоприятни Ветрове. — Наоколо има силна стража.

— Знаех си, че нещо сме пропуснали — промърмори Диамантените Зъби.

— Бихме искали да ни разведете из Забранения град — предложи Козето Лице. — Тук сме, за да научим повече за вашата чудесна… планина… разновидност на бамбука… течаща вода вечер… ех, да му се не види… да, цивилизация!

А зад него Тръкъл показваше с енергични жестове какво сторили момчетата на Брус Номада с един бирник. Шест Благоприятни Ветрове не се нуждаеше от обяснения, за да разбере разказа.

— Ама ти кво му се умилкваш?

— Чингис, загубихме се. И без това няма никакви карти на Забранения град. Нуждаем се от водач.

Козето Лице подкани:

— Е, ще дойдете ли с нас?

„Ще изляза оттук! — възкликна мислено чиновникът. — Навън сигурно има стражи!“