Интересни времена

За Коен градските порти бяха позната гледака. Доста от тях бе потрошил през живота си с тарани и обсадни оръдия, веднъж дори и с главата си.

Портите на Хунхун обаче си ги биваше. Изобщо не приличаха на онези в Анкх-Морпорк, винаги гостоприемно отворени, за да привлекат платежоспособния посетител в града. Единствената им далечна връзка със защитната функция беше големият надпис: „Благодаря ви, че не ни нападате. Желаем ви приятен ден.“ А тези тук стряскаха с размерите си, освен това бяха изработени от метал, да не говорим зя стражевия пост, пред който чакаше цял взвод от неприветливо настроени мъже в черни брони.

— Даскале…

— Кажи, Коен.

— Туй пък що го правим? Нали уж щяхме да се промъкваме по ония акведукти, дето мишките толкова ги харесват?

Господин Сейвлой размаха пръст укорно.

— Така ще влезем в самия Забранен град. И помнете на какво ви учих. Време е да проумеете как трябва да се държите в градовете.

— А бе, знам аз как да се развихря в скапаните градове — изсумтя Тръкъл Простака. — Грабиш, кефиш се, а на излизане палиш. Същото като в селата, ама губиш повечко време.

— Подходящо поведение, но само когато минаваш през града на път за другаде. Ами ако поискаш да се отбиеш там и на другия ден?

— А бе, тъпако, как ще се отбия, като града вече го няма?

— Господа, моля ви да се вслушвате в думите ми! Трябва вече да усвоите цивилизованите нрави!

Хората не можеха да минат през портите просто така. Имаше опашка. Стражите се скупчваха настръхнали около всеки треперещ човечец, за да му проверят документите.

Дойде редът и на Коен.

— Документите, старче!

Той кимна весело и подаде на капитана парче хартия, на което господин Сейвлой бе изписал красиво:

„Ние сме бродещи безумци, които нямат никакви документи. Молим за извинение.“

Капитанът вдигна поглед и срещна щастливата усмивка на Коен.

— Я гледай… — процеди зло. — Старче, ти нямаш ли си уста да говориш?

Все тъй доброжелателно настроен, Коен се озърна към господин Сейвлой. Това не го бяха репетирали.

— Ама че празноглав човек! — промърмори главният страж.

Господин Сейвлой се възмути.

— Нали уж почитате лишените от разум!

— Не може да си луд, щом нямаш документ, където да е написано черно на бяло — отсече капитанът.

— Ох, писна ми — въздъхна Коен. — Казах ти аз, че номерът няма да мине, като налетим на някой кретен в броня.

— Нагъл селяндур!

— Ами, не съм толкоз нагъл като моите приятелчета.

— За нас говори, слабоумнико.

— А бе, що не се…

— Кво?

— Извънредно глупав войник.

Капитанът се стъписа малко. В психиката на хората от Ахатовата империя бяха неизкоренимо вдълбани преклонението пред праотците и уважението към по-възрастните. А началникът на стражата за пръв път в живота си виждаше толкова стари хора, които още да заемат вертикално положение върху земята. На практика можеше да ги смята и за праотци. Поне онзи в инвалидната количка миришеше подходящо.

— Заведете ги в поста!

Ордата се остави да я влачат. Всички се проявиха блестящо, защото господин Сейвлой бе отделил много часове да ги подготви. Знаеше, че си има работа с мъже, чиято реакция на потупване по рамото беше мигновено да отсекат пречещата ръка.

В поста стана доста тясно, когато Сребърната орда се натъпка вътре заедно със стражите. Един войник се вторачи в Хамиш Бесния, свит сърдито под одеялото си.

— Ей, дядо, какво държиш там?

Изпод одеялото изскочи меч и се заби в бедрото му.

— Кво? Кво? Кво каза тоя, бе?

— Каза „Аааа!“ — обясни Коен, в чиято ръка вече се бе появил дълъг нож.

С едно ловко движение кльощавите му ръце обездвижиха капитана и опряха острието в гърлото му.

— Приятелче, може да стане по лесния начин или по трудния. Ти си избери.

— Ах, ти, свиньо! Това ли според теб е лесният начин? Дано живееш в интересни времена! Предпочитам да умра, вместо да изменя на Императора!

— Твоя си работа.

Само частица от секундата бе необходима на главния страж, за да проумее, че Коен явно държеше на думата си и очакваше същото от другите. Ако бе имал повечко време, можеше да поразмишлява над факта, че целта на цивилизацията е да превърне насилието в последното и крайно решение, докато за варварина то е единственият, предпочитаният и преди всичко най-приятният избор. Но вече беше късно. Капитанът се свлече на пода.

— Че аз винаги си живея интересно — отбеляза Коен с доволния глас на човек, който влага много старание да си разнообрази всекидневието.

Насочи ножа към останалите стражи. Господин Сейвлой го зяпаше ужасен.

— Не е зле да го почистя туй — разговорчиво подметна Коен. — Само дето няма смисъл, ако пак ще го цапам. Вижте сега, аз като нищо ще ви изколя, ама Даскала разправя, че било време да ставаме почтени джентълмени.

Един страж изгледа косо съратниците си и коленичи.

— О, господарю, какви са желанията ви?

— Ей от таквиз момчета излизат свестни офицери — одобри Коен. — Как се казваш?

— Девет Портокалови Дръвчета, господарю.

Коен се озърна към господин Сейвлой.

— Сега какво да правя, а?

— Плени ги, моля те.

— Ама как да стане?

— Е… Сигурно трябва да ги вържеш, нещо такова.

— Аха, а после им клъцвам гръкляните, тъй ли?

— Не! Щом са ти се предали, не е позволено да ги убиваш.

Сребърната орда се вторачи в бившия учител.

— Уви, такива са правилата на цивилизацията. — опита се да ги утеши той.

— Ама нали лайнарите нямат оръжия! Тъкмо лесно ще ги изтрепем! — ядоса се Тръкъл.

— Именно защото са обезоръжени, не бива да ги убивате — настоя господин Сейвлой, потръпвайки леко.

— А бе, ти полудя ли? Да не си извадиш и документче, че си побъркан?

Коен почеса наболата четина по брадата си. Оцелелите засега стражи го зяпаха плашливо. Бяха свикнали с изобретателно жестоките мъчения, но за пръв път им се случваше да чуват и предшестващи ги пререкания.

— Даскале, нямаш много опит във войните, нали? — промърмори Коен.

— Е, да, ако пренебрегнем уроците с четвъртокласниците. Но нали каза, че искаш от мен да…

— Добре де, аз пък викам да ги изколим — обади се Уили Момъка. — Що да се занасяме с пленници? Кой ще ги храни?

— Опасявам се, че се налага.

— Кой, аз ли?! Да имаш да вземаш! Като са гладни, да им извадим очите и да им ги натикаме в устите. Я да гласуваме.

Ордата се разшумя одобрително. Коен забеляза, че и Девет Портокалови Дръвчета е вдигнал ръка.

— Ей, момче, ти пък за какво гласуваш?

— Моля ви, господарю, трябва да отида в тоалетната.

— Я ме слушайте всички! — нетърпеливо нареди Коен. — Май им е минало времето на касапниците. Тъй разправя господин Сейвлой, пък той знае как се пише „мармалад“, не е като вас. Нали помните защо дойдохме, а? Хайде да го правим както се полага.

— Да, ама ти закла капитана — заяде се Тръкъл.

— Още се боря с лошото си минало — призна си Коен. — С цивилизацията трябва да се свиква полека.

Коленичилият страж пак вдигна колебливо ръка.

— Господарю…

— Казвай, момче.

— Можете да ни заключите в онази килия. Така няма да пречим на никого.

— Досетлив си. Видяхте ли, това момче мисли ясно и по време на криза. Заключете ги.

Само половин минута по-късно Сребърната орда закуцука към вътрешността на града.

Стражите седяха в задушната тясна килия. Накрая един попита:

— Какви бяха тези?

— Може и да са праотци.

— Но нали човек първо трябва да умре, за да го смятаме за праотец?

— Онзи в количката изглеждаше съвсем мъртъв, докато не прободе Четири Бели Лисугера.

— Да викаме ли за помощ?

— Ами ако ни чуят?

— Да, но ако никой не ни измъкне, ще си останем тук. Стените са много дебели, а вратата — много здрава.

— Това е чудесно.

Ринсуинд спря в някаква уличка незнайно къде. Дори не провери дали го преследват. Значи беше вярно — тук един пъргав старт стигаше, за да си свободен. Ако се сетиш навреме.

Да, обаче свободата включваше и прастарото право на човек да умре от глад. Май твърде отдавна не бе хапвал добре.

И сякаш подтикнат от мислите му, малко по-нататък по уличката изригна нечий глас:

— Оризови питки! Оризови питки! Вземете си вкусни оризови питки! Кой иска чай? Стогодишни яйца! Хайде всички на яйцата! Вземете си… Да? Какво да бъде за вас?

Възрастен мъж застана пред търговеца.

— Дибала-сан! Яйцето, което ми продадохте…

— Че какво му е на яйцето, почитаеми?

— Бихте ли го помирисал?

Уличният търговец вдиша дълбоко.

— Ах, прекрасно е!

— Прекрасно ли?! Това яйце е съвсем прясно!

— Шогун, не сте прав, яйцето е поне на едно столетие — невъзмутимо изрече продавачът. — Вижте прелестния черен цвят на черупката…

— Боята се изтрива с пръст!

Ринсуинд се заслуша. И се зачуди дали нямаше нещо вярно в идеята, че на света живеят съвсем малко на брой хора въпреки изобилието от тела. Затова непрекъснато се натъкваш на едни и същи. Сигурно ги изливат в калъп някъде.

— Охо, вече обиждате на пресни яйца! Ще си разпоря корема достойно, ако е така! Ето какво ви предлагам…

Да, във вълшебните похвати на търговеца определено имаше нещо познато. Идва някой да се оплаче, че яйцето е съвсем прясно, а само след минута е убеден да забрави жалбата си и да си купи две оризови питки, придружени от нещо подозрително, увито в зелени листа.

Оризовите питки все пак имаха приятен вид. Поне в сравнение с останалото.

Ринсуинд се примъкна по-наблизо. Продавачът пристъпяше разсеяно от крак на крак и си подсвиркваше, но веднага спря и го дари с широка, приятелска, честна усмивка.

— Шогун, желаете ли вкусно древно яйце? Паничката в средата на подноса беше пълна със златни монети. Ринсуинд се сепна. С парите за едно от гнусните яйца на господин Дибала би могъл да си купи цяла улица в Анкх-Морпорк.

— Предполагам, че не отпускате… на кредит?

Дибала се вторачи за миг в него.

— Шогун, ще се престоря, че изобщо не съм чул тази дума.

— Я ми кажете, нямате ли случайно близки роднини отвъд океана?

Този път погледът беше изпълнен с предпазливост.

— Какво? Отвъд океана има само призраци-кръвопийци, Шогун, това е всеизвестно. Чудя се как и вие не го знаете.

— Призраци ли?

— Ами да, опитват се да проникнат тук, да ни навредят. Може би дори да ни отмъкнат стоката. Аз пък казвам, че е най-добре да опитат от добрите стари фойерверки. Призраците не обичат гръмове и трясъци.

Следващият поглед беше още по-продължителен и пресметлив.

— Шогун, а вие откъде сте?

В гласа на търговеца се промъкна режещата нотка на подозрението.

— От Бес Пеларгик — припряно отвърна Ринсуинд. — Това обяснява моя непознат за вас акцент, също и невежеството ми за местните обичаи. Хората биха могли дори да си помислят, че съм някакъв чужденец.

— А, от Бес Пеларгик ли… Значи познавате моя стар приятел Пет Щипци, който живее на Небесната улица, нали?

Ринсуинд бе се натъквал неведнъж на тази уловка.

— Никога не съм чувал нито името, нито улицата.

Дибала се ухили щастливо.

— Ако кресна силно „мръсен чужденец“, и три крачки няма да направите — изрече дружелюбно. — Стражите ще ви отмъкнат в Забранения град, където ще ви запознаят отблизо с голямата мел…

— Знам вече за нея.

— Пет Щипци три години беше областен управител, а Небесната улица прекосява града от край до край. Откога си мечтая да срещна чуждестранен призрак-кръвопиец! Вземете си оризова питка.

Очите на Ринсуинд шареха трескаво. Странно, но положението не изглеждаше опасно. Поне заплахата не беше в най-близкото бъдеще. И подлежеше на пазарлък.

— Ами ако си призная, че идвам от другата страна на Стената? — промълви по-тихичко.

Дибала кимна. Едната му ръка бръкна под халата и показа за миг ъгълчето на нещо, на което Ринсуинд зърна без никаква изненада „Какво правих през…“

— Някои хора разправят, че зад Стената имало само пустини, зли призраци и страховити чудовища — подхвана продавачът. — Аз питам обаче — ами търговският потенциал? Създаде ли си човек връзки… Нали се сещате за какво говоря, шогун? Тогава успехът из краищата на призраците-кръвопийци му е в кърпа вързан.

Ринсуинд само кимна. В момента не му се струваше уместно да изтъкне, че ако в Анкх-Морпорк покажеш лъскаво злато, триста души наоколо веднага показват остра стомана.

— Мисля си, че с тази несигурност около Императора, слуховете за бунтовници и останалото… Вечен живот на Сина на небето, разбира се! Но… Може и да се намери някоя нишичка за един търговец с по-широк кръгозор, нали така?

— Нишичка ли?

— Ами… Например имаме едно нещо… — Дибала се наведе към ухото на събеседника си. — Вадят го от едни гъсеници. Нарича се коприна. Тя е…

— Знам. Доставят ни я от Клач.

— Е, добре де. Имаме и един храст. Като изсушиш листата, после ги запарваш във вряла вода и изпиваш…

— Да, чай — съгласи се Ринсуинд. — Него пък си купуваме от Хоуондаленд.

Търговецът вече имаше вид на сериозно затруднен мислител.

— Тогава… Правим барут и го пъхаме в тръби…

— Фойерверки ли? Познати са ни.

— Какво ще кажете за нашия изключително фин порцелан? Толкова е…

— В Анкх-Морпорк някои джуджета правят такъв порцелан — прекъсна го Ринсуинд, — че през него спокойно се чете книга, ако ще бележките под линия да са с най-дребния шрифт.

Дибала се намръщи.

— Вие, призраците-кръвопийци, май сте прекалено хитри и лукави. Дали пък не сте и наистина опасни, а?

— Ние ли? О, не се тревожете. Почти не се случва да убиваме чужденци в Анкх-Морпорк. После как ще им пробутаме от нашата стока?

— Все пак какво от нашите изделия се търси при вас? Хайде, вземете си оризова питка. Или искате да опитате свински топки? На клечица, а?

Ринсуинд си избра питка. За другото не му се искаше дори да разпитва.

— Имате злато — напомни небрежно.

— О, твърде е меко, за да направиш нещо свястно от него — поклати глава търговецът. — Все пак изработваме от златото водосточни тръби и облицовка за покриви.

— Хм… Мисля, че хората в Анкх-Морпорк биха измислили как да използват известно количество — насърчи го Ринсуинд.

Погледът му неволно все се връщаше към монетите в купичката. Страна, където златото е по-евтино от оловото…

— А това какво е? — посочи смачкан четириъгълник, затрупан с монети.

Дибала погледна.

— Ами това може би е нещо съвсем непознато за вас. Нарича се пари. Полезен начин да си носиш…

— Питах за късчето хартия — учтиво поясни Ринсуинд.

— За същото говорех — осведоми го търговецът. — За банкнотата от десет рину.

— Какво означава това?

— Точно каквото казах. Струва десет такива.

Дибала вдигна от купичката монета колкото оризовата питка.

— Но кому е нужно да си купува хартия?

— Не я купуваш, а с нея купуваш разни неща.

Ринсуинд зяпна тъпо.

— Отиваш до някоя сергия на пазара — започна да обяснява търговецът с търпението на учител в стая с дебили. — Там казваш: „Добро утро, месарю, колко струват тези кучешки муцуни?“ Той ти отвръща: „Три рину, шогун.“ Ти показваш: „Имам само едно пони, ще ми го развалиш ли?“ Виж, има рисунка на пони върху банкнотата, затова така я наричат хората. Значи той ти дава кучешките муцуни и ти връща седем рину. Остатъкът се нарича „ресто“. Ако пък му подадеш маймунка — тоест петдесет рину, — той ще те попита: „Нямаш ли дребни?“

— Но нали е само парче хартия! — почти изхленчи Ринсуинд.

— За теб — може би, а за мен е равно на десет оризови питки — възрази Дибала. — А вие, чуждестранни кръвопийци, какви пари имате? Големи кръгли камъни с дупки в средата?

Ринсуинд се взираше изтръпнал в банкнотата.

В Анкх-Морпорк имаше манифактури за всякаква хартия, а в Гилдията на гравьорите не бяха малко майсторите, които можеха да изпишат името и адреса си по върха на игла.

Изпита чудновата гордост от съгражданите си. Не отричаше, че са зли и алчни, но поне влагаха в това докрай способностите си и не се заблуждаваха, че вече са научили всички хитрини.

— Според мен — увери той търговеца — ще откриеш, че множество здания в Анкх-Морпорк се нуждаят от нови покриви.

— Сериозно?

— О, да. Дъждът направо ги залива отвътре.

— И собствениците ще могат да си платят? Чувал съм, че…

Ринсуинд пак погледна банкнотата и поклати глава. Струвала повече от златото…

— Ще ти платят с не по-лоши хартийки от тази. Вероятно и с по-хубави. Ще кажа някоя и друга добра дума за теб. А сега — добави тутакси — ще ме упътиш ли как да изляза от града?

Дибала се почеса по темето.

— Може да е малко трудничко. Отвън са разположени армии, пък ти имаш доста чуждестранен вид с тази шапка…

В началото на уличката настъпи оживление… по-точно движението на гъмжилото се засили едва забележимо. В тълпата се отвори пролука, както винаги става в близост до оръжия. Отряд стражници вървеше забързано към Дибала.

Търговецът също долепи гръб до стената и ги посрещна с приветлива усмивка, показваща готовността му да продава с отстъпка на всекиго, стига да носи поне нож.

Двама влачеха отпуснато тяло. Когато подминаваха сергията, фигурата надигна поокървавената си глава и изрече:

— Неизменна сполука на…

Юмрук в ръкавица я прасна през устата. После тълпата запълни пролуката.

— Брей, брей — затюхка се търговецът. — Като гледам… Ей, къде изчезнахте?

Ринсуинд се появи иззад близкия ъгъл. Дибала го погледна по-почтително. Спомни си, че дори чу лек пукот и видя искри, когато чужденецът се скри от погледа му.

— Виждам, че са спипали още един от онези — продължи той невъзмутимо. — Сигурно и този е лепил плакати по стените.

— Още един от кои?

— От Червената армия. Ха!

— Ясно.

— Не им обръщам внимание — вдигна рамене Дибала. — Някои се кълнат, че древните легенди щели да се сбъднат. Още нищо не съм видял.

— Пък и човечецът не изглеждаше много легендарен — съгласи се Ринсуинд.

— Хората вярват на всякакви глупости.

— Какво ще го сполети?

— Трудно ми е да позная, щом Императорът скоро ще умре. Може само да му отрежат ръцете и краката.

— Моля?! Но защо?!

— Ами защото е млад. Още малко да беше пораснал, направо му набучваха главата на копие пред портите.

— Това ли е наказанието за лепене на плакати!

— Поне му попречват веднъж завинаги да повтори нарушението.

Ринсуинд заотстъпва заднешком.

— Много ви благодаря — смънка и се отдалечи. — А, не! Няма да се забърквам, щом режат глави…

Някой пак го удари по главата. Любезно.

Докато коленете, а после и брадичката му се опираха в улицата, Ринсуинд се питаше какво е станало с привичното му „Ей, ти!“.

Сребърната орда се провираше през лабиринтите на Хунхун.

— На туй не му викам да нахлуеш в град и да изтрепеш всички гадняри — мърмореше ядно Тръкъл Простака. — Като бях в бандата на Брус Номада, никога не влизахме през главната порта, като да сме сбирщина шибан…

— Господин Простако — веднага го прекъсна бившият учител, — дали моментът не е подходящ да ви напомня за списъка, който раздадох на всички ви?

— Какъв идиотски списък, бе? — наежи се Тръкъл и брадичката му щръкна предизвикателно.

— На допустимите в цивилизованото общество думи и изрази. Моля всички ви да си спомните какво ви говорих за поведението на добре възпитаните хора. Това е жизнено важно за дългосрочната ни стратегия.

— А що е то „дългосрочна стратегия“? — обади се Калеб Изкормвача.

— Туй, дето ще го правим по-късно — обясни тежко Коен.

— Добре де, какво?

— Нашият План — още по-внушително изрече главатарят.

— Бре, да му го нач… — веднага започна Тръкъл.

— Списъкът, господин Простако, списъкът! — назидателно напомни господин Сейвлой. — Признавам богатия ви опит в дивата пустош, но тук сме в цивилизацията и ще използвате само прилични думи. Разбрахме ли се?

— Тръкъл, най-добре го послушай — намеси се Коен.

— Предлагам да се разходим около Забранения град — забързано предложи господин Сейвлой, за да не прекали.

Всички от ордата вече бяха видели Забранения град. Стените около него се извисяваха на четиридесет стъпки.

— Доста войска пази портите — промърмори Коен.

— Така и трябва. Вътре има приказни съкровища.

Господин Сейвлой говореше, без да вдига поглед. Взираше се напрегнато в земята, като че бе изгубил нещо.

— Ама защо не се втурнем срещу тях и не ги изколим? — недоумяваше Калеб.

— Кво?

— Я не ставай глупав — сряза го Коен. — Цял ден ще изгубим, докато ги очистим всичките. Даскала ще ни вкара през някакъв акведукт.

Господин Сейвлой спря внезапно.

— Аха… Еврика!

— Това е на ефебски — преведе Коен на останалите. — Означава „Дайте ми хавлията!“

— Да, бе! — усъмни се Калеб. — Ти кога си минавал през Ефеб?

— Веднъж се отбих там като ловец на глави.

— И кого диреше?

— Май теб.

— Ха! И намери ли ме?

— Ами не помня. Я разклати глава да видим ще падне ли.

— Господа, обърнете внимание…

Ортопедичният сандал на господин Сейвлой побутваше украсен с фигурки метален квадрат на улицата.

— Че що да я гледам тая глупотевина? — изсумтя Тръкъл.

— Кво?

— Трябва да търсим още от тези неща — обясни бившият учител. — Но мисля, че открихме решението на проблемите си. Сега остава само да изчакаме, докато притъмнее.

Чуваше се разгорещен спор. Ринсуинд се ориентираше само по гласовете. Пак имаше чувал на главата, а ръцете му бяха вързани зад колона.

— Че той прилича ли ви на Най-големия магьосник?

— Това е написано на шапката му, и то с езика на призраците…

— Да, ама ти го казваш!

— Добре, ами твърденията на Четири Големи Сандала?

— Бил е изтощен. Може и да му се е привидяло!

— Не е вярно! Изскочи от въздуха, летеше като дракон! Събори петима войници. И Три Големи Късмета видя. Другите също. После освободи прастар мъж и го превърна в могъщ боец!

— Пък и говори нашия език, както е написано в книгата.

— Хайде, да допуснем, че е Най-големият магьосник. Значи трябва да го убием незабавно!

В тъмата на чувала Ринсуинд завъртя глава енергично.

— Защо?

— Той ще заеме страната на Императора.

— Но нали в легендите Най-големият магьосник повел Червената армия!

— Да де, за да помогне на Императора Едно Слънчево Огледало. И за да смаже народа!

— Не, за да смаже бандите! После изградил Империята!

— И какво? Толкова чудесна ли ти се струва Империята? Преждевременен край на всички потиснически сили!

— Но сега Червената армия е на народа! Максимален напредък под предводителството на Най-големия магьосник!

— Най-големият магьосник е враг на народа!

— Видях го с очите си, колко пъти да ти казвам! Безброй войници се натръшкаха от урагана, който той предизвика!

— Ами като е такъв магьосник, защо още е вързан? Защо не накара въжетата да изчезнат в облаци зелен дим?

— Може би съхранява магията си за велики дела. Няма да прави фойерверки за земни червеи.

— Ха!

— И имаше Книгата! Търсеше ни! Предопределен е да поведе Червената армия!

Енергично завъртане на главата.

— Сами можем да се поведем!

Енергично кимане.

— Не са ни нужни никакви подозрителни магьосници от въображаеми земи!

Енергично кимане.

— Затова трябва да го убием още сега!

Енергично завъртане.

— Ха! Той ти се присмива презрително! Ще почака малко, но после главата ти ще избухне в огнени змии!

Енергично завъртане.

— Вие да не забравихте, че докато си губим времето в разпри, вече изтезават Три Впрегнати Бивола?

— Цъфтящ Лотос, армията на народа е по-важна от отделните й членове!

Ринсуинд сгърчи лице в гримаса. И без това полека намразваше първия глас — естествено, щом подстрекаваше другите да го убият незабавно. Но когато подобен тип започнеше да приказва, че разни неща са по-важни от хората, Ринсуинд не се съмняваше, че страшно е загазил.

— Сигурна съм, че на Най-големия магьосник му е по силите да спаси Три Впрегнати Бивола — промълви глас до ухото на Ринсуинд.

Беше Хубавата Пеперуда.

— О, да, за него това ще е дреболия! — възкликна Цъфтящият Лотос.

— Ха! Значи ще се промъкне в Забранения град? Невъзможно! Та това е сигурна смърт! — Енергично кимане.

— Не и за Най-големия магьосник — възрази Пеперудата.

— Млъкни най-после! — изсъска Ринсуинд.

— Желаеш ли да научиш колко голям сатър държи Две Огнени Билки? — прошепна нежно Пеперудата

— Не!

— Много голям.

— Той каза, че да влезеш в Забранения град означава сигурна смърт!

— Не. Само вероятна. А аз те уверявам, че ако още веднъж се опиташ да ми избягаш, смъртта ти наистина ще е сигурна.

Махнаха чувала от главата му.

Лицето до него беше на Цъфтящ Лотос и човек би могъл да зърне в първия миг след мрака доста по-лоши неща, затова в ума на Ринсуинд се мярнаха видения на купи сметана, качета масло и съвсем точно отмерена доза сол.17

Например би могъл да спре погледа си първо върху Две Огнени Билки. И нямаше да му е приятно. Беше затлъстяло лице с мънички зеници в очичките. Нагледен пример за това, че макар хората обикновено да смятат за потисници императорите, царете и мандарините, много по-опасни са съседите.

— Най-големият магьосник ли? Ха! — тъкмо казваше Две Огнени Билки.

— Той ще се справи! — разпалено потвърди Цъфтящият Лотос. — Нима не е превел Наставника през земите на призраците и вампирите?

(И благо сиренце, каза си Ринсуинд, може би със салатка от прясно зеле в отделна чиния.)

— И такъв ненадминат магьосник ви е позволил да го доведете тук с чувал на главата? — подсмихва се Две Огнени Билки. — Я да го видим как ще призове някой…

— Истинският велик магьосник няма да се унижи с евтини номера! — възрази момичето.

— Правилно — потвърди Ринсуинд. — Няма да се унижа.

— Срамота е, че Билките изобщо спомена за това!

— Срамота!

— Освен това ще има нужда от цялата си мощ, за да проникне в Забранения град — меко подсказа Пеперудата.

Ринсуинд се усети, че намразва и нейния глас.

— Хм, Забраненият град… — промърмори той.

— Всеки знае, че там е пълно с гибелни капани и безброй стражи.

— Капани, значи…

— Ами че нали ако магията го изостави в най-страшния миг, защото е правил фокуси пред Билките, ще се озове в най-тъмния зандан и ще умира парченце по парченце!

— Парченце ли? А за кое парченце говорим всъщност?

— Засрами се, Две Огнени Билки!

Ринсуинд й се усмихна измъчено.

— Е, не съм чак толкова голям магьосник. Донякъде — да — добави мигом, защото видя как веждите на Пеперудата се свиха. — Но не колкото да…

— В писанията на Наставника четем, че си надвил множество могъщи заклинатели и неизменно си се справял успешно с най-страшните опасности.

Ринсуинд кимна мрачно. Имаше нещо подобно, само че не защото съзнателно се бе опитвал да го постигне. А Забраненият град изглеждаше… ами забранен. Не и гостоприемен. Не беше място, откъдето да си купиш картичка. Единственият сувенир, с който можеше да се сдобиеш там, вероятно щяха да бъдат собствените ти зъби. В торбичка.

— Ъ-ъ… Предполагам, че това момче, Биволите, е в някоя тъмница дълбоко под земята, нали?

— В най-дълбоката — ухили се Две Огнени Билки.

— И… никого от онези, които са били затваряни там, не сте видели отново, нали?

— Виждали сме ги — възрази Цъфтящият Лотос.

— На части.

— Обикновено главите им — подсказа Билките.

— На копия пред портите.

— Но това няма да се случи с Два Впрегнати Бивола — твърдо заяви Цъфтящият Лотос. — Такава е волята на Най-големия магьосник.

— Всъщност не съм уверен, че казах…

— Каза го — натърти Пеперудата.

Очите му постепенно свикваха със сумрака. Беше в някакво мазе. Шумът на града проникваше приглушено само през зарешетените прозорчета под тавана. Имаше доста бурета и денкове, навсякъде по тях се бяха настанили хора. Май беше доста претъпкано.

Всички го гледаха като замаяни, но имаха и друга обща черта.

Ринсуинд се извъртя на пети.

— Кои са тези деца?

— Хунхунската организация — обясни Цъфтящият Лотос — на Червената армия.

Две Огнени Билки изпръхтя недоволно.

— Защо му каза? Сега май наистина сме принудени да го убием.

— Но те са недорасли!

— Може да им липсват години — важно изрече Две Огнени Билки, — затова пък са богати с храбростта и честта си.

— А опит в битките имат ли? — разгорещи се Ринсуинд. — Стражите, които видях досега, ми изглеждат крайно неприятни типове. Ама вие изобщо имате ли оръжия?

— Ще ги отнемем от враговете си! — провикна се Две Огнени Билки.

Подкрепи го хор от възторжени крясъци.

— Сериозно? И как ще накарате враговете ви да пуснат оръжията си поне за миг?

Ринсуинд посочи дребничко момиче, която се дръпна сякаш показалецът му беше зареден и с вдигнат спусък. Май нямаше повече от седем години и стискаше в прегръдката си плюшено зайче.

— Ти как се казваш?

— Един Любим Бисер, Най-голям магьоснико.

— И какво търсиш в Червената армия?

— Дори заслужих медал за лепене на плакати по стените!

— Какви например? „Моля, нека леки неприятности сполетят нашите врагове“ или нещо подобно?

— Аз, ъ-ъ… — запъна се детето и погледна умоляващо Пеперудата.

— Бунтът не ни е в кръвта — изсъска по-голямото момиче. — И нямаме… опит.

— Добре, аз пък съм тук, за да ви кажа, че не се прави, като пеете песнички, лепите плакати и се биете с голи ръце. Не и когато се изправите срещу истински врагове с истински оръжия в ръцете. Вие…

Гласът му затихна, щом осъзна, че сто чифта очи не го изпускат от погледа си, а сто чифта уши слушат в захлас. Спомни си току-що произнесените думи и размаха ръце.

— Ами няма какво да ви говоря, това е!

— Именно — мазно го подкрепи Две Огнени Билки. — Ще победим, защото историята е на наша страна.

— Ще победим, защото Най-големият магьосник е на наша страна! — остро се намеси Пепепудата.

— Я ме чуйте! — кресна Ринсуинд. — Имам повече доверие на себе си, отколкото на историята! Ох, да му се не види… Аз ли казах това?…

— Значи ще помогнеш на Три Впрегнати Бивола — тегли чертата Пеперудата.

— Моля ви! — довърши го Цъфтящият Лотос.

Ринсуинд се вторачи в нея, после плъзна поглед по скупчените наоколо почтителни пубертети, които искрено вярваха, че с вдъхновяващи песни можеш да победиш армия.

Като се замислеше, оставаше му да стори само едно нещо — засега да им играе по свирката, после да се махне колкото се може по-далеч оттук при първия сгоден случай. Е, гневът на Пеперудата не беше за подценяване, но копието си беше копие, нямаше спор по това. Разбира се, известно време щеше да се чувства бъзливец, но и така щеше да е добре, защото набучена на копието, главата му нямаше да чувства нищо.

В света имаше прекомерно изобилие от герои, никой нямаше да спечели, ако се пръкне още един. Затова пък се срещаше само един-единствен Ринсуинд, който дължеше и на себе си, и на света да съществува възможно най-дълго.

В една странноприемница с двор бяха заградили място за Багажите.

Сред събраните там се виждаха огромни сандъци, достатъчно вместителни за всичко необходимо на едно семейство в продължение на поне две седмици. Срещаха се и търговски куфари за мостри — просто квадратни кутии на груби крака. Не липсваха и изящни чанти с вещи за по една нощувка.

Всички пристъпяха безцелно в ограденото пространство. Понякога се чуваха дрънченето на дръжка или проскърцването на панта, веднъж и трясъкът на ядно затворен капак, после тропотът на другите Багажи, които бързаха да се отдръпнат.

Три бяха особено едри, покрити с кожа и декоративни кабари. Обектът на тяхното внимание представляваше значително по-елегантно куфарче с източени крачета. Вече се бе свряло в най-далечния ъгъл.

Широк черен капак изскърца, когато най-грамадният сандък пристъпи по-наблизо. Дребният Багаж така се притисна към оградата, че вече му оставаше само да се покатери по нея.

От улицата се разнесе тупуркане на тичащи крака. Доближи оградата и спря внезапно.

Последва стон на опънато зебло върху каруца, върху което се е стоварила неочаквана тежест.

За миг в лъчите на изгряващата луна се очерта премятащ се силует. Пльосна се тежко пред трите настъпващи сандъка, закрепи се на краката си и нападна.

Не след дълго отседналите в странноприемницата се изсипаха на двора, но късно — завариха всевъзможни дрехи и тоалетни принадлежности разсипани н отъпкани по плочите. А трите черни сандъка, очукани и изподраскани, видяха на покрива — приплъзваха по керемидите и се избутваха взаимно в усилията си да стигнат по-високо. Другите бяха изпаднали в паника и потрошиха оградата.

Събраха ги из околността. С изключение на един.