Интересни времена

Според Ринсуинд възможностите му за избор бяха съвсем недвусмислени. Имаше го град Хунхун — обсаден, очевидно гъмжащ от бунтовници и други опасности, имаше го и всичко останало.

Следователно беше много важно да знае къде е този град, за да не се натъкне на него случайно. Изслуша внимателно напътствията на господин Сейвлой и отпраши в обратната посока.

Все някъде може би щеше да намери отплаващ кораб. Естествено старшите магьосници биха се изненадали, като го видят да се завръща, но защо да не им каже, че е нямало никой вкъщи?

От подножията на планините се спусна в привидно безкрайна влажна равнина, из която в мъглата се виеше толкова оплетена река, че май непрекъснато се срещаше със самата себе си.

Всичко бе заето от шарените кръпки на усърдно обработвани ниви. Ринсуинд обичаше природата, стига между него и нея да има здрава градска стена. Околността обаче трудно влизаше в определението за природа. По-скоро си беше безгранично стопанство. Нарядко от земята стърчаха огромни камънаци с опасно ератичен вид.

Понякога мярваше в далечината прилежни стопани. Доколкото успяваше да различи, основното им занимание беше местенето на пръст.

Зърваше и по някой мъж до колене във водата, хванал края на връв, стигаща до халка в муцуната на бивол. Животното преживяше и от време на време си изпразваше червата. Мъжът държеше връвта, като че няма друга цел и работа в живота си.

По пътя също се срещаха хора. Почти всички бутаха ръчни колички, натоварени с изпражнения от водни биволи, а може би и с пръст. Не обръщаха внимание на Ринсуинд. Всъщност дори подчертано не го забелязваха. Подминаваха го бързешком, загледани в почвената динамика с човешко участие или във физиологичните процеси на биволите.

Ринсуинд пръв би признал, че е муден в мисленето.14 Само че вече бе натрупал достатъчно опит, за да разпознае признаците. Тези хора се преструваха, че не го виждат, защото не биваше да зяпат конници.

Вероятно произхождаха от прадеди, на които е било втълпявано, че ако се взираш прекалено нахално в човек на кон, изпитваш неприятното усещане от пръчка, пернала те през ухото. И нежеланието да се взират се е превърнало в наследен условен рефлекс. А и едва ли онези, които все пак са зяпали конниците, са живели достатъчно, за да оставят потомство.

Реши да направи експеримент. Следващото возило, повлякло се край него, носеше не пръст, а хора — петима-шестима, насядали около грамадното колело в средата. Спомагателният начин за придвижване беше малко платно, опънато да лови вятъра, а основният — нечий прадядо или поне мъж на възраст да е нечий прадядо.

Коен му бе обяснил: „Тука има хорица, дето могат да бутат натоварена каруца поне трийсетина мили само с паница просена каша и отвара от кости в корема. Туй какво ти говори, а? На мен ми говори, че някой друг е излапал телето.“

Ринсуинд реши да научи нещо за местните нрави, а и да поупражнява езика. От години не бе изричал думица на тази реч, само че Ридкъли бе казал истината — наистина имаше дарба за езиците. В Ахатовата империя си служеха с не много на брой основни срички, по-важни бяха интонацията, ударението и контекстът. Думата за „пълководец“ би могла да прозвучи като „дългоопашат мармот“, „мъжки полов орган“ или „вехт курник“.

— Ей, вие! — кресна Ринсуинд. — Ъ-ъ… огъване на бамбук? Израз на неодобрение? Ъ-ъ… тоест… Я спрете веднага!

Возилото заскрибуца и спря. Никой не погледна към него. Взираха се във всяка друга посока. Най-сетне старецът, бутал тромавата конструкция, се престраши да измънка с изражението на човек, който си знае, че при всяко положение ще загази:

— Какво ще заповяда ваша светлост?

По-късно Ринсуинд дълбоко съжаляваше за думите, които изрече.

— Просто ми дайте каквато храна имате и… опърничави кучета?

Лицата им не трепнаха.

— Проклятие! Тоест… Подредени бръмбари? Разнообразни водопади? О, да бе… Пари!

Пътниците се разтършуваха. След малко старецът пристъпи с наведена глава и протегна шапката си. Съдържаше малко ориз, веяна риба и яйце с твърде застрашителен вид. Също около половин килограм злато на големи кръгли монети.

Ринсуинд зяпна жълтия метал.

Златото се намираше в по-голямо изобилие от медта на Уравновесяващия континент. Един от малкото всеизвестни факти за Ахатовата империя. Затова нямаше никакъв смисъл Коен да замисля грабеж. Човек не може да носи повече, отколкото ще издържи гръбнакът му, нали? Защо просто не отнеме златото от жителите на някое село, за да си живее като крал до края на дните си? Всъщност дори не би се наложило да минава по всички къщи на селото…

Изведнъж се усети и искрено се засрами. Тези хора едва ли имаха друго освен купчини злато.

— Ъ-ъ… Благодаря ви. Да. Просто проверявах. Вземете си всичко. Ще задържа само… най-старата майка… тичането встрани… ох, по дяволите… рибата!

Ринсуинд винаги се бе намирал в основата на социалната пирамида. Размерите на пирамидата изобщо нямаха значение в неговия случай. Върхът можеше да се издига или спуска колкото си иска, основата си оставаше на мястото. Поне беше пирамидата на Анкх-Морпорк, ако това е някаква утеха.

Там никой никому не се кланяше. И всеки опитал това, което той стори току-що, досега да пълзи в канавката и да скимти от болка в слабините, а конят му вече да е пребоядисан два пъти и да е продаден на човек, готов да се закълне, че го има от години.

Макар да беше смахнато, почувства се горд, щом направи сравнението. И нещо странно се надигна от тинестите дълбини на душата му. Сам се изуми, че го споходи порив на щедрост.

Смъкна се от коня и протегна поводите към стареца. Ездитното животно беше полезно, но пък Ринсуинд бе свикнал да се тътри пеша. Освен това на къси разстояния подплашеният човек с лекота надбягва кон — факт, който Ринсуинд никога не забравяше.

— Вземете го — предложи великодушно. — За рибата.

Старецът изпищя, награби дръжките на возилото и го забута с породена от отчаянието бързина. Неколцина от пътниците изпопадаха на пътя, почти се озърнаха към Ринсуинд, разкрещяха се и побягнаха след отдалечаващата се сухопътна лодка.

По-лошо от камшиците, бе казал Коен. Вече нямат нужда от камшици. Ринсуинд се надяваше с цялата си душа никога да не открие точно какво бяха сторили на тези хора.

Продължи през безкрайната панорама от ниви. Липсваха дори бурени край пътя или кръчми. Сред полята се мяркаха неясни очертания — може би градчета или села, но към тях не водеше дори пътечка, защото би отнела малко от земята.

Накрая се настани на потънал в земята камък, който и задружните усилия на селяните не бяха помръднали. Бръкна в джоба си и извади срамните парченца риба.

Напипа и снопчето листове, дадено му от господин Сейвлой. Извади го. Учителят-варварин го бе уверил, че от написаното ще разбере какво става.

Заглавието гласеше: „КАКВО ПРАВИХ ПРЕЗ ВАКАНЦИЯТА“. Страниците бяха изпълнени с грозновати редове от картинки. Ринсуинд не го биваше много в четенето на този език. Дори в Библиотеката на Невидимия университет имаше твърде малко книги от Ахатовата империя. А този текст показваше, че пишещият мъчително се напъва да открие смисъл в нещо абсолютно непознато и чуждо.

Обърна два-три листа. Имаше разказ за Големия град, в който се срещали великолепни неща — „бира, силна като вол“, „хлебчета с множество части от прасе в тях“. Всеки в града май беше мъдър, учтив, силен или съчетаваше трите достойнства наведнъж, особено загадъчната особа на Най-големия магьосник, споменавана начесто.

Имаше и озадачаващи кратки коментари. „Видях един мъж да настъпва друг — градски страж, който му каза: «Жена ти е голям хипопотам», а виновният отвърна: «Заври си го, където не прониква светлина». И стражът (тук започваше червеното мастило, а ръката на пишещия бе треперила от вълнение) не отсече главата на виновния, както повелява древният обичай.“

Следваше пиктограма на пикаещо куче, която незнайно защо заместваше възклицателния знак в тази писменост. Всъщност бяха пет една след друга.

Ринсуинд плъзгаше поглед по страниците. Все същата скука, описваща заслепяващо очевидното, но нагъсто изпъстрена с по няколко невъзпитани кучета. „Съдържателят на гостилницата заяви, че Градът искал да му вземе данъци, но той нямал намерение да плаща. Когато го попитах не се ли страхува, той изрече следните слова: «[Сложна пиктограма] на всички, освен на последния, а той нека се [сложна пиктограма] самичък. А онзи [пиктограма за Върховния владетел] е един [пиктограма, в която след дълъг размисъл Ринсуинд откри прилика с конски задник]. Предай му го от мен, ако щеш.» Стражът, седнал наблизо, не го изкорми [пикаещо куче, пикаещо куче], а добави: «Предай му го и от мен» [пет пикаещи кучета].“

Какво чудно имаше в тази история? Хората в Анкх-Морпорк открай време си говореха така, а и споделяха подобни чувства. Само че нямаха нужда от помощта на помияри с препълнени пикочни мехури, за да ги изразят.

Страна, в която заличаваха дори спомените за някой град, за да дадат нагледен урок на останалите градове, несъмнено беше лудница. Вероятно това беше сборник с някакви неразгадаеми вицове. Просто не е схванал смешната част.

От няколко секунди чуваше подрънкването на хамути, но дори не вдигна глава. Дори не се озърна, когато го доближиха уверени стъпки. Когато все пак се стресна, беше твърде късно, защото нечия подметка осъществи контакт с шията му.

— Ох, пикаещо куче — промълви Ринсуинд, преди да падне в несвяст.

Силен повей… и Багажът тупна тежко в една пряспа.

В капака му стърчеше заклещено сатърче.

Остана неподвижен доста дълго, после — със сложен танц на крачетата си — се завъртя бавно в пълен кръг.

Багажът не се отличаваше със способността да мисли. Нямаше и с какво. Незнайните процеси, протичащи в него, вероятно повече наподобяваха реакциите на дървото спрямо слънцето, дъжда и внезапните бури, само че изумително ускорени.

След малко той като че се ориентира и заприпка през топящия се сняг.

Багажът не усещаше. Липсваха му сетивата. Дърветата обаче реагират и на сменящите се сезони.

Крачките му станаха по-забързани. Беше близо до дома си.

Ринсуинд нямаше как да не признае, че викащият мъж има право. Не защото бащата на Ринсуинд беше изгнил черен дроб от един вид планинска панда, а майка му — кофа с отпадъци от костенурка. Нямаше лични впечатления от родителите си и все пак подозираше, че са били поне приблизително хуманоидни, дори и замалко Но по въпроса за язденето на откраднат кон позицията на мъжа беше неоспорима. Най-вече защото бе затиснал с ботуш врата на злосторника, а с това всъщност се изчерпват девет десети от смисъла на всеки закон

Нечии ръце тършуваха в джобовете на пленника.

И някой друг — Ринсуинд не го виждаше, защото пред очите му имаше само няколко квадратни сантиметра алувиална почва — се присъедини към виковете на първия. Поне личеше колко недружелюбно е настроен към престъпника.

Изправиха Ринсуинд насила.

Стражите приличаха на мъжете със същото занятие, които той бе срещал къде ли не. Интелектът им стигаше колкото да налагат хората и да ги влачат към ямата със скорпионите. И бяха абсолютни шампиони по надаване на ревове само на няколко пръста от лицето ти.

Размахваха „Какво правих през ваканцията“ под носа му.

— Торба вонясала риба!

— Изобщо не знам защо се ядосвате на тази книга — вметна Ринсуинд. — Един човек ми я даде…

— Крака със смрад от невъзможно прокиснало мляко!

— Ще ви затрудни ли да не крещите чак толкова силно? Мисля, че вече ми спукахте тъпанчето.

На пътя се бяха появили други две возила. Едното много приличаше на клетка с колела. Ринсуинд виждаше между гъстите пръти очи, които се взираха ужасено в него. Другото представляваше изкусно украсен паланкин, носен от осмина селяни. Завески с богато везмо закриваха седящите вътре, но личеше тясната пролука, през която го наблюдаваха и оттам.

Стражите бяха съвсем наясно с този факт. И май се смущаваха.

— Ако просто ме оставите да обяс…

— Млъкни, отвратителна паст на…

Викащият се поколеба.

— Вече споменахте костенурките, рибите и онова, което вероятно трябва да означава „сирене“.

— …на уродливо пиле!

Между завеските се появи тънка дълга китка, чийто показалец се сви само веднъж.

Ринсуинд бе избутан натам. Ръката свършваше с най-дългите нокти, които бе виждал на някое същество, без то да мърка.

— Преклони се!

— Моля?!

— Преклони се!

Близо до него се появиха остриета на мечове.

— Моля те, преклони се — прошепна глас някъде зад ухото му.

Не звучеше особено приятелски, но в сравнение с останалите направо преливаше от нежност. И като че принадлежеше на съвсем млад мъж. Отгоре на всичко говореше чудесно анкх-морпоркското наречие.

— Но как?

— И това ли не знаеш? Падни на колене, после удари чело в земята. Ако искаш да ти остане нещо, върху което да носиш шапката си.

Ринсуинд се подвоуми. Беше роден свободен, и то в Анкх-Морпорк. Тамошните граждани не се кланяха на някакви си чужденци.

От друга страна, гражданите се стараеха да не вършат и неща, заради които да им отсекат главите.

— Така е по-добре. А откъде си научил, че е задължително да трепериш целият?

— Сам го измислих.

Показалецът на ръката се сви отново. Един страж цапардоса Ринсуинд по лицето с навитата на руло „Какво правих през ваканцията“. Той стисна гузно листовете, а стражът се устреми към пръста на своя господар.

— Ей, Глас…

— Какво?

— Ще ме сполети ли нещо неприятно, ако настоявам за имунитет като чужд гражданин?

— Ще ти отделят специално внимание, може би ще те запознаят с голямата мелачка.

— Тъй ли…

— А в Хунхун има майстори на изтезанията, които могат да поддържат живота на човек цели десетилетия.

— Не говориш за сутрешните кросове за здраве и зеленчуковите диети, нали?

— В никакъв случай. Затова си затваряй устата и ако имаш късмет, ще те изпратят като роб в двореца.

— Късмет ми е прякорът — измънка Ринсуинд. — Ама Лош ми е името.

— Не забравяй да скимтиш и да пълзиш в краката им.

— Ще вложа цялото си старание.

Бялата ръка се появи отново, хванала крайчето на малко листче. Стражът го взе, завъртя се на пети към Ринсуинд и се прокашля.

— Вникни в мъдростта и справедливостта на областния управител Кий, топко от блатни миазми! Не за него говоря, а за теб!

Пак си прочисти гърлото и се вторачи отблизо в листчето като човек, научил се да чете, произнасяйки всяка буква поотделно.

— „Бялото пони препуска през… през…“ Стражът се обърна и се посъветва шепнешком със завеските.

— „…през цъфналите хризантеми, хладният вятър поклаща кайсиевите клонки. Изпратете го роб в двореца, докато му окапят всички крайници.“ Другите стражи запляскаха с ръце.

— Вдигни глава и аплодирай — настоятелно посъветва Гласът.

— Страх ме е да не ми окапят крайниците.

— Мелачката е много голяма, уверявам те.

— Бис! Браво! Великолепно! Това за хризантемите беше изключително!

— Добре се справяш. Слушай внимателно. Ти си от Бес Пеларгик. Незнайно защо говориш езика ни точно като онези особняци там. Пристанище е, между другото. Ограбили са те бандити и ти си избягал с един от техните коне. Затова нямаш документи. Тук за всичко са необходими разрешителни, включително и за да бъдеш самия себе си. И се преструвай, че не ме познаваш.

— Че аз не те познавам.

— Правилно. И да живее постепенната промяна към по-справедлива държава, но с дължимата почит към завещаните ни от праотците традиции и, разбира се — без да пострада светлейшата императорска особа!

— Точно така. Разб… Какво?!

Стражът срита Ринсуинд в бъбреците. На универсалното наречие на ботуша това беше покана да се надигне от земята.

Тъкмо се опря на едно коляно и видя Багажа.

Но не беше неговият. Всъщност бяха три.

Багажът изтупурка до билото на нисък хълм и спря толкова рязко, че изрови множество малки улейчета в пръстта.

Естествено нямаше и с какво да вижда. Начинът, по който възприемаше случките, оставаше неразгадаема тайна.

Но възприе присъствието на другите Багажи.

Трите стояха търпеливо в колона зад паланкина. Бяха големи. И черни.

Крачетата на Багажа изчезнаха в туловището му.

След малко предпазливо пооткрехна капака си.

От трите свойства на коня, които са известни на повечето хора, третото е, че на къси разстояния животното не достига скоростта на спринтьор. Както и Ринсуинд бе научил от собствен опит, конят просто трябваше да се оправя с повече крака.

Имаш и допълнителни преимущества, ако а) яхналите коня хора не очакват да побегнеш, и б) случайно си се озовал в много удобна стартова позиция.

Ринсуинд се изстреля напред като прекалено люто къри от чувствителен стомах.

Разнесоха се гръмогласни крясъци, обаче успокояващото, единствено важното нещо беше, че всичко ставаше зад гърба му. Скоро цялата врява и причинителите й щяха да положат усилия, за да го настигнат, но това щеше да се случи в бъдещето, макар и твърде близко. Би могъл и да помисли накъде тича, само че опитният страхливец е прекалено зает с въпроса от какво бяга, за да мисли и за посоката.

Начинаещият беглец би загубил време да се оглежда през рамо. Ринсуинд по инстинкт знаеше всичко за съпротивлението на въздуха и за склонността на коварни камъни да ти се набутват под краката, ако не внимаваш. И защо да се озърта? Вече тичаше с все сила. Каквото и да видеше зад себе си, не би го принудило да се напъва повече.

Пред него имаше голямо разпръснато село, съградено предимно от пръст и тор. В полята наоколо десетки селяни вдигаха глави, за да се вторачат в неспирно ускоряващия се магьосник.

Може и да го подвеждаше възбуденото въображение, но той беше готов да се закълне, че на минаване чу нечий вик:

— Желаем похвална издръжливост на Червената армия! И печален край без излишни страдания на потисническите сили!

Стражите свърнаха в движение към селяните, а Ринсуинд се шмугна между колибите.

И за това Коен се бе оказал прав. Изглежда имаше някаква революция. Империята обаче бе съхранявала неизменния си ред от хилядолетия, учтивостта и безукорните обноски се бяха втъкали в самото й битие. Революционерите май тепърва трябваше да усвояват изкуството на грубиянските лозунги.

Ринсуинд определено предпочиташе да бяга, вместо да се крие. Вярно, би могъл да се свреш в миша дупка, но спипат ли те, свършено е с теб. Но не можеше да се отрече, че селото предлагаше единственото скривалище на много мили наоколо, а някои от стражите яздеха коне. По такова равно поле конят лесно наваксваше първоначалната преднина на спринтьора.

Затова се гмурна наслуки в първата изпречила му се постройка и бутна която врата докопа.

На нея имаше старателно изрисуван надпис: „Изпит. Пазете тишина!“

Около четиридесет озадачени и леко разтревожени лица се обърнаха към него — не деца, а възрастни.

В единия край на стаята стърчеше катедра, на която се виждаше сноп листове, запечатани с восък.

Ринсуинд усети познатата атмосфера. Бе я вдишвал преди, макар и на половин свят оттук. Изпълваше я дъхът на студена пот, в която се обливаш, щом със закъснение осъзнаеш, че все пак е трябвало да си преговориш материала. Бе се изправял срещу какви ли не ужаси, но в речника на страха дори липсваше подходящо определение за чувството, обземащо те след прокобните думи: „Предайте изпитните си работи.“

Кандидатите го зяпаха.

А отвън долитаха неприятно гръмки викове.

Ринсуинд скочи трескаво към катедрата, разкъса връвчицата и мълниеносно разпредели листовете с въпросите. Връхлетя обратно към безопасността на катедрата, смъкна си шапката и се прегърби, преди вратата да се отвори.

— Махайте се! — изръмжа гневно. — Не виждате ли, че провеждаме изпит!

Смътно очертаваща се фигура промърмори нещо на някой друг. Вратата се затвори.

Кандидатите още не откъсваха погледите си от него.

— Ъ-ъ… Хм… Скоро ще трябва да предадете изпитните си работи.

Шумолене, няколко секунди ужасено мълчание, после четките зашариха по листовете.

Ринсуинд взе останалия на катедрата въпросник и го зачете.

Заглавие: „Изпит за длъжността помощник-товарач на нощни отпадъци в района У’унг“

Прочете и първия въпрос. От кандидатите се изискваше да съчинят поема в шестнадесет строфи за вечерната мъгла над тръстиковото мочурище.

Вторият въпрос се отнасяше до употребата на метафори в книга, за чието съществуване той дори не подозираше до този миг.

Имаше и въпрос за музика…

Обърна листа. Никъде не се споменаваха думите „тор“, „кофа“ или „количка“. Все пак у него остана съмнението дали тази система дава път в живота на по-умели хора в сравнение с онази в Анкх-Морпорк, където задаваха един-единствен въпрос „Носиш си своя лопата, нали?“

Врявата като че се отдалечаваше. Той се престраши да надникне през вратата. Край пътя още имаше някакво оживление, но поне не изглеждаше насочено срещу него

И Ринсуинд си плю на петите.

Кандидатите продължиха с изпита. Един от по-предприемчивите обаче си нави крачола и преписа от вътрешната му страна поема за мъглата, която бе съчинил по-рано с много пот на челото. Човек постепенно започваше да се досеща какви въпроси могат да му зададат.

А Ринсуинд продължаваше в тръс, хлътваше във всеки канал, стига да не затъваше до коленете в засмукваща го кал. Тази местност не беше предназначена да укрива бегълци. Поданиците на Ахатовата империя отглеждаха посеви на всяко парче земя, по което семената нямаше да се изтърколят надолу.

Щом селото остана далеч зад него, никой не му обръщаше особено внимание. Редките придружители на водни биволи все пак извиваха глави, за да го проследят с поглед, без обаче в очите им да проличи любопитство. Просто тичащият Ринсуинд беше мъничко по-интересен от добичетата, неспирно наторяващи почвата.

Опитваше се да върви успоредно на пътя и преди свечеряване стигна до кръстопът.

Там имаше ханче.

Не беше хапвал след мръвката от леопард. Ханчето означаваше храна, но пък храната означаваше пари. Мъчеше го глад, а нямаше пукната пара в джоба.

Сгълча се за непродуктивното мислене. Не биваше да избира този неправилен подход. Трябваше да влезе и да си поръча голямо, засищащо угощение. Тогава вместо да е гладен и без пари, щеше да е нахранен и без пари — несъмнено подобрение. Разбира се, светът наоколо щеше да изкаже някакви възражения, но опитът му подсказваше, че не са много проблемите, които не могат да бъдат решени с оглушителен вой и преднина от десетина метра. А и храната щеше да му даде нови сили.

Освен това харесваше местната кухня. Някои от бегълците бяха отворили ресторантчета в Анкх-Морпорк и Ринсуинд вече се смяташе за познавач на техните гозби.15

Единствената огромна зала тънеше в гъст дим и беше доста пренаселена, доколкото се виждаше през променливите му струи. Двама старци седяха пред сложна купчинка плочки от слонова кост и играеха Шибо Янконгсан. Не можеше да познае какво пушеха, но изглеждаха щастливи, че са си го избрали.

Ринсуинд отиде до огнището, където кльощав мъж наглеждаше врящ казан. Усмихна му се жизнерадостно.

— Добър ви ден! Мога ли да опитам от прочутия ви деликатес „Меню А за двама с безплатна скаридена бисквитка“?

— Никога не съм го чувал.

— Хм. Тогава… дали мога да видя болящото ухо не, жабешкото квакане… не, менюто?

— А какво означава „меню“, приятелю?

Ринсуинд кимна на себе си. Знаеше какво ще последва, когато непознат го нарича „приятелю“ такъв тон. Във всеки случай съдържателят не беше никак дружелюбно настроен.

— Тоест списък с нещата за ядене.

— Ей сега ще ти кажа — фиде, варено зеле и прасешки мустаци.

— И това е всичко?!

— Прасешките мустаци не растат по дърветата, сан.

— През целия ден все биволи виждам — промърмори Ринсуинд. — А бе, хора, никога ли не вкусвате говеждо?

Черпакът пльокна в казана. Зад гърба на Ринсуинд изтърваха плочка за шибо на пода. Тилът го засърбя от множеството втренчени погледи.

— Тук не обслужваме бунтовници — гръмко изрече съдържателят.

„Може би защото са гладни и набързо излапват всичко“ — предположи Ринсуинд. Стори му се обаче, че неприязнените думи са отправени към света като цяло, а не лично към него.

— Радвам се да чуя това, защото аз…

— Да, така е — още малко засили гласа си кльощавият. — Бунтовниците не са добре дошли тук.

— Напълно съм съгласен с…

— И ако науча за появата на бунтовници, непременно ще уведомя властите! — изрева съдържателят

— Не съм бунтовник. Гладен съм. Моля ви, сипете ми една паница от… това.

Паницата беше напълнена тутакси. По мазната повърхност на течността играеха всички цветове на дъгата.

— Половин рину — отсече кльощавият.

— Тоест искате да платя, преди да съм се нахранил?

— После може и да загубиш желанието да платиш… приятелю.

Дори половин рину означаваше повече злато, отколкото се бе свъртало в джобовете на Ринсуинд през целия му живот. Той си потупа джобовете драматично.

— Аз май не… — започна, но нещо малко тупна на пода до краката му.

Беше „Какво правих през ваканцията“.

— Благодаря, това е предостатъчно — учтиво изрече съдържателят.

Бутна паницата в ръцете на госта и продължавайки същото движение, ловко вдигна съшитите листове от пода и ги пъхна обратно в джоба на магьосника.

— Върви да седнеш в ъгъла! — изсъска в ухото му. — После ще ти кажат какво да правиш!

— Но аз и без това знам. Потапям лъжицата в паницата, вдигам я пълна към устата си…

— Седни там!

Ринсуинд си избра най-тъмното ъгълче, но хората още го зяпаха. За да забрави ненужното внимание на гъмжилото, измъкна „Ваканцията“ и я отвори наслуки с надеждата да проумее защо ръкописът оказа такова вълшебно въздействие върху съдържателя.

„…и ми продаде хлебче, съдържащо [сложна пиктограма], направено само от вътрешностите на прасе [пикаещо куче]. Бяха достъпни срещу най-дребната монета, а жителите на града бяха толкова преситени, че почти никой не купуваше тези [сложна пиктограма] от сергията на [много сложна пиктограма, в която се различаваше бръснач] Диблърсан.“

Наденички с неидентифицирани кълцани парченца от прасе. Защо да не са изумителни, ако дотогава си смятал за богато блюдо паница мръсна вода с нещо съсирено отгоре?

Ха! Господин Какво-правих-през-ваканцията е трябвало да се отбие в Анкх-Морпорк, за да провери колко ще му харесат наденичките на Диблър… натъпкани с неподправени… свински… продукти…

Лъжицата разплиска мазни капки по масата.

Ринсуинд прелистваше забързано.

„…мирни улици, по които беше почти непознато грабителството и джебчийството…“

— Разбира се, стъклоок кретен такъв! — развика се Ринсуинд. — Защото всичко лошо се случваше на мен!

„…град, в който всички хора бяха свободни…“

— Свободни? Свободни ли?! Ами да, свободни да пукнат от глад и да бъдат обрани от Гилдията на крадците… — изръмжа Ринсуинд на книгата.

Стигна до друга страница.

„…мой спътник беше Най-големият магьосник, най-изтъкнат и могъщ сред представителите на това занятие в цялата страна…“

— Не съм ти казвал такова нещо! Аз…

А паметта вече коварно избутваше в съзнанието му отделни фрази като „О, Архиканцлерът се вслушва във всяка моя дума“ или „Онази бърлога направо ще се срути, ако не се навъртам да оправям нещата“. Но какво лошо има да изтървеш подобен лаф след няколко бири? Нима някой може да бъде толкова лековерен, че веднага да го запише…

Още една ясна картина изплува от паметта му. Дребен засмян дребосък с огромни очила и невинно доверчив подход към живота, с който всяваше ужас и разруха, където стъпеше. Двуцветко не приемаше идеята, че светът е едно гадно и отвратително място, и то само защото, общо взето, поне за него не беше такова. Светът спестяваше гнусотиите, за да ги стовари върху Ринсуинд.

А животът му не страдаше от разнообразие, преди да срещне Двуцветко. Оттогава обаче в него се трупаха огромни количества събития.

После дребосъкът отпътува към дома си, нали така? Към Бес Пеларгик — единственото донякъде достъпно пристанище на Империята.

Кой би могъл да е толкова идиотски доверчив, че да напише всички тези щуротии?

Само един човек.

Ринсуинд не беше политически ориентиран, но за някои неща се досещаше лесно, защото бяха свързани по-скоро с човешката природа, а не с политиката. Противни видения загъмжаха в ума му.

Около Империята има стена. И ако живееш от вътрешната страна на стената, научаваш как да правиш супа от прасешко квичене, защото така е прието, и през цялото време те тормозят стражи, защото така е устроен светът.

Но ако някой напише весела книга… …как си е прекарал ваканцията… …на едно неописуемо различно място… …колкото ще да се е вкаменила традицията, все някой започва да си задава опасни въпроси, например: „А кой изплюска прасето?“

Ринсуинд впери унил поглед в пода. „Селяни от Империята, въставайте! Нямате какво да губите, освен главите на раменете си или пък ръцете и краката си, а освен това могат най-много да ви пуснат през голямата мелачка…“

Огледа кориците. Името на автора липсваше, на гърба имаше кратко послание: „Желая ви все по-голяма сполука! Преписвайте и разпространявайте! Издръжливост и бодрост в напредъка!“

И в Анкх-Морпорк се случваше по някой бунт. Само че там никой не си губеше времето да го организира. Хората награбваха първото попаднало им пред очите оръжие и изскачаха на улиците. И не издигаха внимателно премислени лозунги, а разчитаха на провереното от живота „Ей го бе, ей го! Дръж го, а тъй! Ритни го насам да го набуча на вилата!“ Поводът за бунта обаче почти никога не съвпадаше с причината. Когато провесиха за ушите Лудия Лорд Снапкейс, всъщност не беше защото накара горкия Богис Дългопръстия да изяде собствения си отрязан нос, а защото дългите години, прекарани в треперене от изобретателната му жестокост, в един момент преляха…

От другия край на залата долетя смразяващ писък. Ринсуинд почти събори масата, преди да забележи малката сцена и актьорите.

Отпред трима музиканти клечаха на пода. Всички клиенти на ханчето се обърнаха да изгледат представлението.

Посвоему беше много занимателно. Ринсуинд трудно следеше нишката на сюжета, но беше нещо такова: мъжът си взема момиче, губи го заради друг мъж, съсича новата двойка, а накрая пада върху меча си. После всички излизат да се поклонят. Подробностите се губеха в неспирните викове, актьорите през цялото време говореха не един с друг, а на публиката. Маските на лицата им също не помагаха да ги различи. Пък и музикантите май живееха в свой свят… или в три различни свята, съдейки по издаваните от инструментите звуци.

— Сладкиш с късметче?

— Ъ?

Ринсуинд се възнесе към повърхността от дълбините на трагедията и съзря съдържателя пред себе си. Бе тикнал под носа му тепсия с приблизително овални бисквити.

— Сладкиш с късметче! — настоя кльощавият.

Ринсуинд се пресегна. Пръстите му тъкмо да се вкопчат в едно парче твърдо тесто и тепсията се отмести малко, за да го насочи към друго.

Добре де. Все едно.

Пак се замисли, докато кресливата пиеса продължаваше, че в Анкх-Морпорк поне можеш лесно да си намериш истински оръжия.

Горките окаяници. Съставените с добро възпитание лозунги и въодушевлението не стигаха за хубав бунт. Освен това имаха нужда от обучени бойци и хитроумен водач. Надяваше се обаче да си намерят такъв, когато самият той вече ще бъде далеч оттук.

Разви късчето хартия, скрито в бисквитката, и го зачете нехайно, без изобщо да забележи, че съдържателят му мина в гръб.

Показалецът му проследи линиите на четката. „Най-смирено… молим… за извинение.“

Музикантът с цимбалите ги тресна оглушително.

И сопата отскочи от главата на Ринсуинд.

Старците кимнаха весело и отново се захванаха с играта на шибо.

Беше чудесно утро. В скривалището отекваха звуците от разбуждането на Сребърната орда — пъшкане, нагласяне на различни самоделни помощни пособия, оплакване от сврените някъде очила, размяна на погрешно пъхнати в устите изкуствени челюсти.

Коен си бе топнал краката в локва с топла вода и се радваше на слънчицето.

— Даскале!

Бившият учител рисуваше съсредоточено географска карта.

— Да, Чингис?

— Какво се е размрънкал Хамиш Бесния?

— Твърди, че хлябът бил много корав, а не можел да си намери зъбите.

— Обясни му, де — като ни потръгне, ще има десетина млади хубавици да му дъвчат хляба.

— Чингис, това не е особено хигиенично — укори го господин Сейвлой, без изобщо да вдигне глава. — Не помниш ли какво ти обяснявах за хигиената?

Коен не му отговори. Мислеше си: „Шестима старци, Даскала няма що да го броя. Много го бива да умува, ама в боя как ще е…“

Съмнението в собствените планове не беше нещо, което обикновено намираше място в черепната кутия на Коен. Когато се опитваш да носиш ритаща храмова девственица и чувал с плячкосани скъпоценности в едната ръка, а с другата отпъждаш петима вбесени жреци, не ти остава много време да размишляваш. Естественият подбор се грижи професионалните герои, които в решителния момент си задават въпроси като „А каква е всъщност моята цел в живота?“, бързо да се прощават и с целта, и с живота.

И все пак — шестима старци… а Империята разполага с почти милион въоръжени мъже.

Като се взреш в шансовете си под студената светлина на утрото, ако ще и да е топлата светлина на днешното утро, неволно поспираш устрема на мечтите си и се захващаш с аритметиката на смъртта. Ами ако нещо се обърка с изпълнението на Плана?…

Коен хапеше устни. Объркаше ли се нещо, би им отнело цели седмици да изтребят всички врагове. Може би трябваше да позволи и на стария Тог Касапина да дойде, макар той да прекратяваше участието си в боя всеки десетина минути, за да пикае.

Е, каквото стане. Вече бе решил, оставаше да не изпуска шанса си, като го зърне.

Някога таткото на младия Коен му обясни веруюто на героите и го увери, че няма по-голяма радост от славната смърт в битката.

Коен пък незабавно прозря колко порочно е това твърдение. Натрупаният богат опит още повече вкорени у него убеждението, че най-голямата радост е да утрепеш гадняра срещу теб в битката, а после да си седиш върху отнетата от него купчина злато, по-висока дори от коня ти.

Стана и се протегна под сгряващите лъчи на слънцето.

— Чудничка сутрин, момчета. Настроението ми е като за цял милион долари. А вашето?

Останалите кисело потвърдиха съгласието си.

— Ами хубаво тогаз. Да вървим да го приберем тоя милион.

Великата стена обгражда напълно Ахатовата империя. Без никакви пролуки.

Почти навсякъде е висока двадесет стъпки и абсолютно отвесна и гладка отвътре. Построена е дори по пустини с виещ вятър и на ръба на грамадни скали, където вероятността от вражеска атака е твърде слабовата. фактът учудва само хората, които не схващат добре истинската функция на съоръжението.

Това е не само стена, а предел. От едната му страна е Империята, думата която на местния език съвпада с „Вселена“. От другата страна е… нищото. В края на краищата може ли да съществува нещо извън Вселената?

О, привидно има разни явления като морета, острови, други континенти и така нататък. Дори да изглеждат плътни и веществени, дори да е възможно завладяването им… те пак не са действителни в същинския смисъл. В Ахатовата империя наричат с една и съща дума чужденеца и призрака, а само още едно движение на четката я превръща в „жертва“.

Стената е гладка, за да не насърчава онези досадници, които се инатят и си въобразяват, че отвъд май има нещо интересно. Изумително е, но мнозина не желаят да схванат намека дори след толкова хилядолетия. Живеещите по брега си стъкмяват салове и се впускат в пътешествия по океана, който би трябвало да е само легенда. Обитателите на вътрешните земи се задоволяват с хвърчила, достатъчно големи да вдигнат човек, дори правят столове, изстрелвани с множество фойерверки. Разбира се, мнозина загиват поради рискованите си занимания. Почти всички останали скоро биват залавяни и започват да живеят в интересни времена.

Въпреки всичко някои успяваха да се доберат до голямата пещ за претопяване на култури, наречена Анкх-Морпорк. Пристигаха без грош в джоба — моряците им искаха толкова, колкото пазарът е в състояние да понесе… тоест всичко в този случай. Но в очите на бегълците не гаснеше налудничавият блясък, те отваряха магазинчета и гостилнички, където работеха по двадесет и четири часа в денонощието. Това се наричаше „анкх-морпоркската мечта“. (Иначе казано — правенето на купища пари на място, където въпросът за начина да умреш не е издигнат до държавна политика.)

Ринсуинд честичко си мислеше, че опорните точки във възприемането на живота са събужданията. Невинаги бяха груби. Случваше се да бъдат и само нелюбезни. А понякога — е, рядко — бяха и приятни, особено на островчето. Там слънцето скучно и неотклонно се издигаше в небето, вълните се плискаха еднообразно по брега и Ринсуинд дори успяваше да се изтръгне от бездните на съня без привичния тих писък.

Този път обаче събуждането беше не просто грубо, ами направо нагло. Нещо го подмяташе неспирно, някой му бе вързал ръцете. А тъмнината наоколо се дължеше на обстоятелството, че на Ринсуинд му бяха нахлузили чувал на главата.

Той пресметна набързо и стигна до категоричното заключение: „Засега този ден е на седемнадесето място сред най-лошите в живота ми.“

Ударите по главата в кръчми не съдържаха като събитие нищо непознато за него. Само че в Анкх-Морпорк нанасящият удара почти винаги внимаваше да запази живота на жертвата. Гилдията на крадците се придържаше към строги правила и едно от тях гласеше: „Прекалиш ли със силата — можеш да обереш човека само веднъж. Внимаваш ли да я отмерваш точно, ще го обираш всяка седмица.“

Ако Ринсуинд се бе досетил правилно, че се намира в движеща се каруца, значи някой искаше да му запази живота.

Ех, да не бе помислял за това!

Нечия ръка махна чувала от главата му. Ужасяващ лик се взираше насреща му.

— Не се бой, от твоите приятели съм.

Маската беше свалена и иззад нея се показа млада жена, кръглолика и чипоноса. Ринсуинд осъзна какво я отличава от всички срещнати досега поданици на Империята — тя се бе вторачила право в очите му. Позна и дрехите й. Видя ги на сцената в онази кръчма.

— Недей да викаш! — предупреди го момичето.

— Защо? Какво се каниш да ми сториш?

— Щяхме да те приветстваме подобаващо, но нямаше време.

Тя се настани сред вързопите в каруцата и го огледа придирчиво.

— Ако може да се вярва на Четири Големи Сандала, появил си се на гърба на дракон и си избил цял полк войници.

— Нима и това съм направил?

— После си преобразил с магия един почтен старец в могъщ воин.

— Сериозно?

— Освен това си нахранил Сандалите с истинско месо, макар той да е от кастата пунг.

— Тъй ли?

— И имаш шапката си.

— Аха, аха, имам си шапка.

— Но изобщо нямаш вид на голям магьосник, камо ли на Най-големия.

— Ами… всъщност…

Момичето наглед беше крехко като цвете. Но в този миг извади от гънките на дрехата си малък и неприятно назъбен нож.

Ринсуинд бе превърнал в инстинкт усета си за подобни моменти. Сега не беше времето да се отрича от ролята си на Най-големия магьосник.

— Всъщност — проточи той замислено — как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?

Момичето го зяпна с възмущение.

— Нали затова си имаш магически способности!

— О, да! Разбира се! Естествено! Но…

— Я веднага кажи нещо на вълшебния език!

— Ъ-ъ… Stercus, stercus, moriturus sum — промърмори той, без да отделя поглед от острието.

— Защо изрече: „Изпражнение, изпражнение, скоро ще умра“?

— Това е… такова де, особена мантра, с която привличам невидимите линии на магията.

Момичето се поуспокои.

— Само че магьосничеството е уморителна работа, да знаеш — продължи Ринсуинд. — Полети с дракони, преобразяване на старци във воини… Не мога да върша това, без да си почина хубавичко. Точно сега се чувствам особено слаб, защото изразходвах огромни количества магия.

Съмнението още се спотайваше в очите й.

— Всички селяни вярват, че скоро ще ни се яви Най-големият магьосник. Но защо ли си спомням думите на великия философ Ли Тин Уидъл? „Когато мнозина очакват да видят великолепен жребец, често съзират само подкована мравка.“ — Пак го изгледа преценяващо. — Пълзеше в прахта пред областния управител Кий. А би могъл да го погубиш с кълбо от страховит пламък.

— Печелех време, проучвах територията, не исках да наруша прикритието си — опита се да налучка Ринсуинд. — Ъ-ъ… Няма смисъл веднага да разкривам кой съм, нали?

— Значи засега се явяваш в друг облик?

— Да.

— Чудесно се преструваш.

— Благодаря ти. Това е, защото…

— Само неописуемо велик магьосник би си позволил толкова жалък и окаян вид.

— Пак благодаря. А-а… как разбрахте за случката на пътя?

— Щяха да те съсекат на място, ако не ти бях подсказала какво да правиш.

Младата жена прибра ножа, но Ринсуинд долавяше, че не я накара да повярва в него, а само я убеди да отложи смъртта му.

— Я ме слушай внимателно! — изсъска тя. — Случват се много лоши неща. Не вярвам във великите магьосници, но хората се уповават на тях. Понякога настъпват времена, когато хората трябва да вярват. И ако те умрат, защото магьосникът, в когото са повярвали, се е оказал не от най-великите, значи лошо му се пише. Може и да си Най-големият магьосник. Но ако не си, съветвам те да се учиш на магии усърдно, за да станеш. Ясна ли съм?

— Ъ-ъ… Да.

Ринсуинд бе стоял лице в лице със смъртта неведнъж. Често наоколо имаше изобилие от мечове и брони. Този път виждаше само хубавичко момиче и нож, но случката някак се вместваше сред най-лошите.

Тя се отпусна по-спокойно върху вързопите.

— Ние сме пътуващ театър. Това е удобно. На актьорите от школата „Нох“ се позволява да обикалят.

— Радвам се за тях.

— Не ме разбра. И ние сме от школата „Нох“.

— Е, не се представихте чак толкова зле в кръчмата.

— Най-големи магьоснико, това е отдалечаваща се от реализма символична форма, опираща се на архаичното слово, стилизираните жестове и подходящия музикален съпровод. Ти чудесно се преструваш, че нищо не разбираш от изкуство. Дори се изкушавам да повярвам, че изобщо не се опитваш да играеш своя роля.

— Извинете, как се казвате?

— Хубавата Пеперуда.

— Сериозно?

Тя го изгледа с неприязън и се премести към предницата на каруцата.

Която пък продължи да трополи по пътя. А Ринсуинд лежеше, опрял глава в чувал с воня на чесън, и проклинаше жените с ножове в ръце, целия преподавателски състав на Невидимия университет, изчезналия си Багаж, накрая и населението на Ахатовата империя като цяло. В момента обаче отделяше особено внимание на човека, направил каруцата. Щом е смятал, че грубото дърво с безброй стърчащи трески е най-добрият под, може би си е представял, че и триъгълникът е най-практичната форма на колелото?

Багажът се спотайваше в една канавка, наблюдаван без особен интерес от мъж, който държеше края на връв, завършваща от другата страна с воден бивол.

Багажът се чувстваше засрамен, объркан и загубен. Последното се дължеше на обстоятелството, че всичко наоколо беше… познато. Светлината, миризмите, почвата… Само дето не се чувстваше притежаван.

Бе направен от дърво, което пък ги усеща тези неща.

Едно от многото крачета драскаше черти в калта. Същите нещастни рисунки, които правиш с върха на обувката по пода, ако те извикат пред черната дъска да ти прочетат конското.

Най-сетне Багажът стигна до най-близкото подобие на решение, което беше по силите на дървесината.

Преди време бе подарен. Прекара много години във вярно следване на новия си собственик из странни земи, срещна екзотични същества и често ги стъпкваше. Сега пък попадна обратно в земята, където някога бе раснал като дърво. Значи беше свободен.

Е, не може да се каже, че е най-логичната последователност от умозаключения, но и не е зле, ако мислите с дупките от чепове в стените си.

Багажът копнееше да направи нещо.

— Даскале, кога ще си готов, а?

— Ей сегичка, Чингис, тъкмо привършвах…

Коен въздъхна. Ордата се възползваше от почивката, за да поседи в сянката на близкото дърво и да си разменя измислици за някогашни подвизи. Господин Сейвлой стърчеше върху кръгъл камък, зяпаше околността през самоделно устройство и нанасяше завъртулки по картите си.

„Ей, хартиите вече управляват света“ — поклати глава Коен. Поне тук. А Даскала… Да де, Даскала го биваше да се оправя с хартиите. Не беше най-традиционният кандидат за варварски герой въпреки искреното му убеждение, че всички директори на училища трябва да бъдат приковани към вратите на кочини. Но пък с хартията беше страхотен…

Отгоре на всичко говореше езика на Ахатовата империя. Поне по-добре от самия Коен, който го учеше в движение. Даскала разправяше, че кълвал чуждите думи от някаква вехта книга. Според него вехтите книги съдържали извънредно любопитни сведения.

Коен се примъкна до камъка.

— Даскале, кво си намислил?

Господин Сейвлой тъкмо примижаваше към Хунхун, очертаващ се смътно на хоризонта.

— Виждаш ли онова възвишение зад града? За огромната кръгла могила говоря.

— Доста ми прилича на оная, дето я струпахме върху гроба на моя татко — осведоми го Коен.

— О, не, тази сигурно е естествено образувание. Прекалено голяма е. Виждам, че отгоре са построили някаква пагода. Интересно… Вероятно ще е добре по-късно да я разгледам отблизо.

Коен удостои с още един поглед могилата. Беше си голяма и кръгла. Нито го заплашваше, нито подсказваше скрити ценности. С това за него сагата свършваше. Имаха по-неотложна работа.

— Доколкото виждам — отбеляза господин Сейвлой, — хората свободно влизат и излизат от външния град. Обсадата е по-скоро заплаха, отколкото действителност. Едва ли ще имаме проблеми при влизането. Разбира се, проникването в Забранения град вероятно ще ни затрудни повече.

— Ами ако утрепем всекиго по пътя си? — предложи Коен.

— Добра идея, но непрактична. Пък и хората ще започнат да приказват какво ли не за нас. Подходът ми в момента се опира на факта, че Хунхун е разположен сравнително далеч от големи реки и въпреки това наброява около един милион жители.

— Наброява, да — отекна Коен.

— А топографията на местността не ми подсказва наличието на артезиански кладенци.

— Да бе, май ги няма никакви.

— Не се съмнявам, че си забелязал и липсата на какъвто и да било акведукт.

— Прав си, да знаеш — съгласи се Коен. — Отлетели са тия акведукти към Ръба за през лятото. Доста птици го правят.

— Всичко това ме навежда на мисълта, че поговорката „И мишка не може да се промъкне в Забранения град“ не се доближава до истината — с леко самодоволство приключи изложението господин Сейвлой. — Подозирам, че мишката лесно ще се вмъкне, ако си запуши добре носа.

Каруцата спря. Пак махнаха чувала. Вместо голямата мелачка, която Ринсуинд тайничко очакваше, съзря две млади, изопнати от очакване лица. Едното принадлежеше на жена, но не и на Хубавата Пеперуда, от което много му олекна. Момичето изглеждаше още по-младо и смътно напомни на Ринсуинд за картофи.16

— Как сте? — загрижено попита тя на поизмъчен, но разбираем морпоркски. — Ние много извиняваме. Вече по-добре ли? Искаме говорим вас на език от небесен град Ах-Мор-Пор. Език на свобода и напредък. Език на „Един човек — един глас“!

— Ъхъ — смънка Ринсуинд. Тутакси си спомни за Патриция. — Да, срещал съм го човека. Само неговият глас важи. Но…

— Повече сполука за народните тежнения! — сериозно провъзгласи момчето. — Умерен напредък!

Изглеждаше сякаш целият е иззидан с тухли четворки.

— Извинете — подхвана Ринсуинд, — но защо… хартиен фенер за церемониални цели… не, бала памук… не, защо ме спасихте? Тоест исках да попитам: защо ме ударихте по главата, вързахте ме и ме доведохте тук, където и да се намира това място? Защото в кръчмата нямаше да ме сполети нищо по-лошо от малко бой, като не си платя обяда…

— Най-лошото, което непременно щеше да те сполети, би била агония, проточила се няколко години — увери го гласът на Пеперудата.

Тя се подаде над каната на каруцата и го изгледа навъсено. Ръцете й се криеха под кимоното, може би стиснали дръжките на ножове.

— Здравейте — учтиво изрече Ринсуинд.

— О, Най-голям магьоснико — поклони се Пеперудата, — мен вече познавате, а тези двамата са Цъфнал Лотос и Три Впрегнати Бивола, други членове на организацията. Бяхме принудени да ви доведем тук по този начин. Навсякъде гъмжи от шпиони.

— Навременен край за всичките ни врагове! — сияещо натърти момчето.

— Добре, да, бива. За всички врагове, да.

Каруцата беше насред някакъв двор. Равнището на шумовото замърсяване отвъд много високата стена подсказваше голям град. В ума на Ринсуинд кристализира гадничка увереност.

— Довели сте ме в Хунхун, нали?

Очите на Цъфтящия Лотос се разшириха.

— Значи това вярно — промълви тя на родния му език. — Вие Най-голям магьосник!

— Ще се изумите, ако ви кажа как се досещам за някои неща — мрачно измънка Ринсуинд.

— Вие двамата, вкарайте животните в конюшнята — заповяда Пеперудата, вторачила се в Ринсуинд. Изчака да се отдалечат и застана до него. — Те вярват. Лично аз обаче изпитвам известни съмнения. Е, Ли Тин Уидъл е казал: „Когато няма коне, магарето може да свърши работата дори на бивол.“ Лично аз съм убедена, че това е един от най-малко правдивите му афоризми.

— Все пак благодаря. А що за организация споменахте?

— Чувал ли си за Червената армия?

— Не. Някой подвикна нещо, но…

— Легендата гласи, че мъж, известен само като Най-големият магьосник, повел първата Червена армия към немислима победа. Разбира се, случило се преди хиляди години. Но народът вярва, че той… тоест ти ще се върнеш и ще постигнеш същото отново. Следователно, необходимо е да има Червена армия, която да чака в готовност.

— Да де, само че човек може да си позагуби навиците за няколко хиляди години…

Носът й изведнъж едва не опря в неговия.

— Лично аз подозирам, че е станало огромно недоразумение — изсъска момичето. — Но щом тъй и тъй си тук, ще бъдеш Най-големият магьосник. Дори ако трябва да те боцкам с ножа на всяка крачка!

Другите двама се върнаха и тя за миг се преобрази от ръмжащ тигър в кротко гълъбче.

— Сега трябва да дойдете, за да се запознаете с Червената армия.

— Хм, не са ли малко вмирисани…

Ринсуинд млъкна, щом видя изражението на лицето й.

— Първата Червена армия несъмнено е измислица — започна Пеперудата на безупречния си морпоркски. — Но и от легендите можем да извлечем полза. Затова е най-добре да ги познаваш… Най-голям магьоснико. Когато императорът Едно Слънчево Огледало воювал срещу всички армии на света, Най-големият магьосник му се притекъл на помощ, дори самата земя се надигнала, за да се сражава за новата Империя. Имало и мълнии. Армията била сътворена от пръстта, но някак я одушевявали мълниите. Е, да, знае се, че светкавиците убиват лесно, но пък им липсва дисциплина. А земята несъмнено не може да се бие. Тъй че армията от пръст и мълнии очевидно е символ на някакво селско въстание. Все едно. Сега имаме нова армия, имаме си и име, което разпалва въображението. Имаме си и Най-големия магьосник. Не вярвам в легенди, но не възразявам, когато другите го правят.

По-младото момиче, което напразно се мъчеше да вникне в скороговорката на Пеперудата, подкани:

— Идвате веднага видите Червена армия.

— С масите напред! — съгласи се и момчето, прихващайки го под ръка.

— Ама той само така ли говори?

— Три Впрегнати Бивола учи усърдно — похвали съратника си момичето.

— Още по-голям успех на нашите водачи!

— По две кофи за грош, гъсто и миризливо! — насърчи го Ринсуинд.

— Всички да имат средства за производство!

— И баба ти на сапун!

Три Впрегнати Бивола грейна от щастие. Пеперудата отвори вратата и Ринсуинд за миг остана отвън с другите двама.

— Много полезни и практични лозунги — призна той, докато пристъпваше полека настрана. — Искам обаче да привлека вниманието ви към една всеизвестна мисъл на Най-големия магьосник Ринсуинд.

— Аз цялата ухо — учтиво промълви Цъфтящият Лотос.

— Ринсуинд често казва: „Хайде, чаооооооо…“

Сандалите му приплъзваха по гладките плочи, но вече бе набрал скорост, когато се вряза в портата. Разхвърчаха се бамбукови трески.

Навън попадна в уличен пазар. По-късно Ринсуинд си спомняше първо това за Хунхун — всяко местенце, дори временно освободеното от отминала каручка, се запълваше с хора, обикновено спорещи до прегракване за цената на патица, която крякаше с главата надолу в нечии ръце.

Кракът му мина с лекота през кафез от пръти, съдържащ няколко пиленца, но Ринсуинд продължи устремно напред, разпилявайки по пътя си хора и продукция. В Анкх-Морпорк подобни действия биха предизвикали неодобрителни забележки, придружени с бърза и груба намеса, но тук и без това всички си крещяха един на друг, затова възприемаха Ринсуинд само като мимолетна пречка.

Зад него хората запълваха пролуката на секундата. И да се разнасяха викове на преследвачи, те заглъхваха в гълчавата.

Спря чак когато зърна пренебрегната от тълпата нишичка между сергия за пойни птички и друга, където продаваха нещо от врящи казани. Единият му крак писукаше.

Ринсуинд дотроши кафеза с удари в калдъръма. Опияненото от свободата петле го клъвна по коляното и заподскача нанякъде.

Не се чуваше потеря. Само че дори батальон тролове с тенекиени чехли трудно би надделял над звуците в обичайния уличен пазар на Хунхун.

И Ринсуинд си пое дъх.

Пак беше господар на съдбата си. Отърва се от Червената армия. Вярно, попадна в столичния град, до който не искаше и да припарва. Значи беше въпрос на време да му се случи още някоя неприятност. Поне в момента се радваше на кратка почивка между премеждията.

Я гледай… Значи такъв бил Хунхун…

Май липсваха улици, поне както си ги представяше Ринсуинд. Криволици, продължаващи в други криволици, тесни и станали още по-непроходими от безброй сергии. По повечето се виждаха пилета в кафези, гъски в чували и странни гърчещи се твари в купи.

Трудно беше да се каже къде свършват сергиите и къде започват сградите. Пресъхналите неща, висящи на въженца, може да бяха стока или пране, или пък нечия бъдеща вечеря.

Хунхунците явно обичаха да са на открито. Изглежда прекарваха почти целия си живот на улицата, като си деряха гърлата.

Възможно бе да напреднеш само със злобно размахване на лакти и врязване в гъмжилото, докато хората ти сторят път неохотно. А да чакаш и да мрънкаш учтиво: „Ъ-ъ, извинете…“, означаваше да си стоиш на мястото.

Тълпите все пак се отдръпнаха, когато зазвучаха гръмки удари по гонгове и оглушителен пукот. С танцова стъпка мина групичка в бяло.

Ринсуинд долавяше небрежно озадачените погледи на онези, които за миг млъкваха и се взираха в него. Дали не беше време да се държи като местен. Обърна се към най-близкия си съсед в мешавицата и кресна:

— Приятно представление, а?

Дребната стара жена със сламена шапка на главата го изгледа гнусливо.

— Ама това е погребението на господин Ву! — отсече и му обърна гръб.

Наблизо стояха двама войници. В Анкх-Морпорк щяха да си делят една цигара и да си затварят очите за всичко, което би могло да им смути спокойствието. Тези обаче като че бяха излишно бдителни.

Ринсуинд се вмъкна в една пресечка. Неопитният посетител на Хунхун явно можеше да си навлече голяма беля.

Тук беше тихо, а в далечния си край уличката стигаше до много по-широко безлюдно пространство. Воден от увереността, че близостта до хора означава неприятности, той се устреми натам.

Най-сетне малко простор. Всъщност имаше изобилие от незаето място. Настлан с плочи площад, достатъчно голям да побере две армии. По краищата му бяха засадени череши. Учудваща липса на тълпи…

— Ей, ти!

…ако не се броят войниците.

Появиха се внезапно иззад всяко дърво или статуя.

Ринсуинд понечи да отстъпи, но ходът се оказа неуспешен заради стража, издебнал го в гръб.

А насреща му се изпречи ужасяваща бронирана маска.

— Селяко, ти не знаеш ли, че си попаднал на Императорския площад?

— С главна буква ли се пише? — невинно се осведоми Ринсуинд.

— Няма да задаваш въпроси!

— Значи ще приема, че отговорът е „да“. О, разбирам, много важно място. Съжалявам. Просто ще си отида…

— Не мърдай!

Имаше нелеп пропуск в действията им, който озадачи Ринсуинд — никой не си направи труда да го хване и да го върже. След миг се сети, че според войниците нямаше нужда да се занимават с него. Нали хората винаги правеха каквото им се каже?

Коен твърдеше, че в Империята имат нещо по-лошо и от камшиците.

Сети се, че е време да падне на колене. Присви се, докоснал леко плочите с върховете на пръстите си.

— Питам се — подхвърли жизнерадостно, докато се наместваше в стартова позиция, — дали моментът не е подходящ да чуете една всеизвестна поговорка?