Интересни времена

Господин Сейвлой вече бе забелязал котешката способност на Ордата да не върши нищо, когато няма нищо за вършене.

Наточиха си мечовете. После хапнаха — големи мръвки или каша в случая с Хамиш Бесния. Разбира се, първо се увериха, че храната я бива — довлякоха готвача, приковаха престилката му към пода и окачиха над него огромна бойна брадва. Коен държеше края на въжето и си тъпчеше устата с другата ръка.

Накрая се отдадоха на безделие. Случваше се някой да засвири песничка през остатъците от зъбите си или да почовърка гънките на кожата си в търсене на особено досадна въшка. Иначе просто зяпаха в пространството.

Мина много време, преди Калеб да промърмори:

— Ей, да знаете, че нивгаш не съм ходил до ХХХХ. Другите местенца всичките съм ги изръшкал. Чудя се там кво ли има…

— А, веднъж ни се разби корабът на оня бряг — изпръхтя Винсънт. — Смахната земя. Гъмжи от магии. Има някакви си бобри с патешки човки, има и грамадни плъхове с дълги опашки, дето все подскачат. Пълно е с чернокожи типове. Разправят, че живеели насън. Ама им сече пипето. Само да им покажеш пустиня със сухо дърво по средата и след малко ти носят за обяд първо, второ и трето, отделно плодовете и ядките. Бирата им също е хубава.

Дълго мълчание. А после…

— Ей, тука дали имат бардове? Голям срам ще е, ако ни пречукат, пък няма кой една песен да съчини за туй.

— В толкоз голям град трябва да бъка от бардове.

— Значи няма проблеми.

— Няма.

Поредната проточила се пауза.

— Е, не че ще умираме, де.

— Ами да, няма тепърва да ме трепят на тия години, хе-хе…

— Ей, Коен…

— Ъхъ.

— Ти да не си от вярващите?

— Доста храмове обрах и доста жреци изтребих. Не знам дали това влиза в сметката.

— В твоето племе хората какво очакват, като пукнат в битка?

— О, пристигат на коне едни грамадни женища с рогати шлемове и те откарват в дворците на Йо, дето вечно се биеш, плюскаш и пиеш.

— Ама наистина вечно ли?

— Тъй съм чувал.

— Кофти работа. И печената пуйка писва още на четвъртия ден.

— Добре де, вие пък в кво вярвате?

— Не помня. Май ни откарват в ада с лодка от изрязани нокти. Нещо таквоз беше.

— Що ли само плямпаме, като няма да умираме…

— Ти го каза.

— Не си струва бе, човек, щом на оня свят пак ще набиваш мръвки и ще те возят в лодка, дето смърди на вехти чорапи.

— Ха-ха!

Още една пауза.

— Ей, вярвате ли, че всеки убит враг ти става слуга в отвъдното?

— Де да знам.

— Ти колцина си убил?

— Ох, сметки ли да правя… Две-три хиляди. Без да броя троловете и джуджетата.

— Ще има кой да ти реше косата и да ти отваря вратите.

Мълчание.

— Ама няма да умираме, нали?

— Правилно.

— Щото… Сто хиляди срещу един… И кво от туй? Разликата е само в някакви си нулички.

— Вярно.

— Нали сме силна дружинка. Кво повече да иска човек?

— Нищо особено. Да можеше и някой вулкан да изригне върху оная армия…

Тишина.

— Ще се умира, а?

— Ъхъ.

Старците се споглеждаха.

— Всяко зло за добро — вдигна рамене Уили Момъка. — Още дължа петдесетачка на джуджето Фафа за новия меч. Май ще го изпързалям накрая.

Господин Сейвлой стисна главата си с длани.

— Толкова съжалявам…

— Няма за кво да се кахъриш — утеши го Коен.

— Но… просто не е необходимо да умирате. Можем… можем да се измъкнем. Пак по тръбата. Хората непрекъснато влизат и излизат от града. Ще се махнем… без… никой…

Гласът му спря в гърлото. Нямаше как да продължи под тежестта на тези погледи. Дори Хамиш, който обикновено се взираше осемдесетина години в миналото, сега се бе вторачил ядно в него.

— Нема да бегам!

— Но това не е бягство — изфъфли някак бившият учител. — Разумно отстъпление. Тактическа уловка. Здравомислие в края на краищата!

— Нема да бегам.

— Но нали дори вие, варварите, умеете да броите! Сами си признахте, че ще загинете!

— Нема да бегам.

Коен го потупа дружески по ръката.

— Заради цялото туй геройство е, нали се сещаш? Де се е чуло и видяло герой да бяга? Нали ни разправяше за ония дечица… дето за тях сме били измислица. Те ще повярват ли, че сме офейкали, а? Туй го няма в историята. Нека другите бягат колкото си щат.

— И кога ще ни падне друг такъв случай? — ухили се Тръкъл. — Шестима срещу пет армии? Туй си е шиб… цяла приказка, де. Не легенди ще съчиняват за нас, ами направо митове!

— Но… нали… ще умрете.

— И туй го има в заровете, признавам. Ама какъв край! А за учителите има ли си отделно местенце на оня свят?

Господин Сейвлой се замисли унило дали наистина може да се надява на Вечната ваканция. Не му се вярваше. Сигурно пак би трябвало да преглежда купища контролни.

— Все едно, като се качиш и ти горе, отбивай се да пийнем по нещо. Добре си прекарахме и тука. На доста неща ни научи, нали, момчета?

Всички потвърдиха.

— Да се чуди човек как ги казваш ония дългите думи.

— И ни показа как да си пазаруваме.

— И да си приказваме с хората, без да ги… хъ-хъ!

— Жалко, че не ни провървя — завърши Коен, — ама мен не ме бива много по плановете.

Новият варварин се изправи решително.

— И аз ще дойда с вас — заяви мрачно.

— Кво, ще се биеш ли?

— Да!

— Ама ти държал ли си меч в ръка? — усъмни се Тръкъл.

— Не…

— Видя ли сега? Ти пък си прахосал целия си живот!

Господин Сейвлой го изгледа оскърбен.

— Ще се науча в движение.

— В движение ли? Туй е меч, а не играчка.

— Такова е всекидневието на учителя — вдигна рамене господин Сейвлой. — Веднъж цял срок преподавах практическа алхимия, след като господин Схизма се гръмна и си взе отпуск по болест. Дотогава не бях виждал тигел!

— Я дръж.

Уили Момъка му подаде резервното си оръжие. Бившият учител го пое непохватно.

— А… има ли наръчник?

— За кво ти е? Стискаш тъпия край, а с острия ръгаш хората отсреща.

— Нима? Много праволинеен подход. Мислех, че е по-сложно.

— Сериозно ли си се настроил да дойдеш с нас? — попита Коен.

Господин Сейвлой кимна.

— Изобщо не се колебая. И без това не вярвам да оцелея, ако ви победят, пък и… както изглежда, за вас, героите, има по-хубави места в небесата.

— Ами ти, бирнико?

Шест Благоприятни Ветрове притисна гръб до стената.

— Аз… аз май съм по-подходящ да разрушавам системата отвътре.

— Твоя си работа — вдигна рамене Коен и се извърна към Ордата. — Тия официални войни не съм ги водил досега. Как се прави?

— Ще се подредим срещу тях и ще нападнем — величествено махна с ръка господин Сейвлой.

— А, туй го разбирам. Да вървим.

Тръгнаха към изхода, бутайки количката на Хамиш. Бирникът ахна:

— Господин Сейвлой, да не си загубихте ума?

— Да. Намерих си по-добър.

Бившият учител се ухили. Преди животът му беше прекалено сложен — учебни програми, лениви и шумни класове, сърдити директори, омразни учители по физкултура. Изведнъж всичко се опрости. Държиш тъпия край и с острия ръгаш. И се надяваш на много интересна вечност в отвъдното…

Жителите на Хунхун се бяха струпали по градските стени. Не всеки ден се случва такава битка.

Ринсуинд блъскаше с лакти и риташе, за да стигне до организацията, която задружно си бе извоювала най-доброто място над градската порта.

— Вие защо още висите тук? Можехте да сте на цяла нощ път от столицата!

— Искаме да видим какво ще стане, разбира се — с недоумение отвърна Двуцветко.

— Аз знам предварително! Ордата ще бъде насечена на парченца в първия миг!

— О, забравяш за невидимите призраци-кръвопийци.

— Моля?!

— Тайната им армия. И предводителите имали такава. Гледката ще бъде интересна… ако видим нещо.

— Двуцветко, няма никакви призраци!

— Всички отричат, значи нещо не е наред — увери го Цъфтящият Лотос.

— Аз го измислих!

— Или пък само си въобразяваш, че ти си го измислил, защото си пешка в играта на Провидението — мъдро отсъди Двуцветко и добави весело: — Все същият си! Винаги песимист, а накрая всичко се оправя.

— Няма вълшебни армии! — изсъска Ринсуинд.

— Когато седем ветерани излизат срещу сто хиляди пъти по-многобройна войска, сражението може да има само един край — увери го Двуцветко.

— Именно. Радвам се, че се опомняш.

— Те ще победят. Непременно. Иначе светът съвсем се е объркал.

— Ти поне ми изглеждаш начетена — обърна се Ринсуинд към Пеперудата. — Обясни му в какво греши. В моята страна си имаме отдавна една дреболия, нарича се математика…

Момичето му се усмихна благо.

— Не ми вярваш, а? Същата си като него! Войната да не ви е като хомеопатията? Колкото по-малко войници имаш, толкова по-сигурно надвиваш, тъй ли? Не става така, макар и на мен да ми се иска. Няма удивителна сполука, няма магически решения!

— Ти обаче винаги оцеляваш — напомни Двуцветко. — Въпреки всичките ни изумително опасни приключения.

— Случайност.

— Толкова пъти поред?

— И ни изведе живи и здрави от тъмницата — добави Цъфтящият Лотос.

— Струпване на случай… Ей, я се разкарай!

Ринсуинд гневно отпъди пеперудата, която се канеше да му кацне на носа.

— Хубаво, както искате. Аз се махам. Имам си друга работа. А и после разни неприятни типове ще започнат да ме търсят.

Изведнъж забеляза сълзите в очите на Цъфтящия Лотос.

— Ние… ние си мислехме, че ще направиш нещо.

— Кой, аз ли?! Нищичко не мога да направя! Особено магии! Прочут съм с това! И не вярвайте, че Най-големите магьосници ще ви решат проблемите. Първо, няма такива, второ, не умеят, трето — аз знам най-добре, защото не съм от тях! Сами се вадете от калта! Никакви тайнствени магически армии няма да… Я стига сте ме гледали така! Не е моя вина и не е моя работа!

Обърна се и побягна.

Тълпите не му обърнаха никакво внимание.

Пред него имаше малка странична порта. Наоколо изглеждаше безлюдно. Май стражите бяха забравили задълженията си тази сутрин.

Колкото и да се боеше, мина спокойно. Тичащите хора се набиват на очи. Но тълпата по стените виждаше само армиите.

— Погледни ги само — горчиво каза той незнайно на кого, може би на Вселената като цяло. — Тъпанари. Ако бяха седем срещу седемдесет, никой не би се съмнявал чия ще е победата. А щом са седем срещу седемстотин хиляди, изведнъж започват да умуват. Все едно числата нямат никакво значение. Ха! И защо аз да се намесвам? Дори не познавам човека толкова добре. Вярно, спаси ми живота два-три пъти, но това не е достатъчна причина да умирам в ужасни мъки, защото той не може да брои до три.

Коен огледа хоризонта. Трупаха се сивосинкави облаци.

— Ще има буря.

— Ами като умрем, ще ни е все едно дали сме подгизнали — бодро вметна Уили Момъка.

— Чудна буря ще да е тая. Май напира от всички страни.

— На тия чужденци и времето им е скапано.

Коен вдигна рамене и се съсредоточи върху армиите на петимата предводители.

Бяха се подредили около избраната от него позиция. Тактиката явно щеше да е от най-простите — настъпваш и толкова. Ордата виждаше командирите, яздещи наляво-надясно пред безбройните войници.

— Добре де, как ще започнем? — промърмори Коен. — Някой ще надуе свирката за началото ли? Или почваме да викаме и нападаме?

— Обикновено се започва по общо съгласие — обясни господин Сейвлой.

— Аха.

Коен пак се обърна към гъстата гора от копия и бойни знамена. Стотици хиляди воини изглеждаха като адски много хора, погледнати отблизо.

— Сигурно никой от вас — проточи той — не е измислил нещо страхотно, за което да си е мълчал до последния миг?

— Мислехме, че ти си се сетил за нещо — учуди се Тръкъл.

Неколцина конници се отделиха от всяка армия и спряха благоразумно на повече от хвърлей копие. И зачакаха.

— Добре, ясно значи — промълви Коен. — Много неприятно, ама ще трябва да си приказваме с тях за капитулация.

— Не! — Господин Сейвлой се изненада на своя гръмко отекнал глас. — Няма да оцелеете, ако се предадете. Просто няма да умрете веднага.

Коен си почеса носа.

— Какъв беше тоя флаг… за приказки, без да те пречукат на място?

— Червен. Но виж, няма смисъл да…

— Ама че щураци! Червено за предаване, бяло за погребения. Все едно. Някой има ли нещо червено?

— Нося носна кърпичка — предложи господин Сейвлой. — Но е бяла.

— Давай.

Учителят-варварин се раздели крайно неохотно с тоалетната принадлежност, а Коен извади малък назъбен нож от пояса си.

— Не мога да повярвам! — Господин Сейвлой с мъка сдържаше сълзите си. — Коен Варварина да говори за капитулация с такива типове!

— Те ти го влиянието на цивилизацията. Сигурно ми се е размекнал мозъкът.

Коен драсна с ножа по ръката си и притисна кърпичката към тънката струйка.

— Готово. Чудничко червено знаме.

Ордата закима одобрително. Беше изумително символичен, геройски и вероятно глупашки жест, който обаче не остана незабелязан и от най-близките войници.

— Ти, Даскале, и ти, Тръкъл, идвате с мен.

— Ще те завлекат в тъмницата! — опита се да го вразуми господин Сейвлой. — Техните палачи могат да запазят живота ти години наред!

Поклати глава и се повлече след другите двама.

Лорд Хонг вдигна забралото на шлема си и ги изгледа от висотата на седлото.

— Ей ти го червеното знаменце — ненужно посочи Коен мокрия парцал на върха на меча си.

— Да, насладихме се на малкото представление. Обикновените войници може и да са изтръпнали, варварино, но мен няма да впечатлиш.

— Твой проблем. Дойдохме да говорим за капитулацията.

— Аха! Не искате да се перчите повече. Добре, предайте оръжията си и ще ви отведат обратно в двореца.

Коен и Тръкъл го зяпнаха.

— Как тъй ще си предаваме оръжията?

— Нали ще обсъждаме вашата капитулация?

— Нашата ли?!

Устните на господин Сейвлой бавно се разтеглиха в широка налудничава усмивка. Лорд Хонг се вторачи в Коен.

— Нима искаш да повярвам, че си дошъл да искаш от нас… — Приведе се над седлото и се взря изпитателно във варварите. — О, да, така е. Ама че сте празноглавци! Вярно ли е, че можете да броите само до пет?

— Мислехме си да не пострадат хора — обясни мило Коен.

— Не, искали сте и вие да не пострадате.

— Не ща да те плаша, ама доста от твоите хора ще си го отнесат.

— Те са селяни — с презрение напомни предводителят.

— Да бе, как забравих. Пък ти си им главатарят. Все едно си играеш шах, а?

— Да, аз съм техен повелител. Ако е необходимо, ще умрат по моя заповед.

Коен му се ухили застрашително.

— Кога започваме?

— Върни се при своята… шайка. И ще започнем скоро.

Лорд Хонг се втренчи в Тръкъл, който бавно разгъна лист хартия и плъзна мазолестия си показалец по него.

— Окаяна… твар, ето кво си ти.

— О, богове! — прошепна господин Сейвлой, който бе съставил списъка с разрешените изрази.

На връщане се чуваше стържене — Коен износваше някой и друг карат от зъбите си.

— „Ще умрат по моя заповед“! Мръсникът дори не е чувал какъв трябва да е истинският вожд. Ама че… копеле!

— Сега какво ще правим? — разпалено попита господин Сейвлой. — Ще изпеем ли някакъв боен химн?

— Просто ще чакаме.

— Туй си е голяма част от битката — да чакаш — съгласи се Уили Момъка.

— А, да, чувал съм го и от други. Дълги периоди скука, последвани от кратки вълнения.

— Не е точно тъй — поправи го Коен. — Къси периоди чакане, последвани от дълъг период на смърт.

Ринсуинд се запъти към могилата. Пътеките и мостчетата уж бяха прокарани привидно случайно, но водеха все натам. В момента имаше нужда от пещера или уютно…

Спря и помисли.

— А, не, няма да ме минете с този номер. Ще вляза в удобно изпречила ми се пещера, отвътре ще изскочи дребен злонамерен старец или пък ще се отвори тайна вратичка… И ето ме отново насред опасностите. Правилно. Този път оставам на открито.

За негова изненада постройката на върха се оказа ръждясала. Просто цялата беше направена от желязо. На пода вътре имаше малко изоставени гнезда и навят от бурите боклук, иначе не се мяркаше никой. Не приличаше на добро скривалище. Преследвачите първо биха надникнали в пагодата.

А около света вече се събираше стена от облаци. Навсякъде проблясваха мълнии, отекваха гръмотевици — не сравнително умерени и предпазливи като при бясна лятна буря, ами такива, от които направо се цепеше небето.

Полето обаче си оставаше притиснато от тежка жега. Въздухът сякаш се сгъстяваше. Скоро щеше да се изсипе истински потоп.

— Да намеря място, където да не ме забележат — мърмореше си Ринсуинд. — И да се сниша. Само така! Защо да ми пука? Другите да си оправят проблемите, какво ме засяга?

Хлъзна се надолу в поредната яма. На дъното имаше суха трева и мъх.

Въздухът беше като в пещ, като че напиращата буря изтикваше пред себе си горещината.

В един миг пръстта под него изскърца и хлътна коварно. Ринсуинд не смееше да диша, за да не натежи прекалено. До болка ясно му беше какъв ще е резултатът от отчаян опит да изскочи…

Много бавно сведе глава и погледна под краката си. Май стоеше върху някаква носеща греда, но сипещата се край нея пръст подсказваше дълбока дупка отдолу.

Гредата щеше да поддаде всеки миг.

Ринсуинд се хвърли напред. И опората под краката му се свлече… после спря неочаквано. Сухи бучици и камъчета пропадаха неуморно около него.

Като специалист по заплахите за живота му той усещаше, че е над голяма дълбочина… тоест височина от неговата гледна точка.

Гредата пак се размести.

Според Ринсуинд оставаха две възможности. Да пропадне към незнайната си участ в мрака или да стои върху гредата, докато накрая все пак пропадне заедно с нея към незнайната си участ в мрака.

Но за негова огромна радост се появи и трета възможност. С върха на обувката си напипа нещо, корен или стърчащ камък. Пое част от тежестта му. Поне застина в неустойчиво равновесие — нито се отърва, нито се сурна надолу. Временно спасение, разбира се, но Ринсуинд отдавна смяташе, че животът е поредица от навързани временни спасения.

Бледожълта пеперуда със смахнати черни шарки по крилцата се появи в ямата и се настани върху единственото отличаващо се цветно петно — шапката му.

И дървото изпука леко.

— Дръпни се! — учтиво помоли Ринсуинд, боеше се дори от тежките думи. — Върви си!

Пеперудата сви крилца и се настрои за малко слънчеви бани. Ринсуинд изду долната си устна и се опита да духне нагоре.

Стреснатото насекомо отлетя и отвърна инстинктивно на заплахата. Размаха крилца по особен начин.

Клонките на храстите се разлюляха. Кълбящите се в небето облаци се извиха в необичайни форми.

Появи се още един — с големината на ядосан сив балон. И заваля. Не изобщо, а конкретно. Точно върху квадратния метър, съдържащ Ринсуинд и шапката му.

Една мъничка мълния го жилна по носа.

Скоро шапката подгизна достатъчно, прогнилото дърво поддаде и Ринсуинд пропадна неизбежно към незнайната си участ в мрака.

Той си потупа джобовете и произнесе мантрата, с която дори незапознатите с магията хора си помагат в търсенето:

— Кибрит, кибрит, имах кибрит тук някъде!

Напипа клечка и я драсна трескаво върху нокътя на палеца си. Малкото димно жълто кълбо освети пръстите му и част от ръкава.

Ринсуинд се престраши да направи няколко крачки, преди да се е опарил.

Не се чуваха никакви звуци. В такава подземна кухина очакваш да чуеш капеща вода, само че тук беше доста сухо.

Той вдигна втората клечка над главата си, за да провери къде е таванът.

И се вторачи в двуметров воин, усмихващ се насреща му.

Коен пак завъртя глава.

— Ей сегичка ще ни залее тоя порой. Кво небе само…

В плътните кипящи кълба над тях имаше сериозно присъствие на червено и пурпурно, може би от неспирно мятащите се светкавици във вътрешността на облаците.

— Даскале, ти нали знаеш всичко. Оня облак що е такъв?

Господин Сейвлой се взря в далечината. Ниско над хоризонта имаше и жълтеникав облак, всъщност тъничка ивица, сякаш слънцето се опитваше да проникне отвсякъде.

— Привижда ли ми се — промълви смаян бившият учител — или наистина се разширява с всяка секунда?

Калеб пък оглеждаше нехайно вражеските позиции.

— Доста от тия типове се щурат напред-назад на кончетата си. Дано се размърдат най-сетне. Няма да киснем тук цял ден!

— Аз гласувам да нападнем, та да ги стреснем — изкряка Хамиш от количката.

— Ей, стой малко… — вдигна ръка Тръкъл. Разнесе се звън от много гонгове, придружен от пукот на фойерверки. — Тия пу… а бе, мухльовци май се наканиха.

— Е, тъй вече бива.

Коен стъпка папироската си на земята. Господин Сейвлой трепереше от възбуда.

— Някакви езически заклинания или молитви?

— Май не се налага — отхвърли предложението Коен.

Пак се озърна към ивицата, обхванала хоризонта. Тя смущаваше спокойствието му много повече от присъствието на безбройните врагове. Беше още по-широка, но избледняваше. За миг му се прииска да имаше поне един бог или богиня, чийто храм да не бе ограбил или подпалил.

А настъпващата армия изведнъж нададе страховит боен вик и нападна.

Втурна се към Ордата почти с бързината на прииждащите отвсякъде облаци.

Мозъкът на Ринсуинд полека отърси ледената коричка на ужаса.

„Ами че това е статуя — каза си той. — Никакви проблеми не ми създава. Даже не е особено майсторски изработена. Голям мъж в броня. Ей там май има още две-три…“

— Ох!

Изтърва остатъка от клечката и си облиза пръстите.

Сега му беше нужна стена. В стените обикновено имаше изходи. Е, да, те можеха да се превърнат и във входове, но не му се вярваше тук да нахълтат стражи. Долавяше дъх на древност с оттенък на буря, но над всичко властваше застояла неподвижност.

Опипваше всяко стъпало с крак.

Изведнъж отново се появи светлина. Малка синя искра изскочи от показалеца му.

Коен си приглади брадата, която като че се канеше да отлети от лицето му.

А косата на господин Сейвлой щръкна така, че му придаде още по-голяма прилика с глухарче.

Пред тях върховете на вражеските копия просветваха в здрача. Атаката сякаш се препъна в невидима преграда. Вече се чуваше и по някой писък, когато големите искри прескачаха от войник на войник.

Коен погледна нагоре.

— Леле! Я вижте туй там…

Ръката на Ринсуинд докосна камък и той внимателно запристъпва край стената. Понякога настъпваше нещо меко и податливо. Искрено се надяваше, че е земя.

После, точно на височината на рамото му, пред него се показа лост.

Хм… можеше да е капан. Но, от друга страна, за капаните в гробниците научаваш чак когато главата ти се търкулне няколко крачки встрани. Пък и строителите на клопките за мародери обикновено бяха настроени кръвожадно. Рядко налагаха на жертвите си необходимостта сами да допринесат за своята гибел.

Ринсуинд дръпна лоста.

Милионите жълти петънца на облака прелитаха над тях, носени от вятъра, който създаваха сами — доста по-бързо, отколкото подсказваха мудните движения на крилцата.

Господин Сейвлой примига стъписан.

— Пеперуди?…

Враговете бяха спрели заниманията си, за да зяпат изумителната стихия.

— Добре, Даскале, я сега да те чуя туй как ще го обясниш — подсмихна се Коен.

— Ами… може да е природно явление… Например пеперудата-монарх понякога… Ох, не знам…

Облакът налетя към могилата.

— Да не е някакво знамение? — вдигна рамене Коен. — Все някъде има храм, дето не съм го ограбил.

— На тия знамения гадното им е — намеси се Уили Момъка, — че не знаеш за кого са. Туй може да е благоприятно за Хонг и приятелчетата му.

— А, не, взимам им го!

— Не можеш да откраднеш и послание от боговете! — възрази господин Сейвлой.

— Да виждаш етикетче „Продадено“? Не, нали? Добре. Значи знамението става мое.

Коен вдигна меча си към небето и изрева:

— Боговете ни се усмихват! Ха-ха-ха!

— Защо се изсмя така? — прошепна господин Сейвлой.

— Да всея смут във войничетата.

Главатарят огледа хората си. Всеки кимна полека.

— Ясно, момчета. Туй беше.

— Ъ-ъ… Сега какво да правя? — неуверено попита господин Сейвлой.

— Ами мисли за нещо, дето много ще те ядоса. Да ти кипне кръвчицата. Все едно тия врагове са най-омразната гнусотия на света.

— Училищни директори! — процеди през зъби господин Сейвлой.

— А тъй.

— Учители по физкултура! — кресна той.

— Ъхъ.

— Момченца с дъвки в устите! — разнесе се див вой.

— Глей го, дим му излиза от ушите — одобри Коен. — Айде, нападаме!

Жълтият облак се сгъсти по склоновете на могилата и се издигна, понесен от течението.

И бурята се събра отгоре, струпа се и се оформи в нещо като чук…

После удари.

Мълниите се забиха в пагодата с такава мощ, че я пръснаха на нажежени до бяло парченца.

За една армия е много объркващо да бъде нападната от седмина старци. Никой наръчник по тактика не предлага съвет за подобно положение.

Войниците пред атакуващата групичка заотстъпваха, останалите се скупчиха зад нея. Плътен обръч от щитове се сключи около Ордата. Гънеше се от хаотичното движение на армията, също и от ударите, които господин Сейвлой сипеше с меча си.

— Хайде де, няма ли да се биете! Ей, ти! Не си знаеш урока, а? На ти тогава!

Коен се озърна към Калеб, който се ухили мълчаливо. Бе виждал достатъчно берсерки на бойното поле, но никой не се палеше като бившия учител.

Обръчът се разкъса — двама-трима се опитаха да се шмугнат в задните редици, които пък ги отхвърлиха към мечовете на Ордата. Едното колело на Хамиш прасна жертвата по коляното и когато мъжът се преви, брадвата на дъртака го пресрещна.

Тайната не беше в бързината. Ордата отдавна не се отличаваше с пъргавина. Икономия на усилията, това беше. Винаги се озоваваха там, където искаха да бъдат — встрани от оръжията на врага. Оставяха търчането за противника. Случваше се войник да налети дръзко към Тръкъл и ненадейно Коен му се изпречваше или пък Уили Момъка го намушкваше в гръб. Понякога някой от Ордата отделяше миг да отбие удар, насочен към господин Сейвлой, защото бившият учител бе забравил всякаква предпазливост.

— Отдръпнете се, нещастни глупаци!

Лорд Хонг се появи в гъмжилото, конят му се изправи на задните си крака.

Армията се помъчи да изпълни заповедта. Най-сетне се отвори пролука. Ордата остана сред все по-широкия кръг от щитове. Настъпи подобие на тишина, нарушавана само от неспирния грохот и пукот на мълниите по могилата.

Съвсем други бойци разбутаха гневно тълпата и излязоха напред. Бяха по-високи и едри, с тежки брони и толкова щръкнали мустаци, че и те стигаха за обявяване на война.

Един от тях впи поглед в Коен.

— Орррр! Итийоршу! Ютимишу!

— Кво му става?

— Той е самурай — обясни господин Сейвлой, триейки потното си чело. — От воинското съсловие. Май ти отправя официално предизвикателство. Ъ-ъ… Искаш ли аз да се заема с него?

Внушителният боец извади парче коприна от гънките на бронята си и го подхвърли нагоре. Другата ръка сграбчи дръжката на дългата тънка сабя…

Дори не се чу съскане, но три късчета коприна бавно паднаха на утъпканата земя.

— Даскале, я се дръпни малко — проточи Коен. — Като гледам, тоя се пада на мен. Ей, имаш ли друго парцалче? Благодарско.

Самураят огледа отвисоко меча на Коен. Беше дълъг, тежък и толкова назъбен, че сигурно отлично служеше и за трион.

— С това оръжие? Никога няма да успееш!

Коен шумно се изсекна в кърпичката.

— Айде, бе… Ти само гледай!

Парчето коприна литна към небето. Коен хвана дръжката на меча с две ръце…

И обезглави трима зяпнали нагоре самураи, преди кърпичката дори да затрепти нерешително на вятъра. Другите от Ордата, чиито възгледи не се отличаваха от тези на главатаря, повалиха още петнайсетина.

— От Калеб го научих тоя номер — доволен отбеляза Коен. — Или се бий, или блей, твоя си работа.

— Нямаш ли чест? — кресна Лорд Хонг. — Нима си само презрян бандит?

— Аз съм варварин! — ревна срещу него Коен. — И квато чест си имам, моя си е, не съм я откраднал от никого.

— Исках да ви заловя живи, но вече не виждам причина да се придържам към плана си.

Предводителят размаха меча си.

— Отдръпнете се, нещастници! Пуснете бомбардирите да минат!

Лицето му пламтеше, очилцата му се бяха изкривили. Лорд Хонг загуби самообладание. Знае се, че когато язовирната стена се спука, наводнението може да погълне цели страни.

Ордата отново остана насред широк кръг.

— Кво е бомбардир? — не сдържа любопитството си Уили Момъка.

— Ами онзи, който изстрелва нещо — неуверено отвърна господин Сейвлой. — Думата произхожда от…

— Да бе, ще стрелят с лъкове.

Уили Момъка плю презрително в прахта.

Ринсуинд лежеше на пода, запушил с длани ушите си.

Грохотът на бурята изпълваше подземната кухина. Синкаво-виолетовите проблясъци бяха толкова ярки, че ги виждаше и през стиснатите си клепачи.

Накрая оглушителният шум започна да стихва. Светлината избледня до бяло сияние.

Ринсуинд рискува да се претърколи и да отвори очи.

На ръждясали дълги вериги под покрива висяха големи стъклени кълба с диаметър колкото човешки ръст. Мълниите вече пукаха и съскаха в тях, кълвяха стъклените стени, търсеха път навън.

Въздухът някак се омазни. По пода пълзяха големи ярки искри.

Ринсуинд се изправи. Всеки косъм от брадицата му стърчеше в своя посока.

Кълбата с мълниите осветяваха кръгло езерце. Ако можеше да се съди по тежките вълнички в него, състоеше се от чист живак. В средата имаше ниско петоъгълно островче. Когато Ринсуинд пристъпи втрещен натам, към него се плъзна лодка.

В нея лежеше бронирана фигура. Или беше само празна броня… Но защо ли беше в позата на човек, намерил последния си покой?

Ринсуинд заобиколи, докато се озова пред плоча, наглед от злато, поставена на пода под една статуя.

Знаеше, че в гробниците често има паметни надписи, макар да се питаше кой ли би трябвало да ги чете. Боговете ли? Че те и без това знаят всичко за мъртвеца.

Пиктограмите на плочата обаче казваха простичко: „Едно Слънчево Огледало“.

Нито дума за величави завоевания, никакъв списък от бляскави успехи. Дори не се споменаваше за мъдрост или бащински грижи за народа. Изобщо липсваше обяснение. Сякаш самото му отсъствие подсказваше: „Знаеш ли името, знаеш и всичко друго.“

Статуята като че беше изработена от порцелан и изрисувана до пълно правдоподобие. Едно Слънчево Огледало изглеждаше обикновен човек. Никой не би го посочил в тълпата като потенциален император. И все пак този мъж с малката закръглена шапчица, малкия закръглен щит и малките закръглени човечета на малки закръглени кончета бе обединил хиляди враждуващи кланове в една велика Империя, често използвайки за спойка кръвта на поданиците си.

Ринсуинд примижа отблизо срещу статуята. Може би се заблуждаваше, но му се стори, че вече бе виждал тези стиснати устни и присвити очи… на лицето на Чингис Коен.

Изражението на човек, който абсолютно от никого и от нищо не се бои.

Малката лодка отплава към далечния край на сребристото езерце.

Едното от стъклените кълба просветна, стана мътночервено и угасна. След него друго.

Време беше да се измъкне оттук.

Забеляза още нещо. В подножието на статуята бяха оставени шлем, чифт ръкавици и два тромави ботуша.

Ринсуинд взе шлема. Не му се стори особено здрав, затова пък беше лек. Обикновено изобщо не се грижеше за предпазно облекло, защото знаеше коя е най-добрата защита — да отпрашиш към другия континент. Този път обаче идеята за броня си имаше и привлекателните страни.

Свали си шапката, нагласи шлема на главата си, смъкна забралото и нахлупи шапката отгоре.

Нещо заблещука пред очите му и Ринсуинд се вторачи в собствения си гръб. Картината беше доста едрозърнеста, и то само в оттенъци на зеленото.

Вдигна забралото облещен.

Езерцето си беше на мястото.

Свали забралото.

И видя себе си на петнайсетина стъпки, с шлема на главата.

Размаха ръка и фигурата повтори жеста.

„Добре, какво толкова? Магически шлем. Можеш да се гледаш отдалеч. И да се смееш, докато се препъваш в някоя дупка, която не си видял, защото ти е точно под краката.“

Пак вдигна забралото и огледа придирчиво ръкавиците. И те бяха леки като шлема, но твърде грубовати. Подходящи за размахване на меч, но не и за изкусен занаятчийски труд.

Надяна едната. Веднага се чу бръмчене и на широкия маншет светна редица от картинки. Войници — копаещи, сражаващи се, катерещи се…

Аха. Магическа броня. Нормално. В Анкх-Морпорк никога не се бе радвала на популярност. Разбира се, лека е. Можеш да я направиш тънка като плат. Само че губи свойствата си в най-неподходящите мигове. Последните думи в живота на мнозина някогашни владетели са били: „Не можеш да ме убиеш, защото имам магическа… Ооох!“

Но защо да не си послужи с нея? Нищо, че е стара. Не му тежеше, а и калта около Хунхун съвсем му съсипа старите ботуши.

Ринсуинд обу двата ботуша, поставени пред статуята.

„И сега какво?“

Изправи се. Зад него със звука от пуснати на пода седем хиляди саксии Червената армия застина в стойка „мирно“ под все още съскащите мълнии.

Хексът се бе разраснал още малко през нощта. Ейдриън, който беше дежурен, за да храни мишките, да навива часовниците и да почиства умрелите мравки, се закле, че нищичко не е пипал и никой друг не е влизал.

Само че на мястото на тромавите кубчета с буквите и символите имаше перодръжка насред плетеница от въженца и макарички.

— Гледай — изнервен промълви Ейдриън и припряно набра с лостовете простичка задача.

Мравките защъкаха. Зъбните колелца се завъртяха. Всичко заскърца толкова остро, че Пондър неволно направи крачка назад.

Перодръжката се заклати към мастилница, потопи се, върна се над подпъхнатия от Ейдриън лист и започна да пише.

— Пуска по някое мастилено петънце — безпомощно съобщи студентът. — Какво става?

И Пондър бе мислил. Заключенията му не го утешаваха.

— Ами… знае се, че книгите, съдържащи магия, започват… да се осъзнават по малко. А пък ние напранихме машина за…

— Нима твърдиш, че е жива?

— Е, хайде сега, да не се впускаме в окултните дебри — с пресилена бодрост го укори Пондър. — В края на краищата сме магьосници.

— Пак ли човъркаме в неща, от които си нямаме и понятие?

Пондър се озърна към чудатото туловище на машината. Не изглеждаше заплашително, а само… различно.

„Тъй, ами — първо човъркаш, после започваш да разбираш. Иначе как ще се появи нещо ново, което да разбереш? Трябва умът ти да излезе в гръб на Вселената, за да й извие ръчичките…“

Може би сбърка, като даде име на творението си. Беше само шега. Но не се сетиха навреме колко важни са имената. Предмет с име вече не е само предмет…

— Ейдриън, върви да си починеш — твърдо нареди Пондър.

Седна и набра решително: „Здрасти.“

Разни детайли забръмчаха. И перото изписа: „+++?????+++3драсти.+++ Рестартирай системата.“

Далеч горе една пеперуда с черни шарки по мътножълтите крилца влетя през отворения прозорец.

Пондър се захвана с изчисленията за прехвърлянето между Хунхун и Анкх-Морпорк.

Крилатата буболечка за момент навести хаоса от стъклени тръбички. След миг се издигна, но остави петънце нектар.

Долу Пондър набираше старателно командите.

Малка, но нелишена от значение мравка измежду щъкащите хиляди стигна до пукнатина в тръбичката и отдели няколко секунди да изсмуче нектара, после се върна да си върши работата.

Скоро Хексът даде отговор. Беше абсолютно правилен с изключение на малка, но нелишена от значение подробност.