Интересни времена

Ринсуинд се вмъкна в тясната пролука между стената и статуя на весело куче с оплезен език.

— Сега какво? — попита Пеперудата.

— Колко голяма е Червената армия?

— Наброяваме много хиляди — отвърна тя наежено.

— В Хунхун ли?

— О, не само тук. Имаме организации във всеки град.

— Откъде знаеш? Срещала ли си се с твоите пламенни съратници?

— Би било опасно. Само Две Огнени Билки знае как да се свърже с тях…

— Представи си само! А искаш ли да чуеш аз какво си мисля? Някой желае да има революция. А вие сте толкова дяволски почтителни и любезни да му свършите работата! Като се появят бунтовници, всичко можеш да постигнеш…

— Не ти вярвам…

— А въстаниците в другите градове вършат велики подвизи, нали?

— Непрекъснато слушаме за тях!

— От вашето приятелче Билките, а?

— Да… — намръщи се Пеперудата.

— Май си поразмърда мозъчето най-сетне, така ли? — осведоми се Ринсуинд. — Сивите клетки ги бива поне за простички сметки, а? Добре. Е, убедих ли те?

— Ами… не знам.

— Сега да се връщаме.

— Не. Трябва да проверя дали в подозренията ти е скрита истина.

— Умираш си да разбереш, значи? Леле, как ме вбесявате всички… Я погледни това!

Ринсуинд тръгна към края на коридора. От двете страни на широката двойна врата имаше нефритови дракони.

Той отвори рязко.

Стаята беше с нисък таван, но много широка. В средата имаше легло под балдахин, фигурата се губеше в огромната постеля, но се отличаваше с неподвижността, подсказваща най-непробудния сън.

— Убеди ли се? Вече са го убили!

Десетина войници се кокореха изумено срещу него.

Ринсуинд се взря в най-близкия, който държеше меч. По острието се стече капка кръв и с леко забавяне — може би за драматичен ефект — падна на пода.

Той вдигна шапката си.

— Извинете, това не е ли аудитория 3Б? — И побягна с все сила.

Някой зад гърба му крещеше думите, превърнали се в негов прякор:

— Дръжте го!

Подхлъзна се при опит да свие зад ъгъла, връхлетя през хартиена стена и пльосна в езерце с декоративни рибки. Но на четвърта скорост Ринсуинд можеше да се мери по пъргавина с котките, дори с някои месии. Стъпалата му дори не оставиха кръгчета по водата, когато отскочи.

Разкъса поредната стена и се озова може би в същия коридор.

При всяко вихрено бягство има само една важна дума — „от“. „Накъде“ оставяш за десерт.

Претича множество ниски стъпала и отпраши по първия изпречил му се коридор.

Краката му вече си вършеха работата, както си знаеха. Първо стартираш лудешки, за да се отървеш от непосредствената заплаха, после идва ред на дългите крачки, за да увеличиш разстоянието. Нищо сложно.

Разказват за един войник, изминал над четиридесет километра, за да съобщи у дома за победата в битка. По традиция го смятат за велик бегач, но ако е трябвало да съобщи за предстояща битка, Ринсуинд щеше несъмнено да го изпревари.

И все пак… някой го настигаше.

В стената на тронната зала се заби нож и проряза дупка, колкото да се провре човек или инвалидна количка.

От редиците на Ордата се чуваше мърморене.

— Брус Номада никога не търсеше задния вход.

— Млъкни, де.

— Ама си е вярно.

— Млъкни!

— Когато нападна Ал Хали, връхлетя право към главната кула начело на хиляди виещи конници върху много дребни кончета.

— Ъхъ, ама като го видях последния път, главата му вече стърчеше набучена на копие.

— Хубаво, прав си. Поне беше над главната кула. Все пак влезе в града, нали?

— Влезе главата му.

Господин Сейвлой почувства леко злорадство. Залата, в която влязоха, накара Ордата да се смълчи, макар и за кратко. Беше просторна, разбира се, но не това потискаше. Едно Слънчево Огледало, след като споил племената и разпокъсаните княжества в една държава, искал да има място, където да влизат разни вождове и посланици. И то да им внуши: „В по-голяма постройка не сте влизали, по-великолепна не можете и да си представите, пък ние си имаме много такива…“

Искал залата да стъписва, за да се предават варварите мигновено на несъществуващата му милост. И казал: „Нека има огромни статуи. Грамадни украсени платнища. Колони и дърворезби. Нека влезлият онемее пред величието ни. За да проумее, че това е цивилизацията — или ще стане част от нея… или ще умре.“

Ордата отдели на залата време, колкото да я разгледа.

Тръкъл поклати глава:

— Добре е направено, ама е едното нищо пред дългата къща на нашия вожд в Скунд. Вижте, бе, няма си и огнище по средата.

— Натруфена работа…

— Кво?

— Таквиз глупотевини само тъпите чужденци могат да направят.

— Туй бих го разчистил. Стига и да настелеш свежо сено по пода, да окачиш някой и друг щит на стените.

Коен пристъпи към трона под колосалния пищен балдахин.

— Я, що има чадър отгоре?

— Хунхунска дивотия, може да не са подредили керемидите добре, та капе. Тъй става, като не се сещат да правят покрива от слама.

Лакираното дърво беше инкрустирано с безброй скъпоценни камъни. Коен се настани на трона.

— Е, Даскале, туй ли беше всичко? Успяхме, а?

— Да. Остава и да оцелееш.

— Извинете — плахо се намеси Шест Благоприятни Ветрове. — Какво сте постигнали?

— Нали знаете, че дойдохме да откраднем нещо?

— Да?

— Ето ви и тайната — ще откраднем цялата Империя.

Изражението на чиновника не се промени в първите секунди, после застина във вцепенена усмивка.

— Мисля, че ни е време за закуска, преди да продължим — делово предложи господин Сейвлой. — Господин Ветрове, ще бъдете ли така добър да повикате някого?

Бирникът все още стоеше със замръзнала усмивка върху устните си.

— Но… не е това начинът да завладеете една империя! Трябва да имате армия като предводителите на родове! А просто да влезете и да се настаните… Не е по правилата! И… и има още хиляди стражи!

— Да, но всички те са отвън — напомни благодушно бившият учител.

— Пазят нас — ухили се Коен.

— О, не, пазят истинския Император!

— Значи мен — отсече варваринът.

— Я го глей ти! — възмути се Тръкъл. — Кой е пукнал, та ти да станеш Император?

— Не е нужно да умира никой — успокои го господин Сейвлой. — Нарича се „узурпиране на престола“.

— Правилно — намеси се Коен. — Разкарваш го на някое островче и…

— Въпреки всичко ще си имате големи неприятности със стражите и разни други… — нерешително напомни Шест Благоприятни Ветрове.

— А може и да не си познал — възрази Коен. — Даскале, просвети човека.

— А вие виждал ли сте… предишния владетел?

— Не, разбира се. Само най-висшите…

Чиновникът млъкна внезапно.

— Доколкото разбирам, схванахте същността на положението — похвали го господин Сейвлой. — Бързо се ориентирате. Както подобава на Висшия имперски бирник.

— Но така не може да стане, защото…

Гласът на Шест Благоприятни Ветрове пак пресекна. Думите на образования варварин проникнаха в мозъка му.

— Висшият имперски бирник ли? За мен ли говорите? И ще имам онази черна шапка с червеното рубиново копче?

— Именно.

— Ако щеш, боцни си и някое перце в нея — снизходително разреши Коен.

Усмивката на новия висш сановник още малко и би разцепила лицето.

— Та по въпроса за новото данъчно облагане — започна скорострелно, — винаги съм смятал, че чистият въздух е прекалено общодостъпен, и то на цена доста под производствената…

— Ще изслушаме внимателно идеите ви — увери го господин Сейвлой. — Но в момента ви моля първо да ни уредите някаква закуска.

— О, сетих се — намеси се новият владетел. — Я повикай всички ония скапаняци, дето си мислят, че знаят как изглежда Императорът.

Преследвачът беше все по-близо.@

Ринсуинд свърна диво зад поредния ъгъл и се закова на място. Там го чакаха трима стражи. Тези нямаха вид на мъртъвци и държаха дълги мечове.

Някой се блъсна в гърба му, просна го на пода и скочи напред.

Чуха се няколко удара, някой изпъшка, последва странно дрънчене.

На пода се въртеше шлем.

Пеперудата го издърпа да стане.

— Цял ден ли ще се излежаваш така? Хайде, зад нас има още!

Ринсуинд огледа за миг нападалите стражи и тръгна с нея.

— Колко останаха?

— Седмина. Но двама накуцват, а единият диша на пресекулки. Побързай, де!

— Ти ли ги преби?!

— Защо си хабиш дъха за приказки?

— За пръв път виждам човек, който да не изостане от мен, като побягна!

Още един страж ги причакваше зад ъгъла.

Пеперудата дори не забави крачка. Завъртя се на едната си пета и ритна мъжа с такава сила по ухото, че той направи задно салто и падна на главата си.

Тя спря да прибере разпилените кичури от строгата си прическа.

— Май трябва да се разделим — промълви замислено.

— О, не! — възкликна Ринсуинд. — Нали… трябва да те защитавам?

— Ще се върна при другите. Ти подмами стражите нанякъде…

— Ама вие всичките ли умеете да се биете така?

— Разбира се! — сопна му се Пеперудата. — Нали ти казах, че се бихме и със стражите, които ни плениха? Ако с теб тръгнем в различни посоки, все някой от нас ще се измъкне. Проклети убийци! Искали са да обвинят нас за гнусното си злодеяние!

— Аз какво се опитвах да ти втълпя досега? И нали уж искаше Императорът да е мъртъв!

— Да, но ние сме бунтовници, а те — дворцова стража.

— Ъ-ъ, разликата не е много…

— Няма време. Ако не се видим на този свят, ще се срещнем в небесата.

— Ох…

В дъното на коридора се появиха стражи. Напредваха предпазливо, както подобаваше на хора, срещнали преди малко Пеперудата.

— Ей там!

— Тя ли е?

— Не, той.

— Дръжте го!

Ринсуинд отново набра скорост.

Лорд Хонг сгъваше прилежно лист хартия.

И в това беше експерт, защото отдаваше цялото си внимание на всичко, което вършеше. Имаше съзнание като добре наточен нож, може би дори зловещо извит и с назъбено острие.

Вратата се плъзна встрани. Зачервен от тичане страж се просна по лице на пода.

— О, Лорд Хонг, най…

— Ясно, ясно — отвърна предводителят разсеяно, защото се бореше с много труден ръб. — Какво сте направили не по най-добрия начин този път?

— Господарю?

— Питам те какво сте сплескали.

— Ъ-ъ… Убихме Императора съгласно заповедта…

— Чия заповед?

— Господарю! Нали вие ни заповядахте!

— Нима?

Лорд Хонг сгъна хартията още веднъж. Стражът за миг стисна клепачи. Споходи го видение за много краткото му бъдеще, завършващо с копие над главната порта. Насили се да продължи:

— Но… никъде не можем да открием затворниците! Двама доближиха покоите. Подгонихме ги. От другите няма дори следа.

— Никакви лозунги? Плакати? Значи нямаме и виновници?

— Нямаме, господарю.

— Разбирам. Остани тук.

Ръцете на Лорд Хонг продължиха заниманието си, макар очите му да се втренчиха в другия човек в стаята.

— Е, Две Огнени Билки, искаш ли да ми кажеш нещо? — попита доброжелателно.

Водачът на революционерите само сгуши глава в раменете си.

— Червената армия се оказа скъпо начинание — продължи Лорд Хонг. — Само като си помисля за печатните разходи… И не би могъл да твърдиш, че не ти помагах. Отключихме, убихме стражите, дадохме на твоите окаяници мечове и карта, нали? Но щом са изчезнали безследно, трудно ще ми бъде да твърдя, че те са убили Императора, дано остане труп още десет хиляди години! Хората ще започнат да задават най-различни неудобни въпроси. Не ми е по силите да избия всички досадници. И както научих, в сградата са проникнали някакви варвари.

— Нещо се е объркало, господарю…

Билките зяпаше като хипнотизиран ръцете, които галеха и оформяха хартията.

— Колко жалко. Не ми харесва да объркват плановете ми. Ей, ти, стражът! Давам ти още един шанс да оправдаеш злощастния факт, че живееш. Отведи този нещастник. Налага се да съставя нов план.

— Господарю!

— Слушам те, Две Огнени Билки.

— Когато вие… тоест ние се споразумяхме, че Червената армия ще служи на целите ви, вие ми обещахте лична неприкосновеност.

Лорд Хонг се усмихна.

— Добре си спомням какво казах. Обещах да не изричам и да не пиша заповед за екзекуцията ти, нали? Държа на думата си, иначе в какво бих се превърнал?

Направи последната гънка и остави малкото хартиено украшение върху лакираната масичка.

Стражът и Билките се вторачиха във фигурката.

— Хайде, изведи го вече навън! — отегчено промълви Лорд Хонг.

Листът се бе превърнал в превъзходно изображение на човек.

Но май не бе стигнал и за глава.

Най-приближените се оказаха към осемдесет мъже, жени и евнуси в различни степени на сънливост.

Изумиха се до безчувственост, когато видяха кой седи на трона.

Ордата пък се изуми от вида им.

— Ама какви са тия дърти кисели брантии отзад? — шепнешком попита Коен, който нехайно си подхвърляше метателен нож.

— Вдовиците на предишни Императори — изсъска в ухото му Шест Благоприятни Ветрове.

— Не сме длъжни да се женим за тях, нали?

— Не ми се вярва.

— И защо са им толкоз мънички стъпалата? Не ми харесват жени с дребни крака.

Сановникът му обясни. Лицето на варварина застина в свирепа гримаса.

— Доста нещица научих за тая цивилизация и взех да се ядосвам. Хъ!

— Ще ни каже ли някой какво става тук? — троснато попита мъж на средна възраст. — Кои са тези стари евнуси?

— Ти пък кой си, бе? — наежи се Коен и извади меча си. — Искам да ти чуя името, та да го напишем на гроба ти…

— Питам се дали не е време за малко по-любезно запознанство? — пристъпи напред господин Сейвлой. — Това е Чингис Коен… прибери меча, моля те… а тези са неговата Орда. Варвари. Превзеха вашия град. А вие сте?…

— Варвари ли? — надменно прихна мъжът. — Нашествениците прииждат на безбройни хиляди! Безчет едри виещи мъже на дребни коне…

— Кво ви разправях, а? — доволно се обади Тръкъл. — Ама кой ли ме слуша!

— …и тогава има пожари, насилие и грабежи по целия град!

— Още не сме закусили — оправда се лениво Коен, подмятайки ножа.

— Ха! По-скоро бих умрял, отколкото да се подчиня на жалки твари като вас!

Коен вдигна рамене.

— Тогаз що ми губиш времето?

— Олеле… — прошепна Шест Благоприятни Ветрове.

Хвърлянето беше стъписващо точно.

— И кой беше тоя? — заяде се Коен, когато трупът падна сгърчен на пода. — Някой познаваше ли го?

— Чингис… — въздъхна господин Сейвлой. — Откога ти повтарям, че хората нямат точно това предвид. Е, поне не винаги.

— Че защо го казват тогаз?

— Ами… от лицемерие, предполагам. Така е прието.

— Пак ли тая пуста цивилизация?

— Уви.

— Я да уредим въпроса веднъж завинаги! — отсече Коен и се изправи. — Да си вдигнат ръцете всички, които предпочитат да умрат, но да не ме признаят за свой Император.

— Има ли такива? — благо добави бившият учител.

Време беше да спре и да помисли. Преследваха го. Тоест бяха подгонили беглец в избледняла червена роба и твърде овъглена островърха шапка.

За Ринсуинд беше неимоверно трудно да преглътне идеята, но не изключваше вероятността да не го тормозят, ако облече нещо друго.

На едно въже пред него се ветрееха блузи и панталони. Направата им имаше отношение към шивашкото изкуство, колкото сеченето на дърва към дърводелството. Изглеждаха досущ като дрехите, които носеха почти всички жители на Хунхун.

Значи… да си свали шапката.

Ринсуинд се поколеба. Някой извън занаята едва ли би разбрал затруднението му. Магьосникът би се разделил охотно с робата и гащите си, но не и с шапката. Нали можеха да го помислят за най-обикновен човек?!

В далечината се разнесоха викове.

Гласът на разума вече проумяваше, че ако не внимава, ще свърши мъртъв като останалите части на Ринсуинд, и му подсказа саркастично: „Добре де, нека си останем с проклетата шапка на главата. Поначало заради нея загазихме. Въобразяваш си, че още дълго ще имаш глава, на която да я носиш, нали?“

Ръцете на Ринсуинд също не искаха да живеят — и то за кратко — в интересни времена. Пресегнаха се и смъкнаха блуза и панталон от въжето.

Вратата към двора се пръсна на парчета. Нахлуха стражи.

Ринсуинд се шмугна под тясна арка и отпраши към близката градина.

Тук имаше малка пагода, плачещи върби над езерце, от декоративното мостче хубавичка дама хранеше водните птици.

А един мъж рисуваше по голяма чиния.

Коен потри ръце.

— Аха! Никой ли? Ясно, разбрахме се.

— Ъ-хъм…

Дребен мъж пред тълпата много старателно притискаше ръцете си към корема, едва посмя да промълви:

— Извинете, но… какво би станало в съвсем хипотетичния случай, ако извикаме стражите и ви заклеймим като узурпатори?

— Ще ви изколим, преди първият войник да влезе тук — разсъдливо обясни Коен. — Други въпроси има ли? — попита той ахналото множество.

— Ъ-ъ… Императорът… тоест предишният Император имаше едни специално обучени стражи…

Нещо издрънча. Малък предмет с няколко остриета се търколи по стъпалата и се завъртя на пода

Беше шурикен.

— Вече си побъбрихме с тях — съобщи Уили Момъка.

— Чудесно — одобри дребосъкът. — Тогава всичко е наред. Десет хиляди години живот на Императора!

Останалите подхванаха вика, макар и колебливо.

— Как се казвате, младежо? — намеси се господин Сейвлой.

— Четири Големи Рога, господарю.

— Добре, добре, виждам вече, че ще напреднете. Какъв пост заемате?

— Старши помощник на Лорд-камерхера.

— А кой от вас е Лорд-камерхерът?

Четири Големи Рога посочи онзи, който бе предпочел да умре.

— Ето, всичко си идва на мястото — зарадва се господин Сейвлой. — Трябва да знаете, господин Лорд-камерхер, че издигането на схватливите хора става винаги навреме. А сега Императорът ще закуси.

— Какво ще желае да вкуси негово величество? — тутакси се осведоми новият сановник, насилвайки се да изглежда бодър и приспособим.

— Ами не е капризен. В момента ще го задоволят големи парчета месо и много бира. — Господин Сейвлой пусна тънката усмивчица, която си позволяваше, ако никой освен него не разбираше шегичката. — Той предпочита прости храни като наденичките — правят се от разнообразни животински органи, смлени и натъпкани в черво. Ахаха! Но ако се стремите да е доволен, старайте се да има изобилие от големи сочни мръвки. Прав ли съм, повелителю?

Коен плъзгаше съсредоточения си поглед по лицата на придворните. Когато деветдесет години си оцелявал при нападения на мъже, жени, тролове, джуджета, великани, зелени твари с множество крака, веднъж дори и на гигантски рак, много можеш да научиш, като разгадаваш скритото в мъничките потрепвания на лицевите мускули.

— Ъ? А, да бе. Правилно. Големи мръвки искам! Ей, бирнико… Тия кво правят по цял ден?

— А вие какво бихте искали да правят?

— Засега да ми се разкарат от главата.

Придворните побързаха да напуснат залата.

След минаването на шумната потеря художникът Три Яки Жабока се надигна, извади четката от едната си ноздра, смъкна триножника от клоните на близкото дърво и се постара да си внуши безметежни мисли.

Градината вече не беше каквато я виждаше допреди малко.

Плачещата върба му се струваше още по-изкривена. Пагодата липсваше. Гълъбите бяха отлетели. В мостчето се забелязваха пукнатини. А неговият модел — наложницата Нефритово Ветрило, избяга с писъци, щом успя да се измъкне от декоративното езерце.

И отгоре на всичко някой му беше откраднал сламената шапка!

Три Яки Жабока нагласи раздърпаните остатъци от дрехите си и си наложи спокойствие.

Чинията с вече готовата скица по нея беше стрита на прах. Естествено.

Извади друга от оставения настрани голям чувал и посегна към палитрата си.

Огромна стъпка по средата…

Приплака му се. Толкова изострено усещаше бъдещата рисунка. Знаеше, че хората ще й се възхищават в идните столетия. Ами съсипаните, грижливо търсени съчетания на цветовете?

Събра волята си в юмрук. Значи му бе останало само синьото. Ще видят те!…

Положи огромно усилие да не вижда опустошението, взираше се само в картината, създадена от въображението му.

— Така… Нефритово Ветрило тича по мостчето пред мъж, който размахва трескаво ръцете си и вика: „Махни ми се от пътя!“ Следват го мъж с тояга, трима стражи с мечове, петима работници от пералнята и един състезател по борба цимо.

Разбира се, налагаше се да стилизира сцената и да й придаде дълбок символичен смисъл.

Преследвачите свиха зад поредния ъгъл, освен бореца, който трудно овладяваше инерцията на туловището си.

— Къде ли изчезна онзи?

Пак бяха попаднали във вътрешен двор. От едната страна имаше свинарници, от другата — купчини тор.

А по средата — островърха шапка.

Един страж протегна светкавично ръка и попречи на колегата си да я докопа.

— Я умната!

— Че кво? Някаква си шапка.

— А останалото къде е? Може просто да се е изпарил в… ами…

Отстъпиха.

— И ти ли си чувал какво умее?

— Само размахал ръце и отворил грамадна дупка в стената!

— О, това е нищо! Казаха ми как долетял в планината върху великански невидим дракон!

— Ами какво ще кажем на Лорд Хонг?

— Не искам да се пръсна на парченца!

— Аз пък не искам да призная пред Лорд Хонг, че сме изтървали беглеца. И без това сме загазили.

— Е… ще вземем шапката. За доказателство.

— Вярно, бе. Ти я вдигни.

— А, не! Ти я вдигни!

— Може да е обкръжена от страховити заклинания.

— Сериозно? Затова ли искаш аз да я взема?! Благодарско, няма що! Я накарай някой от тия да я вдигне!

Перачите отскочиха пъргаво. Хунхунският навик за безпрекословно послушание сякаш се изпари в миг от душите им. Не само войниците се бяха наслушали на разни истории.

— Не, не, трябва спешно да изперем партида чорапи!

Стражът се озърна. Един селяк тъкмо се изнизваше от свинарника, понесъл чувал. Широка сламена шапка закриваше лицето му.

— Ей, ти!

Мъжът пусна товара си, коленичи и удари глава в земята.

— Не ме убивайте! — Стражите се спогледаха.

— Няма да те убием. Искаме просто да вдигнеш от земята онази шапка.

— Каква шапка, могъщ боецо?

— Дето е пред теб, слепецо! Веднага!

Селякът запълзя по двора настрани като рак.

— Тази ли, господарю?

— Тази, ами!

Пръстите на коленичилия мъж докоснаха оръфаната периферия.

— Жена ти е голям хипопотам! Лицето ми изгаря! Лицето мииии!…

Ринсуинд изчака тропотът на сандали да стихне, стана, изтупа прахоляка от шапката си и я прибра в чувала.

Мина много по-добре, отколкото очакваше. Никой освен презряната сган не обличаше такива дрехи, значи всеки, който ги носеше, трябваше да принадлежи към сганта. Също като предназначението на магьосническата шапка, но донякъде в обратния смисъл. Около човек с такава шапка си много учтив и сдържан, а видиш ли някого с широка сламена шапка, подвикваш му: „Ей, ти!“ и…

В този миг някой зад гърба му кресна:

— Ей, ти!

И го прасна през гърба с тоягата си.

Пред очите на Ринсуинд изникна лицето на вбесен слуга, който едва не си натика показалеца в носа му.

— Закъсняваш! Държиш се лошо! Веднага влез вътре!

Сочеше му далечна врата.

Умът на Ринсуинд вече бе подготвил кратичка реч: „О, значи се мислим за много важни, защото държим дебела тояга? Аз пък съм велик магьосник и ще ти кажа къде да си я завреш…“

По пътя между мозъка и устата му думите се преобразиха неузнаваемо:

— Веднага, господине! Отивам на бегом!

Ордата остана сама в залата.

— Е, господа, свършихме си работата — увери ги бившият учител. — Светът ви е поднесен на тепсия.

— И съкровища колкото си искаме… — въздъхна Тръкъл.

— Вярно.

— Ами кво се размотаваме тогаз? Да намерим по-големички чували.

— Няма смисъл — изтъкна господин Сейвлой. — Ще крадете от себе си. Това е Империята. Как ще я напъхате в чувал, за да я зарежете край първия лагерен огън?

— Ами малко изнасилване, а?

Културният варварин въздъхна.

— Доколкото знам, в харема има към триста наложници. Не се съмнявам, че много ще ви се зарадват… стига първо да си свалите ботушите.

Старците си разменяха изцъклени погледи като риби, мъчещи се да вникнат в принципа на велосипеда.

— Ще вземем по-ценните дреболии — предложи накрая Уили Момъка. — Повечко рубини и изумруди ще натъпчем в чувалите.

— А на излизане ще драснем кибрита — облиза се Винсънт. — С всичката тая хартия голям кеф ще падне!

— Не, не, не! — викна господин Сейвлой. — И вазите в тази зала са безценни!

— Не стават за носене, едрички са.

— Доведох ви в цивилизацията!

— Ъхъ, радваме се, че наминахме. Нали, Коен?

Новият император се бе прегърбил на трона и ядно се взираше в отсрещната стена.

— Кво има пък сега?

— Прибираме скъпите джунджурийки и си отиваме вкъщи, нали?

— Да, бе… Вкъщи…

— Нали такъв ти беше Планът?

— Страхотен е — похвали го Тръкъл. — Правиш се на големия шеф, омотаваш им мозъчетата на всички. Никакви неприятности. Не разбивахме врати и други глупотевини. Няма ли да си ходим вече? И да отмъкнем съкровищата?

— Защо? — вдигна рамене Коен.

— Как защо? Нали са съкровища!

Коен поклати глава.

— Тръкъл, ти за кво похарчи последната плячка? Нали си отмъкнал три чувала злато и накити от оня замък с вампирите?

Тръкъл се озадачи, сякаш го попитаха как мирише лилавото.

— За кво съм ги похарчил ли? Де да знам. Нали знаеш как става… Все ти е тая. То си е плячка. А ти твойта за кво я харчиш?

Коен въздъхна, а Тръкъл го зяпна.

— Ама ти наистина ли искаш тука да си останеш? — Старият варварин се вторачи яростно в господин Сейвлой. — Двамата ли го намислихте, а?

Коен потропа с пръсти по облегалката на трона.

— Искаш да си ходим вкъщи. Къде?

— Ами… Където ще да е…

— А Хамиш?

— Кво? Кво?

— Таквоз, де… Сто и пет годинки е навъртял. Не му ли е време да пусне корени някъде?

— Кво?

— Да пусне корени? — повтори невярващо Тръкъл. — Ти нали опита веднъж? Изгони стопаните от една ферма и се закле да гледаш прасета до края на живота си. След колко време се отказа? Имаше ли три часа?

— Кво каза той? Кво каза?

— Хамиш, ВРЕМЕ ТИ БИЛО ДА ПУСНЕШ КОРЕНИ!

— Ще му пусна и аз един по тиквата!