Интересни времена

Ринсуинд и Двуцветко си лежаха всеки в килията и си припомняха доброто старо време. Поне Двуцветко приказваше само за това. Ринсуинд човъркаше пролука в стената с една сламка. Друго нямаше подръка. Биха минали няколко хилядолетия, докато постигне нещо, но това не беше причина да се откаже.

— Тук хранят ли затворниците? — сети се изведнъж, прекъсвайки потока от възторжени излияния.

— Понякога. Разбира се, не е като превъзходната храна в Анкх-Морпорк.

— Нима?

— Завинаги запомних великолепните наденички на господин Диблър.

— Не си единственият.

— Такова нещо се случва веднъж в живота.

— Вярно, доста от клиентите му не смеят да повторят. — Сламката се счупи. — Гръм и мълнии! — избухна Ринсуинд. — Какво й е толкова важното на онази Червена армия? Сбирщина хлапета! Досадни са, нищо повече!

— Да, боя се, че животът доста се обърка — призна Двуцветко. — Чувал ли си за теорията, че историческият процес е цикличен? Сякаш се върти колело.

— Ох, пак ли тези глупости!

— Е, тук обаче мнозина вярват в това. Смятат, че историята започва отново на всеки три хиляди години.

— Може, може… — мънкаше Ринсуинд, който търсеше друга сламка. После думите проникнаха в съзнанието му. — Само три хиляди години? Не е ли малко… кратичко, а? Ами звездите, океаните?

— О, не ти говоря за това. Не за… съпътстващите атрибути. Истинската история е започнала с основаването на Империята от владетеля Едно Слънчево Огледало. С първия Император. И с неговия Най-голям магьосник. Само една легенда, разбира се. Селяните вярват в такива измислици. Като погледнат Великата стена и си казват: „Виж какво чудо е, трябва да е направена с магия.“ А Червената армия… сигурно е била първата истинска, дисциплинирана и обучена войска. Нищо вълшебно. Глупави предания…

— Какви все пак?

— Ами разправят, че Най-големият магьосник одухотворил пръстта. И когато всички други армии на континента се изправили на бойното поле срещу Императора Едно Слънчево Огледало, той пуснал хвърчило.

— Разумно — одобри Ринсуинд. — Като почне война, вземи си отпуск.

— Не ме разбра. Хвърчилото било много особено. Улавяло мълниите от небето, Най-големият магьосник ги събирал в стъкленици и… опекъл пръстта с тях. Така създал армията.

— Ха, никога не съм чувал за подобни заклинания.

Парченце от мазилката се отрони. „Не е зле за десетина минути труд — похвали се Ринсуинд. — Докъм следващия ледников период може и да се измъкна.“

Сети се обаче, че човърка стената към килията на Двуцветко. Май си губеше времето.

Захвана се с онази, която трябваше да е външната.

Разнесе се смразяващ писък.

Той задраска още по-упорито по процепа между камъните.

— Изглежда Императорът се е събудил — предположи Двуцветко откъм дупката.

— Аха, малко изтезания за ободряване рано сутрин, тъй ли?

Вече удряше по стената с напипано на пода камъче.

— Всъщност вината не е негова. Той просто не разбира отношенията между хората.

— Нима?

— Нали знаеш, че почти всички хлапета минават в детството си през етапа, когато късат крилцата на мухите?

— Аз пък никога не съм го правил. Не можеш да им имаш доверие на мухите. Малки са, ама хапят гадно.

— Добре, де. Помисли — той е Императорът. Никой не е посмял да му обясни, че така не бива. Петте рода неуморно се борят за короната. Сегашният ни владетел е убил племенника си, за да седне на трона. Никой никога не му е казвал, че е грешно да погубваш хора за удоволствие. Поне не знам някой да е довършвал първото изречение, дори да е искал. Родовете Хонг, Фанг, Танг, Сунг и Максуини от хилядолетия се изтребват помежду си. Това е част от наследяването на престола.

— Максуини ли?!

— О, много стар и прочут род.

Ринсуинд закима мрачно. Май процесът приличаше на отглеждането на расови коне. Ако насадиш система, в която лукавите убийци обикновено побеждават, накрая ще отгледаш най-страшните лукави убийци. Ще се стигне дотам да не смееш дори да се наведеш над тях още когато са в люлката…

Още един писък.

Ринсуинд зарита бясно камъните.

В ключалката се завъртя ключ.

— Ох… — промълви Двуцветко.

Никой не влезе. След малко Ринсуинд доближи и побутна. Вратата се отвори, но не докрай — пречеше й тялото на проснат страж.

А от ключалката висеше цяла халка с ключове.

Неопитният затворник щеше просто да си плюе на петите. Ринсуинд обаче, така да се каже, бе защитил докторат по изкуството да оцелява. Знаеше, че е най-добре да пусне всички от килиите, да потупа всекиго по гърба и да го подкани: „Побързай, ей сега ще те докопат!“ После оставаше само да изчака в хубава тъмна ниша, докато стихне шумът на потерята.

Първо отвори килията на Двуцветко.

Дребосъкът изглеждаше по-кльощав и мръсен, отколкото го помнеше, имаше и рядка брадица, но най-важното си беше неизменно — широката, сияеща, доверчива усмивка, която подсказваше, че всичко лошо е дребна грешка и някой разумен човек скоро ще я оправи.

Двуцветко надзърна през рамото му към поваления страж.

— Мъртъв ли е? — пожела все пак да знае, макар от гърба на падналия мъж да стърчеше меч.

— Най-вероятно.

— Ти ли го направи?

— Че аз си бях в килията по това време!

— Изумително! Как ли успяваш…

Ринсуинд не забравяше как въпреки постоянния сблъсък с фактите в продължение на няколко години Двуцветко изобщо не пожела да проумее, че неговият спътник има магическата дарба на домашна муха. Бързо се убеди, че е безсмислено да го разубеждава. Двуцветко просто добави и скромността към списъка на неговите несъществуващи достойнства.

Опита ключовете и на съседните врати. Заизлизаха опърпани хора, примигващи в малко по-рехавия мрак на коридора. Сред тях беше и Три Впрегнати Бивола, който се завъртя настрани, за да мине през вратата. Май беше изял боя, но по-скоро заради нечий опит да привлече вниманието му.

— Това е Ринсуинд! — гордо го представи Двуцветко. — Най-големият магьосник. Знаете ли, че уби страж, както си седеше в килията?

Затворниците учтиво огледаха трупа.

— Не съм го…

— И колко е скромен!

— Ей, голямото приятелче, я вземи ключовете и пусни хората.

Друг затворник изкуцука до края на коридора.

— И тук има мъртъв страж.

— Ама не съм им правил нищо! — жално измънка Ринсуинд. — Е, да, искаше ми се да пукнат, но…

Околните се поотдръпнаха. Кой би останал близо до човек с толкова поразяващи желания?

Три Впрегнати Бивола старателно изпълняваше задачата си. Още врати се отваряха…

— Цъфтящ Лотос?

Тя бе хванала Биволите за ръката и се усмихваше. Зад нея се тълпяха останалите от организацията.

В следващия миг момичето изуми Ринсуинд — взря се в Двуцветко, писна и се провеси на врата му

— Ей, какво става?

Една съвсем мъничка нелегална подръпна края на дрехата му.

— Той й е татко.

— Не си споменавал, че имаш деца!

— О, не ми се вярва. Трябва често да съм ти говорил за тях. Не е забранено да имаш деца.

— Женен ли си?

— Бях, да. И това трябва да съм ти казвал.

— Може би точно тогава пак сме бягали от нещо. Значи има и госпожа Двуцветкова, а?

— Имаше допреди време.

За миг изражение на почти неудържим гняв разкриви неестествено благото лице. Ринсуинд се извърна.

И Пеперудата бе излязла от килията си. Стоеше до вратата, забола скромно поглед в краката си. Двуцветко се втурна към нея.

Ринсуинд се обърна към момиченцето с плюшеното зайче.

— Бисер, и тя ли му е дъщеря?

— Ами да.

Дребосъкът се върна при него, повлякъл и чедата си.

— Познаваш ли дъщерите ми? Това е Ринсуинд, който…

— Вече имахме удоволствието — сериозно изрече Пеперудата.

— Вие всички как попаднахте тук?

— Сражавахме се, но те бяха прекалено много.

— Ах, дано не сте опитали да им отнемете оръжията! — изля Ринсуинд целия насъбрал се в душата му сарказъм.

Момичето впи яростен поглед в него.

— Извинявай — промърмори той след секунда.

— Билките твърди, че за всичко е виновна системата — намеси се кротко Цъфтящият Лотос.

— Обзалагам се, че вече е измислил по-добра — процеди Ринсуинд през зъби. — И къде е той между другото?

Двете момичета започнаха да оглеждат освободените затворници.

— Не го виждам тук — ненужно отбеляза Лотосът. — Сигурно е пожертвал живота си за делото, когато стражите ни нападнаха.

— Хайде, бе…

— Да, той каза, че всички сме длъжни да го сторим. Много се срамувам от себе си, че не го послушах. Но стражите изглежда искаха да ни заловят живи.

— Хм… Не беше там с нас — промърмори Пеперудата.

Двамата с Ринсуинд се спогледаха.

— Значи вече е бил заловен? — попита Лотосът.

Ринсуинд си каза, че по-малката сестра май е наследила възгледите за света на баща си, но голямата трябва да се е метнала на майка си. Мислеше по-сходно с Ринсуинд, тоест от всекиго очакваше най-лошото.

— Може би — неохотно промълви Пеперудата.

— Бъди готов да пожертваш всичко за общото благо! — вметна Три Впрегнати Бивола.

— И всяка секунда се ражда още един глупак! — изсъска тихичко Ринсуинд. Пеперудата се овладя.

— Трябва да се възползваме докрай от тази възможност.

Ринсуинд, понечил да тръгне към стълбата, се смръзна.

— И как по-точно?

— Не разбираш ли? Можем да се развилнеем в самия Забранен град!

— Не обичам да вилнея. Предпочитам да избледнея… в далечината.

Момичето вече размахваше меча на убития страж.

— Ще нападнем двореца, както предложи Билките!

— Трийсетина сте — напомни Ринсуинд. — Няма да е нападение, ами направо светска визита.

— В самия Забранен град почти няма стражи — възрази Пеперудата. — Ако надвием онези около покоите на Императора…

— Не, ще ви избият!

Тя се нахвърли срещу него.

— Поне ще умрем за нещо, което си струва саможертвата!

— Да пречистим страната с кръвта на мъчениците! — провъзгласи Три Впрегнати Бивола.

— Ей, я ме чуйте най-после! Знам ги аз хората, дето подкокоросват към жертви за общото благо! Никога не са същите проклетници, които правят жертвите! Чуете ли някого да кряска: „Напред, смели другари!“, тъкмо той се е сврял зад най-големия камък и носи най-здравия шлем! Разбрахте ли сега?

Спря се сам. Хлапетата от Червената армия го зяпаха, сякаш се е побъркал. Взря се в лицата им и се почувства ужасно стар.

— Има цели, за които човек може да даде живота си — твърдо изрече Пеперудата.

— Не, няма! Животът ти е само един, а цели — колкото искаш, по пет за грош!

— Ох… Как можеш да живееш с такава философия?

Ринсуинд си пое дъх и чак тогава я увери:

— До дълбоки старини.

Шест Благоприятни Ветрове смяташе, че е измислил чудесен план. Ужасните старци не познаваха Забранения град. Вярно, имаха жилав вид като естествени бонсаи, закрепили се на брулен от бурите хълм, но срещу тях натежаваха преклонните им години и явната липса на прекалено много оръжия.

Затова ги поведе към тренировъчната зала.

И щом влязоха, закрещя за помощ. За негово изумление натрапниците не се обърнаха и не побягнаха.

— Може ли вече да го очистим? — потри ръце Тръкъл.

Трийсетина мускулести мъже бяха престанали да налагат дебели талпи и купчини тухли. Взираха се с подозрение в новодошлите.

— Някакви идеи? — обърна се Коен към господин Сейвлой.

— Олеле! Много корави са наглед, нали?

— Питам те дали се сещаш за нещичко цивилизовано?

— Ами… не. Боя се, че ще трябва да се разправяте с тях както си знаете.

— Ха-ха! Откога чакам! — Калеб ги разбута и излезе отпред. — Нали се упражнявах с туй парче тиково дърво.

— Тези са нинджи — гордо съобщи Ветровете, а през това време двама от яките мъжаги затвориха и залостиха вратата. — Най-добрите бойци в света! Веднага се предайте!

— Интересни типове — изсумтя Коен. — Що са още по тия черни пижами? Сега ли стават от леглата? Ей, кой е най-печеният от вас?

Един се вторачи в него и небрежно прасна стената, в която остана вдлъбнатина. После попита бирника:

— Защо си ни довел тези стари глупаци?

— Според мен те са варвари, нахлули в страната ни.

— Ама как позна? — слиса се Уили Момъка. — Носим тия гадни панталони, ядем с вилици и други таквиз…

Старшият нинджа се ухили присмехулно.

— Герои-евнуси, значи?

— Ти кого обиждаш на скопец, бе? — озъби се и Коен.

— Да му покажа ли кво научих от упражненията с дървото, а? — предложи Калеб, чието нетърпеливо подскачане от крак на крак беше малко затруднено от мъчещия го артрит.

Нинджата го изгледа с пренебрежение.

— Даже няма да го одраскаш, старче.

— Ти само стой и гледай.

Калеб Протегна напред ръката си с тиковия брус и вдигна другата над главата си с леко пъшкане.

— Виждаш ли я тая ръка, а? Виждаш ли я?

— Виждам я — потвърди нинджата през зъби, за да не се разсмее.

— Хубаво тогаз. — Калеб го ритна с все сила между краката, после стовари дървото върху тила му. — Да ми беше гледал крака, зяпльо!

Другите нинджи обаче затракаха със своите нунджако и дълги, леко извити саби.

Ордата се скупчи. Хамиш отметна одеялото от краката си и се показа скритият им арсенал. Все пак очуканите остриета изглеждаха безобидни в сравнение с лъскавите играчки на мъжете, заобиколили ги в кръг.

— Даскале, я отидете с бирника в ъгъла, да не пострадате — предложи Коен.

— Но това е безумие! — възкликна Шест Благоприятни Ветрове. — Те са непобедими, а вие сте старци! Предайте се и ще ви издействам… ъ-ъ, данъчни облекчения.

— По-кротко — меко го скастри господин Сейвлой. — Никой няма да пострада. Образно казано, де.

Чингис Коен размаха меча си.

— Хайде, момчета, я да видим колко струвате.

Данъчният чиновник зяпаше ужасено наперената Орда.

— Предстои страшно клане! — промълви той задъхан.

— Уви, така изглежда — поклати глава господин Сейвлой.

— Но те са толкова престарели, че се чудя как смъртта не ги е прибрала досега! Защо го правят?

Бившият учител вдигна рамене.

— Цял живот само това са правили.

Един нинджа се премяташе с крясъци по залата, размахал саби и с двете си ръце. Коен го чакаше в позата на търпелив дървар.

— Чувал ли сте някога за еволюцията? — попита господин Сейвлой.

Двамата противници се срещнаха. Въздухът сякаш се замъгли.

— Или пък за естествения подбор и оцеляването на най-приспособените? — любезно продължи бившият учител.

Крясъкът изведнъж премина в друга тоналност.

— Изобщо не видях как замахна с меча! — прошепна чиновникът.

— Най-често е така — успокои го господин Сейвлой.

Хамиш изтрополи край тях в количката си, погнал мъж с пречупена сабя и огромно желание да се измъкне, за да оцелее.

— Вземете си ментови бонбонки — предложи господин Сейвлой. — Ако ще се навъртате по-дълго край Ордата, много помагат.

Ароматът от поднесената му книжна кесийка блъсна носа на Шест Благоприятни Ветрове като струя от огнехвъргачка.

— Но… как можете да помиришете нещо, след като хапнете от това?!

— Не мога — щастливо потвърди отскорошният варварин.

Чиновникът зяпаше. Схватката продължаваше, като само едната страна налиташе яростно и бързо. Ордата се биеше, както е присъщо на старите хора — бавно и пресметливо. Нинджите се суетяха, но колкото и бързо да летяха наточените като бръснач шурикени или изстреляните в кинжален удар крака, мишената никога не беше на мястото си, при това без да влага никакви видими усилия.

— Тъкмо имаме време да си побъбрим на спокойствие — подхвана пак бившият учител и в същия миг нещо с много остриета се заби над главата на бирника. — Дали можете да ми кажете нещо повече за огромната могила до града?

— Моля? — разсеяно измънка Шест Благоприятни Ветрове.

— Питам ви за могилата.

— Сега ли?!

Нечие ухо удари чиновника по челото.

— Географията ми е любимото занимание.

— Ами наричаме я Голямата могила… Но какво прави той с това?…

— Има озадачаващо правилна форма. Естествено образувание ли е?

— Какво? А, не знам. Ако се вярва на преданията, вече е на хиляди години. Образувала се изведнъж по време на ужасна буря, когато починал първият ни Император. Но… Ей сега ще го убият! Ей сега. Как го направи?!

Шест Благоприятни Ветрове изведнъж си спомни за многобройните партии шибо, които бе изиграл като малък с дядо си. Старецът винаги го побеждаваше. Просто цял живот бе упражнявал играта.

— Ох, разбирам!… — възкликна чиновникът.

— Именно — натърти господин Сейвлой. — Натрупали са десетилетен опит как да не умират. И са истински майстори в това изкуство.

— А-а… защо дойдоха тук?

— Ще извършим един обир.

Бирникът кимна с разбиране. Богатствата на Забранения град бяха легендарни. Вероятно дори призраците-кръвопийци трябваше да са чували за тях.

— Говорещата ваза на Император Пги Су? — опита се да налучка той.

— Не.

— Нефритовият бюст на Сунг Цют Ли?

— Не. Изобщо не се доближавате до истината.

— Може би тайната на коприната?

— Че каква тайна е тя? Всички я знаят. Нещо несравнимо по-ценно.

Шест Благоприятни Ветрове против волята си започна да се изпълва с почит. Имаше защо — само седмина от нинджите още бяха на крака и Коен в момента се дуелираше с един, а със свободната ръка си свиваше папироска.

Господин Сейвлой разпозна изражението в очите на пълничкия мъж.

Същото се бе случило и с него.

Коен нахлуваше в живота на хората като блуждаеща планета в мирна слънчева система. Повличаше те със себе си, защото втори такъв шанс просто нямаше да имаш в живота си.

Може би точно това учените хора наричаха „харизма“. Надделяваше дори над вонята на пръч, наскоро хапнал аспержи с много къри, която се носеше от Коен. Всичко вършеше не по правилата. Неспирно ругаеше хората и според господин Сейвлой се държеше твърде обидно с чужденците. С епитетите, които ръсеше, всеки друг би заслужил само клъцнато гърло. А на Коен му се разминаваше, защото околните веднага виждаха, че не държи карез… но предимно защото беше ходеща природна стихия.

Така беше с всички. Когато не се биеше с тролите, пораждаше се с тях много по-добре от хората. Не смятаха, че различните раси трябва да имат права. Дори кръвожадните индивидуалисти да му се бяха хванали на въдичката.

Господин Сейвлой обаче още в първия ден прозря безцелността на живота им и насочи полека разговора към безкрайните възможности, предлагани от Ауриента…

Светлина озари очите на Шест Благоприятни Ветрове.

— Имате ли си счетоводител?

— Не. Защо?

— Кажете ми… Постъпленията от този обир като печалба ли ще бъдат отчетени или като разширение на капиталовата база?

— Не съм се замислял. Едва ли има значение — Ордата не плаща данъци.

— Наистина ли? На никого?

— На никого. Смешно е, но парите не се задържат дълго у тях. Сякаш изчезват с магия — харчат ги за пиене, жени и другите удоволствия на разгулния живот. От гледна точка на героите май си плащат данъка…

Чу се тих пукот — бирникът отпуши шишенцето с мастило и облиза четката си.

— Не, по-скоро бих казал, че това са присъщи разходи на варварския герой. Освен това има износване и повреди на оръжието, защитно облекло… Да не забравяме и проблема с пенсионирането.

— О, не споменавайте тази дума пред тях! Смятат я за много мръсна. Само че в известен смисъл точно затова са тук. Това е последното им приключение.

— След като откраднат съкровището, за което не желаете да ми намекнете нищо.

— Правилно. Ще бъдете добре дошъл при нас. Ще станете варварски… хм… счетоводител. Убивал ли сте човек досега?

— Е, не с оръжие. Но смея да твърдя, че някои данъчни закони са наистина смъртоносни, ако се прилагат стриктно.

Господин Сейвлой грейна.

— Да, това са постиженията на цивилизацията!

Последният нинджа още не беше паднал, но вероятно защото Хамиш Бесния му бе притиснал стъпалата с едното си колело.

Бившият учител потупа чиновника по рамото.

— Извинете, но често се налага намесата ми на този етап.

Пристъпи предпазливо към оцелелия, който се озърташе трескаво. Край шията му потрепваха шест остриета, сякаш участваше в доста сложен народен танц.

— Добро утро — поздрави го господин Сейвлой. — Само ще ви изтъкна, че нашият Чингис е извънредно праволинеен човек. Трудно му е да разбере безсмисленото перчене. Позволявам си да ви предложа да се въздържате от фрази като: „Предпочитам да умра, но няма да изменя на Императора!“ Е, освен ако наистина имате такова желание. Ако ще молите за милост, достатъчен е и лек жест с ръка. Не се опитвайте да кимнете, моля ви.

Младежът изгледа косо Коен, който му кимна окуражаващо.

После бързо помръдна пръстите на дясната си ръка.

Плетеницата от мечове около него изчезна. Тръкъл тупна нинджата по главата с боздугана си.

— Изобщо не се заяждай с мен! Не го убих, нали? — изсумтя недоволно.

— Ау! — Уили Момъка експериментираше с едно нунджако и се прасна по ухото. — Как се оправят с тия боклуци?

— Кво?

— Да, ама един беше страхотен в задното салто с две бойни брадви в ръцете.

— Ъхъ.

— Ти обаче нечестно си подложи меча.

— Тъй му преподадох много важен урок в живота.

— И каква му е ползата, като животът му свърши?

— Кво?

Шест Благоприятни Ветрове май не знаеше да плаче ли, да се смее ли.

— Но… но… виждал съм тези стражи да се бият и друг път! Те са непобедими!

— А ти що не ни каза навреме, а?

— Вие ги повалихте до последния!

— Тъй, тъй, туй да се чува!

— И сте някакви си евнуси!

Изчегърта метал. Чиновникът побърза да затвори очи. Остриетата го докосваха поне на пет места.

— Пак тая гадна думичка… — промърмори Коен Варварина.

— Е, поне… сте облечени… като евнуси…

Господин Сейвлой отстъпи полека и се засмя нервно.

— Вижте какво — заговори припряно, — твърде възрастни сте, за да се предрешите като стражи, а на чиновници изобщо не приличате, затова тази маскировка ми се стори особено подхо…

— Евнуси, значи?! — изрева Тръкъл. — Туй ли са си мислели хората, като са ме зяпали?

— Чуй ме, моля те. В Забранения град е чест да си евнух. Мнозина от тях заемат висши постове в…

— Даскале, аз пък ще те пратя на един много висок пост в небето!

Коен изби меча от ръката на Тръкъл.

— Я стига с тия щуротии. Не ми харесва, ама тъй си е с маскировката. Що се палиш толкоз? Всички знаем, че веднъж отхапа главата на мечок!

— Да де, ама… Глей сега, ония младите дами затуй са ми се хилели…

— Ясно. Ако щеш, после ги намери и ги накарай да се смеят до забрава — предложи Коен. — Даскале, да беше ни подшушнал!

— Извинявайте.

Господин Сейвлой огледа сериозно порутената тренировъчна зала.

— Колко ли е часът?

— А, за времето ли питате? — избълбука Шест Благоприятни Ветрове, стараейки се да не диша прекалено бурно. — Знаете ли, имаме едно изумително устройство, което показва времето, дори ако слънцето е зад…

— Да, часовник — прекъсна го бившият учител. — Имаме си ги в Анкх-Морпорк. Само че демоните се изпаряват от преумора и вече ги правят с… Хм, интересно. Такава дума липсва в езика ви. Ъ-ъ… Обработен метал за практически нужди? Назъбени колела?

Бирникът като че се уплаши.

— Колела със зъби ли?

— А как наричате нещата, с които мелите зърното?

— Селяни.

— Ох… А те с какво го правят?

— Нито знам, нито ме интересува. С това се занимават само селяните.

— Изчерпателен отговор — тъжно кимна господин Сейвлой.

— А бе, кво се чудите? Има време, докато се развидели — намеси се Тръкъл. — Що не изколим всички, както си нанкат по леглата?

— Не, не! Колко пъти да ви повтарям, че ще го направим както се полага?

— Бих могъл да ви покажа къде е съкровищницата — услужливо предложи Шест Благоприятни Ветрове.

— Не е добра идея да дадеш на маймуна ключа за банановата плантация — възрази бившият учител. — Не се ли сещате за друго занимание, с което да ги поразсеем още около час?

В тъмницата един човек говореше за управлението на държавата, и то много разгорещено.

— Не можете да се сражавате за кауза! Тя е измислица!

— Значи се сражаваме заради селяните — поправи се Пеперудата от безопасно разстояние.

Гневът придаваше на Ринсуинд вида на прегрят парен котел.

— О, сега ли ти хрумна? А познаваш ли ги?

— Ами… виждала съм селяни.

— Великолепно! И какво искаш да постигнеш от тяхно име?

— По-добър живот за народа — заяви момичето със студена неотстъпчивост.

— И си въобразяваш, че ще го постигнеш с някакъв си бунт и малко бесене? Аз пък съм от Анкх-Морпорк! Имали сме безчет въстания и размирици. Да ти подскажа ли резултата? Властниците са си още по местата! Винаги така става!

Всички му се усмихваха любезно, смутени от неспособността си да го разберат.

— А бе, хора — Ринсуинд си потри челото, — я да ви питам нещо за всички онези Мъже с водните биволи по полето. Ако революцията ви успее, животът им ще се промени към по-добро, така ли?

— Разбира се. Вече няма да са жертви на жестоките и безсмислени прищевки на управниците от Забранения град.

— Леле, колко ме зарадва! Значи сами ще се управляват, а?

— Несъмнено — намеси се Цъфтящият Лотос.

— Чрез Народния комитет — не пропусна да уточни Пеперудата.

Ринсуинд притисна длани към слепоочията си.

— Да му се не види! Защо ли от време на време ме спохождат пророческите дарби, та познах какво ще изтърсиш? — Загледаха го още по-почтително. — И друго прозрение ме осени — в комитета няма да има много представители на хората с биволите, нали? Дори едно вътрешно гласче ми нашепва — веднага ме поправете, ако греша! — че Народният комитет в почти пълния си състав в момента стои пред мен.

— Прав си, но така ще бъде само в началото — възрази Пеперудата. — Селяните са неграмотни.

— Да бе, сигурно и не знаят как да си вършат правилно селската работа — кисело изръмжа Ринсуинд. — Имат опит само от последните три-четири хилядолетия. Не стига!

— Ние наистина сме убедени, че могат да бъдат извършени редица подобрения — с непоклатимо спокойствие се съгласи Пеперудата. — Особено ако работим задружно.

— Направо се хващам на бас, че много ще се зарадват на идеите ви.

Вторачи се унило в пода. Животът на мъжете с биволите несъмнено беше достатъчно тягостен и без някой да им помага… Как му се искаше да каже на хлапетата: „Защо сте и толкова симпатични, и толкова тъпи? Най-голямото добро, което можете да сторите на селяните, е да ги оставите на мира. Когато грамотните започнат да се борят вместо неграмотните, само забъркват поредната гнусотия. Щом толкова искате да им помогнете, постройте голяма библиотека или нещо подобно… и не заключвайте вратата.“

Намираше се обаче в Хунхун. Никой не би се напънал да мисли по този начин. Тук хората от поколения се бяха научили да правят каквото им наредят. Онези от Ордата го бяха проумели.

Империята наистина разполагаше с нещо по-лошо от камшиците — послушанието. Камшикът в душата. Свободата означава да ти заповядва не досегашният господар, а нов.

„Всички ви ще избият. Аз съм страхливец, а знам за сраженията повече от вас. Бягал съм от най-страшните.“

— О, я да се махаме оттук! Но няма да ви водя. Само показвам пътя. И това ще е пътят навън, разбрано?

Всички гледаха намусено, както е присъщо на хора, изтърпели продължително конско. Накрая Двуцветко прошепна:

— Често избухва така. А после прави нещо неописуемо смело.

Ринсуинд изпръхтя грубо.

На горната площадка на стълбата намериха още един проснат страж. Внезапната смърт май беше заразителна в тъмниците.

На стената беше подпрян цял сноп мечове с вързан на него свитък.

— Ето, Най-големият магьосник ни показва пътя само от две минути, а сполуката вече ни се усмихва — зарадва се Цъфтящият Лотос.

— Не пипайте оръжията! — побърза да заповяда Ринсуинд.

— Ами ако се натъкнем на живи стражи? — противопостави се Пеперудата. — Нима не бива да им се опълчим до последната си капка кръв?

Ринсуинд я изгледа втренчено.

— Не. Трябва да бягате.

— О, да, по-добре да оживееш днес, за да се биеш и утре — намеси се Двуцветко. — Често съм чувал тази поговорка в Анкх-Морпорк.

Ринсуинд пък смяташе открай време, че целта на бягството днес е да си в състояние да избягаш и утре.

— Не е обичайно — напомни той раздразнено — хората да бъдат пускани загадъчно от затвора, да намират удобно оставени оръжия, а всички стражи да са вече извън играта. Не се ли озадачихте поне мъничко?

— Имаме и карта! — тържествуващо обяви Пеперудата.

Размахваше свитъка, очите й блестяха.

— Да не показва пътя за излизане от Забранения град? — обнадежди се Ринсуинд.

— Не! Вече знаем как да проникнем в покоите на Императора! И Билките споменаваше, че това ни предстои! Значи е някъде в двореца! Трябва да убием Императора!

— Късмет! — пожела Двуцветко. — И все пак съм сигурен, че ако първо си поговорим с него…

— Ей, вие изобщо ли не ме чувате? — изсъска Ринсуинд. — Няма да ходим при Императора! Стражите не се пробождат сами, вратите на килиите също не се отключват сами! Никой не намира случайно мечове, особено пък и карти!

— Ще се възползваме от щастливото за нас стечение на обстоятелствата — с каменно изражение на лицето го увери Пеперудата.

— Там ще има цели отряди стражници!

— В такъв случай, Най-голям магьоснико, предстои ти да пожелаеш на всички тях скорошна гибел.

— Да не мислиш, че стига да щракна с пръсти ей така… и всички стражи ще се свлекат?

— Тези двамата вече са се свлекли — промълви с треперещ глас Цъфтящият Лотос.

— Съвпадение!

— Да се държим по-сериозно — настоя Пеперудата. — Имаме съмишленик в двореца. И той може би рискува живота си за нас в момента! Знаем отдавна, че някои от евнусите са на наша страна.

— Ами да, какво още има да губят?

— Най-голям магьоснико, имаш ли по-добро предложение?

— Да. Връщаме се обратно в килиите.

— Какво?!

— Надушвам гнила воня в цялата история. Вие наистина ли бихте убили Императора?

Пеперудата се поколеба.

— Често сме обсъждали това. Две Огнени Билки каза, че ако премахнем Императора, ще запалим факела на свободата…

— Аха. Самите вие ще изгорите, за да светите. Хайде, върнете се в килиите. Там сега е най-безопасно. Ще ви заключа и ще… огледам наоколо.

— Много смело! — възхити се Двуцветко. — Типична за него постъпка — добави гордо.

Пеперудата опари Ринсуинд с погледа, от който той бе започнал да се бои.

— Чудесна идея! И аз ще дойда с теб.

— О, може да се окаже… много опасно — тутакси възрази Ринсуинд.

— Нищо няма да ми навреди, докато съм с Най-големия магьосник.

— Самата истина! — подкрепи я Двуцветко. — Ето, аз още съм жив и здрав.

— Освен това — продължи дъщеря му — имам картата. А ще бъде ужасно, ако случайно се загубиш и излезеш от Забранения град, нали?

Ринсуинд се примири. Каза си, че покойната съпруга на Двуцветко трябва да е била необичайно схватлива жена.

— Добре, де. Но няма да ми се пречкаш и ще правиш каквото ти казвам.

Пеперудата се поклони.

— Води, Най-голям магьоснико.

— Знаех си! — ядоса се Тръкъл. — Отрова!

— Не се яде, а се маже по тялото — успокои го господин Сейвлой. — Гледай мен. В цивилизацията се прави така, за да станеш чист.

Ордата стоеше до кръста в топлата вода, с изключение на Хамиш — отказа да се раздели с количката, затова се бе потопил до шията.

— Щипе ме — оплака се Коен. — А кожата ми се лющи и се разтваря.

— Това не е кожата ти — поправи го строго бившият учител. — Никога ли не сте виждали баня?

— О, виждал съм — похвали се Уили Момъка. — Убих лудия върховен жрец на Псевдополис в една баня. Имаше мехурчета. И петнайсет голи мацки.

Бирникът не ги слушаше, а се вживяваше в новата си роля. Вече бе стигнал до извода, че членовете на Ордата като физически лица са припечелили планини от кеш през кариерата си на варварски герои. И са загубили почти всичко в други дейности (които Шест Благоприятни Ветрове определи като „връзки с обществеността“), присъщи на професията им. Вече можеше да обоснове чудесно данъчно облекчение за Ордата. Фактът, че не бяха регистрирани в нито една данъчна служба по света, му се струваше съвсем незначителен. Важен беше принципът. И лихвите, разбира се.

Примъкна се към бившия учител, докато Ордата продължаваше запознанството си с маслата за баня, като първо ги опитваше на вкус.

— Мисля, че вече знам какво ще откраднете. Легендарното диамантено ковчеже на Шу Ю!

— Пак грешите.

— Тъй ли…

— Край на банята, господа — призова господин Сейвлой. — Я да видим… Усвоихте досега правилата на търговията, на общуването, на данъчното облагане…

— Сериозно? Не се сещам — възрази Коен.

— Вземате от търговците почти всички пари, които имат — подсказа Шест Благоприятни Ветрове, подавайки му почтително хавлия.

— А, вярно, бе. От колко години го правя…

— Не, вземал си им всички пари — назидателно изрече бившият учител. — Основна грешка. Убивал си мнозина, другите пък си оставял бедняци.

— Ама туй си е направо приказка! — възропта Тръкъл, който изчовъркваше вкаменелости от едното си ухо. — Търговците бедни, пък ние — богати.

— Не!

— Че защо?

— Не е цивилизовано!

— Същото е като с овцете — обясни кротко бирникът. — Не ги одираш веднъж, ами им стрижеш вълната всяка година.

Ордата го изгледа с недоумение.

— Те са още в епохата на ловците-събирачи — с нотка на безнадеждност промърмори господин Сейвлой. — Използвахте неподходяща метафора.

— Аха, значи е вълшебният пеещ меч на Уонг! — въодушеви се чиновникът. — Точно това ще откраднете!

— Не. А и „кражба“ в случая е определение, което напълно се разминава с намеренията ни. Добре, господа… може още да не сте се приобщили към цивилизацията, но сте приятно чисти. Мнозина смятат, че повече не е и нужно. Време е да предприемем нещо.

Ордата се изпъчи. Това поне го разбираха.

— Към тронната зала! — нададе боен зов Чингис Коен.

Шест Благоприятни Ветрове не беше от най-пъргавите в ума, но най-после събра две и две.

— Императорът! — ахна и притисна длан към устата си, само че в ужаса му нахлу злорадство. — Ще го похитите!

Диаманти заблещукаха в усмивката на Коен.

Още двама мъртви стражи в коридора към личните покои на Императора.

— А как тъй ви заловиха живи? — прошепна Ринсуинд. — Видях, че ви налетяха онези стражи с големите мечове. Ти защо не си труп, а?

— Сигурно предпочитаха първо да ни изтезават — предположи Пеперудата. — Защото успяхме да раним десетина от тях.

— Нима? Да не сте лепили плакати по тях? Или им пяхте революционни песни, докато припаднаха? Няма ли да си набиеш най-после в главата, че някой ви е искал живи!

Ринсуинд се вторачи в труповете. Никой от двамата мъже не бе успял да изтегли меча си от ножницата.

— Хъ, как ще изненадаш по тесен коридор такива свирепи типове? Значи ги е пречукал някой, когото те са познавали. Я да се разкараме оттук!

— Продължаваме — непреклонно реши Пеперудата.

— Това е капан. Използват ви да свършите мръсната работа на някого.

Тя вдигна рамене.

— При голямата нефритова статуя свиваме наляво.

Беше към четири сутринта, час преди разсъмване. В залите имаше малко стражи. В края на краищата това беше сърцевината на Забранения град. Какво лошо би могло да се случи тук?

Необходимо е доста особено съзнание, за да стои войникът на пост нощем в празна зала. Един Широк Поток имаше точно подходящата нагласа, рееща се в иначе празното пространство на черепа му.

Съвсем уверено му дадоха такова име при раждането, защото личеше колко неудържим ще бъде. Всички очакваха да стане борец цимо, но момчето се провали на тестовете за интелигентност — не се опита дори да захапе чина, където го настаниха.

Немислимо беше да скучае. Липсваше му минимумът въображение.

Подремваше доволен, дочуваше в просъница лекото поскръцване на подовете, сякаш наоколо предпазливо пристъпяше мишле.

Вдигнаха забралото на шлема му и един глас попита:

— И ти ли предпочиташ да умреш за Императора?

Втори глас подсказа:

— Питаме те съвсем сериозно.

Един Широк Поток примига и сведе поглед. Странно видение в количка бе насочило широк меч към единственото уязвимо място на тялото му — където долната броня не се препокриваше с горната.

— Налага се да добавя — обади се трети глас, — че последните двадесет и девет души, които отговориха неправилно, вече са мъртви.

Намеси се и четвърти:

— И да не ни помислиш за евнуси!

Стражът изръмжа от усилието да мисли.

— Искам да живея.

Мъж с диаманти вместо зъби веднага го потупа дружески по рамото.

— Разумно момче. Я се присъедини към нашата Орда! Ще имаме полза от човек като теб. Може да ни послужиш за таран при обсада на крепост.

— Вие кой сте?

— Чингис Коен — представи го господин Сейвлой. — Извършил е велики дела. Убивал е дракони. Опустошавал е градове.

Един Широк Поток тръгна след човека с диаманти в устата, защото от бебе го бяха възпитавали да се подчинява.

— И все пак има десетки хиляди войници, които биха предпочели да умрат, вместо да изменят на Императора — прошепна Шест Благоприятни Ветрове.

— Дано да е тъй.

— И някои от тях са на стража около Забранения град. Изплъзнахме им се засега, но не са изчезнали изведнъж. Все някога ще трябва да решим какво да правим с тях.

— Чудничко! — потри ръце Коен.

— Напротив — лошо! — възрази господин Сейвлой. — Онова с нинджите беше само за ободряване, но за какво ни е голяма битка на открито? Ще стане касапница.

Коен застана пред най-близката стена с прелестна рисунка на папагали и измъкна ножа си.

— Скапана хартия. И стените са направени от нея. — Надникна през дупката. Последва пронизителен писък. — Опа… Извинявам се, госпожо. Проверяваме здравината на стените.

Показа се ухилен.

— Не можете да минавате през стените! — възкликна бирникът.

— Че защо?

— Ами… те са стени! Какво ще стане, ако всеки започне да минава през тях? Според вас за какво служат вратите?

— За да влизат през тях другите хора — мъдро отсъди Коен. — Накъде е тронната зала?

— Кво?