Интересни времена

Чу се кратък стон „Ооооооохххххх…“, секнал в миг. Може би така беше по-добре.

Първото, което Ринсуинд изпита, щом се появи над Уравновесяващия континент, беше усещането за студ.

Следващите неща, по посока на движението, бяха: изненадан мъж с меч в ръка, още един мъж с меч, трети, който изтърва своя меч и понечи да побегне, други двама, не толкова бдителни, които май изобщо не го забелязаха, ниско дръвче, двайсетина метра хилави храсталаци, пряспа, по-голяма пряспа, няколко камъка, още една и окончателна пряспа.

Ридкъли се озърна към Пондър Стибънс.

— Е, той се отнесе, но не трябваше ли тук да се стовари нещо друго в замяна?

— Не съм убеден, че става едновременно.

— Има промеждутък заради разплескването из окултните измерения ли?

— Приблизително. Според данните от Хекса може би ще почакаме няколко…

Нещо се настани с пукот на доскорошното място на Ринсуинд и се изтъркаля една стъпка напред.

Е, поне имаше четири малки колела, които стигаха за далечна прилика с каручка. Не личеше някой майстор да се е престаравал с тях — простички дискове, каквито прикачаш на нещо тежко, ако от време на време се налага да го помръднеш.

Над колелата обаче ставаше по-интересно.

Имаше голям кръгъл цилиндър, досущ като килнат варел. В неговата направа очевидно бяха вложени много часове труд. Големи количества бронз бяха похабени, за да наподоби извънредно едро и дебело куче, и то с широко отворена уста. Забелязваше се още една дреболия — фитил, който съскаше и искреше, защото беше запален.

Чудноватият предмет не правеше нищо опасно. Просто се мъдреше в осмоъгълника, а димящият фитил се скъсяваше полека.

Магьосниците тутакси се скупчиха наоколо.

— Ей, това ми се вижда доста тежко — побърза да се изяви Лекторът по Съвременни руни.

— Хм, статуя на пес с голяма уста — изсумтя Професорът по Неопределени изследвания. — Скука…

— И като му гледам породата, трябва да е от ония, дето разни дамички си ги държат в скута — отбеляза мъдро Ридкъли.

— Постарали са се хората — одобри Деканът. — И затова не разбирам кому е било нужно да го пали.

Архиканцлерът си напъха главата в широкия отвор.

— Вътре има голяма топка — съобщи с леко кънтящ глас. — Ей, подайте ми жезъл или някаква пръчка. Ще проверя дали не мога да изчовъркам топката.

Пондър се бе вторачил в съскащия фитил.

— Ъ-ъ… Аз, такова де… ъ-ъ… предлагам да се поотдръпнем. Архиканцлер, ъ-ъ… защо не отстъпим поне няколко крачки, а?

— Ха, сериозно ли говориш? Това ли ти бил изследователският дух? Нямаш нищо против да се занимаваш с часовници и мравки, но като трябва да провериш как нещо наистина работи, май те примързява, тъй ли?

— Не иска да си цапа ръчичките — прихна Деканът.

— Правилно, същото исках да кажа и аз.

— Не е в това проблемът, Архиканцлер — увери го Пондър. — Струва ми се, че обектът може да се окаже опасен.

— А на мен ми се струва, че ей сега ще измъкна тая джунджурия — съобщи Ридкъли, както ровичкаше упорито. — Хайде, хора, наклонете тоя казан малко…

Пондър изпълни собствения си съвет и вече беше на десетина крачки от тях.

— Ами… всъщност не мисля, че…

— Не мислиш, значи? Наричаш се магьосник, а не мислиш! Мътните го взели! Заклещи ми се жезълът! Какво друго да очаквам, господин Стибънс, като те слушам, вместо да внимавам.

Пондър чу шума от някаква шетня зад гърба си. Библиотекарят, съчетал в себе си инстинкта на маймуната за отбягване на опасности и усета на човека към наближаващите неприятности, вече бе преобърнал тежка и здрава маса. Сега надничаше над ръба й, нахлупил котле на главата си.

— Архиканцлер, наистина мисля, че…

— О, ти си можел да мислиш?! Кой ти е казал, че работата ти е да мислиш? Ау! Прищипах си пръстите заради теб!

Пондър събра цялата си смелост, за да изрече:

— Все пак мисля… ами много ми прилича на някакъв фойерверк.

Най-сетне другите старши магьосници отделиха малко внимание и на искрящия фитил.

— Ама… ти за разноцветни ракети и гръмове ли се сещаш? — немощно промълви Ридкъли.

— Твърде вероятно е.

— Като гледам, голямо представление са намислили. Сигурно много си падат по фойерверките в Империята.

Архиканцлерът изведнъж заговори с тона на човек, осъзнал постепенно, че може би е сторил отчайваща глупост.

— Желаете ли да угася фитила? — учтиво попита Пондър.

— Ами да, мило момче, разбира се. Чудесна идея. Правилно мислиш.

Пондър пристъпи напред и стисна мъничкото пламъче с два пръста.

— Надявам се, че не съм повредил нещо в това устройство.

Ринсуинд отвори очи.

Това тук не бяха хладни чаршафи. Имаше го белия цвят, имаше го и студа, но пък липсваше чаршафената същност. Забелязваше се по-скоро изобилие от снежност.

И улей. Много дълъг улей.

Я да видим… Помнеше усещането за движение. Спомняше си смътно и как нещо малко, но невероятно тежко на вид профуча край него в обратната посока. После той се озова тук с такава бързина, че краката му оставиха този…

…улей. „Аха, улей, значи“ — каза си пак с невъзмутимостта на човек, преживял току-що леко мозъчно сътресение. А наоколо се търкалят хора и стенат.

Личеше обаче, че щом престанат да пълзят в снега и да се вайкат, ще измъкнат мечовете си от ножниците и ще обърнат сериозно внимание на разни части от тялото му.

Той се изправи със съвсем мъничко олюляване. Не виждаше накъде би могъл да избяга. Навсякъде все същата обширна снежна пустош, заобиколена от планини.

Войниците очевидно се опомняха. Ринсуинд въздъхна. Само преди часове седеше на топлия бряг, а няколко млади жени се канеха да му предложат картофи. Ето го сега насред някаква брулена от вятъра равнина, а едрите мъжаги се канеха да му предложат само брутално насилие.

Видя, че изпод подметките му излиза пара.

Тогава някой му подвикна:

— Ей, ти не си ли… А бе, не си ли… Как ти беше името? Ринсуинд, нали?

Обърна се.

И се озова пред един извънредно стар мъж. Въпреки хапещия вятър чудакът носеше само кожена набедрена превръзка и толкова дълга невчесана брада, та и превръзката като че не беше нужна, поне от гледна точка на приличието. Краката му синееха от студа, а носът червенееше от вятъра. На едното му око се кипреше черна превръзка, но много по-забележителни бяха зъбите му. Те искряха.

— Не стой там втрещен като някой селски идиот, бе! Я свали тия проклетии от мен!

На китките и глезените му тежаха пранги, от които се простираше верига до групичка мъже с подобно облекло. Те се притискаха един в друг и се взираха ужасено в Ринсуинд.

— Хе-хе! — изкиска се старецът. — Мислят те за някакъв си демон. Аз пък като видя магьосник, веднага го познавам. Ей онуй копеле държи ключовете. Върви да го сриташ в ребрата.

Ринсуинд пристъпи колебливо към проснатия в снега страж и протегна полека ръка към колана му.

— А тъй — одобри старецът, — сега ми ги метни. И се дръпни малко.

— Защо?

— Нали не щеш да си целият оплискан в кървища?

— Но ти си сам и с голи ръце, а те са петима и имат мечове!

— Знам — потвърди старецът, както увиваше много делово веригата около единия си юмрук. — Не е честно, прав си, ама няма да ги чакам тук цял ден да се сберат повечко.

Ухили се.

Скъпоценни камъни заблещукаха в светлината на утрото. Всеки зъб в устата на странния мъж беше диамант. А Ринсуинд познаваше само един човек, който имаше наглостта да си сложи тролски зъби на челюстите.

— Ти? Тук? Коен Варварина?!

— Шът, бе! Не ща да ме знаят кой съм. Сега се дръпни. — Зъбите засияха срещу стражите, които вече заемаха вертикално положение. — Хайде бе, момченца! Нали сте петима? Пък аз съм един изкуфял дъртак. Мрън, мрън, как ме наболяват костите и такива ми ти глупотевини…

На стражите им правеше чест, че се колебаят. Ако се съдеше по лицата им обаче, възпираше ги не позорът в нападението на петима едри грубияни с дълги мечове срещу крехък старец. Може би съзряха нещо необичайно у същия този крехък старец, който се хилеше толкова жизнерадостно преди неизбежния си скорошен и печален край.

— Е, какво чакате още? — подразни ги той.

Стражите се побутваха помежду си, никой не смееше да направи първата крачка. Коен тръгна към тях и разпери ръце с досада.

— Защо бе, момчета? Направо ме карате да се червя от срам. Тъй ли трябва да нападате, а? Само се бутате като ергени пред хубава мома. Слушайте и запомнете — като ще нападате някого, най-важна е изненадата… — Десет секунди по-късно той се обърна към Ринсуинд. — Ей, господин магьоснико, можеш да си отвориш очите.

Един страж висеше с главата надолу в клоните на близко дърво, от втори се виждаха само чифт крака, щръкнали над дълбока пряспа, двама се бяха свлекли до голяма скала, а последният… ами и той беше някъде тук.

Коен замислено си облиза китката.

— Последният май щеше да ме докопа. Секундичка не му стигна. Остарявам, да знайш.

— Но защо си т… — Втора вълна от любопитство удави първата. — На колко години си все пак?

— Още ли сме във Века на Плодния прилеп?

— Да.

— Сега, значи… Де да знам. Деветдесетака съм го чукнал, по туй спор няма. Дали станаха деветдесет и пет?

Коен измъкна връзката ключове от снега и закрачи нехайно към уплашената групичка. Махна прангите на един стъписан затворник и му връчи ключовете.

— Ей, сган нещастна — обърна се към тях добродушно, — я се разкарайте по-бързичко оттука. И гледайте да не ви хващат повече. — Върна се при Ринсуинд.

— Теб пък какво те води в тая дупка?

— Как да ти кажа…

— М-да, интересно — приключи темата Коен. — Ама няма да си дърдорим цял ден, работа имам. Идваш или не?

— Какво?

— Както щеш.

Коен овърза веригата около кръста си в метално подобие на пояс и затъкна в нея два меча.

— Между другото — подхвърли на Ринсуинд през рамо, — ти какво направи с Гръмовното куче?

— Кое куче?

— А бе, все едно.

Ринсуинд забърза след отдалечаващата се фигура. Не защото се чувстваше в безопасност около Коен Варварина. Никой не беше в безопасност около Коен. Нещо се беше извъртяло съвсем накриво със стареенето при него. Коен открай време си оставаше варварин-герой, защото геройствата бяха единственото, което умееше да върши. А с годините сякаш ставаше само по-корав като дъбовете.

Поне беше познат и това утешаваше донякъде. Просто не му беше тук мястото.

— Няма бъдеще из ония, нашите земи — обясни Коен, докато газеха в преспите. — Огради и ферми, огради и ферми… Навсякъде! Напоследък като утрепеш дракон, хората почват да се жалват! И знаеш ли какво стана накрая, а?

— Не. Какво стана?

— Дойдоха при мене едни хорица и ми изтърсиха в лицето, че моите зъби били оскърбление за троловете, моля ти се!

— Е, нали все пак са от…

— Аз пък им рекох, че троловете никога не са се оплаквали пред мен.

— Ъ-ъ, а ти някога давал ли си им възмож…

— И знаеш ли още какво им рекох? „От днеска нататък като видя нейде из планините трол с огърлица от човешки черепи, ще му пожелая сполука да си набави още.“ Лига за защита на силиконовия разум, представяш ли си?! Що не ме цункат отзад! И навсякъде същата гадост. Затуй реших да си опитам късмета от другата страна на ледената шапка.

— А минаването през Центъра на Диска не крие ли прекалено страшни опасности? — учуди се Ринсуинд.

— Вече не — озъби се дружелюбно Коен. — Още ли имаш онуй сандъче с крачетата?

— Ту го имам, ту го нямам. Навърта се около мен.

Коен се закиска.

— Ей, ще му смъкна проклетия капак някой ден, помни ми думата! Я, коне.

Бяха пет, чакаха унило в малка падина.

Ринсуинд се обърна да види какво правят освободените затворници. Щураха се безцелно.

— И петте коня ли ще вземем? — попита със съмнение.

— Че как иначе? Може да ни потрябват.

— Но… един за мен, един за теб… А останалите за какво са ни?

— За обяд, вечеря и закуска, да речем.

— Само че не е ли малко… несправедливо? Онези хора ми изглеждат доста… хм, объркани.

Коен се подсмихна с пренебрежението на човек, който никога не е бил затворник, ако ще да са го сковавали във вериги.

— Освободих ги. За пръв път в животеца си са свободни. Трябва доста да са стъписани. Сега чакат някой да им каже какво да правят.

— Ъ-ъ…

— Щеш ли да им заповядам да пукнат от глад, а?

— Ъ-ъ…

— Добре де! Ей, сган! Строй се тука, бързо, при мен, але хоп!

Малката тълпа притича при Коен и застана в очакване зад коня му.

— Да ти кажа правичката, хич не сбърках, че се довлякох тука. Това си е направо страна на неограничените възможности — подхвана престарелият герой, подкарвайки животното в тръс. — Да знаеш, забранено им е да носят мечове. Само благородниците, армията и императорската стража ги имат. Можеш ли да повярваш, а? Ама кълна се във всички богове, че е истина. Мечовете са извън закона, значи ги носят онези, дето са скарани със закона. Пък туй — добави Коен и освети пейзажа с ярката си усмивка — много ми допада.

— Но нали… — позапъна се Ринсуинд — нали разбираш… заварих те окован…

— А, добре стори, че ми напомни. Тъй, тъй. Ще намерим останалите момчета, после ще разбера кой е виновен и ще си поприказвам малко с него.

Тонът му подсказваше недвусмислено, че другите участници в разговора ще издават само звуци, означаващи на разни езици „Изключително удоволствие!“ или „Твоята жена е голям хипопотам“.

— Момчета ли?

— Няма бъдеще за единаци във варварството — обясни Коен. — Събрах си… А бе, ще видиш.

Ринсуинд се обърна да погледне следващата ги групичка, после снега, накрая пак Коен.

— Ъ-ъ… Знаеш ли накъде е Хунхун?

— Как да не знам. Градът на шефовете. Натам сме се запътили, ама има една дреболия. Сега е обсаден.

— Обсаден ли? Тоест… Големи армии отвън, а хората вътре ядат плъхове и тям подобни?

— Правилно. Да не забравиш обаче, че сме на Уравновесяващия континент. Обсадата е много учтива. Е, аз си я наричам обсада… Дъртият император скоро ще пукне, затуй големите родове чакат да се сдърпат за плячката. Тъй става по тия краища. Имат пет силни банди и се дебнат, никой не ще пръв да удари. Тука мозъкът ти трябва да подскача заднешком като рак, та да ти светне в главата какво става.

— Коен…

— Казвай де, момче.

— А какво става, по дяволите?

Лорд Хонг наблюдаваше чайната церемония. Точеше се три часа, но човек не биваше да прибързва.

Освен това играеше шах срещу самия себе си. Само така си осигуряваше противник от своята класа, но в момента положението на дъската се оплиташе, защото и двете страни предпочитаха сходни и несъмнено блестящи отбранителни стратегии.

Понякога му се искаше да има враг, който да му е равен по хитроумие. Е, понеже Лорд Хонг беше особено хитроумен, всъщност му се искаше неговият враг да е почти толкова хитроумен — може да бъде озарен от случайни проблясъци на стратегически гений, но и да страда от гибелен недостатък на ума. Уви, хората бяха твърде тъпи. Рядко се случваше някой да мисли поне десетина хода напред в играта.

За императорския двор на Хунхун убийствата бяха като храната и водата. Може да се каже, че и най-често се осъществяваха чрез храната и водата. Тази игра всички я разбираха и участваха в нея. Разбира се, смяташе се за проява на лош вкус да убиеш самия Император. Правилният ход беше да го поставиш в такова положение, че да го контролираш. Но на подобно равнище ходовете ставаха особено опасни. Колкото и родовите предводители да бяха увлечени в междуособиците си, можеше да се разчита на тях, че непременно ще се съюзят срещу оногова, който напира да се издигне прекалено над останалите. А пък Лорд Хонг се издигаше като бухнало тесто. Постигна го лесно — внуши на всички конкуренти, че макар всеки от тях да е очевидният кандидат за императорския трон, ще е най-добре да се примирят, ако Лорд Хонг го заеме, иначе…

Забавляваше го мисълта за тяхната увереност, че и самият той заговорничи за трона…

Вдигна глава и улови погледа на младата жена, която шеташе съсредоточено около масичката за чай. Тя се изчерви и обърна лице на другата страна. Вратата се плъзна встрани. Един от хората му припълзя на колене вътре.

— Какво има?

— А-а… О, господарю…

Лорд Хонг въздъхна. Рядко някой започваше така съобщението си, ако носеше добра новина.

— Хайде, казвай.

— О, господарю, появи се онзи, когото назовават Най-големия магьосник. Високо в планините. Яхнал дракона на вятъра. Поне така твърдят — припряно добави вестоносецът, защото знаеше мнението на господаря си за суеверията.

— Ясно. Но?… Долавям, че има някакво „но“.

— Ъ-ъм… Липсва едно от Гръмовните кучета. От новата партида… Която заповядахте да изпробваме… Ние не… Тоест… Смятаме, че капитан Три Високи Дървета се е натъкнал на засада или… сведенията са неясни… Нашият, хм, осведомител се кълне, че Най-големият магьосник го запратил някъде с магия…

Вестоносецът склони глава почти до пода.

А Лорд Хонг само въздъхна още веднъж. Магия… На нея отдавна се гледаше с лошо око в Империята, освен за най-дребни всекидневни нужди. Беше толкова нецивилизована. Даваше мощ в ръцете на хора, които дори за да си спасят живота, не биха могли да напишат достоен за внимание стих.

Лорд Хонг вярваше несравнимо по-силно в съвпаденията, отколкото в магията.

— Твърде досадно — отбеляза той.

Изправи се и взе меча си от специалната стойка. Оръжието имаше дълго и леко извито острие, бе изковано от най-изкусния майстор в Империята… тоест от Лорд Хонг. Преди да се захване с този труден занаят, той бе слушал от познавачи, че са необходими поне двадесет години, за да го овладееш. Затова напрегна силите си малко повече от обичайното. И го овладя за три седмици. Хората никога не се съсредоточаваха, затова понасяха толкова несгоди в живота…

Вестоносецът се просна по корем на пода.

— Отговорният за това офицер екзекутиран ли е вече? — осведоми се спокойно Лорд Хонг.

Мъжът пред… тоест под него май се опитваше да се слее с дъските на пода.

— Да! — изписука той тъничко.

Лорд Хонг замахна. Меко шумолене като от падащо парче коприна, после трополене като от паднал и претърколил се кокосов орех, съпроводено с тихото дрънчене на порцелан.

Вестоносецът отвори очи. Вниманието му бе насочено само към собствената му шия от страх, че помръдне ли, изведнъж ще стане доста по-нисък. Мълвата носеше страшни истории за мечовете на господаря.

— Какво чакаш, ставай! — недоволно заповяда Лорд Хонг.

Грижливо изтри острието и остави меча на мястото му. После протегна ръка и извади малко черно шишенце от халата на младата жена.

Щом махна тапата и го наклони, стекоха се няколко капки, които изсъскаха на пода.

— Виж ти — отбеляза Лорд Хонг. — Чудя се защо тези хора упорстват. — Озърна се към вестоносеца. — Лорд Танг или Лорд Максуини вероятно са откраднали Гръмовното куче с единствената цел да ме ядосат. Магьосникът избягал ли е?

— Така изглежда, господарю.

— Доволен съм. Постарай се винаги да е на косъм от бедата. Прати друго момиче да се занимава с чая. И да има глава на раменете си!

Коен беше приятен спътник, ако не му даваш поводи да те убие — например не разполагаш с прекалено богатство или не му пречиш да стигне до мястото, накъдето се е устремил. Ринсуинд вече го бе срещал няколко пъти, най-често докато бягаше от нещо друго.

Коен не си губеше времето да задава въпроси. Хората ту се появяваха, ту изчезваха от живота му. След петгодишна раздяла само промърморваше: „А, пак ли ти, бе?“, но никога не добавяше: „Как си?“ Нали виждаше с очите си, че си прав и здрав, другото не го засягаше.

Отвъд планините беше по-топличко. За голямо облекчение на Ринсуинд не се наложи да похапнат някой от резервните коне, защото някакъв сродник на леопардите скочи глупаво върху Коен с намерението да го изкорми.

Месото на хищника обаче имаше твърде силен дъх.

Е, Ринсуинд бе ял и конско. Премеждията през изминалите години го бяха принуждавали да преглъща едва ли не всичко, което не беше способно да скочи от вилицата му и да избяга. Но в момента се чувстваше достатъчно разстроен и без да смила парчета от същество на име, да речем, Дорчо.

— Как те хванаха? — попита, когато потеглиха отново.

— Бях зает с друго.

— Коен Варварина твърде зает, за да се сбие?!

— Не щях да плаша младата дама. Слязох до селото да чуя какво става и от приказка на приказка… И докато се усетя, накачулиха ме сума ти войници, все едно стовариха върху ми могила от евтина броня. Не мога да се бия свястно с оковани отзад ръце. Много гадно копеле ги командваше, няма да го забравя аз! Събраха ни половин дузина, накараха ни да бутаме и дърпаме Гръмовното куче чак до планината, после ни вързаха с вериги за едно дърво, подпалиха фитила и се скриха настрани. Ама ти дохвърча и го накара да изчезне.

— Не го накарах аз да изчезне. Поне не пряко.

Коен се наведе на седлото, за да подшушне доверително на Ринсуинд:

— Знам аз за какво служи онуй чудо.

Изглеждаше много доволен от себе си.

— За какво?

— Беше някакъв фойерверк. Тука много си падат по фойерверки. Гонят с тях злите духове. А зли духове наоколо — с лопата да ги ринеш. Заради кланетата е, да знаеш.

— Кланета ли?…

Ринсуинд смяташе открай време Ахатовата империя за много мирна страна. Тук имаше цивилизация. Тук изобретяваха разни неща. Дори той изигра немалка роля за разпространяването на някои техни постижения в Анкх-Морпорк. Приятни невинни изделия като часовници, задвижвани от демончета, или пък кутии, в които духчета рисуваха снимки.

„Нали тук уж трябваше да е скучно“?

— Ами да, кланета — невъзмутимо потвърди Коен. — Представи си, че поданиците позакъснеят малко с данъците. Избираш си някое градче, където хората се ежат, избиваш ги всичките, подпалваш къщите, срутваш стените и после разораваш пепелищата. Така се отърваваш от главоболия, а пък жителите на другите градове изведнъж стават едни любезни и послушни. В хазната започват да се стичат данъци като придошла река. Улеснява се управлението на държавата, доколкото разбирам. Като почнат пак да ти създават главоболия, само ги питаш: „Помните ли Нангнан?“ А те се чудят: „Че къде е този Нангнан?“ И ти им отвръщаш: „Точно за туй ви намеквам.“

— Как е възможно! Ако в нашите земи някой се опита да го направи…

— Да, ама тука си имат древни обичаи. Хорицата си мислят, че така трябва да вървят нещата в държавата. Правят каквото им казват. Все едно са роби. — Коен се озъби. — Не че имам нещо против робите. И аз съм поробвал тогова-оногова. Но където има роби, какво друго виждаш?

Ринсуинд се замисли.

— Камшици? — предположи той неуверено.

— Позна от първия път. Камшици. Има нещо честно, като събереш накуп робите и камшиците. Тука обаче няма да видиш камшици. По-лошо е.

— Защо? — вече малко подплашено попита Ринсуинд.

— Ще разбереш.

Ринсуинд неволно се обърна да изгледа другите бивши затворници, които все така се влачеха подире им и ги гледаха със страхопочитание. Бе им дал мръвки от леопарда. Отначало се вторачиха в месото, сякаш е отрова, после го изгълтаха, като че е много вкусно.

— Още вървят след нас.

— Ами да, нали им даде месо — засмя се Коен и започна да си свива цигарка. — Не биваше. Трябваше да им оставиш мустаците и ноктите, та да видиш какви чудесии знаят да готвят. Знаеш ли коя е най-скъпата гозба по крайбрежието?

— Не знам.

— Супа от свински уши. Това какво ти подсказва за страната, а?

Ринсуинд вдигна рамене.

— Че хората са много пестеливи?

— Не, че някой мръсник вече е излапал свинята. — Старецът се обърна на седлото. Групичката се смръзна. — А бе, нали ви казах, че сте свободни. Не стоплихте ли вече?

Най-смелият се обади:

— Стоплихме, о, господарю.

— Не съм ви никакъв господар. Свободни сте. Вървете където си щете, ама ако ще се мъкнете с мен, ще взема да ви изтрепя. Сега да се махате, чухте ли?

Мъжете се спогледаха тревожно, обърнаха се като един и се втурнаха заедно по друга пътека.

— Като гледам, ще се върнат направо в селото — изсумтя Коен и завъртя очи. — Нали ти казвам, по-лошо е от камшиците. — Размаха жилестата си ръка към околността. — Адски смахната страна, да знаеш. Чувал ли си, че има стена около цялата Империя?

— Ами… нали трябвало да възпира варварските нашествия…

— Да бе, да бе! Представи си ги само варварите. „Ау, олеле, ама тая стена е цели двайсет стъпки висока! Горкичките ние, сега ще се връщаме с празни ръце хиляда мили по тая проклета степ, вместо да проверим не стават ли обсадни стълби от ей оная борова гора.“ Не позна, момчето ми. Стената е да държи народеца вътре. А пък правилата… За всяка дреболия си има правило! Никой не се отбива в кенефа без парче хартия в ръка.

— Ами и аз, между другото…

— А на хартийката пише, че им е разрешено да се облекчат. Без хартийка не можеш да излезеш от селото си. Не можеш и да се ожениш без… А, стигнахме до моето скривалище.

Ринсуинд се огледа. Обрулени храстчета, няколко камъка и отвесни скали.

— Нищо не виждам.

— По туй се познава, че аз съм си направил скривалище тука.

Изкуството на войната беше основа на дипломацията в Империята.

Очевидно беше за всички, че война трябва да има. Тя беше крайъгълният камък в процеса на управление. Така Империята се сдобиваше със своите предводители. Системата от състезателни изпити й осигуряваше бюрократите и служителите. Същата роля имаха сблъсъците за предводителите. Вярно, войната все пак се отличаваше по нещо — ако се провалиш, най-вероятно не би могъл да си опиташ пак късмета на следващата година.

Трябваше обаче да има и правила. Иначе всичко се превръщаше във варварска суматоха.

Затова още преди векове бе разработено Изкуството на войната. Представляваше сборник с правила. Някои от тях бяха съвсем конкретни: никакви сражения в Забранения град, императорската особа е неприкосновена. Други очертаваха по-обобщено пределите, в които се побира доброто и цивилизовано водене на война. Имаше правила за позициите на войските, за тактиката, за налагането на дисциплина, за организацията на снабдяването. Изкуството предлагаше най-подходящото решение във всяка мислима ситуация. А това означаваше, че войната в Империята стана много по-смислено занимание. Обикновено се състоеше от кратки бурни периоди, разделени с дълги почивки, през които хората ровеха озадачено в указателя на книгата.

Никой не помнеше името на автора, но не забравяха основния принцип: „Опознай врага си и себе си.“

Лорд Хонг вярваше, че е опознал себе си много добре, и рядко се затрудняваше в опознаването на враговете си. Затова се стараеше те да са живи и здрави.

Например предводителите на родовете Сунг, фанг, Танг и Максуини. Той ги ценеше преди всичко заради техните задоволителни достойнства. Имаха задоволително стратегическо мислене, тоест бяха запаметили наизуст Петте канона и Деветте правила в Изкуството на войната. Пишеха задоволителна поезия и бяха задоволително лукави да смазват заговорите, назряващи в собствените им родове. Понякога пращаха убийци при Лорд Хонг, които се оказваха дотолкова задоволително сръчни, че да поддържат любопитството, бдителността и доброто му настроение.

Дори се възхищаваше на задоволителното им коварство. Никой не би могъл да не прозре, че Лорд Хонг е следващият Император, но въпреки всичко те приемаха предизвикателството да оспорват правото му на трона. Поне официално. Всъщност всеки от тях бе обещал на четири очи подкрепата си за Лорд Хонг, защото задоволителната схватливост подсказваше какво би се случило в противен случай. Естествено трябваше да се сражават, за да спазят обичая. Но в сърцето на Лорд Хонг винаги имаше едно топло кътче за всеки, който беше готов да предаде рода си заради собствената си изгода.

Опознай врага си… И Лорд Хонг бе решил да си намери достоен враг. Затова се погрижи да получава книги и новини от Анкх-Морпорк. Имаше си начини. Имаше си и шпиони. Засега Анкх-Морпорк не подозираше нищо, а точно това е най-подходящият враг, нали?

Отначало той се изуми, после го обзе любопитство, накрая беше очарован от онова, което научи…

„Трябвало е да се родя там“ — мислеше си, докато наблюдаваше останалите членове на Светлейшия съвет. Какво не би дал за една партия шах с Лорд Ветинари. Не се съмняваше, че противникът ще се взира пресметливо в дъската поне три часа, преди да направи първия си ход.

Лорд Хонг се обърна към евнуха, който водеше протокола.

— Можем ли вече да продължим?

Онзи облиза нервно края на четката си.

— Почти привърших, господарю.

Лорд Хонг въздъхна.

Проклетата калиграфия! Крайно време беше да настъпят някои промени! Писменост, състояща се от цели седем хиляди знака, затова увековечаването на стих от тринадесет срички за бялото пони, потропващо сред дивите хиацинти, отнемаше цял ден. Признаваше, че е много красиво и изящно, а и никой не можеше да го надмине в краснописа. Анкх-Морпорк обаче се оправяше някак само с двадесет и шест безизразни, грозни и груби букви, подходящи единствено за селяндури и занаятчии… и създаваше поеми и драми, които нажежаваха до бяло душата. Освен това с тези букви писането на скапания протокол от петминутно съвещание нямаше до продължи до вечерта.

— Докъде стигна все пак? Евнухът се прокашля възпитано.

— „Как меко шумят венчелистчетата на кайси…“

— Да, да, ясно! Моля те този път да пропуснем поетичното оформление.

— Ами… Значи стигнах до: „Протоколът от съвещанието е надлежно подписан.“

— Това ли е всичко?

— Ами… Вижте, трябва да довърша рисунката на цветчетата около…

— Настоявам съвещанието да свърши, преди да е мръкнало. Върви си.

Евнухът огледа умолително останалите предводители, събра си свитъците и четките, после се изнесе със ситни стъпки.

Лорд Хонг кимна поред на другите. Най-приятелски погледна Лорд Танг. Макар това да беше озадачаваща и будеща оживен интерес мисъл, изглежда все пак Лорд Танг беше човек на честта. Е, доста посмачкана и дресирана чест, но определено се спотайваше някъде из душата му. Налагаше се да реши и този проблем.

— И без това, достойни господа, най-добре е да поговорим насаме за затрудненията с бунтовниците. До мен достигнаха тревожни сведения за техните дела.

Лорд Максуини кимна.

— Погрижих се тридесет бунтовници да бъдат екзекутирани в Сум Дим. Като нагледен пример за останалите.

„Нагледен пример единствено за празноглавието ти“ — подсмихва се Лорд Хонг. Доколкото му беше известно — а нямаше по-добре осведомен човек по въпроса в Империята, — в Сум Дим не бе имало дори помен от Червената армия. Затова пък вече имаше, почти сигурно. Колко лесно ставаше всичко…

И другите предводители произнесоха кратки, но горди слова за усилията си да превърнат едва забележимите размирици в кръвопролитна революция, макар и да не гледаха на перспективата точно по този начин.

Под показното перчене обаче личеше безпокойството на овчарски кучета, които ненадейно са зърнали свят, в който овците отказват да се плашат.

Лорд Хонг ценеше и безпокойството им. Имаше намерение да се възползва докрай от него. Усмивката не слизаше от устните му. Накрая заяви:

— Достойни господа, въпреки най-похвалните мерки, взети от вас, положението остава тревожно. Получих сведения и че един от най-старшите магьосници на Анкх-Морпорк е пристигнал, за да подпомага бунтовниците тук, в Хунхун. В ход е изпълнението на заговор за всяване на хаос в идеално уредения поднебесен свят и за убийството на Императора, дано живее десет хиляди години. Естествено е да предположа, че чуждестранните дяволи стоят зад всичко това.

— Аз нищичко не знам! — отсече Лорд Танг.

— Скъпи ми Лорд Танг, дори не ми е минавало през ума.

— Исках да кажа…

— Вашата преданост към Императора изобщо не подлежи на съмнение — продължи Лорд Хонг с глас като нож, минаващ през топло масло. — Наистина вече е почти сигурно, че някой много високопоставен подпомага тези хора, но нищо не насочва подозренията към вас.

— Не би и могло да се случи!

— Разбира се.

Лордовете Танг и Максуини се поотместиха едва забележимо от Лорд Фанг, който пък поклати глава и изръмжа:

— Как допуснахме това? Вярно, понякога хора — заблудени окаяници — дръзваха да отидат отвъд Стената. Но да позволим на един от тях и да се завърне…

— Опасявам се, че тогавашният велик везир е бил човек на променливите настроения — подсказа Лорд Хонг. — Сметнал, че донесените сведения може да се окажат интересни.

— Сведения ли? — прихна Лорд фанг. — Онзи град — Ах-Мор-Пак, е долна мерзост! Свърталище на анархията! Както научаваме, там няма никакви благородници, заслужаващи това название, а обществото прилича на разровен с пръчка мравуняк! За всички ни ще е най-добре, достойни господа, ако махнем това петно от лика на света!

— Вашите убийствено точни забележки няма да бъдат пренебрегнати — увери го Лорд Хонг, а мислено се търкаляше по пода от смях. — За всеки случай ще заповядам още стражи да бъдат разположени около покоите на Императора. Както и да са започнали размириците, ще се погрижим да свършат дотук.

Наблюдаваше ги как го наблюдават. „Мислят си, че искам да властвам над Империята. Затова всички — с изключение на Лорд Фанг, който очевидно ще се окаже накрая съмишленик на бунтовниците — се мъчат да измислят как да обърнат всичко в своя изгода…“

Кимна им за последен път и се прибра.

Всеизвестно беше, че призраците и дяволите, обитаващи мрачната пустош отвъд Стената, нямат понятие от култура и дори не са чували за писменост. Затова притежаването на книга от онези земи — поначало несъществуващ предмет — се наказваше със смърт. И с конфискация.

Лорд Хонг бе събрал внушителна библиотека. Дори и карти.

И още нещо. Държеше една кутийка винаги заключена, там — в стаята с огледало в цял ръст…

Не сега. Ще има време и за това.

Анкх-Морпорк! И името звучеше богато.

Само още година! Страшната напаст на бунта ще даде в ръцете му власт, каквато не е сънувал дори най-обезумелият Император. А после ще е немислимо да не се построи флот, за да бъде стоварено възмездието върху чуждестранните дяволи. Благодаря ви, Лорд Хонг. Вашите убийствено точни забележки няма да бъдат пренебрегнати.

Сякаш имаше някакво значение кой седи на трона! Империята беше само дребна допълнителна премия, можеше да си я вземе и после, в крачка. Ах, да има Анкх-Морпорк с работливите му джуджета, с познанията на жителите му за разните машинарии Я ги виж Гръмовните кучета. Половината се пръскат на парчета с първия изстрел. А пък колко неточни бяха… Иначе по принцип бяха изработени правилно, но…

В пристъп на озарение Лорд Хонг бе погледнал на проблема с очите на хората от Анкх-Морпорк. Осъзна, че може би, все пак, най-вероятно е по-подходящо да възложи работата на селянин, който разбира от метали и взривни смеси, а не на чиновник, който си е взел изпита, изравяйки от сборниците най-чудесната поема за стоманата. Жителите на Анкх-Морпорк умееха да вършат нещата.

Как му се искаше да мине по Широкия булевард като собственик, да хапне от деликатесите на прочутия господин Диблър. Как мечтаеше за партия шах с Лорд Ветинари. Е, заради това би се наложило да му остави поне една ръка, за да мести фигурите.

Вече се тресеше от възбуда. Не после, а сега! Пръстите му посегнаха сами към тайното ключе на верижката под дрехите.

Не можеше да се нарече пътека. Дори заек би я подминал, без да погледне страхливо. Човек би се заклел, че скалата е плътна, докато не застане точно срещу процепа.

Но и като го видиш, не вярваш да си струва усилията. Водеше към дълга падина с няколко естествени пещери, малко трева на туфи и едно изворче.

Оказа се, че води и към бандата на Коен. Само че той наричаше хората си „орда“. Всички седяха на слънце и се оплакваха, че времето вече не е достатъчно топло както преди години.

— Ей, момчета, върнах се — подвикна Коен.

— Че ти ходил ли си някъде?

— Кво? Кво каза?

— Каза, че СЕ ВЪРНА!

— Кой повърна?

Коен се обърна със сияйна усмивка към Ринсуинд.

— Аз ги събрах и ги доведох тука. Няма бъдеще в самотните подвизи.

— А-а… — проточи Ринсуинд, докато оглеждаше изпитателно сценката пред себе си, — някой сред тях дали е под осемдесет години?

— Момко Уили, я стани! — рече Коен.

Надигна се един наглед много обезводнен мъж, не чак толкова сбръчкан като останалите. Носеше ботуши с извънредно дебели подметки.

— Така ходилата ми опират в земята — обясни, щом забеляза втренчения поглед на Ринсуинд.

— Не… не я ли докосват… ако си с обикновени обувки?

— Не става. Ортопедичен проблем, нали разбираш. Как да ти кажа… А бе, при мнозина единият крак е по-къс от другия. Смешна работа, ама при мен…

— Няма нужда да продължаваш — прекъсна го Ринсуинд. — Понякога имам забележителни прозрения… И двата ти крака са по-къси от другия, нали?

— Вярно, бе. Забележително прав си. Личи си магьосникът — похвали го Момъка Уили. — Познаваш ги нещата.

С безумно весела усмивка Ринсуинд се съсредоточи върху следващия член на ордата. Лесно се досети, че е човек, но само защото една маймуна едва ли би се возила в инвалидна количка, и то нахлупила шлем с рога на главата си. Съществото разкриви лице насреща му.

— Това е…

— Кво? Кво?

— …Бесния Хамиш — довърши Коен.

— Кво? Кой?

— Обзалагам се, че инвалидната количка направо смразява враговете — подхвърли Ринсуинд. — Особено с тези остриета, стърчащи от главините.

— Адска мъка беше да я прехвърлим през стената — призна главатарят. — Но ще се шашнеш, като го видиш как сменя скоростта и посоката.

— Кво?

— А този е Простака Тръкъл.

— Разкарай се, магьоснико.

Коен се усмихна бащински.

— Навремето го смятаха за един от най-гадните разбойници.

Ринсуинд примига.

— А… Може ли да си поприказваме само двамата?

Дръпна настрани престарелия варварин.

— Не искам да всявам раздори, но не ти ли минава през ума все пак, че твоите хора са, как да се изразя… с изтекъл срок на годност? Малко старички, по-направо казано.

— Кво? Кво каза?

— Каза, че сме СТАРИЧКИ.

— Кво?

— Ама ти не виждаш ли? — учуди се Коен. — В тях са събрани почти пет столетия опит във варварството и геройството.

— О, пет столетия боен опит се отразяват добре на една дружина — съгласи се Ринсуинд. — Дори чудесно. Стига да не са събрани в толкова малко хора. Какво очакваш от тях? Да повалят противниците, като падат върху тях ли?

— Съвсем наред са си — натърти Коен и показа крехък мъж, впил поглед в голямо трупче от тиково дърво. — Глей го само Калеб Мзкормвача! Над четиристотин души е изтребил с голи ръце. Вече е на осемдесет и пет, ама само малко е прашасал, дето се вика, иначе си е цяло чудо.

— А що за занимание си е намерил?

— Виж какво, тука хората много ги бива в ръкопашния бой. Страхотно си падат по тия схватки, щото повечето нямат право да носят оръжия. И Калеб веднага се нагласи според местните обичаи. Да знаеш само какво я чака тая талпа… Един крясък, да ти се съсири кръвта във вените, и…

— Коен, те всичките са престарели.

— Те са каймакът!

— Не, те са вкиснато сирене — въздъхна Ринсуинд. — Защо си ги довлякъл чак дотук?

— Ще ми помагат да отмъкнем нещичко.

— Скъпоценности или друго?

— А бе, нещо — изведнъж стана потаен варваринът. — В Хунхун е скрито.

— Сериозно? Брей! Предполагам, че населението е многобройно, нали?

— Към половин милион.

— И е неоспорим факт, че стражите изобилстват?

— Чух да разправят, че били към четирийсет хиляди. Ако броиш и всички армии, стават три четвърти милион.

— Каквото очаквах — поклати глава Ринсуинд

— И с тази шепа старци…

— Сребърната орда — гордо го поправи главатарят.

— Моля?!

— Тъй се наричаме. В тоя занаят не може без име. Ние сме Сребърната орда.

Ринсуинд погледна през рамо. Неколцина от ордата бяха задрямали.

— Сребърната орда, значи. Правилно. Подхожда поне на цвета на косата им… които я имат, де. И с тази… Сребърна орда ще нахлуеш в града, ще избиеш стражата и ще отмъкнеш съкровището, а?

Коен кимна.

— Горе-долу позна. Е, няма да трепем всичките стражи…

— Нима?

— Много ще се забавим.

— Разбира се, освен това ще искаш да си оставиш малко забавления и за другия ден.

— Не, бе, те ще са твърде заети с революцията и другите щуротии.

— И революция, а? Да му се не види…

— Хората казват, че имало знамения. Няма да сбъркаш, ако останеш с нас — добави новоизлюпеният Чингис Коен. — Поне ще знаеш, че няма да пострадаш.

— Ей в това не съм сигурен — ухили се ужасно Ринсуинд. — Даже изобщо.

„Поне като съм сам, случват ми се обикновени страхотии.“

Коен вдигна рамене и плъзна поглед по полянката, докато забеляза кльощава фигура, седнала по-настрани от останалите и увлечена в някаква книга.

— Виж го пък тоя — рече снизходително като човек, хвалещ умното си кученце. — Вечно е забол нос в тия хартии. Ей, Даскале! Я ела и покажи на тоя магьосник пътя за Хунхун. — Пак се обърна към Ринсуинд. — Даскала всичко ще ти сдъвче набързо, щото знае всичко. Оставям ви да си бъбрите. Аз пък имам малко приказка с Дъртия Винсент. Не че му има нещо — добави наежено, — ама паметта му върти номера. По пътя насам имахме неприятности, да знаеш. Все му разправям: „Жените ги насилваш, пък къщите ги палиш.“

— Жени ли? — задави се Ринсуинд. — На неговите години не е много веро…

— Само на осемдесет и седем е — отсече Коен. — И не е хубаво да разваляш сънищата наяве на един старец, чу ли?

Даскала се оказа върлинест мъж с дружелюбно, но разсеяно изражение и с пухкава корона от бяла коса. Погледнат отгоре, сигурно приличаше на глухарче. И не изглеждаше кръвожаден вагабонтин, макар да носеше възширочка за телосложението му ризница, също и огромна ножница на гърба, пълна обаче със свитъци и четки. А на ризницата си бе пришил кожен нагръден джоб за трите разноцветни перодръжки.

— Приятно ми е, Роналд Сейвлой — представи се и стисна ръката на Ринсуинд. — Тези господа разчитат може би прекалено на моята осведоменост. Да видим сега… Искате да стигнете до Хунхун ли?

Ринсуинд тъкмо за това размишляваше усилено

— Е, искам поне да знам кой път ще ме отведе дотам — каза предпазливо.

— Да, разбирам. През този сезон на ваше място бих се насочил към залязващото слънце, докато сляза от планините в алувиалната равнина, където ще забележите дръмлини и някои чудесни образци на ератични скали. Разстоянието е около десет мили.

Ринсуинд го зяпаше. Доста по-уместно би било да чуе от устата на разбойник указания от рода на „Пердашиш направо до опожарения град, после свиваш вдясно и вървиш все покрай ония, дето са обесени за ушите.“

— Тези дръмлини… не са ли опасни?

— О, става дума само за един вид постглациални възвишения — успокои го господин Сейвлой.

— Ами онези ератични скали? Звучи ми като нещо, което може да подскочи и да ти се стовари на главата.

— О, не, просто са каменни късове, влачени надалеч от движението на ледниците. Няма за какво да се тревожите. Местността сама по себе си не е враждебна.

Ринсуинд не му повярва. Разните местности неведнъж му бяха нанасяли болезнени удари.

— Хунхун обаче — продължи господин Сейвлой — е малко неспокойно място в момента.

— Не може да бъде — уморено сви устни Ринсуинд.

— Не е съвсем правилно да наречем ситуацията обсада. Всички очакват смъртта на Императора. Настъпват — той се усмихна — „интересни времена“, както ги наричат тук.

— Мразя интересните времена.

Другите от ордата се пръснаха по работата си, дремеха или се жалваха един на друг от болки в ходилата. Отнякъде се чуваше гласът на Коен:

— Гледай бе, това е кибрит, пък онова е…

— Знаете ли, изглеждате ми твърде образован за варварин — осмели се да отбележи Ринсуинд.

— О, моля ви, не съм бил варварин цял живот. Преди бях учител. Затова ми измислиха прякор Даскала.

— И какво преподавахте?

— География. И усърдно се занимавах с изучаването на Ауриента13. Реших обаче да зарежа всичко и да си изкарвам прехраната с меч в ръка.

— След като цял живот сте бил учител?!

— Е, само се наложи да сменя гледната точка, ако ме разбирате.

— Но… все пак… лишенията, ужасните рискове, всекидневните опасности за живота…

Господин Сейвлой се оживи.

— Именно, именно! И вие ли сте бил учител?

Някой кресна. Ринсуинд видя двама от ордата да се карат, почти опрели носове. Бившият учител въздъхна.

— Опитвам се да ги науча да играят шахмат. Жизненоважен е, за да проникнем в мисленето на хората от Ауриента. Опасявам се обаче, че моите съратници трудно възприемат идеята да изчакват реда си за следващия ход. А представата им за дебют е царят и пешките да се втурнат напред и да подпалят противниковата част от дъската.

— Искам да кажа… Чингис Коен… Не е ли нелепо? Да не е превъртял или що? Тоест… да заколи половин дузина изкуфели жреци и да изчовърка скъпоценните камъни от свещените статуи — да, възможно е. Но да нападне сам четирийсет хиляди стражи — та това е сигурна смърт!

— А, няма да бъде сам — учтиво напомни господин Сейвлой.

Ринсуинд примига. У Коен очевидно имаше нещо, заради което околните се заразяваха с оптимизма му, сякаш е хрема.

— Да, да. Разбира се. Моля за извинение. Бях забравил. Значи седмина срещу четирийсет хиляди? Не ми се вярва да срещнете особени затруднения. А аз ще си тръгвам. Колкото може по-бързо.

— Имаме план. Нещо като… — Новият варварин се запъна. Очите му леко се замъглиха. — Не се ли сещате? Пчелите го правят. И осите. Май и някои видове медузи, доколкото си спомням… Как ми избяга тази дума… Все едно. Ще бъде най-голямото по рода си, убеден съм.

Ринсуинд го изгледа безизразно.

— Не видях ли тук един кон в повече?

— Чакайте да ви дам нещо — спря го бившият учител. — Вероятно ще ви помогне да разберете. В това е разковничето…

Подаде му малко снопче хартия, скрепено с конец в единия край. Ринсуинд го натика припряно в джоба си — успя да прочете само заглавието: КАКВО ПРАВИХ ПРЕЗ ВАКАНЦИЯТА.