Интересни времена

Ринсуинд се обърна. Червената армия повтори движението с много скрибуцане.

Ама наистина е червена, осъзна той. С цвета на тукашната почва.

Бе се блъскал в някои статуи, както бродеше в мрака. Чак сега видя колко много са. Редица след редица чезнеха в сенките.

След няколко несполучливи опита откри, че за да застане с лице към тях, трябва да свали ботушите, да се обърне и пак да се обуе.

Спусна забралото за миг и се видя как спуска забралото за миг.

Протегна ръка. И те протегнаха ръце. Подскочи. Те също, но с тътен, от който стъклените кълба се разлюляха. Светкавици изскочиха изпод ботушите им.

Напуши го истеричен смях.

И с ужасяващо за самия него ликуване направи традиционния жест за отпъждане на демони. Седем хиляди теракотени средни пръстове щръкнаха към тавана.

Ринсуинд реши, че е крайно време да се успокои.

От паметта му най-сетне изплува думата, която търсеше упорито — голем.

Имаше един-два и в Анкх-Морпорк. Винаги се натъкваш на тях, където има магьосници или жреци, настроени да експериментират. Най-често бяха глинени фигури, оживени с подходящо заклинание или молитва. Мотаеха се наоколо и вършеха простичка работа, но не бяха на мода напоследък. Имаше едно затруднение — как да ги накараш да спрат, след като им възложиш задача. Ако заръчаш на някой голем да прекопае градината и се разсееш, ще намериш леха с боб, дълга хиляда и петстотин мили. Ринсуинд сведе поглед към ръкавиците. И докосна колебливо картинката с биещ се войник.

Звукът от едновременно извадените седем хиляди меча беше като разкъсване на дебел лист стоманена ламарина. Седем хиляди остриета сочеха право към него.

Той отстъпи. Същото стори армията. Бе попаднал в затворено пространство с хиляди изкуствени войници, носещи мечове, фактът, че можеше да ги контролира, не му вдъхваше спокойствие. На теория контролираше и себе си цял живот, а ето какво ставаше…

Пак се взря в малките картинки. Различи войник с две глави и натисна. Армията рязко се обърна кръгом. Аха…

А сега да се измъкне оттук…

Ордата наблюдаваше суетенето сред хората на Лорд Хонг. Примъкваха напред някакви тежки неща.

— Ей, тия няма да стрелят с лъкове — поклати глава Уили Момъка.

— Викат им „гръмовни кучета“ — обясни Коен. — Виждал съм ги вече. По средата е нещо като тръба, натъпкана с фойерверки, и като ги подпалят, отпред изскача голяма каменна топка.

— Що?

— Ами и ти няма да стоиш мирен, ако някой ти подпали гъза, нали?

— Даскале, той каза „гъз“ — оплака се Тръкъл. — На моя лист пише, че не бивало…

— Имаме щитове — напомни господин Сейвлой. — Ще се скупчим, ще ги вдигнем над себе си и…

— Ама камъкът е цяла стъпка широк, лети бързо й е страшно горещ.

— О, значи щитовете не вършат работа…

— Не. Тръкъл, ти ще буташ Хамиш…

— Чингис, и петдесет крачки няма да направим — усъмни се Калеб.

— По-добре сега да са петдесет крачки, щото след минута ще ни трябват само по шест стъпки в земята.

— Браво! — възхити се на логиката му господин Сейвлой.

— Кво?

Лорд Хонг не ги изпускаше от поглед. И видя как се завъртяха колелата под Хамиш. Вдигна меча си:

— Огън!

— Господарю, още натъпкваме зарядите.

— Казах „Огън!“

— Но трябва и да пъхнем фитилите!

Бомбардирите бързаха трескаво — повече ги пришпорваше страхът от налитащата Орда, а не от Лорд Хонг.

Косата на господин Сейвлой се ветрееше. Тичаше с дълги крачки по прахоляка и виеше.

По-щастлив не се бе чувствал през живота си. Значи това била тайната в сърцевината на всичко — да погледнеш гибелта в лицето и да я връхлетиш. Никакви увъртания.

Лорд Хонг тресна свирепо шлема си в пръстта.

— Стреляйте, окаяни селяндури! Ах, вие, отрепки! Втори път ли искате да ви заповядам! Дай ми този факел, глупако!

Разбута бомбардирите, клекна до едно Гръмовно куче, завъртя дулото да сочи към Коен и поднесе факела…

Земята се надигна. Гръмовното куче се прекатури.

Блажено усмихната червена глава се подаде от пръстта.

Войниците запищяха, вторачени в краката си — опората под тях мърдаше като жива. Опитваха се да бягат и изчезваха в блъвналите облаци прах.

Земята пропадаше.

И отново напираше нагоре в човешки образ.

Ордата спря внезапно.

— Кви са тия, бе? — учуди се Коен. — Да не са тролове?

Наблизо десетина фигури продължаваха да копаят усърдно въздуха. После замряха. Завъртяха глави.

Някакъв сержант сигурно бе повикал стрелците напред, защото няколко стрели се пречупиха в теракотената броня, без дори да я одраскат.

И други червени воини излизаха след доскорошните копачи. Блъскаха се сред шум от ударени грънци. После като един човек — или трол, или демон — те извадиха мечовете си, обърнаха се и тръгнаха към армията на Лорд Хонг.

Доста от войниците понечиха да се сражават с тях по принуда, защото нямаше накъде да отстъпят.

И умряха.

Не защото червените воини бяха толкова умели бойци. Всеки изпълняваше едно и също мушкане, отбиване и съсичане независимо от движенията на противника. Просто нищо не можеше да ги спре. Ако не успееха да докопат врага, стъпкваха го. Веднага си пролича, че червените фигури са твърде тежки.

Застиналите усмивки още повече засилваха непоносимата уплаха.

— Глей ти… — изсумтя Коен и бръкна в кесийката си с тютюна.

— Не се бият като тролове — вдигна рамене Тръкъл.

Предните червени редици напредваха сред прах и писъци. Извънредно трудно е да задвижиш бързо голяма армия. Дивизиите, които се устремиха да се справят с незнайната заплаха, се смесваха с бягащите, които си търсеха по-потайна дупка в земята и окончателно уволнение от войската. Звъняха гонгове, мнозина се опитваха да крещят заповеди, но никой не разбираше смисъла им.

Коен си сви папироската и драсна клечка кибрит по четината на брадичката си.

— Добре потръгна — обобщи положението накратко. — Я сега да спипаме оня гадняр Хонг.

Облаците горе вече не бяха толкова стъписващи, мълниите също се разредиха. Все пак миришеше на скорошен дъжд.

— Но това е изумително! — ахкаше господин Сейвлой.

Няколко капки тупнаха тежко и направиха кратерчета в праха.

— Ъхъ, прав си — съгласи се Коен.

— Невероятно явление! Армия да излезе изпод земята!

Кратерчетата започваха да се сливат. Май предстоеше порой.

— Де да знам, тука може да го правят през ден — пренебрежително изрече Коен. — Ето го нашичкия!

Един конник се отдалечаваше целеустремено от тях.

Хаосът по равнината беше неописуем. Червените бойци поставиха само началото му. Неустойчивият съюз между петимата предводители не бе заличил взаимните подозрения и паническото бягство се тълкуваше като коварен опит за нападение. Никой дори не поглеждаше към Ордата. Не бяха прастар враг според нерушимата традиция. Пък и пръстта вече се превръщаше в кал, всички от кръста надолу придобиваха един и същ цвят… който се надигаше туктам.

— Чингис, какво ще правим?

— Връщаме се в двореца.

— Защо?

— Щото натам тръгна и Хонг.

— Но тук е фантастичното…

— Даскале, Даскале… Виждал съм ходещи дървета, паяци-богове, големи зелени изроди със зъби колкото ръката ти. Няма все да повтарям „изумително“ и „фантастично“, я! Нали, Тръкъл?

— Тъй си е. А бе, знаеш ли, като подгоних оня петоглав козел-вампир в Скунд, хорицата ми рекоха да не го тормозя, щото бил застрашен от изчезване вид. Аз пък им натякнах, че е на изчезване заради мен. И кво мислиш, че ми благодариха ли?

— Хъ-хъ — ухили се Калеб и подвикна: — Ей, войниче, я кръгом и марш вкъщи!

Групичката, пробиваща си път, за да избяга от червените бойци, се подхлъзна дружно в калта, зяпна с ужас Ордата и пое в нова посока.

Тръкъл спря да си поеме дъх.

— Стига сме подтичвали. И без туй аз бутам Хамиш. Дай да си починем.

— Кво?

— Да си починем ли? — промълви Коен. — О, богове! И тоя ден ли дочаках? Герой да си почива… А Волтан Неуязвимия почиваше ли си някога, а?

— Вече само туй ще прави. Мъртъв е, Чингис — обади се Калеб.

Коен се поколеба.

— Кой, дъртия Волтан ли?

— Същият. И Дженкинс Безсмъртния пукна.

— Ама нали го видях миналата година!

— Вече го няма. Всички герои измряха освен нас. И за мене си не съм много сигурен.

— А Хрун? Той трябва да си е живичък! Годинките му са наполовина от нашите!

— За последно чух, че се хванал на работа. Сержант в някаква си стража.

— Сержант в стража! На заплата!

— Ъхъ. И се хвалеше, че скоро щели да го направят капитан. Каза… ох, каза, че пенсийката му била в кърпа вързана.

Коен се прегърби.

— Не останахме много — промърмори Тръкъл.

— И никога не сме били! — озъби се Коен. — И аз няма да умирам скоро, тъй да знаете! Кво ще стане иначе? Копелета като Хонг ще турят ръка на света, пък те даже не знаят що е то истински вожд. Боклуци! „Ще умрат по моя заповед“, а? Също като оня цивилизован шах, дето ти ни научи да го играем, Даскале. Изкарваш пешките, та противникът да ги смете от дъската. Царят пък се кефи отзад. Хайде бе, хора, размърдайте се да докопаме мръсника!

— Чингис, дълго утро беше — въздъхна Уили Момъка.

— Я без оправдания!

— Не е зле да се отбия в кенефа. Заради тоя дъжд ме напъва мехурът.

— Първо да хванем Хонг.

— Дано се крие в кенефа, да свършим две работи наведнъж.

Стигнаха пред градската порта. Беше затворена. Стотици граждани и стражи се вторачиха в Ордата от стените.

Коен размаха пръст.

— Няма да повтарям. Влизам, ясно? Ще стане или по лесния начин, или по трудния.

Безизразни лица се наведоха към кльощавия старец, после се вдигнаха към армиите на предводителите, изтребващи се взаимно по полето и бягащи от теракотените бойци. Надолу. Нагоре. Надолу. Нагоре…

— Добре, после да не кажете, че не съм ви предупредил!

Коен вдигна меча си.

— Чакай малко — спря го господин Сейвлой. — Чуй…

Зад портата се разнасяха викове и неясни заповеди, после още по-силни крясъци. Съпроводени от два-три писъка.

Крилата на портата се отвориха, дърпани от десетки граждани. Коен свали оръжието.

— А, вразумиха се навреме.

С хриптене и накуцване Ордата мина през портата. Множеството ги гледаше смълчано. Труповете на неколцина стражи бяха проснати наоколо. Доста повече си бяха още живи, защото захвърлиха шлемовете си и се отдадоха внезапно на цивилния живот, поне за да не бъдат стъпкани от разярената тълпа.

Лицата се обръщаха след Коен като слънчогледи. Той обаче не ги поглеждаше.

— А Крауди Могъщия?

— Мъртъв.

— Не може да бъде. Преди два-три месеца го зърнах, пращеше от здраве. Тръгваше към ново приключение.

— После умрял.

— Кво е станало?

— Чувал ли си за страшния човекояден ленивец в Слуп?

— Дето пази грамадния рубин на лудия бог на змиите?

— Е… пазеше го.

Тълпата правеше път на Ордата. Никой не викаше приветствия. Имаше обаче странен шепот, излизащ от бдителното мълчание като мехурчета от вряща вода.

„Червената армия, Червената армия!…“

— Ами Слого Кипрата? Разправяха, че вилнее из Хоуондаленд.

— Умрял е от отравяне с тежки метали.

— Как тъй?

— Три меча в корема…

„Червената армия!…“

— А Мунго Секача?

— Смятат го за загинал в Скунд.

— Само го смятат ли?

— Ами намерили му главата, за останалото не се знае.

„Червената армия!…“

Ордата доближи вътрешната порта на Забранения град. Гъмжилото ги следваше отдалеч.

И тази порта беше затворена. А пред нея стояха двама едри стражи с израженията на хора, които няма да напуснат поста си, каквото ще да става. Командирите често поверяват на такива войници отбраната на мостове или проходи, после за тях съчиняват хвалебствени оди… посмъртно.

Коен пристъпи към тях.

— Няма да си губя времето с вас, разбрахме ли се? И вие ли предпочитате да умрете, вместо да измените на своя Император?

Стражите се взираха невъзмутимо в далечината.

— Е, попитах ви, да няма сръдни после. — Той изтегли меча си от ножницата, но го спря внезапно хрумване. — Ами Нъркър Грамадния? Жилав беше като кожата на стари ботуши.

— Рибена кост — смънка неловко Калеб.

— Айде бе! Нъркър веднъж утрепа шестима тролове с голи…

— Задавил се от рибена кост в кашата. Мислех си, че знаеш. Съжалявам.

Коен впи поглед в него, после се вторачи в меча си.

— Вижте кво, момчета — обърна се към стражите с такава умора, че господин Сейвлой усети как в преддверието на победата зейва пропаст, — щях да ви сека главите. Ама… има ли смисъл? На кой му пука накрая, а?

Очите на стражите се разширяваха полека.

— И без туй ще умрете рано или късно — увери ги отегчено Коен.

— Ъ-ъ… Чингис — подръпна ръкава му бившият учител.

— Я ме погледнете! Откак се помня, все глави режа, пък с кво имам да се похваля?

— Коен!…

Лицата на стражите се разкривяваха в маски на ужас.

— Коен!!!

— Що ме дърпаш?

— Моля те, обърни се.

Половин дузина червени бойци пристъпяха по улицата. Тълпата се кокореше в безмълвна вцепеняваща уплаха.

— Огледай ги внимателно! Не са тролове. Движат се като някакви механизми. Не ти ли е интересно?

— Не — разсеяно отрече Коен. — Абстрактното мислене не е присъщо за психическите процеси на варварските герои. Та докъде я бях докарал? — Той въздъхна. — Да, бе. Айде сега, момчета, казвайте — ще умирате ли или що?

Двамата стражи се бяха сковали от страх. Коен вдигна меча. Господин Сейвлой вдиша с пълни гърди, хвана ръката му и кресна:

— Веднага му отворете портата!

Миг на бездиханна тишина. Той побутна Коен и изсъска в ухото му:

— Дръж се като Император!

— Кво искаш?… Да се кикотя, да мъча хората? Да имаш да вземаш!

— Не! Както трябва да се държи Императорът!

Коен го изгледа с недоумение и се изпречи на стражите.

— Добре се държахте. Вашата вярност ви прави… как беше, бе? Да, чест. Продължавайте така и ще се погрижа за повишението ви. Сега да влизаме вътре, иначе моите саксиени хора ще ви отрежат краката, та да пълзите в канавката, докато си търсите главите!

Стражите се спогледаха, захвърлиха оръжията си и се проснаха по лице.

— И да ставате веднага, чухте ли! — малко по-благо заповяда Коен. — Ей, Даскале!

— Казвай.

— Вече съм Император, а?

— Я да помисля… Войниците от пръст като че са на наша страна. Народът смята, че ти си победил. Още сме живи. Да, виждам, че се справихме.

— Щом съм Император, ще заповядвам на всички кво да правят, нали?

— Непременно.

— Ама както трябва, нали се сещаш? Със свитъци и печати. А скапаняци в униформи ще надуват роговете и ще врещят: „Ей туй иска той от вас!“

— Разбирам. Искаш да направиш прокламация.

— Позна. Никакво пълзене в прахта повече! Тръпки ме побиват. Никой никому няма да се кланя до земята, чухте ли ме всички? Като ме видите, може да отдавате чест или да ми давате пари. Но да не съм ви видял повече да си блъскате главите в пода! Сега го напиши туй както се полага.

— Ей сега. И…

— Стой, бе, не съм свършил. — Коен прехапа устни в непривично мисловно усилие. Червените бойци бяха застинали неподвижно. — Ъхъ… Добави, че пускам всички затворници без ония, дето са вършили истински гнусотии. Като отровителство например. Дреболиите ти ще ги съчиниш. Всички палачи си губят главите тутакси, ясно? И всеки селянин получава безплатно прасе или нещо подобно. — Той сведе поглед към стражите. — На кого казах да става, бе? Кълна се, че следващия нещастник, който целуне земята пред мен, ще го сритам там, дето най-боли. Отваряйте портата.

Тълпата се развика ликуващо. И последва Ордата в нещо средно между революционен устрем и почтително пристъпяне на пръсти.

Теракотените бойци останаха отвън. Единият се запъти към стената и накрая се блъсна в нея. Олюля се като пиян, но накрая успя да застане на крачка от стената. Вдигна тромаво ръка и започна да пише с пръст по мократа мазилка:

ПОМОШТ ПОМОШТ АС СЪМ ЕЙ ТУК НА ПУЛЕТУ ПОМОШТ НЕ МОГА ДА Я СМЪКНА ТАЙЗИ ПРОКЛЕТЪ БРОНЙЪ

Коен размаха меча си.

— Свалете ги тия сандали, бе! Изподрахте ми пода!

— Вчера не ти пукаше за пода — изръмжа Тръкъл.

— Не беше мой.

— Твой си беше — напомни господин Сейвлой.

— Ама не истински. Правото на завоевателя, туй е то! Кръв да има. Хората само от кръв разбират. Влизаш, превземаш, а те се хилят. А като има море от кръв… Тогаз се сепват.

— И планина от черепи — доволен добави Тръкъл.

— Глей я само историята! Чуеш ли за някой крал, че управлявал свястно, вече ти е ясно що за грамадно брадато копеле е бил, трошил е глави на воля и се е смял до припадък. А който измислял правилни закони, чел книжки и искал да изглежда умен… „А, добър беше, ама май не ставаше за крал.“ Друго няма да дочака от хората.

Господин Сейвлой въздъхна.

— Но аз се надявах да успеем, без никой да пострада. Като си използваме мозъците.

— Не може. Историята не върви тъй. Първо кръвта, после мозъците.

— Трябва да има и по-добър начин от битките! — възкликна господин Сейвлой.

— Има ги всякакви. Ама не вършат работа.

Още една резбована и лакирана врата се отвори пред тях. Залата зад нея беше претъпкана, но хората успяха някак да се притиснат към стените и оставиха Шест Благоприятни Ветрове съвсем сам по средата. Придворните вече се усъвършенстваха в тази маневра.

— А-а… Видяхме Червената армия да се надига от земята… А-а… Точно според предсказанието… А-а… Вие наистина сте въплъщение на Едно Слънчево Огледало…

Дребничкият бирник изглеждаше искрено засрамен. До днес не бе вярвал в легендите, особено в онази за селянина, попълващ всяка година абсолютно честна данъчна декларация.

— Тъй, тъй — небрежно отвърна Коен. Застана пред трона и заби меча си в пода.

— На някои от вас ще им бъдат отсечени главите за тяхно добро. Още не съм решил кого да накажа. А сега някой да заведе Уили Момъка в кенефа.

— Няма нужда. Ония статуи като ни изскочиха в гръб…

— Но къде — с треперещ гласец попита Шест Благоприятни Ветрове — е Най-големият магьосник, който призова Червената армия от земята?

— Хич не го знам.

Теракотен воин влезе с тропот в залата. По него се стичаха капки.

Всички се присвиха от страх. Освен Ордата. Господин Сейвлой бе забелязал, че непознатите опасности или ги ядосваха, или ги учудваха.

Развесели го прозрението, че не са нещо повече от него, просто са други. Бива ги да се опълчват срещу огромни чудовища, но я ги накарай да излязат на улицата и да купят чувал ориз и ще се оплетат…

— Даскале, сега кво да правя? — прошепна Коен.

— Ти си Императорът. Поговори с това творение.

Коен кимна приветливо на червения гигант.

— Добрутро. Хубава работа свършихте навън. Ти и другите момчета получавате почивен ден да садите в себе си здравец или квото още ви хрумне. Ъ-ъ… Имате ли някой старши, та да приказвам и с него?

Теракотеният воин изскърца и вдигна пръст. Притисна два разперени пръста към другата си предмишница и пак вдигна показалец към тавана.

Всички зашумяха, а великанът от изпечена пръст се чукна по едното ухо.

— Но какво ли означава това? — промълви Шест Благоприятни Ветрове.

— Колкото и да е невероятно — подхвана господин Сейвлой, — виждаме един прастар метод за общуване, широко разпространен в земите на призраците-кръвопийци.

— Вие разбирате ли го?

— О, да. По жестовете трябва да се досетите за думата или израза. Опитва се да ни каже… Хм, една дума с две срички. И първата трябва да е…

Опърпана фигура разблъска учтиво множеството. Едното стъкло на очилата й беше спукано.

— Ако позволите, мисля, че ще успея да разгадая бързо посланието…

Дъждът се лееше така, че капките се редяха на опашка една над друга.

Слоят червена пръст тук-там беше дебел по няколкостотин стъпки. Даваше по две-три реколти годишно. Беше богата, плодородна земя. А измокрена ставаше невероятно лепкава.

Оцелелите се бяха измъкнали с мъчителни усилия от бойното поле. Ако не се броят стъпканите, Червената армия не бе погубила почти никого. Ужасът свърши това вместо нея. Несравнимо повече войници загинаха в междуособните схватки или дори от ръцете на своите в блъсканицата при бягството.

Теракотените воини останаха сами на полето. Отбелязваха победата по различни начини. Мнозина обикаляха в кръг. Някои копаеха окоп, чиито стени се свличаха непрекъснато. Отделни бойци се опитваха да изкатерят несъществуващи стени. Имаше и такива, които вероятно в резултат на хилядолетно съхранение при нулева поддръжка се взривяваха в облаци синкави искри.

А плътната пелена от вода заливаше всичко наоколо. Нямаше естествен вид. Все едно морето бе решило да завладее сушата, падайки отгоре й.

Ринсуинд затвори очи. Бронята му беше окаляна. Вече не различаваше картинките и му олекна, защото не се съмняваше, че всичко е оплескал. Изобретателят на бронята явно не я бе предназначил за употреба в дълбока до кръста кал под небесен водопад. От време на време пращеше и искреше. Десният ботуш се сгорещяваше.

А започна толкова добре! После обаче се намеси онова, което вече наричаше „факторът Ринсуинд“. Някой друг магьосник сигурно щеше да изведе армията в застрашителен марш, без да го намокри пороят, след това щеше да я преведе в парад по улиците на Хунхун, хората пък щяха да му хвърлят цветя и да възклицават: „Ето ти го истинския Най-голям магьосник!“

Съзнаваше, че пак се въргаля в блатото на самосъжалението. Както се въргаляше и в калта впрочем. И затъваше. Нямаше смисъл да си дърпа крака — другият хлътваше още по-надолу.

Мълния улучи теракотен боец. Торсът му се взриви, пръскайки наоколо лепкав катран. Краката продължиха още малко и чак тогава спряха.

Мътните поточета носеха нещо. Приличаше на парченце мръсна хартия.

Ринсуинд се подвоуми, протегна се и вдигна нещото на ръкавицата си.

Както и очакваше, оказа се пеперуда.

— Много ти благодаря! — сопна й се горчиво.

Понечи да свие пръсти, но въздъхна и колкото можа по-внимателно избута съществото към върха на показалеца си. Мокрите крилца висяха.

Прикри я от дъжда с другата си ръка и започна да подухва лекичко.

— Е, стига си мързелувала.

Пеперудата се завъртя, фасетъчните й очи проблеснаха в зелено за миг, после тя размаха крилца. Дъждът спря. И заваля сняг, но само върху Ринсуинд.

— О, да, на друга проява на признателност не се и надявах!

Снегът изчезна, а облаците се разнесоха с невероятна бързина. Слънцето тутакси се възползва от шанса да напече равнината. Заиздигаха се кълба пара.

— Ето те и теб! Къде ли не те търсихме!

Калта не позволяваше на Ринсуинд да се обърне. Чу „пльок“ — положиха дъска върху подгизналата земя.

— Като видях сняг върху главата ти насред този пек, си казах: „Няма кой друг да е.“

Пуснаха още една дъска наблизо.

— Аз съм — Двуцветко. Добре ли си, приятелю?

— Единият ми крак май се е опекъл, но иначе ми е много хубаво.

— Веднага се досетих, че ти правиш онези гатанки с ръцете. — Дребосъкът го хвана под мишниците и започна да дърпа с все сила. — А онова: „Говно, говно, ще се мре!“ беше особено сполучлива находка. Всички разбраха от първия път. Хм… Май си затънал сериозно.

— Трябва да е заради магическите ботуши.

— Не можеш ли да си измъкнеш краката някак? После ще пратим някого да ги изкопае.

Ринсуинд се помъчи да си извие стъпалата. С няколко подземни жвакания и бълбукания се освободи. След малко седеше на дъската.

— Съжалявам, че стана така с глинените войници — измънка унило. — Обърках се с картинките, а после не знаех как да ги спра…

— Но нали постигна великолепна победа! — учуди се Двуцветко.

— Нима?

— Господин Коен стана Император!

— Сериозно?

— Ами дойде и си взе титлата. Пък и всички твърдят, че бил превъплъщение на Едно Слънчево Огледало. Той каза, че ако искаш да си Най-големият магьосник, нямал нищо против.

— Извинявай, сигурно нещо пропуснах…

— Ти поведе Червената армия, нали? И ги прати в битката, когато за Императора бе настъпил труден миг.

— Е, не бих казал, че е точно…

— А сега Императорът иска да те възнагради. Не е ли чудесно?

— За каква награда си говорим? — с черно подозрение попита Ринсуинд.

— Чакай да си спомня думите му. Да! „Върви да намериш Ринсуинд и му кажи, че може да е тюфлек повечето време, ама е свестен. Затуй да стане главен магьосник на Империята или квото му се ще, щото не вярвам на вас, чуждестранните гадове.“

Чутото се просмука през ушите на Ринсуинд и започна да блъска из главата му.

— На цялата Империя? — Той се изправи рязко. — Ще се случи нещо отвратително — заяви с глас, равен като дъската, на която стоеше. — И то съвсем скоро.

— Няма ли да се връщаме в двореца?

— Може би ще ме удари метеорит — предположи Ринсуинд.

Двуцветко погледна недоверчиво ясното синьо небе.

— Знаеш какъв съм — печално отрони Ринсуинд. — Тъкмо да пипна нещо и Провидението ми го издърпва от пръстите.

— Засега не виждам следа от метеорит — утеши го Двуцветко. — Колко трябва да почакаме според теб?

— Значи ще е друго — упорстваше Ринсуинд. — Някой ще изскочи насреща ми или ще има земетресение…

— Щом настояваш — учтиво се съгласи Двуцветко. — Ами… Тук ли предпочиташ да стоиш, за да те сполети нещо ужасно, или ще се върнеш в двореца, ще се изкъпеш и ще хапнеш, докато чакаш?

Ринсуинд призна, че няма нищо против временния уют.

Минаваха от дъска на дъска, белязали криволичещата пътека към града.

— Да погледнем положението откъм хубавата му страна — предложи Двуцветко. — Императорът е съгласен да си направиш собствен Университет, ако желаеш.

— Не! Не! Моля ви, нека някой по-бързичко ме цапардоса с железен прът!

— Заяви, че е с две ръце за образованието, стига да не го искат и от него. И съчинява прокламации като бесен. Евнусите вече заплашиха със стачка.

— Ха! Че какво вършат, когато стачкуват?

— Поднасят храната, оправят леглата… Всъщност те поддържат живота в Забранения град. Но Императорът ги убеди да приемат неговата гледна точка.

— Не съм се и съмнявал.

— Обеща, ако не започнат да пишат веднага, да им отреже каквото още им е останало. А, ето, стигнахме до по-твърда земя.

Собствен Университет, значи… И тогава би станал Архиканцлер, нали? Представи си как гостува в Невидимия Университет на Анкх-Морпорк, сложил на главата си грамадна шапка с много остър връх. Би могъл да се държи грубо с когото си поиска. Освен това…

Накара се да престане. Така всичко би потръгнало още по-зле.

— Разбира се — замислено изрече Двуцветко, — твърде вероятно е всичко лошо вече да ти се е случило. Да ти е дошъл редът за нещо приятно.

— Само не ми пробутвай залъгалката с кармата. В моето колело на късмета липсват половината спици.

— Не разбирам защо си убеден, че си живял нещастно досега. Като по-млади добре се позабавлявахме. Помниш ли как паднахме от ръба на света?

— Често си спомням. Обикновено към три сутринта.

— А как онзи дракон под нас се разтвори във въздуха?

— Понякога минава цял час, без да си го спомня.

— И онези хора, които ни нападнаха с намерението да ни убият?

— За кой от сто четиридесет и деветте случая говориш?

— Така се гради характер — щастливо отбеляза Двуцветко. — Станах какъвто съм сега.

— О, да, определено мога да кажа същото за себе си…

Влязоха в града по на практика опустелите улици. Повечето хора се бяха стекли на огромния площад пред двореца. Новите Императори често са склонни към показна щедрост. Помогна и светкавично разнеслата се новина, че този е съвсем странен и раздава безплатни прасета.

— Чух го да споменава за пратеници до Анкх-Морпорк — сети се Двуцветко. — И ти би могъл да тръгнеш с тях. Ще имаш нужда от много пособия за новия си Университет, а пък аз помня добре, че някои от жителите на онзи град изпитват чудато пристрастие към златото.

Ринсуинд заскърца със зъби. Въображението му не желаеше да се укроти. Като Архиканцлер наема всички старши преподаватели за портиери и…

— Не!

— Моля?

— Не ме насърчавай! Щом се заблудя, че нещо ще се оправи, и светът ще се обърне с главата надолу!

Почти безшумно движение зад гърба му… И един нож изведнъж се опря в гърлото му.

— А, магьосникът…

— Видя ли? Бягай! Не стой като замръзнал, проклет слабоумник такъв! Бягай!

Двуцветко се обърна и затича в тръс.

— Този го оставете — нареди гласът. — Не ни е нужен.

Завлякоха Ринсуинд в глуха уличка и го захвърлиха на калдъръма.

— Не ми изглежда чак толкова велик. Я вдигни глава да те видим! — Нервен смях на войници. — Погледнете го, идиоти! — вбесен закрещя Лорд Хонг. — Могъщ ли е? Обикновено човече, открило някакви древни хитрини! Ще проверим колко владее магията, като го лишим от крайниците му.

— Охо… — промълви Ринсуинд. Лорд Хонг се наведе над него. На калното му лице очите блестяха лудешки.

— Ще видим тогава какво ще направи твоят варварски Император. — Махна презрително към своите изцапани и навъсени войници. — Те все пак са готови да повярват, че си Най-големият магьосник. Уви, суеверията се вкореняват. Почти винаги са удобен лост, но понякога стават прекалено неудобни. Когато обаче те изведем на площада и покажем колко струваш, на варварина няма да му остане много живот.

Вратата на тронната зала се отвори с трясък. Двуцветко изприпка вътре, следван по петите от Един Широк Поток.

— Лорд Хонг хвана Ринсуинд! Ще го убие!

Коен вдигна рамене.

— Ще се измъкне с магии.

— Няма! Вече не управлява Червената армия! Трябва да направите нещо!

— А бе, магьосниците и без туй са много — промърмори Тръкъл.

— Не! — прекъсна го Коен, въздъхна и взе меча си. — Да вървим.

— Ама, Коен…

— Казах: „Да вървим!“ Не сме като оня Хонг. Ринсуинд може и да е плужек, ама е от нашите. Кво чакате?

Лорд Хонг и войниците му се добраха до подножието на стълбата, преди Ордата да се появи горе. Предводителят държеше Ринсуинд пред себе си и притискаше нож към шията му.

— О, императорът — промълви на съвършен анкх-морпоркски. — Пак се срещнахме. Май си в шах сега.

— Кво приказва тоя? — учуди се Коен.

— Смята, че те е натикал в ъгъла — обясни господин Сейвлой.

— А откъде знае дали ми пука, че магьосникът ще умре?

— Боя се, че разбира от психология.

— Тъпотия! — кресна гневно Коен. — Ако го заколиш, ще пукнеш и ти! Лично ще се погрижа за тебе!

— Грешиш — невъзмутимо възрази Лорд Хонг. — Щом хората се убедят колко лесно е умрял този… Най-голям магьосник, колко време ще се задържиш на трона според теб? Ти победи с измама!

— Какви са условията ви? — осведоми се господин Сейвлой.

— Никакви! Не можете да ми дадете нищо. Сам ще си го взема. — Лорд Хонг сграбчи подадената му от един войник шапка и я нахлупи върху главата на Ринсуинд. — Твоя си е! — изграчи в ухото му. — „Магесник“! Дори не владееш правописа! Няма ли да кажеш нещо?

— О, не!

Лорд Хонг се усмихна.

— Така е по-добре.

— О, нееееее!…

— Чудесно!

— Ааааах!

Лорд Хонг примига. За миг фигурата пред него сякаш се удължи двойно, после коленете я праснаха по брадичката.

И изчезна със слаб екот от гръм.

Настъпилата тишина беше по-скоро звукът на онемяване от изумление.

— Лорд Хонг?

Предводителят се обърна. Зад него стоеше нисичък човек с очила, едното стъкло на които беше пукнато. Не му обърна внимание. Още опипваше въздуха, неспособен да повярва на сетивата си.

— Извинете, Лорд Хонг — пак се обади натрапникът, — но дали случайно помните Бес Пеларгик? Случката преди около шест години? Струва ми се, че тогава пак се карахте с Лорд Танг. Имаше сблъсъци. Няколко улици бяха изравнени със земята. Нищо особено.

Лорд Хонг за миг притвори клепачи.

— Как се осмеляваш да ми говориш!

— Всъщност няма значение — продължи Двуцветко. — Но ми се ще да си спомните. Аз… много се разгневих. И… хм, искам да се бия с вас.

— С мен? Знаеш ли с кого говориш?

— Уви, да.

Лорд Хонг най-после се съсредоточи върху случката. Денят определено беше неприятен.

— Глупаво нищожество! Дори нямаш меч!

— Ей, четириокият! Дръж!

Двуцветко улови неловко меча на Коен, но едва не падна под тежестта му. И Лорд Хонг извади съвършеното си дълго оръжие от ножницата.

— Чиновнико, ти имаш ли представа за боя с мечове?

— О, не. Важното е някой да ви се опълчи. Каквото и да го сполети след това.

— Да — потвърди Лорд Хонг, оглеждайки смълчаната тълпа. — Нека всички видят какво ще те сполети.

И вдигна меча си.

Въздухът изтрещя. Гръмовното куче се стовари на площада точно пред него. Личеше, че е нажежено. И фитилът му гореше.

После светът побеля.

След време Двуцветко се надигна от плочите. Май беше първият. Който не лежеше, бе избягал отдавна.

От Лорд Хонг се виждаше само една димяща обувка. Но по стъпалата нагоре се точеше прогорена следа.

Двуцветко се запрепъва по нея. Надникна към преобърнатата инвалидна количка.

— Добре ли сте, господин Хамиш?

— Кво?

— Радвам се.

Останалите от Ордата се бяха скупчили на горната площадка. От двореца излизаше пушек. В края на полета си гюллето бе подпалило нещо вътре.

— Даскале, чуваш ли ме? — неуморно повтаряше Коен.

— А, бе, как ще те чуе? Няма с кво! — внушаваше му Тръкъл.

— Може да е още жив — оправда се главатарят.

— Ами, много е мъртъв даже. Живите хора имат повечко… телеса.

— Но останалите сте още живи! — промълви Двуцветко. — А аз видях как гръмна право срещу вас!

— Махнахме се — обясни Уили Момъка. — В туй ни бива.

— Горкият Даскал нямаше нашия опит в бягането от смъртта — поклати глава Калеб.

Коен се надигна.

— Къде е тоя Хонг? — попита мрачно. — Ще го…

— И той е мъртъв, господин Коен.

Варваринът кимна.

— И без туй щях да го очистя заради Даскала.

— Свестен мъж беше — добави Тръкъл. — Е, малко смешничко се гнусеше от псувните…

— Имаше си той мозък в главата. Може да не е живял като нас, варварите, ама да се знае, че като такъв ще го погребем!

— В голям кораб — предложи Уили Момъка. — И ще го подпалим, като го пуснем да плава.

— Олеле! — възхити се господин Сейвлой.

— В огромна яма върху труповете на враговете — намеси се Калеб.

— Нима ще изтребите целия 4 „б“ клас? — облиза се господин Сейвлой.

— В царска могила — сети се Винсънт.

— О, не бих искал да хабите толкова труд заради мен — възрази любезно господин Сейвлой.

— На дълъг подпален кораб върху труповете на враговете в царска могила — непреклонно заяви Коен. — Нищо не е прекалено добро за нашия стар Даскал.

— Уверявам ви, чувствам се превъзходно! — опита се да го прекъсне господин Сейвлой. — Всъщност аз… А, така ли…

— ВИЕ ЛИ СТЕ РОНАЛД СЕЙВЛОЙ?

Той се обърна.

— Охо! Разбирам…

— ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТАКА ДОБЪР ДА МИНЕТЕ ОТТУК?

Дворецът и Ордата застинаха като на картина, после избледняха.

— Чудно, но не очаквах да стане по този начин — отбеляза господин Сейвлой, подтичвайки до коня на Смърт.

— МАЛЦИНА ОЧАКВАТ ДА СТАНЕ ПО КОЙТО И ДА БИЛО НАЧИН.

Остри черни песъчинки скърцаха под онова, което господин Сейвлой по навик още наричаше свои крака.

— Къде сме?

— В ПУСТИНЯТА.

Имаше ярка светлина, но небето чернееше.

— Докъде се простира?

— ЗА НЯКОИ Е БЕЗКРАЙНА. НАПРИМЕР ЗА ЛОРД ХОНГ СЪДЪРЖА НЕИЗБРОИМО МНОЖЕСТВО ОТ НЕТЪРПЕЛИВИ ПРИЗРАЦИ.

— Струва ми се, че Лорд Хонг не вярваше в призраци.

— МОЖЕ И ДА ПРОМЕНИ МНЕНИЕТО СИ. НЕ СА МАЛКО ПРИЗРАЦИТЕ, КОИТО ВЯРВАТ В ЛОРД ХОНГ.

— И сега какво ще стане с мен?

— Хайде бе, човек, няма с тебе да се занимавам цял ден! Ела насам, по-живо!

Господин Сейвлой вдигна поглед към жената на коня. Едро животно, понесло особено едра жена. Тя имаше плитки, шлем с рога и брониран нагръдник, който сигурно бе отнел цяла седмица усърден труд на някой тенекеджия. Гледаше го доброжелателно, но и нетърпеливо.

— Извинете, не разбирам.

— Тука пише Роналд Сейвлой. Как ти викат?

— Ами Роналд Сейвлой.

— Всеки, дето го прибирам оттука, си има прякор. Ти кой си?

— Съжалявам, но…

— Хубаво, де, ще те пиша Роналд Извинението. Скачай на седлото зад мен, че има война, трябва да шаваме чевръсто.

— Къде отиваме?

— Старче, ти идваш ли или се отказа?

Господин Сейвлой се огледа. Смърт очевидно бе отишъл да си върши работата.

Остави се жената да го издърпа върху коня.

— Дали случайно имате и библиотека? — попита с надежда.

— Де да знам. Никой не е искал таквоз нещо.

— А може ли да организирам вечерни курсове?

— По кво?

— Ами… По каквото и да е. Прилични обноски на масата, да речем. Позволено ли е?

— Що не? — Валкирията се обърна на седлото и се вторачи изпитателно в него. — Ама ти сигурен ли си, че попадна точно дето ти е мястото в задгробния живот?

Господин Сейвлой обмисли за миг другите възможности.

— Мисля, че си струва да опитам.

— Слушай, Четириокия… Знаеш ли кво върши Великият везир?

— Нямам понятие, господин Император Коен.

— Ей тъй ми харесваш. Значи получаваш работата. Размърдай се. Първо искам чаша чай, ама толкоз гъст, че и подкова ако пуснеш, да не потъне. С три бучки захар. След пет минути. Разбрахме ли се?

— Чаша чай за пет минути? — слиса се Двуцветко. — Но това няма да е дори най-кратката церемония!

Коен приятелски обгърна с ръка раменете на дребосъка.

— Вече има нова церемония. Ей такваз: „Нося ти чая, сладурче. Мляко искаш ли? Да ти сипя ли още една чаша?“ А на евнусите кажи, че Императорът е… как беше? Да, бе, праволинеен. И е изтървал фразата. „Глави ще се търкалят!“

Очите на Двуцветко блеснаха зад напуканите очила. Харесваше му.

Май щеше да живее в интересни времена…

Провидението се настани по-удобно на креслото. Боговете се поотпуснаха и зашумяха.

— Наравно сме — обяви той. — Наглед може и да спечели в Хунхун, но ти се наложи да пожертваш най-ценната си фигура.

— Моля? — озадачено промълви Дамата. — Не знам за какво говориш.

— Доколкото разбирам от този вид физика, не вярвам, че някой може да се материализира в Невидимия Университет, без да умре в същия миг. Едно е да се блъснеш в снежна пряспа, съвсем друго — в стена…

— Никога не жертвам фигурите си — заяви Дамата.

— И как тогава се надяваш да спечелиш, ако не жертваш по нещо?

— О, аз не играя, за да спечеля — усмихна се тя. — Само се стремя да не губя. Погледни…

Съветът на магьосниците се бе събрал пред стената и зяпаше онова, което покриваше половината от нея.

— Интересен ефект — продума Ридкъли след малко. — Според теб с каква скорост се движеше?

— Около петстотин мили в час — пресметна Пондър. — Май сме прекалили. Хексът казва, че…

— От място до петстотин мили? — поклати глава Лекторът по Съвременни руни. — Страхотен шок.

— Разбира се, трябва да се радваме, че не беше Ринсуинд.

Двама-трима от преподавателите се изкашляха неуверено.

— А какво е? — попита Деканът.

— Беше — поправи го Пондър Стибънс.

— Сиво — започна архиканцлерът. — Дълги задни крака. Заешки уши. Дълга опашка, изострена накрая. Е, да, едва ли са много съществата, широки двайсетина стъпки, дебели един пръст и препечени до коричка.

— Не че искам да досаждам — обади се пак Деканът, — но в такъв случай къде е Ринсуинд?

— Сигурен съм — подсмихна се Ридкъли, — че господин Стибънс ще ни обясни как в изчисленията му се е прокрадвала грешчица.

Пондър го зяпна и замърмори толкова кисело, колкото се осмеляваше:

— Май съм забравил, че триъгълникът има три прави ъгъла, а? Ъ-ъ… Мисля, че е бил въведен латерален компонент в операцията, която трябваше да остане строго двупосочно прехвърляне. Вероятно влиянието е било най-силно изразено в точката по средата, появило се е ново силово ядро на равно разстояние от другите две. Изкривяването би се стабилизирало по такъв начин, че да се осъществи прехвърляне от всяка точка на триъгълника към някоя от другите две, с приблизително равна маса на телата. Не съм сигурен защо третото тяло се пренесе тук с такава скорост… Може би защото допълнителното ядро е възникнало внезапно. И ми се струва, че съществото едва ли е било препечено в естественото си състояние.

— Ей, момче, че аз дори разбрах някои думички! — зарадва се Архиканцлерът. — По-късите, де.

— Съвсем просто е — бодро се намеси Ковчежникът. — Пратили сме онова… метално куче обратно в Хунхун. Ринсуинд е попаднал другаде. А оттам пък при нас пристигна ей тази твар. Също като играта „Дай на другарчето отляво“.

— Видя ли сега? — обърна се Ридкъли към Пондър. — Такъв език използваш, че и Ковчежникът те разбира. А пък той гълташе хапчета от сушени жаби цяла сутрин.

Библиотекарят нахълта, превит под тежестта на огромен атлас.

— Ууук.

— Ето, поне ще видим къде е нашият човек — зарадва се Архиканцлерът.

Пондър извади от шапката си линийка, пергел и компас.

— Ако приемем, че Ринсуинд е бил по средата на Уравновесяващия континент, трябва да начертаем…

— Ууук!

— Само с молив, после ще го изтрия…

— Ииик!

— Добре, ще си въобразим трета точка, еднакво отдалечена от първоначалните две… Хм, тя май излиза отвъд Ръба… Значи в другата посока…

Магьосниците се струпаха над страницата. Все пак имаше нещо.

— Дори не е нарисувано както трябва — изсумтя Деканът.

— Защото никой не знае дали наистина съществува — напомни Професорът по Неопределени изследвания.

Насред океана имаше континентче, съвсем мъничко по мерките на Диска.

— ХХХХ — прочете името му Пондър. — Пратили сме го на място, за което не се знае дали съществува?…

— Вече знаем — натърти Ридкъли. — И трябва да е богата земя, щом плъховете израстват толкова едри.

— Ще отида да посмятам — предложи Пондър. — Ще проверя дали можем да…

— Не! — прекъсна го Архиканцлерът. — Благодаря, но не! Следващия път някой слон ще ни се стовари на главите. Остави нещастника на мира. Ще измислим нещо друго… — Той потри ръце. — Май е време за вечеря.

— Смяташ ли, че постъпихме правилно — попита Професорът по Неопределени изследвания, — като запалихме фитила?

— Разбира се — подхвърли през рамо Ридкъли, запътвайки се към трапезарията. — Няма да кажат, че не сме го върнали, както си е било…

Хексът сънуваше кротко в стаята си. Магьосниците бяха прави. Хексът не мислеше. Още нямаше измислени думи за онова, което умееше.

Дори Хексът не знаеше какво е то. Но щеше да открие.

Перодръжката заскърца и незнайно защо изписа календар, украсен с доста ъгловата рисунка на дребна хрътка, застанала на задните си крака.

Земята беше червена като в Хунхун. Само че изглеждаше като пясък, препичан от слънцето милиони години.

Имаше редки туфи жълтеникава трева и ниски разкривени дървета със сива кора. Имаше и жега.

Това особено се забелязваше над езерцето. То бълваше пара.

От облаците излезе някой. Разсеяно чистеше опърлените косъмчета от брадицата си.

Ринсуинд изчака личният му свят да се закове най-после на едно място и тогава отдели внимание на четиримата мъже, които го чакаха.

Бяха чернокожи, с бели шарки по лицата и общо с не повече от два квадратни метра плат по телата си.

Единият от тях вдигна рамене и опря върха на копието си в земята.

— Добър ти ден, човеко.

— Ами… Това нали не е Невидимият университет?

Мъжете се ухилиха. Имаха ослепително бели зъби.

— Клач? Хоуондаленд? — с надежда питаше Ринсуинд.

— За такива човеци нищо не знаем.

— Как ще наречем този?

— Човекът-кенгуру. Точно е. В един миг беше кенгуру, в следващия — човек.

— Да проверим дали и той е от Съня.

Водачът доближи Ринсуинд с усмивка, запазена за общуването със слабоумни или въоръжени хора, и му подаде пръчка.

Беше плоска и извита в средата. Някой си бе прахосал времето да прави по нея красиви фигурки с разноцветни точици. Ринсуинд изобщо не се изненада, че различи и пеперуда сред тях.

Ловците го гледаха.

— Ъ-ъ, да. Чудесно изработено. Много интересен подход. Жалко, че не сте имали някое по-право дърво.

Разбираше, че е подложен на някакво изпитание. Трябваше да направи нещо с парчето. Явно беше много важно…

О, не! Ще каже или ще направи нещо, после те ще се разкряскат, че бил Големият човек, ще го помъкнат нанякъде и ще започне поредното приключение, тоест период на страх и неприятности. Животът беше пълен с такива капани.

Този път обаче Ринсуинд нямаше да се хване.

— Искам да си отида у дома. Да се върна в Библиотеката, където е тихо и спокойно. Не знам къде съм. И не ме интересува какво ще ми сторите, разбрахте ли? Никакви приключения не искам, няма да спасявам пак света. Не можете да ме подлъжете с някакви си тайнствени парчета дърво.

Замахна и захвърли нещото с цялата сила, която му беше останала.

Скръсти ръце, а чернокожите мъже все така се взираха в него.

— Не участвам в играта — увери ги Ринсуинд. — Оставам си тук.

Те вече се хилеха весело на нещо зад гърба му. Той си позволи да покаже раздразнението си.

— Вие изобщо ли не ме чувате? Вселената повече няма да надхитри Ринс…