Истината за случая Хари Куебърт

Означаваше, че ако напиша тази книга, ще спася кариерата си. Щеше да е сигурен бестселър, да ми донесе гарантиран успех и купища пари.

- Защо Барнаски би направил това за мен?

- Не за теб, за себе си би го направил. Марк, как не разбираш, тук всички говорят за тази история. Подобна книга би била ударът на века!

- Смятам, че не съм способен на това. Вече изобщо не мога да пиша. Дори не знам дали някога съм можел. Колкото до разследването... То е работа на полицията. Аз не умея да разследвам.

Дъглас продължи да настоява.

- Марк, това е възможността на живота ти.

- Ще си помисля.

- Което означава, че няма да си помислиш.

Разсмяхме се - той добре ме познаваше.

- Дъг, би ли могъл човек да се влюби в петнайсетгодишно момиче?

- Не.

- Как можеш да си сигурен?

- В нищо не съм сигурен.

- А какво е любовта?

- Марк, милост, без философски разговори, не е моментът.

- Но, Дъглас, той я е обичал! Хари е бил лудо влюбен в това момиче. Каза ми го днес в затвора - бил е на плажа пред дома си, видял я е и се е влюбил. Защо в нея, а не в някоя друга?

- Не знам, Марк. Но ми е любопитно да узная какво толкова те свързва с Куебърт.

- Знаменития - отвърнах.

- Кой?

- Знаменития. Един младеж, който не успяваше да пробие в живота. Докато не срещна Хари. Хари ме научи как да стана писател. Той ме научи колко е важно да умееш да падаш.

- Какви ги говориш, Марк? Да не си пил? Ти си писател, защото имаш талант.

- Не, там е работата. Човек не се ражда писател, а става такъв.

- Това ли е станало в Бъроус през деветдесет и осма?

- Да. Той ми предаде цялото си знание. Дължа му всичко.

- Искаш ли да ми разкажеш?

- Щом желаеш.

Тази вечер разказах на Дъглас историята, която ме свързваше с Хари. След разговора ни слязох на плажа. Имах нужда да взема въздух. В тъмнината отгатвах плътни облаци - времето бе тежко, скоро щеше да се разрази буря. Внезапно излезе вятър и дърветата започнаха да се люлеят бясно, сякаш самата природа известяваше края на Хари Куебърт.

Прибрах се в къщата доста по-късно. На входната врата намерих неподписана бележка, оставена през отсъствието ми. Обикновен плик, без никакви обозначения, в който имаше написано на компютър кратко послание. То гласеше:

Прибирай се у вас, Голдман.

28.

Колко е важно да умееш да падаш

(Бъроуски университет, Масачусетс, 1998-2002)

- Хари, ако трябваше да остане само един от уроците ви, кой бихте избрали?

- Бих ви задал същия въпрос.

- Според мен урокът би трябвало да се нарича колко е важно да умееш да падаш.

- Съгласен съм с вас. Животът е едно дълго падане, Маркъс. Най-важното е да умееш да падаш.

Освен че беше годината на големите снегове, които парализираха Американския север и част от Канада, като оставиха милиони нещастници на тъмно в продължение на дни, 1998-а бе и годината на запознанството ми с Хари. През онази есен завърших „Фелтън“ и се настаних в кампуса на Бъроуския университет - смесица от сглобяеми постройки и викториански сгради, заобиколени от обширни, безупречно поддържани морави. Дадоха ми хубава стая в източното крило на спалните помещения, която делях с едно симпатично слабичко момче от Айдахо, наречено Джаред, мил очилат чернокож от голямо обсебващо семейство, който очевидно бе толкова ужасен от новата си свобода, че за всяко нещо питаше дали има право. „Имам ли право да отида да си купя кока-кола? Имам ли право да се прибирам в кампуса след двайсет и два часа? Имам ли право да внасям храна в стаята? Имам ли право да не ходя на лекции, ако съм болен?“ Отговарях му, че от тринайсетата поправка насам, онази, която отменяше робството, има право да прави всичко, което пожелае, и той засияваше от щастие.

Джаред имаше две мании: да си преговаря материала и да се обажда на майка си, за да й каже, че всичко е наред. Аз имах само една - да стана прочут писател. Прекарвах времето си в писане на разкази за университетското списание, което обаче публикуваше един от два, при това на най-лошите страници, тези с рекламите на местните предприятия, които не интересуваха никого: Печатница „Лукас“, Канализации „Форстьр“, Фризьорски салон „Франсоа“ или пък Цветя ,Джули Хю“. Намирах ситуацията за несправедлива и скандална. Всъщност откакто бях пристигнал в кампуса, се сблъсквах със сериозна конкуренция в лицето на Доминик Рейнхарц, студент трета година с изключителна писателска дарба, пред която моите постижения бледнееха. В списанието бе на голяма почит и след излизането на всеки брой чувах в библиотеката възхитените коментари на студентите. Единственият, който неизменно ме подкрепяше, бе Джаред. Четеше разпечатаните ми разкази с огромен интерес и ги препрочиташе, когато излезеха в списанието. Винаги му подарявах един брой, но той държеше да отиде в редакцията и да си плати двата долара, които печелеше с такъв труд в екипа по почистването на университета през уикендите. Мисля, че изпитваше към мен безгранично възхищение. Често ми казваше: „Страхотен си, Маркъс. Какво правиш в дупка като Бъроус, Масачусетс, а?“. Една вечер в топлата ранна есен се бяхме излегнали на моравата в кампуса, пиехме бира и съзерцавахме небето. Джаред първо попита имаме ли право да пием бира в границите на кампуса, после попита дали има право да излиза нощем на моравата, след което забеляза падаща звезда и се развика:

- Пожелай си нещо, Маркъс! Пожелай си нещо!

- Пожелавам си да преуспеем в живота - казах аз. - С какво би искал да се занимаваш, Джаред?

- Бих искал просто да бъда свестен човек, Марк. А ти?

- Бих искал да съм много голям писател. Да продавам милиони и милиони екземпляри от книгите си.

Той бе отворил широко очи и орбитите му блестяха в нощта като две луни.

- Сигурен съм, че ще успееш, Марк. Ти си страхотен!

А аз си казах, че падащата звезда е звезда, която би могла да е красива, но се бои да блести и гледа да избяга надалече. Като мен.

В четвъртъците с Джаред никога не пропускахме лекциите на едно от главните действащи лица в университета - писателя Хари Куебърт. Беше силно впечатляващ мъж, харизматичен и внушаващ респект, нестандартен преподавател, обожаван от студентите и уважаван от колегите си. В Бъроус думата му се слушаше, мненията му се зачитаха не само защото беше Хари Куебърт, големият Хари Куебърт, перото на Америка, но и защото се налагаше с осанката си, с естествената си елегантност и с топлия си звучен глас. Когато го видеха в коридорите на университета и по алеите на кампуса, всички се обръщаха след него, за да го поздравят. Ползваше се с огромна популярност - студентите му бяха признателни, че посвещава времето си на толкова малък университет, давайки си сметка, че е достатъчно да вдигне телефона, за да отиде да преподава в най-престижните катедри в страната. Впрочем той единствен от преподавателите изнасяше лекции само в голямата аула, в която обикновено се провеждаха церемониите по връчването на дипломите и се устройваха театрални представления.

1998-а беше и годината на историята с Люински. Годината на президентската свирка, през която Америка с ужас откри проникването на покварата в най-висшите сфери на страната и видя уважавания ни президент Клинтън принуден да се разкайва пред цялата нация за това, че е поискал от една предана стажантка да му оближе специалните части. Поради клюкарския си характер историята беше предмет на непрекъснати коментари. В кампуса всички говорехме за това и се питахме какво ще стане с добрия ни президент.

Един четвъртък сутринта в края на октомври Хари Куебърт започна лекцията си по следния начин: „Дами и господа, всички ние сме развълнувани от онова, което става в момента във Вашингтон, нали? Аферата „Люински“... Трябва да знаете, че от времето на Джордж Уошингтън насам в цялата история на Съединените американски щати мандатът на президента е бил прекратяван по две причини - смърт или скандал. До днес девет президенти са напуснали Белия дом поради една от тези причини - Никсън си подаде оставката, останалите осем са се споминали, като половината са били убити. Но ето че към списъка се добавя трета причина - оралният секс. Фвлациото, смученето, минетът, кавалът, свирката. И всеки се пита как така нашият могъщ президент със смъкнати до коленете панталони си остава наш могъщ президент. Защото ето кое вълнува Америка: сексът, креватните историйки. Америка е раят на пишките. И ще видите, че след няколко години никой вече няма да си спомня, че господин Клиптън е възстановил катастрофалната ни икономика, управлявал е експертно заедно с републиканското мнозинство в Сената или е накарал Рабин и Арафат да си стиснат ръцете. Затова пък всички ще помнят аферата „Люински“, защото свирките, дами и господа, остават запечатани в паметта. Значи, нашият президент обича да му го налапат от време на време. Е, и? Едва ли е единственият. Кой сред вас също харесва това?“

При тези думи Хари замълча и огледа аудиторията. Настъпи дълго мълчание - повечето от студентите съзерцаваха обувките си. Седналият до мен Джаред затвори очи, за да не срещне погледа на Хари. А аз вдигнах ръка. Седях на последния ред, Хари ме посочи с пръст и заяви:

- Изправете се, млади приятелю. Изправете се, та добре да ви видят, и ни кажете какво ви тежи на сърцето.

Гордо се качих на стола си.

- Много обичам свирките, професоре. Казвам се Маркъс Голдман и много обичам да ми го смучат. Като добрия ни президент.

Хари свали очилата си за четене и ме изгледа развеселен. По-късно щеше да ми каже: „През онзи ден, Маркъс, като видях този горд атлетичен младеж, изправен на стола, си рекох: ей богу, бива си го момчето“. В момента само ме попита:

- Кажете ми, младежо, обичате да ви го смучат момчета или момичета?

- Момичета, професор Куебърт. Аз съм добър хетеросексуален американец. Бог да благослови президента, секса и Америка.

Смаяната аудитория избухна в смях и заръкопляска. Хари беше очарован. Той обясни на състудентите ми:

- Виждате ли, от сега нататък никой няма да гледа на горкото момче по същия начин. Всеки ще си казва: това е онзи мръсник, дето обича свирките. И каквито и дарби да има, каквито и качества да има, той завинаги ще бъде „господин Свирка“. (И отново се обърна към мен.) Господин Свирка, можете ли да ни осведомите защо споделихте с нас тази своя склонност, докато другарите ви проявиха добрия вкус да си замълчат?

- Защото в рая на пишките, професор Куебърт, сексът може да ви погуби, но може и да ви изстреля на върха. И сега, когато цялата аудитория е впила поглед в мен, имам удоволствието да ви уведомя, че пиша много хубави разкази. Те излизат в университетското списание, броеве от което ще се продават по пет долара след края на тази лекция.

След лекцията Хари се приближи до мен пред вратата на залата. Състудентите ми като бесни купуваха екземпляри от списанието. Той взе последния.

- Колко продадохте? - попита ме.

- Колкото имах, петдесет броя. И ми поръчаха сто, като ги предплатиха. Освен това един член на редколегията ми предложи да стана главен редактор. Казва, че съм направил огромна реклама на списанието, че никога не е виждал подобно нещо. А, да, щях да забравя - десетина момичета ми дадоха телефонния си номер. Прав бяхте - живеем в рая на пишките. И всеки от нас следва съзнателно да го използва.

Той се усмихна, подаде ми ръка и се представи:

- Хари Куебърт.

- Знам кой сте, господине. Аз съм Маркъс Голдман. Мечтая да стана голям писател като вас. Надявам се последният ми разказ да ви хареса.

Ръкувахме се и той ми каза:

- Драги Маркъс, далече ще стигнете, няма никакво съмнение.

Честно казано, през онзи ден не стигнах много по-далече от кабинета на декана на Филологическия факултет Дъстин Пъргал. Беше бесен.

- Млади човече - подзе с възбуден носов глас, вкопчвайки се в подлакътниците на фотьойла си. - Държали ли сте днес в аулата реч с порнографски характер?

- Не и с порнографски характер.

- Нима не сте възхвалявали пред триста свои състуденти оралните интимни отношения?

- Наистина говорих за свирки, господине.

Той вдигна очи към небето.

- Господин Голдман, признавате ли, че сте употребили думите „Бог“, „благославям“, „секс“, „хетеросексуален“, „хомосексуален“ и „Америка“ в едно и също изречение?

- Не си спомням точното съдържание на думите си, но да, имаше нещо подобно.

Той се опита да запази спокойствие и бавно произнесе:

- Господин Голдман, бихте ли могли да ми обясните що за неприлична фраза може да съдържа всички тези думи едновременно?

- О, успокойте се, господин декан, не беше неприлична фраза. Просто благославях Бог, Америка, секса и всички свързани с него практики. Отпред, отзад, отляво, отдясно и във всички посоки, ако разбирате какво искам да кажа. Знаете ли, ние, американците, сме народ, който обича да благославя. Въпрос на култура. Винаги когато сме доволни, ние благославяме.

Той пак вдигна очи към небето.

- Вярно ли е, че след лекцията сте продавали незаконно университетското списание?

- Абсолютно вярно, господине. Но бяха форсмажорни обстоятелства, които с удоволствие ще ви обясня. Знаете ли, давам си голям труд да пиша разкази за списанието, а редакцията ги публикува на лоши страници. Така че имах нужда от малко реклама, иначе никой няма да ги прочете. Защо да пиша, ако никой не ме чете?

- Порнографски ли е разказът?

- Не, господине.

- Бих искал да хвърля един поглед.

- Много се радвам. Пет долара броят.

Пъргал избухна.

- Господин Голдман! Мисля, че не схващате сериозността на положението! Думите ви са били шокиращи! Имаме оплаквания от студенти! Положението е неприятно за вас, за мен, за всички. Вие очевидно сте заявили (и той прочете написаното на лист пред себе си): „Обичам свирките... Аз съм добър хетеросексуален американец. Бог да благослови президента, секса и Америка“. Ама какъв е този театър, за бога?

- Та това е самата истина, господин декан. Аз съм добър хетеросексуален американец.

- Не ща и да го знам! Сексуалната ви ориентация не интересува никого, господин Голдман! Колкото до отвратителните сцени, които се разиграват в междубедрието ви, те по никакъв начин не засягат състудентите ви!

- Но аз само отговорих на въпросите на професор Куебърт.

Като чу това, Пъргал едва не се задави.

- Какво... Какво казвате? Въпросите на професор Куебърт?

- Да, той попита кой от нас обича да му правят свирка и аз вдигнах ръка, защото смятам, че не е възпитано да не отговаряте, когато ви питат нещо, след което той ме попита дали предпочитам да ме смучат момчета или момичета. Това е всичко.

- Професор Куебърт ви попита дали обичате...

- Именно. Разбирате ли, господин декан, вината е на президента Клинтьн. Всички искат да правят това, което президентът прави.

Пъргал стана, за да вземе някаква папка от рафта, после седна на бюрото си и ме погледна в очите.

- Кой сте вие, господин Голдман? Разкажете ми малко за себе си. Любопитен съм да науча откъде идвате.

Обясних, че съм роден в края на седемдесетте години в Монтклеър, Ню Джърси, от майка, служителка в голям магазин, и баща инженер. Семейство от средната класа, добри американци. Единствен син. Щастливо детство и юношество въпреки над средната интелигентност. Гимназия „Фелтън“. Знаменития. Привърженик на „Джайънтс“. Зъбни шини на четиринайсетгодишна възраст. Летни ваканции у една леля в Охайо, баба и дядо във Флорида, заради слънцето и портокалите. Всичко съвсем нормално. Никаква алергия, никаква по-известна болест. Хранително отравяне с пиле във ваканционен лагер с бойскаути на осемгодишна възраст. Обича кучета, но не и котки. Спортна практика: лакрос, бягане и бокс. Амбиция: да стане прочут писател. Не пуши, защото това предизвиква рак на белите дробове и защото устата мирише лошо сутрин. Пие умерено. Предпочитано ястие: стек и макарони със сирене. При случай консумация на морски дарове, главно в „Джоус Стоун Краб“ във Флорида, независимо че според майка му това носи нещастие по причина на нашата принадлежност.

Пъргал изслуша биографията ми, без да трепне. Когато свърших, каза просто:

- Господин Голдман, престанете с вашите истории, ако обичате. Запознах се с досието ви. Обадих се тук-там, говорих с директора на гимназията „Фелтън“. Той ме увери, че сте били изключителен ученик и сте могли да се запишете в най-големите университети. Така че кажете ми: какво правите тук?

- Моля, господин декан?

- Господин Голдман, кой би предпочел Бъроус пред Харвард или Йейл?

Представлението ми в аулата щеше изцяло да промени живота ми, дори ако трябваше да ми струва мястото в Бъроус. Пъргал приключи разговора ни, като ми каза, че трябва да размисли, и в края на краищата ми се размина. Години по-късно научих, че Пъргал, който смятал, че проблемният студент винаги ще създава проблеми, щял да ме изключи, но Хари настоял да остана в Бъроус.

На другия ден след този паметен епизод с единодушие ме избраха за главен редактор на университетското списание, очаквайки да му придам нова динамика. Верен на репутацията си на Знаменит, реших, че нова динамика означава да спра да публикувам творбите на Рейнхарц и да си запазя корицата на всеки брой. Следващия понеделник случайно срещнах Хари в боксовата зала на кампуса, където усърдно тренирах, откакто бях пристигнал. Затова пък за първи път го виждах там. Обикновено залата не бе много посещавана. В Бъроус боксът не беше популярен и освен мен единственият, който идваше редовно, бе Джаред - бях успял да го убедя да изиграва по няколко рунда с мен през понеделник, защото ми трябваше партньор, за предпочитане слаб, за да мога да го побеждавам. Така че веднъж на две седмици го пердашех с известно удоволствие - удоволствието да си остана завинаги Знаменития.

В понеделника, когато Хари дойде в залата, упражнявах защитната си позиция, застанал срещу едно огледало. Той носеше спортния си екип със същата елегантност като костюмите си. Като влезе, ме поздрави отдалече и каза: „Не знаех, че и вие обичате бокса, господин Голдман“. После заудря един от чувалите в ъгъла на залата. Тренираше с хубави жестове, беше жив и бърз. Изгарях от желание да поговоря с него, да му разкажа как след лекцията му ме е извикал Пъргал, да си поприказваме за свирки и за свободата на словото, да го уведомя, че съм новият главен редактор на университетското списание, и да му кажа колко се възхищавам от него. Но бях твърде впечатлен от личността му, за да се осмеля да го заговоря.

Следващия понеделник той отново дойде в залата и присъства на боя, който нанасях на Джаред веднъж на две седмици. Застанал до ринга, с интерес наблюдаваше как безжалостно удрям другаря си и след битката ми каза, че съм добър боксьор, че самият той имал намерение да се заеме сериозно с този спорт, за да остане във форма, и че моите съвети ще са му добре дошли. Беше на петдесет и няколко години, но под широката му фланелка се отгатваше едро и силно тяло. Удряше крушите умело, стоеше стабилно на краката си, рефлексите му бяха непокътнати. Предложих му да поработи с чувала и прекарахме заедно цялата вечер.

Дойде следващия понеделник и по-следващите. Станах нещо като негов личен треньор. Така по време на упражненията започнахме да се сближаваме. Често след тренировките разговаряхме, седнали на някоя от дървените пейки в съблекалнята, докато потта ни съхнеше на гърба. След няколко седмици настъпи мигът, от който се опасявах - Хари пожела да се качи на ринга и да се бие три рунда срещу мен. Естествено, аз не смеех да го ударя, но той не се поцеремони да ми нанесе няколко хубави прави в брадата и неведнъж да ме просне на тепиха. Смееше се, повтаряше, че от години не е правил това и че е забравил колко е забавно. След като буквално ме разгроми и ме нарече бъзльо, ми предложи да отидем да вечеряме. Заведох го в едно студентско кръчме на оживена улица в Бъроус и докато ядяхме мазни хамбургери, разговаряхме за книги и писане.

- Вие сте добър студент - каза ми той. - Знаете много неща.

- Благодаря. Четохте ли разказа ми?

- Не още.

- Бих искал да разбера мнението ви.

- Е, приятелю, ако това ще ви направи щастлив, ще хвърля едно око и ще ви кажа какво мисля.

- Но бъдете строг - настоях.

- Дадено.

Беше ме нарекъл „приятелю“ и бях силно развълнуван. Същата вечер се обадих на родителите си, за да им кажа, че само след няколко месеца, прекарани в университета, съм вечерял с великия Хари Куебърт. Луда от щастие, майка ми телефонирала след това на половината Ню Джърси, за да разтръби, че чудото Маркъс, нейният Маркъс, Знаменития, вече е завързал връзки с човек от най-висшите сфери на културата. Маркъс щял да стане голям писател, това било повече от сигурно.

Вечерите след тренировките скоро се превърнаха в част от понеделнишкия ритуал, който никакво обстоятелство не можеше да наруши и който подхрани още повече усещането ми, че съм Знаменития. Бях привилегирован - бях приятел на Хари Куебърт. В четвъртъците, когато вземах думата по време на лекцията, ме наричаше Маркъс, докато към другите се обръщаше с баналното госпожо или господине.

Няколко месеца по-късно - трябва да беше през януари или февруари - при една от понеделнишките ни вечери настоях да ми каже какво мисли за разказа ми, тъй като още не бе споменавал за него. След кратко колебание той ме попита:

- Наистина ли искате да знаете, Маркъс?

- На всяка цена. И бъдете критичен. Тук съм, за да се уча.

- Добре пишете. Имате огромен талант.

Изчервих се от удоволствие.

- Какво друго? - попитах нетърпеливо.

- Надарен сте, няма съмнение.

Бях на върха на щастието.

- Има ли нещо, което трябва да подобря според вас?

- О, разбира се. Знаете ли, притежавате голям потенциал, но всъщност онова, което прочетох, е слабо. Много слабо, честно казано. Нищо не струва. Това впрочем важи за всички ваши текстове в университетското списание. Да се режат дървета, за да се печатат подобни боклуци, е направо престъпно. Няма достатъчно гори за некадърните писатели, които населяват тази страна. Ще трябва да положите усилия.

Сърцето ми спря да бие. Сякаш ме бяха халосали с огромен боздуган по главата. Излизаше, че Хари Куебърт, кралят на литературата, беше главно кралят на мръсниците.

- Винаги ли сте такъв? - попитах остро.

Усмихна се развеселен, докато ме гледаше с вида си на паша, и явно се наслаждаваше на мига.

- Какъв?

- Несъедобен.

Той се разсмя.

- Всъщност, Маркъс, знам точно какъв тип сте - претенциозен хлапак, който си мисли, че Монтклеър е центърът на света. Същото са си мислили европейците през Средновековието, преди да се качат на кораб и да открият, че повечето цивилизации отвъд океаните са по-развити от тяхната, което се опитали да скрият чрез безброй кланета. Искам да кажа, Маркъс, че вие сте забележителна личност, ала рискувате да угаснете, ако не се пораздвижите. Текстовете ви са добри. Но всичко трябва да подложите на преоценка - стила, фразите, понятията, идеите. Трябва сам себе си да поставите под въпрос и още много да работите. Проблемът ви е, че не работите достатъчно. Задоволявате се с малко, редите думи, без да ги подбирате, и това се усеща. Мислите си, че сте гений, нали? Грешите. Работата ви е претупана и следователно не струва нищо. Тепърва трябва да работите. Следите ли мисълта ми?

- Не съвсем...

Ядосах се. Как смееше, какво като беше Куебърт? Как смееше да се отнася така с човек, наречен Знаменития? Той подзе:

- Ще ви дам много прост пример. Вие сте добър боксьор. Това е факт. Умеете да се боксирате. Но погледнете се, сравнявате се с един нещастник, с онова кльощаво момче. Удряте го като луд със самодоволство, от което ми се повръща. Сравнявате се само с него, защото сте сигурен, че сте по-силен. Всъщност сте слаб, Маркъс. Страхливец. Пълна нула, нищожество, непрекъснато блъфирате, хвърляте прах в очите. И най-лошото е, че сте доволен от себе си. Опитайте се да се равнявате по истински противник! Проявете смелост! Боксът никога не лъже, качването на ринга е много надеждно средство да разберете колко струвате - или побеждавате, или ви побеждават, не можете да се излъжете, нито да излъжете другите. Само че вие успявате винаги да се измъкнете. Вие сте това, което се нарича самозванец. Знаете ли защо слагаха текстовете ви в края на списанието? Защото бяха слаби. Чисто и просто. А защо тези на Рейнхарц събираха овациите? Защото бяха много добри. Това би могло да ви вдъхне желание да задминете себе си, да работите като луд и да създадете прекрасен текст, но беше толкова по-лесно да осъществите малкия си преврат, да отстраните Рейнхарц и да публикувате себе си, отколкото да се поставите под въпрос. Нека отгатна, Маркъс, така сте функционирали през целия си живот, нали? Или се лъжа?

Изпаднал в ярост, извиках:

- Вие нищо не знаете, Хари! В гимназията много ме ценяха. Наричаха ме Знаменития!

- Но погледнете се, Маркъс! Вие не умеете да падате! Страх ви е от падането. Затова, ако нищо не промените, ще се превърнете в празно и безинтересно същество. Как може човек да живее, без да се е научил да пада? Погледнете се в очите, за бога, и се запитайте какво правите в Бъроус! Видях досието ви! Говорих с Пъргал! Той почти ви беше показал вратата, малко генийче! Бихте могли да учите в Харвард, в Йейл, където и да е в Бръшляновата лига, ако бяхте пожелали, но не, трябвало е да дойдете тук, защото Господ Бог ви е надарил с толкова малки топки, че не ви стиска да се състезавате с истински съперници. Обадих се и във „Фелтън“, говорих с директора, горкият заблуден човечец, той ми разказа за Знаменития със сълзи на очи. Идвайки тук, Маркъс, вие сте знаели, че ще бъдете онзи непобедим тип, който сте измислили от начало до край и който всъщност изобщо не е готов да се справи с истинския живот. Предварително сте знаели, че тук не рискувате да паднете. Защото мисля, че това ви е проблемът - още не сте схванали колко е важно да умеете да падате. И това ще ви погуби, ако не се осъзнаете.

След тези думи той написа на салфетката си един адрес в Лоуел, Масачусетс, на около час път. Каза ми, че това е клуб по бокс и че всеки четвъртък там се организират боксови мачове, които са отворени за всички. И си тръгна, като ме остави да платя сметката.

Следващия понеделник Куебърт не дойде в боксовата зала, по-следващия също. В аулата ме наричаше „господине“ и се държеше презрително. Накрая се реших да го спра на излизане от една лекция.

- Вече не идвате в боксовата зала - подхвърлих.

- Симпатичен сте ми, Маркъс, но както ви казах, вие сте малък претенциозен ревльо, а времето ми е прекалено скъпо, за да го губя с вас. Не сте на мястото си в Бъроус и аз нямам какво да правя в компанията ви.

Ето така следващия четвъртък, все още бесен, заех колата на Джаред и отидох в боксовата зала, чийто адрес ми бе дал Хари. Беше просторен хангар в сърцето на индустриалната зона. Ужасно място, с много народ вътре, въздухът вонеше на пот и кръв. На централния ринг се разиграваше рядко жестока битка и многобройните зрители, струпани зад въжетата, надаваха животински викове. Беше ме страх, изпитвах желание да избягам, да се призная за победен, но не ми се удаде възможност - един чернокож колос, за когото после научих, че е собственик на залата, цъфна пред мен и ме попита: „Да се боксираш ли искаш, белчо?“. Отговорих, че да, искам, и той ме изпрати в съблекалнята да си сложа екипа. Четвърт час по-късно бях на ринга, застанал срещу него, за мач в два рунда.

През целия си живот ще си спомням какъв бой изядох онази вечер. Струваше ми се, че ще умра. Бях буквално размазан, а зрителите диво крещяха, очаровани да видят как на милото неопитно студентче от Монтклеър му разбиват мутрата. Въпреки състоянието си сметнах за въпрос на чест да издържа до края на регламентираното време - бе въпрос на гордост - и да изчакам финалния гонг, преди да рухна на земята, нокаутиран. Когато отворих очи, съвършено замаян, но благодарен на небето, че не съм мъртъв, видях Хари, наведен над мен, с гъба и вода в ръка.

- Хари? Какво правите тук?

Той деликатно ми попи лицето. Усмихваше се.

- Момчето ми, вие имате топки, които задминават всяко въображение. Онзи тип сигурно тежи трийсет килограма повече от вас. Боксирахте се забележително. Гордея се с вас.

Опитах се да се изправя, ала той ме разубеди.

- Не се движете, мисля, че носът ви е счупен. Вие сте свястно момче, Маркъс. Подозирах го, но сега ми го доказахте. Имах големи очаквания за вас още от деня, в който се запознахме. С този мач ми доказахте, че са оправдани. Доказахте, че сте способен да се сблъскате със себе си и да се надскочите. От сега нататък можем да бъдем приятели. Държа да ви кажа следното: вие сте най-блестящата личност, която съм срещал през последните години, и няма никакво съмнение, че ще станете голям писател. Аз лично ще ви помогна да го постигнете.

*

Така че точно след монументалния бой, който изядох в Лоуел, започна истинското ни приятелство и Хари Куебърт, преподавателят ми по литература през деня, се превърна просто в Хари, мой партньор по бокс в понеделник вечер, както и мой приятел и учител през някои свободни следобеди, когато ме учеше как да стана писател. С последното обикновено се занимавахме в събота. Срещахме се в близкия до кампуса дайнър, сядахме на голяма маса, върху която разпростирахме книгите и листовете си, той препрочиташе текстовете ми и ми даваше съвети, като ме подтикваше да започвам отначало, да обмислям отново и отново изреченията си. „Един текст никога не е достатъчно добър - казваше ми. - Просто идва момент, в който е по-малко слаб от преди.“ Между срещите ни прекарвах часове в стаята си в писане и преработване на текстовете ми. Ето как аз, който бях прелитал над живота с известна лекота, аз, който винаги бях успявал да мамя всички, попаднах на костелив орех, ама колко костелив! Самият Хари Куебърт, първият и единствен човек, успял да ме сблъска със собствената ми личност.

Хари ме научи не само да пиша, но и да разбирам изкуството. Водеше ме на театър, на изложби, на кино. Заведе ме и в Симфъни Хол в Бостън. Казваше, че добре изпълнената опера може да го разплаче. Смяташе, че двамата много си приличаме, и често ми разправяше за миналия си живот. Казваше, че писането е променило живота му и че това е станало в средата на седемдесетте години. Спомням си, че веднъж, когато отивахме да слушаме един пенсионерски хор близо до Тийнетридж, той разтвори пред мен вратите на паметта си. Беше роден през 1941 година в Бентън, Ню Джърси. Единствен син на майка секретарка и баща лекар. Мисля, че е бил щастливо дете и че нямаше кой знае какво да каже за юношеските си години. За мен историята на

живота му започваше истински в края на шейсетте, когато, след като завършил филология в Нюйоркския университет, намерил работа като преподавател по литература в гимназията в Куинс. Скоро му станало тясно в класните стаи. Имало само една мечта, която открай време лелеел - да пише. През 1972 година издал първия си роман, от който много очаквал, но успехът бил твърде скромен. Тогава решил да премине към следващия етап. „Един ден - разказа ми той - изтеглих спестяванията си от банката и се хвърлих в новото приключение. Казах си, че е време да сътворя суперхубав роман, и затърсих къща по крайбрежието, където да прекарам няколко спокойни месеца в писане. Намерих къща в Орора. Веднага разбрах, че тъкмо това ми трябва. Напуснах Ню Йорк в края на май седемдесет и пета и се установих в Ню Хампшър, където останах завинаги. Защото книгата, която написах през онова лято, ми отвори вратите на славата. Е, да, Маркъс, точно през онази година, която прекарах в Орора, създадох „Произходът на злото“. С авторските права откупих къщата и още живея в нея. Тя е забележително място, трябва да дойдете при случай...“

За първи път отидох в Орора в началото на януари 2000 година, през коледната университетска ваканция. В онзи момент с Хари се познавахме от около година и половина. Спомням си, че бях занесъл вино за него и цветя за жена му. Като видя огромния букет, Хари ме изгледа особено и рече:

- Цветя? Много интересно, да нямате да ми казвате нещо, Маркъс?

- За жена ви са.

- Жена ми? Но аз не съм женен.

Тогава се сетих, че откакто се познавахме, никога не бяхме разговаряли за личния му живот. Нямаше госпожа Хари Куебърт. Нямаше семейство Куебърт. Имаше само Хари Куебърт. Само Куебърт, който скучаеше вкъщи дотолкова, че се бе сприятелил с един от студентите си. Разбрах това главно от хладилника му - малко след пристигането ми се настанихме в дневната, прекрасно помещение със стени, тапицирани с дърво и библиотеки, и Хари ме попита дали искам нещо да пия.

- Лимонада? - предложи ми той.

- С удоволствие.

- Има една кана в хладилника, направил съм я специално за вас. Обслужете се и донесете и на мен една голяма чаша, благодаря.

Направих го. Като отворих хладилника, установих, че е празен. Вътре имаше само една жалка кана с лимонада, към която бе добавил ледени кубчета във формата на звезди, кора от лимон и листа от мента. Беше хладилник на сам човек.

- Хладилникът ви е празен, Хари - казах аз, като се върнах в дневната.

- О, по-късно ще отида на пазар. Извинете ме, но не съм свикнал да приемам гости.

- Сам ли живеете тук?

- Естествено. С кого искате да живея?

- Искам да кажа, нямате ли семейство?

- Нямам.

- Нямате жена, нито деца?

- Нямам.

- А приятелка?

Той тъжно се усмихна.

- Нямам приятелка. Нищо нямам.

По време на този първи престой в Орора осъзнах, че представата ми зa Хари е била неправилна - къщата му край морето беше огромна, но абсолютно празна. Хари Куебърт, звездата на американската литература, преподавателят, уважаван от колегите си и обожаван от студентите, елегантният чаровник, боксьорът, недосегаемият, ставаше просто Хари, когато се прибереше в малкото градче в Ню Хампшър. Един самотен, понякога тъжен човек, който обичаше дългите разходки по плажа, долу под къщата, и много държеше да хвърля на чайките трохи от сухия хляб, който съхраняваше в алуминиева кутия с надпис СПОМЕН ОТ РОКЛАНД, МЕЙН. Питах се какво ли се е случило на този човек, за да живее така.

Самотата на Хари нямаше да ме измъчва, ако приятелството ни не стана повод да плъзнат неизбежните слухове. Като забелязаха, че поддържам с него близки отношения, другите студенти взеха да подхвърлят, че между двама ни има хомосексуална връзка. Една събота сутрин, леко разтревожен от забележките на другарите ми, го попитах, без да се церемоня:

- Хари, защо винаги сте толкова самотен?

Той поклати глава. Видях как очите му блеснаха.

- Опитвате се да ми говорите за любов, Маркъс, но любовта е нещо сложно. Любовта е нещо много сложно. Това е едновременно най-изключителното и най-лошото, което би могло да ви се случи. Някой ден ще го разберете. Любовта може да ви причини голяма болка. Ала не бива да се боите да се влюбите, защото любовта може да е и много прекрасна. Само дето като всичко прекрасно ви заслепява, от което ви заболяват очите. Затова доста често плачем от любов.

От този ден започнах редовно да посещавам Хари в Орора. Понякога идвах от Бъроус само за през деня, понякога прекарвах там и нощта. Хари ме учеше да пиша, а аз му помагах да се чувства не толкова самотен. Ето така през годините до края на следването ми срещах в Бъроус Хари Куебърт, писателят звезда, и общувах в Орора просто с Хари, самотният мъж.

Дипломирах се през лятото на 2002-ра, след четири години, прекарани в Бъроус. В деня на връчването на дипломите, след церемонията в тържествената аула, където произнесох реч в качеството ми на първенец на випуска и където семейството и приятелите ми, дошли от Монтклеър, с вълнение установиха, че все още съм Знаменития, се поразходих с Хари из кампуса. Минахме под големите платани и случаят ни заведе до боксовата зала. Грееше слънце, беше прекрасен ден. За последен път отдадохме почит на чувалите и ринговете.

- Тук започна всичко - каза Хари. - Какво ще правите сега?

- Ще се прибера в Ню Джърси. Ще напиша книга. Ще стана писател. Такъв, какъвто ме учихте да бъда. Ще напиша велик роман.

Той се усмихна.

- Велик роман? Търпение, Маркъс, животът е пред вас. Ще минавате оттук от време на време, нали?

- Разбира се.

- За вас винаги има място в Орора.

- Знам, Хари, благодаря.

Погледна ме и постави ръце на раменете ми.

- Години минаха, откакто се запознахме. Вие много се променихте, станахте мъж. Нямам търпение да прочета първия ви роман.

Дълго се гледахме, после той добави:

- Всъщност защо искате да пишете, Маркъс?

- Нямам представа.

- Това не е отговор. Защо пишете?

- Защото ми е в кръвта. И когато сутрин се събудя, това е първото нещо, което ми идва наум. Само това мога да кажа. А вие защо сте станали писател, Хари?

- Защото писането придаде смисъл на живота ми. В случай че не сте го забелязали, като цяло животът няма смисъл. Освен ако не се постараете да му придадете такъв и да се борите всеки божи ден за постигането на тази цел. Вие имате талант, Маркъс. Придайте смисъл на живота си, направете така, че вятърът на победата да задуха над името ви. Да си писател, значи да си жив.

- А ако не успея?

- Ще успеете. Няма да е лесно, но ще успеете. В деня, когато писането придаде смисъл на живота ви, ще сте станали истински писател. Дотогава само не се бойте да не паднете.

Романът, който написах през следващите две години, ме изстреля на върха. Няколко издателства поискаха да купят ръкописа и накрая, през 2005-а, подписах договор за солидна сумичка с престижното нюйоркско издателство „Шмид и Хансън“, чийто могъщ директор Рой Барнаски, като опитен бизнесмен, ми предложи общ договор за пет произведения. Щом излезе през есента на 2006-а, книгата пожъна огромен успех. Знаменития от гимназията „Фелтън“ стана знаменит романист и животът ми коренно се промени - на двайсет и осем години бях богат, известен и талантлив. Изобщо не подозирах, че урокът на Хари едва започва.

27.

Там, където засадиха хортензии

- Хари, имам някои съмнения за това, което пиша. Не знам дали е добро. Дали си струва...

- Обуйте си шортите, Маркъс. И идете да потичате.

- Сега? Но навън вали като из ведро.

- Спестете ми хленченето си, бъзльо. Дъждът никога никого не е убил. Ако нямате смелост да потичате под дъжда, не ще имате смелост и да пишете.

- Това пак ли е някой от прословутите ви съвети?

- Да. И е съвет, приложим към всички личности, които живеят във вас: мъжът, боксьорът и писателят. Ако някой ден имате съмнения за това, което предприемате, отидете да тичате. Тичайте, докато ви се замае главата, и ще усетите как у вас се надига воля за победа. Знаете ли, Маркъс, преди и аз мразех дъжда.

- И кое ви накара да си смените мнението?

- Кой ви накара.

- Кой?

- Хайде. Потегляйте. И не се връщайте, преди да се изтощите напълно.

- Как искате да науча нещо, като никога не ми разказвате за себе си?

- Задавате прекалено много въпроси, Маркъс. Приятно тичане.

Беше масивен мъж с не особено приветлив вид - афроамериканец с ръце като бухалки, с твърде тесен блейзър, който не прикриваше могъщото му и набито тяло. Първия път, като го видях, насочваше към мен пистолета си. Беше и първият човек изобщо, който ме заплашваше с оръжие. Влезе в живота ми в сряда, 18 юни 2008 година, в деня, когато истински започнах да разследвам убийството на Нола Келерган и Дебора Купър. Онази сутрин, след почти четирийсет и осем часа, прекарани в Гуз Коув, реших, че е време да огледам трапа, зейнал на двайсет метра от къщата, дотогава се бях задоволявал да го наблюдавам отдалече. След като се промъкнах под полицейските ленти, дълго оглеждах терена, който добре познавах. Проливът Гуз Коув бе ограден от плаж и крайбрежна гора и нямаше нито бариера, нито забрана за преминаване във вътрешността на едноименната местност и в парцела на Хари. Всеки можеше да влезе и излезе и често се виждаха тръгнали на разходка хора, които вървяха по плажа или прекосяваха гората. Трапът се намираше на едно обрасло с трева място над океана, между терасата на къщата и гората. Като стигнах там, в главата ми забръмчаха хиляди въпроси. Питах се главно колко ли часове съм прекарал на тази тераса, в кабинета на Хари, докато тялото на момичето е спяло под земята. Направих снимки с мобилния си телефон, опитвайки се да си представя разложените останки, открити от полицията. Обсебен от мястото на престъплението, не усетих заплашителното присъствие зад себе си. Като се обърнах, за да заснема терасата, видях на няколко метра мъж, насочил към мен револвера си. Изкрещях:

- Не стреляйте! Не стреляйте, за бога! Аз съм Маркъс Голдман! Писател съм!

Той веднага свали оръжието си.

- Вие сте Маркъс Голдман?

Прибра пистолета в окачения на колана му кобур и тогава забелязах, че носи значка.

- Вие сте полицай? - попитах.

- Сержант Пери Гахалоуд. От Криминалния отдел на щатската полиция. Какво правите тук? Това е местопрестъпление.

- Често ли насочвате към хората желязото си? Ами ако бях от федералната полиция? Добре щяхте да се наредите! Веднага щях да ви уволня.

Той се разсмя.

- Вие? Ченге? От десет минути ви наблюдавам как стъпвате на пръсти, за да не си изцапате мокасините. А и федералните не надават викове, когато видят оръжие, ами вадят своето и стрелят по всичко, дето мърда.

- Помислих ви за бандит.

- Защото съм чернокож?

- Не, защото приличате на бандит. Индианска вратовръзка ли носите?

- Да.

- Демоде е.

- Ще ми кажете ли какво правите тук?

- Живея тук.

- Как така живеете тук1

- Приятел съм на Хари Куебърт. Помоли ме да наглеждам къщата, докато го няма.

- Вие сте луд! Хари Куебърт е обвинен в двойно убийство, къщата е обискирана и достъпът до нея е забранен! Ще ви закопчая, мой човек.

- Къщата не е запечатана.

Той се позамисли, после отговори:

- Не ми хрумна, че някакъв неделен писател ще се самонастани вътре.

- Трябваше да ви хрумне. Макар да е трудно упражнение за полицай.

- Все пак ще ви закопчая.

- Юридически пропуск! - извиках аз. - Няма печати, няма забрана! Оставам тук. В противен случай ви давам под съд, задето сте ме заплашили с оръжие. И искам милиони обезщетение. Всичко съм заснел.

- Това май е номер на Рот! - въздъхна Гахалоуд.

- Аха.

- Пфу! Ама че дявол! Би качил собствената си майка на електрическия стол, за да оневини клиента си.

- Юридически пропуск, сержант. Надявам се, че не ми се сърдите.

- Напротив. Но тъй или инак, къщата вече не ни интересува. Обаче ви забранявам да преминавате полицейските ленти. Не знаете ли да четете? Пише: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ.

Възвърнал самообладанието си, аз изтупах ризата си и направих няколко крачки към трапа.

- Представете си, сержант, аз също разследвам - обясних много сериозно. - По-добре ми кажете какво знаете за случая.

Той пак прихна.

- Да не би да сънувам? Вие разследвате? Ама че новина. Впрочем дължите ми петнайсет долара.

- Петнайсет долара ли? И защо?

- Толкова ми струва книгата ви. Четох я миналата година. Много слаба книга. Несъмнено най-слабата, която съм чел през живота си. Бих искал да ми върнете парите.

Погледнах го право в очите и казах:

- Вървете на майната си, сержант.

И тъй като крачех, без да гледам пред себе си, паднах в трапа. И отново се разкрещях, защото се бях озовал там, където е била мъртвата Нола.

- Ама вие сте невъзможен! - извика Гахалоуд от върха на изкопа.

След което ми протегна ръка и ми помогна да се изкача. Отидохме да седнем на терасата и понечих да му дам парите, но имах само банкнота от петдесет долара.

- Можете ли да ми върнете? - попитах.

- Не.

- Задръжте ги тогава.

- Благодаря, писателче.

- Вече не съм писател.

Бързо щях да разбера, че сержант Гахалоуд е грубоват и упорит като магаре. Въпреки това след малко навивки ми разказа, че в деня, когато са открили трупа, е бил дежурен и се озовал сред първите около дупката.

- Имаше човешки останки и една кожена чанта. Отвътре беше изписано името на Нола Келерган. Отворих я и намерих ръкопис в сравнително добро състояние. Предполагам, че кожата е запазила хартията.

- Откъде знаехте, че този ръкопис е на Хари Куебърт?

- В момента не знаех. Показах му го в залата за разпити и той веднага го разпозна. След това, разбира се, проверих. Съответства дума по дума на книгата му „Произходът на злото“, издадена през седемдесет и шеста, по-малко от година след драмата. Странно съвпадение, не мислите ли?

- Фактът, че е написал книга за Нола, не доказва, че я е убил. Той твърди, че ръкописът е изчезнал и че Нола понякога отнасяла текстовете му.

- Намерихме останките на момичето в градината му. С ръкописа на книгата му. Докажете ми, че е невинен, писателче, и ще си променя мнението.

- Бих искал да видя ръкописа.

- Невъзможно. Ръкописът е веществено доказателство.

- Но нали ви казах, че и аз разследвам - настоях.

- Вашето разследване не ме интересува, писателче. Ще получите достъп до досието веднага щом Куебърт се яви пред голямото жури.

Реших да му покажа, че не съм любител и че аз също знам това-онова за случая.

- Говорих с Травис Дон, сегашният шеф на полицията в Орора. Изглежда, че след изчезването на Нола са имали следа - водачът на черен шевролет „Монте Карло“.

- В течение съм - отвърна Гахалоуд. - И я познайте, Шерлок Холмс: Хари Куебърт е имал черен шевролет „Монте Карло“.

- Откъде знаете за шевролета?

- Прочетох тогавашния доклад.

Замислих се за миг и казах:

- Момент, сержант. Като сте толкова хитър, обяснете ми защо Хари би садил цветя там, където е заровил Нола?

- Въобразявал си е, че градинарите няма да копаят надълбоко.

- В това няма никаква логика и вие го знаете. Хари не е убил Нола Келерган.- Откъде сте толкова сигурен?

- Той я е обичал.

- Всички така разправят на процеса: „Прекалено много я обичах, затова я убих“. Когато обичаш, не убиваш.

С тези думи Гахалоуд стана от стола си, за да ми покаже, че е приключил с мен.

- Вече си тръгвате, сержант? Но разследването ни едва започва.

- Разследването ни? Моето разследване, искате да кажете.

- Кога ще се видим пак?

- Никога, писателче, никога.

И той си тръгна, без да се сбогува.

Ако Гахалоуд не ме вземаше на сериозно, то с Травис Дон нещата не стояха така. Потърсих го малко по-късно в полицейското управление в Орора, за да му предам анонимната бележка, която бях открил предишната вечер.

- Дойдох, за да ти покажа ето това. Намерих го в Гуз Коув - казах аз и сложих листчето на бюрото му.

Той го прочете.

- Прибирай се у вас, Голдман? Откога е?

- От снощи. Бях отишъл да се поразходя на плажа. Като се върнах, бележката беше закачена на рамката на входната врата.

- И сигурно нищо не си видял...

- Нищо.

- За първи път ли се случва?

- Да. Но пък само от два дни съм тук.

- Ще заведа жалбата ти, за да отворя досие. Трябва да внимаваш, Маркъс.

- Все едно че чувам майка ми.

- Не, говоря сериозно. Не подценявай емоционалния отзвук на тази история. Мога ли да задържа писмото?

- Твое е.

- Благодаря. Какво друго мога да направя за теб? Предполагам, че не си дошъл тук само за да ми дадеш бележката.

- Бих желал да дойдеш с мен в Сайд Крийк, ако имаш време. Искам да видя мястото, където се е случило всичко.

Травис не само прие да ме закара в Сайд Крийк, но ме заведе и на пътешествие във времето, върна ме трийсет и три години назад. Качихме се на патрулната му кола и поехме по маршрута, който самият той бе изминал, когато се отзовал на първото обаждане на Дебора Купър. Тръгнахме от Орора по път № 1 по крайбрежието в посока Мейн, минахме покрай Гуз Коув, после, след няколко мили, стигнахме до гората на Сайд Крийк и до кръстовището със Сайд Крийк Лейн, пътят, в чийто край е живяла Дебора Купър. Травис зави и скоро пристигнахме пред къщата, хубава дървена постройка, която гледаше към океана и бе заобиколена от гора. Беше великолепно място, но напълно изолирано.

- Не е променена - каза ми Травис, докато обикаляхме къщата. - Само е пребоядисана и е малко по-светла от преди. Останалото е точно каквото беше тогава.

- Кой живее тук сега?

- Една двойка от Бостън. Прекарват тук летните месеци. Идват през юли и си тръгват в края на август. През останалото време няма никой.

Травис ми показа задната врата, която водеше към кухнята, и подзе:

- Последния път, когато я видях жива, Дебора Купър стоеше пред тази врата. Началникът Прат току-що бе дошъл. Каза й да си стои кротко вкъщи и да не се безпокои, ние ще претърсим гората. Кой би могъл да си представи, че двайсет минути по-късно ще бъде убита с куршум в гърдите?

Докато говореше, Травис пое към гората. Разбрах, че иска да се върне на пътеката, по която бяха тръгнали с Прат преди трийсет и три години.

Последвах го и попитах:

- Какво стана с началника Прат?

- Пенсионира се. Все още живее в Орора, на Маунтън Драйв. Сигурно си го срещал. Як мъж, носи панталон за голф при всякакви обстоятелства.

Навлязохме навътре в гората. През гъстата растителност се виждаше плажът ниско долу. След четвърт час ходене Травис спря пред три високи прави бора.

- Тук беше - каза той.

- Тук беше кое?

- Тук открихме кръвта, кичурите руса коса и парчето червен плат. Беше жестоко. Завинаги съм запомнил това място. Сега има повече мъx по камъните, дърветата са пораснали, обаче за мен нищо не се е променило.

- Какво направихте след това?

- Разбрахме, че се е случило нещо сериозно, но не останахме тук, защото точно тогава се разнесе прословутият изстрел. Ужасно е, че нищо не можахме да видим. Искам да кажа, че сигурно бяхме минали близо до момичето и убиеца й... Не знам как ги бяхме пропуснали. Мисля, че я е криел в храстите и й е запушвал устата, за да не вика. Гората е огромна, не е трудно да останеш незабелязан. Предполагам че в даден момент е успяла да се изтръгне от хватката на нападателя си и е изтичала до къщата да помоли за помощ. Той я е последвал и се е отървал от леля Купър.

- Значи, когато чухте изстрела, незабавно се върнахте в къщата.

Тръгнахме обратно към къщата.

- Всичко е станало в кухнята - каза Травис. - Нола пристига от гората и моли за помощ. Леля Купър я приютява, после отива в дневната, за да повика полицията и да съобщи, че момичето е при нея. Знаех, че телефонът е в дневната, защото самият аз го бях използвал половин час преди това, за да се обадя на началника Прат. Докато тя говори по телефона, нападателят прониква в кухнята, за да отвлече Нола, но в този момент се появява Купър и той я застрелва. После хваща Нола и я довлича до колата си.

- Къде е била колата?

- На път № 1, там, където пътят минава покрай проклетата гора Ела, ще ти покажа.

Отново отидохме в гората, обаче Травис уверено ме поведе в дуга посока и скоро излязохме на път № 1.

- Черният шевролет беше ето тук. По онова време храстите покрай пътя не бяха прочистени и колата не се виждаше.

- Откъде знаехте, че е минал точно оттам?

- Имаше следи от кръв от къщата до тук.

- А колата?

- Изчезна. Както ти казах, един от заместниците на шерифа идвал като подкрепление по този път и случайно я забелязал. Организирахме преследване, поставихме заграждения в цялата област, но ни се измъкна.

- Как е успял убиецът да се провре през дупките на мрежата?

- И аз бих искал да знам и трябва да кажа, че от трийсет и три години насам си задавам много въпроси по този случай. Знаеш ли, всеки ден, когато се качвам в колата си, се питам какво щеше да стане, ако бяхме пипнали скапания шевролет. Може би щяхме да спасим малката...

- Значи, мислиш, че е била вътре?

- Сега, когато намерихме тялото й на две мили от тук, бих казал, че със сигурност е била вътре.

- И мислиш, че Хари е карал черния шевролет?

Той сви рамене.

- Да кажем, че с оглед на неотдавнашните събития, не виждам кой друг би могъл да бъде.

Бившият шеф на полицията Гарет Прат, с когото се срещнах същия ден, изглежда, беше на същото мнение като някогашния си подчинен относно вината на Хари. Прие ме в двора си, носеше панталон за голф. След като ни поднесе по едно питие, жена му Ейми се направи, че се занимава със саксиите си, за да слуша разговора ни, което впрочем не криеше, тъй като коментираше думите на мъжа си.

- Вече сме се виждали, нали? - попита Прат.

- Да, често идвам в Орора.

- Това е онзи мил младеж, дето написа онази книга - поясни жена му.

- Не сте ли онзи, дето написа една книга? - повтори той.

- Да, аз съм - отвърнах.

- Гарет, току-що ти го казах - сопна му се Ейми.

- Скъпа не ни прекъсвай, ако обичаш. На мен ми е дошъл на гости, много благодаря. Е, господин Голдман, на какво дължа удоволствието от посещението ви?

- Честно казано, опитвам се да отговоря на някои въпроси, които си задавам за убийството на Нола Келерган. Говорих с Травис Дон, който ми спомена, че навремето сте подозирали Хари.

- Така е.

- Въз основа на какво?

- Няколко неща привлякоха вниманието ни. Главно бягството на убиеца, което подсказваше, че е местен жител. Трябва прекрасно да познаваш нашия край, за да изчезнеш така, при положение че всички полицаи от областта са на бойна нога. А и черният шевролет. Ясно ви е, че направихме списък на всички собственици на този модел от областта. Сред тях единствен Куебърт нямаше алиби.

- Но в крайна сметка не тръгнахте по тази следа.

- Не защото освен историята с колата нямахме никаква истинска улика срещу него. И много бързо го извадихме от списъка на заподозрените. Откриването на останките на горкото момиче в градината му доказва, че сме сбъркали. Невероятна работа, винаги съм изпитвал симпатия към този човек. Може би затова съм сгрешил в оценката си. Винаги е бил толкова чаровен, дружелюбен, убедителен... Искам да кажа, самият вие, господин Голдман, който, доколкото разбирам, го познавате добре, сега, когато знаете за момичето в градината, не се ли сещате за нещо, което да е направил или казал някога и което би могло да пробуди и най-малкото подозрение?

- Не, началник. He се сещам за нищо.

Като се върнах в Гуз Коув, видях зад полицейските ленти хортензиите, захвърлени край трапа. Отидох в пристройката, която служеше за гараж, и взех една лопата. След което влязох в забранената зона, оформих малка леха във влажната пръст и засадих цветята.

*

30 август 2002 г.

- Хари?

Беше шест часът сутринта. Той седеше на терасата на Гуз Коув с чаша кафе в ръка. Обърна се.

- Маркъс? Целият сте потен. Не ми казвайте, че вече сте ходили да тичате.

- Напротив. Изтичах си осемте мили.

- В колко часа сте станали?

- Рано. Спомняте ли си как преди две години, като започнах да идвам тук, ме карахте да ставам призори? Оттогава привикнах. Когато стана рано, светът ми принадлежи. А вие какво правите навън?

- Наблюдавам, Маркъс.

- Какво наблюдавате?

- Виждате ли онази полянка между боровете точно над плажа? Отдавна искам да направя нещо от нея. Това е единствената част от малкото ми имение, която е равна и става за градинка. Искам да бъде хубаво местенце с две пейки и метална маса, а наоколо да засадя хортензии. Много хортензии.

- Защо хортензии?

- Познавах един човек, който ги харесваше. Бих искал да засадя масив от хортензии, за да си спомням винаги за нея.

- Говорите за някоя, която сте обичали?

- Да.

- Изглеждате натъжен, Хари.

- Не обръщайте внимание.

- Хари, защо никога не ми говорите за любовния си живот?

- Защото няма какво да се говори. По-скоро гледайте. Или не, затворете очи! Да, добре ги затворете, така че никаква светлина да не преминава през клепачите ви. Виждате ли сега? Павирания път, който тръгва от терасата и води до хортензиите. И двете пейки, и океана, и прекрасните цветя. Какво по-хубаво от това, да съзерцаваш едновременно океана и хортензиите? Има дори малко фонтанче със статуя в средата. Ако остане място, ще завъдя вътре шарени японски шарани.

- Риби? Няма да издържат и един час, чайките ще ги излапат.

Той се усмихна.

- Чайките имат право да вършат каквото си искат тук, Маркъс. Но сте прав. Няма да слагам шарани във фонтана. Идете да вземете един топъл душ, преди да сте хванали пневмония или друга някаква гадория, та родителите ви да си кажат, че не се грижа за вас. Аз ще приготвя закуската. Маркъс...

- Да, Хари?

- Ако бях имал син...

-Знам, Хари. Знам.

*

В четвъртък сутринта на 19 юни 2008 година отидох в Сий Сайд Мотел. Лесно го намерих - от Сайд Крийк Лейн продължих направо но път № 1, карах четири мили на север и нямаше как да пропусна огромната табела, на която пишеше:

Сий САЙД МОТЕЛ - и РЕСТОРАНТ

от 1960 г.

Мястото, където Хари бе чакал Нола, все още съществуваше. Вероятно бях минавал покрай него стотици пъти, но не му бях обръщал внимание. А и какви причини имах да го правя преди днешния ден? Беше дървена къща с червен покрив, заобиколена от розова градина. Отзад се простираше гората. Всички стаи на партера гледаха към паркинга. До стаите на горния етаж се стигаше по външна стълба.

Според служителя на рецепцията, когото разпитах, заведението почти не се бе променило от построяването му насам, само стаите бяха обзаведени в по-модерен стил и към главната сграда бе пристроен ресторант. За да подкрепи думите си, той извади един албум отпреди четирийсет години и ми показа снимки от онова време.

- Защо толкова се интересувате от мотела? - попита ме накрая.

- Защото издирвам едно много важно сведение - отвърнах.

- Слушам ви.

- Бих искал да знам дали някой е спал тук, в стая № 8, през нощта в събота, трийсети август, срещу неделя, трийсет и първи август, седемдесет и пета година.

Той се разсмя.

- Седемдесет и пета? Вие сериозно ли? Откакто въвеждаме данните от регистъра в компютъра, можем да се върнем две години назад максимум. Мога да ви кажа кой е спал там на трийсети август две хиляди и шеста година, ако желаете. Примерно, защото това е информация, която нямам право да разкривам, естествено.

- Значи, няма никакъв начин да разбера?

- Освен регистъра пазим само електронните адреси на абонатите на рекламния ни вестник. Желаете ли да го получавате?

- Не, благодаря. Бих искал да видя стая осем, ако е възможно.

- Не можете да я видите. Но е свободна. Искате ли да я наемете за една нощ? Ще ви струва сто долара.

- На таблото ви пише, че всички стаи са по седемдесет и пет долара. Знаете ли какво, ще ви дам двайсет долара, вие ще ми покажете стаята и всички ще са доволни.

- Не сте особено сговорчив. Но добре, приемам.

Стая № 8 беше на първия етаж. Най-обикновена стая с легло, минибар и телевизор, малко бюро и баня.

- Защо ви интересува толкова тази стая? - попита ме служителят.

- Сложно е. Един приятел твърди, че е прекарал тук една нощ преди трийсет и три години. Ако е вярно, ще означава, че не е извършил това, в което го обвиняват.

- А в какво го обвиняват?

Не отговорих и попитах:

- Защо заведението се нарича „Сий Сайд“? Няма дори изглед към морето.

- Няма, но една пътека води към плажа, през гората. Написано е в проспекта. Ама на клиентите им е все тая. Тези, които отсядат тук, не ходят на плажа.

- Искате да кажете, че например може да се тръгне покрай морето от Орора и да се стигне до тук?

- На теория, да.

Прекарах останалата част от деня в градската библиотека да се ровя в архивите и да възстановявам миналото. В това упражнение Ърни Пинкас ми бе изключително полезен. Не си пожали времето и много ми помогна.

Според тогавашните вестници в деня на изчезването никой не видял нито Нола да бяга, нито някой скитник да броди в близост до къщата. За всички това изчезване си оставало голяма мистерия, която убийството на Дебора Купър още повече задълбочило. Все пак през онзи ден някои свидетели, главно съседи, дочули шумове и викове от дома на Келерганови, докато други смятали, че става дума за музика, каквато пасторът редовно слушал, усилвайки звука на грамофона до максимум. Проверката на „Орора Стар“ показала, че бащата Келерган работел в гаража си и че когато работел, винаги слушал музика. Надувал звука, за да заглуши шума от инструментите си, като смятал, че хубавата музика, дори да е много силна, е по-добра от шума на чука. Но ако дъщеря му е викала за помощ, може да не е чул нищо. Според Пинкас Келерган не можел да си прости, че е пуснал музиката толкова силно. Оттогава не излизал от семейния дом на Теръс Авеню, където живеел изолирано, и с риск да оглушее, слушал все същата плоча все така силно, сякаш за да се накаже. От двамата родители Келерган останал само той. Майката, Луиза, била починала отдавна. Вечерта, когато се разбрало, че изкопаните останки са на малката Нола, журналистите обсадили стария Дейвид Келерган. „Беше много тъжна сцена - каза ми Пинкас. - Той промълви нещо от рода на: „Значи, е мъртва... Дълго време пестях, за да мога да я изпратя да следва в университета“. И представете си, на другия ден пет фалшиви Ноли позвъниха на вратата му. За мангизите. Горкият човек напълно излезе от релси. В безумно време живеем, Маркъс. Човечеството съвсем се е побъркало. Така мисля.“

- А бащата често ли слушаше музика на макс? - попитах.

- Да, непрекъснато. Знаеш ли, по повод на Хари... Вчера в града срещнах леля Куин.

- Леля Куин?

- Да, бившата собственичка на „Кларкс“. Тя разправя наляво и надясно, че винаги е знаела, че Хари си пада по Нола. Казва, че по онова време имала неоспоримо доказателство за това.

- Какво доказателство?

- Нямам представа. Имаш ли вести от Хари?

- Утре ще го видя.

- Поздрави го от мен.

- Ако искаш, можеш да го посетиш. Това ще го зарадва.

- Не съм съвсем сигурен, че искам.

Знаех, че седемдесет и пет годишният Пинкас, пенсионер, работил в текстилна фабрика в Конкорд, не беше следвал и съжаляваше, че не е успял да задоволи любовта си към книгите извън функцията си на библиотекар на доброволни начала. Затова беше безкрайно признателен на Хари, че му е позволил да посещава безплатно лекциите по литература в Бъроуския университет. Винаги бях смятал, че ще му оказва безрезервна подкрепа, но ето че сега проявяваше резерви към приятеля ми.

- Знаеш ли - каза ми той, - Нола беше толкова специално момиче, нежно, мило. Всички тук я обичахме. Беше ни като дъщеря. Така че как е могъл Хари... Искам да кажа, дори да не я е убил, той е написал тази книга за нея! Мамка му! Тя бе на петнайсет години! Беше дете! Толкова да я обича, че да напише книга за нея? Любовен роман! Женен съм от петдесет години и никога не съм имал нужда да пиша книга за жена си.

- Но тази книга е шедьовър.

- Тази книга е сатанинска. Извратена книга. Впрочем аз изхвърлих екземплярите, които имах тук. Хората са прекалено разстроени.

Въздъхнах, без да отговарям. Не исках да споря с него. Само попитах:

- Ърни, дали бих могъл да поръчам да ми изпратят един пакет тук, в библиотеката?

- Пакет ли? Разбира се. Защо?

- Помолих чистачката ми да вземе нещо важно от къщи и да ми го изпрати по куриер. Но предпочитам да го доставят тук. Не съм често в Гуз Коув и пощенската кутия прелива от гадни писма, които дори вече не прибирам... Тук поне съм сигурен, че ще пристигне.

Пощенската кутия в Гуз Коув добре показваше докъде е стигнала репутацията на Хари - след като му се бе възхищавала, сега цяла Америка го оплюваше и го засипваше с обидни писма. Вихреше се най-големият скандал в историята на издателската дейност - романът „Произходът на злото“ изчезна от лавиците на библиотеките и от учебните програми, „Бостън Глоуб“ прекрати едностранно сътрудничеството си с автора. Колкото до административния съвет на Бъроуския университет, той бе решил да го уволни незабавно. Вестниците не се колебаеха да го представят като сексуален хищник. Хари стана тема на всички разговори. Рой Барнаски надушваше търговска възможност, която в никакъв случай не беше за изпускане, държеше на всяка цена да издаде книга за тази история. И тъй като Дъглас не успяваше да ме убеди, накрая ми телефонира лично, за да ми даде малък урок по пазарна икономика.

- Читателите искат тази книга - обясни ми. - Чуйте, долу пред сградата са се събрали фенове, които скандират името ви.

Той включи високоговорителя и след като явно им бе направил знак, асистентките му взеха да се дерат: Голд-ман! Голд-ман! Голд-ман!

- Това не са фенове, Рой, това са асистентките ви. Здрасти, Мариса.

- Здравейте, господин Маркъс - отвърна Мариса.

Барнаски отново взе слушалката.

- Добре де, помислете малко, Голдман. Ще издадем книгата през есента. Успехът е гарантиран! Месец и половина ще ви стигне ли?

- Месец и половина ли? Две години ми трябваха, за да напиша първата ми книга. Впрочем нямам представа какво изобщо бих могъл да напиша. Още никой не знае какво се е случило.

- Чуйте, мога да ви доставя писатели призраци⁵, за да върви по-бързо. Освен това не е нужно да е голяма литература. Хората просто искат да знаят какво е правил Куебърт с малката. Задоволете се да изложите фактите. Да има съспенс, ужас и малко секс, разбира се.

- Секс ли?

- Хайде, Голдман, няма да ви уча на занаята. Кой би купил книга, в която няма неприлични сцени между старец и седемгодишно момиче? Ето какво искат хората. Дори ако книгата стане слаба, ще продадем тонове. А това е най-важното, не е ли така?

- Хари е бил на трийсет и четири години, Нола на петнайсет!

- Не издребнявайте... Ако напишете тази книга, ще анулирам предишния договор и ще ви дам аванс от половин милион долара, за да ви се отблагодаря за сътрудничеството.

Отказах и Барнаски се ядоса.

- Добре тогава, Голдман, след като така се запъвате, и аз ще го направя. Чакам ръкописа ви точно след единайсет дни, в противен случай ще ви дам под съд и ще ви разоря!

И тресна слушалката. Малко по-късно, докато пазарувах в супера на главната улица, ми се обади Дъглас, очевидно вдигнат под тревога от самия Барнаски, и се зае отново да ме убеждава.

- Марк, не можеш да се правиш на интересен - каза ми той. - Напомням ти, че Барнаски те е хванал за топките! Предишният ти договор е още валиден и единственият начин да го анулираш е да приемеш предложението. Освен това тази книга ще тласне напред кариерата ти. Аванс от половин милион... Има и по-лоши неща в живота, какво ще кажеш?

- Барнаски ме кара да напиша нещо скандално! И дума не може да става! Не искам такава книга, няма да издам някакъв боклук, написан за няколко седмици. Хубавите книги изискват време.

- Но това са модерни методи за постигане на големи тиражи! Днес няма писатели, които блеят и чакат вдъхновението да им падне от небето. От твоята книга още не съществува и един ред, а читателите вече я разграбват, защото искат всичко да знаят. При това веднага. Пазарният ти шанс е ограничен - наесен ще има президентски избори и кандидатите сигурно ще издадат книги, които ще заемат цялото медийно пространство. Всички вече говорят за книгата на Барак Обама, можеш ли да си представиш?

Вече нищо не можех да си представя. Платих покупките си и се върнах при колата, която бях паркирал на улицата. Тогава намерих пъхнато под една от чистачките листче с онова същото послание:

Прибирай се у вас, Голдман.

Огледах се - никой. Няколко души седяха на терасата на близкото кафене, явно клиенти, излезли от супера. Кой ме следеше? Кой не искаше да разследвам смъртта на Нола Келерган?

На другия ден след този нов инцидент, в петък, 20 юни, отидох да видя Хари в затвора. Преди да изляза от Орора, се отбих в библиотеката, където пакетът ми току-що бе пристигнал.

- Какво е това? - попита любопитно Пинкас с надеждата, че ще го отворя пред него.

- Един инструмент, от който имам нужда.

- Инструмент за какво?

- Инструмент за работа. Благодаря, че го прие, Ърни.

- Чакай, няма ли да пиеш едно кафе? Тъкмо съм направил. Искаш ли ножица да отвориш пакета?

- Благодаря, Ърни. Следващия път с удоволствие. Сега трябва да тръгвам.

Като пристигнах в Конкорд, реших да мина през щатската полиция, да намеря сержант Гахалоуд и да изложа пред него няколкото хипотези, които бях изградил след кратката ни среща.

Щабквартирата на щатската полиция на Ню Хампшър, където бе и седалището на Криминалния отдел, беше голяма сграда от червени тухли, която се намираше на Хейзън Драйв 33, в центъра на Конкорд. Беше почти тринайсет часът. Информираха ме, че Гахалоуд е отишъл да обядва, и ме помолиха да го изчакам в коридора на една пейка, до маса, на която имаше кафе машина и списания. Когато дойде след около час, той изглеждаше навъсен.

- Вие ли сте? - избухна, като ме видя. - Обаждат ми се, казват ми: Пери, побързай, един тука те чака от близо час, и аз не си дояждам, за да дойда да видя какво става, защото може да е важно, и попадам на писателчето!

- Не ми се сърдете. Казах си, че зле започнахме и че може би...

- Мразя ви, писателче, така да знаете. Жена ми прочете книгата ви. Намира ви за красив и интелигентен. Главата ви на задната корица се кипри на нощното й шкафче от седмици. Живеете в спалнята ни! Спите с нас! Вечеряте с нас! Бяхте с нас на почивка! Къпахте се с жена ми! Всичките й приятелки й се присмиват! Отровихте живота ми!

- Женен ли сте, сержант? Чудна работа, толкова сте неприятен! Бих се заклел, че нямате семейство.

Той яростно заби глава в двойната си брадичка.

- Исусе Христе, какво искате? - излая.

- Да разбера.

- Много амбициозно от страна на тип като вас.

- Знам.

- Оставете полицията да си върши работата, ясно ли е?

- Трябва ми информация, сержант. Обичам всичко да знам, болен съм на тази тема. Имам тревожен темперамент и изпитвам потребност всичко да контролирам.

- Ами контролирайте себе си!

- Можем ли да отидем в кабинета ви?

- Не.

- Само ми кажете дали Нола наистина е умряла на петнайсет години.

- Да. Анализът на костите го потвърди.

- Значи, е била отвлечена и убита по едно и също време?

- Да.

- Но тази чанта... Защо е била погребана с чантата?

- Нямам представа.

- Щом е имала чанта, значи, можем да кажем, че е избягала от къщи?

- Ако си приготвяте чанта, за да бягате, ще я напълните с дрехи, не е ли така?

- Именно.

- А вътре беше само онази книга.

- Една точка за вас - признах. - Интелектът ви ми взема акъла. Тази чанта обаче...

Той ме прекъсна.

- Не трябваше да ви казвам за чантата онзи ден. Не знам какво ме прихвана.

- И аз не знам.

- Дожаляло ми е, предполагам. Да, това е. Съжалих ви, с вашия нещастен вид и с калните обувки.

- Благодаря. Ако може да си позволя още нещо: какво ще кажете за аутопсията? Впрочем казва ли се аутопсия за скелет?

- Нямам представа.

- Дали съдебномедицински оглед не би бил по-правилният термин?

- Не ми пука за правилния термин. Това, което мога да ви кажа, е, че са й разбили главата! Разбили! Бам! Бам!

Тъй като придружи тези думи с жестове, имитирайки удари с бухалка, попитах:

- Значи, с бухалка?

- Абе, нямам представа, досаднико!

- Жена? Мъж?

- Какво?

- Не би ли могла жена да нанесе такива удари? Защо непременно да е мъж?

- Защото една тогавашна очевидка, Дебора Купър, със сигурност е видяла мъж. Хубаво, разговорът ни свърши, писателче. Прекалено много ме дразните.

- Но вие какво мислите за тази история?

Той извади от портфейла си семейна снимка.

- Имам две дъщери, писателче. На четиринайсет и седемнайсет години. Не мога да си представя да изживея това, което е изживял бащата Келерган. Искам истината. Искам справедливост. Справедливостта не е сбор от прости факти, тя е много по-сложна работа. Така че ще продължа да разследвам. Ако открия доказателство за невинността на Куебърт, вярвайте ми, ще бъде освободен. Но ако е виновен, бъдете сигурен, че няма да оставя Рот да изиграе пред съдебните заседатели някое от ония представления, с които освобождава престъпниците. Защото това няма да е правосъдие.

Зад фасадата на агресивен бизон Гахалоуд криеше философия, която ми харесваше.

- Всъщност вие сте свестен човек, сержант. Да купя мекици и да продължим да си бъбрим?

- Не искам мекици, искам да се разкарате от тук, имам работа.

- Но вие трябва да ми обясните как се провежда разследване. Аз не умея да разследвам. Какво трябва да правя?

- Довиждане, писателче. Нагледах ви се, ще ми стигне до края на седмицата. Може би дори до края на живота.

Бях разочарован, че не ме взема на сериозно, и не настоях. Подадох му ръка за сбогуване, той само дето не ми счупи кокалчетата с яките си пръсти, и си тръгнах. Но като стигнах до паркинга, го чух да ме вика: „Писателче!“. Обърнах се и го видях да мъкне едрото си туловище към мен.

- Писателче - каза ми, като ме настигна задъхан, - добрите ченгета не се интересуват от убиеца... А от жертвата. За жертвата трябва да си задавате въпроси. Започнете от началото, отпреди убийството. Не от края. Грешите, като се съсредоточавате върху убийството. Трябва да се запитате коя е била жертвата. Запитайте се коя е била Нола Келерган.

- А Дебора Купър?

- Ако питате мен, всичко е свързано с Нола. Дебора Купър е била съпътстваща жертва. Открийте коя е Нола. Тогава ще разберете кой е убил и нея, и леля Купър.

Коя е била Нола Келерган? Точно този въпрос смятах да задам на Хари, когато отидох в щатския затвор. Той не изглеждаше добре. Притесняваше се за съдържанието на шкафчето си във фитнес залата.

- Всичко ли намерихте? - попита ме, без дори да ме поздрави

- Да.

- И всичко изгорихте?

- Да.

- И ръкописа?

- И ръкописа.

- Защо не ми потвърдихте, че сте го направили? Умирах от безпокойство! И къде бяхте през последните два дни?

- Водих си разследването. Хари, защо тази кутия се намираше в шкафчето ви във фитнес залата?

- Знам, че ще ви се стори странно. След престоя ви в Орора през март се уплаших някой друг да не я намери. Казах си, че всеки може да попадне на нея - нахален посетител, чистачката... Реших, че е по-благоразумно да скрия спомените си другаде.

- Да ги скриете? Но това ви прави виновен. И този ръкопис... На „Произходът на злото“ беше, нали?

- Да. Най-първата версия.

- Познах текста. На корицата нямаше заглавие.

- Заглавието измислих по-късно.

- Искате да кажете, след изчезването на Нола?

- Да. Но да не говорим за този ръкопис, Маркъс. Той е прокълнат, привлякъл е само зло. Доказателството - Нола е мъртва, аз съм в затвора.

Спогледахме се мълчаливо. Оставих на масата пластмасовата торба, в която бях пъхнал моя пакет.

- Какво е това? - попита Хари.

Без да отговоря, извадих един минидиск рекордер и го сложих пред него.

- Маркъс, по дяволите, какво правите? Не ми казвайте, че сте запазили тази сатанинска машинка...

- Напротив, пазих я като зеницата на окото си.

- Махнете я от тук, чувате ли?

- Не се заяждайте, Хари.

- Но какво смятате да правите с това нещо?

- Искам да ми разкажете за Нола, за Орора, за всичко. За лятото на седемдесет и пета година, за книгата ви. Нужно е да знам. Истината, Хари, все трябва да е някъде.

Той тъжно се усмихна. Включих рекордера и го оставих да говори. Хубава сцена беше - в затворническата стая за свиждания, където, насядали около пластмасовите маси, съпрузи се срещаха с жените си, бащи с децата си, аз се срещах със стария си учител, който ми разказваше своята история.

През онази вечер хапнах рано, по пътя към Орора. След което, тъй като нямах желание да се връщам веднага в Гуз Коув и да се озова сам в огромната къща, дълго карах покрай брега. Денят преваляше, океанът блещукаше. Всичко беше великолепно. Преминах покрай Сий Сайд Мотел, покрай гората на Сайд Крийк, поех по Сайд Крийк Лейн, задминах Гуз Коув, прекосих Орора и стигнах до плажа на Гранд Бийч. Дълго вървях покрай водата, после седнах на едрия пясък и се загледах в настъпващия мрак. Светлините на Орора танцуваха в огледалото на вълните, водните птици надаваха остри викове, славеи пееха в околните храсти, от време на време прозвучаваха сирените на фаровете. Включих рекордера и в тъмнината се разнесе гласът на Хари.

Плажа на Гранд Бийч знаете ли го, Маркъс? Той е първият в Орора, като идвате от Масачусетс. Понякога ходя там привечер и гледам светлините на града. И си мисля за всичко, което се случи преди повече от трийсет години. На този плаж спрях в деня, когато пристигнах в Орора. Беше двайсети май седемдесет и пета. Бях на трийсет и четири години. Идвах от Ню Йорк и бях решил да взема съдбата си в ръце - зарязах всичко, оставих работата си на преподавател по литература и изтеглих спестяванията си. Възнамерявах да се впусна в ново приключение - да се усамотя в Ню Ингланд и да напиша романа на мечтите си.

Първо мислех да наема къща в Мейн, но един брокер от Бостън ме убеди да избера Орора. Разказа ми за някаква приказна къща, която отговаряше точно на желанията ми - къщата в Гуз Коув. Влюбих се в нея в мига, в който я видях. Беше спокойно и диво убежище, без да е напълно изолирано, до Орора имаше само няколко мили. Градът също много ми хареса. Животът изглеждаше приятен, децата безгрижно играеха по улиците, престъпност нямаше никаква. Бе като място от пощенска картичка. Къщата в Гуз Коув надхвърляше финансовите ми възможности, но агенцията прие да платя на два пъти и аз си направих изчисленията - ако не харчех прекомерно, бих могъл да свържа двата края. А и имах предчувствието, че е добрият избор. Не грешах, след като това решение преобрази живота ми - книгата, която щях да напиша през онова лято, щеше да ме превърне в богат и известен човек.

Мисля, че в Орора най-много ми хареса специалният статут, на който скоро започнах да се радвам. В Ню Йорк бях гимназиален учител и анонимен писател, докато в Орора бях Хари Куебърт, дошъл от Ню Йорк, за да напише следващия си роман. Знаете ли, Маркъс, тази история със Знаменития, когато сте били в гимназията... Точно това ми се случи, като дойдох в Орора. Бях уверен в себе си млад човек, елегантен, хубавец, атлетичен, начетен, на всичкото отгоре наел великолепната къща в Гуз Коув. Макар да не ме знаеха по име, жителите на града ме възприеха като преуспял заради държането ми и заради къщата, в която заживях. Не им трябваше повече, за да си въобразят, че съм голяма нюйоркска звезда. Така за нула време се превърнах в човек с име. В Орора бях уважаваният писател, който

не можех да бъда в Ню Йорк. Доставих на градската библиотека няколко екземпляра от първата ми книга, които носех със себе си, и представете си, тази

жалка

купчина листове, пренебрегвана в Ню Йорк, бе приета с въодушевление в Орора. Годината беше седемдесет и пета. мястото - малък град в Ню Хампшър, който си търсеше причина да съществува много преди интернет и новите технологии и който откри в мен мечтаната местна звезда.

*

Прибрах се в Гуз Коув към двайсет и три часа. Като поех по тесния чакълест път към къщата, видях на светлината на фаровете силует на маскиран човек, който побягна към гората. Рязко натиснах спирачките изскочих от колата, разкрещях се и тъкмо да се спусна след натрапника, погледът ми бе привлечен от силна светлина - нещо гореше до къщата. Изтичах да проверя какво става. Гореше корветът на Хари. Пламъците бяха вече огромни и в небето се издигаше колона от пушек с остър мирис. Развиках се за помощ, но наоколо нямаше никой. Само гората. От горещината стъклата на корвета се пръснаха, капакът започна да се топи, пламъците станаха още по-буйни и взеха да облизват стените на гаража. Нищо не можех да направя, всичко щеше да изгори.

26.

Н–О–Л-А

(Орора, Ню Хампшър, събота, 14 юни 1975 г.)

- Ако писателите са толкова крехки същества, Маркъс, то е, защото могат да изпитват два вида емоционално страдание, тоест два пъти повече от нормалните човеци: любовна мъка и творческа мъка. Да пишеш книга, е, като да си влюбен в някого - може да бъде много мъчително.

ЗАПОВЕД

НА ВНИМАНИЕТО НА ПЕРСОНАЛА

Трябва да сте забелязали, че от една седмица Хари Куебъот всеки ден обядва в нашето заведение. Господин Куебърт е голям нюйоркски писател и следва да му се обръща специално внимание. Да се задоволяват исканията му по най-дискретния начин. Никога да не му се досажда.

Маса 1

7

му е резервирана до ново нареждане. Трябва винаги да е свободна за него.

Тамара Куин

Бутилката с кленов сироп наруши равновесието на подноса. Щом я постави отгоре му, и той се наклони. Като се опита да го задържи, девойката на свой ред изгуби равновесие, залитна и подносът падна на земята със страхотен трясък.

Хари подаде глава над барплота.

- Нола? Добре ли си?

Леко замаяна, тя отвърна:

- Да, да, аз...

Двамата огледаха пораженията, преди да избухнат в смях.

- Не се смейте, Хари - мило му се скара Нола. - Ако госпожа Куин научи, че пак съм изпуснала подноса, ще ми даде да разбера.

Той мина зад плота и клекна, за да й помогне да събере парчетата стъкло, разпръснати сред каша от горчица, майонеза, кетчуп, кленов сироп, масло, захар и сол.

- Боже мили - каза, - може ли някой да ми обясни защо от една седмица насам, щом поръчам нещо, ми носят всички подправки наведнъж?

- Заради заповедта - отвърна Нола.

- Заповед ли?

Тя посочи листа, залепен на стената. Хари се изправи и го отлепи с намерението да прочете написаното на глас.

- Недейте, Хари! Какво правите? Вие сте луд! Ако госпожа Куин научи...

- Не се безпокой, няма никой.

Беше седем часът сутринта. В „Кларкс“ още нямаше клиенти.

- Каква е тази заповед?

- На госпожа Куин.

- За кого?

- За всички от персонала.

Влязоха клиенти, като прекъснаха разговора им. Хари се върна на масата си, а Нола побърза да се заеме с работата си.

- Веднага ще ви опека други филийки, господин Куебърт - заяви тя тържествено и изчезна в кухнята.

Зад летящата врата постоя малко със замислен вид, после се усмихна - обичаше го. Влюбила се бе в него преди две седмици, когато през онзи ден на великолепен дъжд бе отишла да се разходи близо до Гуз Коув и го бе срещнала на плажа. Знаеше, че е влюбена. Усещането не можеше да се сбърка, нямаше друго такова. Чувстваше се различна, чувстваше се по-щастлива, дните й се струваха по-прекрасни. А когато той беше наоколо, сърцето й биеше по-силно.

След епизода на плажа се бяха засичали два пъти - пред универсалния магазин на главната улица и в „Кларкс“, където тя сервираше в събота. На всяка от срещите им между двамата бяха протичали необикновени флуиди. Той бе започнал да идва в „Кларкс“ всеки ден, за да пише, което накара Тамара Куин, съдържателката, да свика спешно събрание на „своите момичета“ - така наричаше сервитьорките - преди три дни в късния следобед. По този случай именно бе написала прословутата си заповед. „Госпожици - заяви тогава Тамара Куин на служителките си, които бе строила като войници, - сигурно сте забелязали, че големият нюйоркски писател Хари Куебърт идва тук всеки ден, което показва, че намира критериите за изисканост и качество, спазвани от нас, достойни за най-добрите заведения на Източния бряг. „Кларкс“ е заведение с висок стандарт - ние следва да сме на висотата на очакванията на най-взискателните ни клиенти. Тъй като някои от вас имат мозък не по-голям от грахово зърно, написах тази заповед, за да ви напомня как трябва да се отнасяте към господин Куебърт. Четете я, препрочитайте я, научете я наизуст! Смятам да правя изненадващи препитвания. Заповедта ще е закачена в кухнята и зад бара.“ След това Тамара Куин даде нарежданията си: в никакъв случай да не безпокоят господин Куебърт, той има нужда от спокойствие и концентрация. Да го обслужват така, че да се чувства като у дома си. Статистическите данни от предишните му посещения в „Кларкс“ показваха, че пие само черно кафе. Да му се сервира кафе, щом дойде, и нищо друго. Ако му трябва нещо, ако господин Куебърт огладнее, той ще си каже. Да не му досаждат и да не го подтикват да консумира, както са длъжни да правят с останалите клиенти. Ако си поръча нещо за ядене, да му занесат веднага всички подправки, за да не му се налага да си ги иска: горчица, кетчуп, майонеза, черен пипер, сол, масло, захар и кленов сироп. Големите писатели не бива да си искат каквото и да било - умът им трябва да е свободен, за да творят спокойно. Може би книгата, която пише, бележките, които си води в продължение на часове, седнал на едно и също място, са предвестници за появата на огромен шедьовър и нищо чудно скоро да заговорят за „Кларкс“ из цялата страна. И Тамара Куин се размечта, представяше си, че книгата ще създаде на ресторанта й онази известност, която би трябвало да има - с парите ще отвори второ заведение в Конкорд, после в Бостън, в Ню Йорк и във всички големи градове на крайбрежието чак до Флорида.

Минди, една от сервитьорките, поиска допълнителни обяснения.

- Но, госпожо Куин, как можем да сме сигурни, че гос’дин Куебърт иска само черно кафе?

- Сигурна съм и точка. В големите ресторанти важните клиенти не трябва да поръчват - персоналът познава навиците им. Ние голям ресторант ли сме?

- Да, госпожо Куин - отговориха служителките.

- Да, мамо - изблея Джени, защото й беше дъщеря.

- Да не ми викаш повече „мамо“ тук - обяви тогава Тамара. - Че ще заприличаме на селска гостилница.

- Че как да ти викам? - попита Джени.

- Няма да ми викаш, слушаш нарежданията ми и угоднически кимаш. Не е нужно да говориш. Ясно?

Джени поклати глава утвърдително.

- Ами да, ясно, мамо. Кимам, ето...

- А, много добре, скъпа. Виждаш ли колко бързо се учиш. Хайде, момичета, искам да видя угодническия ви вид. Ето така... Много добре. А сега кимнете. Ето така... От горе надолу. Много добре, ще речеш, „Шато Мармонт“.

Тамара Куин не беше единствената, която толкова се вълнуваше от присъствието на Хари Куебърт в Орора - целият град кипеше. Едни казваха, че той е голяма нюйоркска звезда, други потвърждаваха чутото, за да не минат за неосведомени. Ърни Пинкас, макар да бе изложил в градската библиотека няколко екземпляра от първия му роман, разправяше, че никога не е чувал за писателя Куебърт, само че никой не зачиташе мнението на фабричния работник, който нямаше представа от висшето нюйоркско общество. Освен това всички бяха съгласни, че кой да е не може да се настани във великолепната къща в Гуз Коув, където от години нямаше наематели.

Друга една тема възбуждаше умовете на девойките за женене и на родителите им - Хари Куебърт бе ерген. Беше сърце за завоюване - със своята известност, с интелектуалните си качества, богатството си и твърде приятната си физика той представляваше много желан бъдещ съпруг. Целият персонал в „Кларкс“ бързо разбра, че двайсет и четири годишната Джени Куин, хубава чувствена блондинка и бивша главна мажоретка от гимназията в Орора, си пада по Хари. Единствено Джени, която обслужваше клиентите всеки делничен ден, открито не спазваше заповедта на Тамара - тя се закачаше с него, непрекъснато му говореше, прекъсваше работата му и никога не му носеше всички подправки едновременно. Джени не работеше през почивните дни. В събота я заместваше Нола.

Готвачът натисна звънеца, откъсвайки Нола от размислите й - препечените филийки на Хари бяха готови. Тя постави чинията на подноса, после, преди да се върне в салона, намести златистата барета на косите си и гордо бутна вратата. От две седмици беше влюбена.

Занесе на Хари поръчката му. Заведението полека-лека се пълнеше.

- Добър апетит, господин Куебърт - каза му.

- Наричай ме Хари.

- Не тук - прошепна Нола. - Госпожа Куин не позволява.

- Нея я няма. Никой няма да разбере.

Тя посочи с очи другите клиенти, после се отправи към масите им.

Той отхапа от филийката и надраска нещо в бележника си. Написа датата: събота, 14 юни 1975 г. Редеше думи, без истински да знае какво пише. От три седмици беше тук и все не успяваше да започне романа си. Нищо не излизаше от хрумналите му идеи и колкото повече се напъваше, толкова по-малко успяваше. Имаше чувството, че бавно потъва, усещаше, че го е сполетяло най-голямото зло, което застрашаваше хората от неговия вид - бе прихванал болестта на писателите. От ден на ден паническият страх от белия лист все по-силно го обземаше, дотолкова, че започваше да се съмнява в смисъла на проекта си - бе жертвал всичките си спестявания, за да наеме тази внушителна къща на брега на морето до септември, къща на писател, за каквато бе мечтал, но какъв беше смисълът да си играе на писател, след като не знаеше какво да пише? А когато бе сключвал договора, планът му се струваше безупречен - да сътвори страхотно хубав роман, да е написал достатъчно през септември, та да занесе първите глави на големи издателства в Ню Йорк, които ще се бият, за да получат ръкописа. Ще му предложат хубавичък аванс, за да завърши книгата. Финансовото му бъдеще ще е осигурено. Така ще се превърне в звездата, каквато винаги си бе представял, че ще бъде. Сега обаче мечтата му имаше вкус на пепел – още не бе написал и един ред. Ако я кара така, ще трябва да се върне в Ню Йорк през септември без пари, без книга, да моли директора на гимназията, където бе работил, да го назначи отново и завинаги да забрави за славата. И ако се наложи, да си намери работа като нощен пазач, за да задели малко пари.

Погледна Нола, която разговаряше с другите клиенти. Тя сияеше. Чу я да се смее и написа:

Нола. Нола. Нола. Нола. Нола.

Н-О-Л-А. Н-О-Л-А.

Н-О-Л-А. Четири букви, които бяха преобърнали света му. Нола, малка жена, завъртяла главата му в деня, когато я бе видял. Н-О-Л-А. Два дни след плажа я бе срещнал отново пред универсалния магазин. Двамата слязоха заедно по главната улица до пристанището.

- Всички разправят, че сте дошли в Орора да пишете книга - бе казала.

- Вярно е.

Тя се бе въодушевила.

- О, Хари, толкова е вълнуващо! Вие сте първият писател, с когото се запознавам! Толкова въпроси бих искала да ви задам...

- Например?

- Как се пише?

- То е нещо, което ви идва отвътре. Идеи, които се въртят из главата ви, докато се превърнат в изречения, които се изливат върху хартията.

- Сигурно е забележително да си писател!

Той я бе погледнал и чисто и просто, лудо се бе влюбил в нея.

Н-О-Л-А. Беше му казала, че работи в „Кларкс“ всяка събота, и следващата събота бе отишъл в заведението рано-рано. През целия ден не спря да я съзерцава, да се възхищава на всеки от жестовете й. После си припомни, че тя е само на петнайсет години, и се засрами - ако някой в града се досетеше какво изпитва към малката сервитьорка от „Кларкс“, щеше да си има неприятности. Може би дори рискуваше затвор. Тогава, за да приспи евентуалните подозрения, бе започнал да обядва в „Кларкс“ всеки ден. Вече повече от седмица си играеше на редовен клиент, на писател, който най-невинно идва тук само за да пише - никой не трябваше да знае, че в събота сърцето му бие по-бързо. Само че всеки ден, седнал на бюрото си, на терасата в Гуз Коув или в „Кларкс“, успяваше да изпише единствено името й. Н-О-Л-А. Изпълваше с него цели страници, назоваваше я, съзерцаваше я, описваше я. Страници, които късаше и след това изгаряше в камината. Ако само някой намереше тези редове, край с него.

Пo пладне Нола се смени с Минди в разгара на обяда, което бе необичайно. Тя учтиво се сбогува с Хари, преди да си тръгне с един мъж, който, както Хари разбра, беше баща й, преподобният Дейвид Келерган. Бе дошъл в късната сутрин и бе изпил един чай с лед на бара.

- Довиждане, господин Куебърт - каза Нола. - За днес свърших. Исках само да ви представя баща ми, преподобния Келерган.

Хари стана и двамата мъже приятелски се ръкуваха.

- Значи, вие сте прословутият писател - усмихна се преподобният.

- А вие трябва да сте преподобният Келерган, за когото толкова се говори тук - отвърна Хари.

Дейвид Келерган се позасмя.

- Не обръщайте внимание на това, което разправят хората. Те винаги преувеличават.

Нола извади от джоба си рекламна картичка и я подаде на Хари.

- Това е за представлението в гимназията по повод края на годината, господин Куебърт. Затова днес си тръгвам по-рано. В седемнайсет часа е, ще дойдете ли?

- Нола - нежно я смъмри баща й, - остави горкия господин Куебърт на спокойствие. Какво да прави на ученическо представление?

- Представлението ще е хубаво - оправда се тя въодушевено.

Хари благодари на Нола за поканата и й каза довиждане. През френския прозорец я видя да изчезва зад ъгъла на улицата, след което се прибра в Гуз Коув, за да се захване с черновите си.

Беше четиринайсет часът. Н-О-Л-А. От два часа седеше на бюрото и не бе написал нищо друго. Не откъсваше поглед от часовника си. Не трябваше да ходи в гимназията, забранено беше. Ала нито стените, нито затворът можеха да му попречат да иска да е с нея. Тялото му бе затворено в Гуз Коув, но духът му танцуваше на плажа с Нола. Стана петнайсет часът. После шестнайсет. Беше се вкопчил в писалката, за да не се отдели от бюрото си. Тя беше петнайсетгодишна, любовта му бе забранена. Н-О-Л-А.

В шестнайсет и петдесет Хари, облечен в елегантен тъмен костюм, влезе в препълнената празнична зала на гимназията. Целият град беше там. Докато минаваше между редовете, му се струваше, че всички се обръщат след него, че родителите на учениците, чиито погледи срещаше, шепнат: Знам защо си тук. Чувстваше се ужасно зле и без много да подбира, потъна в един стол, за да не го виждат повече.

Представлението започна. Изслуша един хор, който пееше фалшиво, един ансамбъл от тромпетисти, които бъркаха такта. Видя танцьорки без блясък, чу изпълнение на пиано без душа и певци без глас. После осветлението напълно угасна и в тъмнината един прожектор хвърли върху сцената кръг светлина. Тогава се появи тя, облечена в синя рокля с пайети, които заискриха във всички посоки. Н-О-Л-А. Настъпи впечатляваща тишина. Тя седна на високо столче, намести баретата си и нагоди подвижната конзола за микрофон, която бяха поставили пред нея. След това сияйно се усмихна на зрителите, хвана една китара и внезапно запя Сап‘t Help Falling in Love with You във вариант, аранжиран от самата нея.

Публиката остана със зяпнала уста. В този миг Хари разбра, че съдбата го е довела в Орора, за да го срещне с Нола Келерган, най-изключителното същество, което бе познавал и което щеше да познава някога. Може би участта му не бе да е писател, а да е обичан от тази необикновена млада жена. Можеше ли да има по-прекрасна участ? Толкова се развълнува, че в края на изпълнението стана от стола си, докато другите още ръкопляскаха, и избяга от залата. Бързо се прибра в Гуз Коув, настани се на терасата на къщата и отпивайки големи глътки уиски, започна френетично да пише: Н-О-Л-А, Н-О- Л-А, Н-О-Л-А. Вече не знаеше какво да прави. Да напусне Орора? Но за да отиде къде? В нюйоркската какофония? Беше наел къщата за четири месеца и платил за половината. Дойде тук да пише книга и трябваше да се придържа към плановете си. Да се стегне и да се държи като писател.

Когато писа толкова, че го заболя китката, а уискито му завъртя главата, слезе на плажа и се свлече на пясъка, облегна се на една скала и се загледа в хоризонта. Чувстваше се нещастен. Внезапно чу шум на стъпки зад себе си.

- Хари? Хари, какво ви е?

Беше Нола в синята си рокля. Тя се спусна към него и коленичи на пясъка.

- Хари, за бога! Зле ли ви е?

- Какво... Какво правиш тук? -- попита той вместо отговор.

- Чаках ви след представлението. Видях, че излязохте още докато ръкопляскаха, и после не можах да ви открия. Разтревожих се... Защо си тръгнахте толкова бързо?

- Не трябва да оставаш тук, Нола.

- Защо?

- Защото съм пил. Искам да кажа, малко съм пиян. Съжалявам, ако знаех, че ще дойдеш, щях да остана трезвен.

- Защо сте пили, Хари? Изглеждате толкова тъжен...

- Чувствам се самотен. Ужасно самотен.

Тя се притисна до него и го загледа с изумителните си очи.

- Хари, но има толкова хора около вас!

- Самотата ме убива, Нола.

- Тогава аз ще ви правя компания.

- Не бива...

- Искам. Освен ако не ви безпокоя.

- Ти никога не ме безпокоиш.

- Хари, защо писателите са толкова самотни? Хемингуей, Мелвил... Най-самотните хора на света!

- Не знам дали писателите са самотни, или самотата ги подтиква да пишат.

- А защо всички писатели се самоубиват?

- Не всички писатели се самоубиват. Само тези, чиито книги никой не чете.

- Прочетох вашата книга. Взех я от градската библиотека и я прочетох за една нощ! Обожавам я! Вие сте много голям писател, Хари! Хари... днес следобед пях за вас. Онази песен я изпях за вас!

Той се усмихна и я погледна. Тя прокара ръка по косата му с безкрайна нежност, преди да повтори:

- Вие сте много голям писател, Хари. Не трябва да се чувствате самотен. Аз съм тук.

25.

Малко за Нола

- Всъщност, Хари, как се става писател?

- Като никога не се отказваш. Знаете ли, Маркъс, свободата, стремежът към свобода е сам по себе си война. Ние живеем в общество на примирени чиновници и за да излезем от тази задънена улица, се налага да се бием едновременно със себе си и с целия свят. Свободата е ежеминутна битка, която не съзнаваме напълно. Никога няма да се откажа от нея.

Недостатъкът на малките градове в дълбоката Америка е, че разполагат само с доброволчески бригади от пожарникари, които не се мобилизират толкова бързо, колкото професионалните. Вечерта на 20 юни 2008 година, когато видях пламъците да се издигат от корвета и да обхващат пристройката, използвана за гараж, измина известно време между момента, в който се обадих в пожарната, и пристигането й в Гуз Коув. Цяло чудо беше, че и къщата не пламна, въпреки че според капитана на пожарникарите в Орора чудото се дължеше на факта, че гаражът бе в отделна сграда и това бе позволило пожарът да се ограничи сравнително бързо.

Докато полицията и пожарникарите се суетяха в Гуз Коув, пристигна и Травис Дон, когото също бяха уведомили.

- Добре ли си, Маркъс? - попита ме той, като се спусна към мен.

- Аз съм добре, само дето цялата къща можеше да изгори.

- Какво се случи?

- Прибирах се от плажа на Гранд Бийч и докато карах по пътя, забелязах един силует, който бягаше през гората. После видях и пламъците...

- Успя ли да разпознаеш бягащия?

- Не. Всичко стана толкова бързо.

Един дошъл заедно с пожарникарите полицай, който оглеждаше околностите на къщата, внезапно ни извика. Бе намерил, затъкната в рамката на вратата, бележка, на която пишеше:

Прибирай се у вас, Голдман.

- Боже! Получих същата вчера - казах аз.

- Така ли? Къде беше? - попита Травис.

- На колата ми. Спрях за десетина минути пред универсалния магазин и когато се върнах, точно такава бележка беше поставена под чистачката.

- Мислиш, че някой те следи?

- Ами... Нямам представа. Не съм обръщал внимание досега. Какво би могло да означава това?

- Този пожар прилича на предупреждение, както и да го погледнеш, Маркъс.

Предупреждение? Защо някой ще иска да ми отправя предупреждения?

- Изглежда, че някой не оценява присъствието ти в Орора. Всички знаят, че задаваш твърде много въпроси.

- И какво? Някой се бои, че ще открия нещо, свързано с Нола?

- Може би. Във всеки случай това не ми харесва. Цялата тази история мирише на барут. Ще оставя тук патрул за през нощта, за по-сигурно.

- Няма нужда от патрул. Ако този тип ме търси, нека дойде, ще ме намери.

- Спокойно, Маркъс. Тази нощ ще има патрул, независимо дали искаш, или не. Ако, както ми се струва, става дума за предупреждение, то това означава, че ще последват и други действия. Трябва да си много предпазлив.

Рано на другата сутрин отидох в щатския затвор, за да разкажа на Хари за инцидента.

- Прибирай се у вас, Голдман! - повтори той, когато му споменах за бележката.

- Точно. Написано на компютър.

- Какво направи полицията?

-Травис Дон дойде. Взе бележката, каза, че ще я анализират. Според него става дума за предупреждение. Може би някой, който няма желание да се задълбавам в тази история. Някой, който вижда във вас идеалния виновник и не иска да се намесвам.

- Този, който е убил Нола и Дебора Купър?

- Например.

Хари ме изгледа сериозно.

- Рот ми каза, че следващия вторник ще се представя пред голямото жури. Шепа добри граждани, които ще проучат моя случай и ще решат дали обвиненията са обосновани. Изглежда, че голямото жури е винаги на мнението на прокурора. Това е кошмар, Маркъс, с всеки изминал ден чувствам, че затъвам все по-дълбоко. Че губя почва под краката си. Първо ме задържат, казвам си, че е грешка, че ще ме пуснат след няколко часа, после се озовавам тук, затворен до процеса, който ще започне кой знае кога и в който рискувам да ме осъдят на смърт. Смъртна присъда, Маркъс! Все за това мисля. Страх ме е.

Добре виждах, че Хари линее. Бе прекарал в затвора само седмица, ясно беше, че няма да издържи месец.

- Ще ви измъкнем от тук, Хари. Ще открием истината. Рот е много добър адвокат, трябва да му имаме доверие. Продължете да ми разказвате, искате ли? Говорете ми за Нола, разкажете ми какво стана след това.

- След кое?

- След епизода на плажа. Когато Нола е дошла там през онази събота, след представлението в гимназията, и ви е казала, че не трябва да се чувствате самотен.

Докато говорех, поставих минидиск рекордера на масата и го включих. Хари се поусмихна.

- Добър човек сте, Маркъс. Защото точно това е важното - Нола, която идва на плажа и ми казва, че не трябва да се чувствам самотен, че тя е там, при мен... Всъщност винаги съм бил доста самотен и ето че внезапно нещата се бяха променили. С Нола се чувствах като част от цяло, цяло, което образувахме двамата. Когато не беше наоколо, в мен имаше някаква празнота, усещане за липса, каквото никога дотогава не бях изпитвал. Сякаш откакто бе влязла в живота ми, земята не можеше да се върти правилно без нея. Знаех, че щастието ми минава през нея, но в същото време съзнавах, че отношенията ни щяха да са ужасно сложни. Впрочем първата ми реакция беше да потисна чувствата си - това бе невъзможна история. През онази събота останахме за малко на плажа, после аз й казах, че е късно, че трябва да се прибира, преди родителите й да се разтревожат, и тя си тръгна. Вървеше по плажа, гледах я как се отдалечава и се надявах да се обърне, само веднъж, и да ми махне с ръка. Н-О-Л-А. Беше абсолютно необходимо да си я изкарам от главата. Затова през цялата следваща седмица се насилвах да се сближа с Джени, за да забравя Нола, същата Джени, която днес е съдържателка на „Кларкс“.

-Чакайте, искате да кажете, че Джени, за която ми говорите, сервитьорката в „Кларкс“, тази от седемдесет и пета година, е Джени Дон, жената на Травис Дон, днешната собственичка на „Кларкс“?

- Самата тя. С трийсет години по-възрастна. По онова време беше много красива жена. И впрочем си остана красива. Знаете ли, можеше да си пробва късмета в Холивуд като актриса. Често говореше за това. Че ще напусне Орора и ще отиде да си живее живота в Калифорния. Но не направи нищо подобно. Остана тук, пое ресторанта от майка си и в крайна сметка ще продава хамбургери цял живот. Нейна си е грешката - живеем живота, който сме избрали, Маркъс. Знам за какво говоря...

- Защо казвате това?

- Няма значение. Съвсем съм се отнесъл, обърквам се. Разправях ви за Джени. Значи, на двайсет и четири години Джени беше много красива жена. Кралица на красотата в училище, чувствена блондинка, способна да завърти главата на който и да е мъж. Впрочем всички се зазяпваха по нея тогава. Аз прекарвах дните си в „Кларкс“ в нейната компания. Имах открита сметка в заведението и не внимавах

колко харча, а бях поизчерпал спестяванията си с наемането на къща I а и бюджетът ми беше твърде ограничен.

*

Сряда, 18 юни 1975 г.

Откакто Хари бе дошъл в Орора, на Джени Куин й трябваше цял час сутрин, за да се приготви. Беше се влюбила в него от първия ден, в който го видя. Никога преди не бе изпитвала подобно усещане -той беше мъжът на живота й, знаеше го. Него чакаше открай време. Всеки път когато го видеше, си представяше съвместния им живот -тържествената им сватба и живота им в Ню Йорк. Гуз Коув щеше да стане вилата им, където Хари на спокойствие да препрочита ръкописите си, а тя да посещава родителите си. Той щеше да е този, който да я отведе далече от Орора. Никога вече нямаше да е необходимо да почиства мазните маси, нито тоалетните на този посещаван от селяндури ресторант. Ще направи кариера на,-,Бродуей“, ще снима филми в Калифорния. Ще пишат за двойката им във вестниците.

Тя нищо не измисляше, въображението й не й играеше номера - бе очевидно, че между Хари и нея става нещо. И той я обича, няма никакво съмнение. Иначе защо ще идва всеки ден в „Кларкс“? Всеки ден! Ами разговорите им на бара! Толкова се радваше, когато той сядаше срещу нея да си побъбрят. Бе различен от всички мъже, които бе срещала дотогава, бе много по-издигнат. Майка й Тамара нареди на всички в „Кларкс“ да не му говорят, за да не го разсейват, и се случваше да й се скара вкъ1ци, защото смяташе държането й за неадекватно. Но майка й нищо не разбираше, не разбираше, че Хари толкова я обича, че пише книга, посветена на нея.

Вече от няколко дни подозираше това за книгата - тази сутрин се убеди окончателно. Хари дойде в „Кларкс“ към шест и половина, малко след като бяха отворили. Рядко идваше толкова рано. По принцип само шофьорите на камиони и търговските пътници идваха в този час. Едва седнал на запазената за него маса, започна да пише - френетично, почти легнал върху листа си, сякаш се боеше някой да не прочете какво е написал. Понякога спираше и дълго я гледаше. Тя се правеше, че нищо не забелязва, но знаеше, че той я изяжда с очи. Отначало не бе схванала причината за тези настойчиви погледи. Малко преди пладне разбра, че пише книга за нея. Да, тя, Джени Куин, беше главната героиня в новия шедьовър на Хари Куебърт. Ето защо той криеше листовете си. Веднага щом се досети за това, Джени почувства как я обзема огромно вълнение. Възползва се от наближаващия обяд, за да му занесе менюто и да си поговори с него.

Бе прекарал сутринта в писане на четирите букви на името й: Н-О-Л-А. Образът й беше в главата му, лицето й обсебваше мислите му. Понякога затваряше очи, за да си я представи, после, сякаш за да се опита да се излекува, се насилваше да гледа Джени с надеждата, че ще забрави за Нола. Джени беше много красива жена, защо не можеше да я обича?

Когато малко преди пладне видя, че се е запътила към него с менюто в ръка, закри написаното с бял лист, както правеше винаги щом някой се приближеше.

- Време е да хапнете нещо, Хари - заповяда тя с майчински тон. -Още нищо не сте слагали в уста освен литър и половина кафе. Ще получите киселини с този празен стомах.

Той се насили да се усмихне учтиво и да поведе разговор. Усети, че челото му се е изпотило, и бързо го изтри с опакото на ръката си.

- Горещо ви е, Хари. Твърде много работите!

- Възможно е.

- Дошло ви е вдъхновението?

- Да. Може да се каже, че напоследък добре върви.

- Не сте вдигнали глава цяла сутрин.

- Наистина.

Джени съучастнически се усмихна, за да му даде да разбере, че знае всичко за книгата.

- Хари... Знам, че е много дръзко, но... Може ли да прочета малко? Само няколко страници? Толкова съм любопитна да зърна какво пишете. Трябва да е нещо чудесно.

- Още не е завършено.

- О, сигурно е вече страхотно.

- Ще видим.

Тя пак се усмихна.

- Нека ви донеса лимонада да се освежите. Искате ли нещо за ядене?

- Ще помоля за яйца с бекон.

Джени веднага изчезна в кухнята и извика на готвача: Яйца с бекон за голееемия писател! Майка й, която я бе видяла да се занася с Хари в салона, я прикани към ред.

- Джени, настоявам да престанеш да досаждаш на господин Куебърт!

- Да му досаждам ли? Мамо, не знаеш какво говориш. Аз го вдъхновявам.

Тамара Куин погледна дъщеря си недоверчиво. Джени беше мило, но прекалено наивно момиче.

- Кой ти е наговорил такива глупости?

- Знам, че Хари си пада по мен, мамо. И мисля, че заемам добро място в книгата му. Да, мамо, дъщеря ти няма да сервира бекон и кафе цял живот. Дъщеря ти ще се издигне.

- Какви ги разправяш?

Джени попреувеличи, за да може майка й добре да схване положението.

- С Хари скоро ще го обявим официално.

И тя победоносно се изсмя и се върна в салона с походка на първа дама.

Тамара Куин не можа да прикрие доволната си усмивка. Ако дъщеря й успееше да сложи ръка на Куебърт, за „Кларкс“ щеше да се заговори из цялата страна. Кой знае, може сватбата да се вдигне тук, ще намери начин да убеди Хари. Спряно движение, големи бели палатки на улицата, добре подбрани гости, половината нюйоркски клечки, десетки журналисти за отразяване на събитието, десетки светкавици на фотоапарати. Самото Провидение им го изпращаше.

През този ден Хари напусна „Кларкс“ в шестнайсет часа, спешно, сякаш времето го притискаше. Скочи в колата си, която бе паркирал пред заведението, и бързо потегли. Не искаше да закъснее, не искаше да я изпусне. Малко след тръгването му една полицейска кола от Орора спря на освободеното място. Нервно вкопчен във волана, офицер Травис Дон хвърли дискретен поглед на ресторанта. Реши, че вътре има много хора, и не посмя да влезе. Вместо това заповтаря изречението, което си бе подготвил. Само едно изречение, можеше да го изрече. Не биваше да е толкова стеснителен. Едно нещастно изречение, не повече от десет думи. Погледна се в огледалото за обратно виждане и задекламира наум: Добър ден, Джени. Мислех си, че бихме могли да отидем на кино в събота... Изруга. Не беше това изречението! Разгъна едно листче и препрочете думите, които бе написал:

Добър ден, Джени,

Мислех си, че ако си свободна, бихме могли да отидем на кино в Монтбъри в събота вечер.

А не беше чак толкова трудно. Трябваше да влезе в „Кларкс“, да се усмихне, да се настани на бара и да си поиска едно кафе. И докато тя му пълни чашата, да си каже изречението. Той приглади косите си и се направи, че говори по радиостанцията, за да изглежда зает, ако някой го види. Изчака десет минути - четирима клиенти напуснаха заедно „Кларкс“. Пътят беше свободен. Сърцето му биеше силно, чуваше го как блъска в гърдите му, как пулсира в ръцете му, в главата, дори във върховете на пръстите му. Излезе ог колата, стиснал в юмрук листчето си. Обичаше я. Още от гимназията я обичаше. Тя беше най-чудесната жена, която бе срещал. Заради нея бе останал в Орора - в полицейската академия бяха забелязали способностите му и му предлагаха да си постави по-висока цел от местната полиция. Ставаше дума за щатската и даже за федералната полиция. Веднъж един шеф, дошъл от Вашингтон, му каза: „Синко, не си губи времето в този затънтен край. ФБР има нужда от кадри. Струва си да работиш във ФБР“. ФБР. Бяха му предложили ФБР. Може би дори би могъл да поиска да постъпи в престижната Сикрет Сървис, чиито служители осигуряваха охраната на президента и на висшите държавни служители. Би могъл, ако не беше младата жена, която работеше като сервитьорка в „Кларкс“ в Орора, момичето, в което бе влюбен открай време и за което се бе надявал, че някой ден ще спре погледа си на него - Джени Куин. Затова пожела да го назначат в Орора. Без Джени животът му нямаше смисъл. Като стигна пред вратата на ресторанта, пое дълбоко дъх и влезе.

Тя мислеше за Хари, докато механично бършеше вече сухите чаши. В последно време той винаги си тръгваше към шестнайсет часа и Джени се питаше къде ходи толкова редовно. На среща? С кого? До бара се приближи клиент и я изтръгна от мислите й.