Истината за случая Хари Куебърт

Хари нищо не подозираше. Беше заслепен от любов. Както сутринта, когато тръгнаха за Мартас Винярд от паркинга на пристанището, така и сега не забеляза скритата в тъмнината сянка, която ги наблюдаваше.

Прибраха се в Орора в неделя следобед, на 3 август 1975-а. Като преминаха границата между Масачусетс и Ню Хампшър, Нола се разплака. Каза на Хари, че не би могла да живее без него, че няма право да заминава, че любов като тяхната се случва веднъж в живота, ако изобщо се случи. И не спря да го моли: „Не ме напускайте, Хари. Не ме оставяйте тук“. Казваше му, че толкова добре е писал през последните дни, че не бива да рискува да изгуби вдъхновението си. Умоляваше го: „Ще се грижа за вас, вие ще трябва само да се съсредоточите върху писането си. Пишете великолепен роман, нямате право всичко да развалите“. Не грешеше - бе неговата муза, вдъхновението му, тази, заради която внезапно бе започнал да пише толкова добре, толкова бързо. Но беше твърде късно - вече нямаше пари да си плати къщата. Налагаше се да замине.

Остави Нола на няколко пресечки от дома й и се целунаха за последен път. Бузите й бяха мокри от сълзи, тя се вкопчваше в него, за да го задържи.

- Кажете ми, че ще сте тук утре сутринта!

- Нола, аз...

- Ще ви донеса топъл козунак, ще направя кафе. Всичко ще направя. Ще бъда ваша жена и вие ще бъдете велик писател. Кажете ми, че ще сте тук...

- Ще бъда тук.

Тя светна.

- Наистина ли?

- Ще бъда тук. Обещавам.

- Не е достатъчно да обещавате, Хари. Закълнете ми се, закълнете се в името на любовта ни, че няма да ме изоставите.

- Кълна се, Нола. ’

Излъга, беше прекалено трудно да каже истината. Щом тя изчезна зад ъгъла, побърза да се прибере в Гуз Коув. Не биваше да губи време. Не искаше да рискува - тя можеше да се върне и да го изненада в бягството му. Още същата вечер щеше да е в Бостън. В къщата набързо събра нещата си натрупа куфарите в багажника на колата и хвърли останалите вещи, които трябваше да вземе, на задната седалка. После затвори капаците, изключи газта и електричеството, спря водата. Бягаше, бягаше от любовта.

Реши да й остави бележка. Надраска няколко реда: Нола, любима моя, трябваше да замина. Ще ти пиша. Винаги ще те обичам. Надраска ги на листче, пъхна го в рамката на вратата, след което го извади от там от страх да не го намери някой друг. Няма да има бележка, така ще е по-сигурно. Заключи вратата, качи се в колата и рязко потегли. Бягаше с пълна скорост. Сбогом, Гуз Коув, сбогом, Ню Хампшър, сбогом, Нола.

Беше свършило завинаги.

17.

Опит за бягство

- Трябва да подготвяте текстовете си, както се готвите за боксов мач, Маркъс. В дните преди боя по време на тренировките не стигайте докрай, изпускайте най-много до седемдесет процента от парата, за да кипне и се надигне у вас яростта, която ще оставите да избухне в деня на мача.

- Какво значи това?

- Че когато имате някаква идея, вместо веднага да напишете някой от нечетивните си разкази, които след това публикувате на първа страница в ръководеното от вас списание, по-добре я оставете да узрее. Не й позволявайте да излезе, оставете я да порасне във вас, докато усетите, че моментът е дошъл. Това ще е номер... До колко стигнахме?

- До осемнайсет.

- Не, до седемнайсет.

- Защо ме питате, като знаете?

- За да видя дали ме слушате, Маркъс.

- Значи, седемнайсето, Хари... Да направя от идеите...

- ...озарения.

Във вторник, 1 юли 2008 година, докато го слушах развълнувано в стаята за свиждане в щатския затвор на Ню Хампшър, Хари ми разказа как вечерта на 3 август 1975-а, когато се готвел да напусне Орора и тъкмо се бил включил с висока скорост в път № 1, се разминал с кола, която направила обратен завой, за да го последва.

*

Неделя вечер, 3 август 1975 г.

Отначало помисли, че е полицейска кола, но нямаше нито светещ буркан, нито сирена. Беше се лепнала зад него и неясно защо надуваше клаксона. Хари внезапно се уплаши дали няма да стане жертва на обир. Опита се да ускори, ала преследвачът му успя да го задмине и го принуди да свие встрани и да спре, препречвайки му пътя. Хари изскочи от купето, готов да се разправя, преди да разпознае шофьора на Стърн, Лутър Кейлъб, когато и той излезе от колата си.

- Вие сте се побъркали! - изкрещя Хари.

- Моля да ме исфините, господин Куепърт. Не исках да фи уплаша. Господин Стърн иска да фи фиди. От няколко дни фи търся.

- И какво иска господин Стърн?

Хари трепереше, сърцето му щеше да се пръсне от напрежение.

- Нямам претстафа, господине - каза Лутър. - Но каза, че е фажно. Чака фи фкъщи.

Хари отстъпи пред настояването на Лутър и неохотно прие да го последва до Конкорд. Стъмваше се. Стигнаха до огромното имение на Стърн, където Кейлъб безмълвно заведе Хари на обширна тераса в къщата. Разположил се по лек халат край маса на терасата, Елайджа Стърн пиеше цитронада. Щом видя Хари, той се изправи и тръгна да го посрещне, видимо облекчен от идването му.

- Господи, драги Хари, мислех, че никога няма да ви открия! Благодаря ви, че дойдохте до тук в този късен час! Звънях ви по телефона, писах ви писмо. Всеки ден изпращах Лутър да ви търси. Никаква вест от вас. Къде се бяхте скрили?

- Отсъствах от града. Какво толкова важно има?

- Знам всичко! Всичко! И искахте да скриете истината от мен?

Краката на Хари се подкосиха - Стърн знаеше за Нола.

- За какво говорите? - измънка той, за да спечели време.

- Но за къщата в Гуз Коув, да му се не види! Защо не ми казахте, че се каните да я напуснете заради парични затруднения? От бостънската агенция го научих. Предадоха ми, че сте се разбрали утре да върнете ключовете, затова беше спешно да ви открия! Непременно трябваше да говоря с вас! Нямам нужда от наема за къщата и държа да подкрепя проекта за книгата ви. Искам да останете в Гуз Коув, докато завършите романа си. Какво ще кажете? Нали това място ви вдъхновява, защо тогава да го напускате? Всичко съм уредил с агенцията. Имам слабост към изкуството и културата. Ако ви е добре в тази къща, останете още няколко месеца! Много ще съм горд, ако успея да допринеса за написването на велик роман. Не ми отказвайте, не познавам много писатели. От сърце искам да ви помогна.

С въздишка на облекчение Хари се отпусна на един стол. Веднага прие предложението на Елайджа Стърн. Беше възможност, на каквато не се бе надявал - да се възползва от къщата в Гуз Коув още няколко месеца, да завърши романа си, вдъхновяван от Нола. Ако живееше скромно и като не плащаше наем за къщата, щеше да задоволява нуждите си. Остана още малко със Стърн на терасата, за да си поговорят за литература и главно от учтивост към благодетеля си, защото единственото му желание бе да се прибере незабавно в Орора, да се срещне с Нола и да й каже, че е намерил решение. После си помисли, че тя може би вече е минала през Гуз Коув. Дали е видяла, че вратата е заключена? Открила ли бе, че е избягал, че е бил готов да я изостави? Усети, че стомахът му се свива, и когато сметна, че вече е прилично да си тръгне, с пълна скорост подкара към Гуз Коув. Побърза да отвори капаците, пусна водата, включи газта и тока, подреди нещата си по местата им, за да заличи всяка следа от бягството си. Нола не биваше никога да узнае. Нола, неговата муза. Тази, без която нищо не можеше да направи.

*

- Ето - каза Хари, - ето как успях да остана в Гуз Коув и да продължа книгата си. През следващите седмици правих само едно - пишех. Пишех като луд, пишех трескаво, пишех така, че губех представа за сутрин и вечер, за глад и жажда. Пишех, без да спирам, докато ме заболят очите, китките, главата, всичко. Пишех, докато не започнеше да ми се повдига. В продължение на три седмици писах ден и нощ. И през цялото това време Нола се грижеше за мен. Идваше да ме наглежда, да ми дава да ям, да ме накара да спя, водеше ме на разходка, когато усетеше, че вече не издържам. Дискретна, невидима и вездесъща - благодарение на нея всичко ставаше възможно. И главно, тя преписваше текста ми на машина, една портативна „Ремингтън“. Нерядко отнасяше със себе си част от ръкописа, за да го прочете. Без да ме пита. На другия ден ми казваше какво мисли. Коментарите й често бяха хвалебствени, повтаряше ми, че текстът е великолепен, че това са най-хубавите думи, които някога е чела, и с големите си влюбени очи ме изпълваше с изключителна увереност.

- Какво й казахте за къщата? - попитах.

Че я обичам повече от всичко на света, че съм искал да остана близо до нея и съм успял да уредя нещата с банката, за да мога да си платя наема. Благодарение на нея написах тази книга, Маркъс. Вече не ходех в „Кларкс“, почти не ме виждаха в града. Тя бдеше над мен, грижеше се за всичко. Дори ми казваше, че не мога да пазарувам сам, защото не знам какво ми е нужно, и че трябва да ходим заедно в отдалечените супери, за да бъдем спокойни. Гневеше се, когато установеше, че съм прескочил обяд или съм вечерял с шоколад. Какъв великолепен гняв беше това... Бих искал този нежен гняв да ме съпровожда в творчеството и в живота ми завинаги.

- Значи, наистина сте написали „Произходът на злото“ за няколко седмици?

- Да. Бях обзет от някаква творческа треска, която никога повече не ме споходи. Дали се дължеше на любовта? Без сянка от съмнение. Мисля, че след като Нола изчезна, част от таланта ми изчезна заедно с нея. Сега разбирате защо ви моля да не се тревожите, когато не ви идва вдъхновение.

Дойде надзирателят да ни предупреди, че времето за посещение е изтекло, и да ни прикани да приключваме.

- Казвате, че Нола е отнасяла със себе си ръкописа? - подхванах бързо, за да не изтървем нишката на разговора.

- Отнасяше частите, които бе преписала на машина. Четеше ги и ми казваше мнението си. Маркъс, през онзи месец август седемдесет и пета година живях в рая. Бях толкова щастлив. Бяхме толкова щастливи. Но въпреки всичко ме преследваше мисълта, че някой знае за нас. Някой, готов да изцапа огледалото с ужасяващи думи. Този някой можеше да ни дебне от гората и всичко да вижда. Тази мисъл ме поболяваше.

- Затова ли искахте да заминете? Казвате, били сте го решили заедно, но защо точно на трийсети август вечерта?

- Това, Маркъс, беше заради една ужасна история. Записвате ли?

- Да.

- Сега ще ви разкажа един много сериозен епизод. За да разберете. Само не искам да се разчува.

- Разчитайте на мен.

- Знаете ли, през седмицата, когато бяхме на Мартас Винярд, Нола не бе казала, че е с приятелка, а просто бе избягала от къщи. Потеглила, без да каже нищо на никого. Като я видях отново, в деня след завръщането ни, изглеждаше ужасно тъжна. Каза, че майка й я набила. Имаше следи по тялото. Плачеше. Тогава ми разправи, че майка й я наказва за дреболии. Че я удря с метална линия и й прилага онази гадост, като в „Гуантанамо“, давенето - пълни леген с вода, хваща дъщеря си за косите и потапя главата й във водата. Това можело да я освободи.

- Да я освободи?

- Да я освободи от злото. Нещо като кръщение, предполагам. Исус в река Йордан или нещо такова. Отначало не можех да повярвам, ала доказателствата бяха налице. Попитах я: „Но кой ти стори това?“. „Мама.“ „А защо баща ти не реагира?“ „Татко се затваря в гаража и слуша музика, много силна. Така прави, когато мама ме наказва. Не желае да чува.“ Нола не издържаше повече, Маркъс. Не издържаше повече. Поисках да оправя нещата, да поговоря с Келерганови. Това трябваше да се прекрати. Но Нола ме умоляваше да не се намесвам, каза ми, че ще има ужасни неприятности, че родителите й сигурно ще я изпратят далече от града и никога вече няма да се видим. И все пак това положение не можеше да продължава. Затова към края на август, някъде към двайсети, решихме, че трябва да заминем. Бързо. И тайно, разбира се. Избрахме датата трийсети август. Искахме да караме до Канада, да пресечем границата във Върмонт. Да отидем може би в Британска Колумбия, да се настаним в дървена колиба. На брега на езеро. Представяхме си, че ще живеем прекрасен живот. Никой никога нямаше да узнае къде сме.

- Значи, затова смятахте да избягате?

- Да.

- Но защо не искате да говоря за това?

- Защото това е само началото на историята, Маркъс. После направих ужасно откритие за майката на Нола...

В този момент ни прекъсна надзирателят. Посещението бе завършило.

- Ще продължим разговора следващия път, Маркъс - рече ми Хари, изправяйки се. - А дотогава, нито дума за това!

- Обещавам, Хари. Само ми кажете - какво щеше да стане с книгата, ако бяхте избягали?

- Щях да съм писател в изгнание. Или нямаше да съм писател. В онзи момент това вече беше без значение. Само Нола имаше значение. Нола беше моят свят. Останалото не ме интересуваше.

Изумих се. Значи, такъв безумен план бе замислял Хари преди трийсет и три години - да избяга в Канада с момичето, в което е бил лудо влюбен. Да замине с Нола и да се крие на брега на езеро, без да подозира, че в определения за бягството ден Нола ще изчезне и ще бъде убита, нито че книгата, която бе написал за рекордно кратко време и от която е бил готов да се откаже, ще стане един от най-големите литературни успехи на втората половина на века.

На втората ни среща Нанси Хатауей сподели с мен своята версия за Мартас Винярд. Разказа ми, че през седмицата след завръщането на Нола от клиниката „Шарлотс Хил“ двете ходели всеки ден да се къпят на Гранд Бийч и че Нола няколко пъти оставала да вечеря у тях. Ала следващия понеделник, когато Нанси позвънила на Теръс Авеню 245, й отговорили, че Нола е много болна и трябва да остане в леглото.

- Все същата песен през цялата седмица - каза ми Нанси. - „Нола е много болна, не приема посетители.“ Дори майка ми се разтревожи и отиде да я навести, но не я пуснаха вътре. Това направо ме побърка, усещах, че става нещо. И в един момент разбрах - Нола беше изчезнала.

- Защо помислихте така? Може наистина да е била болна и на легло.

- Майка ми забеляза една подробност - не се чуваше музика. През цялата седмица нито веднъж нямаше музика.

Продължих да настоявам.

- Може, ако е била болна, да не са искали да я безпокоят с музика.

- За първи път от много отдавна нямаше музика. Беше изключително необичайно. Тогава реших да се уверя с очите си и след като за пореден път ми казаха, че Нола е болна и лежи, се промъкнах зад къщата и отидох да погледна през прозореца на стаята й. В стаята нямаше никой, леглото не беше разтурено. Нола я нямаше, със сигурност. И после в неделя музиката пак зазвуча. Отново ужасната музика се разнасяше от гаража и ето че на другия ден се появи и Нола. И това ако не е съвпадение! Тя дойде вкъщи привечер и отидохме да седнем в градината на главната улица. Там я накарах да ми каже истината. Главно заради следите по гърба й. Скрихме се зад храстите, накарах я да си вдигне роклята и видях, че е била лошо бита. Настоях да ми каже какво се е случило и тя накрая ми призна, че са я били, защо-то избягала от къщи за цяла седмица. Заминала с мъж, по-възрастен мъж. Несъмнено със Стърн. Каза ми, че е било чудесно и че си е струвало ударите, които получила вкъщи, като се върнала.

Въздържах се да уведомя Нанси, че Нола е прекарала седмицата на Мартас Винярд с Хари, а не с Елайджа Стърн. Впрочем тя като че ли не знаеше много повече за връзката на Стърн с Нола.

- Смятам, че със Стърн е била мръсна история - подзе. - Особено сега, като си помисля. Лутър Кейлъб идваше да я взема от Орора с кола, син мустанг. Знам, че я караше у Стърн. Всичко ставаше тайно, естествено, но веднъж бях свидетелка на тази сцена. Тогава Нола ми каза: „Нито дума на никого! Закълни ми се в името на приятелството ни. Иначе и двете ще имаме неприятности“. Казах й: „Нола, защо ходиш у този възрастен мъж?“. Тя ми отговори: „От любов“.

- Кога беше започнало това? - попитах.

- Не бих могла да кажа. Научих го през лятото, но не си спомням кога точно. Толкова неща се случиха през онова лято. Може би тази история е продължавала много по-дълго, може би от години, кой знае.

- Но в края на краищата казахте на някого, нали? Когато Нола изчезна.

- Естествено! Казах на началника Прат. Казах му всичко, което знаех, всичко, което казах и на вас. Той рече да не се безпокоя, щял да изясни нещата.

- Готова ли сте да разкажете това пред съда?

- Разбира се, ако трябва.

Искаше ми се да проведа втори разговор с преподобния Келерган в присъствието на Гахалоуд. Обадих се на сержанта, за да му изложа идеята си.

- Да разпитаме заедно пастор Келерган? Сигурно замисляте нещо.

- И да, и не. Бих желал да обсъдя с него новите елементи от разследването - връзките на дъщеря му и побоите, които е понасяла.

- Ама вие какво искате? Да отида да питам бащата дали случайно дъщеря му не е била уличница?

- Хайде сега, сержант. Знаете, че сме направили важни открития. В рамките на една седмица всичко, в което бяхме сигурни, беше пометено. Можете ли днес да ми кажете коя наистина е била Нола Келерган?

- Добре, писателче, убедихте ме. Ще дойда утре в Орора. „Кларкс“ знаете ли го?

- Разбира се. Защо?

- В десет часа там. Ще ви обясня.

На другата сутрин отидох в „Кларкс“ преди часа на срещата, за да си поговоря за миналото с Джени. Споменах летния бал от 1975 година, за който тя ми каза, че е един от най-лошите й спомени от балове, тъй като си въобразявала, че ще отиде под ръка с Хари. Най-лошото било в момента на томболата, когато той получил първата награда. Тайно се надявала, че ще бъде щастливата избраница, че Хари ще я вземе някоя сутрин и ще я заведе за една любовна седмица на слънце.

- Надявах се - каза ми тя. - Толкова се надявах, че ще ме избере. Всеки ден очаквах да се обади. После, в края на юли, той изчезна за една седмица и разбрах, че сигурно е отишъл на Мартас Винярд без мен. Не знам с коя е бил.

Излъгах, за да не я обидя много.

- Сам - казах. - Ходил е сам.

Тя се усмихна сякаш с облекчение. И додаде:

- Откакто знам за Хари и Нола, откакто знам, че й е написал книга, не се чувствам жена. Защо е избрал нея?

- Тези неща не стават по поръчка. Никога ли не си подозирала за Нола и него?

- Хари и Нола? Та кой би могъл да си представи подобно нещо?

- Например майка ти. Тя твърди, че винаги е знаела. Нищо ли не ти каза по онова време?

- Никога не е споменавала за връзка между двамата. Но е вярно, че след изчезването на Нола каза, че подозира Хари. Спомням си впрочем, че в неделите Травис, който ме ухажваше, идваше понякога на обяд вкъщи и че мама не спираше да повтаря: „Сигурна съм, че Хари е свързан с изчезването на малката!“. А Травис отговаряше: „Доказателства трябват, госпожо Куин, иначе не става“. И майка ми настояваше: „Имах доказателство. Неоспоримо доказателство. Но го изгубих“. Аз лично така и не й повярвах. Мама му се сърдеше главно заради градинското празненство.

Гахалоуд дойде в „Кларкс“ точно в десет часа.

- Сложихте пръст в раната, писателче - каза той, като се настани на бара до мен.

- Така ли?

- Проверих го този Лутър Кейлъб. Не беше лесно, но ето какво открих: роден е през хиляда деветстотин и четирийсета година в Портланд, Мейн. Не знам защо е дошъл насам, обаче между седемдесета и седемдесет и пета е имал досие в полицията в Конкорд за неуместно поведение с жени. Ходел по улиците и заговарял жените. Дори е постъпило оплакване срещу него, подадено от някоя си Джени Куин, по мъж Дон. Тя държи това заведение. Оплакване за тормоз, от август седемдесет и пета. Ето защо исках да се видим тук.

- Джени е подавала оплакване срещу Лутър Кейлъб?

- Познавате ли я?

- Разбира се.

- Повикайте я, ако обичате.

Помолих един от сервитьорите да потърси Джени, която беше в кухнята. Гахалоуд се представи и я помоли да му разкаже за Лутър. Тя сви рамене.

- Няма много за казване, знаете ли. Беше добро момче. Много кротко, въпреки външността си. Идваше от време на време тук, в „Кларкс“. Предлагах му кафе и сандвич. Не му вземах пари, беше беден. Мъчно ми беше за него.

- Но сте подали оплакване срещу него - каза Гахалоуд.

Тя сякаш се изненада.

- Виждам, че сте добре осведомен, сержант. Беше толкова отдавна. Травис ме накара да подам оплакване. Твърдеше, че Лутър е опасен и трябва да се пазя от него.

- Защо опасен?

- През онова лято той много бродеше из Орора. И понякога се държеше агресивно с мен.

- Значи, е проявявал насилие?

- „Насилие“ е силна дума. Да кажем, че просто е нахалствал. Настояваше да... Навярно ще ви се види смешно...

- Кажете ни всичко, госпожо. Може би е важно.

Кимнах, за да я насърча да продължи.

- Настояваше да ме рисува - рече тя.

- Да ви рисува ли?

- Да. Казваше, че съм била хубава жена, че ме намира за чудесна и че единственото, което иска, е да ме рисува.

- Какво стана с него? - попитах.

- В един момент изчезна и повече не го видяхме - отвърна Джени. - Разправят, че загинал в автомобилна катастрофа. Попитайте Травис, той трябва да знае.

Гахалоуд потвърди, че Лутър Кейлъб е загинал по време на пътно произшествие. На 26 септември 1975 година, четири седмици след изчезването на Нола, открили колата му в подножието на скален масив близо до Сагамор в Масачусетс, на около двеста мили от Орора. Лутър бил завършил училище по изобразителни изкуства в Портланд и според Гахалоуд вече можеше сериозно да се твърди, че той е нарисувал портрета на Нола.

- Този Лутър изглежда странен тип - каза сержантът. - Дали се е опитал да нападне Нола? Дали не я е завлякъл в гората до Сайд Крийк? Убива я в пристъп на ярост, отървава се от тялото и избягва в Масачусетс. Измъчван от угризения и като знае, че го преследват, се хвърля от скалите с колажа си. Има сестра в Портланд, Мейн. Не успях да се свържа с нея, но пак ще опитам.

- Защо полицията не се е сетила за него по онова време?

- За да се сети, би трябвало да го смята за заподозрян. А нямаше нищо в разследването, което да сочи към него.

Попитах:

- Можем ли отново да разпитаме Стърн? Официално. И да обискираме къщата му.

Гахалоуд направи унила физиономия.

- Той е много могъщ. В момента ни държи в шах. Докато не се доберем до нещо по-съществено, прокурорът няма да ни даде разрешение. Нужно ни е нещо осезаемо. Доказателства, писателче, трябват ни доказателства.

- Имаме портрета.

- Портретът е незаконно доказателство, колко пъти да ви го повтарям? Кажете ми по-добре какво смятате да правите у пастор Келерган.

- Необходимо ми е да изясня някои неща. Колкото повече научавам за него и жена му, толкова повече въпроси възникват.

Разказах му за бягството на Хари и Нола на Мартас Винярд, за побоите, нанасяни на момичето от майката, за бащата, който се укривал в гаража. Според мен имаше някаква мрачна мистерия около Нола - едновременно светло и угаснало дете, което по мнението на всички сияело и въпреки това се опитало да се самоубие. Закусихме, после потеглихме към Дейвид Келерган.

Вратата на къщата на Теръс Авеню беше отворена, но него го нямаше. От гаража не долиташе музика. Зачакахме на прага. Дойде след половин час на трещящия си „Харли-Дейвидсън“, който бе поправял в продължение на трийсет и три години. Караше без каска, в ушите със слушалки, включени към преносим сиди плейър. Поздрави ни, като крещеше заради силно пуснатата музика, която изключи с включването на грамофона в гаража. Този път музиката огласи цялата къща.

- Полицията неведнъж е идвала - обясни ни той - заради силната музика. Всички съседи се оплакват. Началникът Травис Дон лично дойде да ме убеждава да се откажа от музиката. Отговорих му: „Какво да ви кажа, музиката е моето наказание“. Тогава той ми купи преносим сиди плейър, който да си слушам непрекъснато. Каза ми, че така мога да си пукна тъпанчетата, без съседите да взривят телефонната централа на полицията.

- А моторът?

- Най-после го поправих. Хубав е, нали?

Сега, когато знаеше какво се бе случило с дъщеря му, можеше да приключи работата по мотора, който поправяше от вечерта на изчезването й.

Дейвид Келерган ни настани в кухнята и ни поднесе чай с лед.

- Кога ще ми дадете тялото на дъщеря ми, сержант? - обърна се той към Гахалоуд. - Сега вече трябва да го погребем.

- Скоро, господине. Знам, че ви е трудно.

Бащата въртеше чашата в ръцете си.

- Тя обичаше чай с лед - каза ни. - През летните вечери често вземахме голяма бутилка и отивахме да я изпием на плажа, докато гледаме как слънцето залязва зад океана и как чайките танцуват в небето. Тя обичаше чайките. Толкова ги обичаше. Знаехте ли това?

Кимнах. После казах:

Господин Келерган, има някои сенчести зони в досието по случая. Затова сме тук със сержант Тахалоуд.

- Сенчести зони? Мога да си представя... Дъщеря ми е била убита и заровена в онази градина. Открихте ли нещо ново?

- Господин Келерган, познавате ли някой си Елайджа Стърн? - попита Гахалоуд.

- Не лично. Срещал съм го няколко пъти в Орора. Но беше отдавна. Много богат тип.

- А момчето му за всичко? Лутър Кейлъб?

- Лутър Кейлъб... Това име нищо не ми говори. Може да съм го забравил, да ви кажа. Времето минава и заличава много неща. Защо ми задавате подобни въпроси?

- Имаме основание да смятаме, че Нола е била свързана с тези две лица.

- Свързана? - повтори Дейвид Келерган, който не беше глупав. - Какво означава свързана на вашия дипломатичен полицейски език?

- Смятаме, че Нола е имала връзка с господин Стърн. Съжалявам, че трябва да ви го съобщя толкова грубо.

Лицето на пастора стана лилаво.

- Нола? Какво се опитвате да намекнете? Че дъщеря ми е била курва? Дъщеря ми стана жертва на онзи мръсник Хари Куебърт, известен педофил, който би трябвало в най-скоро време да свърши в коридора на смъртта! Вървете да се занимавате с него и не цапайте паметта на мъртвите, сержант! Разговорът ни приключи. Довиждане, господа.

Гахалоуд послушно стана, но имаше още някои неща, които исках да изясня.

- Жена ви я биеше, нали?

- Моля? - задави се Келерган.

- Жена ви, биела е Нола. Така ли беше?

- Но вие сте ненормален!

Не го оставих да продължи.

- Нола е бягала от къщи в края на юли седемдесет и пета. Бягала е и вие не сте казали на никого, ако не се лъжа. Защо? Срам ли ви беше? Защо не сте извикали полицията, когато е избягала от къщи в края на юли седемдесет и пета година?

Той започна да обяснява:

- Тя щеше да се върне... Доказателството е, че след седмица се появи!

- След седмица! Чакали сте цяла седмица! Когато обаче изчезва, сте се обадили в полицията само час след като сте установили, че я няма. Защо?

Бащата се разкрещя:

- Защото онази вечер, докато я търсех из квартала, чух да говорят за момиче, което видели цялото в кръв на Сайд Крийк Лейн, и незабавно направих връзката! Но какво искате, Голдман? Вече нямам семейство, нямам нищо! Защо идвате тук да отваряте раните ми? Махайте се! Махайте се от тук!

Не се оставих да ме впечатли.

- Какво е станало в Алабама, господин Келерган? Защо дойдохте в Орора? И какво е ставало тук през седемдесет и пета година? Отговорете, за бога! Дължите го на дъщеря си!

Келерган се изправи, беше като луд, и се хвърли върху мен. Сграбчи ме за яката със сила, която не бях подозирал у него. „Разкарайте се от дома ми!“, изкрещя той и ме изблъска към вратата. Може би щях да падна, ако Гахалоуд не ме бе подхванал и извлякъл навън.

- Откачихте ли, писателче? - наруга ме той, докато се връщахме към колата. - Или сте ненормално тъп? Искате да настроите срещу мен всичките ми свидетели?

- Признайте, че не е ясно...

- Кое не е ясно? Наричат дъщеря му уличница и той се сърди - не е ли нормално? За малко да ви фрасне един. Здравеняк е старецът. Не му личи много.

- Съжалявам, сержант. Не знам какво ме прихвана.

- И каква е тази история с Алабама? - попита той.

- Бях ви споменал, Келерганови са напуснали Алабама, преди да дойдат тук. И съм убеден, че са имали причина да го направят.

- Ще проверя. Ако ми обещаете да се държите прилично в бъдеще.

- Ще успеем, нали, сержант? Искам да кажа, Хари е на път да бъде оправдан, нали?

Гахалоуд ме изгледа втренчено.

- Това, което ме смущава, писателче, сте вие. Аз си върша работата. Разследвам две убийства. Докато вие сякаш сте обсебен от необходимостта да оправдаете Куебърт за убийството на Нола, сякаш искате да кажете на цялата страна: виждате, че е невинен, в какво упреквате този достоен писател? Упрекват го, Голдман, и в това, че се е увлякъл по петнайсетгодишно момиче!

- Знам! И все за това мисля, представете си!

- Тогава защо никога не го споменавате?

- Дойдох тук веднага след скандала. Без да размисля. Мислех преди всичко за приятеля си, за стария ми брат Хари. При нормално стечение на обстоятелствата щях да остана ден-два, колкото да ми е чиста съвестта, и да се прибера в Ню Йорк.

- Тогава защо стоите още тук и ми досаждате?

- Защото Хари Куебърт е единственият приятел, който имам. На трийсет години съм и нямам друг. Той ме е научил на всичко, той беше единственият ми брат през последните десет години. Нямам си никого освен него.

Мисля, че в този момент на Гахалоуд му дожаля за мен, защото ме покани да вечерям у тях. „Минете довечера, писателче. Ще поговорим за разследването, ще хапнем нещо. Ще ви запозная с жена ми.“ И сякаш любезността можеше да го убие, добави с най-неприятния си тон: „Главно тя ще бъде доволна. Ако знаете откога настоява да ви поканя. Мечтае да ви срещне. Да я питаш защо“.

*

Семейство Гахалоуд живееше в хубава малка къща в жилищния квартал в Източен Конкорд. Жената на сержанта, Хелън, беше елегантна и приятна, точно обратното на съпруга си. Прие ме много мило. „Толкова харесах книгата ви - каза ми тя. - Значи, наистина разследвате заедно с Пери?“ Съпругът й изръмжа, че нищо не разследвам, че той е шефът и че аз съм се появил, за да му отровя живота. След това двете му дъщери, самоуверени тийнейджърки, дойдоха да ме поздравят учтиво, преди да си отидат в стаята. Казах на Гахалоуд:

- Всъщност само вие в тази къща не ме обичате.

Той се усмихна.

- Затваряйте си устата, писателче. Млъквайте и елате навън да пием по една студена бира. Времето е много приятно.

Дълго седяхме на терасата, настанени в кресла от ратан. Гахалоуд беше с костюм, но бе нахлузил стари пантофи. Вечерта беше гореща, по улицата играеха деца. Въздухът ухаеше на лято.

- Имате прекрасно семейство - отбелязах.

- Благодаря. А вие? Жена? Деца?

- Не, нищо.

- Куче?

- Не.

- Дори куче нямате? Наистина трябва да сте много самотен, писателче... Нека отгатна. Живеете в прекалено голям апартамент в престижен квартал в Ню Йорк. Голям, винаги празен апартамент.

Дори не се опитах да отрека.

- Преди - казах агентът ми идваше да гледа бейзбол вкъщи. Правехме си мексикански начос със сирене. Вкусно е. Но с тази история не знам дали ще поиска да ми дойде на гости. От две седмици нямам вести от него.

- Шубе ви е, а, писателче?

- Да. И най-лошото е, че не знам от какво ме е страх. Пиша книга за тази история. Тя би трябвало да ми донесе минимум един милион долара. Сигурно много ще се продава. Въпреки това се чувствам нещастен. Какво трябва да направя според вас?

Той ме попита почти учудено:

- Искате съвет от човек, който печели петдесет хиляди долара годишно?

- Да.

- Не знам какво да ви кажа, писателче.

- Ако ви бях син, какво щяхте да ме посъветвате?

- Вие да сте ми син? Ще повърна. Я вървете на психиатър, писателче. Знаете ли, аз имам син. По-млад от вас, на двайсет години.

- Не знаех.

Той порови в джоба си и извади малка снимка, залепена на картонче, за да не се деформира. На нея се виждаше младеж в парадна униформа на пехотинец.

- Синът ви е военен?

- Втора пехотна дивизия. В Ирак са. Спомням си деня, в който се записа в армията. Имаше едно пътуващо наборно бюро на Американската армия, разположено на паркинга на Търговския център. Той нямаше никакви съмнения. Прибра се вкъщи и ми каза, че е избрал -отказва се от университета, иска да воюва. Заради образите от единайсети септември, които не можеше да забрави. Извадих карта на света и го попитах: „Къде е Ирак?“. Отвърна ми: „Ирак е там, където трябва да бъде“. Как мислите, Маркъс (за първи път ме наричаше на малко име)? Прав ли беше, или грешеше?

- Нямам представа.

- Нито пък аз. Знам само, че животът е низ от избори, за които после трябва да носиш отговорност.

Беше хубава вечер. Отдавна не се бях чувствал толкова уютно. След като се нахранихме, постоях малко сам на терасата, докато Гахалоуд помагаше на жена си да раздигне. Нощта бе настъпила, небето беше мастиленосиньо. Видях Голямата мечка, наоколо цареше спокойствие. Децата се бяха прибрали от улицата, чуваше се само песента на щурците. Когато Гахалоуд дойде при мен, обсъдихме разследването. Разказах му как Стърн е оставил Хари да живее в Гуз Коув без наем.

- Същият Стърн, който имал връзка с Нола? - отбеляза той. -Всичко това е крайно странно.

- Много сте прав, сержант. И ви уверявам, че по онова време някой е знаел за Хари и Нола. Хари ми разказа, че вечерта на един голям местен бал на огледалото в тоалетната някой бил написал педофил. Апропо, докъде стигнахме с надписа върху ръкописа? Кога ще имате резултати от графологичната експертиза?

- По принцип следващата седмица.

- Значи, скоро ще узнаем.

- Прочетох много внимателно полицейския доклад за изчезването на Нола - каза ми след това Гахалоуд. - Доклада на началника Прат. Уверявам ви, че вътре не се споменават нито Стърн, нито Хари.

- Странно, защото Нанси Хатауей и Тамара Куин ми потвърдиха, че след изчезването и двете са информирали началника Прат за съмненията си относно Хари и Стърн.

- Докладът е подписан от самия Прат. Да е знаел и да не е предприел нищо?

- Какво би могло да означава всичко това? - попитах.

Гахалоуд ми хвърли мрачен поглед.

- Че може и той да е имал връзка с Нола Келерган.

- И той ли? Мислите, че... За бога... Началникът Прат и Нола?

- Първото нещо, което ще направим утре, писателче, е да отидем и да го попитаме.

*

В четвъртък сутринта, на 3 юли 2008 година, Гахалоуд дойде да ме вземе от Гуз Коув и двамата отидохме да посетим началника Прат в къщата му на Маунтън Драйв. Отвори ни самият Прат. Отначало видя само мен и ме прие любезно.

- Господин Голдман! Какво ви води насам? В града разправят, че сте започнали собствено разследване.

Чух Ейми да пита кой е там и Прат да отговаря: „Писателят Голдман“. После забеляза Гахалоуд на няколко крачки зад мен и изрече:

- Аха, значи, официално посещение.

Гахалоуд поклати глава.

- Само няколко въпроса, началник - обясни той. - Разследването буксува и някои неща са неясни. Сигурен съм, че разбирате.

Настанихме се в дневната. Ейми Прат дойде да ни поздрави. Началникът й нареди да върви да си копае градината, при което тя без много приказки си сложи шапка и отиде да си гледа гардениите. Сцената би могла да е смешна, ако по някаква причина, която още не можех да си обясня, атмосферата в дневната на Прат внезапно не стана напрегната.

Оставих Гахалоуд да води разпита. Беше много добро ченге и отличен познавач на човешката психология въпреки вродената си агресивност. Първо зададе няколко най-обикновени въпроса - поиска от Прат да му разкаже накратко как са протекли събитията, свързани с изчезването на Нола Келерган. Но Прат бързо изгуби търпение. Каза, че вече го е написал в доклада си от 1975 година и че трябва просто да го прочетем. Тогава Гахалоуд отвърна:

- Ами, за да бъда честен, прочетох доклада ви и написаното не ме убеждава. Знам например, че леля Куин ви е съобщила каквото е знаела за Хари и Нола, а това го няма никъде в досието.

Прат не се смути.

- Леля Куин дойде при мен, да. Каза ми, че знае всичко, каза ми, че Хари си фантазира разни работи за Нола. Но нямаше никакво доказателство, нито пък аз.

- Лъжете - намесих се. - Показала ви е лист, написан от Хари, който определено го е компрометирал.

- Показа ми го веднъж. После въпросният лист изчезна! Нямаше вече нищо! Какво можех да направя?

- А Елайджа Стърн? - попита Гахалоуд, като си придаде вид на успокоен. - Какво знаете за Стърн?

- Стърн? - повтори Прат. - Елайджа Стърн? Той какво общо има с тази история?

Гахалоуд усети, че добива надмощие. И каза със спокоен, но нетърпящ възражение тон:

- Стига с този театър, Прат. Знам всичко. Знам, че не сте провели разследването както трябва. Знам, че когато малката е изчезнала, Тамара Куин е споделила с вас подозренията си по отношение на Куебърт и че Нанси Хатауей ви е казала, че Нола е имала сексуални връзки с Елайджа Стърн. Трябвало е да закопчаете Куебърт и Стърн, или поне да ги разпитате, да обискирате домовете им, да изясните гази история и да отразите всичко това в доклада си. Такава е обичайната процедура. А вие не сте направили нищо подобно! Защо? Защо, а? Една жена е била убита и едно момиче е било изчезнало!

Почувствах, че Прат е объркан. Той сви рамене и се опита да си възвърне самообладанието.

- Претърсвах областта в продължение на седмици - измуча. -Дори в свободните си дни! Какво ли не правих, за да намеря момичето! Така че не ми идвайте тук да ме обиждате и да поставяте под съмнение работата ми! Ченгетата не се държат така с другите ченгета!

- Претърсвали сте и земята, и морето - отвърна Гахалоуд, - обаче сте знаели, че има хора, които трябва да бъдат разпитани, и не сте го направили! Защо, за бога? Какво искахте да скриете?

Настъпи дълго мълчание. Гахалоуд изглеждаше много внушителен. Наблюдаваше Прат с буреносно спокойствие.

- Какво криехте? - повтори той. - Говорете! Говорете, в името на небето! Какво се случи с това момиче?

Прат извърна очи. Изправи се и застана с лице към прозореца, за да избегне погледите ни. Загледа се за миг в жена си, която почистваше гардениите от изсъхналите им листа.

- Беше в началото на август - отрони той едва чуто. - В самото начало на август на онази проклета седемдесет и пета година. Един следобед, ако щете, вярвайте ми, малката дойде в кабинета ми в управлението. Почука се и Нола Келерган влезе, без да дочака отговора ми. Седях на бюрото си и четях едно досие. Изненадах се, като я видях. Поздравих я, попитах я какво става. Имаше странен вид. Не произнесе и една дума. Затвори вратата, завъртя ключа в ключалката, после ме изгледа втренчено и се приближи до мен. До бюрото. И там...

Прат замълча. Беше видимо развълнуван, не намираше думи да продължи. Гахалоуд не прояви никакво съчувствие. Само го попита сухо:

- И там какво, началник Прат?

- Ако щете, вярвайте, сержант. Застана под бюрото и... Тя... откопча панталона ми, хвана пениса ми и си го сложи в устата.

Подскочих.

- Тона пък сега какво е?

- Истината. Започна да смуче и аз я оставих. Каза ми: „Отпуснете се, началник“. И когато всичко свърши, си обърса устата и рече: „Сега сте престъпник“.

Онемяхме от удивление. Ето защо Прат не е разпитал нито Стърн, нито Хари. Защото и той като тях е бил пряко замесен в тази история.

Сега, когато бе започнал да се изповядва, Прат изпитваше нужда да си каже всичко. Обясни ни, че след това е имало още едно фелацио. Първото било по инициатива на Пола, но за второто той я накарал насила. Разказа ни този епизод - патрулирал сам и настигнал Нола, която се прибирала пеш от плажа. Било близо до Гуз Коув. Носела пишеща машина. Предложил й да я закара, ала вместо да се отправи към Орора, поел към гората на Сайд Крийк. Каза ни:

- Няколко седмици преди изчезването й бях с нея в Сайд Крийк. Паркирах в края на гората, на това място никога нямаше никой. Сграбчих ръката й, накарах я да докосне издутия ми член и поисках от нея да направи отново онова, което ми беше направила в кабинета. Разкопчах панталона си, хванах я за тила и я заставих да ме смуче. Не знам какво ме прихвана. Това ме преследва от трийсет и три години! Не издържам повече! Отведете ме, сержант. Искам да ме разпитат, искам да ме осъдят, искам да ми простят. Прости ми, Нола! Прости ми!

Когато Ейми Прат видя мъжа си да излиза от къщата с белезници на ръцете, тя взе да надава викове, които разтревожиха всичките й съседи. Хората любопитно излизаха на моравите си да разберат какво става, чух една жена да вика съпруга си, за да не изпусне представлението: „Полицията отвежда Гарет Прат!“.

Гахалоуд качи Прат в колата си, наду сирената и се отправи към щатската полиция в Конкорд. Останах на моравата на семейство Прат - Ейми плачеше, коленичила до гардениите, а съседите, съседите на съседите и цялата улица, и целият квартал, и скоро половината Орора се събра пред къщата на Маунтън Драйв.

Смаян от наученото, накрая седнах на един крайпътен камък и се обадих на Рот, за да го запозная със ситуацията. Нямах кураж да говоря с Хари - не исках аз да му съобщя новината. Телевизията изпълни тази задача през следващите часове. Всички информационни канали подеха новината и за пореден път се вдигна голям медиен шум - Гарет Прат, бивш началник на полицията в Орора, признал, че е извършвал акт от сексуално естество с Нола Келерган, и се превръщал в нов потенциален заподозрян. Хари ми се обади от затвора в ранния следобед. Плачеше. Помоли ме да отида да го видя. Не бе в състояние да повярва, че всичко това е вярно.

В стаята за посещения в затвора му разказах за разговора ни с началника Прат. Той беше напълно смазан. Не можеше да спре да плаче. Накрая му казах:

- Това не е всичко. Мисля, че е време да узнаете...

- Да узная какво? Плашите ме, Маркъс.

- Онзи ден ви споменах Стърн, защото бях ходил в дома му.

- И?

- Там имаше портрет на Нола.

- Портрет? Как така портрет?

- У Стърн има портрет, на който Нола е гола.

Бях донесъл увеличеното копие и му го показах.

- Тя е! - изрева Хари. - Това е Нола! Нола е! Какво значи това? Каква е тази гадост?

Един от надзирателите го прикани да спазва реда.

- Хари - казах, - опитайте се да запазите спокойствие.

- Но какво прави Стърн в тази история?

- Не знам. Нола никога ли не ви е говорила за него?

- Никога! Никога!

- Хари, доколкото знам, Нола е имала връзка с Елайджа Стърн. През същото онова лято на седемдесет и пета.

- Какво? Какво? Но какво означава това, Маркъс?

- Мисля, че... Ами доколкото разбирам... Хари, трябва да допуснете, че може би не сте били единственият мъж в живота на Нола.

Той направо полудя. Изправи се със скок и запрати пластмасовия стол в стената, крещейки:

- Невъзможно! Невъзможно! Тя обичаше мен! Чувате ли? Мен обичаше!

Надзирателите се спуснаха към него, за да го обуздаят и отведат. Чух да вика: „Защо правите това, Маркъс? Защо всичко мърсите? Проклет да сте, Маркъс! Вие, Прат и Стърн!“.

След този епизод започнах да пиша историята на Нола Келерган, петнайсетгодишна, завъртяла главата на цяло едно градче в американската провинция.

16.

Произходът на злото

(Орора, Ню Хампшър, 11-20 август 1975 г.)

- Хари, колко време трябва, за да се напише книга?

- Зависи.

- От какво зависи?

- От всичко.

11 август 1975 г.

- Хари! Хари, любими!

Тя влезе в къщата тичешком, с ръкописа в ръце. Беше рано сутринта, още нямаше девет часът. В кабинета Хари подреждаше листовете си. Тя се появи на вратата и размаха ученическата си чанта, в която носеше скъпоценния документ.

- Къде беше? - попита той раздразнено. - Къде беше този проклет ръкопис?

- Извинявайте, Хари. Хари, любими... Не ми се сърдете. Взех го вчера, вие спяхте и аз го взех вкъщи да го прочета. Не трябваше да го правя. Но е толкова прекрасно! Изключително е! Толкова е прекрасно!

- Е? Хареса ли ти?

- Дали ми е харесал? - възкликна тя. - Питате дали ми е харесал? Влюбих се! Това е най-красивото нещо, което съм чела през живота си. Вие сте изключителен писател! Ще се прочуете, Хари. Чувате ли ме? Ще станете прочут!

И като каза това, тя затанцува. Танцуваше в коридора, после в дневната, после на терасата. Танцуваше от радост, беше толкова щастлива. Приготви масата на терасата. Изтри росата, постла покривка и му подреди работното място с химикалките, тетрадките, черновите и грижливо подбраните на плажа камъчета, които да му служат за преспапиета. След това донесе кафе, гофрети, бисквити и плодове и сложи възглавничка на стола му, за да му е удобно. Искаше да се увери, че всичко е идеално, за да може да работи при най-добри условия. Така правеше всеки ден. Когато той се настаняваше, тя отиваше в къщата, където почистваше и приготвяше нещо за ядене. Грижеше се за всичко, за да може той да се съсредоточи само върху писането. Върху писането и нищо друго. Докато ръкописните листове се трупаха, тя ги прочиташе, нанасяше някои поправки, след това ги преписваше на чисто на „Ремингтън“-а, като работеше със страстта и всеотдайността на най-предана секретарка. Чак когато изпълнеше всички тези задачи, си позволяваше да седне до Хари - не твърде близо, за да не му пречи - и щастлива, да го гледа как пише. Беше жената на писателя.

През този ден си тръгна малко преди обяд. И както винаги, преди да потегли, му даде някои наставления.

- Приготвила съм ви сандвичи. В кухнята са. В хладилника има чай с лед. И да се храните добре. И да си починете малко. Иначе после ще ви боли глава. Знаете какво става, когато работите прекалено, Хари, любими, нападат ви тези ужасни мигрени, които ви правят толкова раздразнителен.

Тя го прегърна.

- Ще дойдеш ли по-късно пак? - попита той.

- Не, Хари. Заета съм.

- С какво си заета? Защо си тръгваш толкова рано?

- Просто съм заета и точка. Жените трябва да умеят да бъдат тайнствени. Четох за това в едно списание.

Той се усмихна.

- Нола...

- Да?

- Благодаря.

- За какво, Хари?

- За всичко. Аз... Аз пиша книга. Благодарение на теб най-после успявам да пиша.

- Хари, любими, точно това искам да правя в живота - да се грижа за вас, да съм тук заради вас, да ви помагам да пишете, да създам семейство с вас! Представете си колко ще сме щастливи всички заедно! Колко деца искате, Хари?

- Поне три!

- Да! Дори четири! Две момчета и две момичета, за да не се карат много. Искам да стана госпожа Нола Куебърт! Най-гордата със съпруга си жена на света!

И Нола тръгна пеш към Орора по пътя от Гуз Коув. Изминаваше това разстояние по два пъти дневно. Като стигна в града, зави по главната улица и продължи до градинката, където, както се бяха разбрали, я чакаше Нанси Хатауей.

- Защо в градината, а не на плажа? - оплака се Нанси, като я видя. - Толкова е горещо!

- Имам среща следобед.

- Какво? Не, не ми казвай, че ще ходиш у Стърн!

- Не произнасяй името му!

- Извикала си ме пак, за да ти осигурявам алиби!

- Хайде, моля те, покрий ме...

- Но аз непрекъснато те покривам!

- Още един път. Само още един път. Моля те.

- Недей да ходиш! - замоли я Нанси. - Не ходи у този тип, това трябва да приключи! Страх ме е за теб. Какво правите заедно? Секс ли правите, а? Секс ли?

Нола я погледна нежно и успокояващо.

- Не се тревожи, Нанси. Само не се тревожи. Ще ме покриеш, нали? Обещай, че ще ме покриеш. Знаеш какво става, когато разберат, че лъжа. Знаеш какво ми правят вкъщи...

Нанси въздъхна примирено.

- Хубаво. Ще стоя тук, докато се върнеш. Но да не е след осемнайсет и трийсет, иначе мама ще ми се кара.

- Добре. Ако ти задават въпроси, какво сме правили?

- Бъбрили сме тук през целия следобед - повтори като папагал Нанси. - Обаче ми е омръзнало да лъжа заради теб. Защо вършиш това, а?

- Защото го обичам! Толкова го обичам! Бих сторила всичко за него!

- Пфу! Отврат! Дори не ми се мисли.

На една от улиците покрай градината спря син мустанг. Нола го забеляза.

- Ето го - рече. - Трябва да вървя. Доскоро, Нанси. Благодаря, ти си истинска приятелка.

Тя бързо се отправи към колата и се вмъкна вътре. „Добър ден, Лутър“, каза на шофьора, докато се настаняваше на задната седалка. Колата веднага потегли и изчезна, без никой, освен Нанси, да е забелязал странната игра.

Час по-късно мустангът спря в двора на къщата на Елайджа Стърн в Конкорд. Лутър заведе младото момиче вътре. Тя вече познаваше пътя до стаята.

- Съблечи се - мило я подкани той. - Ще съобщя на господин Стърн, че си дошла.

*

12 август 1975 г.

Като всяка сутрин след престоя им в Мартас Винярд, когато бе преоткрил вдъхновението си, Хари ставаше призори и отиваше да тича, преди да седне да работи.

Като всяка сутрин и сега стигна до Орора. И като всяка сутрин спря на пристанището да си направи лицевите опори. Още нямаше шест часът. Градът спеше. Не беше минал покрай „Кларкс“ - по това време ресторантът отваряше, а той не искаше да срещне Джени. Беше прекрасно момиче и не заслужаваше да се отнася към нея по този начин. Постоя малко, загледан в океана, който се къпеше в неправдоподобните цветове на изгрева. И се стресна, когато тя произнесе името му.

- Хари! Значи, е вярно? Ставаш толкова рано, за да тичаш?

Обърна се. Беше Джени в сервитьорската си униформа. Приближи се до него и несръчно се опита да го прегърне.

- Просто обичам да гледам изгрева - отвърна той.

Тя се усмихна. Каза си, че след като идва до тук, значи, в крайна сметка я обича малко.

- Ще дойдеш ли в „Кларкс“ да пиеш едно кафе? - попита.

- Благодаря, но не искам да си нарушавам ритъма.

Тя прикри разочарованието си.

- Да поседнем поне за миг.

- Не искам да спирам прекалено дълго.

Джени направи тъжна гримаса.

- Напоследък нямам никакви вести от теб! Вече не идваш в „Кларкс“.

- Съжалявам. Бях зает с книгата си.

- Но в живота има не само книги! Идвай да ме виждаш от време на време, ще ми е приятно. Обещавам ти, че мама няма да ти досажда. Не биваше да те кара да плащаш всичко наведнъж.

- Няма нищо.

- Ще трябва да отивам на работа, отваряме в шест. Сигурен ли си, че не искаш кафе?

- Сигурен съм, благодаря.

- Ще дойдеш ли по-късно?

- Не, не мисля.

- Ако идваш насам всяка сутрин, бих могла да те чакам на пристанището. Е, стига да искаш. Просто да си кажем здрасти.

- Не се разкарвай.

- Добре. Във всеки" случай днес съм на работа до петнайсет часа. Ако решиш да дойдеш да пишеш... Няма да ти преча. Обещавам. Надявам се, не се сърдиш, че отидох на бала с Травис. Не съм влюбена в него, да знаеш. Просто ми е приятел. Аз... Исках да ти кажа, Хари, че те обичам. Обичам те, както никога никого не съм обичала.

- Не казвай това, Джени...

Часовникът на кметството удари шест часа - закъсняваше. Целуна го по бузата и избяга. Не би трябвало да му казва, че го обича, вече я беше яд на себе си. Бе постъпила като глупачка. Докато вървеше нагоре към „Кларкс“, се обърна, за да му махне с ръка, ала той беше изчезнал. Рече си, че ако мине през „Кларкс“, значи, я обича мъничко, значи, не всичко е загубено. Ускори крачка, но точно преди да превали височината, една широка и крива сянка изникна иззад една ограда и й блокира пътя. Изненадана, Джени не можа да сдържи вика си. После позна Лутър.

- Лутър! Уплаши ме!

Един фенер освети несиметричното лице и могъщото тяло.

- Какфо... Какфо иска от теп?

- Нищо, Лутър.

Сграбчи ръката й и силно я стисна.

- Не... не... ми се подикрафай! Какфо искаше?

- Той ми е приятел! Пусни ме, Лутър! Боли ме, по дяволите! Пусни ме, или ще се оплача!

Той разхлаби хватката си и попита:

- Расмисли ли за предлошението ми?

-Отговорът е не, Лутър! Не искам да ме рисуваш! Пусни ме да мина! Или ще кажа, че бродиш наоколо, и ще си имаш неприятности.

Лутър без повече приказки изчезна в сумрака, тичайки като бясно животно. Беше я страх и се разплака. Забърза към ресторанта и преди да прекрачи прага, обърса очите си, за да не би майка й, която вече беше там, да забележи нещо.

Хари отново тичаше. Бързаше да прекоси града от единия до другия край, за да излезе на път № 1 и да се прибере в Гуз Коув. Мислеше за Джени, не трябваше да й дава напразни надежди. Това момиче много го натъжаваше. Когато стигна до кръстовището с път № !, краката му го предадоха. Мускулите му бяха изстинали на пристанището, усещаше спазми, а беше сам покрай пустия път. Съжаляваше, че е отишъл чак до Орора, не си бе представял, че ще се прибира и Гуз Коув тичешком. В този миг един син мустанг, който не бе забелязал, спря до него. Водачът отвори прозореца и Хари разпозна Лутър Кейлъб.

- Нушда от помощ?

- Тичах до много далече. Мисля, че прекалих.

- Качете се. Ще фи закарам.

- Имах късмет, че попаднах на вас - каза Хари, като се настани на предната седалка. - Какво правите в Орора толкова рано?

Кейлъб не отговори. Откара пасажера си до Гуз Коув, без да размени и дума с него. След като Хари слезе, мустангът направи обратен завой, но вместо да поеме по пътя за Конкорд, зави наляво, в посока към Орора, за да навлезе в една задънена горска пътека. Кейлъб остави колата под боровете, после с бърза крачка мина между редиците от дървета и се скри в гъсталака близо до къщата. Беше шест и петнайсет. Облегна се на едно дърво и зачака.

Към девет часа Нола пристигна в Гуз Коув, за да се погрижи за любимия си.

*

13 август 1975 г.

- Разбирате ли, доктор Ашкрофт, прихваща ме и после ме гризе

съвестта.

- Как точно ви прихваща?

- Не знам. Сякаш ми излиза отвътре, без да съм го искала. Някакъв импулс, не мога да го спра. А се чувствам нещастна. Толкова нещастна! Но не съм в състояние да се спра.

Доктор Ашкрофт загледа Тамара Куин, после попита:

- Способна ли сте да казвате на хората какво изпитвате към тях?

- Аз... Не. Никога не им казвам.

- Защо?

- Защото те го знаят.

- Сигурна ли сте?

- Разбира се!

- Откъде да го знаят, ако никога не'им го казвате?

Тя сви рамене.

- Не знам, докторе.

- Семейството ви знае ли, че идвате при мен?

- Не. Не! Аз... Това не ги засяга.

Той поклати глава.

- Чуйте ме, госпожо Куин, би трябвало да напишете онова, което чувствате. Писането понякога помага.

- Но аз го правя. Всичко записвам. Откакто говорихме с вас, пиша в една тетрадка, която старателно крия.

- Помага ли ви?

- Не знам. Малко, да. Така мисля.

- Ще говорим пак следващата седмица. Часът ви изтече.

Тамара Куин стана и стисна ръката на лекаря. После излезе от кабинета.

*

14 август 1975 г.

Беше към единайсет часа. Седнала на терасата на къщата в Гуз Коув, Нола от сутринта преписваше на „Ремингтън“-а ръкописните листове на Хари, който седеше срещу нея и работеше. „Хубаво е! -въодушевено възкликваше тя. - Наистина е много хубаво!“ Вместо отговор Хари се усмихваше и се чувстваше изпълнен с вечно вдъхновение.

Беше горещо. Нола забеляза, че той няма нищо за пиене, и напусна за малко терасата, за да отиде да му приготви чай с лед в кухнята. Едва бе влязла в къщата и на терасата се появи посетител, дошъл от външните стълби - Елайджа Стърн.

- Хари Куебърт, много работите! - възкликна Стърн гръмогласно и Хари, който не го бе чул да идва, се стресна, след което го обзе луда паника - никой не трябваше да знае, че Нола е там.

- Елайджа Стърн! - изрева Хари с всичка сила, за да го чуе Нола и да остане в къщата.

- Хари Куебърт! - повтори по-силно Стърн, който не можеше да разбере защо Хари крещи така. - Позвъних, но никой не отвори. А видях колата ви и си казах, че сигурно сте на терасата, затова си позволих да заобиколя.

- Много добре сте направили! - отново закрещя Хари.

Стърн забеляза листовете, после пишещата машина от другата страна на масата.

- Пишете и преписвате едновременно? - попита той любопитно.

- Да. Аз... Пиша по няколко страници едновременно.

Стърн се отпусна на един стол. Беше плувнал в пот.

- Няколко страници едновременно? Вие сте гений, Хари. Знаете ли, бях наблизо и си казах, че ще прескоча до Орора. Какъв чудесен град! Оставих колата си на главната улица и тръгнах да се разхождам. И ето че стигнах до тук. По навик сигурно.

- Тази къща, Елайджа... Невероятна е. Приказно място.

- Толкова се радвам, че останахте.

- Благодаря за щедростта ви. Длъжник съм ви.

- Само не ми благодарете. Нищо не ми дължите.

- Някой ден ще имам пари и ще купя тази къща.

- Толкова по-добре, Хари, толкова по-добре. Това да се чува. Ще се радвам, ако тя продължи да живее с вас. Извинете ме, целият съм потен и умирам от жажда.

Хари нервно погледна към кухнята с надеждата, че Нола е чула и няма да се покаже. На всяка цена трябваше да намери начин да се отърве от Стърн.

- За съжаление, мога да ви предложа само вода.

Стърн се разсмя.

- Не се притеснявайте, приятелю. Подозирах, че нямате нищо пито за ядене, нито за пиене. И точно това ме безпокои. Добре е, че пишете, но гледайте да оживеете! Крайно време е да се ожените, да имате някой, който да се грижи за вас. Знаете ли какво, закарайте ме в града. Каня ви на обяд. Така ще можем да си побъбрим, стига, разбира се, да желаете.

- С удоволствие! - отвърна Хари с облекчение. - На всяка цена! Разбира се! Само да си взема ключовете от колата.

Хари влезе в къщата. Като минаваше покрай кухнята, видя Нола, скрита под масата. Тя му отправи сияйна съучастническа усмивка и сложи пръст на устните си. Той й се усмихна и излезе навън при Стърн.

Тръгнаха с шевролета и отидоха в „Кларкс“. Настаниха се на терасата и си поръчаха яйца, препечени филии и палачинки. Очите на Джени блеснаха, като видя Хари. От толкова време не беше идвал.

Чудна работа - каза Стърн. - Наистина бях излязъл да се поразходя и изведнъж се озовах в Гуз Коув. Сякаш бях всмукан от пейзажа.

- Брегът между Орора и Гуз Коув е великолепен - отвърна Хари. - Не се уморявам да му се любувам.

- Често ли минавате оттам?

- Почти всяка сутрин тичам по брега. Намирам, че това е добър начин за започване на деня. Ставам призори и тичам с изгряващото слънце. Усещането е уникално.

Вие сте истински атлет, драги. Бих искал и аз да съм толкова дисциплиниран.

- Не знам дали съм атлет. Онзи ден например, докато се връщах от Орора в Гуз Коув, получих ужасни крампи. За мой късмет, срещнах шофьора ви. Той беше така любезен да ме закара вкъщи.

Стърн криво се усмихна.

- Лутър е бил насам онзи ден сутринта? - попита.

Прекъсна ги Джени, която отново им наля кафе и веднага изчезна.

- Да - отвърна Хари. - И аз се учудих, че го виждам в Орора толкова рано. В областта ли живее?

Стърн се опита да избегне въпроса.

- Не, живее в моето имение. Имам една пристройка за персонала. Но обича този край. Трябва да се каже, че на зазоряване Орора е прекрасен град.

- Не ми ли бяхте споменали, че поддържа розите в Гуз Коув? Защото никога не съм го виждал.

- Но растенията са все така красиви, нали? Значи, е проявил дискретност.

- Е, аз съм много често в къщата. Почти непрекъснато.

- Лутър е крайно дискретен мъж.

- Питах се какво ли му се е случило? Толкова странно говори...

- Нещастен случай. Стара история. Той е човек с много качества, знаете ли... Понякога изглежда ужасяващ, но притежава вътрешна красота.

- Не се съмнявам.

Джени пак дойде да долее кафе във все още пълните чаши. Подреди салфетниците, напълни солницата и смени бутилката с кетчуп. Усмихна се на Стърн и кимна на Хари, преди да изчезне в кухнята.

- Книгата ви напредва ли? - попита Стърн.

- Напредва, и то бързо. Още веднъж благодаря, че ми позволихте да се възползвам от къщата. Тя истински ме вдъхновява.

И главно това момиче ви вдъхновява - усмихна се Стърн.

- Моля? - задави се Хари.

- Много ме бива да отгатвам тези неща. Спите с нея, нали?

- Аз... Моля?

- Хайде, не правете такава физиономия, приятелю. Няма нищо лошо в това. Сервитьорката Джени, спите с нея, нали? Защото, като я гледам как се държи, откакто сме дошли, няма начин да не спи с някой от нас двамата. А знам, че не спи с мен. Заключавам, че спи с вас. Ха-ха! Добре правите. Хубаво момиче. Виждате ли колко съм проницателен.

Куебърт с облекчение се засмя.

- Не ходя с Джени - рече той. - Да кажем, че само малко флиртуваме. Тя е мило момиче, но ако трябва да бъда искрен, скучно ми е с нея. Бих искал да намеря момиче, в което силно да се влюбя, някое изключително момиче... Различно момиче...

- О, не ви мисля. Ще я намерите рядката си перла, онази, която ще ви направи щастлив.

Докато Хари и Стърн обядваха, Нола вървеше по нагорещения от слънцето път № 1. Носеше със себе си пишещата машина. Една кола спря до нея. Беше началникът Прат на волана на една от полицейските коли в Орора.

- Къде си тръгнала с тази пишеща машина? - попита той весело.

- Прибирам се вкъщи, началник.

- Пеш? Откъде, по дяволите, идваш? Все едно, качвай се, ще те закарам.

- Благодаря, началник Прат, предпочитам да повървя.

- Не ставай смешна. Ще пукнеш от жега.

- Не, благодаря, началник.

Началникът Прат внезапно изрече с агресивен тон:

- Защо не искаш да те закарам? Качвай се, ти казвам! Качвай се!

Накрая Нола прие и Прат я настани на седалката до себе си. Но вместо да продължи към града, той направи обратен завой и пое в друга посока.

- Къде отиваме, началник? Орора не е натам.

- Не се безпокой, малката. Искам само да ти покажа нещо хубаво. Не те е страх, нали? Искам да ти покажа гората, там е хубаво. Ще видиш едно хубаво местенце. Всички харесват хубавите местенца.

Нола не каза нищо повече. Прат продължи да кара до Сайд Крийк, тръгна по един горски път и спря под дърветата. Разкопча колана, отвори копчелъка си и като хвана Нола за тила, й заповяда да направи онова, което му бе направила в кабинета му.

*

15 август 1975 г.

В осем часа сутринта Луиза Келерган влезе в стаята на дъщеря си. Нола я чакаше, седнала на леглото по бельо. Денят бе настъпил. Знаеше го. Луиза нежно се усмихна на дъщеря си.

- Знаеш защо правя това, Нола.

- Да, мамо.

- За твое добро е. За да отидеш в Рая. Искаш да си ангел, нали?

- Не знам дали искам да съм ангел, мамо.

- Хайде сега, не говори глупости. Ела, миличка.

Нола стана и послушно последва майка си в банята. Големият леген беше готов, поставен на земята и пълен с вода. Нола погледна майка си - беше хубава жена с великолепни руси къдрави коси. Всички казваха, че двете много си приличат.

- Обичам те, мамо - рече Нола.

- И аз те обичам, миличка.

Съжалявам, че съм лошо момиче.

- Не си лошо момиче.

Нола коленичи до легена. Майка й хвана главата й и я потопи във водата, като я държеше за косите. Преброи до двайсет, бавно и строго, после извади от ледената вода главата на Нола, която нададе панически вик. „Хайде, дъще, това е за изкуплението ти - каза Луиза. -Още, още.“ Отново потопи главата й в ледената вода.

Затворен в гаража, преподобният слушаше музика.

Ужаси се от това, което чу.

- Майка ти те дави? - попита Хари, напълно разстроен.

Беше по пладне. Нола току-що бе дошла в Гуз Коув. Бе плакала цяла сутрин и въпреки усилията си да изсуши зачервените си очи, когато пристигна в къщата, Хари веднага забеляза, че нещо не е наред.

- Потапя ми главата в един голям леген - обясни Нола. - Водата е ледена! Всеки път имам чувството, че умирам. Не издържам повече, Хари. Помогнете ми...

Тя се притисна до него. Той предложи да слязат на плажа. Плажът винаги я развеселяваше. Взе алуминиевата кутия Спомен от Рокланд, Мейн и отидоха да дадат трохи хляб на чайките покрай скалите, после седнаха на пясъка и се загледаха в хоризонта.

- Искам да се махна от тук, Хари! извика Нола. - Искам да ме отведете далече от тук!

- Да заминем?

- Вие и аз, надалече. Казахте, че някой ден ще заминем. Искам да отида далече от света. Не желаете ли да сте далече от света заедно с мен? Да заминем, умолявам ви. Да тръгнем още в края на този ужасен месец. Да речем, на трийсети, дотогава имаме точно петнайсет дни да се приготвим.

- На трийсети? Искаш на трийсети август двамата да напуснем града? Но това е лудост!

- Лудост? Лудост е да живеем в този жалък град, Хари! Лудост е да се обичаме, както се обичаме, и да нямаме право на това! Лудост е да трябва да се крием, сякаш сме диви животни! Не издържам повече, Хари! Аз ще замина. През нощта на трийсети август ще напусна този град. Не мога повече да живея тук. Елате с мен, умолявам ви. Не ме оставяйте сама.

- А ако ни арестуват?

- Кой ще ни арестува? След два часа ще сме в Канада. И с какъв мотив ще ни арестуват? Да заминеш, не е престъпление. Да заминеш, означава да си свободен, а кой може да ни попречи да бъдем свободни? Свободата е в основата на Америка! Написано е в Конституцията ни. Заминавам, Хари, решено е - след петнайсет дни заминавам. През нощта на трийсети август напускам този гаден град. Идвате ли с мен?

Той отвърна, без да размисли:

- Да! Разбира се! Не мога да си представя да живея без теб. На трийсети август ще заминем заедно.

- О, Хари, любими, толкова съм щастлива! А книгата ви?

- Книгата ми е почти завършена.

- Почти завършена? Страхотно! Толкова бързо я написахте!

- Книгата е вече без значение. Ако избягам с теб, мисля, че няма да мога да бъда писател. Но какво от това! Най-важното е да сме щастливи.

-Разбира се, че винаги ще бъдете писател! Ще изпратим ръкописа в Ню Йорк по пощата! Обожавам новия ви роман! Той е вероятно най-хубавият роман, който ми е било писано да прочета. Ще станете много велик писател. Вярвам във вас! Значи, на трийсети? След петнайсет дни. След петнайсет дни ще избягаме заедно! За два часа ще сме в Канада. Ще бъдем толкова щастливи, ще видите. Любовта, Хари, любовта е единственото нещо, което може да направи живота наистина прекрасен. Нищо друго не ни трябва.

*

18 август 1975 г.

Седнал зад волана на патрулната кола, той я гледаше през френския прозорец на „Кларкс“. Почти не си бяха говорили след бала. Тя се държеше на разстояние, което го натъжаваше. От известно време изглеждаше особено нещастна. Той се питаше дали това има нещо общо с неговото поведение, после си спомни, че веднъж я бе заварил да плаче под навеса на къщата й и му беше казала, че някакъв мъж я е наранил. Какво значеше „наранил“? Неприятности ли имаше? Или нещо по-лошо - да не би някой да я биеше? Кой? Какво ставаше? Реши да събере кураж и да поговори с нея. Както правеше обикновено, изчака заведението да се поизпразни. Когато накрая се осмели да влезе, Джени раздигаше една от масите.

- Здрасти, Джени - каза с разтуптяно сърце.

- Здрасти, Травис.

- Как си?

- Добре.

- Не сме се виждали много често след бала - подхвърли той.

- Имах много работа тук.

- Исках да ти кажа нещо. Бях много щастлив, че ти бях кавалер.

- Благодаря.

Тя имаше загрижен вид.

- Джени, напоследък страниш от мен.

- Не. Травис. Аз... Това«няма нищо общо с теб.

Джени мислеше за Хари. Мислеше за него ден и нощ. Защо я отхвърляше? Преди няколко дни бе дошъл тук с Елайджа Стърн и почти не й бе проговорил. А и добре видя, че й се смееха.

- Джени, ако имаш грижи, знаеш, че можеш всичко да ми кажеш.

- Знам. Ти си добър с мен, Травис. Сега трябва да доразтребя тази маса.

И се отправи към кухнята.

- Чакай - каза Травис.

Поиска да я задържи за китката. Жестът му бе лек, но Джени изохка от болка, изпусна чиниите, които държеше, и те се разбиха на пода. Бе докоснал огромна синина. Тя красеше дясната й ръка от деня, в който Лутър я бе стиснал много силно. Опитваше се да я скрие, като носеше дълги ръкави въпреки горещината.

- Много съжалявам - извини се Травис, клекна и се зае да събира парчетата.

- Не си виновен ти.

Придружи я до кухнята и взе една метла да измете останките. Като се върна, тя си миеше ръцете и тъй като бе вдигнала ръкавите си, за да не ги намокри, той забеляза синкавото петно на китката й.

- Какво е това? - попита я.

- Нищо, ударих се във вратата онзи ден.

- Ударила ли си се? Не ми ги разправяй тия! - избухна Травис. - Някой те е бил, да! Кой ти направи това?

- Не е важно.

- Разбира се, че е важно! Настоявам да знам кой мъж те е наранил. Кажи ми, няма да си тръгна от тук, докато не узная.

- Ами... Лутър Кейлъб ми го направи. Шофьорът на Стърн. Той... Онази сутрин беше ядосан. Хвана ме за китката и ме стисна силно. Но не беше нарочно, наистина. Просто не си премери силата.

- Това е нещо сериозно, Джени! Много сериозно! Ако се мерне насам, искам веднага да ме предупредиш!

*

20 август 1975 г.

Тя пееше, докато вървеше по пътя за Гуз Коув. Чувстваше се обзета от сладко усещане за радост - след десет дни заминаваха заедно. След десет дни най-после щеше да заживее истински. Броеше нощите преди големия ден - беше толкова скоро. Когато видя къщата в края на чакълестия път, ускори крачка. Бързаше да отиде при Хари. Не забеляза скрития в храстите силует на човек, който я наблюдаваше. Влезе през главната врата, без да звъни, както правеше всеки ден.

- Хари, любими! - извика, за да му извести, че е дошла.

Нямаше отговор. Къщата изглеждаше пуста. Извика още веднъж.

Тишина. Прекоси трапезарията и дневната, без да го открие. Не беше и в кабинета си. Нито на терасата. Тогава слезе по стълбите до плажа и го извика. Може би бе отишъл да се изкъпе? Правеше го, когато бе работил прекалено дълго. Но и на плажа нямаше никой. Усети, че я обзема паника - къде можеше да е? Върна се в къщата, отново го повика. Никой. Обиколи всички стаи на партера, после се качи горе. Отвори вратата на спалнята и го видя - седеше на леглото си с купчина листове в ръце.

- Хари? Тук ли сте били? От десет минути ви търся навсякъде.

Той се стресна.

- Извинявай, Нола, четях... Не те чух да идваш.

Стана и прибра купчината листове в едно от чекмеджетата на скрина.

Тя се усмихна.

- И какво толкова интересно четяхте, че не ме чухте как крещя името ви из цялата къща?

- Нищо важно.

- Продължението на романа ви? Покажете ми го!

- Нищо важно. Ще ти го покажа при случай.

Тя го погледна закачливо.

- Сигурен ли сте, че всичко е наред, Хари?

Той се засмя.

- Всичко е наред, Нола.

Слязоха на плажа. Тя искаше да види чайките. Разтвори ръце, все едно че имаше криле, и се затича, като описваше широки кръгове.

- Бих искала да мога да летя, Хари! Само десет дни остават! След десет дни ще отлетим от тук! Ще напуснем този ужасен град завинаги!

Мислеха, че са сами на плажа. Нито Хари, нито Нола подозираха, че Лутър Кейлъб ги наблюдава от гората над скалите. Той изчака да се приберат в къщата и излезе от скривалището си. Затича се по пътя от Гуз Коув и стигна до паркирания на един страничен път мустанг. Подкара към Орора, където спря пред „Кларкс“. Втурна се вътре -трябваше на всяка цена да говори с Джени. Трябваше да каже на някого. Имаше лошо предчувствие. Но Джени нямаше никакво желание да го вижда.

- Лутър? Не би трябвало да си тук - каза, когато той се приближи до бара.

- Джени... Съшалявам за онази сутрин. Не тряпфваше да те хфащам така за ръката.

- Стана ми синьо... ’

- Съшалявам.

- Тръгвай си сега.

- Не, чакай...

- Подадох оплакване срещу теб, Лутър. Травис каза, ако пак дойдеш в града, да го извикам. Той щял да се разправя с теб. Така че по-добре да не те вижда тук.

Гигантът я погледна обидено.

- Подала си оплакфане срещу мен?

- Да. Толкова ме уплаши онази сутрин...

- Но ас искам да ти кажа нещо много фашно.

- Нищо не е важно, Лутър. Върви си.

- За Хари Куепърт е.

- За Хари?

- Да, кажи ми какфо мислиш за Хари Куепърт.

- Защо ми говориш за него?

- Имаш ли му доферие?

- Доверие? Да, разбира се. Защо ми задаваш този въпрос?

- Тряпфа да ти кажа нещо.

- Да ми кажеш нещо? Какво?

Лутър тъкмо се канеше да отговори, когато на площада срещу „Кларкс“ спря полицейска кола.

- Това е Травис! - извика Джени. - Лутър, бягай! Не искам да имаш неприятности!

Кейлъб бързо се отдалечи. Джени го видя да се качва в колата и рязко да потегля. Секунди по-късно Травис Дон се втурна в ресторанта.

- Лутър Кейлъб ли мернах? - попита той.

- Да - отвърна Джени. - Но нищо не искаше от мен. Той е мило момче, съжалявам, че подадох оплакване.

- Бях ти казал да ме предупредиш! Никой няма право да вдига ръка срещу теб! Никой!

Травис се отправи към колата си тичешком. Джени се спусна след него и го спря на тротоара.

- Моля те, Травис, не му създавай неприятности! Ако обичаш. Мисля, че сега вече е разбрал.

Травис я изгледа и внезапно разбра какво му е убягвало. Значи, ето защо напоследък се държи толкова студено с него.

- Не, Джени... Не ми казвай, че...

- Че какво?

- Че си падаш по този хахо.

Какво? Но какви ги говориш!

- По дяволите! Как съм могъл да бъда толкова глупав!

- Не, Травис, какви ги говориш...

Той не я слушаше. Качи се в колата и подкара като луд с включена сирена.

На път № 1, малко преди Сайд Крийк Лейн, Лутър видя в огледалото за обратно виждане, че една полицейска кола го настига. Спря на банкета. Боеше се. Травис излезе от колата бесен. Хиляди мисли се въртяха из главата му. Как бе възможно това чудовище да привлича Джени? Как можеше Джени да го предпочита пред него? Пред него, който правеше всичко за нея, който бе останал в Орора, за да е близо до нея. Да го измести този тип! Нареди на Лутър да излезе от автомобила си и го огледа от глава до пети.

- Ненормалнико, с Джени ли се задяваш?

- Не, Травис. Уферявам те, че не е тофа, което мислиш.

- Видях синината на ръката й!

- Не си контролирам силата. Наистина съшалявам. Не искам неприятности.

- Неприятности? Но ти създаваш неприятности! Чукаш я, а?

- Какво?

- Чукате ли се с Джени?

- Не! Не!

- Аз... Правя всичко, за да е щастлива, а ти я чукаш? Мамка му, какво не е наред в този свят?

- Травис... Исопщо не е какфото мислиш.

- Млъквай! - извика Травис, хвана Лутър за яката и го просна на земята.

Не знаеше какво да направи. Мислеше за Джени, която го отблъскваше, чувстваше се нещастен и унизен. Изпитваше и гняв, писнало му беше да го настъпват по мазолите, време бе да започне да се държи като мъж. И Травис извади палката от колана си, вдигна я във въздуха и взе да налага Лутър като полудял.

15.

Преди бурята

- Как ви се струва?

- Не е зле. Мисля обаче, че отдавате твърде голямо значение на думите.

- На думите? Но те са важни, когато човек пише, не е ли така?

- И да, и не. Смисълът на думите е по-важен от самите думи.

- Какво искате да кажете?

- Ами думата си е дума и думите са на всички. Достатъчно е да отворите речника и да изберете една. От този момент нататък става интересно - ще сте способен ли да придадете на тази дума точно определен смисъл?

- Как така?

- Вземете една дума и непрекъснато я повтаряйте в книгите си. Хайде да изберем една, например чайка. Като ви споменават, хората ще започнат да казват: „Нали знаеш, Голдман е онзи, дето говори за чайките“. А после ще настъпи моментът, когато, видят ли чайки, същите тези хора ще се сетят за вас. Ще погледнат кресливите птички и ще си кажат: „Какво толкова им харесва Голдман?“. След това ще започнат да свързват чайки с Голдман. И всеки път щом видят чайки, ще си спомнят за книгата ви и за цялото ви творчество.

Вече няма да схващат тези птици както преди. Чак в този момент вие знаете, че пишете нещо. Думите са на всички, докато не докажете, че сте способен да си ги присвоите. Ето това определя писателя. И ще видите, Маркъс, някои ще се опитат да ви внушат, че книгата има отношение към думите, но това не е вярно - тя има отношение към хората.

Понеделник, 7 юли 2008 г., Бостън, Масачусетс

Четири дни след арестуването на началника Прат се срещнах с Рой Барнаски в един частен салон в хотел „Парк Плаза“ в Бостън, за да подпиша договор за един милион долара за издаването на книгата ми за случая „Хари Куебърт“. Дъглас също присъстваше. Изпитваше явно облекчение от щастливия епилог на положението ми.

- Настъпи обрат в ситуацията - каза ми Барнаски. - Великият Голдман най-после се захвана за работа. Бурни аплодисменти!

Не отговорих нищо, задоволих се да извадя купчина листове от чантата си и да му ги подам. Той широко се усмихна.

- Значи, ето ги прословутите първи петдесет страници.

- Да.

- Ще ми позволите да хвърля един поглед.

- Заповядайте.

С Дъглас излязохме, за да го оставим да чете на спокойствие, и отидохме в бара на хотела, където ни сервираха наливна тъмна бира.

- Как е, Марк? - попита Дъглас.

- Добре. Последните четири дни бяха направо откачени.

Той поклати глава и подзе:

- Цялата история е напълно откачена! Книгата ти ще има успех, какъвто не можеш и да си представиш. Барнаски го знае, затова ти предлага толкова мангизи. Един милион долара е нищо в сравнение със сумите, които ще спечели. Ще видиш, в Ню Йорк говорят само за този случай. Киностудиите възнамеряват да снимат филм, издателствата до едно искат да издават книги за Куебърт. Но знаят, че ти си единственият, който може наистина да напише книга. Само ти познаваш Хари, само ти познаваш Орора отвътре. Барнаски държи да получи историята преди всички други. Казва, че ако първи издадем книга, Нола Келерган ще стане запазена марка на „Шмид и Хансън“.

- Ти какво мислиш? - попитах го.

- Че е хубаво приключение за писател. И добър начин да се опровергаят всички гадости, които се говорят за Куебърт. Първоначалното ти желание беше да го защитиш, нали?

Кимнах. После хвърлих поглед към горните етажи, където Барнаски се запознаваше с част от моя разказ, значително обогатен от събитията през последните дни.

*

3 юли 2008 г., четири дни преди подписването на договора

Бяха изминали няколко часа от арестуването на началника Прат. Прибирах се в Гуз Коув от щатския затвор, където Хари съвсем превъртя и за малко да ме замери с един стол, когато му разказах, че съм открил портрет на Нола у Елайджа Стърн. Спрях пред къщата и като слязох от колата, веднага забелязах листа, пъхнат в рамката на външната врата - още една бележка. Този път тонът бе променен.

Последно предупреждение, Голдман

Не й обърнах внимание - първо или последно предупреждение, какво променяше това? Хвърлих бележката в кофата за боклук в кухнята и пуснах телевизора. Говореха само за арестуването на началника Прат. Някои дори поставяха под съмнение разследването, което бе водил по онова време, и се питаха дали бившият шеф на полицията не бе укривал улики умишлено.

Смрачаваше се и нощта обещаваше да бъде мека и хубава, от ония нощи, които човек прекарва с приятели, като слага огромни пържоли на барбекюто и отпива от бирата си. Нямах приятели, но мислех, че имам пържоли и бира. Отворих хладилника, оказа се празен - бях забравил да ида на пазар. Забравил бях самия себе си. Дадох си сметка, че разполагам с хладилника на Хари - хладилник на сам човек. Поръчах си пица, която изядох на терасата. Поне имах океана и терасата. Липсваше само барбекюто, липсваха и приятелите, както и приятелката, за да бъде вечерта съвършена. Тогава ми се обади един от малкото ми приятели, от когото напоследък нямах вести - Дъглас.

- Марк, какво ново?

- Какво ново? От две седмици не си ми се обаждал! Къде беше? Ти си моят литературен агент, нали така?

- Знам, Марк. Съжалявам. Преживяхме труден момент. Ти и аз, имам предвид. Но ако още искаш да съм ти агент, за мен ще е чест да продължим сътрудничеството си.

- Искам, разбира се. Имам само едно условие - да продължим да следим шампионата по бейзбол вкъщи.

Той се засмя.

- Става. От теб бирата, от мен начосите със сирене.

- Барнаски ми предложи страхотен договор - казах.

- Знам. Спомена ми. Ще приемеш ли?

- Мисля, че да.

- Барнаски е много възбуден. Иска да те види в най-скоро време.

- За какво да ме види?

- За да подпишете договора.

- Вече?

- Да. Според мен държи да се увери, че сериозно си се захванал за работа. Сроковете са кратки, ще трябва да пишеш бързо. Барнаски е напълно обсебен от президентската кампания. Чувстваш ли се готов?

- Ще се справя. Започнах вече да пиша. Но се питам какво трябва ' да направя - да разкажа всичко, което знам? Да разкажа, че Хари се е готвел да избяга с момичето? Дъг, тази история е чиста лудост. Мисля, че ти дори не си даваш сметка.

- Истината, Марк. Просто разкажи истината за Нола Келерган.

- А ако истината навреди на Хари?

- Да казваш истината, е твоята писателска отговорност. Дори ако истината е трудна за казване. Това е моят съвет на приятел.

- А съветът ти на литературен агент?

- Пази си задника. Гледай да не те дадат под съд всички жители на Ню Хампшър. Например ти ми каза, че малката е била бита от родителите си.

- Да, от майката.

- Тогава е най-добре да напишеш, че Нола е била нещастно и малтретирано момиченце. Всички ще разберат, че родителите са отговорни за малтретирането, без това да е изрично уточнено. Никой няма да може да те съди.

- Но майката играе важна роля в тази история.

- Съвет на литературен агент, Марк: трябват ти железни доказателства, за да обвиняваш хората, иначе отиваш на подсъдимата скамейка. А мисля, че през последните месеци си имаш достатъчно неприятности. Намери надежден свидетел, който да ти потвърди, че майката е била най-голямата гаднярка на света и е пребивала от бой дъщеря си. Ако не намериш, придържай се към нещастно и малтретирано момиченце. Така ще избегнем някой съдия да спре разпространението на книгата заради клевета. Виж, за Прат, сега, когато всички знаят какво е направил, можеш да пишеш с всичките мръсни подробности. Те продават всяка книга.

Барнаски предлагаше да се видим в понеделник, 7 юли, в Бостън -град, който бе удобно разположен на час път със самолет от Ню Йорк и на два часа с кола от Орора. Приех. Така ми оставаха четири дни да пиша, без да спра, за да мога да му връча няколко глави.

- Обади ми се, ако имаш нужда от нещо - каза ми още Дъглас, преди да затвори.

- Дадено, благодаря. Дъг, почакай...

- Да?

- Ти правеше мохито⁶, спомняш ли си?

Чух го да се засмива.

- Много добре.

- Беше хубаво време, нали?

- И сега е хубаво време, Марк. Животът ни си го бива, дори ако понякога има и по-трудни моменти.

*

1 декември 2006 г., Ню Йорк

- Дъг, можеш ли да направиш още мохито?

Застанал до плота в кухнята ми, препасал престилка с щампован образ на гола жена, Дъглас нададе вълчи вой, сграбчи бутилка с ром и я изля в кана, пълна с натрошен лед.

Бяха изминали три месеца от излизането на първата ми книга. Кариерата ми бе на върха си. За пети път през последните три седмици, откакто се бях пренесъл в апартамента си във Вилидж, устройвах купон вкъщи. Десетки гости се трупаха в салона, не познавах и една четвърт от тях. Но обожавах този живот. Дъглас поеше гостите с мохито, а аз се нагърбвах с белия руски⁷, единственият коктейл, който ми се струваше достоен за пиене.

- Ама че вечер - каза ми Дъглас. - Това там портиерът ли е, онзи, дето танцува в салона?

- Да. Поканих го.

- И Лидия Глор е тук, да му се не види! Представяш ли си? Лидия Глор е в твоя апартамент!

- Коя е Лидия Глор?

- За бога, Марк, би трябвало поне това да знаеш! Най-модната актриса. Играе в сериала, който всички гледат в момента. Е, освен теб явно. Как успя да я примамиш тук?

- Не съм я мамил. Хората звънят и аз им отварям вратата. Mi casa es tu casa!

Върнах се в салона c петифури и шейкъри. После забелязах снега, който влизаше през прозорците, и внезапно изпитах желанието да подишам чист въздух. Излязох на балкона по риза. Навън цареше полярен студ. Загледах се в огромния Ню Йорк пред мен с милионите светлинки и изкрещях с пълна сила: „Аз съм Маркъс Голдман!“. В този миг чух глас зад себе си - беше хубава блондинка на моята възраст, която не бях виждал през живота си.

- Маркъс Голдман, телефонът ти звъни - рече ми тя.

Лицето й все пак не ми беше непознато.

- Виждал съм те някъде, нали? - казах.

- Сигурно по телевизията.

- Ти си Лидия Глор.

- Да.

- Ама че работа.

Помолих я да ме изчака кротко на балкона и побързах да вдигна телефона.

- Ало?

- Маркъс? Хари е на телефона.

- Хари! Колко се радвам да ви чуя! Как сте?

- Добре. Просто исках да ви кажа добър вечер. Чувам голяма гюрултия около вас. Гости ли имате? Може би не е удобно...

- Малко празненство. В новия ми апартамент.

- Напуснали сте Монтклеър?

- Да, купих апартамент във Вилидж. Вече живея в Ню Йорк! Непременно трябва да дойдете да видите как се живее тук, направо ще ви секне дъхът!

- Сигурен съм. Във всеки случай, изглежда, добре се забавлявате, радвам се за вас. Навярно имате много приятели...

- С тонове! И това не е всичко - представете си, една невероятно красива актриса ме очаква на балкона ми. Ха-ха, не мога да повярвам! Животът е прекалено прекрасен, Хари. Прекалено прекрасен. А вие? Какво правите тази вечер?

- Аз... Имам гости. Приятели, пържоли и бира. Какво повече да искам? Забавляваме се, само вие ни липсвате. Но чувам, че се звъни, Маркъс. Идват още хора. Отивам да отворя. Надали ще се поберем всички, въпреки че къщата е голяма!

- Приятно прекарване, Хари! Непременно ще ви се обадя.

Върнах се на балкона и от тази вечер започнах да излизам с Лидия Глор, която майка ми наричаше „телевизуалната актриса“. В Гуз Коув Хари отиде да отвори вратата - беше доставчикът. Взе поръчаната пица и седна пред телевизора да вечеря.

Както бях обещал, обадих се на Хари, но между двете обаждания изтече една година. Беше февруари 2008-а.

- Ало?

- Хари, Маркъс е.

- О, Маркъс! Наистина ли сте вие? Невероятно. Откакто станахте звезда, вече не ми се обаждате. Опитах се да се свържа с вас преди месец и попаднах на секретарката ви, която ми заяви, че не сте там за никого.

Отговорих без заобикалки:

- Зле съм, Хари. Струва ми се, че вече не съм писател.

Той веднага стана сериозен.

- Какви ги разправяте, Маркъс?

- Не знам какво да пиша, свършено е с мен. Бял лист. От месеци. Може би от година.

Той избухна в сърдечен и успокоителен смях.

-Умствен блокаж, Маркъс, това е! Белите листове са толкова глупави, колкото и сексуалните засечки - това е паниката, която ви обзема, когато ви се струва, че няма да ви дойде вдъхновение, същата, заради която опашницата ви омеква точно когато сте решили да си поиграете на кученца с една от почитателките си и сте сигурен, че ще й докарате оргазъм, измерим по скалата на Рихтер. Зарежете вдъхновението, задоволете се да редите думи. Вдъхновението ще дойде от само себе си.

- Мислите ли?

- Уверен съм. Само че трябва да поразредите светските си изяви. Писането е сериозно нещо. Смятах, че съм ви научил на това.

- Ама аз работя усърдно! Само това правя! И нищо не излиза.

- Значи, ви липсва подходяща обстановка. В Ню Йорк е хубаво, но и прекалено шумно. Защо не дойдете тук, при мен, като по времето, когато ми бяхте студент?

*

4-6 юли 2008 г.

През дните, предшестващи срещата с Барнаски, разследването отбеляза забележителен напредък.

Първо, началникът Прат бе обвинен в сексуален тормоз над малолетна под шестнайсет години и освободен под гаранция на другия ден след арестуването му. Прат се настани временно в един мотел в Монтбъри, а Ейми напусна града и отиде у сестра си, която живееше в друг щат. Изслушването на Прат от Криминалния отдел на щатската полиция потвърди не само че Тамара Куин му бе показала листа, намерен у Хари, но и че Нанси Хатауей бе разказала онова, което знаела за Елайджа Стърн. Причината Прат съзнателно да пренебрегне тези следи е бил страхът му, че Нола може да е споделила с някоя от двете епизода в полицейската кола, поради което той предпочел да не рискува да се компрометира, като ги разпита. Прат обаче се закле, че няма нищо общо със смъртта на Нола и Дебора Купър и че по онова време е провел безупречно разследване.

Въз основа на тези изявления Гахалоуд успя да убеди прокурора да издаде заповед за обиск в дома на Елайджа Стърн. Обискът бе извършен сутринта в петък на 4 юли, в деня на националния празник. Портретът на Нола бе намерен в ателието и иззет. Отведоха Елайджа Стърн в щатската полиция за разпит, но не му повдигнаха обвинение. Независимо от това развитието на събитията изостри още повече любопитството на обществеността - след ареста на прочутия писател Хари Куебърт и на бившия началник на полицията Гарет Прат, ето че и най-богатият човек в Ню Хампшър се оказваше на свой ред замесен в смъртта на малката Келерган.

Гахалоуд ми предаде в подробности изслушването на Стърн.

- Забележителен тип - каза ми той. - Абсолютно спокоен. Дори бе заповядал на армията си от адвокати да го чакат извън залата. Такова присъствие на духа, такъв стоманеносин поглед, че се почувствах неудобно, а Бог знае, че съм обръгнал в тези упражнения. Показах му портрета и той потвърди, че е на Нола.

- Защо държите този портрет у вас? - попитал Гахалоуд.

- Защото е мой. Има ли закон в този щат, който да забранява да си окачаме портрети на стените?

- Не. Но това е портрет на момиче, станало жертва на убийство.

- А ако имах портрет на Джон Ленън, който също е бил убит, лошо ли щеше да е?

- Много добре разбирате какво искам да кажа, господин Стърн. Откъде се е взел този портрет?

- Един от служителите ми от онова време го нарисува. Лутър Кейлъб.

- Защо го нарисува?

- Защото обичаше да рисува.

- Кога стана това?

- През лятото на седемдесет и пета година. Някъде юли, август, ако правилно си спомням.

- Точно преди изчезването на малката.

- Да.

- Как я нарисува?

- С четка, предполагам.

- Престанете да се правите на глупак, ако обичате. Откъде познаваше Нола?

- Всички в Орора познаваха Нола. Тя го вдъхнови за тази картина.

- И фактът, че държите в дома си портрет на изчезнало момиче, не ви смущаваше?

- Не. Картината е хубава. Това се нарича „изкуство“. А истинското изкуство смущава. Консенсусното изкуство е резултат от разлагането на света, отровен от политически коректното.

- Съзнавате ли, че притежанието на творба, изобразяваща петнайсетгодишно голо момиче, може да ви създаде неприятности, господин Стърн?

- Голо? Не се виждат нито гърдите й, нито половите й органи.

- Но е очевидно, че е гола.

- Готов ли сте да защитите тази гледна точка пред съда, сержант?

- Бих искал само да знам защо Лутър Кейлъб е рисувал Нола Келерган.

- Казах ви - обичаше да рисува.

- Познавахте ли Нола Келерган?

- Бегло. Колкото всички в Орора.

- Само бегло?

- Само бегло.

- Лъжете, господин Стърн. Разполагам със свидетели, които твърдят, че сте имали връзка с нея. Че сте я водили в дома си.

Стърн избухнал в смях.

- Имате ли доказателства за твърденията си? Съмнявам се, защо-то са неверни. Не съм докосвал това момиче. Вижте, сержант, мъчно ми е за вас. Разследването ви явно буксува и се чудите какво да питате. Затова ще ви помогна. Нола Келерган дойде един ден вкъщи и ми каза, че има нужда от пари. Прие да позира за картина.

- Платихте й, за да позира?

- Да. Лутър беше много надарен художник. Изключителен талант! Беше ми нарисувал вече прекрасни картини, изгледи от Ню Хампшър, сцени от всекидневието на хубавата ни Америка, и аз бях силно ентусиазиран. Смятах, че може да стане един от големите художници на века, и си казах, че би могъл да направи нещо грандиозно, ако нарисува портрета на това великолепно момиче. Доказателството е, че ако сега продам тази картина, при целия шум около случая, несъмнено ще й взема един или два милиона долара. Познавате ли много съвременни художници, чиито картини се продават за два милиона долара?

След тези обяснения Стърн обявил, че е изгубил достатъчно време и че разговорът им е приключил. После си тръгнал, последван от стадото си от адвокати, като оставил зад себе си още една мистерия и един онемял Гахалоуд.

- Разбирате ли нещо, писателче? - попита ме Гахалоуд, след като ми разказа за изслушването на Стърн. - Един ден хлапачката цъфва у Стърн и предлага да я нарисуват срещу заплащане. Можете ли да повярвате?

- Това е безумие. Защо се е нуждаела от пари? За бягството?

- Може би. Само че не е взела със себе си спестяванията си. В стаята й има кутия от бисквити със сто и двайсет долара вътре.

- А какво направихте с картината? - попитах.

- Засега я задържаме. Веществено доказателство.

- Доказателство за какво, след като Стърн не е подведен под отговорност?

- Доказателство срещу Кейлъб.

- Значи, наистина го подозирате?

- Не знам дали го подозирам, писателче. Стърн се е интересувал от живопис, на Прат му правели свирки, обаче какъв мотив биха имали, за да убият Нола?

- Страх да не се разприказва? - предположих. - Заплашила е, че всичко ще разкаже, и в момент на паника един от двамата я е ударил и я е убил, след което я е заровил в гората.

- Но защо е написал онези думи върху ръкописа? Сбогом, любима моя Нола. Написано е от някой, който е бил влюбен в Нола. А е бил влюбен в Нола само Куебърт. Ами ако Куебърт е научил за Праг и Стърн и му е изгорял бушонът? И е убил Нола? Може спокойно да става дума за убийство от страст. Такава беше и вашата хипотеза впрочем.

Хари да извърши убийство от страст? Не, в това няма никакъв смисъл. Кога ще излязат резултатите от тъпата графологична експертиза?

- Скоро. Въпрос на дни, предполагам. Маркъс, трябва да ви кажа нещо. Прокурорът предлага на Куебърт споразумение. Отказваме се от отвличането и пледираме виновен в престъпление от страст. Двайсет години затвор. Ще лежи петнайсет, ако се държи добре. Смъртната присъда отпада.

- Споразумение? Защо споразумение? Хари не е виновен за нищо.

Усещах, че пропускаме нещо, някаква подробност, която би могла всичко да обясни. Мислено проследявах последните дни на Нола, но не виждах никакво знаменателно събитие през целия месец август 1975 година, чак до съдбоносната вечер на 30 август. Честно казано, когато говорих с Джени Дон, Тамара Куин и някои други жители на града, ми се стори, че трите последни седмици на Нола Келерган са били щастливи. Хари ми бе описал сцени на давене, Прат призна как я е насилил да му направи свирка, Нанси ми разправяше за гадни срещи с Лутър Кейлъб, обаче разказите на Джени и Тамара бяха съвсем други - според тях нищо не е показвало, че Нола е била бита или нещастна. Тамара Куин дори ми каза, че Нола пожелала пак да работи в „Кларкс“ след ваканцията, и тя се съгласила да я наеме. Това толкова ме учуди, че настоях да ми го повтори два пъти. Защо Нола е искала да работи като сервитьорка, след като е смятала да бяга? Робърт Куин пък ми разказа, че когато я срещал, понякога носела пишеща машина, но явно не й тежало, защото си тананикала весело. Човек би казал, че през август 1975 година Орора е бил раят на Земята. Запитах се дори дали Нола наистина е възнамерявала да напуска града. После ме обзе ужасно съмнение - какви гаранции имах, че Хари казва истината? Как да съм сигурен, че Нола го е молила да заминат? А ако това е хитрост, за да се оневини за убийството? А ако Гахалоуд е прав от самото начало?

Видях отново Хари следобеда на 5 юли в затвора. Имаше ужасен вид и сив тен. Бръчки, каквито никога не бях забелязвал на лицето му, бяха набраздили челото му.

- Прокурорът иска да ви предложи сделка - започнах направо.

- Знам. Рот ми каза. Престъпление от страст. Бих могъл да изляза след петнайсет години.

По тона му разбрах, че е готов да помисли по въпроса.

- Не ми казвайте, че ще приемете подобно предложение - ядосах се аз.

- Не знам, Маркъс. Това е начин да избегна смъртната присъда.

- Да избегнете смъртната присъда? Какво означава това? Че сте виновен?

- Не! Но всичко е против мен! И нямам никакво желание да играя на покер със съдебни заседатели, които вече са ме осъдили. Петнайсет години затвор, все е по-добре от до живот или от коридора на смъртта.

- Хари, ще ви попитам за последен път: вие ли убихте Нола?

- Но разбира се, че не, за бога! Колко пъти да ви го повтарям.

- В такъв случай ще го докажем!

Извадих рекордера и го поставих на масата.

- Милост, Маркъс. Само не тази машина!

- Трябва да разберем какво се е случило.

- Не желая вече да ме записвате. Моля ви.

- Добре. Ще си водя бележки.

Извадих бележник и химикалка.

- Бих искал да поговорим за бягството ви на трийсети август седемдесет и пета година. Ако добре съм разбрал, когато с Нола сте решили да заминете, книгата ви е била почти завършена.

- Завърших я няколко дни преди заминаването. Пишех бързо, много бързо. Не бях съвсем на себе си. Всичко беше толкова особено - Нола беше там през цялото време, четеше, поправяше, преписваше. Може да ви се сторя лигав, но беше като някакво вълшебство. Книгата завърших на двайсет и седми август. Спомням си, защото тогава за последен път видях Нола. Бяхме се разбрали аз да напусна града два-три дни преди нея, за да не будим подозрения. Така че на двайсет и седми август бяхме за последен път заедно. Бях написал романа за един месец. Истинско безумие. Толкова се гордеех със себе си. Спомням си двата ръкописа на масата на терасата: единият написан на ръка, той беше оригиналът, и другият, който бе плод на титаничния труд на Нола - преписът на машина. Постояхме на плажа, там, където се бяхме срещнали преди три месеца. После дълго се разхождахме. Нола ме хвана за ръка и каза: „Срещата с вас, Хари, промени живота ми. Ще видите, ще бъдем толкова щастливи заедно“. Повървяхме още малко. Планът ни беше готов - щях да напусна

Орора на другия ден, след като мина през „Кларкс“, за да ме видят и да съобщя, че ще отсъствам седмица-две, под претекст че имам неотложна работа в Бостън. След това щях да прекарам два дни в Бостън и да запазя фактурите от хотела, за да съм чист, ако полицията ме разпитва. После, на трийсети август, щях да наема стая в Сий Сайд Мотел на път № 1. Стая № 8, ми бе казала Нола, защото обичала цифрата 8. Попитах я как ще дойде в този мотел, който все пак беше на няколко мили от Орора, и тя ми каза да не се притеснявам, вървяла бързо и знаела един пряк път по плажа. Трябваше да се срещнем в стаята рано вечерта, в деветнайсет часа. Идеята беше веднага да тръгнем, да преминем в Канада и да си намерим жилище, да наемем малък апартамент. Аз щях да се върна в Орора след няколко дни ни лук ял, ни лук мирисал. Полицията сигурно щеше да търси Нола, така че трябваше да запазя спокойствие - ако ме питат, да кажа, че съм бил в Бостън, и да покажа хотелските фактури. След това щях да остана една седмица в Орора, за да не будя подозрения, а Нола щеше спокойно да ме чака в апартамента ни. После освобождавам къщата в Гуз Коув и напускам Орора окончателно, като обяснявам, че съм завършил романа си и че трябва да се занимая с издаването му. Тогава отивам при Нола, изпращам ръкописа по пощата на нюйоркски издатели и пътувам между Канада и Ню Йорк, докато излезе книгата.

- А Нола какво щеше да прави?

- Щяхме да й намерим фалшиви документи за самоличност, щеше да си продължи училището, после да се запише в университета. Смятахме да изчакаме да навърши осемнайсет години и тогава да стане госпожа Хари Куебърт.

- Фалшиви документи? Но това е безумие!

- Знам. Беше абсолютно безумие. Абсолютно безумие!

- И какво стана после?

- На двайсет и седми август на плажа повторихме плана няколко пъти, след това се прибрахме вкъщи. Седнахме на старото канапе в дневната, което не беше старо, но стана такова, защото го използвах непрекъснато, и проведохме последния ни разговор. Ето, Маркъс, ето какви бяха последните й думи, които никога няма да забравя. Каза ми: „Ще бъдем толкова щастливи, Хари. Аз ще стана ваша жена. Вие ще сте голям писател. И университетски преподавател. Винаги съм мечтала да се омъжа за университетски преподавател. С вас ще бъда най-щастливата жена на света. Ще имаме голямо куче с цвета на слънцето, лабрадор, който ще се казва Сторм. Чакайте ме, моля ви, чакайте ме“. А аз й отговорих: „Ще те чакам цял живот, ако трябва, Нола“. Това бяха последните й думи, Маркъс. След това заспах и когато се събудих, слънцето залязваше, а Нола си бе отишла. Океанът бе облян с розова светлина, ята кресливи чайки се носеха над водата. Тъпите чайки, които тя толкова обичаше. На масата на терасата бе останал само единият ръкопис - оригиналът. А до него - бележката, която намерихте в кутията и на която пишеше, помня всяка дума: Не се безпокойте, Хари, не се безпокойте за мен, ще намеря начин да дойда при вас. Чакайте ме в стая№ 8, харесва ми тази цифра, тя ми е любимата. Чакайте ме в тази стая в 19 часа. После ще заминем завинаги. Не търсих напечатания текст, разбрах, че го е отнесла със себе си, за да го прочете още веднъж. Или може би за да е сигурна, че ще бъда на срещата ни в мотела на трийсети август. Взела беше проклетия ръкопис, правеше го понякога. На другия ден напуснах града. Както се бяхме уговорили. Минах през „Кларкс“ да изпия едно кафе, нарочно, за да се покажа и да съобщя, че ще отсъствам. Джени беше там, както всяка сутрин, казах й, че имам работа в Бостън, че книгата ми е почти завършена и ме очакват важни срещи. И си тръгнах. Тръгнах си, без нито за миг да заподозра, че вече никога няма да видя Нола.

Оставих химикалката. Хари плачеше.

*

7 юли 2008 г.

В Бостън, в салона на „Плаза“ Барнаски прегледа за половин час петдесетте страници, които бях донесъл, преди да прати да ни извикат.

- Е? - попитах, влизайки.

Той сияеше.

- Направо е гениално, Голдман! Гениално! Знаех, че сте подходящият човек!

- Внимание! Тези страници са бележките ми. Вътре има факти, които не трябва да се публикуват.

- Разбира се, Голдман. Разбира се. Във всеки случай последната коректура ще мине през вас.

Барнаски поръча шампанско, разстла договора на масата и обобщи съдържанието му.

- Предаване на ръкописа в края на август. Рекламните обложки вече ще са готови. За редакция и наливане две седмици, печат през септември. Книгата излиза през последната седмица на септември. Най-късно. Моментът е идеален! Точно преди президентските избори и почти по време на процеса срещу Куебърт! Ще постигнем забележителен пазарен успех, драги ми Голдман! Хип-хип, ура!

- А ако разследването не е приключило? - попитах. - Как да завърша книгата?

Барнаски имаше готов и потвърден от Правния му отдел отговор.

- Ако разследването е завършило, ще е автентичен разказ. Ако не е, оставяме сюжета отворен или пък предлагате на читателите някакъв край и тогава е роман. От правна гледна точка е безупречно, а за читателите няма никакво значение. А и толкова по-добре, ако разследването не е приключило - винаги можем да издадем втора част. Не сме ли късметлии!

Изгледа ме съучастнически. Един от служителите донесе шампанското и той настоя сам да го отвори. Подписах договора, Барнаски отвори бутилката, като заля всички с шампанско, напълни две чаши и подаде една на Дъглас, една на мен. Попитах:

- Вие няма ли да пиете?

Той направи отвратена гримаса и изтри ръце в една възглавничка.

- Не обичам шампанско. То е само за шоуто. А шоуто, Голдман, представлява деветдесет процента от интереса, който хората проявяват към крайния продукт!

И отиде да телефонира на „Уорнър Брадърс“, за да уговаря правата за филмирането.

През същия следобед, на връщане към Орора ми се обади Рот - не беше на себе си.

- Резултатите са готови, Голдман!

- Какви резултати?

- Почеркът! Не е на Хари! Не той е писал онези думи върху ръкописа!

Нададох радостен вик.

- Какво означава това конкретно? - попитах.

- Още не знам. Но щом не е неговият почерк, значи, ръкописът не е бил у него, когато Нола е била убита. А ръкописът е едно от главните доказателства на обвинението. Съдията току-що назначи ново изслушване за четвъртък, 10 юли, в единайсет часа. Толкова бърза реакция със сигурност е добра новина за Хари!

Бях много развълнуван - Хари скоро щеше да е свободен. Значи, винаги бе казвал истината - беше невинен. С нетърпение зачаках да дойде четвъртъкът. Но в навечерието на новото изслушване, в сряда, 9 юли, настъпи катастрофа. В този ден към седемнайсет часа бях в Гуз Коув, в кабинета на Хари, и препрочитах бележките си за Нола. Точно тогава ми се обади Барнаски на мобилния телефон. Гласът му трепереше.

- Маркъс, имам ужасна новина - каза той направо.

- Какво става?

- Кражба.

- Как така кражба?

- Текстът ви. Първите петдесет страници. Тези, които ми донесохте в Бостън.

- Какво? Как е възможно?

- Бяха в чекмеджето, на бюрото ми. Вчера сутринта ги нямаше. Отначало помислих, че Мариса е подреждала и ги е сложила в сейфа, тя прави така понякога. Когато обаче я попитах, ми каза, че не ги е докосвала. Вчера цял ден ги търсих, но напразно.

Сърцето ми силно биеше. Предчувствах буря.

- А кое ви кара да мислите, че са били откраднати? - попитах.

Настъпи дълго мълчание, после той отвърна:

- През целия следобед ми се обаждат от „Глоуб“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“... Някой е дал копия от текста ви на цялата национална преса, която се готви да го публикува. Маркъс, възможно е утре цялата страна да се запознае със съдържанието на книгата ви.

КАК ОЗДРАВЯВАТ ПИСАТЕЛИТЕ

(Написване на книгата)

14.

Съдбовният 30 август 1975 г.

- Виждате ли, Маркъс, нашето общество е такова, че ни се налага непрекъснато да избираме между разума и страстта. Разумът никога за нищо не е служил, а страстта е нерядко разрушителна. Така че ще ми е много трудно да ви помогна.

- Защо ми казвате това, Хари?

- Просто така. Животът е една голяма измама.

- Ще си доядете ли пържените картофи?

- Не. Изяжте ги, ако искате.

- Благодаря, Хари.

- Това, което ви разказвам, не ви ли е интересно?

- Напротив, много ми е интересно. Слушам ви внимателно. Номер 14: животът е голяма измама.

- Боже господи, Маркъс, нищо не сте разбрали. Понякога имам чувството, че разговарям с дебил.

16 часът

Денят беше прекрасен. Една от онези слънчеви съботи, които къпеха Орора във ведра атмосфера. В центъра хората спокойно се разхождаха и се спираха пред витрините, за да се възползват от последните дни хубаво време. Колите се бяха изнесли от улиците на жилищните квартали, по които сега нахлуваха децата с техните велосипеди и летни кънки, докато родителите им седяха па сянка под навесите, отпиваха от лимонадата си и преглеждаха вестниците.

За трети път за по-малко от час патрулната кола на Травис Дон прекоси квартала около Теръс Авеню и премина покрай дома на семейство Куин. Цареше абсолютно спокойствие. Никакво произшествие, нито едно повикване от централата. Беше проверил няколко шофьорски книжки, колкото да прави нещо, но умът му бе другаде - не можеше да мисли за нищо друго освен за Джени. Тя беше там, под пъкления навес, с баща си. Целия следобед бяха прекарали в решаване на кръстословици, докато Тамара подрязваше храстите в очакване на есента. Като наближи къщата, Травис намали с надеждата, че тя ще го забележи, че ще обърне глава и ще го види, че ще му махне с ръка, приятелски жест, който щеше да го насърчи да спре за малко и да я поздрави. Може би дори щеше да получи чаша чай с лед и да си поговори с нея. Но тя не обърна глава, не го видя. Смееше се на нещо с баща си, изглеждаше щастлива. Той продължи пътя си и спря двайсетина метра по-надолу, където не можеха да го видят. Погледна букета цветя на предната седалка и вдигна поставеното до него листче, на което бе написал това, което искаше да й каже:

Добър ден, Джени. Какъв хубав ден. Ако си свободна тази вечер, да идем да се поразходим на плажа. Може би дори бихме могли да отидем на кино? В Монтбъри са пуснали нови филми. (Да й дам цветята.)

Да й предложи разходка и кино. Лесно беше. Ала не посмя да излезе от колата. Побърза да потегли отново и продължи обиколката си по същия път, който след двайсетина минути щеше отново да го отведе пред дома на семейство Куин. Букетът бе от диви рози, набрани близо до Монтбъри, покрай едно езерце, за което му бе споменал Ърни Пинкас. На пръв поглед не изглеждаха толкова хубави като култивираните, но цветовете им бяха много по-ярки. Често си бе мислил да заведе Джени там. Дори бе съставил цял план. Щеше да й завърже очите, да я заведе пред розовите храсти и да отвърже шала, та хилядите цветове да избухнат пред нея като фойерверки. След това щяха да си направят пикник край езерото. Но не бе имал кураж да й го предложи. Сега караше по Теръс Авеню и премина покрай къщата на Келерганови, без да й обърне внимание. Умът му беше другаде.

Въпреки хубавото време преподобният бе прекарал целия следобед затворен в гаража си, където човъркаше един стар „Харли-Дейвидсън“, който се надяваше някой ден да поправи окончателно. Според доклада на полицията в Орора бе напускал работилницата си само за да си сипе нещо да пие в кухнята и всеки път бе заварвал Нола спокойно да чете в дневната.

*

17,30 часът

С напредването на деня улиците в центъра на града постепенно опустяваха, докато в жилищните квартали децата се прибираха да вечерят и под навесите оставаха само празни столове и захвърлени вестници.

Полицейският началник Гарет Прат, който беше в отпуск, и жена му Ейми се връщаха, след като бяха прекарали част от деня у приятели, вън от града. В същия момент семейство Хатауей, а именно Нанси, двамата й братя и родителите им, влизаха в дома си на Теръс Авеню, след като бяха прекарали следобеда на плажа на Гранд Бийч. В полицейския доклад е отразено, че госпожа Хатауей, майката на Нанси, доловила, че у Келерганови звучи много силна музика.

На няколко мили от там, Хари пристигна в Сий Сайд Мотел, регистрира се в стая № 8 под измислено име и плати в брой, за да не трябва да показва документ за самоличност. По пътя бе купил цветя. Бе напълнил и резервоара на колата. Всичко беше готово. Оставаше само час и половина. Едва. Щом пристигнеше Нола, щяха да отпразнуват срещата си и веднага да заминат. В двайсет и един часа щяха да са в Канада. Добре щеше да им е заедно. Тя никога повече нямаше да е нещастна.

*

18 часът

Шейсет и една годишната Дебора Купър, която след смъртта на съпруга си живееше сама в изолирана къща в края на гората при Сайд Крийк, се настани на масата в кухнята, за да направи ябълков пай. След като обели и наряза плодовете, тя хвърли няколко парчета през прозореца за миещите мечки и се загледа навън в очакване да дойдат. Тогава й се стори, че забелязва силует, който тичаше сред дърветата. Като се загледа по-внимателно, успя ясно да види момиче н червена рокля, преследвано от мъж, преди двамата да изчезнат сред растителността. Дебора Купър забърза към дневната, където беше телефонът, за да се свърже с полицейската централа. В полицейския доклад е записано, че обаждането е било в осемнайсет часа и двайсет и една минути. Продължило е двайсет и седем секунди. Сваленият текст гласи:

-

Полицейска централа, спешни случаи.

- Ало? Казвам се Дебора Купър, живея на Сайд Крийк Лейн. Мисля, че току-що видях мъж да преследва едно момиче в гората.

-

Разкажете по-подробно.

- Стоях на прозореца, гледах към гората и видях момичето, което тичаше между дърветата... Зад нея имаше един мъж... Мисля, че тя се опитваше да му избяга.

- Къде са сега?

- Аз... Вече не ги виждам. Навътре в гората са.

- Веднага ще изпратя патрул, госпожо.

-

Благодаря, побързайте!

След като затвори, Дебора Купър се върна на прозореца в кухнята. Вече нищо не виждаше. Усъмни се в зрението си, може да й е изиграло някой номер, но си каза, че по-добре полицията все пак да дойде и да огледа околностите. Излезе пред къщи да изчака патрулната кола.

В доклада е казано, че полицейската централа е предала информацията на полицията в Орора, където през този ден е бил дежурен само Травис Дон. Той пристигнал на Сайд Крийк Лейн около четири минути след обаждането.

След като набързо се осведомил за ситуацията, полицай Дон направил един първи оглед на гората. На десетина метра навътре

между дърветата намерил парче червен плат. Като преценил, че положението е може би сериозно, той решил веднага да уведоми началника Прат, въпреки че бил в отпуск. Телефонирал му в дома му от къщата на Дебора Купър. Било осемнайсет часът и четирийсет и пет минути.

*

19 часът

Началникът Прат прецени, че обаждането е достатъчно сериозно, за да отиде лично да види за какво става дума. Травис Дон би го безпокоил в дома му само в случай на извънредна ситуация.