Истината за случая Хари Куебърт

- Добър ден, Джени.

Беше Травис, симпатичен бивш съученик, станал полицай.

- Здрасти, Травис. Ще пиеш ли едно кафе?

- С удоволствие.

Затвори за миг очи, за да се съсредоточи - трябваше да произнесе онова изречение. Тя постави чаша пред него и я напълни. Сега бе моментът.

- Джени... Исках да ти кажа...

- Да?

Погледна го с големите си светли очи и той се почувства напълно изваден от релси. Как продължаваше изречението? Кино.

- Киното.

- Какво за киното?

Аз... Имало е въоръжен обир в киното в Манчестър.

- Така ли? Въоръжен обир в кино? Ама че история.

- Искам да кажа, в пощата в Манчестър.

Защо, да му се не види, говори за този обир? Киното! Трябваше да говори за киното!

В пощата или в киното? - попита Джени.

Кино. Кино. Кино. Кино. Да говори за киното! Сърцето му беше на път да се пръсне. Хвърли се с главата надолу.

- Джени... Исках... Казвах си, че може би... Така де, стига да искаш...

В този миг Тамара извика дъщеря си от кухнята и се наложи Джени да прекъсне пелтеченето му.

- Извинявай, Травис, трябва да видя какво иска мама. Напоследък е в отвратително настроение.

Младата жена изчезна зад летящата врата, без да даде на младия полицай време да довърши изречението си. Той въздъхна и прошепна: Мислех си, че ако си свободна, можем да отидем на кино в Монтбъри в събота вечер. После остави пет долара за едно кафе, което струваше петдесет цента и което дори не бе изпил, и си тръгна разочарован и тъжен.

*

- Къде ходехте всеки ден в шестнайсет часа, Хари? - попитах.

Той не отговори веднага. Погледна през близкия прозорец и ми се стори, че се усмихна щастливо. Накрая рече:

- Имах такава нужда да я виждам...

- Нола ли?

- Да. Знаете ли, Джени беше страхотно момиче, но не беше Нола. С Нола живеех истински. Не бих могъл да го кажа другояче. Всяка прекарана с нея секунда беше пълноценно изживяна. Мисля, че това е любовта. Този смях, Маркъс, този смях го чувам в главата си всеки ден от трийсет и три години насам. Този изключителен поглед, тези искрящи от живот очи са винаги пред мен... Както и жестовете й, начинът, по който отмяташе коси или си прехапваше устните. Гласът й все още отеква в мен, понякога ми се струва, че е още тук. Когато отивам в центъра, на пристанището или в универсалния магазин, я виждам да ми говори за живота и за книгите. През онзи юни седемдесет и пета нямаше дори месец, откакто бе влязла в живота ми, а имах чувството, че винаги е била част от него. Когато не беше около мен, сякаш нищо нямаше смисъл. Ден без Нола бе изгубен ден. Изпитвах такава потребност да я виждам, че не можех да изтрая до следващата събота. Тогава започнах да я чакам пред гимназията. Това правех, като си тръгвах от „Кларкс“ в шестнайсет часа. Качвах се на колата и потеглях към гимназията в Орора. Спирах на паркинга на преподавателите точно пред главния вход и я чаках да излезе, скрит в колата си. Когато се появеше, се чувствах по-жив, по-силен. Щастието, че я виждам, ми стигаше. Гледах я как се качва в училищния автобус и продължавах да стоя там, докато автобусът изчезнеше по пътя. Луд ли бях, Маркъс?

- Не, не мисля, Хари.

- Знам само, че Нола живееше в мен. Буквално. След това отново идваше събота. През една такава чудесна събота хубавото време бе извело хората на плажа - в „Кларкс“ нямаше клиенти и с Нола дълго разговаряхме. Тя казваше, че много е мислила за мен, за книгата ми и че това, което пиша, със сигурност е велик шедьовър. В края на работния й ден, към осемнайсет часа, й предложих да я закарам до тях с колата. Оставих я на една пряка от дома й, на пуста уличка, където

нямаше кой да я види. Попита ме дали искам да се поразходя с нея, ала аз й обясних, че това не е толкова просто, че градът ще започне да клюкарства, ако ни видят заедно. Спомням си, че ми каза: „Не е престъпление да се разхождаме, Хари...“. Отвърнах й: „Знам, Нола. Но мисля, че хората ще започнат да си задават въпроси“. Тя се намуси. „Толкова обичам да съм във вашата компания, Хари. Вие сте изключително същество. Би било добре да можехме да бъдем заедно, без да се крием.“

*

Събота, 28 юни 1975 г.

Беше тринайсет часът. Джени Куин се суетеше зад бара в „Кларкс“. Всеки път когато вратата на ресторанта се отвореше, тя трепваше с надеждата, че ще е той. Но не беше той. Джени беше нервна и много ядосана. Вратата още веднъж изтропа и отново не беше Хари. Беше майка й Тамара, която се учуди на тоалета на дъщеря си - тя носеше очарователното кремаво костюмче, което обикновено слагаше при официални случаи.

- Миличка, защо си се облякла така? - попита Тамара. - Къде ти е престилката?

- Може пък да не искам повече да нося твоите ужасни престилки, които толкова ме загрозяват. Нямам ли право да бъда хубава от време на време? Да не мислиш, че ми е приятно по цял ден да сервирам пържоли?

Очите на Джени се насълзиха.

- Но какво става? - промълви майка й.

- Става това, че в събота не би трябвало да работя! Никога не работя през почивните дни!

- Та нали ти настоя да смениш Нола, когато тя ми поиска един ден отпуск.

- Да. Може би. Не знам вече. О, мамо, толкова съм нещастна!

И Джени, която въртеше шише с кетчуп в ръце, направи несръчно движение, шишето падна на пода и безупречно чистите й бели маратонки се покриха с червени петна. Младата жена избухна в ридания.

- Миличка, какво става с теб? - разтревожи се майка й.

- Чакам Хари, мамо! Той винаги идва в събота. Защо го няма днес? О, мамо, каква съм идиотка! Как можах да си помисля, че ме обича! Човек като Хари никога не би пожелал такава проста сервитьорка на хамбургери като мен! Пълна глупачка съм!

- Хайде, не говори така - опита се да я утеши Тамара, като я прегърна. - Вземи си почивния ден. Аз ще те заместя. Не искам да плачеш. Ти си чудесно момиче и аз съм сигурна, че Хари те харесва.

- Но тогава защо го няма?

Тамара Куин помисли малко и каза:

Той знаеше ли, че работиш днес? Ти никога не работиш в събота, защо да идва, като те няма? Знаеш ли какво си мисля, милинка? Хари сигурно е много нещастен в събота, защото това е денят, в който не те вижда.

Джени светна.

- О, мамо, как не се сетих!

- Би трябвало да му отидеш на гости. Сигурна съм, че ще е много щастлив да те види.

Джени светна още повече - каква чудесна идея даде майка й! Да посети Хари в Гуз Коув, да му занесе нещо за ядене и да си направят пикник. Горкият, сигурно работи и е забравил да обядва. И тя се втурна в кухнята да търси провизии.

В същия миг, на сто и двайсет мили от там, в градчето Рокланд, в Мейн, Хари и Нола се разхождаха покрай океана. Нола хвърляше трохи хляб на чайките, които надаваха дрезгави крясъци.

- Харесвам чайките! - възкликна тя. - Те са любимите ми птици. Може би защото обичам океана, а там, където има чайки, има и океан. Вярно е - дори когато хоризонтът не се вижда заради дърветата, полетът на чайките в небето ни припомня, че океанът е нейде отвъд. Ще споменете ли чайките в книгата си, Хари?

- Щом искащ. Ще спомена в книгата всичко, което пожелаеш.

- За какво се разказва в книгата ви?

- Бих искал да ти кажа, но не мога.

- Любовна история ли е?

- В известен смисъл.

Той я гледаше развеселен. Държеше бележник в ръка и се опита да скицира околния пейзаж с молив.

- Какво правите? - попита тя.

- Скица.

- И да рисувате ли можете? Значи, притежавате всички дарби. Покажете ми, искам да видя!

Приближи се, погледна рисунката и възкликна въодушевено:

- Толкова е красиво, Хари! Толкова сте талантлив!

И в порив на нежност се притисна до него. Но той я отблъсна почти инстинктивно и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ги е видял.

- Защо правите така? - разсърди се Нола. - Срам ли ви е от мен?

- Нола, ти си на петнайсет години. Аз на трийсет и четири. Хората не биха одобрили.

- Хората са глупаци!

Той се засмя и нахвърли ядосаното й изражение с няколко щриха. Тя отново се притисна до него и този път той не се отдръпна. Загледаха се заедно в чайките, които си оспорваха трохите хляб.

Бяха решили да се измъкнат и да дойдат тук преди няколко дни. Изчака я близо до дома й след училище. Недалече от автобусната спирка. Тя беше едновременно учудена и щастлива, че го вижда.

- Хари? Какво правите тук? - бе попитала.

- Всъщност нямам представа. Просто исках да те видя. Аз... Знаеш ли, Нола, мислих за идеята ти...

- Да сме само двамата?

- Да. Казах си, че бихме могли да заминем в края на седмицата. Не далече. Например в Рокланд. Там, където никой не ни познава. За да се чувстваме по-свободни. Стига да искаш, разбира се.

- О, Хари, би било страхотно! Но трябва да е в събота, не мога да пропусна неделната служба.

- Значи, ще бъде в събота. Можеш ли да се освободиш?

- Разбира се! Ще поискам отпуск от госпожа Куин. А на родителите ми знам какво да кажа. Не се тревожете.

На родителите си знае какво да каже. Когато Нола произнесе тези думи, той се бе запитал какво му става, та се влюбва в толкова младо момиче. И сега, на плажа в Рокланд, се замисли за тях двамата.

- За какво мислите, Хари? - попита Нола, все така сгушена в него.

- За това, което правим в момента.

- Какво лошо има в това, което правим?

- Много добре знаеш какво. Или може би не знаеш. Какво каза на родителите ти?

-Те мислят, че съм с приятелката ми Нанси Хатауей и че сме тръгнали рано сутринта да прекараме един ден на лодката на бащата на Теди Бапст, приятелят й.

- А къде е Нанси?

- На лодката с Теди. Сами са. Казала е, че съм с нея, за да я пуснат да пътува с Теди.

- Значи, майка й мисли, че тя е с теб, твоята майка, че ти си с Нанси, така че, ако се чуят по телефона, няма да стане гаф.

-Точно. Безупречен план. Трябва да се прибера в осем, ще имаме ли време да потанцуваме? Толкова ми се иска да танцуваме заедно.

Беше петнайсет часът, когато Джени пристигна в Гуз Коув. Като паркира колата си пред къщата, тя установи, че черният шевролет не е там. Хари вероятно бе излязъл. Въпреки това позвъни на вратата, но както очакваше, нямаше отговор. Обиколи къщата, за да провери дали не е на терасата, ала и там нямаше никой. В края на краищата реши да влезе. Хари несъмнено бе отишъл да се поразведри. В последно време работеше много и имаше нужда от почивка. Със сигурост щеше да е много доволен, ако намери храна на масата, като се върне: сандвичи с месо, яйца, сирене, сурови зеленчуци, които да топи в соса със свежи подправки, чиято тайна знаеше само тя, парче торта и няколко сочни плода.

Джени никога не бе влизала в къщата в Гуз Коув. Всичко й се стори великолепно. Беше просторно, обзаведено с вкус, с окачен таван, високи библиотеки до стените, лакиран дървен паркет и широки френски прозорци, от които се разкриваше гледка към океана. Представи си, че живее тук с Хари - летните обеди на терасата, зимите вътре на топло, до камината в дневната, където той ще й чете откъси от новия си роман. За какво й е Ню Йорк? Дори тук, ако са заедно, ще са толкова щастливи. Няма да имат нужда от нищо освен един от друг. Тя сложи провизиите на масата в трапезарията, подреди и прибори, които намери в един долап, после, като свърши, седна на един стол и зачака. Искаше да го изненада.

Измина един час. Къде ли беше той? Доскуча й и реши да разгледа останалата част от къщата. Първата стая, в която влезе, беше кабинетът на партера. По-скоро тясно, но добре подредено помещение, с шкаф, абаносово писалище, стенна библиотека и широк дървен пюпитър, отрупан с листове и химикалки. Хари явно работеше тук. Приближи се до пюпитъра, просто така, да хвърли един поглед. Не искаше да чете без разрешение, не искаше да злоупотребява с доверието му, искаше само да види какво пише по цял ден за нея. А и никой нямаше да узнае. Убедена в правото си, тя взе най-горния лист от купчината и се зачете с разтуптяно сърце. Първите редове бяха задраскани с черен флумастер, така че нищо не можеше да се прочете. Следващите се виждаха ясно.

Ходя в „Кларкс“ само за да я виждам. Ходя там само за да съм близо до нея. Тя е всичко, за което винаги съм мечтал. Обсебен съм от нея. Но нямам право.

Не бива. Не би трябвало да ходя там, не би трябвало дори да оставам в този нещастен град

-

би трябвало да замина, да избягам и никога да не се връщам. Нямам право да я обичам, забранено е. Луд ли съм?

Засияла от щастие, Джени започна да целува листа и да го притиска до себе си. После направи танцова стъпка и извика високо: „Хари, любов моя, не сте луд! Аз също ви обичам и имате цялото право на света над мен. Не бягайте, скъпи мой! Толкова ви обичам!“. Възбудена от откритието си, тя се сети, че може да я изненадат, побърза да остави листа на пюпитъра и се върна в дневната. Изтегна се на канапето, повдигна полата си, за да се видят бедрата й, и разкопча блузата, за да покаже гърдите си. Никой досега не й беше писал нещо толкова красиво. Щом се върне, ще му се отдаде. Ще му дари девствеността си.

В същия миг Дейвид Келерган влезе в „Кларкс“ и се отправи към бара, за да поръча както обикновено голяма чаша чай с лед.

- Дъщеря ви днес не е тук, преподобни - каза Тамара Куин, докато му поднасяше напитката. - Взе си отпуск.

- Знам, госпожо Куин. В морето е с приятели. Тръгна още призори. Предложих й да я закарам, но тя не пожела, рече ми да си почивам и да не ставам. Добро момиче е.

- Така е, преподобни. Много съм доволна от нея.

Дейвид Келерган се усмихна и Тамара се загледа за миг в този дребен, засмян човек, с кротко изражение и кръгли очила на носа. Трябва да беше на около петдесет години, бе слаб, дори крехък на вид, но излъчваше голяма сила. Гласът му беше спокоен и сериозен, не произнасяше нито една дума по-високо от друга. Тя много го ценеше, както впрочем всички в града. Харесваше службите му, макар ме той говореше с насечения акцент на Юга. Дъщеря му приличаше на него - кротка, мила, услужлива, дружелюбна. Дейвид и Нола Келерган бяха добри хора, добри американци и добри християни. В Орора много ги обичаха.

- От колко време вече живеете в Орора, преподобни? - попита Тамара Куин. - Имам чувството, че сте тук открай време.

- Почти от шест години, госпожо Куин. Шест хубави години.

Преподобният се огледа за миг и като редовен клиент забеляза, че маса 17 е празна.

- Виж ти - почуди се той. - Писателя няма ли го? Това май рядко му се случва.

- Днес го няма. Очарователен човек е, да ви кажа.

- И на мен ми е много симпатичен. Срещал съм го тук. Мило беше от негова страна да дойде на представлението в гимназията по случай края на годината. Ще ми се да стане член на енорийската управа. За напредъка на града са ни нужни личности.

Тогава Тамара се сети за дъщеря си и като се усмихна, не можа да се въздържи да не сподели голямата новина.

- Не казвайте на никого, преподобни, но между него и моята Джени има нещо.

Дейвид Келерган се усмихна и отпи глътка от чая с лед.

Осемнайсет часът в Рокланд. На една огряна от слънцето тераса Хари и Нола пиеха плодов сок. Нола искаше Хари да й разкаже за живота си в Ню Йорк. Искаше всичко да знае. „Разкажете ми всичко - помоли го, - разкажете ми какво е да си звезда в Ню Йорк.“ Той знаеше, че тя си представя живот, съставен от коктейли и хапки, така че какво можеше да й каже? Че изобщо не е такъв, за какъвто го смятат в Орора? Че никой в Ню Йорк не го познава? Че първата му книга е останала незабелязана и че дотогава е бил доста безинтересен гимназиален учител? Че е почти без пари, тъй като всичките му спестявания са отишли за наемане на къщата в Гуз Коув? Че не успява нищо да напише? Че е самозванец? Че великолепният Хари Куебърт, известният писател, който се бе настанил в луксозната къща на брега на океана и прекарваше дните си в писано по кафенетата, щеше да съществува само едно лято? Не можеше да й каже истината. Ако го направеше, рискуваше да я изгуби. Реши да си измисля, да играе ролята на живота си докрай - ролята на надарен и уважаван творец, уморен от червените килими и от нюйоркската суматоха, дошъл да потърси отмората, необходима на гения му, в едно градче в Ню Хампшър.

- Имате такъв късмет, Хари - радваше се тя, слушайки разказа му. - Какъв вълнуващ живот водите! Понякога ми се иска да литна и да замина далече от тук, далече от Орора. Знаете ли, тук се задушавам. Родителите ми са трудни хора. Баща ми е добър човек, но е духовник, има особени идеи. Майка ми толкова строго се отнася с мен! Сякаш никога не е била млада. А и храмът, неделните утрини, толкова е досадно! Не знам дали вярвам в Бог. Вие вярвате ли в Бог, Хари? Ако вие вярвате, и аз ще повярвам.

- Не знам, Нола. Не знам вече.

- Майка ми казва, че човек е длъжен да вярва в Бог, иначе той ще ни накаже много сурово. Понякога си мисля, че като не съм сигурна дали вярвам, по-добре да правя като всички.

- Всъщност - забеляза Хари - единственият, който знае дали Бог съществува, или не, е самият Бог.

Тя се разсмя. С наивен и невинен смях. Хвана го нежно за ръката и попита:

- Има ли човек право да не обича майка си?

- Мисля, че да. Обичта не е задължение.

- Но е включена в Десетте Божи заповеди. Обичай родителите си. Четвъртата или петата. Не си спомням. А пък първата е да се вярва в Бог. Така че, ако не вярвам в Бог, не съм длъжна да обичам майка си, нали? Майка ми е строга. Понякога ме затваря в стаята ми и казва, че съм разхайтена. Аз не съм разхайтена, искам само да съм свободна. Искам да имам право да помечтая. Олеле, осемнайсет часът стана! Бих желала времето да спре. Трябва да се прибирам, дори не успяхме да потанцуваме.

- Ще танцуваме, Нола. Ще танцуваме. Имаме цял живот за танцуваме.

В двайсет часа Джени се събуди стреснато. Бе заспала, докато чакаше на канапето. Слънцето вече залязваше, свечеряваше ес. Лежеше свита на дивана, в ъгълчето на устата й се събираше слюнка, дъхът й бе тежък. Смъкна полата си, закри гърдите си, побърза да прибере храната и засрамено избяга от къщата в Гуз Коув.

Няколко минути по-късно двамата пристигнаха в Орора. Хари сиря на една уличка близо до пристанището, за да може Нола да изчака приятелката си Нанси и двете да се приберат заедно. Поседяха малко в колата. Улицата беше пуста, стъмваше се. Нола извади от чантата си един пакет.

- Какво е това? - попита Хари.

- Отворете го. Подарък за вас. Намерих го в малкото магазинче в центъра, там, където пихме плодовия сок. Нека винаги да ви напомня за този чудесен ден.

Той отвори пакета - беше боядисана в синьо алуминиева кутия с надпис отгоре: Спомен от Рокланд, Мейн.

- За да слагате вътре сух хляб - додаде Нола. - И да храните чайките. Трябва да храните чайките, важно е.

- Благодаря. Обещавам ти винаги да храня чайките.

- Сега ми кажете нещо нежно, Хари, любими. Кажете ми, че съм вашата любима Нола.

- Любима моя Нола...

Тя се усмихна и приближи лице до неговото, за да я целуне. Той рязко се отдръпна.

- Нола - каза, - не е възможно.

- Но защо?

- Ние двамата... прекалено е сложно.

- Кое е прекалено сложно?

- Всичко, Нола, всичко. Сега върви при приятелката си, късно е. Аз... аз мисля, че трябва да спрем да се виждаме.

Той бързо слезе от колата, за да й отвори вратата. Трябваше незабавно да си тръгне. Беше толкова трудно да не й каже колко я обича.

*

- Значи, кутията за хляб в кухнята ви е спомен от този ден в Рокланд? - попитах.

- Е, да, Маркъс. Храня чайките, защото Нола ме помоли да го правя.

- Какво стана след Рокланд?

- Този ден беше толкова чудесен, че се уплаших. Беше прекрасно, но прекалено сложно. Реших, че трябва да се отдръпна от Нола и да се насоча към друго момиче. Момиче, което да имам право да обичам. Сещате ли се кое?

- Джени.

- Право в десетката.

- И?

- Ще ви разкажа за това друг път, Маркъс. Много говорихме, изморен съм.

- Естествено, разбирам.

Изключих рекордера.

24.

Спомени от националния празник

- Заемете защитна позиция, Маркъс.

- Да заема защитна позиция?

- Да. Хайде. Вдигнете юмруци, разположете краката си, пригответе се за бой. Какво чувствате?

- Аз... Чувствам се готов на всичко.

Това е добре. Виждате ли, писането и боксирането толкова си приличат. Заставате в защитна позиция, решавате да се впуснете в битка, вдигате юмруци и се хвърляте върху противника. С писането на книга е нещо подобно. Писането е битка.

- Трябва да спреш с разследването, Маркъс.

Това бяха първите думи на Джени, когато я потърсих в „Кларкс“, за да ми разкаже за отношенията си с Хари през 1975 година. По местната телевизия бяха съобщили за пожара и новината постепенно се разпространяваше.

- Защо да трябва? - попитах.

- Защото се тревожа за теб. Не ми харесва тази история. (В гласа й звучеше майчинска нежност.) Започва с пожар и бог знае как ще свърши.

- Няма да напусна този град, докато не разбера какво е станало тук преди трийсет и три години.

- Невъзможен си, Маркъс! Истинско магаре, също като Хари!

- Приемам думите ти като комплимент.

Джени се усмихна.

- Хубаво, какво мога да направя за теб?

- Ще ми се да си поговорим. Може да се поразходим навън, ако искаш.

Тя остави „Кларкс“ на една от сервитьорките и двамата слязохме до пристанището. Седнахме на една пейка с лице към океана и аз се загледах в тази жена, която според изчисленията ми трябва да беше на петдесет и седем години. Изглеждаше измъчена, бе твърде слаба, с белязано от времето лице и кръгове под очите. Опитах се да си я представя такава, каквато ми я бе описал Хари - хубава млада жена, руса, пухкава, кралица на красотата в гимназията. Внезапно тя ме попита:

- Маркъс, как ти действа?

- Кое?

- Славата.

- Зле. Приятно е, но често действа зле.

- Спомням си, когато беше студент и идваше в „Кларкс“ с Хари да работите по текстовете ти. Караше те да бачкаш като луд. Прекарвахте часове там, на неговата маса, препрочитахте, пишехте, задрасквахте. Спомням си, че по време на престоите ти тук те срещахме с Хари да тичате призори. Дисциплината ви беше желязна. А когато ти идваше, той засияваше. Ставаше друг човек. И знаехме за пристигането ти, защото го съобщаваше на всички дни преди това. Повтаряше:

„Казах ли ви, че Маркъс идва другата седмица? Изключителен е този Маркъс. Сигурен съм, че ще стигне далече“. Посещенията ти променяха живота му. Присъствието ти променяше живота му. Защото никой не се залъгваше. Знаехме колко самотен е Хари в голямата си къща. В деня, в който ти се появи в съществуването му, всичко стана различно. Той направо се възроди. Старият самотник бе обикнат от някого. Гостуванията ти му се отразяваха изключително добре. Дори след като си тръгнеше, не спираше да ни занимава с теб: Маркъс това, Маркъс онова. Толкова се гордееше е теб. Гордееше се като баща със сина си. Ти беше синът, който никога не бе имал. През цялото време говореше за теб. Ти никога не си напускал Орора, Маркъс. И след това един ден те видяхме във вестника. Феноменът Маркъс Голдман. Беше се родил голям писател. Хари изкупи вестниците от универсалния магазин и почерпи всички с шампанско в „Кларкс“. За Маркъс, хип-хип, ура! Видяхме те по телевизията, чухме те по радиото, цялата страна говореше само за теб и за книгата ти. Той купи десетки екземпляри и ги раздаваше навсякъде. Питахме го как си, кога ще те видим пак. Отговаряше ни, че сигурно си много добре, но нямал много вести от теб. Че вероятно си доста зает. Ти внезапно спря да му се обаждаш, Марк. Толкова беше зает да се правиш на важен, да даваш интервюта за вестниците и да се надуваш по телевизията, че го заряза. Повече не се върна тук. Той, който толкова се гордееше с теб, очакваше да му дадеш знак, обаче ти не го стори. Беше успял, беше се прославил, следователно вече нямаше нужда от него.

- Не е вярно! - извиках. - Успехът ми ме радваше, но мислех за него. Всеки божи ден. Само че нямах секунда свободно време.

- Дори за да му звъннеш?

- Разбира се, че му звъннах!

- Звънна му, когато беше затънал в лайна до гуша, да. Защото, след като бе продал не знам колко милиона книги, господин големият писател го хвана шубето и не знаеше какво да пише. Това също го научихме от извора, от Хари, на бара в „Кларкс“, много разтревожен, понеже си му се обадил и си бил потиснат, нямал си бил идея за нова книга и издателят ти щял да ти вземе скъпите парички. И ето те внезапно отново в Орора, с тъжни кучешки очи, и Хари прави всичко по силите си, за да ти повдигне самочувствието. Горкото нещастно писателче, какво ли ще успее да напише? До чудото отпреди две седмици - скандалът избухва и кой дебаркира тук? Милият Маркъс. Какво правиш в Орора, Маркъс? Търсиш вдъхновение за следващата си книга?

- Защо мислиш така?

- Интуицията ми го подсказва.

Не отговорих веднага, бях леко зашеметен. После казах:

- Издателят ми предложи да напиша книга. Но няма да го направя.

- Напротив, не можеш да не го направиш, Марк! Защото книгата е единственият начин да покажеш на Америка, че Хари не е чудовище. Нищо не е извършил, уверена съм в това. Знам го дълбоко в себе си. Не можеш да го зарежеш, той си няма никой друг. Ти си прочут, хората ще те чуят. Трябва да напишеш книга за Хари, за годините, които сте прекарали заедно. Да разкажеш какъв изключителен човек е.

Прошепнах:

- Още го обичаш, а?

Тя сведе поглед.

- Мисля, че не знам какво значи да обичаш.

- Аз пък мисля, че знаеш. Достатъчно е да те види човек как говориш за него, въпреки усилията, които полагаш, за да го мразиш.

Тъжно се усмихна и каза със сълзи в гласа:

- От повече от трийсет години непрекъснато мисля за него. Знам, че е самотен, а толкова исках да го направя щастлив. А аз, погледни ме, Маркъс... Мечтаех да бъда кинозвезда, а съм само звезда на пърженото олио. Не живях живота, който желаех.

Усетих, че е готова да ми се довери, и помолих:

- Джени, разкажи ми за Нола. Моля те.

Тя тъжно се усмихна.

- Беше извънредно мило момиче. Майка ми много я обичаше, говореше за нея все хубави работи и това ме дразнеше. Защото, преди да се появи Нола, аз бях красивата малка принцеса в този град. Тази, по която всички се заглеждаха. Тя беше на девет години, като се преместиха тук. В онзи момент никой не я забелязваше, естествено. И носле през едно лято, както често се случва с момичетата в пубертета, всички си дадоха сметка, че малката Нола е станала красива млада жена с очарователни крачка, щедър бюст и ангелско лице. И новата Нола, когато сложеше бански, будеше много завист.

- Ти ревнуваше ли от нея?

Помисли, преди да ми отговори.

- Ами днес мога да ти кажа, вече няма особено значение. Да, малко ревнувах. Мъжете я гледаха, а една жена забелязва това.

- Но тя е била само на петнайсет години.

- Не приличаше на малко момиче, повярвай ми. Беше жена. Красива жена.

- Подозираше ли за нея и Хари?

- Ни за секунда! Никой тук не си представяше такова нещо. Нито с Хари, нито с никого. Беше много хубаво момиче наистина, но на петнайсет години, всички знаеха това. И беше дъщеря на преподобния Келерган.

- Значи, не бяхте съпернички?

- Не, за бога!

- А между Хари и теб имаше ли нещо?

- Почти не. Излизахме малко заедно. Успехът му сред тукашните жени беше голям. Искам да кажа, звезда, идва от Ню Йорк в това затънтено място...

- Джени, ще ти задам един въпрос, който може да те изненада, но... Знаеше ли, че когато е дошъл тук, Хари е бил просто гимназиален учител, изтеглил всичките си спестявания, за да наеме къща в Гуз Коув?

- Какво? Та той вече беше писател.

- Бил е издал един роман, но за своя сметка и без особен успех. Мисля, че е имало недоразумение относно известността му и че е направил много, за да бъде в Орора това, което е искал да бъде в Ню Йорк. И тъй като впоследствие е написал „Произходът на злото“ и е станал наистина известен, илюзията е била съвършена.

Тя се разсмя почти весело.

- Хайде бе! Не знаех. Пустият Хари... Спомням си за първата ни истинска среща. Бях толкова развълнувана през онзи ден. Спомням си датата, защото беше националният празник. Четвърти юли седемдесет и пета.

Бързо направих някои изчисления - 4 юли се падаше няколко дни след като Хари и Нола бяха ходили в Рокланд. Когато Хари бе решил да извади Нола от главата си. Насърчих Джени да продължи.

- Разкажи ми за този четвърти юли.

Тя затвори очи, сякаш отново бе там.

- Беше хубав ден. Хари дойде в „Кларкс“ и ми предложи да отидем заедно в Конкорд да гледаме фойерверките. Каза, че ще дойде да ме вземе в осемнайсет часа. По принцип свършвах работа в осемнайсет и трийсет, но отвърнах, че това ме устройва. И мама ме пусна по-рано, за да се приготвя.

*

Петък, 4 юли 1975 г.

В къщата на семейство Куин на Норфолк Авеню цареше голямо вълнение. Беше седемнайсет часът и четирийсет и пет минути, а Джени още не беше готова. Търчеше нагоре-надолу по стълбите като фурия, по бельо, всеки път с различна рокля в ръка.

- А тази, мамо, какво мислиш за тази? - попита тя, когато за седми път влезе в дневната при майка си.

- Не, не тази - строго отсъди Тамара. - Прави ти голям задник. Нали не искаш Хари Куебърт да мисли, че се тъпчеш? Пробвай някоя друга!

Джени побърза да се качи в стаята си, като хълцаше и повтаряше, че е ужасна, че няма какво да облече и че ще остане самотна и грозна до края на живота си.

Тамара беше много нервна - трябваше дъщеря й да е на висота. Хари Куебърт беше от друга категория, различна от тази на младежите от Орора, така че Джени нямаше право на грешка. Щом дъщеря й я уведоми, че има среща вечерта, веднага й нареди да си тръгне -но обяд ресторантът беше пълен, но тя не искаше Джени да остава и секунда повече сред тези миризми на мазно, които можеха да се просмучат в кожата и косите й. Трябваше да е съвършена за Хари. Изпрати я на фризьор и на маникюр, почисти основно къщата и приготви, както го нарече, деликатен аперитив, в случай че Хари пожелае да хапне нещо пътьом. Значи, нейната Джени не се бе излъгала - Хари я ухажваше. Беше много развълнувана, не можеше да не мисли за евентуалния брак - дъщеря й най-после щеше да се задоми. Чу да се хлопва външната врата - мъжът й, Робърт Куин, инженер в ателие за ръкавици в Конкорд, се прибираше от работа. Тя ужасено се ококори.

Робърт веднага забеляза, че партерът е основно почистен и подреден. В антрето имаше красив букет от перуники и покривчици, каквито досега не бе виждал.

- Какво става тук, пиленце? - попита той, като влезе в дневната, където бе сложена масичка със сладкиши, солени хапки, бутилка шампанско и съответните чаши.

- О, Бобо - отвърна раздразнено Тамара, като все пак се стараеше да бъде мила, - не е сега моментът да ми се мотаеш в краката. Бях ти оставила съобщение в ателието.

- Не съм го получил. Какво беше то?

- Да не се прибираш вкъщи преди деветнайсет часа.

- А! И защо?

- Защото, представи си, Хари Куебърт е поканил Джени да ходят на фойерверките в Конкорд тази вечер.

- Кой е Хари Куебърт?

- О, Бобо, би трябвало поне малко да се интересуваш от светския живот! Това е големият писател, който дойде в Орора в края на май.

- Аха. И защо да не се прибирам вкъщи?

- Аха! Той казва аха. Един голям писател ухажва дъщеря ни и ти казваш аха. Е, точно затова. Не исках да се прибираш, защото не можеш да водиш шик разговори. Да знаеш, че Хари Куебърт не е кой да е - настанил се е в къщата в Гуз Коув.

- Къщата в Гуз Коув? Леле!

- За теб може да е скъпа, но за него да наеме къщата в Гуз Коув е все едно да плюне във водата. Той е нюйоркска звезда!

- Да плюне във водата? Не го знаех този израз.

- О, Бобо, ама ти нищо не знаеш.

Робърт направи гримаса и се приближи до малкия бюфет, приготвен от жена му.

- Само не пипай, Бобо!

- К’ви са тия работи?

- Не са работи. Това се нарича деликатен аперитив. Много е шик.

- Но нали ми каза, че сме поканени у съседите довечера на хамбургери! Винаги ядем хамбургери у съседите на четвърти юли!

- Да бе, ще отидем. По-късно. И да не вземеш да разправяш на Хари Куебърт, че ядем хамбургери като някакви обикновени хора!

- Та ние сме обикновени хора. Обичам хамбургери. Ти самата държиш ресторант за хамбургери.

- Ама наистина нищо не разбираш, Бобо! Не е същото. Освен това аз имам големи планове.

- Не знаех. Не си ми казала.

- Не ти казвам всичко.

- Защо не ми казваш всичко? Аз ти казвам всичко. Впрочем днес цял следобед ме боля корем. Имах ужасни газове. Дори се наложи да се заключа в кабинета си и да застана на четири крака, за да се изпърдя, толкова ме болеше. Виждаш, че ти казвам всичко.

- Стига, Бобо! Разсейваш ме!

Появи се Джени с друга рокля.

- Прекалено е официална! - излая Тамара. - Трябва да си шик, но и да си непринудена!

Робърт Куин се възползва от това, че вниманието на жена му се бе насочило към Джени, за да се настани в любимото си кресло и да си налее един скоч.

- Забранено е да се сяда! - извика Тамара. - Всичко ще изцапаш. Знаеш ли колко часа съм чистила? По-добре иди се преоблечи.

- Да се преобличам ли⁴?

- Иди си сложи костюм, кой приема Хари Куебърт по пантофи!

- Извадила си шампанското, което пазим за специални случаи?

-Това е специален случай! Не искаш ли дъщеря ни да сключи добър брак? Бързо върви да се преоблечеш, вместо да спориш. Той скоро ще дойде.

Тамара изпрати мъжа си до стълбището, за да е сигурна, че ще й се подчини. В този миг Джени слезе отгоре разплакана, по гащи и с голи гърди, обяснявайки между две ридания, че ще се откаже от всичко, защото й идвало много. Робърт се възползва, за да изстене на свой ред, че иска да си чете вестника, а не да води велики разговори с великия писател, и че и без това не чете книги, защото го приспиват, и няма да знае какво да му каже. Беше седемнайсет и петдесет, тоест десет минути преди часа на срещата. Тримата стояха във вестибюла и се караха, когато изведнъж на вратата се позвъни. Тамара помисли, че ще получи инфаркт. Беше дошъл. Големият писател бе подранил.

На вратата се позвъни. Хари отиде да отвори. Носеше костюм от лен и лека шапка. Готвеше се да тръгва към Джени. Отвори. Беше Нола.

- Нола? Какво правиш тук?

- Казва се добър ден. Възпитаните хора си казват ,добър ден“, когато се видят, а не „какво правиш тук“.

Той се усмихна.

- Добър ден, Нола. Извинявай, просто не очаквах да те видя.

- Какво става, Хари? Нямам вести от вас, откакто бяхме в Рокланд. Цяла седмица без вести! Лоша ли бях? Или неприятна? О, Хари, толкова хубаво прекарахме в Рокланд. Чудесно беше!

- За нищо не се сърдя, Нола. И на мен ми беше хубаво в Рокланд.

- Тогава защо не давахте признаци за живот?

- Заради книгата си. Имах много работа.

- Бих искала всеки ден да съм с вас, Хари. През целия ми живот.

- Ти си ангел, Нола.

- Вече можем да сме заедно. Вече нямам училище.

- Как така нямаш училище?

- Учебната година свърши, Хари. Във ваканция съм. Не знаехте ли?

- Не.

Тя се развесели.

- Ще бъде страхотно, нали? Размислих и си казах, че бих могла да се грижа за вас тук. Ще работите по-добре в тази къща, отколкото на шума в „Кларкс“. Можете да пишете на терасата. Океанът е толкова прекрасен, сигурна съм, че ще ви вдъхновява! А аз ще бдя за удобството ви. Обещавам добре да се грижа за вас, ще се старая от все сърце, ще бъдете щастлив! Моля ви, оставете ме да ви направя щастлив, Хари.

Той забеляза, че тя носи кошница със себе си.

- Това е кошница за пикник - каза. - Имам дори бутилка вино. Мислех си, че можем да си направим пикник на плажа, би било толкова романтично.

Той не искаше романтичен пикник, не искаше да е с нея. Трябваше да я забрави. Съжаляваше за съботата в Рокланд - бе отишъл в друг щат с петнайсетгодишно момиче без съгласието на родителите й. Това момиче щеше да го погуби, трябваше да го отстрани от живота си.

- Не мога, Нола - каза просто.

Тя разочаровано попита:

- Защо?

Трябваше да й каже, че има среща с друга жена. Трудно щеше да й е да разбере, но трябваше да е наясно, че тяхната история е невъзможна. Ала не можа да се реши и отново излъга:

- Налага се да отида в Конкорд. Да се видя с издателя си, който е там за четвърти юли. Ще е голяма скука. Бих предпочел да съм с теб.

- Може ли да дойда с вас?

- Не. Искам да кажа, ще скучаеш.

- Много ви отива тази риза, Хари.

- Благодаря.

- Хари... Влюбена съм във вас. Лудо влюбена съм във вас от онзи дъждовен ден, в който ви видях на плажа. Бих искала да сме заедно до края на живота ни!

- Спри, Нола. Не казвай това.

- Защо? Това е истината. Непоносимо ми е да не бъда до вас, дори един ден! Когато ви виждам, имам чувството, че животът ми става по-добър! А вие, вие ме мразите, нали?

- Не! Разбира се, че не!

- Знам, че ме намирате за грозна. И че в Рокланд ви се сторих много скучна. Затова не ми се обаждахте. Мислите си, че съм малка грозотия, глупава и отегчителна.

- Не говори глупости. Хайде, ела, ще те откарам до вас.

- Кажете ми любима моя Нола... Кажете ми го пак.

- Не мога, Нола.

- Моля ви!

- Не мога. Тези думи са забранени!

- Но защо? Защо, за бога? Защо да не можем да се обичаме, след като се обичаме?

Той повтори:

- Ела, Нола. Ще те откарам до вас.

- Но, Хари, защо да живеем, ако нямаме право да обичаме?

Той не отговори и я поведе към черния шевролет. Тя плачеше.

Не звънеше Хари Куебърт, а Ейми Прат, жената на началника на полицията в Орора. Тя обикаляше по къщите в качеството си на организаторка на летния бал, едно от най-важните събития в града, което тази година щеше да се проведе на 19 юли, събота. Когато се позвъни, Тамара изпрати полуголата си дъщеря и мъжа си горе, преди да установи с облекчение, че не техният прочут гостенин е на вратата, а Ейми Прат, дошла да продава билети за томболата за вечерта на бала. Тази година първата награда беше една седмица във великолепния хотел на остров Мартас Винярд, в Масачусетс, там, където много звезди прекарваха почивката си. Като чу каква ще е първата награда, Тамара светна, купи две карнетки с билети, после, макар благоприличието да я задължаваше да предложи една оранжада на гостенката - тя впрочем ценеше тази жена, - я отпрати, без особено да се церемони, тъй като вече беше седемнайсет и петдесет и пет. Джени се бе успокоила и слезе, облечена в зелена лятна рокличка, която много й отиваше, следвана от баща си, надянал официален костюм.

- Не беше Хари, а Ейми Прат - съобщи Тамара престорено равнодушно. - Добре знаех, че няма да е той. Ако се бяхте видели как се разбягахте! Като зайци. Ха! Аз си знаех, че не е той, защото е шик мъж, а хора като него не подраняват. То е още по-невъзпитано, отколкото да закъснееш. Запомни това, Бобо, ти, който винаги се боиш да не закъснееш за срещите си.

Часовникът в дневната отброи шест удара и семейство Куин се строи до входната врата.

- Само се дръжте естествено! - помоли се Джени.

- Ние сме много естествени - отвърна майка й. - А, Бобо, нали сме естествени?

- Да, пиленце. Но мисля, че пак имам газове. Чувствам се като тенджера под налягане, която всеки миг ще избухне.

След няколко минути Хари позвъни на вратата на къщата на Куин. Бе откарал Нола до една улица близо до дома й, за да не ги видят заедно. Тя си бе тръгнала разплакана.

*

Джени ми разказа, че през онази вечер на 4 юли се е чувствала страхотно. Описа ми развълнувана празника, вечерята, фойерверките над Конкорд.

По начина, по който говореше за Хари, разбрах, че през целия си живот не бе спирала да го обича. Отвращението, което днес изпитваше към него, беше преди всичко израз на мъката й - не можеше да преглътне, че е била пренебрегната заради Нола, малката съботна сервитьорка, за която бе написал своя шедьовър. Преди да си тръгна, я попитах:

- Джени, според теб кой би могъл да ми разкаже нещо повече за Нола?

- За Нола? Баща й, разбира се.

Баща й. Разбира се

23.

Тези, които я бяха познавали добре.

- А героите? От кого се вдъхновявате за героите?

- От всички. Приятел, чистачката, служителя на гишето в банката. Но внимание: не самите хора ви вдъхновяват, а действията им. Начинът им на действие ви подсеща за това, което би могъл да прави някой от героите ви. Писателите, които твърдят, че не се вдъхновяват от живи хора, лъжат. И правилно - така си спестяват сума ти неприятности.

- Как така?

- Привилегия на писателите, Маркъс, е възможността да си уредят сметките с ближния чрез книгите си. Единственото правило е да не ги описвате с имената им. Никога не използвайте собствените им имена - те са вратата, която води към съда и към тормоза. До колко сме стигнали в списъка?

- До двайсет и три.

- Значи, двайсет и третото правило ще е: придържайте се към художествената измислица, Маркъс. С останалото само ще си навлечете неприятности.

В неделя, на 22 юни 2008 година, за първи път се срещнах с преподобния Дейвид Келерган. Беше един от онези сивкави летни дни, каквито има само в Ню Ингланд, където океанската мъгла е толкова гъста, че се закача за върховете на дърветата и се разстила по покривите. Къщата на Келерган се намираше на Теръс Авеню 245, в центъра на хубав жилищен квартал. Изглежда, че не бе променяна от установяването на семейството в Орора. Същият цвят на стените и същите храсталаци наоколо. Прясно засадените някога рози се бяха превърнали в розови масиви, а преди десет години изсъхналата череша бе заместена с дърво от същия вид.

Когато пристигнах, от къщата се разнасяше оглушителна музика. Няколко пъти позвъних, но без резултат. Накрая един минувач ми извика: „Ако търсите пастор Келерган, няма смисъл да звъните. Той е в гаража“. Отидох да почукам на вратата на гаража, откъдето всъщност идваше музиката. След дълго тропане вратата се отвори и пред мен застана дребно старче, крехко на вид, със сиви коса и кожа, по работен комбинезон и със защитни очила на носа. Беше осемдесет и пет годишният Дейвид Келерган.

- Какво обичате? - мило изрева гой заради музиката, пусната с непоносима за ухото сила.

Наложи се да поставя ръце като рупор пред устата си, за да ме чуе.

- Казвам се Маркъс Голдман. Не ме познавате, разследвам смъртта на Нола.

- От полицията ли сте?

- Не, писател съм. Може ли да спрете музиката или поне да намалите звука?

- Невъзможно. Няма да спра музиката. Но ако искате, ще отидем в дневната.

Минахме през гаража, изцяло превърнат в работилница, насред която се мъдреше колекционерски модел на „Харли-Дейвидсън“. В един ъгъл бе поставен грамофон със стереоуредба, от който се разнасяше джазова музика.

Очаквах да ме приеме зле. Мислех, че след журналистическия набег бащата Келерган щеше да иска малко спокойствие. Той обаче се държа много любезно. Въпреки многобройните ми престои в Орора никога не го бях срещал. Очевидно не знаеше за връзките ми с Хари, а аз се въздържах да ги спомена. Приготви две чаши чай с лед и се настанихме в дневната. Не свали защитните очила, сякаш за да бъде готов всеки момент да се върне при мотора си. Продължавахме да чуваме оглушителната музика. Опитвах се да си представя как е изглеждал този човек преди трийсет и три години, когато е бил енергичен пастор в енорията „Сейнт Джеймс“.

- Какво ви води тук, господин Голдман? - попита, като ме заразглежда с любопитство. - Книга ли пишете?

- Нещо такова, преподобни. Всъщност искам главно да узная какво се е случило с Нола.

- Не ме наричайте преподобни, вече не съм преподобни.

- Съболезнования за дъщеря ви, господине.

Той се усмихна учудващо топло.

- Благодаря. Вие сте първият човек, който ми изказва съболезнования, господин Голдман. От две седмици насам целият град говори за дъщеря ми, всички се хвърлят да купуват вестници, за да видят как върви разследването, но нито един не идва тук да ме попита как съм. Освен журналистите единствените хора, които звънят на вратата ми, са съседите, за да се оплачат от шума. Опечалените бащи имат право да слушат музика, нали?

- Естествено, господине.

- Значи, пишете книга?

- Вече не знам дали изобщо съм способен да пиша. Толкова е трудно да се пише добре. Моят издател ми предложи да напиша книга за тази история. Твърди, че това ще даде тласък на кариерата ми. Бихте ли били против идеята да се напише книга за Нола?

Той сви рамене.

- Не. Стига това да помогне на родителите да бъдат по-бдителни. Знаете ли, през онзи ден дъщеря ми си беше в стаята. Аз работех в гаража с пусната музика. Нищо не съм чул. Когато отидох да я видя, тя вече не беше в къщата. Прозорецът на стаята й беше отворен. Сякаш се бе изпарила. Не успях да опазя дъщеря си. Напишете книга за родителите, господин Голдман. Родителите трябва много да се грижат за децата си.

- Какво правехте в гаража тогава?

- Поправях мотора. Същия „Харли“, който видяхте.

- Хубава машина.

- Благодаря. Навремето го взех от един железар от Монтбъри. Казваше, че нищо повече не може да изтръгне от него, и ми го отстъпи за пет символични долара. Ето това правех, когато изчезна дъщеря ми. Занимавах се с този проклет мотор.

- Сам ли живеете тук?

- Да. Жена ми отдавна почина.

Той стана и донесе албум със снимки. Показа ми Нола като малка и жена си Луиза. Изглеждаха щастливи. Учудваше ме лекотата, с която ми се доверяваше, след като изобщо не ме познаваше. Мисля, че му се искаше поне за малко да възкреси дъщеря си. Разказа ми, че се установили в Орора през есента на 1969 година. Дошли от Джаксън, Алабама, където имало конгрегация в пълен разцвет, но зовът на промяната бил по-силен. Религиозната общност в Орора си търсела нов пастор и той бил назначен. Всъщност главната причина да заминат за Ню Хампшър било желанието да намерят спокойно място, за да отгледат Нола. По онова време страната вряла и кипяла от политически раздори, от расистки изстъпления, а и заради войната във Виетнам. Събитията от 1967 година - расистките метежи в Сейнт Куентин и подпалването на негърските квартали в Нюарк и Детройт - ги подтикнали да потърсят място, където да са далече от тези вълнения. И когато малката кола, която се задъхвала под тежестта на караваната, достигнала до големите, покрити с лилии езера на Монтбъри, преди да се спусне към Орора, Дейвид Келерган видял чудесното спокойно градче и се поздравил за избора си. Как можел да си представи, че точно там след шест години ще изчезне единствената му дъщеря?

- Минах покрай някогашната енорийска управа - казах. - Сега е ресторант „Макдоналдс“.

- Днес целият свят е на път да стане „Макдоналдс“, господин Голдман.

- Но какво се е случило с енорията?

- Години наред всичко беше прекрасно. После моята Нола изчезна и всичко се промени. Тоест само едно нещо се промени - престанах да вярвам в Бог. Ако Бог наистина съществуваше, децата нямаше да изчезват. Занемарих работата си, но никой не се осмеляваше да ме прогони. Постепенно общността отново се разпръсна. Преди петнайсет години енорията в Орора се сля с тази на Монтбъри по икономически причини. Новата управа продаде сградата. Сега вярващите ходят в Монтбъри в неделя. След изчезването на Нола не можах да продължа да изпълнявам функциите си, въпреки че официално си подадох оставката шест години по-късно. Енорията все още ми плаща пенсия. И ми отстъпи тази къща почти без пари.

После Дейвид Келерган ми описа годините на щастлив и безгрижен живот в Орора. Според него най-хубавите в живота му. Припомни си летните вечери, когато позволявал на Нола да чете по до късно под навеса. Би искал тези лета никога да не са свършвали. Разказа ми и как дъщеря му съвестно заделяла парите, които изкарвала в съботите в „Кларкс“. Казвала, че със събраната сума ще отиде в Калифорния и ще стане актриса. Самият той толкова се гордеел, когато ходел в „Кларкс“ и чувал колко доволни са от нея клиентите и госпожа Куин. Дълго след изчезването й се питал дали не е заминала за Калифорния.

- Защо заминала? - възкликнах. - Искате да кажете, че е могла да избяга?

- Да избяга ли? Защо ще бяга? - възмути се той.

- А Хари Куебърт? Добре ли го познавахте?

- Не. Слабо. Срещал го бях няколко пъти.

- Слабо? - учудих се аз. - Трийсет години сте живели в един и същи град!

- Не познавам всички, господин Голдман. А и знаете ли, аз живея по-скоро изолирано. Истина ли е всичко това? За Хари Куебърт и Нола? Писал ли е той книга за нея? Какво означава тази книга, господин Голдман?

- Ще бъда откровен с вас. Мисля, че дъщеря ви е обичала Хари и че е било взаимно. В книгата се разказва за невъзможната любов между двама души, които произлизат от различни социални среди.

Знам - възкликна той. - Знам! Излиза, че Куебърт е заместил извратеност със социални среди, за да спази благоприличието, след което е продал милиони екземпляри? От книга, в която разказва неприлични неща за дъщеря ми, за малката ми Нола, книга, която цяла Америка е чела и превъзнасяла трийсет години!

Преподобният Келерган се бе разгневил, последните му думи бяха произнесени с ярост, каквато не бих предположил, че може да изпитва толкова крехък на вид човек. Замълча за миг и закрачи из стаята, сякаш имаше нужда да излее яда си. Музиката все така озвучаваше разговора ни. Казах:

- Хари Куебърт не е убил Нола.

- Как можете да сте сигурен?

- Няма нищо сигурно, господин Келерган. Затова животът е понякога толкова сложен.

Той направи гримаса.

- Какво искате да знаете, господин Голдман? Щом сте тук, значи, искате да ми зададете някои въпроси.

- Опитвам се да разбера какво се е случило. Нищо ли не чухте вечерта, когато изчезна дъщеря ви?

- Нищо.

- Навремето някои съседи са заявили, че са чули викове.

- Викове? Не е имало викове. Никога не е имало викове вкъщи. И защо да има? През онзи ден бях зает в гаража. През целия следобед. В деветнайсет часа започнах да приготвям вечерята. Отидох в стаята й, за да я повикам да ми помогне, но тя вече не беше там. Първо си рекох, че може да е отишла да се поразходи, въпреки че нямаше такъв навик. Почаках малко, после се разтревожих и излязох навън, смятах да обиколя квартала. Не бях извървял и сто метра по тротоара, когато попаднах на струпване на хора - съседите разговаряха за млада жена, видяна в Сайд Крийк цялата в кръв. Разправяха и че към мястото са потеглили полицейски коли от цялата област. Втурнах се в най-близката къща да телефонирам в полицията и да им кажа, че може би става дума за Нола... Стаята й беше на партера, господин Голдман. Повече от трийсет години се питам какво е станало с дъщеря ми. И си казвах, че ако имам други деца, ще ги пратя да спят на тавана. Но нямах други деца.

- Бяхте ли забелязали нещо странно в поведението на дъщеря си през лятото на изчезването й?

- Не. Не знам вече. Не мисля. Това е още един въпрос, който често си задавам и на който не мога да отговоря.

Спомняше си все пак, че през онова лято, когато ваканцията тъкмо била започнала, Нола понякога му се струвала меланхолична. Отдавал го на юношеската й възраст. После помолих да ми позволи да видя стаята на дъщеря му. Той ме придружи до там с усърдието на музеен уредник, като ми нареди: „Само не пипайте“. След изчезването й не бе променял нищо в стаята. Всичко си беше на мястото: леглото, етажерката с куклите, малката библиотека, бюрото, върху което бяха безразборно струпани химикалки, една дълга метална линия и пожълтели листове хартия. Беше хартия за писма, същата като онази, на която бе написала бележката до Хари.

- Купуваше тази хартия от една книжарница в Монтбъри - обясни ми бащата, когато видя, че се заинтересувах. - Обожаваше я. Винаги носеше от нея със себе си, използваше я да си записва разни неща, да ми остави бележка. Тази хартия беше самата тя. Винаги имаше няколко топа в резерва.

В един ъгъл на стаята забелязах портативна пишеща машина „Реминггьн“.

- Нейна ли беше? - попитах.

- Моя. Но и тя я използваше. През онова лято често си служеше с нея. Казваше, че има важни документи за преписване. Дори доста редовно я изнасяше от къщи. Предлагах й да я закарам, ала тя никога не искаше. Тръгваше пеш с машината в ръце.

- Значи, в деня на изчезването й стаята беше такава, каквато е сега?

- Всичко беше като в момента. Тази празна стая е същата, която видях, когато дойдох да я извикам. Прозорецът беше широко отворен и завесите леко се вееха от вятъра.

- Мислите, че някой е проникнал в стаята й онази вечер и я е отвлякъл?

- Не бих могъл да кажа. Нищо не бях чул, а и както виждате, няма никакви следи от борба.

- Полицията е намерила чанта до нея. Чанта с името й, изписано от вътрешната страна.

- Да, дори поискаха от мен да я разпозная. Бях й я подарил за петнайсетия й рожден ден. Видяла бе чантата в Монтбъри веднъж, когато бяхме там заедно. Още си спомням магазина на главната улица. Върнах се на другия ден и я купих. И дадох да изпишат името й от вътрешната страна.

Опитах се да формулирам хипотеза.

- В такъв случай, щом това е била нейната чанта, значи, е заминавала за някъде, нали? Господин Келерган, знам, че е трудно да си го представите, но мислите ли, че Нола е могла да избяга?

- Не знам вече, господин Голдман. Полицията ми зададе този въпрос преди трийсет и три години и тия дни отново. Но от тук нищо не липсва. Нито дрехи, нито нари, нищо. Вижте, касичката й е тук, на етажерката, все така пълна. (Той свали кутия от бисквити от един по-висок рафт.) Погледнете, тук има сто и двайсет долара! Сто и двайсет долара! Защо би ги оставила, ако смята да избяга? Полицията казва, че в чантата е бил онзи проклет роман. Вярно ли е?

- Да.

Въпросите продължаваха да кръжат в главата ми. Защо Нола ще бяга, без да си вземе дрехи и пари? Защо ще отнесе със себе си само този ръкопис?

В гаража плочата се бе извъртяла и бащата се втурна да я пусне отново. Не исках да го безпокоя повече. Сбогувах се и си тръгнах, като взех на минаване една снимка на прословутия „Харли-Дейвидсън“.

Като се върнах в Гуз Коув, отидох на плажа да потренирам. За моя изненада скоро се появи сержант Гахалоуд. Идваше откъм къщата. Имах слушалки в ушите,»затова го забелязах чак когато ме потупа по рамото.

- Във форма сте - каза ми той, като се любуваше на голия ми торс и бършеше влажната си от потта ми ръка в панталона си.

- Опитвам се да я поддържам.

Извадих рекордера от джоба си, за да го изключа.

- Рекордер? - рече той с неприятния си тон. - Знаете ли, че „Епъл“ е извършил революция и че вече можем да записваме, кажи-речи, неограничено количество музика на преносим твърд диск, наречен айпод?

- Не слушам музика, сержант.

- Какво тогава слушате, докато спортувате?

- Няма значение. Кажете ми, по-скоро, на какво дължа честта на посещението ви. При това в неделя.

Обади ми се началник Дон. Разказа ми за пожара в петък вечер. Безпокои се и трябва да призная, че не го упреквам. Не обичам когато нещата вземат такъв обрат.

Да не би да казвате, че се тревожите за моята безопасност?

Ни най-малко. Искам само да избегна всичко това да ескалира. Известно е, че престъпленията срещу деца предизвикват огромно вълнение сред обществеността. Мога да ви уверя, че всеки път ко-гато но телевизията говорят за загиналото момиче, сума ти напълно цивилизовани бащи на семейства са готови да отрежат топките на Куебърт.

- Само че в случая мишената бях аз.

- Точно затова съм тук. Защо не ми казахте, че сте получили анонимно писмо?

- Защото ме изритахте от кабинета си.

- Не е лъжа.

- Да ви предложа една бира, сержант?

Той се поколеба за миг, после прие. Качихме се в къщата и аз отидох да донеса две бутилки, които изпихме на терасата. Разказах му как бях срещнал подпалвача на връщане от Гранд Бийч.

- Не мога да го опиша заявих. Носеше маска. Беше просто силует. И пак същото послание: Голдман, прибирай се у вас. Третото подред.

- Началник Дон ми каза. Кой знае, че водите свое собствено разследване?

- Всички. Искам да кажа, че прекарвам деня си в задаване на въпроси на всички, които срещна. Така че може да е всеки. Вие какво смятате? Че е някой, който не иска да се задълбавам в тази история?

- Някой, който не иска да откриете истината за Нола. Как върви разследването ви впрочем?

- Разследването ли? Защото сега вече се интересувате от него?

- Може би. Да кажем, че степента на достоверност на приказките ви рязко се е покачила, откакто ви заплашват, за да ви затворят устата.

- Говорих с бащата Келерган. Свестен тип ми изглежда. Показа ми стаята на Нола. Предполагам, че и вие сте я оглеждали.

- Да.

- В такъв случай, ако е било бягство, как си обяснявате, че нищо не е взела със себе си? Нито дрехи, нито пари, нищо.

- Не е било бягство - каза Гахалоуд.

- Ако пък е отвличане, защо няма следи от борба? И защо е взела чантата с ръкописа?

- Може да е познавала убиеца си. Може дори да са имали връзка. Тогава той се е показал на прозореца й, както вероятно е правел понякога, и я е убедил да го последва. Примерно за да се поразходят.

- Говорите за Хари.

- Да.

- Значи, какво? Тя взема ръкописа и излиза през прозореца?

- Кой ви е казал, че е взела ръкописа? Кой ви е казал, че този ръкопис изобщо някога е бил у нея? Това е обяснението на Куебърт, неговият начин да оправдае присъствието на ръкописа до останките на Нола.

За част от секундата се поколебах дали да не му разкажа каквото знаех за Хари и Нола че е трябвало да се срещнат в Сий Сайд Мотел и да избягат. Но предпочетох за момента да си замълча, за да не навредя на Хари. Само попитах:

- Каква е вашата хипотеза?

Куебърт е убил момичето и е заровил ръкописа заедно с нея. Може би защото е имал угризения. Това е била книгата на любовта им и любовта им я е убила.

- Защо казвате това?

- Заради надписа върху ръкописа.

- Надпис? Какъв надпис?

- Не мога да ви кажа. Конфиденциално е.

- О, стига с тая глупости, сержант! Казали сте ми твърде много или недостатъчно. Не можете да се криете зад следствената тайна, когато това ви устройва.

Той примирено въздъхна.

- Върху ръкописа пишеше: Сбогом, любима моя Нола.

Онемях. Любима моя Нола. Самата Нола бе помолила Хари да я нарича така по време на разходката им в Рокланд. Опитах се да запазя спокойствие.

- Какво ще правите с този надпис?

- Ще го дадем за графологична експертиза. С надеждата, че ще измъкнем нещо.

Бях дълбоко смутен от това разкритие. Любима моя Нола. Точно думите, произнесени от Хари, думите, които бях записал.

Прекарах част от вечерта в размисли, без да мога да реша какво да правя. В двайсет и един часа ми се обади майка ми. Явно бяха споменали за пожара по телевизията. Каза ми:

- Боже господи, Маркъс, да не би да искаш да умреш за каузата на този престъпен Сатана?

- Спокойно, мамо. Спокойно.

- Тук говорят само за теб, при това с не много добри думи, ако се сещаш какво искам да кажа. Хората от квартала си задават въпроси. Питат се защо си се заинатил да стоиш при този Хари.

- Без Хари никога нямаше да стана Големия Голдман, мамо.

- Прав си. Без тоя тип щеше да си Много Големия Голдман. Откакто се сприятели с него в университета, ти се промени. Ти си Знаменития, Марки, спомняш ли си? Дори малката госпожа Ланг, касиерката в супера, ме питаше днес сутринта: Как е Знаменития?

- Мамо, Знаменития никога не е съществувал.

- Знаменития не е съществувал? Не е съществувал? (Тя извика баща ми.) Нелсън, ела тук, ако обичаш! Марки разправя, че Знаменития не е съществувал. (Чух баща ми да мърмори нещо неразбрано на заден план.) Виждаш ли, и баща ти казва същото: в гимназията ти беше Знаменития. Вчера срещнах бившия ти директор. Той ми каза, че е запазил такъв хубав спомен за теб... Помислих, че ще се разплаче, толкова беше развълнуван. И после ми рече: „Ах, госпожо Голдман, не знам в какво се е забъркал сега синът ви“. Виждаш ли колко е тъжно. Дори бившият ти директор си задава въпроси. Ами ние? Защо си се затърчал да се занимаваш с един стар професор, вместо да си потърсиш жена? На трийсет години си и още не си женен! Искаш да умра, без да съм те видяла оженен?

- На петдесет и две години си, мамо. Имаме още малко време.

- Престани да се препираш с мен! Така ли сме те възпитавали? Още нещо, което си научил от проклетия Хари Куебърт! Защо не вземеш да ни доведеш някоя хубава млада жена? А? А? Не отговаряш.

- Напоследък не съм срещал никоя, която да ми е харесала, мамо. Зает съм с книгата, с обиколките, със следващата книга...

- Оправдания, само оправдания! А следващата ти книга за какво ще бъде? За извратен секс? Не мога да те позная, Марки... Марки, скъпи, слушай, трябва да те попитам. Влюбен ли си в този Хари? Правите ли хомосексуалност с него?

- Не! Съвсем не!

Чух я да казва на баща ми: „Вика, че не. Значи, е да“. После ме попита тихичко:

- Дали не те е сполетяла Болестта? Мама ще те обича даже ако си болен.

- Какво? Каква болест?

- Тази на мъжете, които са алергични към жени.

- Питаш ме дали съм хомосексуален? Не съм! Дори да беше така, в това няма нищо лошо. Обаче аз обичам жените, мамо.

- Жените? Как така жените? Задоволи се да обичаш една-единствена и да се ожениш за нея, ако може! Жените! Не си способен да бъдеш верен, това ли се опитваш да ми кажеш? Да не си сексуален маниак, Марки? Искаш ли да отидеш на лекар психиатър, за да те полекува душевно?

Затворих раздразнен. Чувствах се много самотен. Седнах в кабинета на Хари, пуснах рекордера и отново изслушах разказа му. Имах нужда от нов елемент, от осезаемо доказателство, което да промени хода на разследването, нещо, което да хвърли светлина върху тази затъпяваща загадка. Опитвах се да я разреша, но досега тя се свеждаше до Хари, един ръкопис и едно мъртво момиче. Докато размишлявах, се почувствах обзет от странно усещане, каквото отдавна не ме бе спохождало - пишеше ми се. Имах желание да пиша за това, което изживявах, което изпитвах. Скоро главата ми се изпълни с идеи. Беше повече от желание, беше необходимост да пиша. Това не ми се бе случвало от година и половина. Като вулкан, който внезапно се пробужда и се готви да изригне. Спуснах се към лаптопа си и след като се запитах как да започна тази история, написах първите редове на това, което щеше да е следващата ми книга.

През пролетта на 2008-а, около година след като бях станал новата звезда на американската литература, се случи събитие, което реших да заровя дълбоко в паметта си - открих, че преподавателят ми от университета Хари Куебърт, на шейсет и седем години, един от най-уважаваните писатели в страната, бе поддържал връзка с петнайсетгодишно момиче по времето, когато самият той е бил на трийсет и четири. Това бе станало през лятото на 1975-а.

*

Във вторник, на 24 юни 2008 година, голямото жури потвърди, че обвиненията, повдигнати срещу Хари от прокурора, са обосновани, и той бе официално обвинен в отвличане и двойно предумишлено убийство. Когато Рот ми предаде по телефона решението на журито, аз избухнах и се развиках: „Вие, който очевидно сте изучавали право, можете ли да ми обясните как обосновават глупостите си?“. Отговорът беше прост: с полицейското досие. До което ние, неговите защитници, след официалното обвинение вече имахме достъп. С Рот прекарахме напрегната сутрин в разглеждането му, защото, докато прелистваше документацията, Рот току повтаряше: „Олеле, това не е добре. Никак дори не е добре“. Възразявах му: „Не е добре означава, че вие трябва да сте добър, нали така?“. А той ми отвръщаше с озадачени мимики, които намаляваха доверието ми в адвокатските му дарби.

В досието имаше снимки, свидетелства, доклади, експертизи, отчети за разпити. Част от фотографиите бяха от 1975 година: къщата на Дебора Купър, тялото й, проснато на пода в кухнята в локва кръв, мястото в гората, където са били намерени следите от кръв, косите и парчетата от дреха. Следваше пътуване във времето и трийсет и три години по-късно в Гуз Коув, на дъното на изкопаната от полицаите яма беше заснет скелет в ембрионална поза. На места по костите се виждаха останки от плът, запазили се бяха и няколко косъма по темето. Роклята беше полуразложена, а до скелета лежеше прословутата кожена чанта. Повдигна ми се.

- Това Нола ли е? - попитах.

- Тя е. И в чантата е бил ръкописът на Куебърт. Ръкописът и нищо друго. Прокурорът казва, че момиче, което бяга от къщи, не го прави, без да вземе нищо.

В доклада от аутопсията се споменаваше за голяма фрактура на черепа. Нанесен й е бил невероятно силен удар, който бе счупил тилната й кост. Според съдебния лекар убиецът е използвал тежка тояга или някакъв подобен предмет като бухалка или палка.

След това се запознахме с различни показания - на градинарите, на Хари и главно с едно, подписано от Тамара Куин, в което се твърдеше, че по онова време жената открила, че Хари се бил увлякъл по Нола, но доказателството впоследствие се изпарило, така че никой не й повярвал.

- Това свидетелство достоверно ли е? - попитах разтревожено.

- За съдебните заседатели да - прецени Рот. - И нямаме нищо, с което да го атакуваме, тъй като сам Хари призна при разпита, че е имал връзка с Нола.

- А съществува ли изобщо нещо в това досие, което да не утежнява положението му?

По този въпрос Рот имаше идея - той порови из документите и ми подаде дебела купчина листове, свързани с тиксо.

- Копие на прословутия ръкопис - каза.

На страницата, която играеше ролята на корица, нямаше заглавие, Хари го бе измислил по-късно. Затова пък по средата й ясно се открояваха написани със синьо мастило думи:

Сбогом, любима моя Нола

Рот се впусна в дълги обяснения. Той смяташе, че използването на този ръкопис като главно доказателство срещу Хари е груба грешка от страна на прокурора, щеше да се извърши графологична експертиза и щом получеха резултатите - Рот беше убеден, че те ще оневинят Хари, - обвинението щеше да рухне като картонена кула.

- Това е основата на защитата ми - заяви той победоносно. - С малко късмет няма дори да стигнем до процес.

- Но какво ще стане, ако почеркът е на Хари? - попитах.

Рот ме изгледа странно.

- Защо, по дяволите, да е негов?

- Трябва да ви кажа нещо важно. Хари ми разправи, че с Нола ходили в Рокланд и че там тя го помолила да я нарича любима моя Нола.

Рот побледня. После каза: „Разбирате, нали, че ако по един или друг начин той е авторът на тези думи...“, и без да довърши изречението, адвокатът си прибра нещата и ме подкара към щатския затвор. Беше вън от себе си.

Едва влезли в стаята за посещения, Рот размаха ръкописа под носа на Хари и се развика:

- Тя е искала да я наричате любима моя Нола?

- Да - отговори Хари, като наведе глава.

- А виждате ли какво е написано тук? На първата страница на проклетия ви ръкопис! Кога смятахте да ми го кажете, мамицата му?

- Уверявам ви, че това не е моят почерк. Не съм я убил! Не съм убил Нола! По дяволите, знаете го, нали? Знаете, че не съм убиец на момиченца!

Рот се успокои и седна.

- Знаем това, Хари - каза той. - Но всички тези съвпадения са смущаващи. Бягството от дома, тези думи... А аз трябва да ви опазя задника пред жури от добри граждани, които ще искат да ви осъдят на смърт още преди да започне процесът.

Хари изглеждаше зле. Той стана и закрачи из малкото бетонено помещение.

- Цялата страна се надига срещу мен. Скоро всеки ще иска да ме види осъден на смърт. Ако това вече не се е случило... Хората ме наричат с думи, чието значение не схващат напълно: педофил, извратен, откачен. Но вие трябва да знаете, повтарям ви го за последен път - не съм някакъв сексуален маниак. Нола беше единствената жена, която съм обичал някога, и за мое нещастие, беше само на петнайсет години. Любовта не се командва, да му се не види!

- Ама говорим за момиче на петнайсет години! - избухна Рот.

Хари го изгледа покрусено. После се обърна към мен.

- И вие ли така мислите, Маркъс?

- Хари, това, което ме смущава, е, че никога не сте ми говорили за тази любов. От десет години сме приятели и никога не сте споменавали за Нола. Мислех, че сме близки.

- За бога, какво трябваше да ви кажа? „Ах, драги Маркъс, не съм ви споменавал, но през седемдесет и пета, като се установих в Орора, се влюбих в петнайсетгодишно момиче, едно дете, което промени живота ми и изчезна три месеца по-късно, една вечер в края на лятото, и оттогава така и не можах да се съвзема...“?

Той ритна един от пластмасовите столове, който се завъртя и се удари в стената.

- Хари - рече Рот, - ако не вие сте написали тези думи - и аз ви вярвам, след като го казвате, - имате ли представа кой може да е?

- Никаква.

- Кой знаеше за вас с Нола? Тамара Куин твърди, че открай време е подозирала.

- Не знам! Може би Нола е разказала за нас на някоя от приятелките си.

- Но смятате ли за вероятно някой да е бил в течение?

Настъпи мълчание. Хари имаше тъжен и смазан вид, от който ми се късаше сърцето.

- Хайде - настоя Рот, за да го накара да говори, - усещам, че не ми казвате всичко. Как искате да ви защитавам, ако укривате от мен информация?

- Тези... анонимните писма...

- Какви анонимни писма?

- Веднага след изчезването на Нола започнах да получавам анонимни писма. Всеки път когато се връщах след по-дълго отсъствие от къщи, ги намирах пъхнати във външната врата. По онова време ужасно се бях подплашил. Това означаваше, че някой ме следи, че дебне отсъствията ми. В един момент толкова се уплаших, та виках полицията, щом намерех писмо. Казвах, че ми се е сторило, че виждам някакъв скитник наоколо, патрулът идваше и това ме успокояваше. Разбира се, не можех да спомена истинската причина за безпокойството ми.

- Но кой ви е изпращал тези писма? - попита Рот. - Кой е знаел за вас с Нола?

- Нямам никаква представа. Във всеки случай това продължи шест месеца. После - край.

- Запазихте ли ги?

- Да. Вкъщи са. Между страниците на една дебела енциклопедия в кабинета ми. Предполагам, че полицията не ги е намерила, тъй като никой не ме е питал за тях.

Като се върнах в Гуз Коув, веднага извадих въпросната енциклопедия. Между страниците намерих плик от дебела хартия с десетина малки листчета вътре. Бележки, написани на пожълтяла хартия. Всяка от тях съдържаше едно и също послание, напечатано на пишеща машина:

Знам какво сте направили

на това петнайсетгодишно момиче.

И скоро целият град ще знае.

Значи, някой е бил в течение на връзката на Хари и Нола. Някой, запазил мълчание в продължение на трийсет и три години.

*

През двата следващи дни задавах въпроси на всички лица, които по един или друг начин бяха познавали Нола. Ърни Пинкас за пореден път ми оказа неоценима помощ. Бе намерил в архивите на библиотеката годишника за 1975-а на гимназията в Орора и с помощта на телефонния указател и интернет успя да ми състави списък с актуализираните координати на голяма част от съучениците на Нола, живеещи в областта. За съжаление, това не доведе до нищо. Всички тези хора, днес на около петдесет години, имаха само детски спомени, които не представляваха интерес за разследването. Докато от списъка не се открои едно име, което не ми беше непознато: Нанси Хатауей. Тази, за която Хари ми бе казал, че е покривала Нола по време на разходката им в Рокланд.

Според информацията на Пинкас Нанси Хатауей държеше магазин за платове и пачуърк, разположен в индустриалния комплекс малко извън града, на път № 1 в посока Масачусетс. За първи път отидох там на 26 юни 2008-а, четвъртък. Беше хубаво магазинче с искряща от цветове витрина, приклещено между снекбар и железария. Вътре заварих дама в началото на петдесетте, с къси сивеещи коси. Седеше зад бюрото си с очила за четене на носа и след като ме поздрави учтиво, я попитах:

- Вие ли сте Нанси Хатауей?

- Аз съм - отвърна тя. - Познаваме ли се? Лицето ви ми говори нещо.

- Казвам се Маркъс Голдман. Аз съм...

- Писател - прекъсна ме. - Сега се сещам. Разправят, че задавате много въпроси за Нола.

Като че ли заемаше защитна позиция. Впрочем веднага добави:

- Предполагам, че не сте тук за платовете ми.

- Вярно е. И е също така вярно, че се интересувам от смъртта на Нола Келерган.

- И това с какво ме засяга?

- Ако сте тази, за която ви смятам, трябва много добре да сте познавали Нола. Когато сте били на петнайсет години.

- Кой ви каза това?

- Хари Куебърт.

Нанси стана от стола си и с решителна крачка се отправи към вратата. Мислех, че ще ме помоли да си тръгна, но тя постави на витрината табелата Затворено и пусна резето на вратата. После се обърна към мен и попита:

- Как пиете кафето си, господин Голдман?

Прекарахме повече от час във вътрешната стая на магазина. Тя беше същата Нанси, за която ми бе говорил Хари, тогавашната приятелка на Нола. Не се бе омъжвала и носеше бащиното си име.

- Никога ли не сте напускали Орора? - попитах я.

- Никога. Твърде много съм привързана към този град. Как ме открихте?

- Чрез интернет, ако не се лъжа. Интернет прави чудеса.

Кимна и попита:

- Е? Какво точно искате да знаете, господин Голдман?

- Наричайте ме Маркъс. Трябва ми някой, който да ми разкаже за Нола.

Тя се усмихна.

- С Нола бяхме в един клас в училище. Сближихме се веднага щом пристигна в Орора. Живеехме почти една до друга, на Теръс Авеню, и често ми идваше на гости. Казваше, че обича да идва вкъщи, защото съм имала нормално семейство.

- Нормално? Какво искате да кажете?

- Предполагам, че сте се срещали с пастор Келерган.

- Да.

- Той беше много суров човек. Да се чудиш как е могъл да има дъщеря като Нола - интелигентна, сладка, мила, усмихната.

- Странно е това, което ми казвате за преподобния Келерган, госпожо Хатауей. Видях се с него преди няколко дни и ми направи впечатление на по-скоро мек човек.

- Прави такова впечатление. Поне пред хора. Бяха го повикали на помощ, да съживи енорията „Сейнт Джеймс“, която западаше, след като, както разправяха, бе сътворил чудеса в Алабама. И наистина, скоро след като той пое нещата в свои ръце, храмът „Сейнт Джеймс“ започна да се пълни в неделя. Но иначе е трудно да се каже какво точно ставаше у семейство Келерган.

- Какво имате предвид?

- Нола беше малтретирана.

- Моля?

Това, което ми разказа Нанси Хатауей, се бе случило според изчисленията ми на 7 юли 1975 година, понеделник, тоест по времето, когато Хари бе отблъснал Нола.

*

Понеделник, 7 юли 1975 г.

Беше през ваканцията. Времето бе прекрасно и Нанси бе отишла да вика Нола да отидат на плажа. Докато вървяха по Теръс Авеню, Нола внезапно попита:

- Кажи, Нанси, смяташ ли, че съм лошо момиче?

- Лошо момиче ли? Не, що за глупост! Защо ме питаш?

- Защото вкъщи ми казват, че съм лошо момиче.

- Какво? Защо те наричат с такива думи?

- Няма значение. Къде ще се къпем?

- На Гранд Бийч. Отговори ми, Нола. Защо ти говорят така?

- Защото може би е истина - отвърна Нола. - Може би е заради това, което се случи в Алабама.

- В Алабама? Какво се е случило там?

- Не е важно.

- Изглеждаш тъжна, Нола.

- Тъжна съм.

- Тъжна? През ваканцията? Как можеш да си тъжна през ваканцията?

- Сложно е, Нанси.

- Неприятности ли имаш? Ако имаш неприятности, трябва да ми се довериш.

- Влюбена съм в човек, който не ме обича.

- Кой е той?

- Не ми се говори за това.

- Да не е Коуди, онзи от единайсети клас, дето те сваляше? Сигурна бях, че си лапнала по него! Какво е да излизаш с момче от единайсети клас? Обаче той е тъпанар, нали? Супертъпанар! Знаеш ли, това, че е в отбора по баскетбол, не го прави готин. С него ли беше миналата събота?

- Не.

- С кого тогава? О, хайде, кажи ми. Спала ли си с него? Спала ли си вече с момче?

- Не! Да не си се побъркала! Пазя се за мъжа на живота ми.

- А с кого беше в събота?

- С човек по-възрастен от мен. Но това няма значение. Тъй или инак, той никога няма да ме обича. Никой никога няма да ме обича.

Стигнаха до Гранд Бийч. Плажът не беше много хубав, затова винаги бе пуст. Приливи, които всеки път изсипваха три метра океан, оставяха след себе си естествени басейни в обширните, загрени от слънцето кухини в скалите. Двете обичаха да се изтягат вътре, където температурата бе по-висока от тази в океана. Тъй като на плажа нямаше Никой, не бе необходимо да се крият, за да си сложат банските, така че Нанси забеляза синините по гърдите на Нола.

- Нола! Това е ужасно! Кой ти направи това?

Нола прикри гърдите си.

- Не гледай!

- Но вече видях! Имаш следи...

- Това нищо не е.

- Не е нищо! От какво са?

- Мама ме удари в събота.

- Какво? Не говори глупости...

- Това е истината! Тя ми каза, че съм лошо момиче.

- Ама какви ги приказваш?

- Това е истината! Защо никой не иска да ми вярва!

Нанси не се осмели да задава повече въпроси и смени темата. След като се изкъпаха, двете отидоха в дома на Хатауей. Нанси извади балсама от аптечката в банята на майка си и намаза насинената гръд на приятелката си.

- Нола - каза тя, - за майка ти... мисля, че трябва да поговориш с някого. В гимназията, може би с госпожа Сандърс, медицинската сестра.

- Да забравим за това, Нанси. Моля те...

*

Докато разказваше за последното си лято с Нола, Нанси почти се разплака.

- Какво е станало в Алабама? - попитах аз.

- Не знам. Никога не узнах. Нола така и не ми каза.

- Свързано ли е със заминаването им от там?

- Не знам. Бих искала да мога да ви помогна, но не знам.

- А тази любовна мъка, знаете ли за какво е ставало дума?

- Не - отговори Нанси.

Подозирах, че е била свързана с Хари, ала трябваше да разбера дали тя е наясно.

- Но знаехте, че е излизала с някого - казах. - Ако не се лъжа, било е по времето, когато двете взаимно сте си служили за алиби, за да се срещате с момчета.

Усмихна се.

- Виждам, че сте добре осведомен. Първите няколко пъти го правехме, за да отидем да прекараме един ден в Конкорд. За нас Конкорд беше голямото приключение, там винаги имаше какво да се прави. Изпитвахме чувството, че сме истински дами. После прибягвахме до това, та аз да бъда сама на лодката с тогавашния ми приятел, а тя, за да... Знаете ли, по онова време вече подозирах, че Нола се вижда с по-възрастен мъж. Намекваше ми за това.

- Значи, знаехте за нея и Хари Куебърт...

Тя спонтанно отговори:

- Боже! Не!

- Как така не! Току-що ми казахте, че Нола се е срещала с по-възрастен мъж.

Настъпи неловко мълчание. Тогава разбрах, че Нанси има информация, която не иска да сподели.

- Кой е бил този мъж? - попитах. - Не е бил Хари Куебърт, така ли? Госпожо Хатауей, давам си сметка, че не ме познавате, че нахлувам у вас и ви принуждавам да ровите в паметта си. Ако имах повече време пред себе си, щях да се справя по-добре. Но времето ме притиска - Хари Куебърт гние в затвора, а аз съм убеден, че не той е убил Нола. Затова, ако знаете нещо, което би ми помогнало, трябва да ми го кажете.

- Нищо не знаех за Хари - рече тя. - Нола не ми е казвала за него. Научих го от телевизията преди десет дни, като всички останали. Но ми е говорила за един човек. Да, знаех, че има връзка с много по-възрастен мъж. Той обаче не беше Хари Куебърт.

Бях напълно изумен.

- И кога беше това? - попитах.

- Не си спомням историята с подробности, отдавна беше, но мога да ви уверя, че през лятото на седемдесет и пета, лятото, през което Хари дойде да живее тук, Нола поддържаше връзка с мъж на около четирийсет години.

- Четирийсет години? Спомняте ли си името му?

- А, няма опасност да го забравя. Елайджа Стърн, вероятно един от най-богатите мъже в Ню Хампшър.

- Елайджа Стърн?

- Да. Тя ми разказваше, че се събличала гола пред него, той изисквал това от нея. Принудена беше да ходи в дома му в Конкорд. Стърн изпращаше своето момче за всичко да я вземе, един странен тип, Лутър Кейлъб, така се казваше. Идваше в Орора и я отвеждаше у Стърн. Знам, защото съм го виждала със собствените си очи.

22.

Полицейско разследване

- Хари, как мога да съм сигурен, че винаги ще имам сила да пиша книги?

- Някои имат, други не. Вие ще имате сили, Маркъс. Знам, че ще имате.

- Откъде знаете?

- Знам, че силата е у вас. То е малко като болест. Защото болестта на писателите, Маркъс, не е да не могат повече да пишат, а да не искат повече да пишат, но да са неспособни да спрат.

Откъс от „случаят „Хари Куебърт”

27 юни 2008 г., петък, 7,30 ч. Чакам сержант Пери Гахалоуд. Тази история започна едва преди десетина дни, но имам чувството, че са изминали месеци. Мисля, че градчето Орора крие странни тайни, че хората казват много по-малко, отколкото наистина знаят. Въпросът е защо всички мълчат... Снощи отново намерих бележка:

Голдман, прибирай се у вас.

Някой си играе с нервите ми.

Питам се какво ли ще каже Гахалоуд за откритието ми за Елайджа Стърн. Осведомих се за него от интернет - той е последният наследник на финансова империя, която успешно управлява. Роден е през 1933 г. в Конкорд, където и до днес живее. Сега е на седемдесет и пет години.

Написах тези редове, докато чаках Гахалоуд пред кабинета му, в един от коридорите на щатската полиция в Конкорд. Стресна ме басовият глас на сержанта.

- Писателче? Какво търсите тук?

-Направих изненадващи открития, сержант. Трябва да си поговорим.

Той отвори вратата на кабинета, остави кафето си на една масичка, хвърли сакото на един стол и вдигна щорите. После каза, продължавайки да се готви за работа:

- Знаете ли, можехте да ми се обадите по телефона. Така се държат културните хора. Щяхме да си уговорим среща и щяхте да дойдете в час, който да ни устройва и двамата. Така се прави.

Изрецитирах:

- Нола е имала любовник, някой си Елайджа Стърн. Хари е получавал анонимни писма по време на връзката си с Нола, значи, че някой е бил в течение.

Той изумено ме изгледа.

- Откъде сте научили всичко това?

- Провеждам собствено разследване, казах ви.

Веднага се навъси.

- Много сте досаден, писателче. Проваляте ми разследването.

- В лошо настроение ли сте, сержант?

- Да. Защото е седем часът сутринта и вие вече жестикулирате в кабинета ми.

Попитах го има ли нещо, върху което да мога да пиша. С примирен вид ме заведе в едно съседно помещение. На окачено на стената корково табло бяха закарфичени снимки на Сайд Крийк и Орора. Посочи ми една бяла дъска до таблото и ми подаде флумастер.

- Хайде, давайте - въздъхна той. - Слушам ви.

Написах на дъската името на Нола и начертах стрели, за да го свържа с имената на лицата, замесени в случая. Първият беше Елайджа Стърн, после написах Нанси Хатауей.

- Ами ако Нола Келерган не е била примерното момиче, което всички ни описват? - казах. - Знае се, че е имала връзка с Хари. Вече знам, че е имала и друга връзка, по същото време, с някой си Елайджа Стърн.

- Елайджа Стърн бизнесменът?

- Той.

- Кой ви разказа тези щуротии?

- Най-добрата приятелка на Нола тогава. Нанси Хатауей.

- Как я открихте?

- В годишника на гимназията в Орора от седемдесет и пета.

- Хубаво. И какво се опитвате да ми кажете, писателче?

- Че Нола е била нещастно дете. В началото на лятото на седемдесет и пета историята й с Хари се усложнява - той я отхвърля и тя изпада в депресия. А майка й я бие като тъпан. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че изчезването й е следствие от странни събития, случили се през онова лято, въпреки това, което твърдят всички.

- Продължете.

- Убеден съм, че и други хора са знаели за Хари и Нола. Нанси Хатауей например, но не съм съвсем сигурен. Тя заяви, че не е знаела нищо, и изглеждаше искрена. Във всеки случай някой е пишел анонимни писма на Хари.

- По повод на Нола?

- Да, вижте. Намерих ги в дома му - казах аз, като му подадох писмата, които бях взел със себе си.

- В дома му? Но нали извършихме обиск.

- Все едно. Въпросът е, че някой открай време е в течение на връзката им.

Той прочете текста на глас:

- Знам какво сте направили на това петнайсетгодишно момиче. И скоро целият град ще знае. Кога е получавал Куебърт тези писма?

- Веднага след изчезването на Нола.

- Има ли представа от кого може да са?

- За съжаление, никаква.

Обърнах се към корковото табло със забодени отгоре му снимки и бележки.

- Това вашето разследване ли е, сержант?

- Абсолютно. Хайде да започнем отначало, ако искате. Нола Келерган изчезва вечерта на трийсети август седемдесет и пета година. В доклада на полицията в Орора от онова време се посочва, че не е възможно да се установи дали е била отвлечена, или става дума за бягство от дома, което е свършило зле - няма следи от борба, няма свидетели. Днес обаче клоним към версията с отвличането. Главно защото Нола не си е взела нито пари, нито дрехи.

- Мисля, че е избягала от къщи - казах аз.

- Добре. Да поговорим за тази хипотеза тогава - предложи Гахалоуд. - Тя скача от прозореца на стаята си и избягва. Къде отива?

Беше време да разкрия какво знам.

- Да се срещне с Хари.

- Мислите ли?

- Знам. Той ми каза. Не съм ви го споменавал досега, защото се боях това да не го компрометира, но смятам, че настъпи моментът да играем с открити карти. Вечерта на изчезването Нола е трябвало да се срещне с Хари в един мотел на път № 1. Решили били да избягат заедно.

- Да избягат? Но защо? Как? Къде?

- Това не знам. Обаче имам намерение да разбера. Във всеки случай през онази прословута вечер Хари е чакал Нола в една мотелска стая. Била му оставила писмо, в което пишела, че ще отиде там. Той я чакал цяла нощ. Тя така и не дошла.

- Кой мотел? И къде е това писмо?

- Сий Сайд Мотел. На няколко мили северно от Сайд Крийк. Минах оттам, още съществува. Колкото до писмото... Изгорих го. За да предпазя Хари.

- Изгорили сте го? Но вие сте се побъркали, писателче! Какво ви е прихванало? Искате да ви осъдят за унищожаване на веществени доказателства?

- Сбърках. Съжалявам, сержант.

Гахалоуд продължи да ругае, докато вадеше карта на Орора, която разгъна на бюрото. Показа ми центъра на града, посочи път № 1, който минаваше покрай брега, покрай Гуз Коув, после покрай гората на Сайд Крийк. И заразсъждава на глас:

- Ако бях момиче, което иска да избяга, без да го видят, щях да отида на най-близкия до дома ми плаж и да вървя покрай морето, докато стигна път № 1. Тоест или към Гуз Коув, или към...

- Сайд Крийк - казах. - Има една пътека, която свързва брега и мотела.

- Бинго! - извика Гахалоуд. - Значи, можем да си представим без голям риск, че малката е избягала от къщи. Ето тук е Теръс Авеню, а най-близкият плаж е... Гранд Бийч! Значи, тя тръгва по плажа и върви покрай океана до гората. Но какво е станало после в тази проклета гора?

- Можем да си представим, че като е минавала през гората, е имала злощастна среща. Някой луд, който се опитва да злоупотреби с нея, след това грабва дебел клон и я убива.

- Бихме могли, писателче, само че пропускате една подробност, която повдига някои въпроси: ръкописа. Както и написаните на ръка думи Сбогом, любима моя Нола. Това означава, че този, който е убил и закопал Нола, я е познавал и е изпитвал любовни чувства към нея. И ако допуснем, че не е Хари, как така неговият ръкопис се е озовал у нея?

- Бил е у Нола, това е сигурно. Въпреки че бяга, тя не носи багаж, за да не привлича вниманието, особено ако родителите й я изненадат в момента, когато излиза от къщи. А и няма да има нужда от нищо -тя си представя, че Хари е богат, че ще си купят всичко необходимо за новия си живот. И кой е единственият предмет, който взема със себе си? Този, който не може да се купи - ръкописът на книгата, която Хари току-що е написал. Взела го е, за да го прочете, както неведнъж е правила. Знае, че този ръкопис е важен за Хари. Затова го пъха в чантата си и избягва от къщи.

Гахалоуд се замисли.

- Значи, според вашата теория - каза ми той - убиецът заравя чантата и ръкописа заедно с нея, за да се отърве от уликите.

- Точно така.

- Но това не обяснява защо онези любовни думи са написани върху текста.

- Добър въпрос - съгласих се аз. - Може би те са доказателство, че убиецът е обичал Нола. Дали да възприемем хипотезата за убийство от страст? За пристъп на лудост, който, когато преминава, подтиква убиеца да напише тези думи, за да не бъде гробът анонимен? Някой, който е обичал Нола и не е можел да понесе връзката й с Хари? Някой, който е знаел за бягството й и тъй като е бил неспособен да я разубеди, е предпочел да я убие, вместо да я загуби? Логично предположение, а?

- Логично, писателче. Но както сам казвате, това е само хипотеза, която ще трябва да се провери. Като всички останали. Добре дошли в сръткавата и трудна работа на ченгето.

- Какво предлагате, сержант?

- Наредили сме да направят графологична експертиза на почерка на Куебърт и сега чакаме резултатите. Има и друго нещо за изясняване - защо е погребал Нола в Гуз Коув? Това е близо до Сайд Крийк. Защо си е дал труд да пренася тялото, за да го погребе само на две мили от мястото на убийството?

- Няма тяло, няма убийство - предположих.

- И аз така си казах. Убиецът може би се е почувствал обграден от полицията и е трябвало да се задоволи с близко до местопрестъплението място.

Загледахме се в бялата дъска, на която бях нанесъл списъка си от имена.

Хари Куебърт

Тамара Куин

Нанси Хатауей

НОЛА

Дейвид и Луиза Келерган

Елайджа Стърн

Лутър Кейлъб

- Всички тези хора вероятно имат връзка с Нола или със случая - казах аз. - Това може да е списък на потенциалните заподозрени.

- Това е преди всичко списък, който още повече ни обърква - отсече Гахалоуд.

Не обърнах внимание на възраженията му и се опитах да обоснова списъка си.

- Нанси е била само на петнайсет години през седемдесет и пета и няма никакъв мотив. Мисля, че можем да я извадим от списъка. Тамара Куин разправя на когото види, че е знаела за Хари и Нола. Тя може би е авторът на анонимните писма до Хари.

- Не знам за жените - прекъсна го Гахалоуд. - Нужна е невероятна сила, за да се счупи така черепът. Бих заложил на мъж. Още повече че Дебора Купър категорично е идентифицирала преследвача на Нола като мъж.

- А родителите Келерган? Майката е биела дъщеря си...

- Да биеш дъщеря си, не е много героично, но е далече от дивашката агресия, упражнена върху Нола.

- Четох в интернет, че при изчезване на деца виновникът често е член на семейния кръг.

Гахалоуд вдигна очи към небето.

- Аз пък четох в интернет, че вие сте голям писател. Както виждате, интернет е пълен с лъжи.

- Да не забравяме Елайджа Стърн. Мисля, че трябва спешно да го разпитаме. Нанси Хатауей каза, че е изпращал шофьора си Лутър Кейлъб да му отведе Нола в къщата му в Конкорд.

- Спокойно, писателче. Елайджа Стърн е влиятелен мъж от богат род. Много е могъщ. До такъв като Стърн прокурорът може да се приближи само ако разполага с неопровержими доказателства, на които да се опре. Какво друго имате срещу него освен свидетел, който по онова време е бил петнайсетгодишно момиченце? Днес свидетелството й пет пари не струва. Трябват ви солидни улики, истински доказателства. Изчетох докладите на полицията в Орора -никъде не се споменава нито за Хари, нито за Стърн, нито за този Лутър Кейлъб.

- Но Нанси Хатауей има надежден вид.

- Не споря, просто нямам доверие на спомени, които изплуват повече от трийсет години след събитието, писателче. Ще се опитам да разплета тази история, само че ми трябват още доказателства, за да взема на сериозно версията за Стърн. Няма да си заложа задника, като отида да разпитвам тип, който играе голф с губернатора, без да имам поне минимум уличаващи го факти.

- Освен това Келерганови са дошли в Орора от Алабама по някаква съвсем определена причина, която обаче никой не знае. Бащата казва, че е заради хубавия въздух, но според Нанси Хатауей Нола е споменала за някакво събитие, станало по времето, когато със семейството си е живяла в Джаксън.

- Хм. Ще трябва да се поровим, писателче.

*

Реших да не казвам на Хари за Елайджа Стърн, докато не се сдобия с повече данни. Но информирах Рот, тъй като ми се струваше, че този аргумент може да се окаже решаващ за защитата на Хари.

- Нола Келерган е имала връзка с Елайджа Стърн? - задави се той по телефона.

- Именно. Знам го от сигурен източник.

- Добра работа, Маркъс. Ще изправим Стърн пред съда, ще го обвиним и ще преобърнем ситуацията. Представете си физиономиите на съдебните заседатели, когато Стърн, след като се закълне върху Библията, им разкаже пикантните подробности от връзката си с малката Келерган.

- Не казвайте на Хари, моля ви. Не и докато не науча повече за Стърн.

Следобеда на същия ден отидох в затвора, където Хари потвърди думите на Нанси Хатауей.

- Нанси Хатауей ми разказа за боя, който е понасяла Нола.

- О, Маркъс, това беше ужасна история.

- Разказа ми и че в началото на лятото Нола изглеждала много меланхолична.

Хари тъжно поклати глава.

- Опитвах се да я отблъсна и й причиних голямо страдание, а от това последваха ужасяващи катастрофи. В почивните дни около националния празник, след като отидох с Джени в Конкорд, бях изключително разстроен от чувствата си към Нола. На всяка цена трябваше да се отдалеча от нея. Затова в събота на пети юли реших да не ходя в „Кларкс“.

И докато записвах Хари, който ми разказваше за тези бедствени празнични дни, 4 и 5 юли 1975 година, разбрах, че в „Произходът на злото“ той описваше с голяма точност историята си с Нола, като смесваше повествованието с откъси от истински писма. Хари нищо не бе скрил, бе признал невъзможната си любов пред цяла Америка. Накрая го прекъснах и казах:

- Но, Хари, всичко това е в книгата ви!

- Всичко, Маркъс, всичко. Ала никой не се опита да разбере. Всички правеха учени анализи на текста, говореха за алегории, символи и стилни похвати, каквито дори не владея. При положение че единственото, което бях направил, бе да напиша книга за Нола и мен.

*

Събота, 5 юли 1975 г.

Беше четири и половина сутринта. Улиците на града бяха пусти, само неговите стъпки отекваха. През цялото време мислеше за нея. Откакто реши, че повече не може да я вижда, бе изгубил съня си. Събуждаше се стреснат преди зазоряване и не успяваше отново да заспи. Тогава обличаше спортния си екип и отиваше да тича. Тичаше по плажа, преследваше чайките, имитираше полета им и пак тичаше чак до Орора. От Гуз Коув до там имаше поне пет мили, които той пробягваше като стрела. По принцип, след като прекосеше града от единия до другия край, се правеше, че тръгва по пътя за Масачусетс, все едно че смята да избяга завинаги, а после оставаше на Гранд Бийч, за да посъзерцава изгрева. Но тази сутрин, когато стигна до квартала около Теръс Авеню, спря да си поеме дъх и повървя между редиците от къщи, целият в пот, с туптящи слепоочия.

Мина покрай къщата на семейство Куин. Прекараната предния ден вечер с Джени бе със сигурност най-скучната в живота му. Джени беше прекрасно момиче, ала нито го разсмиваше, нито го караше да мечтае. Единствената, която го караше да мечтае, беше Нола. Повървя още малко и стигна до забранената къща, тази на семейство Келерган, пред която предишния ден бе оставил Нола разплакана. Беше се опитал да се държи студено, за да я накара да разбере, но тя така и нищо не разбра. Само каза: „Защо правите това е мен, Хари? Защо сте толкова лош?“. През цялата вечер бе мислил за нея. Докато вечеряха в Конкорд, дори излезе за малко, за да телефонира от една кабина. Поиска от телефонистката да го свърже с Келерганови в Орора, Ню Хампшър, и затвори веднага щом чу сигнала. Когато се върна на масата, Джени го попита добре ли е.

Застанал неподвижно на тротоара, Хари се взираше в прозорците. Опитваше се да си представи в коя стая спи тя. Н-О-Л-А. Нола, любима моя. Дълго стоя така. Внезапно му се стори, че чува шум. Понечи да се отдалечи, но се спъна в метална кофа за боклук, която се преобърна със зловещо тракане. Един прозорец в къщата светна и Хари хукна да бяга. Прибра се в Гуз Коув и се настани на бюрото си, за да се опита да пише. Беше началото на юли и той още не бе започнал големия си роман. Какво щеше да стане е него? Какво щеше да се случи, ако не успееше да го напише? Щеше да се върне към жалкия си живот. Никога нямаше да стане писател. Никога нищо нямаше да стане. За първи път го споходи мисълта за самоубийство. Към седем сутринта заспа на бюрото си, отпуснал глава върху разкъсаните и покрити със задрасквания чернови.

В дванайсет и половина на обед, в тоалетните за персонала на „Кларкс“ Нола изми лицето си с надеждата да заличи червенината около очите си. Бе плакала цялата сутрин. Беше събота, а Хари не идваше. Вече не искаше Да я вижда. „Кларкс“ бе мястото, където се срещаха в съботите, и Хари за първи път го нямаше. Когато се събуди, все още бе изпълнена с надежда. Казваше си, че той ще дойде да й поиска прошка, задето е бил лош, и че тя, естествено, ще му я даде. Мисълта, че ще го види, подобряваше настроението й и дори си сложи малко розово на бузите, за да му се хареса. Но на масата, докато закусваха, майка й строго я бе нахокала.

- Нола, искам да знам какво криеш от мен.

- Нищо не крия, мамо.

- Не лъжи майка си! Да не мислиш, че не забелязвам? Смяташ ме за глупачка?

- О, не, мамо! Никога не бих си помислила такова нещо!

- Мислиш, че не забелязвам, че не се свърташ вкъщи, че си прекалено весела, че си боядисваш лицето?

- Не правя нищо лошо, мамо. Уверявам те.

- Мислиш, че не знам, че си ходила в Конкорд с онази малка развратница Нанси Хатауей? Ти си лошо момиче, Нола! Срам ме е за теб!

Преподобният Келерган бе излязъл от кухнята, за да се затвори » гаража. Винаги постъпваше така, когато се караха, не искаше да присъства. И бе включил грамофона си, за да не чува ударите.

- Мамо, кълна се, че не правя нищо лошо - повтаряше Нола.

Луиза Келерган загледа дъщеря си със смесица от отвращение и презрение. После се изсмя.

- Нищо лошо? Знаеш защо напуснахме Алабама... Знаеш защо, нали? Да ти опресня ли паметта? Ела насам!

Хвана я за ръката и я помъкна към стаята й. Накара я да се съблече по бельо, после дълго я гледа как трепери.

- Защо носиш сутиен? - попита Луиза Келерган.

- Защото имам гърди, мамо.

- Не би трябвало да имаш гърди! Твърде млада си! Сваляй сутиена и ела насам!

Нола се съблече гола и се приближи до майка си, която бе взела една метална линия от бюрото на дъщеря си. Първо я огледа от горе до долу, после вдигна линията и я заудря по зърната. Удряше много силно и много пъти и когато дъщеря й започна да се превива от болка, й заповяда да стои мирно, иначе щяла още да я бие. Докато биеше дъщеря си, Луиза й повтаряше: „Не трябва да лъжеш майка си. Не трябва да бъдеш лошо момиче, разбираш ли? Престани да ме вземаш за глупачка!“. От гаража гърмеше джазова музика.

Нола бе събрала сили да отиде на работа в „Кларкс“ само защото знаеше, че там ще види Хари. Той бе единственият, който й вдъхваше желание за живот, и тя искаше да живее за него. Но той не дойде. Объркана и отчаяна, цяла сутрин плака, скрита в тоалетните. Гледаше се в огледалото, повдигаше блузата си и съзерцаваше натъртените си гърди - бяха покрити със синини. Казваше си, че майка й е права - тя е лоша и грозна и точно затова Хари не я иска.

Внезапно някой почука на вратата. Беше Джени.

- Нола, какво правиш? Ресторантът е препълнен! Някой трябва да обслужва клиентите!

Обзета от паника, Нола отвори вратата - дали другите сервитьорки се бяха оплакали на Джени, че цяла сутрин стои в тоалетната? Но Джени бе дошла в „Кларкс“ случайно. Или по-скоро с надеждата, че ще завари там Хари. И щом дойде, установи, че обслужването куца.

- Плакала ли си? - попита тя, като видя нещастното лице на Нола.

- Аз... Не се чувствам добре.

- Измий си лицето и ела с мен в салона. Ще ти помогна. В кухнята е настъпила паника.

Когато редът се възвърна, Джени поднесе на Нола една лимонада, за да я поуспокои.

- Изпий това - каза й мило. - Ще се почувстваш по-добре.

- Благодаря. Ще кажеш ли на майка си, че днес съм работила лошо?

- Не се тревожи, нищо няма да й кажа. Всеки понякога изпада в депресия. Какво става с теб?

- Любовна мъка.

Джени се усмихна.

- Хайде, още си толкова млада! Един ден ще срещнеш някой добър човек.

- Кой знае...

- Хайде, хайде, усмихни се на живота! Ще видиш, всичко ще се оправи. Представи си, неотдавна и аз бях в твоето положение. Чувствах се самотна и нещастна. И после Хари пристигна в града...

- Хари? Хари Куебърт?

- Да! Той е чудесен! Слушай... Още не е официално и не би трябвало да ти го казвам, но всъщност с теб сме донякъде приятелки, нали? И съм толкова щастлива, че мога да го кажа на някого! Хари ме обича. Обича ме! Пише любовни текстове за мен. Снощи ме заведе в Конкорд за националния празник. Беше толкова романтично.

- Снощи? Не е ли бил с издателя си?

- Беше с мен, като ти казвам! Гледахме фойерверките над реката, беше великолепно!

- Значи, Хари и ти... вие... Вие сте заедно?

- Да! О, Нола, не се ли радваш за мен? Само не казвай на никого. Не искам всички да разберат. Знаеш какви са хората - лесно започват да завиждат.

Нола усети как сърцето й се свива и внезапно толкова я заболя, че изпита желание да умре. Значи, Хари обичаше друга. Обичаше Джени Куин. Свършено бе, той повече не я искаше. Всичко се завъртя пред очите й.

В осемнайсет часа, когато изтече работното й време, Нола се отби за малко вкъщи, после отиде в Гуз Коув. Колата на Хари я нямаше. Къде можеше да е той? С Джени? При тази мисъл още повече я заболя. Опита се да сдържи сълзите си. Изкачи няколкото стъпала, които водеха към стъкления навес, извади от джоба си приготвения за него плик и го пъхна в рамката на вратата. Вътре имаше две снимки, направени в Рокланд. На едната се виждаха ято чайки на брега на морето. На другата бяха те двамата по време на пикника. Имаше и късо писмо, няколко реда, написани на любимата й хартия.

Хари, любими,

Знам, че не ме обичате. Но аз винаги ще ви обичам.

Изпращам ви тази снимка на птиците, които така добре рисувате, и една наша снимка, за да не ме забравите.

Знам, че не искате да ме виждате. Но поне ми пишете. Само веднъж. Само няколко думи, за да имам спомен от вас.

Никога няма да ви забравя. Вие сте най-изключителното същество, което съм срещала.

Обичам ви завинаги.

И тя хукна да бяга. Слезе на плажа, свали сандалите си и изтича във водата, както бе тичала в деня, когато го срещна за пръв път.

Откъс от „Произходът на злото” от Хари Л. Куебърт

Писмата започнаха да идват, след като остави бележка на вратата на къщата. Любовна бележка, в която му казваше какво изпитва към него.

Любими мой,

Знам, че не ме обичате. Но аз винаги ще ви обичам.

Изпращам ви тази снимка на птиците, които така добре рисувате, и една наша снимка, за да не ме забравите.

Знам, че не искате да ме виждате. Но поне ми пишете. Само веднъж. Само няколко думи, за да имам спомен от вас.

Никога няма да ви забравя. Вие сте най-изключителното същество, което съм срещала.

Обичам ви завинаги.

Той бе отговорил няколко дни по-късно, когато събра кураж да й пише. Да пише, беше нещо обикновено. Да пише на нея, беше епопея.

Любима моя,

Как можете да кажете, че не ви обичам? Ето любовни думи за вас, вечни думи, които идват от дъното на сърцето ми. Думи, с които ви казвам, че мисля за вас всяка сутрин, когато ставам, и всяка вечер, когато си лягам. Лицето ви е запечатано в мен, щом затворя очи, вие сте пред мен.

И днес дойдох призори пред дома ви. Нека ви призная - често го правя. Гледах към прозореца ви, всички лампи бяха загасени. Представях си как спите като ангел. По-късно ви видях, възхитих се на хубавата ви рокля. Рокля на цветя, която толкова ви отиваше. Имахте малко тъжен вид. Защо трябва да сте тъжна? Кажете ми и аз ще бъда тъжен заедно с вас.

П. П.: Изпращайте ми писмата по пощата, по-сигурно е.

Толкова ви обичам. Всеки ден и всяка нощ.

Любими мой,

Веднага отговарям, че току-що прочетох писмото ви. Честно казано, прочетох го десет пъти, може би сто пъти! Толкова добре пишете. Всяка ваша дума е едно чудо. Толкова сте талантлив.

Защо не искате да се видим? Защо се задоволявате да оставате скрит? Защо не искате да ми говорите? Защо идвате под прозореца ми, след като не е, за да ме видите?

Покажете се, умолявам ви. Тъжна съм, откакто не ми говорите.

Пишете ми бързо. Чакам писмата ви с нетърпение.

Знаеха, че да си пишат, означаваше да се обичат, тъй като нямаха право да се виждат. Целуваха хартията, а горяха от желание да се целунат, чакаха пощата, както биха се чакали на перона на някоя гара.

Понякога той се спотайваше на някой ъгъл и чакаше да мине пощальонът. Гледаше я как излиза от дома си забързана и се хвърля към пощенската кутия, за да вземе скъпоценното писмо. Живееше само за тези любовни думи. Беше чудесна и едновременно трагична сцена - любовта бе най-голямото им съкровище, а бяха лишени от него.

Моя нежна любима,

Не мога да ви се покажа, защото това ще ни донесе много болка. Не сме от един и същи свят, хората няма да разберат.

Колко страдам от това, че съм зле роден! Защо трябва да живеем по обичаите на другите? Защо не можем просто да се обичаме въпреки всичките ни разлики? Такъв е днешният свят -две същества, които се обичат, не могат да се хванат за ръка. Такъв е днешният свят - пълен със закони и правила, но това са черни правила, които затварят и почернят сърцата на хората. Не, нашите сърца са чисти, те не могат да бъдат затворени.

Обичам ви с безкрайна и вечна любов. От първия ден.

Любов моя,

Благодаря за последното ви писмо. Не спирайте да ми пишете, толкова е прекрасно.

Майка ми ме пита кой ми пише така често. Иска да знае защо непрекъснато търча до пощенската кутия. За да я успокоя, отговарям, че е една приятелка, с която съм се запознала във ваканционния лагер миналата година. Не обичам да лъжа, но така е по-просто. Н% можем нищо да кажем, знам, че сте прав. Хората ще ви причинят болка. И все пак толкова ми е мъчно, че ви изпращам писма по пощата, след като сме толкова близо.

21.

За трудната любов

- Маркъс, знаете ли какъв е единственият начин да разберете колко обичате някого?

-Не.

- Да го изгубите.

По пътя за Монтбъри има едно езерце, познато на всички в областта и през хубавите летни дни превземано с щурм от семействата и ваканционните детски лагери. Мястото е пълно още от сутринта -брегът се покрива с плажни кърпи и чадъри, под които родителите се разплуват, докато децата им шумно цамбуркат в зелената хладка вода, пенлива на местата, където се трупат останките от пикниците, донесени от течението. Откакто едно дете бе стъпило върху захвърлена използвана спринцовка - това бе станало преди две години, - общината в Монтбъри се бе постарала да облагороди бреговете на езерото. Поставиха маси за пикник и барбекюта, за да се избегне паленето на огън, което придаваше на ливадата вид на лунен пейзаж, увеличиха значително броя на кошовете за боклук, инсталираха химически тоалетни, разшириха и бетонираха паркинга, разположен близо до брега, и от юни до август екип по поддръжката всекидневно идваше да почиства ливадата от отпадъците, презервативите и кучешките изпражнения.

В деня, когато отидох на езерото - необходимо ми бе за книгата, -децата бяха хванали една жаба, може би последното живо същество в тези води, и се опитваха да й откъснат крайниците, като дърпаха едновременно двата й задни крака.

Ърни Пинкас казва, че това езеро добре илюстрира упадъка на човешкия род, поразил Америка, както и останалия свят. Трийсет и три години по-рано езерото не е било много посещавано. Достъпът до него е бил труден - трябвало е да си оставиш колата покрай пътя, да прекосиш част от гората, после да вървиш половин миля през високата трева и дивите рози. Но усилието си е струвало труда - езерото е било чудесно, покрито с водни рози и засенчено от огромни плачещи върби. През прозрачната вода са преминавали пасажи от златисти костури, с които се хранели скритите в тръстиката сиви чапли. В единия край имало дори малък плаж със сив пясък.

На пустия бряг на това езеро бяха идвали Хари и Нола. Там се намирал той в събота на 5 юли, когато тя оставила първото си писмо на вратата на къщата му.

*

Събота, 5 юли 1975 г.

Пристигна на брега на езерото късно сутринта. Ърни Пинкас вече се беше изтегнал на тревата.

- Значи, в крайна сметка дойдохте - каза весело Пинкас, като го видя. - Какъв шок е да ви види човек извън „Кларкс“.

Хари се усмихна.

- Толкова ми говорихте за това езеро, че не можех да не дойда.

- Красиво е, нали?

- Великолепно е.

- Ню Ингланд, Хари. Защитен рай и точно това ми харесва. Навсякъде другаде в страната строят и бетонират всичко наред. Но тук е различно. Мога да ви гарантирам, че след трийсет години мястото ще е непокътнато.

След като се освежиха във водата, двамата отидоха да се изсушат на слънце и заговориха за литература.

- Като става дума за книги - попита Пинкас, как върви вашата?

- Уф - каза само Хари.

- Не нравете тази физиономия, сигурен съм, че е много добра.

- Не, мисля, че нищо не струва.

- Позволете ми да прочета малко, ще ви дам обективно мнение, обещавам. Кое не ви харесва?

- Всичко. Нямам вдъхновение. Не знам как да започна. Мисля, че дори не знам за какво разказвам.

- Каква е историята? ’

- Любовна история.

- А, любов - въздъхна Пинкас. - Да не сте влюбен?

- Влюбен съм.

- Това е добро начало. Кажете, Хари, не ви ли липсва бурният живот?

- Не. Тук ми е добре. Имах нужда от спокойствие.

- Какво точно правите в Ню Йорк?

- Ами... писател съм.

Пинкас се поколеба, преди да възрази:

- Хари... Не се сърдете, но говорих с един приятел, който живее в Ню Йорк.

- И?

- Казва, че никога не е чувал за вас.

- Не всички ме познават... Знаете ли колко хора живеят в Ню Йорк?

Пинкас се усмихна, за да покаже, че няма лоши намерения.

- Мисля, че никой не ви познава, Хари. Свързах се с издателството ви. Исках да поръчам още книги. Не познавах този издател, смятах, че аз съм невежа. Докато открих, че става дума за печатница в Бруклин. Телефонирах им, Хари. Платили сте на печатница да издаде кишата ви.

Хари засрамено наведе глава.

- Значи, знаете всичко - прошепна той.

- Кое всичко?

- Че съм самозванец.

Пинкас сложи приятелски ръка на рамото му.

- Самозванец? Хайде сега! Не говорете глупости! Чел съм книгата и много ми хареса! Затова исках да поръчам още екземпляри. Книгата е чудесна, Хари! Трябва ли да си прочут писател, за да си добър писател? Имате огромен талант и съм сигурен, че скоро ще бъдете много известен. Кой знае, може книгата, която пишете в момента, да стане шедьовър.

- А ако не я напиша?

- Ще я напишете. Знам го.

- Благодаря, Ърни.

- Не ми благодарете, това е истината. И не се безпокойте, няма да кажа на никого. Ще си остане между нас.

*

Неделя, 6 юли 1975 г.

Точно в петнайсет часа Тамара Куин накара мъжа си, облечен в официален костюм, да застане на пост пред прага на къщата им с чаша шампанско в ръка и пура в устата.

- Само не мърдай - нареди му тя.

- Но ризата ме боцка, пиленце.

- Мълчи, Бобо! Тези ризи са толкова скъпи, скъпото не драска.

Тамара бе купила новите ризи от изискан магазин в Конкорд.

- Защо да не си сложа друга риза? - попита Бобо.

- Казах ти. Не искам да носиш отвратителните си стари парцали, когато един голям писател ни идва на гости!

- И не ми харесва вкусът на пурата...

- Обърни я, глупчо! Сложил си я на обратно в устата си. Не виждаш ли, че лентата с надписа показва къде да я захапеш?

- Не знаех.

- Нищо не знаеш за шикостта, нали?

- Шикостта?

- Това са нещата, които са шик.

- Не знаех, че се казва шикост.

- Защото нищо не знаеш, бедни ми Бобо. Хари трябва да дойде след петнайсет минути. Постарай се да се покажеш достоен за него. И се опитай да го впечатлиш.

- Как точно?

- Пуши си пурата замислено. Като голям предприемач. И когато ти говори, дръж се така, сякаш го превъзхождаш.