Истината за случая Хари Куебърт

- Как да се държа, сякаш го превъзхождам?

- Отличен въпрос. Тъй като си глупав и не знаеш нищо за нищо, ще трябва да бъдеш уклончив. Да отговаряш на въпросите му с въпроси. Ако те попита: „За или против войната във Виетнам сте?“, отговаряш: „След като ми задавате този въпрос, значи, имате твърдо мнение по темата“. И му наливаш шампанско. Това се нарича „отклоняване на вниманието“.

- Да, пиленце.

- И не ме разочаровай.

- Да, пиленце.

Тамара влезе в къщата, а Робърт обидено седна на един стол от ракита. Ненавиждаше го този Хари Куебърт, тъй наречения крал на писателите, но очевидно и главно крал на превземките. И мразеше да вижда жена си да се впуска в брачни танци заради него. Подчиняваше й се, защото му бе обещала, че тази вечер ще ощастливи малкия Робърт и дори че ще го пусне да спи в стаята й - съпрузите Куин спяха в отделни стаи. Веднъж на три или четири месеца тя приемаше да се съвкупи с него, обикновено след дълги молби, но отдавна не бе имал привилегията да спи заедно с нея.

В къщата, горе на етажа, Джени бе готова. Беше си сложила официална вечерна рокля с буфани, твърде много червило на устните и допълнителни пръстени на ръцете. Тамара огледа роклята на дъщеря си и й се усмихна.

- Чудесна си, миличка. Куебърт направо ще падне, като те види.

- Благодаря, мамо. Не съм ли прекалила?

- Прекалила? Не, идеална си.

- Но нали отиваме само на кино!

- А после? Ако отидете да вечеряте на някое шик място? Мислила ли си за това?

- Няма шик ресторант в Орора.

- Може би Хари е направил резервация за своята годеница в някой много голям ресторант в Конкорд.

- Мамо, още не сме сгодени.

- О, миличка, и това ще стане. Скоро, ще видиш. Целували ли сте се?

- Не още.

- Във всеки случай, ако реши да те поопипа, в името на Бога, не се дърпай!

- Да, мамо.

- И колко мило, дето ти предложи да отидете на кино!

- Всъщност предложението беше мое. Събрах кураж, обадих му се по телефона и му казах: „Хари, прекалено много работите! Хайде да идем на кино следобед“.

- И той каза „да“.

- Веднага! Без да се колебае и секунда!

- Виждаш ли! Все едно че е било негова идея.

- Винаги ме гризе съвестта, че го безпокоя, когато пише. Защото пише текстове за мен. Знам, видях един. В него казваше, че идва в „Кларкс“ само за да ме вижда.

- О, миличка! Толкова е вълнуващо!

Тамара грабна кутия с грим и намаза лицето на дъщеря си. Думите й я накараха да се размечтае. Той пишеше книга за нея - скоро всички в Ню Йорк щяха да говорят за „Кларкс“ и за Джени. Сигурно щеше да има и филм. Каква чудесна перспектива! С този Куебърт всичките й молитви щяха да бъдат чути. Колко хубаво правеха, като живееха като добри християни, ето че бяха възнаградени. Тамара мислеше с пълна скорост - непременно трябваше да организира градинско празненство идната неделя, за да придадат официален характер на евентуалния годеж. Срокът беше кратък, но нямаше време - в по-следващата събота беше летният бал и тогава целият град, смаян и изпълнен със завист, щеше да види Джени под ръка с големия писател. Затова трябваше приятелките й да видят дъщеря й и Хари заедно преди бала, за да може слухът да обиколи Орора и вечерта на бала двамата да бъдат в центъра на всички разговори. Ах, какво щастие! Толкова се беше тревожила за дъщеря си - можеше да се обвеси на врата на някой шофьор на камион. Още по-лошо на някой социалист. Още по-лошо - на някой негър! Потръпна при тази мисъл - нейната Джени и някой ужасен негър. Внезапно я обзе страх - много големи писатели бяха евреи. Ами ако Куебърт беше евреин? Какъв ужас! Може би дори евреин социалист! Съжали, че евреите са с бяла кожа, която ги прави невидими. Черните поне имат почтеността да бъдат черни, за да могат ясно да ги различават. Докато евреите бяха коварни. Усети, че й се свива стомахът. След аферата „Розенберг“ много я беше страх от евреите. Нали те бяха дали атомната бомба на Съветите. Как да разбере дали Куебърт е евреин? Внезапно й хрумна нещо. Погледна часовника си - имаше време точно колкото да отиде до универсалния магазин, преди той да дойде.

В петнайсет и двайсет един черен шевролет „Монте Карло“ спря пред къщата на семейство Куин. Робърт Куин с изненада видя Хари да слиза от него - беше модел, който Робърт особено харесваше. Забеляза също, че големият писател бе в ежедневно облекло. Въпреки това тържествено го поздрави и веднага му предложи да пие нещо, пълно с шикост, както го бе научила жена му.

- Шампанско? - изрева той.

- Ами, честно казано, не съм много по шампанското - отвърна Хари. - Може би една бира, ако имате...

- Става! - свойски възкликна Робърт, внезапно въодушевен.

С бирата беше наясно. Имаше дори една книга с всички бири, които се произвеждаха в Америка. Побърза да извади две изстудени бутилки от хладилника и обяви пътьом на двете дами горе на етажа, че не-чак-толкова-големият-Хари Куебърт е пристигнал. Седнали под навеса, с навити ръкави, двамата мъже се чукнаха с бутилките и заговориха за коли.

- Защо „Монте Карло“? - попита Робърт. - Искам да кажа, като се има предвид положението ви, можете да си изберете който и да е модел, а вие вземате „Монте Карло“...

- Това е спортен модел и в същото време е практичен. А и ми харесва силуетът му.

- И на мен! За малко да си купя такава миналата година.

- Трябвало е да си купите.

- Жена ми не искаше.

- Трябваше да купите колата и след това да я попитате.

Робърт се разсмя. Всъщност този Куебърт беше твърде непосредствен, приятен и главно много симпатичен. В този момент се появи Тамара в ръце с това, което бе ходила да купи от универсалния магазин - плато със сланина и свински колбаси. Извика с пълен глас: „Добър ден, господин Куебърт! Добре дошли! Искате ли малко свинско?“. Хари я поздрави и си взе парче колбас. Като видя гостенина си да яде свинско, Тамара усети да я обзема сладко чувство на облекчение. Съвършеният мъж - нито негър, нито евреин.

Успокоена, тя забеляза, че Робърт си е свалил връзката и двамата мъже пият бира направо от бутилката.

- Но какво правите? Не пиете ли шампанско? Ами ти, Робърт, защо си се разгърдил такъв?

- Топло ми е! - оплака се Бобо.

- Аз предпочитам бира - обясни Хари.

Тогава се появи Джени, твърде официално облечена, но великолепна във вечерната си рокля.

В същия момент на Теръс Авеню 245 преподобният Келерган завари дъщеря си разплакана в стаята й.

- Какво става, миличка?

- О, татко, толкова съм тъжна...

- Защо?

- Заради мама.

- Не казвай това...

Нола седеше на пода с очи, пълни със сълзи. На преподобния много му домъчня за нея.

- Хайде да отидем на кино - предложи той, за да я утеши. - Ти, аз и огромен плик с пуканки! Прожекцията започва в шестнайсет часа, имаме време.

- Моята Джени е много специално момиче - обясни Тамара, до-като Робърт се възползваше от това, че жена му не го гледа, и се тъпчеше с колбаси. - Представете си, още на десет години беше вече кралица на всички областни конкурси за красота. Спомниш ли си, Джени, миличка?

- Да, мамо - въздъхна Джени смутено.

- Я да разгледаме старите албуми - предложи Робърт е пълна уста, изпълнявайки ролята, която жена му го бе накарала да научи.

- О, да! - въодушеви се Тамара. - Албумите!

И побърза да донесе купчина албуми, в които бяха запечатани двайсет и четирите години живот на Джени. Докато обръщаше страниците, не пропускаше да възкликне: „Но кое е това чудесно младо момиче?“. И двамата е Робърт отговаряха в един глас: „Това е Джени!“.

След снимките Тамара нареди на мъжа си да напълни чашите е шампанско, после се реши да заговори за градинското празненство, което смяташе да устрои следващата неделя.

- Ако сте свободен, елате да обядвате с нас идната неделя, господин Куебърт.

- С удоволствие - отвърна той.

- Не се безпокойте, няма да е нещо много официално. Искам да кажа, знам, че сте дошли тук, за да сте далече от светската нюйоркска суетня. Ще бъде просто обяд на открито с добре възпитани хора.

В шестнайсет без десет Нола и баща й тъкмо влизаха в киното, когато черният шевролет „Монте Карло“ спря отпред.

- Иди да запазиш места - каза Дейвид Келерган на дъщеря си, - а аз ще взема пуканки.

Нола влезе в салона в момента, в който Хари и Джени влизаха в киното.

- Иди да запазиш места - каза Джени на Хари, - аз ще мина през тоалетната.

Хари влезе в салона и сред тълпата посетители едва не се сблъска с Нола.

Когато я видя, усети, че сърцето му ще се пръсне. Нола толкова му липсваше.

Когато го видя, усети, че сърцето й ще се пръсне. Трябваше да поговори с него. Ако ходеше с тази Джени, трябваше да й каже. Имаше нужда да го чуе от устата му.

- Хари - каза тя, - аз...

- Нола...

В този момент Джени изскочи от тълпата. Като я видя, Нола разбра, че е дошла с Хари, и избяга от салона.

- Добре ли си, Хари? - попита Джени, която не бе видяла Нола. - Имаш особен вид.

- Да... аз... ей сега се връщам. Запази ни места. Отивам за пуканки.

- Да! Пуканки! Поискай с много масло.

Хари мина през летящите врати на салона и зърна Нола да пресича фоайето и да се качва нагоре към балкона на първия етаж, който бе затворен за публиката. Затича се по стълбите, за да я настигне.

Етажът беше пуст. Настигна я, хвана я за ръката и я притисна до стената.

- Пуснете ме - каза тя. - Пуснете ме или ще викам!

- Нола! Нола, не ми се сърди.

- Защо ме избягвате? Защо вече не идвате в „Кларкс“?

- Съжалявам...

- Не ме намирате за хубава, нали? Защо не ми казахте, че сте сгоден за тази Джени Куин?

- Какво? Не съм сгоден. Кой ти каза това?

Тя широко се усмихна от облекчение.

- Значи, с Джени не сте заедно?

- Не! Уверявам те, че не.

- Значи, не ме намирате за грозна?'

- Грозна ли? Но, Нола, ти си толкова хубава.

- Наистина ли? Бях толкова тъжна. Мислех, че не ме искате. Дори изпитвах желание да се хвърля през прозореца.

- Не трябва да говориш такива неща.

- Кажете ми тогава, че съм хубава.

- Много си хубава. Съжалявам, ако съм те огорчил.

Тя отново се усмихна. Цялата тази история е била едно недоразумение! Той я обичаше. Те се обичаха! Прошепна:

- Да не говорим повече за това. Прегърнете ме. Толкова сте блестящ, толкова красив, толкова елегантен.

- Не мога, Нола.

- Защо? Ако наистина ме намирате за хубава, няма да ме отблъснете!

- Намирам те за много хубава. Но ти си дете.

- Не съм дете!

- Нола... Ти и аз... това е невъзможно.

- Защо сте толкова лош с мен? Повече никога няма да говоря с вас!

- Нола, аз...

- Оставете ме сега. Оставете ме, не ми говорете повече. Не ми говорете повече, или ще кажа на всички, че сте извратен. Идете при любимата си! Тя ми каза, че сте заедно. Знам всичко! Знам всичко и ви мразя, Хари! Вървете си! Вървете си!

Отблъсна го, затича се надолу по стълбите и избяга от киното. Огорчен, Хари се върна в салона. Като бутна вратата, се сблъска с бащата Келерган.

- Добър ден, Хари.

- Преподобни!

- Търся дъщеря си, не я ли видяхте? Изпратих я да ни запази места, а тя изчезна някъде.

- Аз... мисля, че си тръгна.

- Тръгнала ли си е? Как така? Но филмът всеки момент ще започне.

След филма отидоха да ядат пица в Монтбъри. На връщане към Орора Джени сияеше - бе изживяла чудесна вечер. Искаше да изживее всички вечери и целия си живот с този човек.

- Хари, не ме карай вкъщи веднага - помоли тя. - Всичко беше толкова съвършено... Бих искала да удължа тази вечер. Бихме могли да отидем на плажа.

- На плажа ли? Защо на плажа? - попита той.

- Защото е толкова романтично! Паркирай до Гранд Бийч, там никога няма никой. Бихме могли да флиртуваме като студенти, легнали върху капака на колата. Да гледаме звездите и да се възползваме от нощта. Моля те...

Той понечи да откаже, но тя настоя. Тогава предложи да отидат в гората, а не на плажа. Плажът бе запазен за Нола. Паркира близо до Сайд Крийк Лейн и щом изгаси двигателя, Джени се хвърли да го целува по устата. Хвана му главата и го задуши с езика си, без да му поиска разрешение. Ръцете й го опипваха навсякъде, от устата й излизаха противни стеналия. В тясното купе на колата тя се качи отгоре му и той усети твърдите й зърна да се притискат в гърдите му. Беше чудесна жена, би била примерна съпруга и не искаше нищо друго. Би се оженил за нея още на другия ден, без да се колебае - много мъже мечтаеха за жена като Джени. Но мястото в сърцето му бе заето от четири букви: Н-О-Л-А.

- Хари - каза Джени. - Ти си мъжът, когото открай време очаквам.

- Благодаря.

- Щастлив ли си с мен?

Той не отговори, само я отблъсна нежно.

- Трябва да се прибираме, Джени. Не бях забелязал, че е толкова късно.

Колата потегли и пое към Орора.

Когато я свали пред дома й, Хари не видя, че тя плаче. Защо не й бе отговорил? Не я ли обичаше? Защо се чувстваше толкова самотна? Та нали не искаше много - единственото, за което мечтаеше, беше добър съпруг, който да я обича и закриля, да й подарява цветя от време на време и да я извежда на вечеря. Дори за да хапнат хотдог, ако няма много пари. Всъщност какво значение имаше Холивуд, ако обича някого и той също я обича? Застанала под навеса, тя проследи с поглед черния шевролет, който изчезна в нощта, и избухна в ридания. Скри лице в ръцете си, за да не я чуят родителите й, особено майка й, не искаше да й се отчита. Щеше да изчака да изгасят лампите горе, за да се прибере. Внезапно чу шум на двигател и вдигна глава с надеждата, че е Хари, който се връща да я прегърне и утеши. Само че беше полицейска кола, която спря пред къщата. Разпозна Травис Дон с патрулката, когото случаят бе довел пред дома на семейство Куин.

- Джени? Всичко наред ли е? - попита той през спуснатия прозорец на колата.

Тя сви рамене. Той изгаси мотора и отвори вратата. Преди да излезе от колата, разгъна внимателно прибрания в джоба му лист хартия и бързо препрочете написаното:

Аз: Здрасти, Джени, как е?

Тя: Привет, Травис! Какво ново?

Аз: Случайно минавам от тук.

Чудесна си. В пълна форма си.

Изглеждаш във форма. Питах се дали имаш кавалер за летния бал. Казвах си, че можем да отидем двамата.

---ИМПРОВИЗАЦИЯ

---

Да й предложа да се поразходим и/или да пием по един

млечен шейк.

Отиде под навеса и седна до нея.

- Какво става? - попита разтревожено.

- Нищо - отвърна Джени, като си избърса очите.

- Не е нищо. Ти плачеш.

- Някой ме обиди.

- Какво? Кой? Кажи ми кой! Можеш всичко да ми кажеш... Ще му дам да се разбере, ще видиш!

Тя тъжно се усмихна и положи глава на рамото му.

- Не е важно. Но благодаря, Травис. Свестен човек си. Радвам се, че си тук.

Той се осмели успокоително да обгърне с ръка раменете й.

- Знаеш ли - подхвана Джени, - получих писмо от Емили Кънингам, съученичката ни от гимназията. Сега живее в Ню Йорк. Намерила си е хубава работа и е бременна с първото си дете. Понякога си давам сметка, че всички са се махнали от тук. Всички освен мен. И теб. Всъщност защо останахме в Орора, Травис?

- Не знам. Зависи...

- Ти например, защо остана?

- Исках да остана до някого, когото харесвам.

- Коя? Познавам ли я?

- Ами именно. Знаеш ли, Джени, исках... Исках да те попитам... Тоест ако ти... По повод на...

Той стисна листчето в ръка и се опита да запази спокойствие - ще й предложи да й бъде кавалер на бала. Ала в този миг вратата на къщата се отвори шумно. Беше Тамара по пеньоар и с ролки.

- Джени, милинка? Но какво правиш навън? Стори ми се, че чух гласове. О, та това е онзи мил Травис. Как си, моето момче?

- Добър вечер, госпожо Куин.

- Джени, идваш тъкмо навреме. Влез да ми помогнеш, ако обичаш. Трябва да махна тези неща от главата си, а баща ти е пълен некадърник. Ще речеш, че Господ му е залепил крака на мястото на ръцете.

Джени се изправи, махна за сбогом на Травис и изчезна в къщата, а той дълго стоя сам под навеса.

Същата вечер в полунощ Нола излезе през прозореца на стаята си и хукна към дома на Хари. Трябваше да разбере защо вече не я иска. Защо дори не отговори на писмото й? Защо не й пишеше? След половин час бърз ход стигна в Гуз Коув. Видя светлина на терасата -Хари седеше пред голямата дървена маса и гледаше океана. Стресна се, когато тя го извика по име.

- За бога, Нола! Така ме уплаши!

- Значи, ето какво ви вдъхвам. Страх!

- Знаеш, че не е така... Какво правиш тук?

Тя се разплака.

- Нямам представа. Толкова ви обичам. Никога не съм изпитвала такова нещо.

- Избягала си от къщи?

- Да. Обичам ви, Хари. Чувате ли ме? Обичам ви, както никога не съм обичала и както никога няма да обичам.

- Не говори така, Нола.

- Защо?

Стомахът му се бе свил на топка. Листът, който криеше, беше първата глава на романа му. Най-после бе успял да го започне. Беше книга за нея. Пишеше й книга. Толкова я обичаше, че й пишеше книга. Но не посмя да й го каже. Прекалено го бе страх от това, което можеше да се случи, ако й каже, че я обича.

- Не мога да те обичам - произнесе с привидно безразличен тон.

Сълзите потекоха от очите й.

- Лъжете! Вие сте лъжец! Защо ходихме в Рокланд тогава? Защо беше всичко това?

Той се насили да бъде лош.

- Беше грешка.

- Не! Не! Мислех, че вие и аз, че между нас има нещо специално! Заради Джени ли е? Обичате я, а? Какво е това, което тя има, а аз нямам?

И Хари, неспособен да каже каквото и да е, проследи с поглед разплаканата Нола, която избяга в нощта.

- Беше жестока нощ - разказа ми Хари в стаята за посещения в щатския затвор. - Нола и аз изпитвахме много силни чувства един към друг. Много силни, разбирате ли? Беше истинска лудост! Любов, каквато ви спохожда веднъж в живота! Още я виждам как си тръгва, тичайки, онази нощ на плажа. А аз се питам какво да направя - да я догоня ли? Или да се скрия вкъщи? Да събера ли кураж и да напусна този град? Прекарах следващите дни на езерото в Монтбъри просто за да не бъда в Гуз Коув, за да не дойде да ме намери. Колкото до книгата, причината за идването ми в Орора, това, за което бях пожертвал всичките си спестявания, тя изобщо не напредваше. Или вече не напредваше. Бях написал първите страници и отново блокирах. Беше книга за Нола, но как да я пиша без нея? Как да описвам любовна история, обречена на неуспех? Часове наред стоях пред листовете, часове, за да напиша няколко думи, няколко реда. Глупави редове, блудкави, банални. Бях на онзи отчайващ стадий, когато намразвате и книгите, и писането, защото всичко е по-добро от това, което вие правите, дотолкова, че дори менюто в ресторанта ви се струва съставено с изключителен талант: Говежда пържола: 8 долара - какво майсторство, какъв стил! Беше абсолютният ужас, Маркъс! Бях нещастен и заради мен и Нола беше нещастна. Почти през цялата седмица я избягвах, доколкото бе възможно. А тя няколко вечери идва в Гуз Коув. Носеше диви цветя, набрани за мен. Чукаше на вратата и се молеше: „Хари, Хари, любими, имам нужда от вас. Пуснете ме да вляза, моля ви. Нека поне да поговорим“. А аз се правех на умрял. Чувах я как се свлича до вратата и продължава да чука, ридаейки. Стоях от другата страна, без да мърдам. Чаках. Понякога тя оставаше повече от час. След това чувах как оставя цветята до вратата и си тръгва. Спусках се към прозореца в кухнята и я гледах как се отдалечава по чакъления път. Изпитвах желание да си изтръгна сърцето, толкова я обичах. Но тя беше на петнайсет години! Тогава отивах да взема цветята и като всички други букети, които ми бе донасяла, ги слагах във вазата в дневната. Съзерцавах ги с часове. Бях толкова самотен и толкова тъжен. После, на следващата неделя, тринайсети юли седемдесет и пета година, се случи едно ужасно събитие.

*

Неделя, 13 юли 1975 г.

Пред къщата на Теръс Авеню 245 се събираше плътна тълпа. Новината вече се бе разпространила из града. Бе тръгнала от началника Прат, или по-скоро от жена му Ейми, след като съпругът й бил извикан по спешност у Келерганови. Ейми Прат веднага казала на съседката си, която телефонирала на своя приятелка, а тя се обадила на сестра си, чиито деца яхнали велосипедите и тръгнали да звънят на вратите на съучениците си - станало беше нещо страшно. Пред къщата на Келерганови имаше две полицейски коли и една линейка. Полицай Травис Дон удържаше любопитните на тротоара. В гаража дънеше музика.

Хари научи новината от Ърни Пинкас в десет часа сутринта. Ърни затропа на вратата му и разбра, че го е събудил, когато го завари по халат и с разрошени коси.

- Дойдох, защото си помислих, че никой няма да ви предупреди -каза той.

- Да ме предупреди за какво?

- За Нола.

- Какво Нола?

- Опитала се е да се очисти. Направила е опит за самоубийство.

20.

Денят на градинското празненство

- Хари, има ли някакъв ред в това, което ми приказвате?

- Да, абсолютно...

- Какъв?

- Ами сега, като ме питате... Може би всъщност няма.

- Хари! Това е важно! Не ще мога да се справя, ако не ми помогнете!

- Добре, няма значение какъв е моят ред. В крайна сметка от значение е вашият. До колко бяхме стигнали? До деветнайсет?

- До двайсет.

- Значи, двайсето: победата е вътре във вас, Маркъс. Достатъчно е да пожелаете да я пуснете да излезе.

Рой Барнаски ми се обади в събота сутринта, на 28 юни.

- Драги Голдман - каза ми той, - знаете ли коя дата ще сме в понеделник?

- Трийсети юни.

-Трийсети юни. Хайде де! Колко бързо препуска времето. II tempo е passato, Голдман. И какво става на трийсети юни?

- Трийсети юни е националният ден на содата със сладолед - отвърнах. - Току-що прочетох статия на тази тема.

- Трийсети юни е крайният ви срок, Голдман! Ето това става на трийсети юни. Преди малко говорих е Дъглас Кларън, агентът ви. Той е бесен. Казва, че вече не ви се обажда, защото сте станали неконтролируем. „Голдман е див петел“, така ми рече. Опитваме се да ви подадем приятелска ръка, да се договорим някак, а вие предпочитате да се носите безцелно и да се забиете право в стената.

- Приятелска ръка? Искате да измисля някаква еротична история за Нола Келерган.

- Хайде веднага големите приказки, Маркъс. Искам да развличам публиката. Да я насърча да купува книги. Хората все по-малко купуват книги, освен ако в тях няма ужасяващи истории, които да свържат със собствените си срамни нагони.

- Няма да напиша такава долнопробна книга само за да спася кариерата си.

- Както желаете. Тогава ето какво ще стане на трийсети юни: Мариса, секретарката ми, която добре познавате, ще дойде в кабинета ми за заседанието в десет и половина. Всеки понеделник в десет и половина обсъждаме книгите, чиито срокове изтичат през седмицата. Тя ще ми каже: „Маркъс Голдман трябваше днес да ви донесе ръкописа си. Нищо не сме получили“. Аз ще кимна със сериозен вид, вероятно ще оставя да мине денят, отлагайки ужасното си задължение, после, в седемнайсет и половина, с болка в душата ще извикам Ричардсън, шефът на Правния отдел, за да го информирам за ситуацията. Ще му кажа, че незабавно започваме съдебно преследване срещу вас заради незачитането на договорните клаузи и че искаме да ни платите щети и пропуснати ползи на стойност десет милиона долара.

- Десет милиона долара? Не ставайте смешен, Барнаски.

- Прав сте. Петнайсет милиона!

- Вие сте глупак, Барнаски.

- Там ви е грешката, Голдман. Глупакът сте вие! Искате да играете заедно с големите акули, но не искате да спазвате правилата. Искате да играете в Националната хокейна лига, но отказвате да участвате в плейофите, а така не става. И знаете ли какво? С парите, които ще изгубите на процеса, ще позлатя някой млад писател, преливащ от амбиция да разкаже историята на Маркъс Голдман, или как един обещаващ, но пълен с благородни чувства глупак е провалил кариерата и бъдещето си. Той ще отиде да ви интервюира в някаква жалка колиба във Флорида, където ще живеете в изолация и ще се наливате с уиски от десет часа сутринта, за да не предъвквате миналото си. Доскоро, Голдман. Ще се срещнем в съда.

И той затвори.

Малко след този поучителен телефонен разговор отидох в „Кларкс“ да обядвам. Там случайно срещнах семейство Куин, вариант 2008. Тамара беше на бара и хокаше дъщеря си, задето не правела достатъчно това и достатъчно онова. Робърт се криеше в един ъгъл, седеше на столчето си, ядеше бъркани яйца и четеше спортната рубрика на „Конкорд Хералд“. Седнах до Тамара, отворих един вестник къде да е и се направих, че чета, за да я чувам по-добре как мърмори и се оплаква, че кухнята е мръсна, че обслужването не е достатъчно бързо, че кафето е студено, че бутилките с кленов сироп лепнат, че захарниците са празни, масите мазни, че вътре е прекалено топло, че печените й филийки не струват и че не би платила и един цент за ястието й, че два долара за едно кафе са си чиста кражба, че никога нямало да й отстъпи този ресторант, ако знаела, че ще го превърне в третокласна дупка, тя, която имала такива амбиции за това заведение, и че между другото, по нейно време тук се стичали хора от целия щат, идвали за хамбургерите й, за които казвали, че са най-добрите в областта. Като ме видя, че я слушам, ме изгледа презрително и ме наруга.

- Хей, младежът. Защо слушате чужди разговори?

Придадох си вид на вода ненапита и се обърнах към нея.

- Аз ли? Но аз не ви слушам, госпожо.

- Разбира се, че ме слушате, след като ми отговаряте! Откъде сте?

- От Ню Йорк, госпожо.

Незабавно омекна, сякаш името Ню Йорк притежаваше седативен ефект, и ме попита с мазен глас:

- Какво един толкова представителен млад нюйоркчанин нрави в Орора?

- Пиша книга.

Тя помрачня и запелтечи:

- Книга? Да не сте писател? Ненавиждам писателите! До един са безделници, некадърници и лъжци. От какво живеете, а? От държавни субсидии? Дъщеря ми управлява този ресторант и ви предупреждавам, че няма да ви дава да ядете на вересия! Така че, ако не можете да платите, разкарайте се от тука! Разкарайте се, преди да съм извикала ченгетата. Шефът на полицията ми е зет.

Застанала зад барплота, Джени каза огорчено:

- Мамо ма, това е Маркъс Голдман. Известен писател.

Мама Куин се задави с кафето си.

- По дяволите, вие сте онова копеле, което се мотаеше в краката на Куебърт?

- Да, госпожо.

- Пораснали сте от тогава... Дори доста си ви бива. Искате ли да знаете какво мисля за Куебърт?

- Не, благодаря, госпожо.

- Все пак ще ви кажа. Мисля, че е непоправим кучи син и че заслужава да свърши на електрическия стол!

- Мамо ма! - взе да протестира Джени.

- Това е чистата истина!

- Стига, мамо!

- Ти да мълчиш, дъще. Сега аз приказвам. Слушайте и запомняйте, тъпо писателче. Ако имате грам почтеност, напишете истината за Хари Куебърт. Той е последният мръсник, извратеняк, гадина и убиец. Той уби малката Нола, леля Купър и в известен смисъл уби и моята Джени.

Джени избяга в кухнята. Мисля, че плачеше. Седнала на високото столче до бара, права като бастун, с блеснали от ярост очи и вдигнат във въздуха пръст, Тамара Куин ми обясни причината за гнева си и как Хари Куебърт е опозорил името й. Инцидентът, за който ми разказа, се случил в неделя, на 13 юли 1975 година, ден, който трябвало да бъде незабравим за семейство Куин, организирало върху прясно окосената морава в градината си и още от пладне (както сочела поканата, изпратена на десетина избрани) истинско градинско празненство.

*

13 юли 1975 г.

Щеше да е голямо събитие и Тамара Куин виждаше нещата едро-мащабно: палатка, разпъната в градината, сребърна посуда и бяла покривка на масата, обяд под формата на бюфет, поръчан в Конкорд и съставен от хапки с риба, студени меса, плата морски дарове и руска салата. Сервитьор с препоръки бе предвиден за обслужването със свежи напитки и италианско вино. Всичко трябваше да е съвършено. Обядът щеше да е първостепенно светско събиране - Джени се готвеше да представи официално новия си приятел на някои изтъкнати членове на доброто общество в Орора.

Беше дванайсет без десет. Тамара гордо съзерцаваше подредбата на градината - всичко бе готово. Заради горещината щеше да извади блюдата в последната минута. Ах, как щяха да се наслаждават на пектена, на мерценарията и на опашките от омари, докато слушат блестящия Хари Куебърт, хванал за ръка нейната прекрасна Джени. Всичко щеше да бъде грандиозно и Тамара потръпна от удоволствие, като си представи сцената. Възхити се още малко на гледката, после за последен път огледа плана за разположението на гостите, който бе начертала на лист хартия и се опитваше да научи наизуст. Всичко беше идеално. Липсваха само гостите.

Тамара бе поканила четири свои приятелки със съпрузите им. Дълго мисли колко души да бъдат. Изборът беше труден - ако гостите са твърде малко, празненството ще изглежда провалено; ако са твърде много, ще заприлича на събор. Накрая реши да се спре на тези, които щяха да захранят града с най-невероятни слухове, та скоро да се заприказва за шик партитата на Тамара, посещавани от избрани гости, откакто неин бъдещ зет беше звездата на американската литература. Така че покани Ейми Прат, защото тя организираше летния бал, Бел Карлтън, която се смяташе за жрица на добрия вкус, понеже мъжът й си сменяше колата всяка година, Синди Тирстен, която оглавяваше множество женски клубове, и Дона Мичъл, чума, която говореше прекалено много и непрекъснато се хвалеше с успеха на децата си. Тамара се готвеше да им вземе акъла. Те впрочем, щом получиха поканите, до една й се обадиха да я питат какъв е поводът на празненството. Тя обаче удължи съспенса, като отговаряше уклончиво: „Ще обявя една голяма новина“. Нямаше търпение да им види физиономиите, когато разберат, че Джени и Куебърт ще са завинаги заедно. Много скоро семейство Куин щеше да стане тема на всички разговори и обект на всеобща завист.

Прекалено заета с обяда си, Тамара беше една от малкото жителки на града, която не се суетеше пред дома на Келерганови. Научи новината рано сутринта, като всички останали, и се уплаши за градинското си празненство - Нола беше опитала да се самоубие. Слава богу, опитът не бе успял и Тамара се чувстваше двойна късметлийка - първо, защото, ако Нола бе умряла, щеше да се наложи да отмени празника; нямаше да е възпитано да се празнува събитие при такива обстоятелства. И второ, цяло щастие е, че беше неделя, а не събота, защото, ако Нола се бе опитала да се самоубие в събота, трябваше някой да я замества в „Кларкс“, което щеше много да усложни нещата. Нола наистина заслужаваше похвала за това, че бе направила своя опит в неделя и че на всичко отгоре се бе провалила.

Доволна от случващото се извън къщата, Тамара отиде да провери какво става вътре в къщата. Завари Джени на поста й, в антрето, готова да посреща гости. Наложи се обаче здравата да нахока горкия Бобо, вече сложил риза и вратовръзка, но още не обул панталона си - в неделя имаше право да си прочете вестника по гащи на верандата и обичаше вятърът да потанцува в гащите му, щото това го освежаваше отвътре, особено по окосмените части, и щото беше много приятно.

- Край с твоите номера да стоиш чисто гол! - скара му се жена му. - Как си го представяш? Когато великият Хари Куебърт ни стане зет, така ли ще се разхождаш по гащи?

- Знаеш ли - отвърна Бобо, - мисля, че той не е такъв, какъвто

смятат, че е. Всъщност е много семпло момче. Обича коли и изстудена бира и мисля, че няма да се обиди, ако ме види необлечен в неделя. Впрочем аз ще го попитам...

- Нищо няма да го питаш! По време на този обяд не трябва да произнасяш нито една глупост! То не е сложно - просто ще мълчиш, не искам да те чувам. Ах, бедни ми Бобо, ако беше разрешено, щях да ти зашия устните една за друга, за да не можеш да говориш. Щом си отвориш устата, казваш някоя дивотия. От сега нататък в неделя - с панталон и риза. Точка по въпроса. Никакво влачене из къщи по гащи. Вече сме много важни хора.

Докато говореше, Тамара забеляза, че съпругът й пише нещо върху пощенска картичка, поставена на малката масичка в дневната.

- Какво е това? - излая тя.

- Нищо.

- Покажи ми!

- Не - възпротиви се Бобо, като си дръпна картичката.

- Бобо, искам да видя!

- Това е лична кореспонденция.

- О, господинът си има лична кореспонденция. Покажи ми, ти казвам! В края на краищата аз решавам в тази къща, да или не?

Тя издърпа от ръцете на мъжа си картичката, която той се опитваше да скрие под вестника. На лицевата страна бе изобразено кученце. Тамара подигравателно прочете текста.

Скъпа Нола,

Пожелаваме ти бързо възстановяване и се надяваме скоро да те видим в „Кларкс".

Изпращаме ти бонбони, за да придадат сладост на живота ти.

Твои

Семейство Куин

- Що за бездарно писмо! - извика Тамара.

- Картичка за Нола. Ще отида да й купя нещо сладичко и ще й го изпратя заедно с картичката. Това ще я зарадва, не мислиш ли?

- Не ставай смешен, Бобо! Картичката с това кученце е нелепа, текстът ти е нелеп! Надяваме се скоро да те видим в „Кларкс““? Тя се е опитала да се очисти и ти си въобразяваш, че ще иска да се върне да сервира кафе? И бонбони? Какво смяташ, че ще прави с бонбони?

- Ще си ги хапне, мисля, че това ще я зарадва. Виждаш ли, всичко разваляш. Затова не исках да ти я покажа.

- О, престани да хленчиш, Бобо - ядоса се Тамара и разкъса картичката на четири парчета. - Ще й изпратя цветя, шик цветя от хубав магазин в Монтбъри, не твоите бонбони от супера. И сама ще й напиша нещо на бяла картичка. Ще й напиша с красив почерк: Добро възстановяване. От семейство Куин и Хари Куебърт. Обуй си панталона сега, гостите ми скоро ще пристигнат.

Дона Мичъл и съпругът й позвъниха на вратата точно в дванайсет на обед, веднага след тях дойдоха Ейми и началникът Прат. Тамара нареди на сервитьора да донесе коктейлите за добре дошли, които бяха изпити в градината. Началникът Прат разказа как е бил вдигнат от леглото от телефонно обаждане.

- Малката Келерган се опитала да нагълта сума ти хапчета. Мисля, че е погълнала каквото й е паднало подръка, включително и няколко сънотворни. Но нищо много сериозно. Завели са я в болницата в Монтбъри за промивка на стомаха. Преподобният я е намерил в банята. Той твърди, че е имала температура и е сбъркала лекарството. Аз лично смятам... Важното е, че малката е добре.

- Пак късмет, че е станало сутринта, а не на обед - каза Тамара. -Щеше да е жалко да не можете да дойдете.

- Та какво толкова важно имаш да ни съобщиш? - не се сдържа Дона.

Тамара широко се усмихна и отвърна, че предпочита да изчака всички гости, за да обяви новината. Малко след това се появиха семейство Тирстен, а в дванайсет и двайсет двамата Карлтън, които оправдаха закъснението си с проблем с управлението на новата си кола. Сега вече всички бяха налице. Всички освен Хари Куебърт. Тамара предложи втори коктейл за добре дошли.

- Кого чакаме? - попита Дона.

- Ще видите - отвърна Тамара.

Джени се усмихна. Денят щеше да е прекрасен.

В дванайсет и четирийсет Хари още го нямаше. Сервираха трети коктейл за добре дошли. После четвърти, в дванайсет и петдесет и осем.

- Още един коктейл за добре дошли? - оплака се Ейми Прат.

- То е, защото сте много добре дошли! - заяви Тамара, която започваше сериозно да се тревожи от закъснението на най-важния й гост.

Слънцето здраво прежуряше. Главите на гостите се позамаяха. „Гладен съм“, рече накрая Бобо и получи забележителен шамар по врата. После стана тринайсет и петнайсет, а Хари все още го нямаше. Тамара усети топка в стомаха.

*

- Висяхме като паяци - сподели Тамара на бара в „Кларкс“. -Боже, колко време висяхме! Щяхме да пукнем от жега. Всички бяхме вир-вода...

- По-жаден не съм бил през живота си - извика Робърт, който се опитваше да участва в разговора ни.

- Я млъквай! Мен питат, доколкото знам. Големите писатели като господин Голдман не се интересуват от магарета като теб.

Тя хвърли една вилица към него, след това се обърна към мен и каза:

- Накратко, чакахме до един и половина следобед.

*

Тамара се бе надявала, че колата му се е развалила или дори че е катастрофирал. Каквото и да е, само да не й е вързал тенекия. Под предлог че има работа в кухнята, тя на няколко пъти телефонира в Гуз Коув без никакъв резултат. Тогава пусна радиото да чуе новините, ала нямаше пътен инцидент и никой прочут писател не бе умрял в Ню Хампшър през този ден. На два пъти долови шум от кола пред къщата и всеки път сърцето й прескачаше един удар - той е! Но не, бяха тъпите им съседи.

Гостите не издържаха вече - притиснати от жегата, те най-сетне седнаха под палатката на по-хладно. Заеха местата си и заскучаха в гробно мълчание. „Надявам се, че новината е много голяма“, обади се накрая Дона. „Ако изпия още един от тези коктейли, ще повърна“, обяви Ейми. Накрая Тамара помоли сервитьора да подреди блюдата на масата и предложи на гостите си да започнат да обядват.

В четиринайсет часа храната бе на привършване и все още нямаше новини от Хари. Със свито сърце Джени не можеше нищо да погълне. Мъчеше се да не избухне в сълзи пред всички. Тамара трепереше от яд - два часа закъснение, явно нямаше да дойде. Как, по дяволите, можеше да им скрои такъв номер? Що за държане на джентълмен? И сякаш това не бе достатъчно, Дона взе настоятелно да пита каква е тази толкова важна новина, която ще им съобщи. Тамара запази мълчание. За да спаси положението и честта на жена си, нещастният Бобо се изправи, тържествено вдигна чашата си и гордо уведоми гостите: „Скъпи приятели, искахме да ви кажем, че имаме нов телевизор“. Настъпи дълга тишина, изпълнена с недоумение. Тамара, която не можеше да понесе мисълта да стане за смях, на свой ред се изправи и обяви: „Робърт има рак и ще умре“. Гостите веднага се трогнаха, включително Бобо, който не знаеше, че е пътник, и се питаше кога лекарят се е обаждал вкъщи и защо жена му не му е казала нищо. И внезапно се разплака, понеже животът щеше да му липсва. Семейството, дъщерята, малкият град - всичко това щеше да му липсва. И всички го запрегръщаха, като обещаваха, че ще го посещават в болницата, докато предаде богу дух, и че никога няма да го забравят.

Хари не се появи на градинското празненство, устроено от Тамара Куин, защото бе отишъл при Нола. Веднага щом Пинкас му съобщи новината, той се отправи към болницата в Монтбъри, където бяха приели Нола. Няколко часа стоя на паркинга в колата си, без да знае какво да направи. Чувстваше се виновен - тя бе поискала да умре заради него. При тази мисъл изпита желание и той да се убие. Отдаде се на емоциите си - осъзнаваше силата на чувствата си към нея. И проклинаше любовта. Когато тя бе близо до него, бе способен да се убеди, че между двамата няма дълбоки чувства и че трябва да я отстрани от живота си, ала сега, когато рискуваше да я изгуби, вече не можеше да си представи как би живял без нея. Нола, Нола, любима. Н-О-Л-А. Толкова я обичаше.

В седемнайсет часа най-после се реши да влезе в болницата. Надяваше се да не срещне никого, но в главното фоайе попадна на Дейвид Келерган със зачервени от сълзи очи.

- Преподобни... Научих за Нола. Наистина съжалявам.

- Благодаря, че дойдохте да засвидетелствате симпатията си, Хари. Сигурно ще чуете да казват, че Нола се е опитала да се самоубие. Това е жалка лъжа. Болеше я глава и е сбъркала лекарството. Често е разсеяна, като всички деца.

- Естествено - отвърна Хари. - Тъпите лекарства. В коя стая е Нола? Бих искал да й кажа здрасти.

- Много мило от ваша страна, но знаете ли, за предпочитане е за момента да не приема посещения. Не бива да се уморява, разбирате ли?

Преподобният Келерган обаче имаше малко тефтерче, в което посетителите можеха да се подписват. След като написа Пожелавам бързо възстановяване. X. Куебърт, Хари се направи, че си тръгва, и се скри в шевролета си. Изчака още час и когато видя преподобния Келерган да прекосява паркинга и да се отправя към колата си, дискретно се върна в централната сграда на болницата и се осведоми за стаята на Нола. Стая 26, втори етаж. Почука с разтуптяно сърце. Никакъв отговор. Полека отвори вратата. Нола беше сама, седеше на ръба на леглото. Обърна глава и го видя. Цялата светна, после придоби тъжен вид.

- Оставете ме, Хари... Оставете ме или ще извикам сестрите.

- Нола, не мога да те оставя.

- Толкова сте лош, Хари. Не желая да ви виждам. Става ми тъжно, като ви виждам. Заради вас исках да умра.

- Прости ми, Нола.

- Ще ви простя само ако ме искате. Ако не, оставете ме на спокойствие.

Загледа го в очите. Той имаше толкова тъжен и виновен вид, че тя не можа да се сдържи да не се усмихне.

- О, Хари, любими, не правете такава нещастна физиономия. Обещайте ми никога вече да не бъдете лош.

- Обещавам ти.

- Поискайте ми прошка за всички дни, през които ме оставяхте да стоя пред вратата ви и не ми отваряхте.

- Искам ти прошка, Нола.

- Поискайте ми я по-добре. Застанете на колене. На колене и ми поискайте прошка.

Той коленичи, без много да му мисли, и положи глава на голите й колене. Тя се наведе и го погали по лицето.

- Станете, Хари. И ме прегърнете, любими мой. Обичам ви. Обичам ви от деня, в който ви видях за пръв път. Искам да бъда ваша жена завинаги.

Докато Хари и Нола се сдобряваха в малката болнична стая, в Орора, където градинското празненство бе завършило преди няколко часа, Джени плачеше от срам и мъка, затворена в стаята си. Робърт се бе опитал да влезе да я утеши, но тя отказваше да отвори. А Тамара, обзета от черен гняв, бе излязла от къщата и потеглила към Хари да му поиска обяснение. За малко изпусна посетителя, който звънна на вратата им десетина минути след тръгването й. Вратата отвори Робърт и видя пред себе си Травис Дон в парадна униформа, със затворени очи, протегнал ръка с букет от рози, след което го чу да рецитира:

- Джени-искаш-ли- Да.ме-придружиш-на-летния-бал-моля-благо-даря.

Робърт се разсмя.

- Добър ден, Травис, може би искаш да говориш с Джени?

Травис се ококори и потисна вика си.

- Господин Куин? Аз... Съжалявам. За нищо не ме бива! Исках само... Добре де, съгласен ли сте да заведа дъщеря ви на летния бал? Ако желае, разбира се. Така де, може вече да си има някой, а? Сигурен бях! Какъв съм глупак.

Робърт приятелски потупа Травис по рамото.

- Хайде, момчето ми, идваш тъкмо навреме. Влизай.

И той заведе младия полицай в кухнята, където извади една бира от хладилника.

- Благодаря - каза Травис и остави цветята на плота.

- Не, това е за мен. На теб ти трябва нещо много по-силно.

Робърт грабна бутилка уиски и наля едно двойно върху кубчета лед.

- Изпий го наведнъж, ако обичаш.

Травис се подчини. Робърт подхвана:

- Моето момче, много си нервен. Трябва да се отпуснеш. Момичетата не харесват нервните момчета. Повярвай ми, знам какво говоря.

- Но аз не съм срамежлив, само като видя Джени, блокирам. Не знам какво е това...

- Любов е това, синко.

- Мислите ли?

- Сигурен съм.

- Вярно е, че дъщеря ви е страхотна, господин Куин. Толкова е мила и умна, и красива! Не знам дали трябва да ви казвам, но понякога минавам покрай „Кларкс“ само за да я видя зад френския прозорец. Гледам я... Гледам я и усещам, че сърцето ми ще се пръсне в гърдите, че ще се задуша в униформата си. Това е любов, а?

- Със сигурност.

- И разбирате ли, в този момент изпитвам желание да изляза от колата, да вляза в „Кларкс“ и да я попитам как се чувства и дали случайно не иска да отидем на кино след работа. Но не се осмелявам. И това ли е любов?

- Тц, това е глупост. Така човек се разминава с момичетата, които обича. Не трябва да си толкова срамежлив, момчето ми. Млад си, хубав си, имаш всички качества.

- Какво трябва да направя тогава, господин Куин?

Робърт отново му наля уиски.

- Бих извикал Джени, но тя прекара труден следобед. Ако искаш съвета ми, изгълтай това и се прибирай у вас. Свали униформата и си облечи обикновена риза. След това звънни по телефона и предложи на Джени да вечеряте навън. Кажи й, че ти се ще да изядеш един хамбургер в Монтбъри. Там има един ресторант, който тя обожава, ще ти дам адреса. Ще видиш, че ще се получи. А докато вечеряте, когато обстановката стане непринудена, й предложи да се поразходите. Сядате на някоя пейка и гледате звездите. Ще й покажеш съзвездията...

- Съзвездията ли? - прекъсна го Травис отчаян. - Но аз не знам пито едно!

- Покажи й само Голямата мечка.

- Голямата мечка? Та аз не познавам Голямата мечка! Господи, изгубен съм!

- Добре тогава, покажи й коя да е светеща точка*в небето и й измисли име. Жените винаги намират за романтично, когато момчето разбира от астрономия. Опитай се само да не сбъркаш падащата звезда със самолет. След това я попитай иска ли да й бъдеш кавалер на летния бал.

- Мислите ли, че ще приеме?

- Убеден съм.

- Благодаря, господин Куин! Много благодаря!

След като отпрати Травис, Робърт се зае да измъкне Джени от стаята й. Двамата ядоха сладолед в кухнята.

- С кого ще ида на бала сега, татко? - попита Джени нещастно. -Ще бъда сама и всички ще ми се подиграват.

- Не говори такива ужасии. Сигурен съм, че има много момчета, които мечтаят да те придружат.

Джени погълна огромна лъжица сладолед.

- Бих искала да знам кои са! - простена тя с пълна уста. - Защото не се сещам за нито едно!

В този момент звънна телефонът. Робърт остави дъщеря си да вдигне и я чу да казва: „А, привет, Травис“, „Да?“, „Да, с удоволствие“, „След половин час, чудесно. До след малко“. След което затвори и разказа на баща си, че приятелят й Травис я е поканил да вечерят в Монтбъри. Робърт се престори на изненадан.

- Виждаш ли - рече й той, - нали ти казах, че няма да отидеш сама на бала?

В същия миг в Гуз Коув Тамара ровеше из пустата къща. Дълго бе чукала на вратата, без да получи отговор. Ако Хари се криеше, щеше да го намери. Но вътре нямаше никой и тя реши да пообиколи. Започна с дневната, после мина през спалните, накрая стигна д<» кабинета на Хари. Порови из разпръснатите по бюрото му листове, докато откри това, което бе написал, преди да излезе.

Моя Нола, Нола, любима. Какво си направила? Защо искаш да умреш? Заради мен ли? Обичам те, обичам те повече от всичко. Не ме напускай. Ако умреш, и аз ще умра. Ти си всичко, което имам в живота, Нола. Четири букви: Н-О-Л-А.

Ужасена, Тамара грабна листа, твърдо решена да унищожи Хари Куебърт.

19.

Случаят „Хари Куебърт”

- Писателите, които прекарват нощите си в писане, разболяват се от кофеина и пушат цигара след цигара, са мит, Маркъс. Трябва да бъдете дисциплиниран, точно както на тренировка по бокс. Да следвате определен график, да повтаряте упражненията - спазвайте ритъма, бъдете упорит и въведете безупречен ред в делата си. Това са трите Цербера, които ще ви пазят от най-злия враг на писателите.

- И кой е този враг?

- Срокът. Знаете ли какво значи срок?

- Не.

- Значи, че вашият мозък, който е по природа капризен, трябва да произвежда в период от време, определен от друг. Точно както, ако сте доставчик и шефът ви изисква от вас да бъдете на еди-кое си място в определен час, трябва да се оправяте някак, без значение дали има задръстване, или сте спукали гума. Не можете да закъснявате, иначе сте загубен. Същото е и със срока, който ще ви постави издателят. Издателят ви е едновременно ваша жена и ваш началник. Без него сте нищо и все пак не можете да не го мразите. Спазвайте сроковете, Маркъс, на всяка цена. Но ако сте в състояние да си позволите лукса, играйте си с тях. Това е толкова по-забавно.

Самата Тамара Куин сподели с мен, че е откраднала листа от дома на Хари. Каза ми го на другия ден след разговора ни в „Кларкс“. В ресторанта бе пробудила любопитството ми, затова си позволих да отида у тях, за да науча още подробности. Тя ме прие в дневната си, много възбудена от интереса, който проявявах към нея. Напомних й за изявлението, което бе направила пред полицията преди две седмици, и я попитах откъде е знаела за връзката между Хари и Нола. Точно тогава ми разказа как е отишла в Гуз Коув в неделя вечерта след градинското празненство.

- Повдигаше ми се от това, което намерих на бюрото му - каза ми тя. - Такива ужасни неща за малката Нола!

По начина на изразяването й разбрах, че никога не е разглеждала хипотезата за любовна история между Хари и Нола.

- Нито за миг ли не предположихте, че може да са се обичали? -попитах я.

- Да се обичат ли? Хайде сега, не говорете глупости. Куебърт е извратен тип, всички знаят това. Нито за секунда не мога да си представя, че Нола би отговорила на авансите му. Бог знае какво е трябвало да понася... Горкото дете.

- И после? Какво направихте с листа?

- Взех го със себе си.

- С каква цел?

- Да навредя на Куебърт. Исках да отиде в затвора.

- И споменахте ли на някого за този лист?

- Естествено!

- На кого?

- На началника Прат. В дните, след като взех листа.

- Само на него ли?

- Само на него. А му разказах по-подробно след изчезването на Нола. Куебърт беше следа, която полицията не трябваше да пренебрегва.

- Тоест, ако добре ви разбирам, вие откривате, че Хари Куебърт е лапнал по Нола, и не казвате на никого, докато въпросното момиче не изчезва два месеца по-късно.

- Точно така.

- Госпожо Куин - подзех. - Доколкото ви познавам, не виждам защо не сте си послужили с откритието си, за да навредите на Хари, който, общо взето, не се е държал добре с вас, като не е дошъл на празненството... Искам да кажа, не се обиждайте, но вие по-скоро бихте разлепили подобен лист по стените на града или бихте го пуснали в пощенските кутии на съседите си.

Тя сведе поглед.

- Как не разбирате? Толкова ме беше срам! Толкова! Хари Куебърт, великият писател, дошъл от Ню Йорк, зарязва дъщеря ми заради петнайсетгодишна хлапачка! Моята дъщеря! Как, мислите, съм се чувствала? Толкова бях унизена! Толкова унизена! Бях пуснала слуха, че между Хари и Джени има нещо сериозно, така че можете да си представите какви биха били физиономиите на хората... Освен това Джени беше толкова влюбена. Щеше да умре, ако бе научила. Тогава реших да го запазя за себе си. Да бяхте видели моята Джени на летния бал седмица по-късно. Изглеждаше толкова тъжна, дори под ръка с Травис.

- А началникът Прат? Как реагира първия път, като му споменахте?

- Заяви, че щял да извърши разследване. Отново му заговорих за това, когато малката изчезна. Той каза, че можело да е следа. Проблемът е, че междувременно листът изчезна.

- Как така изчезна?

- Държах го в сейфа в „Кларкс“. Само аз имах достъп до него. Един ден в началото на август седемдесет и пета листът мистериозно изчезна. Няма лист, няма доказателство срещу Хари.

- Кой може да го е взел?

-Недоумявам! Това наистина си остава мистерия. Огромен чугунен сейф, от който само аз имах ключ. Вътре беше цялото счетоводство на „Кларкс“, парите за заплатите и малко пари в брой за поръчките. Една сутрин си дадох сметка, че листът не е там. Нямаше никаква следа от взлом. Всичко си беше на мястото освен този проклет лист. Нямах и най-малка представа какво бе могло да се случи.

Записах си това, което ми разказа - ставаше все по-интересно. Попитах още:

- Между нас да си остане, госпожо Куин, когато открихте чувствата на Хари към Нола, какво изпитахте?

- Гняв, отвращение.

- Не се ли помъчихте да си отмъстите, като изпратите някое и друго анонимно писмо до Хари?

- Анонимни писма ли? Приличам ли ви на човек, който върши такива гадости?

Не настоях и продължих с въпросите.

- Мислите ли, че Нола е могла да има връзки и с други мъже в Орора?

За малко не се задави със студения си чай.

-Но вие много грешите! Много грешите! Тя беше сладко дете, толкова мила, винаги готова да услужи, работлива, умна. Откъде ги измисляте тези истории за неуместни връзки?

-Просто питах, без особена причина. Познавате ли някой си Елайджа Стърн?

- Разбира се - отвърна тя, сякаш това бе съвършено очевидно, и добави: - Той беше 'собственикът преди Хари.

- Собственик на кое? - попитах.

- На къщата в Гуз Коув, по дяволите. Тя принадлежеше на Елайджа Стърн и той редовно ходеше там. Мисля, че беше семейна къща. По-рано често го срещахме в Орора. Когато наследи бизнеса на баща си в Конкорд, вече нямаше време да идва насам, затова даде Гуз Коув под наем, преди накрая да я продаде на Хари.

Онемях от изненада.

- Къщата в Гуз Коув е принадлежала на Елайджа Стърн?

- Ами да. Какво ви става, нюйоркчанино? Съвсем пребледняхте...

*

В Ню Йорк, в понеделник, на 30 юни 2008 година, в десет и половина, на 51-вия етаж на кулата на „Шмид и Хансън“ на Лексингтън Авеню, Рой Барнаски започна седмичното заседание със секретарката си Мариса.

- Маркъс Голдман трябваше най-късно днес да ви изпрати ръкописа си - припомни Мариса.

- Предполагам, че нищо не сте получили...

- Нищо, господин Барнаски.

- Подозирах, говорих с него в събота. Истинско магаре. Ама че бъркотия.

- Какво трябва да направя?

- Информирайте Ричардсън за ситуацията. Кажете му, че започваме съдебно преследване.

В този момент помощничката на Мариса си позволи да прекъсне заседанието, като почука на вратата на кабинета. Държеше лист хартия в ръка.

- Знам, че заседавате, господин Барнаски - извини се тя, - но току-що пристигна имейл за вас и мисля, че е важен.

- От кого е? - попита раздразнено Барнаски.

- От Маркъс Голдман.

- От Голдман? Незабавно ми го донесете!

От

:

m.goldman@nobooks.com

Дата: понеделник, 30 юни 2008 - 10:24

Драги Рой,

Не пиша долнопробна книга, която да се възползва от интереса към темата и да си намери широка публика.

Не пиша книга, защото вие го изисквате.

Не пиша книга, за да си спася кожата.

Пиша книга, защото съм писател. Това е книга, която разказва за нещо. Книга за човека, на когото дължа всичко. Прилагам първите страници.

Ако ви харесат, обадете ми се по телефона.

Ако не ви харесат, обадете се направо на Ричардсън и ще се видим в съда.

Плодотворно заседание с Мариса, предайте й моите поздрави.

Маркъс Голдман

- Разпечатахте ли прикачения документ?

- Не, господин Барнаски.

- Незабавно ми го разпечатайте.

- Да, господин Барнаски.

Случаят „Хари Куебърт“

(работно заглавие)

от Маркъс Голдман

През пролетта на 2008-а, около година след като бях станал новата звезда на американската литература, се случи събитие, което реших да заровя дълбоко в паметта си - открих, че преподавателят ми от университета Хари Куебърт, на шейсет и седем години, един от най-уважаваните писатели в страната, бе поддържал връзка с петнайсетгодишно момиче по времето, когато самият той е бил на трийсет и четири. Бе станало през лятото на 1975-а.

Направих това откритие през един мартенски ден, когато бях отседнал в къщата му в Орора, Ню Хампшър. Докато търсех нещо в библиотеката му, попаднах на писмо и няколко снимки. Не подозирах, че изживявам прелюдията на онова, което щеше да се превърне в един от най-големите скандали на 2008 година. [..]

Следата, която водеше към Елайджа Стърн, ми бе подсказана от някогашна съученичка на Нола, Нанси Хатауей, все още

живееща в Орора. По онова време Нола й била доверила, че поддържа връзка с бизнесмен от Конкорд, Елайджа Стърн.

Той изпращал в Орора шофьора си, някой си Лутър Кейлъб, да му я заведе вкъщи.

Нямам никаква информация за Лутър Кейлъб. Колкото до Стърн, сержант Гахалоуд засега отказва да го разпитва. Смята, че на този стадий нищо не би оправдало замесването му в разследването. Така че сам ще отида да го посетя. Научих от интернет, че е следвал в Харвард и че все още участва в общества на бивши студенти. Изглежда пристрастен към изкуството и е известен с меценатството си. Очевидно е човек, достоен във всяко отношение. Особено смущаващо съвпадение: къщата в Гуз Коув, където живее Хари, преди това е била негова собственост.

Тези абзаци бяха първите, които написах за Елайджа Стърн. Веднага ги прикачих към документа, който изпратих на Рой Барнаски сутринта на 30 юни 2008 година. После потеглих направо за Конкорд, твърдо решен да се срещна с този Стърн и да разбера какво го свързва с Нола. Телефонът ми иззвъня половин час след тръгването ми.

-Ало?

- Маркъс? Рой Барнаски е.

- Рой! Виж ти. Получихте ли ми имейла?

- Книгата ви ще стане забележителна, Голдман! Издаваме я!

- Наистина ли?

- Абсолютно! Хареса ми, да му се не види! На всяка цена искам да узная края.

- На мен също ми е интересно да науча края на тази история.

- Слушайте, Голдман, напишете книгата и ще анулираме предишния договор.

- Ще я напиша, но както аз си знам. Не ща да слушам гнусните ви предложения. Не ми трябват идеите ви и не искам никаква цензура.

- Пишете както желаете, Голдман. Имам само едно условие - книгата да излезе през есента. Откакто във вторник Обама стана кандидат на демократите, автобиографията му се продава като топъл хляб. Затова трябва много бързо да издадем книгата ви, преди да се развихри лудостта на президентските избори. Ръкописът ви ми трябва за края на август.

- Края на август? Дотогава има само два месеца.

- Точно толкова.

- Срокът е много кратък.

- Оправяйте се някак. Искам да направя от вас есенната атракция. Куебърт знае ли?

- Не. Не още.

Готвех се да затворя, когато той каза:

- Голдман, почакайте!

- Какво?

- Кое ви накара да си промените мнението?

- Получих заплахи. Многократно. Изглежда, че някой е силно обезпокоен от това, което бих могъл да открия. Затова си казах, че истината може би заслужава една книга. Заради Хари, заради Нола. Това е част от писателския занаят, не е ли така?

Барнаски вече не ме слушаше. Бе спрял на заплахите.

- Заплахи ли? - възкликна той. - Но това е страхотно! Ще бъде адска реклама. А ако станете и жертва на опит за убийство, направо може да прибавите още една нула към печалбата от продажбите. И цели две, ако умрете!

- При условие че умра, след като завърша книгата.

- То се разбира от само себе си. Къде сте сега? Връзката не е много добра.

- На магистралата. Отивам у Елайджа Стърн.

- Значи, наистина мислите, че е замесен в тази история?

- Възнамерявам да разбера.

- Вие сте напълно луд, Голдман. Точно това харесвам у вас.

Елайджа Стърн живееше в имение на възвишенията до Конкорд. Порталът беше отворен и влязох вътре с колата. Павиран път водеше до голяма каменна къща, оградена с туфи от редки цветя. Пред къщата, на площадка, украсена с чешма, която представляваше бронзов лъв, шофьор в униформа лъскаше луксозен автомобил.

Оставих колата насред площадката, поздравих шофьора отдалече, сякаш го познавах добре, и смело отидох да звънна на главната врата. Отвори ми някаква жена, очевидно от прислугата. Представих се и поисках да се видя с господин Стърн.

- Имате ли среща?

- Не.

- Тогава няма да е възможно. Господин Стърн не приема без предварителна уговорка. Кой ви пусна да влезете?

- Порталът беше отворен. Как се уговаря среща с вашия шеф?

- Срещите определя господин Стърн.

- Нека да го видя за няколко минути. Няма да му отнема много време.

- Невъзможно.

- Кажете му, че ме изпраща Нола Келерган. Мисля, че това име ще го подсети за нещо.

Жената ме остави да чакам навън, влезе вътре и се върна доста бързо.

- Господин Стърн ще ви приеме - рече ми тя. - Трябва да сте много важен.

Заведе ме на партера в кабинет с много дърво и тапицерии. В едно кресло седеше елегантен мъж, който ме измерваше със строг поглед. Елайджа Стърн.

- Казвам се Маркъс Голдман - представих се. - Благодаря, че ме приехте.

- Голдман, писателят?

- Да.

- На какво дължа това неочаквано посещение?

- Разследвам случая „Келерган“.

- Не знаех, че има случай „Келерган“.

- Да кажем, че съществуват някои неизяснени загадки.

- Това не е ли работа на полицията?

- Аз съм приятел на Хари Куебърт.

- И какво ме засяга това?

- Казаха ми, че сте живели в Орора. Че къщата в Гуз Коув, където днес живее Хари Куебърт, е била ваша преди. Исках да се уверя, че е така.

Той ми направи знак да седна.

- Сведенията ви са точни - каза. - Продадох му я през седемдесет и шеста година, точно след като се прочу.

- Значи, познавате Хари Куебърт?

- Бегло. Срещал съм го няколко пъти по времето, когато се установи в Орора. Не сме поддържали редовни отношения.

- Мога ли да ви попитам какви са връзките ви с Орора?

Той ме изгледа неодобрително.

- Това разпит ли е, господин Голдман?

- Ни най-малко. Просто съм любопитен. Искам да знам защо човек като вас е притежавал къща в градче като Орора.

- Човек като мен? Искате да кажете много богат?

- Да. Сравнено с други градове по крайбрежието, Орора не е особено вълнуващо място.

- Баща ми построи онази къща. Искаше да е на брега на океана, но и да е близо до Конкорд. Освен това Орора е хубав град. А и е разположен между Конкорд и Бостън. Като дете съм прекарвал чудесни лета там.

- Защо я продадохте?

- Когато баща ми почина, наследих доста недвижими имоти. Нямах време да ползвам всички и спрях да ходя в къщата в Гуз Коув. Реших да я давам под наем, което правих близо десет години. Но наематели трудно се намираха и къщата прекалено често оставаше необитавана. Затова, щом Хари Куебърт предложи да я купи, веднага се съгласих. Впрочем продадох му я евтино, парите не бяха най-важното. Радвах се, че къщата ще продължи да живее. Винаги съм обичал Орора. Често се отбивах там по времето, когато имах бизнес в Бостън. Доста години дори финансирах летните им балове. А и в „Кларкс“ правят най-хубавите хамбургери в областта. Поне тогава правеха.

- А Нола Келерган? Познавахте ли я?

- Смътно. Да кажем, че всички в щата са чували да се говори за нея, след като изчезна. Ужасна история, а и сега, когато са открили трупа й в Гуз Коув... И книгата, написана за нея от Куебърт... Мръсна история. Дали съжалявам, че съм му продал Гуз Коув? Да, разбира се. Ала как можех да знам?

- Но формално, когато Нола е изчезнала, вие все още сте били собственик на Гуз Коув.

- Какво се опитвате да намекнете? Че съм замесен в смъртта й? Знаете ли, вече от десет дни се питам дали Хари Куебърт не купи тази къща само за да е сигурен, че никой няма да открие заровеното в градината тяло.

Стърн казваше, че познава Нола смътно. Дали да му разкрия, че разполагам със свидетел, според когото двамата са имали връзка? Реших да запазя този коз засега, но все пак, за да го насърча да говори, споменах името на Кейлъб.

- А Лутър Кейлъб? - попитах.

- Какво Лутър Кейлъб?

- Познавате ли някой си Лутър Кейлъб?

- Щом ми задавате въпроса, значи, знаете, че ми е бил шофьор години наред. На какво си играете, господин Голдман?

- Един свидетел е виждал Нола да се качва в колата му няколко пъти през лятото преди изчезването й.

Той насочи към мен заплашителен пръст.

- Не будете мъртвите, господин Голдман. Лутър беше достоен, смел, почтен човек. Няма да търпя да се омърсява името му, след като той вече не е тук, за да се защити.

- Мъртъв ли е?

- Да. Отдавна. Сигурно ще ви кажат, че често е ходил в Орора, и това е истина. Той се грижеше за къщата ми, докато я давах под наем. Поддържаше я. Беше великодушен човек и няма да ви позволя да идвате тук и да оскърбявате паметта му. Някои пикльовци в Орора сигурно ще ви кажат, че е бил странен. Наистина беше различен от другите. Във всяко отношение. Нямаше приятен вид - лицето му бе ужасно обезобразено, челюстите му зле пасваха една с друга и когато говореше, му се разбираше трудно. Но имаше добро сърце и бе надарен с голяма чувствителност.

- Значи, не мислите, че е бил замесен в изчезването на Нола?

- Не. Категорично. Мислех, че Хари Куебърт е виновен. Струва ми се, че понастоящем е в затвора.

- Не съм убеден във вината му. Затова съм тук.

- Хайде сега, откриха момичето в градината му и ръкописа на една от книгите му до тялото. Книга, която е написал за нея... Какво повече ви трябва?

- Да пишеш, не означава да убиваш, господине.

- Разследването ви сигурно много е зациклило, за да идвате тук да ми говорите за миналото ми и за добрия Лутър. Разговорът ни свърши, господин Голдман.

Той извика прислужницата да ме придружи до изхода.

Напуснах кабинета на Стърн с неприятното усещане, че посещението ми не е послужило за нищо. Съжалявах, че не мога да му предявя обвиненията на Нанси Хатауей, но все още нямах достатъчно основание да го направя. Гахалоуд ме бе предупредил - само едно свидетелство няма да е достатъчно, щеше да е неговата дума срещу нейната. Нужно ми бе конкретно доказателство. Тогава ми хрумна, че може би трябва да пообиколя из тази къща.

Като стигнахме в огромното фоайе, попитах жената дали мога да отида до тоалетната, преди да си тръгне. Тя ме заведе до тоалетната за гости на партера и ми каза, дискретността задължава, че ще ме чака на външната врата. Щом изчезна, аз се спуснах по коридора, за да огледам крилото на къщата, в което се намирах. Не знаех какво търся, но знаех, че трябва да побързам. Това беше единственият ми шанс да открия нещо, което да свързва Стърн с Нола. С разтуптяно сърце отворих няколко врати, като се молех в стаите да няма никой. Бяха нижещи се един след друг богато декорирани салони. През френските прозорци можеше да се види великолепният парк. Вслушвайки се и в най-слабия шум, продължих да обикалям. Една от вратите беше на малък кабинет. Бързо влязох вътре и заотварях чекмеджетата - в тях имаше класьори и купища документи. Тези, които прегледах, не представляваха интерес за мен. Търсех нещо, но какво? Какво в тази къща повече от трийсет години след събитията можеше внезапно да изскочи пред очите ми и да ми помогне? Времето ми изтичаше - жената скоро щеше да отиде да ме дири в тоалетната, ако не се върнех бързо. Накрая стигнах до втори коридор, по който тръгнах. Той водеше до една-единствена врата. Отворих я. Зад нея имаше обширна веранда, заобиколена от джунгла от увивни растения, които я предпазваха от недискретни погледи. Видях и триножници, няколко недовършени картини и четки върху един пюпитър. Намирах се в художническо ателие. На стената бяха закачени красиви картини. Една от тях привлече вниманието ми. Веднага разпознах висящия мост точно преди Орора, на брега на морето. Тогава си дадох сметка, че всички изображения бяха от Орора - Гранд Бийч, главната улица, дори „Кларкс“. Платната бяха поразително автентични. Всички подписани с инициалите Л. К. и с дати до 1975 година. В миг забелязах

друга картина, по-голяма, закачена в един ъгъл. Пред нея бе поставено кресло и единствено тя бе осветена. Беше портрет на млада жена. Виждаха се само гърдите й, но ставаше ясно, че е гола. Приближих се. Лицето не ми бе съвсем непознато. Погледах още малко, преди внезапно да разбера и да остана като гръмнат: беше портрет на Нола. Без никакво съмнение. Направих няколко снимки с мобилния си телефон и веднага избягах от стаята. Прислужницата нетърпеливо потрепваше с крак пред входната врата. Учтиво се сбогувах и тръгнах, без да се бавя, разтреперан и облян в пот.

*

Половин час след откритието си спешно влязох в кабинета на Гахалоуд в щатската полиция. Беше очевидно вбесен от това, че съм ходил у Стърн, без да се консултирам с него.

- Вие сте непоносим! Непоносим!

- Само го посетих - обясних. - Позвъних, поисках да го видя и той ме прие. Няма нищо лошо.

- Бях ви казал да изчакате!

- Да чакам какво, сержант? Светата ви благословия? Да паднат доказателства от небето? Простенахте, че не искате да се доближавате до него, и аз се задействах. Вие стенете, аз действам! И вижте какво намерих в дома му!

Показах му снимките в телефона ми.

- Картина? - презрително изръмжа Гахалоуд.

- Погледнете по-внимателно.

- Мамка му... Това като че ли е...

- Нола! У Елайджа Стърн има портрет на Нола Келерган.

Изпратих на неговия имейл снимките и Гахалоуд ги разпечата в увеличен формат.

- Тя е, Нола е - констатира той, като ги сравни със снимките от онова време, приложени към досието.

Качеството на образа не беше добро, но място за съмнение нямаше.

- Така че наистина е имало нещо между Стърн и Нола - казах аз. - Нанси Хатауей твърди, че Нола е поддържала връзка със Стърн, и ето че аз намирам портрета й в ателието му. И още не съм ви казал всичко. Къщата на Хари е принадлежала на Елайджа Стърн до седемдесет и шеста година. Когато Нола изчезва, собственик на Гуз Коув е Стърн. Чудесни съвпадения, а? Накратко, поискайте заповед и извикайте тежката кавалерия - ще направи у Стърн обиск по всички правила и ще го заключим.

- Заповед за обиск? Но, бедни ми приятелю, вие съвсем сте откачили! И на какво основание? Въз основа на снимките ви? Че те са незаконни! Подобни доказателства нямат никаква стойност. Обискирали сте къщата без разрешение. Нищо не мога да направя. Много повече ни трябва, за да атакуваме Стърн, а дотогава той със сигурност ще се е отървал от картината.

- Само дето не подозира, че съм я видял. Говорих му за Лутър Кейлъб и той се ядоса. Колкото до Нола, твърдеше, че я познава съвсем бегло, при положение че притежава неин портрет, на който тя е полугола. Не знам кой е рисувал този портрет, но в ателието има и други платна, подписани с Л. К. Може би Лутър Кейлъб?

-Тази история приема обрат, който не ми харесва, писателче. Ако се захвана със Стърн и се издъня, лошо ми се пише.

- Знам, сержант.

- Идете поговорете за Стърн с Хари. Опитайте се да узнаете повече. Аз ще се поровя из живота на Лутър Кейлъб. Имаме нужда от солидни улики.

В колата, между полицията и затвора чух по радиото, че всички книги на Хари са извадени от учебните програми в почти всички щати. Това беше дъното на дъното - за две седмици Хари бе изгубил всичко. От сега нататък щеше да е забранен автор, уволнен преподавател, индивид, мразен от цялата нация. Какъвто и да бъдеше изходът от разследването и процеса, името му щеше да е завинаги омърсено. Вече никой нямаше да говори за творчеството му, без да спомене за лятото, прекарано с Нола, и за да избегнат скандалите, организаторите на културни прояви със сигурност нямаше да рискуват да включат Хари Куебърт в програмите си. Хари бе осъден на интелектуалния електрически стол. Най-лошото бе, че той напълно осъзнаваше ситуацията. Като дойде в стаята за посещения, първите му думи бяха:

- Ами ако ме убият?

- Никой няма да ви убие, Хари.

- Но нима не съм вече мъртъв?

- Не! Не сте мъртъв! Вие сте големият Хари Куебърт! Умението да падаш, спомняте ли си? Важното не е падането, защото падането е неизбежно, важното е да съумееш да се изправиш. И ние ще се изправим.

- Вие сте свестен човек, Маркъс. Но наочниците на приятелството ви пречат да видите истината. Всъщност въпросът не е толкова да се узнае дали аз съм убил Нола, или Дебора Купър, или дори президента Кенеди. Проблемът е, че съм имал връзка с това момиче и че това е било непростимо деяние. Ами книгата? Какво ме прихвана, та я написах тази книга!

Повторих:

- Ще се изправим, ще видите. Спомняте ли си какъв пердах ядох в Лоуел, в онзи хангар, превърнат в тайна боксова зала? Никога не съм се изправял по-добре.

Той се насили да се усмихне, после попита:

- А вие? Получихте ли други заплахи?

- Да кажем, че всеки път когато се прибирам в Гуз Коув, се питам какво ме очаква там.

- Намерете този, който прави това, Маркъс. Намерете го и му дръпнете един хубав бой. Не понасям мисълта, че някой ви заплашва.

- Не се притеснявайте.

- А разследването ви?

- Върви... Хари, започнах да пиша книга.

- Това е чудесно!

- Книга за вас. Разказвам за нас, за Бъроус. И за историята ви с Нола. Това е любовен роман. Вярвам във вашата любовна история.

- Радвам се, че я оценявате.

- Значи, ми давате благословията си?

- Но, разбира се, Маркъс. Знаете ли, вие сте били един от най-близките ми приятели. Вие сте чудесен писател. Много съм поласкан, че съм част от сюжета на следващата ви книга.

- Защо използвате минало време? Защо казвате, че съм бил един от най-близките ви приятели? Ние все още сме приятели, нали?

Той ме погледна тъжно.

- Казах го просто така.

Хванах го за раменете.

- Ние винаги ще бъдем приятели, Хари! Няма да ви оставя да паднете. Тази книга е доказателство за неизменното ми приятелство.

- Благодаря, Маркъс. Трогнат съм. Но приятелството не трябва да е мотивът за писането на книгата.

- Защо не?

- Спомняте ли си разговора, който водихме в деня, когато получихте дипломата си в Бъроус?

- Да, направихме си дълга разходка из кампуса. Отидохме в боксовата зала. Вие ме попитахте какво смятам да правя в бъдеще, аз ви отговорих, че ще напиша книга. Тогава ме попитахте защо пиша. Отговорих ви, че пиша, защото това ми харесва, и вие казахте...

- Да, какво казах?

- Че животът няма особен смисъл. И че писането придава смисъл на живота.

- Точно така, Маркъс. И това е грешката, която допуснахте преди няколко месеца, когато Барнаски поиска от вас нов ръкопис. Вие започнахте да пишете, защото трябваше да напишете книга, а не за да придадете смисъл на живота си. Да пишеш заради самото писане, никога не е имало смисъл. Нищо чудно, че не бяхте способен да напишете и един ред. Дарбата на писането е дарба не защото можете да пишете добре, а защото можете да придадете смисъл на живота си. Всеки ден се раждат и умират хора. Всеки ден армии от анонимни труженици влизат и излизат от големите сиви сгради. Съществуват обаче и писателите. Писателите изживяват живота си по-интензивно от другите хора, така мисля. Не пишете в името на приятелството ни, Маркъс. Пишете, защото това е единственият даден ви начин да превърнете мъничкото и незначително нещо, наречено живот, в стойностно и удовлетворяващо преживяване.

Дълго го гледах. Имах чувството, че присъствам на последния урок на Учителя. Беше непоносимо усещане. Накрая той добави:

- Тя обичаше опера, Маркъс. Включете това в книгата. Любимата й беше „Мадам Бътерфлай“. Казваше, че от тъжните любовни истории стават най-красивите опери.

- Кой? Нола?

- Да. Това петнайсетгодишно момиче обичаше опера до полуда. След опита си за самоубийство прекара десетина дни в „Шарлотс Хил“, заведение за активна почивка. Днес биха го нарекли психиатрична клиника. Ходех да я виждам тайно. Носех й плочи с опера и ги пускахме на един портативен грамофон. Тя се вълнуваше до сълзи, казваше, че ако не стане актриса в Холивуд, ще бъде певица на „Бродуей“. А аз й казвах, че ще бъде най-великата певица в историята на Америка. Знаете ли, Маркъс, мисля, че Нола Келерган можеше да остави следа в тази страна...

- Смятате ли, че родителите й биха могли да имат нещо общо със смъртта й? - попитах.

- Не, изглежда ми малко вероятно. А и ръкописът, и онези думи... Във всеки случай не си представям Дейвид Келерган като убиец на дъщеря си.

- Ами следите от удари?

- Ударите... Това беше странна история.

- Ами Алабама? Нола разказвала ли ви е за Алабама?

Алабама? Келерганови бяха дошли от Алабама, да.

- Не, има нещо друго, Хари. Мисля, че в Алабама се е случило някакво особено събитие и че то вероятно е свързано със заминаването им. Но не знам какво е. И не знам кой би могъл да ме осведоми.

- Горкият Маркъс, имам чувството, че колкото повече задълбавате в тази история, толкова повече загадки изникват.

- Само така ви се струва, Хари. Впрочем открих, че Тамара Куин е знаела за вас с Нола. Тя ми го каза. В деня на опита за самоубийство на Нола е отишла в дома ви. Била е бясна, защото не сте се появили на градинското празненство, което е организирала. Но ви е нямало у вас и тя е ровила в кабинета ви. Намерила е листа, на който сте писали за Нола.

- Сега, като ви слушам, си спомням, че един от листовете ми беше изчезнал. Дълго го търсих. Мислех, че съм го изгубил, което би ме учудило, защото по онова време бях много подреден. Какво е направила с него?

- Казва, че го е изгубила.

- Анонимните писма тя ли ги е писала?

- Съмнявам се. Дори не си е представяла, че може нещо да се е случило между вас и Нола. Смятала е просто, че вие си мечтаете за нея. Началникът Прат пита ли ви за това по време на разследването на изчезването на Нола?

- Началникът Прат? Не, никога.

Странно: защо началникът Прат не е разпитал Хари, след като Тамара твърдеше, че го е информирала за онова, което е научила? Без да споменавам нито Нола, нито портрета, споменах името на Стърн.

- Стърн? - каза Хари. - Да, познавам го. Той беше собственикът на къщата в Гуз Коув. Купих я от него след успеха на „Произходът на злото“.

- Добре ли го познавате?

- Добре? Не. Срещал съм го един-два пъти през онова лято на седемдесет и пета. Първият път на летния бал. Седяхме на една и съща маса. Симпатичен човек беше. След това пак го виждах от време на време. Беше щедър и вярваше в мен. Правеше много за културата.

Изключително добър човек.

- Кога го видяхте за последен път?

- За последен път? Трябва да е било, като купувах къщата. В края на седемдесет и шеста. Но защо изведнъж заговорихте за него?

- Просто така. Кажете ми, Хари, летният бал, за който споменахте, този ли е, на който Тамара Куин се е надявала, че ще заведете дъщеря й?

- Същият. В крайна сметка ходих сам. Каква вечер... Представете си, спечелих първа награда от томболата. Една седмица почивка на остров Мартас Винярд.

- Отидохте ли?

- Естествено.

Като се прибрах в Гуз Коув вечерта, намерих имейл от Рой Барнаски. Правеше ми предложение, което никой писател не може да откаже.

От:

r.bamaski@schmidandhanson.com

Дата: понеделник, 30 юни 2008 - 19:54

Драги Маркъс,

Книгата ви определено ми харесва. В духа на сутрешния ни телефонен разговор ще намерите приложено предложение за договор, който мисля, че няма да откажете.

Изпратете ми бързо още страници. Както ви казах, възнамерявам да я издам през есента. Мисля, че ще има голям успех. Всъщност съм сигурен. „Уорнър Брадърс“ вече се интересуват, искат да направят филм. След като, разбира се, договорят с вас правата за филмирането.

Към писмото имаше прикачен проект за договор, в който ми обещаваше аванс от един милион долара.

През тази нощ до късно не заспах, в главата ми се въртяха всякакви мисли. В двайсет и два и трийсет се обади майка ми. Около нея бе шумно и тя шепнеше.

- Мамо?

- Марки! Марки, никога няма да познаеш с кого съм.

- С татко?

- Да. Но не! Представи си, с баща ти решихме да прекараме вечерта в Ню Йорк и отидохме да вечеряме при онзи италианец, близо до Кълъмбъс Съркъл. И на кого попадаме пред входа? На Дениз! Секретарката ти!

- Хайде бе!

- Не се преструвай на невинен! Мислиш, че не знам какво си направил? Тя ми каза всичко! Всичко!

- Какво всичко?

- Че си я изгонил!

- Не съм я изгонил, мамо. Намерих й хубава работа в „Шмид и Хансън“. Нямах какво повече да й предложа, нямах книга, нямах проект, нищо! Трябваше да й осигуря бъдещето, нали? Намерих й златна работа в Отдела за маркетинг.

- О, Марки, паднахме в прегръдките една на друга. Тя казва, че й липсваш.

- Милост, мамо.

Взе да говори още по-тихо. Едва я чувах.

- Дойде ми една идея, Марки.

- Каква?

- Познаваш ли великия Солженицин?

- Писателя? Да. Каква е връзката?

- Гледах един документален филм за него снощи. Небето бе пожелало да видя точно това предаване! Представи си, той се е оженил за своята секретарка! За секретарката си! И на кого попадам днес? На твоята секретарка! Това е знак, Марки! Тя не е грозна и главно, прелива от естрогени! Знам го, жените усещат тия неща. Тя е плодовита, кротка, ще ти ражда деца на всеки девет месеца! Ще я науча как да ги отглежда и така ще бъдат точно каквито ги искам! Не е ли чудесно?

- И дума да не става. Тя не ми харесва, прекалено е възрастна за мен и освен това си има приятел. А и човек не се жени за секретарката си.

- Но след като великият Солженицин го е направил, значи, е разрешено! Придружава я един тип, да, ама той е мухльо! Мирише на евтин одеколон. А ти си голям писател, Марки. Ти си Знаменития!

- Знаменития беше победен от Маркъс Голдман, мамо. И от онзи момент започнах да живея.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо, мамо. И остави Дениз да вечеря спокойно, моля те.

Час по-късно мина патрулна кола. Двамата симпатични млади полицаи искаха да се уверят, че всичко е наред. Предложих им кафе и те ми казаха, че ще поостанат пред къщата. Нощта беше мека и през отворения прозорец ги чувах да си бъбрят и да се шегуват. Бяха седнали на капака на колата и пушеха. Докато ги слушах, внезапно се почувствах много самотен и много далече от света. Току-що ми бяха предложили колосална сума пари за издаването на книга, която неминуемо щеше да ме върне на сцената, водех съществуване, за което мечтаеха милиони американци, и все пак ми липсваше нещо -истински живот. Бях прекарал първата част от съществуването си в задоволяване на амбициите си, започвах втората, опитвайки се да задържа амбициите си на повърхността, и като размислех, се питах в кой точно момент ще се реша, чисто и просто, да живея. В профила ми във фейсбук прегледах списъка на хилядите си виртуални приятели - нямаше нито един, на когото да мога да се обадя и да изпием една бира. Искаше ми се да имам група добри другари, с които да проследя шампионата по хокей и да отида на къмпинг през уикенда. Исках да имам годеница, мила и нежна, която да ме кара да се смея и да мечтая. Не исках вече да съм сам.

В кабинета на Хари дълго съзерцавах снимките на портрета, които бях направил и от които Гахалоуд ми бе дал увеличени копия. Кой беше художникът? Кейлъб? Стърн? Във всеки случай беше много красив портрет. Включих рекордера и отново изслушах разговора, който бях водил с Хари през този ден.

-

Благодаря, Маркъс. Трогнат съм. Но приятелството не трябва да е мотивът за писането на книгата.

- Защо не?

- Спомняте ли си разговора, който водихме в деня, когато получихте дипломата си в Бъроус?

-Да, направихме си дълга разходка из кампуса. Отидохме в боксовата зала. Вие ме попитахте какво смятам да правя в бъдеще, аз ви отговорих, че ще напиша книга. Тогава ме попитахте защо пиша. Отговорих ви, че пиша, защото това ми харесва, и вие казахте...

-Да, какво казах?

-

Че животът няма особен смисъл. И че писането придава смисъл на живота.

След това последвах съвета на Хари и седнах на компютъра, за да продължа да пиша.

Гуз Коув, полунощ. През отворения прозорец на кабинета прониква лекият вятър от океана. Долавя се приятен мирис на ваканция. Блестящата луна осветява всичко навън.

Разследването напредва. Или поне сержант Гахалоуд и аз постепенно откриваме измеренията му. Мисля, че нещата са далеч по-сложни от история за забранена любов или гадно престъпление - през една лятна вечер някакъв скитник убива момиче, избягало от къщи. Има още много въпроси без отговор:

- През 1969 г. семейство Келерган напуска Джаксън, Алабама, където бащата Дейвид обслужва процъфтяваща енория.

Защо?

- През лятото на 1975 г. Нола изживява любовна история с Хари Куебърт, от която той ще се вдъхнови и ще напише „Произходът на злото“. Но Нола има и връзка с Елайджа Стърн, който урежда да я нарисуват гола. Коя е тя всъщност? Някаква муза?

- Каква е ролята на Лутър Кейлъб, за когото Нанси Хатауей ми каза, че идвал да взема Нола от Орора, за да я закара в Конкорд?

- Кой, освен Тамара Куин, е знаел за Нола и Хари? Кой е изпращал анонимни писма на Хари?

- Защо началникът Прат, който ръководи разследването на изчезването, не е разпитал Хари за разкритията на Тамара Куин? А дали е разпитвал Стърн?

- Кой, по дяволите, е убил Дебора Купър и Нола Келерган?

- И коя е неуловимата сянка, която иска да ми попречи да разкажа тази история?

Откъс от „Произходът на злото“ от Хари Л. Куебърт

Драмата настъпи една неделя. Тя беше нещастна и се опита да умре.

Сърцето й вече нямаше да има сили да бие, ако не биеше за него. Имаше нужда от него, за да живее. И откакто той бе разбрал това, всеки ден идваше в болницата, за да я гледа тайно. Как едно толкова красиво създание бе пожелало да се убие? Не можеше да си прости. Бе все едно че лично я е наранил.

Всеки ден сядаше тайно на една пейка в обширния парк около клиниката и чакаше момента, в който тя излизаше на слънце. Гледаше я как живее. Толкова важно бе да живее. После се възползваше от това, че тя е извън стаята си, и отиваше да положи писмо на възглавницата й.

Нежна моя любима,

Никога не трябва да умирате. Вие сте ангел. Ангелите не умират.

Виждаме, че никога не съм далече от вас. Обършете сълзите си, умолявам ви. Не понасям да сте тъжна.

Прегръщам ви, за да намаля болката ви.

Скъпа моя любов,

Каква изненада да намеря писмото ви, преди да си легна! Пиша ви тайно - нямаме право да будуваме след вечерния час и сестрите са истински вещици. Но не можах да устоя - щом прочетох няколкото ви реда, седнах да ви отговоря. Само за да ви кажа, че ви обичам.

Мечтая си да танцувам с вас. Сигурна съм, че танцувате по-добре от всеки друг. Бих искала да ви помоля да ме заведете на летния бал, но знам, че няма да искате. Ще кажете, че ако ни видят заедно, сме загубени. Във всеки случай не мисля, че дотогава ще съм излязла от тук. Ала защо да живееш, ако не можеш да обичаш? Това е въпросът, който си задавах, когато направих онова, което направих.

Вечно ваша

Ангел мой чудесен,

Някой ден ще танцуваме. Обещавам ви. Ще дойде ден, когато любовта ще победи и двамата с вас ще танцуваме на плажа. На плажа, като през първия ден. Толкова сте красива, когато сте на плажа.

Оздравявайте бързо! Някой ден ще танцуваме на плажа.

Скъпа моя любов,

Да танцуваме на плажа. Само за това мечтая.

Кажете ми, че един ден ще ме заведете да танцуваме на плажа, само вие и аз...

18.

Остров Мартас Винярд

(Масачусетс, краят на юли 1975 г.)

- В нашето общество, Маркъс, мъжете, от които най-много се възхищаваме, са тези, дето градят мостове, небостъргачи и империи. Но всъщност най-гордите и най-възхитителните са тези, които успяват да изградят любовта. Защото няма по-велико и по-трудно начинание.

Тя танцуваше на плажа. Играеше е вълните и тичаше по пясъка с развети от вятъра коси. Смееше се, беше толкова щастлива, че живее. Хари дълго я съзерцава от терасата на хотела. После отново се зарови в листовете, разпръснати върху масата, на която се бе настанил. Пишеше бързо и добре. Откакто бяха тук, бе написал няколко десетки страници, напредваше с френетична скорост. Благодарение на нея. Нола, Нола, любима, мой живот, мое вдъхновение. Н-О-Л-А. Най-после пишеше голям роман. Роман за любов.

- Хари - извика тя, - починете си малко! Елате да се изкъпете!

Той си позволи да прекъсне работата си и се качи в стаята им, подреди листовете в куфарчето и си сложи банския. Отиде при нея на плажа и двамата тръгнаха покрай океана, отдалечавайки се от хотела, от терасата, от другите клиенти и от къпещите се. Преодоляха една скална бариера и стигнаха до изолирано заливче. Тук можеха да се обичат.

- Прегърнете ме, Хари, любими - каза му Нола, когато се озоваха далече от чужди погледи.

Той я прегърна и тя се вкопчи в шията му, силно. После се хвърлиха в океана и започнаха весело да се плискат, преди да излязат и да легнат да съхнат върху големите бели хотелски хавлии. Тя положи глава на гърдите му.

- Обичам ви, Хари... Обичам ви така, както никога не съм обичала.

Усмихнаха се един на друг.

- Това е най-хубавата почивка в живота ми - каза Хари.

Лицето на Нола светна.

Хайде да се снимаме! Да се снимаме, така никога няма да се забравим! Взехте ли апарата?

Той извади апарата от сака си и й го подаде. Тя се притисна до него, опъна ръката, в която държеше апарата, насочи обектива към тях и натисна копчето. Точно преди да го направи, обърна глава и горещо го целуна по бузата. Засмяха се.

Мисля, че тази снимка ще е много добра - каза тя. - Искам да я пазите през целия си живот.

- Ще я пазя през целия си живот. Тази снимка никога няма да ме напусне.

Бяха тук вече четвърти ден.

*

Две седмици по-рано

Беше събота, 19 юли, денят на традиционния летен бал. За трета поредна година балът не се провеждаше в Орора, а в кънтри клуба в Монтбъри, единственото място, достойно за подобно събитие, според Ейми Прат, която, откакто бе поела ръководството му, се опитваше да го превърне във вечер от голяма класа. Бе забранила да се използва физкултурният салон на гимназията в Орора, както и бюфетите, заменени със седящи, предварително определени места, обяви за задължително носенето на вратовръзка от мъжете и организира томбола между края на вечерята и началото на танците, за да посгрее обстановката.

През месеца преди бала виждаха Ейми Прат да обикаля града и да продава на луди цени билети за томболата, които никой не отказваше да купи от страх да не го поставят на лошо място на бала. Според някои тлъстата печалба от продажбите отиваше директно в джоба й, но никой не се осмеляваше да го каже открито - важно бе да са в добри отношения с нея. Твърдеше се, че една година умишлено забравила да даде място на маса на жена, с която се била скарала. По време на вечерята нещастницата трябвало да стърчи права насред залата.

Отначало Хари реши да не ходи на бала. Беше си купил място няколко седмици по-рано, но нямаше настроение да излиза - Нола все още беше в клиниката и той се чувстваше нещастен. Искаше да остане сам. Ала сутринта преди бала Ейми Прат потропа на вратата му - от дни не го била виждала в града, не ходел в „Кларкс“. Желаела да се увери, че няма да й върже тенекия, на всяка цена трябвало да бъде на бала, казала била на всички, че ще е там. За първи път голяма нюйоркска звезда щеше да присъства на вечерта й и кой знае, догодина Хари може би ще доведе каймака на шоу бизнеса. И след няколко години целият Холивуд и целият „Бродуей“ ще пристигнат в Ню Хампшър, за да посетят едно от най-светските събития по Източното крайбрежие. „Ще дойдете довечера, нали, Хари? Там сте, нали?“, изскимтя тя, като се гърчеше пред вратата. Бе го умолявала и накрая той й обеща, главно защото не умееше да казва „не“, да не говорим, че му измъкна още петдесет долара за билети за томболата.

По-късно през деня Хари отиде да види Нола в клиниката. По пътя, от един магазин в Монтбъри купи още плочи с оперна музика. Не можа да се въздържи, музиката я правеше толкова щастлива. Но харчеше прекалено много, а вече не бе в състояние да си го позволи. Не смееше да мисли за сметката си в банката. Дори не искаше да знае колко пари са му останали. Спестяванията му се изпаряваха и както бе тръгнало, в края на лятото нямаше да може да си плати наема за къщата.

В клиниката се разходиха в парка и на едно закътано място в горичката Нола го прегърна.

- Хари, искам да си тръгна...

- Лекарите казват, че ще можеш да си тръгнеш след няколко дни.

- Не ме разбрахте. Искам да си тръгна от Орора. С вас. Тук никога няма да бъдем щастливи.

Той отговори:

- Някой ден.

- Какво някой ден?

- Някой ден ще заминем.

Лицето й светна.

- Наистина ли? Хари, наистина ли? Ще ме отведете от тук?

- Много надалече. И ще бъдем щастливи.

- Да! Много щастливи!

Тя силно се притисна до гърдите му. Всеки път когато се приближаваше до него, той усещаше да го обзема сладък трепет.

- Балът е довечера - каза Нола.

- Да.

- Ще отидете ли?

- Не знам. Обещах на Ейми Прат, но не съм в настроение.

- О, идете, моля ви! Аз мечтая да отида. Открай време мечтая някой да ме заведе на бала. Но никога няма да отида. Мама не ми дава.

- Какво ще правя там сам?

- Няма да сте сам, Хари. Аз ще съм там, в главата ви. Ще танцуваме заедно! Каквото и да става, аз ще съм винаги в главата ви!

Като чу тези думи, той се разсърди.

- Как така каквото и да става? Какво означава това?

- Нищо, Хари, любими, не се сърдете. Исках просто да ви кажа, че винаги ще ви обичам.

Така че от любов към Нола той отиде на бала с нежелание и сам. Едва влязъл, и вече съжаляваше за решението си - чувстваше се неудобно сред тълпата. За да си придаде някакво подобие на самочувствие, се настани на бара и изпи няколко мартинита, оглеждайки гостите, които пристигаха един по един. Залата бързо се напълни, гълчавата се увеличаваше. Бе убеден, че всички го гледат, сякаш знаеха, че обича петнайсетгодишно момиче. Зави му се свят, отиде в тоалетната, намокри си лицето, после седна в една кабина и се опита да се съвземе. Пое дълбоко въздух - трябваше да запази спокойствие. Никой не може да знае за него и Нола. Винаги са били толкова предпазливи и толкова дискретни. Нямаше никаква причина да се тревожи. Важното е да се държи естествено. Накрая успя да се успокои и усети, че топката в корема му се стопява. Тогава отвори вратата на кабината и точно в този момент откри надписа, направен с червило за устни върху огледалото в тоалетната.

Педофил

Обзе го паника. Кой беше там? Извика, огледа се и бутна вратите на всички кабини - никой. В тоалетната нямаше никой. Бързо грабна една кърпа, намокри я и изтри надписа, който се превърна в дълга и мазна червена лента върху огледалото. После избяга от страх да не го заварят. Повдигаше му се, чувстваше се зле, по челото му изби пот, слепоочията му затуптяха, но си наложи да се върне в залата, все едно нищо не се бе случило. Кой знаеше за него и Нола?

Вече бяха обявили началото на вечерята и гостите се насочваха към масите. Имаше чувството, че полудява. Някой го хвана за рамото и той подскочи. Беше Ейми Прат. Хари бе плувнал в пот.

- Добре ли сте, Хари? - попита тя.

- Да... Да... Само ми е малко горещо.

- Вие сте на почетната маса. Елате, ето там е.

И го заведе до голяма, украсена с цветя маса, където вече се бе настанил един около четирийсетгодишен мъж, който явно здравата се отегчаваше.

- Хари Куебърт - обяви Ейми Прат с церемониален тон, - да ви представя на Елайджа Стърн, който щедро финансира този бал. Благодарение на него билетите са толкова евтини. Той е и собственикът на къщата, в която живеете в Гуз Коув.

Елайджа Стърн усмихнато подаде ръката си. Хари се разсмя.

- Вие сте моят собственик, господин Стърн?

- Наричайте ме Елайджа. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

След основното ястие двамата мъже излязоха навън да изпушат

по цигара и да се поразходят по моравата на заведението.

- Харесва ли ви къщата? - попита Стърн.

- Страхотно ми харесва. Великолепна е.

Елайджа Стърн дръпна от цигарата си, която проблесна в полумрака, и с носталгия разказа, че Гуз Коув е била лятната къща на семейството му в продължение на години. Баща му я построил, защото майка му получавала ужасни мигрени и според лекаря морският въздух щял да й се отрази добре.

- Когато баща ми видял този участък на брега на океана, той веднага се влюбил в него. Купил го, без да се колебае, за да построи къща. Сам начертал плановете. Обожавах това място. Тук прекарвахме прекрасни лета. После мина време, баща ми почина, майка ми се установи в Калифорния и вече никой не живееше в Гуз Коув. Обичам тази къща, дори преди няколко години я ремонтирах. Но не се ожених, нямам деца и почти нямам възможност да се възползвам от къщата, която и без това е твърде голяма за мен. Тогава се обърнах към една агенция да я даде под наем. Мисълта, че е необитаема и изоставена, ми беше непоносима. Радвам се, че човек като вас живее в нея.

Стърн обясни, че като дете е изживял в Орора първата си любов и първия си бал и че оттогава се връща тук веднъж годишно, точно за бала, за да си припомни онези мигове.

Запалиха втора цигара и седнаха за малко на една каменна пейка.

- Е, какво пишете в момента, Хари?

- Любовен роман... Поне се опитвам. Знаете ли, всички тук мислят, че съм голям писател, но това е някакво недоразумение.

Хари усещаше, че Стърн не е от тези, които биха се оставили да ги мамят. Стърн се задоволи да отвърне:

- Хората тук са много впечатлителни. Достатъчно е да ги видите на бала. Значи, любовен роман?

- Да.

- Докъде сте стигнали?

- До началото. Да си кажа право, не ми върви писането.

- Много неприятно. Грижи ли имате?

- Нещо такова.

- Да не сте влюбен?

- Защо ми задавате този въпрос?

- От любопитство. Питах се дали трябва да си влюбен, за да пишеш любовен роман. Във всеки случай писателите ме впечатляват. Може би защото бих искал и аз да съм писател. Или изобщо творец. Изпитвам безусловна любов към живописта. Но за съжаление, не ме бива в изкуствата. Как ще се казва книгата ви?

- Още не знам.

- И за какъв вид любовна история става дума?

- За забранена любов.

- Наистина изглежда много интересно - въодушеви се Стърн. -Би трябвало пак да се видим при случай.

В двайсет и един и трийсет, след десерта, Ейми Прат обяви тегленето на томболата, представено, както обикновено, от съпруга й. Началникът Прат, почти налапал микрофона, съобщи наградите. Те бяха осигурени от местните търговци и бяха по-скоро дребни, освен първата награда, която предизвика голямо вълнение - беше престой от една седмица с всичко, включено в цената, в луксозен хотел на Мартас Винярд за двама души. „Моля за вашето внимание - изрева началникът Прат. - Първата награда печели... Внимание... билет номер 1385!“ Настъпи кратка тишина. После внезапно Хари, осъзнал, че става дума за един от неговите билети, учуден се изправи. Веднага се разнесе буря от аплодисменти и много от поканените го наобиколиха, за да го поздравят. До края на вечерта всички гледаха само него - беше се превърнал в център на света. Докато той не гледаше никого - неговият център на света спеше в малка болнична стая на петнайсет мили от там.

Когато към два часа през нощта напусна бала, Хари срещна във фоайето Елайджа Стърн, който също си тръгваше.

- Първа награда от томболата - усмихна се Стърн. - Може да се каже, че сте по-скоро късметлия.

- Да. А като си помисля, че за малко да не си купя билет...

- Да ви закарам ли до вас?

- Благодаря, Елайджа, с кола съм.

Повървяха заедно до паркинга. Една черна лимузина чакаше Стърн, шофьорът й стоеше отпред и пушеше цигара. Стърн го посочи и каза:

- Хари, бих искал да ви представя моя доверен човек. Наистина е забележителен. Впрочем, ако нямате нищо против, ще го изпратя в Гуз Коув да се занимае с розите. Скоро ще трябва да се подрязват, а той е много талантлив градинар, за разлика от некадърниците, които ми изпраща агенцията и които миналото лято умориха всичките ми цветя.

- Нямам нищо против, Елайджа. Вие сте у дома си.

Приближавайки се до мъжа, Хари забеляза, че той има ужасяваща външност - тялото му беше масивно и мускулесто, лицето му изкривено и цялото в белези. Стиснаха си ръцете и Хари каза:

- Аз съм Хари Куебърт.

- Добър весер, господин Куебърт - отвърна мъжът, който се изразяваше мъчително и неразбираемо. - Касвам се Лутър Кейлъп.

Още на другия ден Орора се развълнува - с кого ще отиде Хари Куебърт на Мартас Винярд? Никой не знаеше да има жена тук. Дали си няма приятелка в Ню Йорк? Може би кинозвезда. Или пък ще вземе със себе си някоя млада жена от Орора? Дали е завоювал някоя тук, той, който беше толкова дискретен? Ще отразят ли събитието вестниците, които пишат за звезди?

Единственият, който не мислеше за това пътуване, беше самият Хари. В понеделник сутринта, на 21 юли, той се бе поболял от безпокойство - стоеше си вкъщи и се чудеше: кой знаеше за него и Нола? Кой го бе последвал чак в тоалетната? Кой имаше дързостта да цапа огледалото с такъв позорен надпис? Червило за устни - сигурно беше жена. Но коя? За да не мисли за това, той се приближи до бюрото и реши да подреди листовете си. Тогава разбра, че липсва един. Един лист за Нола, написан в деня на опита й за самоубийство. Добре си спомняше, че го бе оставил там. Във всеки случай вече от седмица трупаше чернови на бюрото си, но винаги ги номерираше, за да може да ги подреди след това хронологически. Сега установяваше, че липсва един лист. Беше важен лист, добре си спомняше. Отново се залови да подрежда, изпразни и чантата си листа го нямаше. Невъзможно. Винаги оглеждаше масата, преди да си тръгне от „Кларкс“, за да е сигурен, че нищо не е забравил. В Гуз Коув работеше само в кабинета си и ако случайно се настанеше на терасата, после прибираше написаното и го оставяше на бюрото си вътре. Нямаше начин да е изгубил този лист. Къде ли беше? След като безрезултатно прерови цялата къща, взе да се пита дали някой не е идвал тук да търси компрометиращи доказателства. Дали не беше същото лице, което бе написало онази дума на огледалото в тоалетната вечерта на бала? При тази мисъл така го заболя стомах, че за малко да повърне.

През същия ден Нола излезе от клиниката „Шарлотс Хил“. Веднага щом се прибра в Орора, първото, което направи, бе да отиде да види Хари. Пристигна в Гуз Коув в късния следобед - той беше на плажа с алуминиевата си кутия. Щом го зърна, тя се хвърли в прегръдките му. Той я повдигна във въздуха и я завъртя.

- О, Хари, Хари, любими! Толкова исках да съм тук с вас!

Той с всичка сила я притисна до себе си.

- Нола! Нола, любима моя...

- Как сте, Хари? Нанси ми каза, че сте спечелили първата награда от томболата.

- Да, представяш ли си?

- Почивка за двама на Мартас Винярд! За кога е?

- Датите не са определени. Трябва само да се обадя в хотела, когато реша да направя резервация.

- Ще ме вземете ли с вас? О, Хари, заведете ме там, където можем да бъдем щастливи, без да се крием!

Той не отговори и двамата направиха няколко крачки по брега. Загледаха се във вълните, които завършваха пътя си в пясъка.

- Откъде идват вълните? - попита Нола.

- Отдалече - отвърна Хари. Идват отдалече, за да видят брега на великата Америка и да умрат.

Той погледна Нола и внезапно яростно обхвана лицето й с ръце.

- По дяволите, Нола! Защо си искала да умреш?

- То не е, че искаш да умреш - каза Нола. - А че не можеш повече да живееш.

- Но спомняш ли си онзи ден на плажа, след представлението, когато ми каза да не се безпокоя, защото ти си тук? Как ще бдиш над мен, ако се убиеш?

- Знам, Хари. Простете ми. Искам прошка.

И на този плаж, където се бяха срещнали и влюбили един в друг от пръв поглед, тя коленичи, за да го помоли да й прости. После прошепна: „Отведете ме от тук, Хари. Заведете ме в Мартас Винярд. Отведете ме и нека се обичаме завинаги“. В еуфорията на момента той обеща. Но когато малко по-късно тя си тръгна, докато я гледаше как се отдалечава по пътя, си каза, че не може да я отведе. Невъзможно беше. Някой вече знаеше за тях. Ако заминеха заедно, целият град щеше да разбере и затворът не му мърдаше. Не можеше да я отведе и ако го помолеше още веднъж, щеше да отхвърли забраненото пътуване. Щеше да го отблъсква до края на вечността.

На другия ден отиде в „Кларкс“ за пръв път от много време. Както обикновено, Джени беше на работа. Когато Хари влезе, очите й светнаха - беше се върнал. Дали заради бала? Дали е изпитал ревност, като я е видял с Травис? Дали не иска да я заведе в Мартас Винярд? Ако отидеше без нея, значи, не я обичаше. Този въпрос толкова я тормозеше, че му го зададе още преди да приеме поръчката му.

- С кого ще отидеш в Мартас Винярд, Хари?

- Нямам представа - отвърна той. - Може би с никого. Може би ще се възползвам, за да продължа книгата си.

Тя се намуси.

- Такова прекрасно пътуване - сам? Би било жалко.

Джени тайно се надяваше, че ще каже: „Права си, Джени, любов моя, да заминем заедно да се целуваме по залез-слънце“. Но той каза само: „Едно кафе, ако обичаш“. И Джени робинята тръгна за кафе. В този момент Тамара Куин излезе от кабинета си в задната част на ресторанта, където водеше счетоводството. Като видя Хари седнал на обичайното си място, тя се спусна към него и без дори да го поздрави, заяви с тон, изпълнен с ярост и горчивина:

- Точно си гледах сметките. Повече не можете да консумирате на вересия, господин Куебърт.

- Разбирам - отвърна Хари, който искаше да избегне скандала. - Съжалявам, че не се отзовах на поканата ви в неделя. Аз...

- Извиненията ви не ме интересуват. Получих цветята ви и ги хвърлих на боклука. Ще ви помоля да уредите сметката си до края на седмицата.

- Естествено. Дайте ми фактурата, ще ви платя незабавно.

Тя донесе подробната сметка и той само дето не се задави - дължеше повече от 500 долара. Бе харчил, без да мисли: 500 долара за храна и напитки, 500 долара, хвърлени през прозореца, само за да бъде с Нола. Към тази сметка се добави на другата сутрин писмо от брокерската агенция. Беше платил половината от престоя си в Гуз Коув, тоест до края на юли. Уведомяваха го, че му остават да плати още хиляда долара, за да ползва къщата до септември, и че както бе уговорено, щяха да изтеглят тази сума от сметката му. Само че той нямаше хиляда долара. Дългът към „Кларкс“ изчерпваше почти всичките му пари. Нямаше с какво да плати наема за такава къща. Не можеше повече да живее в нея. Какво да направи? Да телефонира на Елайджа Стърн и да му обясни ситуацията? Но какъв е смисълът? Не бе написал великия роман, който се надяваше да сътвори, беше истински самозванец.

След като поразмисли, той се обади в хотела в Мартас Винярд. Ето какво щеше да стори. Щеше да се откаже от къщата. Ще прекрати окончателно този маскарад. Ще замине за една седмица с Нола, за да изживеят любовта си за последен път, после ще изчезне. От рецепцията на хотела го уведомиха, че имат една свободна стая за седмицата от 28 юли до 3 август. Ето това ще стори - ще обича Нола за последен път, после ще напусне града завинаги.

Щом направи резервацията, Хари се обади в брокерската агенция. Обясни, че е получил писмото им, но че за съжаление, няма средства, с които да плати наема за къщата в Гуз Коув. Поиска прекратяване на договора от 1 август и успя да убеди служителя да му позволи, по практически причини, да ползва къщата до 4 август, дата, на която ще върне ключовете направо в бостънския филиал на пътя за Ню Йорк. Докато говореше по телефона, усети сълзи в гласа си - така завършваше приключението на уж великия писател Хари Куебърт, неспособен да напише три реда от огромния шедьовър, който имаше амбицията да създаде. И малко преди да рухне, затвори телефона с думите: „Чудесно, господине. Значи, ще ви оставя ключовете от Гуз Коув в агенцията в понеделник, 4 август, на път за Ню Йорк“. След като остави слушалката, подскочи, като чу един задавен глас да изрича зад гърба му: „Заминавате ли, Хари?“. Беше Нола. Бе влязла в къщата, без да чука, и бе чула разговора. Очите й бяха пълни със сълзи. Повтори:

- Заминавате ли, Хари? Какво става?

- Нола... Имам неприятности.

Тя се спусна към него.

- Неприятности? Но какви неприятности? Не можете да заминете, Хари! Не можете да заминете! Ако заминете, ще умра!

- Не! Никога не казвай това!

Тя падна на колене.

- Не заминавайте, Хари! В името на Бога! Без вас съм нищо!

Той се отпусна на пода до нея.

- Нола... Трябва да ти кажа... Лъгал съм те от самото начало. Не съм известен писател. Беше лъжа! Всичко беше лъжа. За мен, за кариерата ми! Вече нямам пари! Нямам нищо! Няма как да остана в тази къща. Не мога да остана в Орора.

- Ще измислим нещо! Нямам никакви съмнения, че ще станете велик писател. Ще спечелите много пари! Първата ви книга беше забележителна, а книгата, която пишете в момента с толкова плам, ще има голям успех, сигурна съм! Никога не се лъжа!

- В тази книга, Нола, има само ужаси. Само ужасни думи.

- Какви са тези ужасни думи?

- Думи за теб, които не би трябвало да пиша. Но го правя заради това, което чувствам.

- И какво чувствате, Хари?

- Любов. Толкова много любов!

- Но тогава пишете хубави думи! Започнете да работите! Напишете хубави думи!

Тя го хвана за ръка и го настани на терасата. Донесе му листовете, бележниците, химикалките. Направи кафе, пусна една плоча с оперна музика и отвори прозорците на дневната, за да може да се чува и навън. Знаеше, че музиката му помага да се съсредоточи. Той послушно си събра ума и започна всичко отначало. Започна да пише роман за любовта така, сякаш връзката му с Нола беше възможна. Писа цели два часа, думите сами идваха, изреченията се редяха съвършено, естествено, изскачаха от химикалката му, която танцуваше по хартията. За пръв път, откакто беше тук, изпита чувството, че романът му наистина е на път да се роди.

Когато вдигна очи от листа, забеляза, че Нола, седнала на един сламен стол, малко встрани, за да не му пречи, беше кротко заспала. Слънцето беше великолепно, времето бе много топло. И изведнъж му се стори, че с романа, който пишеше, с Нола, с къщата на брега на океана животът му беше истински прекрасен. Стори му се дори, че да напусне Орора, няма да е никак лошо. Ще завърши романа си в Ню Йорк, ще стане голям писател и ще чака Нола. Всъщност да замине, не означаваше да я изгуби. Може би точно обратното. Щом завърши гимназия, ще може да дойде в университета в Ню Йорк. И ще бъдат заедно. Дотогава ще си пишат, ще се виждат през ваканцията. Годините ще се изнижат и скоро любовта им вече няма да бъде забранена. Нежно събуди Нола. Тя се усмихна и се протегна.

- Как върви писането?

- Много добре.

- Страхотно! Може ли да прочета?

- Скоро. Обещавам.

Над водата прелетяха ято чайки.

- Сложете и чайките! Нека да има и чайки в романа ви!

- Ще има на всяка страница, Нола. Дали да не заминем за няколко дни в Мартас Винярд? Следващата седмица разполагат с една свободна стая.

Тя засия.

- Да! Да заминем! Да заминем заедно.

- Но какво ще кажеш на родителите ти?

- Не се тревожете, Хари, любими. Ще се оправя с родителите ми. Вие се погрижете да напишете шедьовъра си и да ме обичате. Значи, оставате?

- Не, Нола. Трябва да си замина в края на месеца, защото не мога да си платя наема за къщата.

- В края на месеца? Та това е сега.

- Знам.

Очите й се изпълниха със сълзи.

- Не заминавайте, Хари!

- Ню Йорк не е далече. Ще ми идваш на гости. Ще си пишем. Ще си говорим по телефона. А защо да не дойдеш в тамошния университет? Казвала си ми, че мечтаеш да видиш Ню Йорк.

- Университет? Но това е след три години! Три години без вас, няма да мога, Хари! Няма да издържа!

- Не се притеснявай, времето ще мине бързо. Когато хората се обичат, времето лети.

- Не ме напускайте, Хари. Не искам Мартас Винярд да е прощалното ни пътуване.

- Нола, нямам повече пари. Не мога да остана тук.

- Не, Хари, милост. Ще намерим решение. Хората, които се обичат, винаги намират решение, за да се обичат още повече. Обещайте ми поне да размислите.

- Обещавам ти.

Тръгнаха след седмица, призори в понеделник, на 28 юли 1975-а, без да споменават неизбежното заминаване на Хари. Той се ядосваше на себе си, че се е оставил на амбициите и на мечтите си за величие - как си е въобразявал, че ще напише велик роман за едно лято?

Срещнаха се в четири часа сутринта на паркинга на пристанището. Орора спеше. Караха бързо до Бостън. Там закусиха. После продължиха и почти без да спират, стигнаха до Фалмът, откъдето взеха ферибота. Пристигнаха на остров Мартас Винярд в самия край на деня. Оттогава живееха като в сън във великолепния хотел на брега на океана. Къпеха се, разхождаха се, вечеряха в голямата трапезария на хотела, без никой да ги погледне или да им зададе въпрос. В Мартас Винярд можеха да живеят.

*

Вече от четири дни бяха тук. Легнали на топлия пясък на брега на малкия залив, далече от света, двамата мислеха само за себе си и за щастието да са заедно. Тя си играеше е фотоапарата, той обмисляше книгата си.

Беше казала на Хари, че родителите й смятат, че е у приятелка, но всъщност го излъга. Бе избягала от къщи, без да каже на никого. Щеше да е много сложно да оправдава целоседмично отсъствие. Така че просто бе тръгнала без обяснения. Призори излезе през прозореца на стаята си. И докато с Хари се изтягаха на плажа, в Орора преподобният Келерган не си намираше място от безпокойство. В понеделник сутринта бе видял стаята на дъщеря си празна. Не предупреди полицията. Първо опит за самоубийство, сега бягство. Ако съобщеше на полицията, всички щяха да узнаят. Даде си седем дни да я открие. Седем дни, колкото са били нужни на Бог да сътвори света. Прекарваше дните си в колата, обикаляше областта и търсеше дъщеря си. Боеше се от най-лошото. След седем дни щеше да се обърне към властите.