Истината за случая Хари Куебърт

Като пристигна на Сайд Крийк Лейн, препоръча на Дебора Купър да се прибере вкъщи, докато той и Травис огледат по-обстойно гората. Двамата тръгнаха по пътя покрай океана, в посоката, в която, както изглеждаше, момичето бе поело. Според полицейския доклад, след като повървели една миля, полицаите открили следи от кръв и руси кичури коса на едно по-скоро открито място в гората, близо до брега на океана. Било деветнайсет часът и трийсет минути.

Възможно е Дебора Купър да е останала на прозореца на кухнята, за да проследи с поглед полицаите. Те вече били изчезнали от полезрението й, когато внезапно видяла да изскача от гората млада жена с разкъсана рокля и кръв по лицето. Девойката викала за помощ и се втурнала към къщата. Изпаднала в паника, Дебора Купър отключила вратата на кухнята, за да я пусне, и отишла в дневната, за да позвъни отново в полицията.

В полицейския доклад е посочено, че за втори път Дебора Купър се обадила в централата в деветнайсет и трийсет и три. Разговорът продължил малко повече от четирийсет секунди. Записът гласи следното:

-

Полицейска централа, спешни случаи.

- Ало? (С паника в гласа.) Казвам се Дебора Купър, аз... преди малко се обаждах за... за да съобщя за младо момиче, преследвано в гората, а сега тя е тук! В кухнята ми е!

- Успокойте се, госпожо. Какво е станало?

- Нямам представа! Дойде от гората. В момента в гората има двама полицаи, но мисля, че не са я видели! Пуснах я в кухнята. Аз... Мисля, че е дъщерята на преподобния... Малката, дето работи в „Кларкс“. Мисля, че е тя.

- Какъв е адресът ви?

- Дебора Купър, Сайд Крит Лейн в Орора. Преди малко се обаждах! Момичето е тук, разбирате ли? Цялото й лице е в кръв! Идвайте бързо!

- Не мърдайте от там, госпожо. Веднага изпращам подкрепления.

Двамата полицаи оглеждали следите от кръв, когато чули изстрел откъм къщата. Без да губят и секунда, те се затичали с оръжие в ръка.

В същия момент дежурният на полицейската телефонна централа, като не успявал да се свърже по радиостанцията нито с агент Травис Дон, нито с началника Прат и като решил, че ситуацията е тревожна, се обадил в канцеларията на шерифа и на щатската полиция и поискал да изпратят подкрепления на Сайд Крийк Лейн.

*

19.45 часът

Полицай Дон и началникът Прат пристигнаха в къщата, останали без дъх. Влязоха вътре през задната врата, която водеше в кухнята, където откриха Дебора Купър в локва кръв, мъртва на плочките. Беше улучена с куршум в сърцето. След бързо претърсване на приземния етаж, оказало се безплодно, началникът Прат се спусна към колата си, за да предупреди централата и да поиска подкрепления. Според записа разговорът с дежурния протекъл по следния начин:

-

Тук началникът Прат от полицията в Орора. Спешно искане за подкрепления на Сайд Крийк Лейн, на кръстовището с път № 1. Имаме простреляна жена и вероятно изчезнало момиче.

- Началник Прат, вече ни се обади някоя си госпожа Дебора Купър, живееща на Сайд Крийк Лейн. Преди седем минути ни съобщи, че едно момиче се е приютило в дома й. Двата случая свързани ли са?

- Какво? Именно Дебора Купър е мъртва. Ив къщата няма никой друг. Изпратете всички конни полицаи на разположение! Тук става нещо много ужасно!

- Тръгнаха вече, началник. Изпращам ви още.

Още преди края на разговора Прат чу вой на сирена - подкрепленията вече пристигаха. Едва успя да предупреди Травис, като поиска от него главно да претърси още веднъж къщата, и радиостанцията започна да пука - по път № 1, на няколкостотин метра от там, бе започнало преследване: една кола от екипа на шерифа преследваше подозрителен автомобил, забелязан близо до гората. Заместникът на шерифа, Пол Съмънд, пристигнал пръв от тръгналите подкрепления, случайно срещнал черен шевролет „Монте Карло“ с нечетлив номер, който излизал от покрайнините на гората и се отдалечавал с пълна скорост въпреки неговите предупреждения. Движел се на север.

Началникът Прат скочи в колата си и се отправи на помощ на Съмънд. Пое по горския път, успореден на път № 1, с цел малко по-горе да пресрещне беглеца. Излезе на главния път на три мили от Сайд Крийк Лейн и за малко изпусна черния шевролет.

Колите летяха с луда скорост. Шевролетът продължаваше да се носи по път № 1 в северна посока. Началникът Прат нареди по радиостанцията на всички полицейски части да проверяват всички коли и поиска да се изпрати хеликоптер. Скоро след това шевролетът направи рязък завой, тръгна по един второстепенен път, после по друг. Движеше се с натиснат до дъно педал на газта и полицейските коли с мъка го следваха. По радиостанцията си Прат крещеше, че го изпускат.

Преследването продължи по тесни пътища - водачът на шевролета явно знаеше точно къде отива и постепенно успя да се откъсне от полицаите. На един кръстопът шевролетът за малко не се удари в идващата отсреща кола, която наби спирачки насред шосето. Прат успя да заобиколи препятствието, като мина по затревената площ встрани, но Съмънд, който го следваше по петите, не съумя да избегне сблъсъка, останал, за щастие, без последствия. Прат продължи сам да следва шевролета, като напътстваше подкрепленията, доколкото можеше. За миг изгуби визуален контакт с колата, после отново я видя по пътя за Монтбъри, преди окончателно да изчезне от погледа му. Когато срещна патрулни коли, идващи от обратната посока, разбра, че подозрителната кола им се е изплъзнала. Незабавно нареди да се затворят всички пътища, да се извърши претърсване на цялата област и да се изпрати щатската полиция. На Сайд Крийк Лейн Травис Дон беше категоричен: нямаше и най-малка следа от момиче в червена рокля нито в къщата, нито около нея.

*

20 часът

Изпаднал в паника, преподобният Дейвид Келерган набра спешния номер на полицията, за да обяви, че петнайсетгодишната му дъщеря Нола е изчезнала. Пръв на Теръс Авеню 245 пристигна заместник-шерифът, веднага след него се появи Травис Дон. В двайсет часа и петнайсет минути дойде и началникът Прат. Разговорът между Дебора Купър и дежурния в полицейската централа не оставяше място за съмнение - именно Нола Келерган е била видяна на Сайд Крийк Лейн.

В двайсет и двайсет и пет началникът Прат потвърди но радиостанцията изчезването на Нола Келерган, петнайсетгодишна, видяни за последен път час по-рано на Сайд Крийк Лейн. Поиска да се пусне съобщение за издирване на младо момиче, бяла, висока метър и петдесет и осем, тегло петдесет килограма, дълги руси коси, зелени очи, облечена в червена рокля, носи златен пандантив с изписано на него името й НОЛА.

Полицейски подкрепления прииждаха от целия окръг. Докато едни претърсваха гората и плажа с надеждата да открият Нола Келерган, други патрулираха из областта и търсеха черния шевролет, чиято следа за момента беше изгубена.

*

21 часът

В двайсет и един часа на Сайд Крийк Лейн пристигнаха части ни щатската полиция под командването на капитан Нийл Родик. Екипи от експерти също бяха изпратени в дома на Дебора Купър и в гориш, там, където бяха открити следи от кръв. Мощни халогенни прожектори осветяваха зоната. Намериха изтръгнати кичури руса коса, късчета от зъби и парчета червен плат.

Родик и Прат, които наблюдаваха сцената отдалече, преценяваха положението.

- Май е било истинска касапница - каза Прат.

Родик кимна, после попита:

- Мислите ли, че момичето е още в гората?

- Или е отвлечена с онази кола, или е в гората. Всеки сантиметър от плажа е претърсен. Там няма нищо.

Родик се замисли.

- Какво може да се е случило? Дали е отведена далече от тук? Или лежи някъде в гората?

- Нищо не разбирам - въздъхна Прат. - Искам само да намерим момичето живо, и то бързо.

- Знам, началник. Но при тази загуба на кръв, ако е още жива някъде в гората, сигурно е в безнадеждно състояние. Чудя се как изобщо е събрала сили да стигне до къщата. Силата на отчаянието явно.

- Несъмнено.

- Няма ли новини от колата? - попита още Родик.

- Никакви. Истинска мистерия. А абсолютно навсякъде сме поставили заграждения, във всички възможни посоки.

Когато полицаите откриха, че следите от кръв водят от къщата на Дебора Купър до мястото, където бе забелязан черният шевролет, Родик направи примирена гримаса.

- Не обичам да съм черна станция - каза той, - но или се е довлякла донякъде да умре, или е свършила в багажника на онази кола.

В двайсет и един и четирийсет и пет, когато дневната светлина се превърна в тънка линия на хоризонта, Родик поиска от Прат да прекратят търсенето през нощта.

- Да прекратя търсенето? - възмути се Прат. - Не си го и помисляйте. Представете си, че е някъде там, още жива, и чака помощ. Не можем да изоставим това дете в гората! Момчетата ще търсят цяла нощ, ако е нужно, но ще я намерят.

Родик беше опитен полицай. Знаеше, че местните са понякога доста наивни, и част от занаята му бе да запознава отговорните лица с реалната ситуация.

- Началник Прат, спирате търсенето. Гората е огромна, вече нищо не се вижда. Нощното претърсване е напълно излишно. В най-добрия случай утре ще трябва да започнете отначало. В най-лошия ще изгубите някое ченге в тази гигантска гора и ще се наложи и него да търсите. И без това имате достатъчно грижи.

- Но трябва да я намерим!

- Началник, повярвайте на опита ми - няма никакъв смисъл да прекарвате нощта навън. Ако малката е жива, дори да е ранена, ще я намерим утре.

През това време сред населението на Орора цареше силно вълнение. Полицейският кордон трудно удържаше стотиците зяпачи, които се трупаха пред къщата на Келерганови. Всички искаха да знаят какво се е случило. Когато се върна на мястото, началникът Прат бе принуден да потвърди слуховете - Дебора Купър беше мъртва, Нола - изчезнала. Сред тълпата се разнесоха викове на ужас - майките прибраха децата си по къщите и се барикадираха вътре, докато бащите вадеха старите си пушки и се организираха в граждански милиции, за да наблюдават кварталите. Задачата на началника Прат се усложняваше - не трябваше да се допуска градът да изпадне в паника. Полицейски патрули обикаляха непрекъснато по улиците, за да успокояват населението, а ченгетата от щатската полиция минаваха от врата на врата, за да събират свидетелствата на съседите от Теръс Авеню.

*

23 часът

В заседателната зала на полицията в Орора началникът Прат и капитан Родик обобщиха положението. Първите данни от разследването сочеха, че няма следи от влизане с взлом, нито от битка в стаята ма Нола. Само прозорецът бе широко отворен.

- Малката взела ли е някакъв багаж? - попита Родик.

- Не. Нито дрехи, нито пари. Касичката й е непокътната, вътре има сто и двайсет долара.

- Вони на отвличане.

- А никой от съседите не е забелязал каквото и да било.

- Нищо чудно. Някой е убедил момичето да тръгне с него.

- През прозореца?

- Може би. Или не. Август е, всички държат прозорците си отворени. Може да е излязла да се разходи и да е попаднала на неподходящия човек.

- Изглежда, че един свидетел, някой си Грегъри Старк, е заявил, че е чул викове у Келерганови, докато е разхождал кучето си. Било около седемнайсет часът, но не е сигурен.

- Как така не е сигурен? - реагира Родик.

- Казал, че у Келерганови дънела музика.

Родик изруга.

- Нито улика, нито следа. Сякаш имаме работа с призрак. Знаем само, че са забелязали момичето окървавено, уплашено и викащо за помощ.

- Според вас какво трябва да се направи сега? - попита Прат.

- Повярвайте ми, направили сте каквото сте могли за тази вечер. Време е да продължите нататък. Изпратете всички да си починат, запазете обаче пътните заграждения и постовете. Подгответе план за претърсване на гората, утре призори издирванията трябва да се подновят. Само вие можете да ги ръководите, познавате гората като петте си пръста. Изпратете и съобщения до всички полицейски управления, опитайте се да дадете повече подробности за Нола. Украшение, което носи, физическа отлика, която би позволила на свидетелите да я идентифицират. Ще предам данните на ФБР, на съседните щатски полиции и на граничната полиция. За утре ще поискам хеликоптер и кучета. Поспете малко, ако можете. И се молете. Обичам занаята си, началник, но отвличанията на деца ми идват в повече.

През цялата нощ из града сновяха полицейски коли, а зяпачите ма Теръс Авеню така и не се разпръснаха. Някои искаха да отидат в гората. Други се представяха в полицейското управление и настояваха да ги включат в претърсването. Паниката постепенно обхващаше жителите на града.

*

Неделя, 31 август 1975 г.

Леден дъжд заваля в областта, от океана нахлу гъста мъгла. В пет часа сутринта, близо до къщата на Дебора Купър, застанали под огромна, набързо опъната палатка, началникът Прат и капитан Родик даваха заповеди на първите групи от полицаи и доброволци. Върху една карта разделиха гората на сектори и определиха екип за всеки сектор. За момента се бяха отказали от хеликоптера заради лошата видимост.

В седем часа сутринта Хари се събуди в стая № 8 на Сий Сайд Мотел. Бе спал облечен. Радиото продължаваше да работи, течаха новините. Обща тревога в Орора след изчезването снощи, около деветнайсет часа, на петнайсетгодишно момиче, Нола Келерган. Полицията издирва всяко лице, способно да предостави някаква информация... В момента на изчезването й Нола Келерган е носела червена рокля...

Нола! Бяха заспали и забравили да тръгнат. Скочи от леглото и я извика. За част от секундата му се стори, че е в стаята с него. После си спомни, че не беше дошла на срещата. Защо го бе изоставила? Защо не беше тук? По радиото говореха, че е изчезнала, значи, беше избягала от къщи, както се бяха уговорили. Но защо без него? Нещо може би й беше попречило. Може би се бе укрила в Гуз Коув. Бягството им придобиваше драматичен обрат.

Все още не осъзнавайки сериозността на положението, Хари хвърли цветята и бързо излезе от стаята, без да се среши и без да си сложи вратовръзката. Натовари куфарите в колата и потегли с пълна газ към Гуз Коув. След две мили попадна на внушителен полицейски патрул. Началникът Гарет Прат бе дошъл на инспекция с пушка помпа в ръка. Всички бяха нащрек. Прат разпозна колата на Хари сред опашката от автомобили и се приближи до него.

- Началник - каза Хари през отворения прозорец, - току-що чух по радиото за Нола. - Какво става?

- Гадост, гадост - отвърна Прат.

- Но какво се е случило?

- Никой не знае. Изчезнала е от дома си. Забелязана е снощи близо до Сайд Крийк Лейн и оттогава няма и следа от нея. Цялата област е блокирана, гората се претърсва.

Хари усети, че сърцето му спира да бие. Сайд Крийк Лейн беше в посока към мотела. Да не би да се е наранила по пътя за срещата им? Да не се е уплашила, когато са я видели на Сайд Крийк Лейн, че полицията ще я проследи до мотела и ще ги хване заедно? Къде тогава се е скрила?

Началникът забеляза разтревоженото изражение на Хари и пълния му с куфари багажник.

- От пътуване ли се прибирате? - попита той.

Хари реши, че е добре да поддържа уговорената с Нола версия.

- Бях в Бостън. За книгата ми.

- Бостън? - учуди се Прат. - Но вие идвате от север.

- Знам - измънка Хари. - Прескочих до Конкорд.

Началникът го изгледа подозрително. Хари караше черен шевролет „Моите Карло“. Нареди му да изключи мотора.

- Проблем ли има? - попита Хари.

- Издирваме кола като вашата, която може би е замесена в случая.

- „Монте Карло“?

- Да.

Двама полицаи обискираха колата. Не откриха нищо подозрително и началникът Прат разреши на Хари да продължи пътя си. Каза му само: „Ще ви помоля да не напускате областта. Рутинна предпазна мярка, разбира се“. В колата радиото продължаваше да повтаря описанието на Нола. Младо момиче, бяла, висока метър и петдесет и осем, тегло петдесет килограма, дълги руси коси, зелени очи, облечена в червена рокля, носи златен пандантив с изписано на него името й НОЛА.

Не беше в Гуз Коув. Нито на плажа, нито на терасата, нито вътре. Никъде. Викаше я и не се интересуваше, че може да го чуят. Като луд обикаляше по плажа. Потърси писмо, бележка. Нямаше. Започна да го обзема паника. Защо бе избягала и не бе дошла при него?

Не знаеше какво да прави и отиде в „Кларкс“. Там научи, че Дебора Купър е видяла Нола окървавена, преди самата тя да бъде застреляна. Не можеше да повярва. Какво се бе случило? Защо бе приел да дойде сама? Можеха да се срещнат в Орора. Тръгна из града и стигна до къщата на Келерганови, която бе оградена от полицейски коли, присъедини се към зяпачите и се вслуша в разговорите им, за да разбере нещо повече. В късната сутрин се върна в Гуз Коув, настани се на терасата с бинокъл в ръка и трохи за чайките. Зачака. Загубила се е, ще се върне. Ще се върне, със сигурност. Огледа плажа с бинокъла. И пак зачака. Докато не се стъмни.

13.

Бурята

- Опасното на книгите, драги ми Маркъс, е, че понякога губите контрол над тях. Да издаваш, означава, че това, което си написал в пълна самота, внезапно ти се изплъзва от ръцете и се изгубва в публичното пространство. Това е момент на голяма опасност - трябва да владееш ситуацията по всяко време. Да изгубиш контрол над книгата си, е истинска катастрофа.

Откъси ОТ СТАТИИ В ГОЛЕМИТЕ ВСЕКИДНЕВНИЦИ

НА ИЗТОЧНИЯ БРЯГ

10 юли 2008 г.

„

Ню Йорк Таймс “

Маркъс Голдман се готви да повдигне

булото над случая „Хари Куебърт“

От няколко дни из културните среди се разнасяше слухът, че писателят Маркъс Голдман пише книга за Хари Куебърт. Слухът се потвърди, след като вчера сутринта в редакциите на много всекидневници пристигнаха откъси от въпросната творба. В книгата се разказва за подробното разследване, предприето от Маркъс Голдман с цел да хвърли светлина върху събитията от лятото на 1975 година, довели до убийството на Нола Келерган, изчезнала на 30 август 1975-а и намерена заровена в градината на Хари Куебърт в Орора на 12 юни 2008-а.

Правата са откупени за един милион долара от могъщата нюйоркска издателска фирма „Шмид и Хансън“. Нейният директор Рой Барнаски, който не направи никакъв коментар, посочи все пак, че излизането на книгата е предвидено за тази есен, а заглавието ще бъде „Случаят „Хари Куебърт“.

„

Конкорд Хералд "

Разкритията на Маркъс Голдман

...Голдман, много близък на Хари Куебърт, чийто студент е бил в университета, разказва за скорошните събития в Орора така, както ги е видял отвътре. Повествованието започва с откритието, че Куебърт и младата Нола Келерган, тогава на петнайсет години, са имали връзка.

През пролетта на 2008-а, около година след като бях станал новата звезда на американската литература, се случи събитие, което реших да заровя дълбоко в паметта си - открих, че преподавателят ми от университета Хари Куебърт, на шейсет и седем години, един от най-уважаваните писатели в страната, бе поддържал връзка с петнайсетгодишно момиче по времето, когато самият той е бил на трийсет и четири. Това бе станало през лятото на 1975-а.

„Вашингтон Поуст”

Бомбата на Маркъс Голдман

...Докато разследва, Голдман прави откритие след откритие. Той разказва по-специално, че Нола Келерган е била малтретирано момиче, подлагано на псевдоудавяния и системни побои. Приятелството и близостта с Хари Куебърт са й носели стабилност, каквато нямала дотогава и която й позволявала да мечтае за по-добър живот...

„Бостън Глоуб“

Интимният живот на младата Нола Келерган

Маркъс Голдман е открил данни, останали досега неизвестни на пресата.

Нола е била сексуален обект на Е. С., могъщ бизнесмен от Конкорд, който изпращал доверения си човек да му я води като прясно месо. Полужена, полудете, оставена на милостта на фантазиите на мъжете в Орора, тя се превръща в плячка и на шефа на местната полиция, който я принуждавал да прави орална любов. Същият шеф на полицията, комуто ще бъде възложено да разследва изчезването й...

И ето че изгубих контрол над книга, която дори още не съществуваше.

Рано сутринта в четвъртък, 10 юли, открих сензационните заглавия в пресата на първа страница във всички национални всекидневници бяха публикували части от написаното от мен, но откъснати от контекста. Хипотезите ми се бяха превърнали в отвратителни твърдения, предположенията ми в проверени факти и размислите ми в позорни морални оценки. Бяха раздробили текста ми, опустошили идеите ми, насилили мисълта ми. Бяха убили Голдман, писателя в ремисия, който мъчително се опитваше да преоткрие пътя към книгите.

С пробуждането на Орора вълнението обхващаше жителите му. Смаяни, хората четяха и препрочитаха статиите във вестниците. Телефонът в къщата не спираше да звъни, някои недоволни граждани звъняха на вратата ми, за да ми искат обяснения. Имах избор - да застана лице в лице с тях или да се укрия. Реших да не се крия. В десет часа изгълтах две двойни уискита и отидох в „Кларкс“.

Докато минавах през остъклената врата на заведението, усещах погледите на клиентите да се забиват в мен като ками. Настаних се на маса 17 с разтуптяно сърце и Джени, бясна, се спусна към мен, за да ми каже, че съм най-големият боклук. Помислих, че ще ми запрати кафеника в лицето.

- Значи, така - избухна тя. - Дошъл си да печелиш мангизи на наш гръб. Да пишеш мръсотии за нас.

Очите й бяха пълни със сълзи. Опитах се да успокоя топката.

- Джени, знаеш, че това не е вярно. Тези откъси не трябваше да бъдат публикувани.

Но ти си написал тези ужасии, нали?

- Откъснати от контекста им, фразите наистина звучат ужасно...

- Написал си тези думи, нали?

- Да, но...

- Няма но, Маркъс!

- Уверявам те, че не исках да навредя на когото и да било...

- Да навредиш? Да ти цитирам ли шедьовъра? (Тя разгърна един вестник.) Гледай тук, написано е черно на бяло: Джени Куплн, сервитьорката в „Кларкс“, се бе влюбила в Хари от първия ден... Така ли ме определяш? Като сервитьорката, мърлявото слугинче, на което му текат лигите, като мисли за Хари?

- Знаеш, че не е така.

- Но е написано, за бога! Написано е във вестниците на цялата проклета страна! Всички ще го прочетат! Приятелите ми, семейството ми, съпругът ми!

Джени крещеше. Клиентите наблюдаваха сцената мълчаливо. За да успокоя обстановката, предпочетох да си тръгна и отидох в библиотеката с надеждата да намеря у Ърни Пинкас съюзник, способен да разбере катастрофата, до която водят зле употребените думи. Но и той нямаше особено желание да общува с мен.

- Я гледай, ето го великия Голдман - каза, като ме видя. - Дошъл си да търсиш други страхотии за този град?

- Ужасен съм от всичко това, Ърни.

- Ужасен, а? Престани с този театър. Всички говорят за книгата ти. Вестниците, интернет, телевизията, навсякъде говорят за теб! Би трябвало да си доволен. Във всеки случай, надявам се, че добре си се възползвал от информацията, която ти дадох. Маркъс Голдман, всемогъщият бог на Орора, Маркъс, който идва тук и ми казва: Искам да знам това, искам да знам онова. Без дори да ми каже благодаря, сякаш всичко е съвсем нормално, сякаш съм на служба у великия писател Маркъс Голдман. Знаеш ли какво правих този уикенд? На седемдесет и пет години съм и всяка втора неделя ходя да спечеля някой долар в супера в Монтбъри. Прибирам количките от паркинга и ги избутвам до входа на магазина. Знам, че не е много славно, че не съм голяма звезда като теб, но имам право на мъничко уважение, не смяташ ли?

- Съжалявам, не знаех.

- Съжаляваш? Изобщо не съжаляваш! А не знаеш, защото никога не си се интересувал, Марк. Никога от никого не си се интересувал в Орора. За теб от значение е само славата. Но славата си има последствия!

- Искрено съжалявам, Ърни. Хайде да отидем да обядваме заедно, искаш ли?

- Не искам да обядвам! Искам да ме оставиш на мира! Имам да подреждам книги. Книгите са важни. Ти не си нищо.

Прибрах се на завет в Гуз Коув, уплашен до смърт. Маркъс Голдман, доведеният син на Орора, бе предал, без да иска, своето семейство. Обадих се на Дъглас и го помолих да пусне опровержение.

- Опровержение на кое? Вестниците само са цитирали това, което си написал. И без туй щеше да излезе след два месеца.

- Вестниците всичко са изопачили! Нищо от публикуваното не съответства на книгата ми!

- Хайде, Марк. Не прави от мухата слон. Съсредоточи се върху текста си, само това е от значение. Нямаш много време. Спомняш ли си, че преди три дни се видяхме в Бостън и ти подписа договор за един милион долара, за да напишеш книга за седем седмици?

- Знам! Знам! Но това не означава, че книгата трябва да е някакъв парцал!

- Книга, написана за няколко седмици, е книга, написана за няколко седмици.

- За толкова време Хари е написал „Произходът на злото“.

- Хари си е Хари, ако разбираш какво искам да кажа.

- Не, не разбирам.

- Той е много голям писател.

- Благодаря! Много благодаря! А аз какъв съм?

- Знаеш, че не това имах предвид. Ти си... да кажем, модерен писател. Харесваш се, защото си млад и динамичен. И моден. Ти си моден писател. Ето това е. Хората не очакват от теб да получиш „Пулицър“, харесват книгите ти, защото си актуален, защото ги развличаш и това е много добре.

- Значи, това мислиш за мен? Че съм писател, който развлича?

- Не изопачавай думите ми, Марк. Но би трябвало да си наясно, че читателите ти имат слабост към теб, защото си... Хубаво момче.

- Хубаво момче? Става още по-лошо!

- Добре де, Марк, разбираш какво искам да кажа! Ти имаш изграден определен образ. Както ти казах, актуален си и всички те харесват. Ти си едновременно добър приятел, тайнствен любовник, идеален зет... Точно затова „Случаят „Хари Куебърт“ ще пожъне огромен успех. Страхотно е - книгата още не съществува, а хората вече се бият за нея. През цялата си кариера не съм виждал подобно нещо.

- „Случаят „Хари Куебърт“?

- Това е заглавието на книгата.

- Как така заглавието на книгата?

- Ти самият си го написал на онези страници.

- То беше работно заглавие. Уточнил съм го най-отгоре: ра-бот-но. Знаеш ли, това е прилагателно, което означава, че нещо не е окончателно.

- Барнаски не ти ли каза? В Отдела по маркетинг прецениха, че това е идеалното заглавие. Снощи го решиха. Имаше извънредно събрание заради изтичането на информация. Решиха, че е най-добре да го използват като реклама, и лансираха кампанията за книгата тази сутрин. Мислех, че знаеш. Влез да видиш в интернет.

- Мислел си, че знам? Но мамка му, Дъг! Ти си моят агент! Ти не трябва да мислиш, а да действаш! Трябва да се увериш, че съм в течение на всичко, което става около книгата ми, за бога!

Затворих телефона бесен и се хвърлих към компютъра си. Първата страница на сайта на „Шмид и Хансън“ беше посветена на книгата ми. Имаше голяма моя цветна снимка и черно-бели изгледи от Орора, които илюстрираха следния текст:

Случаят „Хари Куебърт“

Разказът на Маркъс Голдман за изчезването

на Нола Келерган По книжарниците тази есен

Поръчайте го отсега!

В тринайсет часа същия ден трябваше да се състои заседанието в кабинета на прокурора, на което щяха да бъдат обявени резултатите от графологичната експертиза. Журналистите бяха завзели стълбите на съдебната палата в Конкорд, докато по телевизионните канали, които отразяваха събитието в преки предавания, коментаторите представяха като свои разкритията, публикувани във вестниците. Говореше се за евентуално прекратяване на съдебното преследване. Скандалът беше доста сочен.

Час преди заседанието телефонирах на Рот, за да му кажа, че няма да отида в съда.

- Криете ли се, Маркъс? - подкачи ме той. - Хайде, не се правете на прекален светец. От тази книга ще спечелят всички. Тя ще оневини Хари, ще затвърди кариерата ви и ще даде силен тласък на моята -вече няма да съм Рот от Конкорд, ще бъда Рот, за когото се говори във вашия бестселър! Книгата идва тъкмо навреме. Особено за вас всъщност. Колко време мина, две години, откакто не сте публикували?

- Млъкнете, Рот! Не знаете за какво говорите!

- А вие, Маркъс, престанете с този театър! Книгата ви ще направи сензация и вие много добре знаете това! Цялата страна ще разбере защо Хари е извратен тип. Липсваше ви вдъхновение, не знаехте какво да пишете и ето че пишете книга с гарантиран успех.

- Онези страници не трябваше да стигат до пресата.

- Но вие сте написали онези страници. Не се безпокойте, имам намерение да изкарам Хари от затвора още днес. Благодарение на вас, разбира се. Предполагам, че съдията чете вестници, така че няма да ми е трудно да го убедя, че Нола сама си го е търсела.

Извиках:

- Не правете това, Рот!

- Защо не?

- Защото тя не е била такава. И той я е обичал! Обичал я е!

Но Рот беше затворил. Малко по-късно го видях на екрана на телевизора победоносно да се качва по стълбите на съдебната палата, широко усмихнат. Журналистите протягаха микрофоните си и го питаха дали написаното във вестниците е истина, наистина ли Нола Келерган е имала връзки с всички мъже в града и дали разследването започва отначало. Рот весело отговаряше утвърдително на всички въпроси, които му задаваха.

Заседанието завърши с освобождаването на Хари. То продължи едва двайсет минути, по време на които вследствие на изнесеното от съдията целият случай се спихна като спукан балон. Главното доказателство, ръкописът, губеше своята правдоподобност, след като се установи, че думите Сбогом, любима моя Нола не са написани от ръката на Хари. Другите елементи бяха пометени като сламки: обвиненията на Тамара Куин не бяха подкрепени от никакво материално доказателство, черният шевролет „Монте Карло“ по онова време дори не бе обсъждан. Разследването приличаше на огромна измама и съдията реши, че поради новопоявилите се данни ще разреши освобождаването на Хари Куебърт под гаранция от половин милион долара. Вратата към окончателното прекратяване на разследването бе отворена.

Този зрелищен обрат предизвика истерия сред журналистите. Взеха да се питат дали прокурорът не беше искал да си направи монументална реклама, арестувайки Хари и хвърляйки го като храна па общественото мнение. След това пред съдебната палата дефилираха страните - първо Рот, който ликуваше и заяви, че още утре, щом събере гаранцията, Хари ще бъде свободен човек, после мина прокурорът, който се опита, неуспешно, да обясни логиката на разследването си.

Когато ми писна да гледам този балет на правосъдието на малкия екран, отидох да потичам. Имах нужда да стигна надалече, да изпробвам тялото си. Имах нужда да се почувствам жив. Тичах до езерцето в Монтбъри, гъмжащо от деца и семейства. На връщане, бях съвсем близо до Гуз Коув, ме задмина кола на пожарната команда, следвана от още една и от полицейска кола. Тогава видях гъстия и лютив дим, който се стелеше над боровете, и веднага разбрах: къщата гореше. 1 юдпалвачът бе дошъл да изпълни заплахите си.

Тичах, както никога не бях тичал, бързах да спася писателската къща, която толкова бях обикнал. Пожарникарите вече действаха, но огромните пламъци поглъщаха фасадата. Всичко гореше. На няколко десетки метра от пожара, покрай пътя, един полицай наблюдаваше отблизо колата ми, върху която бе изписано с червена боя Гори, Голдман. Гори.

*

В десет часа на другата сутрин опожарената къща още димеше, беше почти напълно разрушена. Експертите от щатската полиция се суетяха из развалините, докато пожарникарският екип проверяваше дали огнището няма да се активира отново. Ако се съди по силата на пламъците, под стъкления навес бе излят бензин или сходно вещество, така че пожарът незабавно се бе разпространил. Терасата и дневната бяха опустошени, както и кухнята. Първият етаж бе сравнително пощаден от огъня, но пушекът и главно използваната от пожарникарите вода бяха нанесли непоправими щети.

Приличах на призрак. Бях все още в спортен екип, седях на тревата и съзерцавах развалините. Бях прекарал нощта пред къщата. В краката ми се валяше запазен сак, който пожарникарите бяха измъкнали от стаята ми. Вътре имаше малко дрехи и компютъра ми.

Чух да пристига кола, чух и че зяпачите зад мен се разшумяха. Беше Хари. Току-що го бяха освободили. Бях предупредил Рот и знаех, че го е информирал за драмата. Направи няколко крачки към мен, мълчаливо, после седна на тревата и попита:

- Какво ви прихвана, Маркъс?

- Не знам какво да ви кажа, Хари.

- Не казвайте нищо. Погледнете какво сте направили. Няма нужда от думи.

- Хари, аз...

Той забеляза написаното на капака на моя рейндж роувър.

- Колата ви засегната ли е?

- Не.

- Толкова по-добре. Защото сега ще се качите в колата си и ще се разкарате от тук.

- Хари...

- Тя ме обичаше, Маркъс! Обичаше ме! И аз я обичах така, както не съм обичал никога след това. Защо е трябвало да пишете онези ужасии, а? Знаете ли какъв ви е проблемът? Никога не сте обичали! Никога! Искате да пишете любовни романи, но не разбирате от любов! Сега настоявам да си тръгнете от тук. Довиждане.

- Никога не съм описвал, нито съм си представял Нола такава, каквато е представена във вестниците. Откраднали са смисъла на думите ми, Хари!

- Но защо трябваше да позволявате на Барнаски да изпрати този парцал на цялата национална преса?

- Беше кражба!

Той се изсмя цинично.

- Кражба? Не ми казвайте, че сте толкова наивен, та да вярвате на приказките на Барнаски! Мога да ви уверя, че той лично е копирал и разпратил проклетите ви страници из цялата страна.

- Какво? Но...

Хари ме прекъсна.

- Маркъс, мисля, че бих предпочел никога да не съм ви срещал. Тръгвайте си сега. Намирате се на моята собственост и не сте добре дошли.

Настъпи дълго мълчание. Пожарникарите и полицаите ни гледаха. Вдигнах сака си, качих се в колата си и потеглих. И незабавно телефонирах на Барнаски.

- Радвам се да ви чуя, Голдман - каза ми той. - Току-що научих за къщата на Куебърт. По всички информационни канали предават за това. Доволен съм, че сте добре. Не мога да говоря дълго, имам среща с ръководството на „Уорнър Брадърс“ - сценаристите вече са готови да пишат сценария на „Случаят“ по първите ви страници. Очаровани са. Мисля, че за правата можем да получим една торба злато.

Прекъснах го.

- Няма да има книга, Рой.

- Какви ги разправяте?

- Вие бяхте, нали? Вие сте разпратили страниците на вестниците! Всичко провалихте!

- Отмятате се, а, Голдман? Или се правите на примадона, което никак не ми харесва! Изигравате големия си детективски театър и после внезапно ви хрумва да зарежете всичко. Знаете ли какво, ще го отдам на изтощителната нощ, която сте прекарали, и ще забравя това обаждане. Нямало да има книга... Ама за кого се вземате, Голдман?

- За истински писател. Да пишеш, означава да си свободен.

Той се насили да се засмее.

- Откъде ги измисляте тези глупости? Вие сте роб на кариерата си, на идеите си, на успехите си. Роб сте на участта си. Да пишеш, означава да си зависим. От тези, които ви четат или не ви четат. Свободата е абсолютна глупост. Никой не е свободен. В ръцете си държа част от вашата свобода, така както акционерите на компанията държат част от моята в своите ръце. Така е устроен светът, Голдман. Никой не е свободен. Познавате ли много истински щастливи хора? (Тъй като не отговорих, той продължи.) Знаете ли, свободата е интересно понятие. Познавах един трейдър на Уол Стрийт, от гипа на златните момчета, на които им върви по мед и масло. Един ден въпросният трейдър пожела да бъде свободен човек. Видял филм за Аляска по телевизията, който му подействал като шок. Решил да стане ловец, свободен и щастлив, да живее на хляб и вода. Заряза всичко и замина за Южна Аляска, някъде към остров Врангел. Е, представете си, този тип, който винаги бе преуспявал в живота, и този път успя. Наистина се превърна в свободен човек. Без връзки, без семейство, без дом - само няколко кучета и палатка. Той беше единственият истински свободен човек, когото съм познавал.

- Беше?

- Беше. Три месеца беше много свободен, от юни до октомври. После през зимата умря от студ, след като в отчаянието си изял всичките си кучета. Никой не е свободен, Голдман, дори ловците в Аляска. Особено в Америка, където добрите американци зависят от системата, инуитите зависят от правителствената помощ и от алкохола, а индианците са свободни, но са затворени в зоопаркове за хора, наречени резервати, където са осъдени да танцуват за туристите вечния си жалък танц на дъжда. Никой не е свободен, момчето ми. Затворници сме на другите и на себе си.

Докато Барнаски говореше, внезапно чух вой на сирена - преследваше ме полицейска кола без обозначителни знаци. Затворих и паркирах на банкета, като помислих, че ме спират, понеже говоря по телефона, докато карам. Но от полицейската кола излезе сержант Гахалоуд. Той се приближи до прозореца ми и рече:

- Не ми казвайте, че се прибирате в Ню Йорк, писателче.

- Защо смятате така?

- Защото пътят води натам.

- Карах, без да мисля.

- Хм. Инстинкт за самосъхранение?

- Ако знаехте колко сте прав! Как ме открихте?

- В случай че не сте забелязали, името ви е изписано в червено на капака на колата. Не е сега моментът да се прибирате у дома, писателче.

- Къщата на Хари изгоря.

- Знам. Затова съм тук. Не можете да се приберете в Ню Йорк.

- Защо?

- Защото сте смел човек. Защото през цялата си кариера не съм срещал по-упорит човек от вас.

- Съсипали са книгата ми.

- Но вие още не сте Д написали тази книга! Съдбата ви е във вашите ръце. Все още можете всичко да направите! Вие сте творец! Така че хващайте се на работа и напишете шедьовър! Вие сте борец, писателче. Вие сте борец и имате да пишете книга. Имате да казвате толкова неща! Освен това, ако ми разрешите, заради вас затънах в лайна до гуша. Прокурорът го е закъсал и аз заедно с него. Аз му казах, че трябва бързо да арестува Хари. Мислех, че трийсет и три години след събитията един изненадващ арест ще го размаже. Издъних се като същински новак. После цъфнахте вие с лачените си обувки, които струват моя едномесечна заплата. Няма сега тук край пътя да ви се обяснявам в любов, но... Не си отивайте. Трябва да довършим разследването.

- Нямам къде да спя. Къщата изгоря.

- Сложили сте си един милион долара в джоба. Пише го във вестника. Наемете си апартамент в някой хотел в Конкорд. Ще обядвам за ваша сметка. Умирам от глад. Хайде, писателче. Имаме много работа.

През следващата седмица не стъпих в Орора. Настаних се в апартамент в „Риджънтс“ в центъра на Конкорд, където прекарвах дните си в работа по разследването и по книгата. Получавах вести от Хари чрез Рот, от когото научих, че приятелят ми е взел стая № 8 в Сий Сайд Мотел. Рот ми каза, че Хари не иска да ме вижда, тъй като съм омърсил името на Нола. После добави:

- Всъщност защо трябваше да разправяте на цялата преса, че Нола е била малка курва?

Опитах се да се защитя.

- Нищо подобно не съм разказвал! Бях написал няколко страници, които дадох на оня тъпанар Рой Барнаски, който искаше да се увери, че работата ми напредва. А той ги разпространи по вестниците, уж че били откраднати.

- Щом казвате...

- Но да му се не види, това е истината!

- Във всеки случай шапка ви свалям. Дори аз не бих се справил по-добре.

- Какво искате да кажете?

- Да изкарате жертвата виновна... Няма по-сигурен начин да се срине обвинението.

- Хари беше освободен заради графологичната експертиза. Знаете го не по-зле от мен.

- Да бе. Както ви казах, Маркъс, съдиите също са човешки същества. Първото нещо, което правят, докато си пият кафето, е да прегледат вестниците.

Рот, който беше прекалено земен, но не антипатичен, опита все пак да ме успокои, като ми обясни, че Хари сигурно е много разстроен от загубата на Гуз Коув и че щом полицията залови подпалвача, ще се почувства по-добре. По този въпрос разследващите разполагали със сериозна следа - на другия ден след пожара, след внимателен оглед на околностите на къщата намерили на плажа бидон от бензин, скрит в храстите, от който свалили отпечатък. За съжаление, нямали аналогичен в полицейските досиета и Гахалоуд смяташе, че ако не откриеха нищо друго, щеше да е трудно да се уличи виновникът. Според него ставаше дума за почтен гражданин с чисто минало, който повече нямало да се прояви. Все пак мислеше, че би могло да се ограничи кръгът на заподозрените до местните хора, може би човек от Орора, който, след като извършил деянието си посред бял ден, побързал да се отърве от уличаващото го доказателство, да не би евентуално да го разпознае някой съгражданин.

Имах шест седмици, за да осъществя обрат в събитията и да направя от книгата си добра книга. Време беше да се преборя и да се превърна в писателя, който исках да бъда. Посвещавах се на творбата си сутрин, следобед работех по случая с Гахалоуд, който бе направил от апартамента ми свой втори кабинет и използваше хотелските грумове да му пренасят кашони със свидетелски показания, доклади, изрезки от вестници, снимки и архивни материали.

Подхванахме разследването от самото начало. Препрочетохме полицейските доклади, проучихме показанията на всички свидетели от онова време. Начертахме карта на Орора и околностите, изчислихме всички разстояния от къщата на Келерганови до Гуз Коув, от Гуз Коув до Сайд Крийк Лейн. Гахалоуд отиде на място да провери колко време е необходимо, за да се изминат пеш и с кола, провери дори след колко време е реагирала местната полиция, оказа се, че го е направила много бързо.

- Трудно може да се оспори работата на началника Прат - каза ми той. - Разследването е било извършено изключително професионално.

- Колкото до Хари, знаем, че думите върху ръкописа не са написани от него - отбелязах аз. - Но защо убиецът би заровил Нола в Гуз Коув?

- Без съмнение, за да е спокоен - предположи Гахалоуд. - Казахте ми, че Хари разправял на всички, че ще отсъства от Орора известно време.

-Точно така. Значи, според вас убиецът е знаел, че Хари не е вкъщи?

- Възможно е. Но признайте, че има нещо доста изненадващо. Като се е върнал, Хари не е забелязал, че близо до къщата му са копали дупка.

- Не е бил в нормалното си състояние - казах. - Бил е неспокоен, отчаян. През цялото време е чакал Нола. Имало е защо да не забележи малко прясна пръст, особено в Гуз Коув. Там, щом позавали, теренът се разкалва.

- Да речем, че сте прав. Значи, убиецът знае, че никой няма да го . безпокои, докато копае. А ако някога намерят трупа, кого ще обвинят?

- Хари.

- Бинго, писателче!

- Но тогава защо е написал Сбогом, любима моя Нола?

- Това е въпрос за един милион долара, писателче. Особено за вас, ако мога да си позволя тази забележка.

Главният ни проблем беше, че следите ни сочеха във всички посоки. Няколко важни въпроса оставаха без отговор и Гахалоуд ги написа на огромни листове хартия.

-

Елайджа Стърн

Защо плаща на Нола, за да я рисуват?

Какъв мотив може да има, за да я убие?

- Лутър Кейлъб

Защо рисува Нола? Защо броди около Орора?

Какъв мотив може да има, за да убие Нола?

- Дейвид и Луиза Келерган

Дали са пребивали от бой дъщеря си?

Защо са крили опита й за самоубийство и

бягството й на Мартас Винярд?

-

Хари Куебърт

Виновен?

-

Началникът Гарет Прат

Защо Нола е имала връзка с него?

Мотив: дали не го е заплашила, че ще проговори?

- Тамара Куин твърди, че листът, който е

откраднала от Хари, е изчезнал. Кой го е взел от

офиса в „Кларкс“?

- Кой е написал анонимните писма до Хари? Кой

знае от трийсет и три години и никога нищо не е

казал?

- Кой подпали Гуз Коув? Кой няма интерес разследването

да бъде доведено докрай?

Вечерта, когато закарфичи на стената на апартамента ми тези листове, Гахалоуд изпусна пълна с отчаяние въздишка.

- Уж напредваме, а нещата стават все по-неясни - каза той. - Мисля, че има някакъв централен елемент, който свързва помежду им хората и събитията. Това е ключът към разследването! Открием ли връзката, ще хванем виновния.

Той се отпусна в едно кресло. Беше деветнайсет часът и вече не му стигаше енергията да размишлява. Като всички предишни дни но същото време аз се готвех да тръгвам, за да продължа това, което бях започнал - боксирането. Бях открил една зала на четвърт час път с кола и смятах да се завърна на ринга. Ходех всяка вечер, откакто се бях настанил в „Риджънтс“, след като портиерът на хотела ми препоръча клуба, в който самият той тренираше.

- Къде отивате? - попита Гахалоуд.

- Да се боксирам. Искате ли да дойдете?

- Как не.

Нахвърлях екипа си в един сак и му казах:

- Стойте колкото желаете, сержант. Само затръшнете вратата след себе си, като си тръгнете.

- О, не се тревожете. Имам шперц за стаята. Наистина ли ще се боксирате?

- Да.

Той се поколеба, после, докато излизах, го чух да ме вика.

- Почакате, писателче, все пак ще дойда с вас.

Кое ви накара да си промените решението?

Изкушението да ви напердаша. Защо толкова обичате бокса, писателче?

- Това е дълга история, сержант.

В четвъртък, 17 юли, посетихме Нийл Родик, полицейският капитан, който заедно с Прат бе ръководил разследването през 1975-а. Сега беше на осемдесет и пет години, движеше се с инвалидна количка и живееше в старчески дом на брега на океана. Все още помнеше зловещото търсене на Нола. Казваше, че това е бил случаят на живота му.

- Онова изчезнало момиче... Беше истинско безумие - възкликна той. - Една жена я бе видяла да излиза от гората, цялата в кръв. Докато дойде полицията, момичето изчезва завинаги. За мен най-любопитното в тази история е музиката, която слушаше пастор Келерган. Това винаги ме е интригувало. И винаги съм се чудел как е могъл да не забележи, че дъщеря му е отвлечена.

Значи, според вас е било отвличане? - попита Гахалоуд.

- Трудно е да се каже. Нямахме доказателства. Дали е могло малката да е отишла да се поразходи и някакъв маниак да я е качил в камионетката си? Да, разбира се.

- А дали случайно не си спомняте какво беше времето, когато я търсехте?

- Метеорологичните условия не бяха благоприятни, валеше, имаше гъста мъгла. Защо ми задавате този въпрос?

- За да разбера дали може Хари Куебърт да не е забелязал, че са копали в градината му.

- Не е невъзможно. Парцелът му е огромен. Имате ли градина, сержант?

- Да.

- Голяма?

- Малка.

- Смятате ли за възможно някой да изкопае сравнително малка дупка, докато ви няма, и да не я забележите, като се приберете?

Възможно е наистина.

На връщане към Конкорд Гахалоуд ме попита какво мисля за това.

- За мен ръкописът доказва, че Нола не е била отвлечена от дома си. Тръгнала е към Хари. Имали са среща в мотела и тя тайничко се е измъкнала, като е взела със себе си единственото важно за нея нещо книгата на Хари. Била е отвлечена по пътя.

Гахалоуд се поусмихна.

- Мисля, че тази идея започва да ми харесва - каза той. - Тя избягва от къщи, което обяснява защо никой нищо не е чул. Върви по път № 1 към Сий Сайд Мотел. Там някъде е отвлечена. Или я е качил някой, в когото е имала доверие. Любима моя Нола, е написал убиецът. Познавал я е. Предложил й е да я закара. После е взел да я опипва. Може би е спрял на банкета и е пъхнал ръка под полата й Тя започва да се бори, той я удря, казва й да стои мирно. Но не е заключил вратата на колата и тя успява да избяга. Иска да се скрие в гората, а кой живее близо до път № 1 и до гората на Сайд Крийк?

- Дебора Купър.

- Точно! Нападателят хуква след Нола, като оставя колата си край пътя. Дебора Купър го вижда и вика полицията. В това време той догонва Нола там, където са открити кръв и косми. Тя се защитава, той я бие жестоко. Може би дори я насилва. Ала ето че идва полицията. Полицай Дон и началникът Прат започват да претърсват гората и постепенно се приближават до тях. Тогава той повлича Нола към вътрешността на гората, но тя успява отново да избяга и да стигне до къщата на Дебора Купър, където се скрива. Дон и Прат продължават да претърсват гората. Вече са твърде далече, за да разберат какво става. Дебора Купър приема Нола в кухнята си и бърза да отиде в дневната, за да се обади в полицията. Когато се връща, нападателят е там - влязъл е в къщата, за да вземе Нола. Застрелва Купър в сърцето и отвежда Нола. Влачи я до колата, хвърля я в багажника. Тя може би е още жива, но вероятно е в безсъзнание. Загубила е твърде много кръв. В този момент среща колата на заместник-шерифа. Започва гонитба. След като успява да се измъкне от полицията, нападателят се укрива в Гуз Коув. Той знае, че мястото е пусто и че никой няма да дойде тук да го безпокои. Полицаите го търсят по-нагоре, по пътя за Монтбъри. Оставя колата в Гуз Коув с Нола вътре. Може би дори я скрива в гаража. После слиза на плажа и се връща пеш в Орора. Да, сигурен съм, че нашият човек живее в Орора - познава пътищата, познава гората, знае, че Хари го няма. Знае всичко. Прибира се вкъщи, без никой да го забележи. Взема душ, преоблича се, после, когато полицията отива в дома на Келерганови, където бащата току-що е обявил, че дъщеря му е изчезнала, се присъединява към тълпата от любопитни на Теръс Авеню. Ето защо не намерихме убиеца. Защото, докато всички го търсехме около Орора, той е бил в центъра на вълненията, в сърцето на Орора.

- Господи - казах. - Значи, е бил там?

- Да. Мисля, че през целия ден е бил там. През нощта е било достатъчно да се върне в Гуз Коув, като мине през плажа. Предполагам, че по това време Нола е била вече мъртва. Погребва я в имението, в края на гората, там, където никой няма да забележи, че пръстта е разровена. После си взема колата и прилежно я прибира в гаража си, откъдето известно време няма да я изкарва, за да не буди подозрение. Съвършеното престъпление.

Бях поразен от този разказ.

- Какъв трябва да е нашият заподозрян?

- Сам човек. Някой, който е могъл да действа, без никой да му задава въпроси и да го пита защо вече не изкарва колата си от гаража. Някой, който притежава черен шевролет „Монте Карло“.

Казах възбудено:

- Достатъчно е да разберем кой в Орора е притежавал черен шевролет по онова време и ето го нашия човек.

Гахалоуд веднага охлади ентусиазма ми.

- Прат се е сетил. Помислил е за всичко. В доклада му има списък на собствениците на шевролет в Орора и околностите. Посетил е всеки от тях и всички са имали солидни алибита. Всички освен един-Хари Куебърт.

Пак Хари. Все на Хари попадахме. Всеки допълнителен критерий, който определяхме с цел да разкрием убиеца, водеше към него.

- А Лутър Кейлъб? - попитах с надежда. - Той каква кола е имал?

Гахалоуд поклати глава.

- Син мустанг - каза.

Въздъхнах.

- Според вас, сержант, какво трябва да правим сега?

- Не сме разпитали сестрата на Кейлъб. Мисля, че е време да я посетим. Това е единствената следа, по която още не сме тръгнали.

Същата вечер, след бокса, събрах кураж и отидох в Сий Сайд Мотел. Беше около двайсет и един и трийсет. Хари седеше на пластмасов стол пред стая № 8 и се наслаждаваше на меката вечер, отпивайки от бутилка сода. Не каза нищо, като ме видя. За първи път се почувствах неудобно в негово присъствие.

- Трябваше да ви видя, Хари. Да ви кажа колко съжалявам за тази история.

Той ми направи знак да седна на стола до него.

- Сода? - предложи ми.

- С удоволствие.

- Автоматът е в края на коридора.

Усмихнах се и отидох да си взема една кока-кола лайт. Като се върнах, му казах:

Точно това ми казахте първия път, когато дойдох при вас в Гуз Коув. Бях във втори курс. Бяхте направили лимонада и ме попитахте дали искам, отговорих „да“ и ми казахте да си взема от хладилника.

- Беше хубаво време.

- Да.

- Какво се промени, Маркъс?

- Нищо. Всичко и все пак нищо. Ние всички сме се променили, снегът се е променил. Световният търговски център рухна, Америка тръгна на война. Но отношението ми към вас не се е променило. Вие си оставате моят учител. Оставате си Хари.

Това, което се промени, Маркъс, е битката между учителя и ученика.

- Ние не се бием.

Всъщност бием се. Научих ви да пишете книги и вижте какво ми причиняват книгите ви - вредят ми.

Никога не съм искал да ви навредя, Хари. Ще открием кой подпали Гуз Коув, обещавам ви.

- Но това няма да ми върне изгубените трийсет години спомени. Целият ми живот изгоря. Защо трябваше да пишете тези ужасни неща за Нола?

Не отговорих. Помълчахме известно време, после Хари, въпреки слабата светлина на аплиците, забеляза раните по ръцете ми, получени от ударите по боксовите чували, и каза:

- Ръцете ви. Да не би пак да тренирате бокс?

- Да.

- Зле насочвате ударите си. Това ви е недостатък открай време. Силно удряте, но първата става на средния ви пръст изскача напред и се протрива в момента на удара.

- Хайде да се боксираме - предложих.

- Щом искате.

Отидохме на паркинга. Нямаше никой. Съблякохме се до кръста. Гой беше много отслабнал. Загледа ме и каза:

- Красив сте, Маркъс. Оженете се, за бога! Живейте!

- Трябва да си довърша разследването.

- Да върви по дяволите разследването!

Застанахме един срещу друг и разменихме няколко удара - единият удряше, другият се отбраняваше.

- Не искате ли да узнаете кой е убил Нола? - попитах.

Той застина.

- Да не би да знаете?

- Не знам. Но следите стават по-ясни. Със сержант Гахалоуд утре ще посетим сестрата на Лутър Кейлъб. В Портланд. И имаме да разпитваме още хора в Орора.

Той въздъхна.

- Орора... Откакто съм излязъл от затвора, никого не съм виждал. Оня ден постоях малко пред разрушената къща. Един пожарникар ми каза, че мога да вляза, така че си взех някои неща и се върнах тук пеш. Оттогава не съм мърдал никъде. Рот се занимава със застраховките и с всичко, което е необходимо. Не мога повече да ходя в Орора. Не мога повече да гледам хората в очите и да им казвам, че съм обичал Нола и съм написал книга за нея. Не мога и себе си да гледам в очите. Рот спомена, че книгата ви ще се нарича „Случаят „Хари Куебърт“.

- Вярно е. В нея се разказва, че вашата книга е хубава книга. Харесвам „Произходът на злото“! Този роман ме подтикна да стана писател!

- Не казвайте това, Маркъс!

- Това е истината! Вероятно е най-хубавата книга, която ми е било дадено да прочета. Вие сте любимият ми писател!

- В името на бога, замълчете!

- Искам да напиша книга, която да защити вашата, Хари. Когато разбрах, че сте я написали за Нола, бях шокиран наистина. После я препрочетох. Прекрасна е! В нея казвате всичко! Особено накрая. Говорите за скръбта, която винаги ще изпитвате. Не мога да оставя хората да мърсят тази книга, защото тя ме е създала. Знаете ли, добре си спомням епизода с лимонадата по време на първото ми гостуване у вас. Когато отворих хладилника, празния хладилник, усетих само-тата ви. И разбрах, че „Произходът на злото“ е книга за самотата. Описали сте самотата по забележителен начин. Вие сте изключителен писател!

- Престанете, Маркъб!

- Краят на книгата ви е толкова красив! Отказвате се от Нола -тя изчезва завинаги, знаете това, и въпреки всичко я чакате... Единственият ми въпрос сега, след като истински разбрах книгата ви, е свързан със заглавието. Защо сте сложили на такъв прекрасен роман такова мрачно заглавие?

- Сложно е за обяснение, Маркъс.

- Но аз мога да разбера...

- Прекалено е сложно.

Гледахме се, застанали един срещу друг, като двама воини. Накрая той каза:

- Не знам дали бих могъл да ви простя, Маркъс.

- Да ми простите? Та аз ще построя отново Гуз Коув! Ще платя всичко! С парите от книгата ще ви построим къща! Не можете така да зачеркнете приятелството ни!

Той се разплака.

- Вие не разбирате, Маркъс. Не е заради вас. Вие за нищо не сте виновен и въпреки това не мога да ви простя.

Но какво да ми простите?

Не мота да ви кажа. Няма да разберете.

Но, Хари! Защо са тези загадки? Какво става, да му се не види!

Той обърса сълзите си с опакото на ръката.

- Спомняте ли си моя съвет? - попита. - Когато ми бяхте студент, един ден ви казах: никога не пишете книга, чийто край не знаете предварително.

Да, много добре си спомням. Винаги ще си спомням.

- Как свършва книгата ви?

- С хубав край.

- Но накрая тя умира!

- Не, книгата не свършва със смъртта на героинята. След това стават и хубави неща.

- Какви например?

- Човекът, който я е чакал повече от трийсет години, отново започва да живее.

Откъс от „Произходът на злото” (последна страница)

Когато разбра, че нищо вече няма да е възможно и че надеждата беше само лъжа, той й написа едно последно писмо. След любовните бе дошло време за тъжно писмо. Трябваше да се примири. От сега нататък щеше само да я чака. Цял живот да я чака. Макар добре да знаеше, че тя няма да се върне. Знаеше, че вече няма да я види, няма да я намери, няма да я чуе.

Когато разбра, че нищо вече няма да е възможно, той й написа едно последно писмо.

Любима моя,

Това е последното ми писмо. Това са последните ми думи.

Пиша ви, за да ви кажа сбогом.

От днес нататък вече няма да има „ ние Влюбените се разделят и повече не се събират. Така свършват любовните истории.

Любима моя, ще ми липсвате. Толкова ще ми липсвате.

Очите ми плачат. Всичко в мен гори.

Никога вече няма да се видим. Толкова ми липсвате.

Надявам се да бъдете щастлива.

Казвам си, че нашата история беше само сън и че е време да се събудим.

Ще ми липсвате цял живот.

Сбогом. Обичам ви така, както никога вече няма да обичам.

12.

Човекът, който рисуваше картини

- Научете се да обичате провалите си, Маркъс, защо-то те ще ви изградят. Тъкмо провалите ще придадат вкус на победите ви.

В деня, когато посетихме Сила Кейлъб Мичъл, сестрата на Лутър, и Мортланд, Мейн, времето бе прекрасно. Беше петък, 18 юли 2008 година. Семейство Мичъл обитаваха кокетна къща в жилищен кварти близо до хълма, върху който е разположен центърът на града. ('ида ни прие в кухнята си. Като влязохме, кафето вече димеше в две еднакви чаши, поставени на масата редом с купчина семейни албуми.

Гахалоуд бе успял да се свърже с нея предишния ден. По пътя между Конкорд и Портланд ми разказа, че когато вдигнала телефона, имал чувството, че е очаквала обаждането му. „Представих се като полицай, казах й, че разследвам убийствата на Дебора Купър и Нола Келерган и че е необходимо да поговоря с нея. По принцип хората стават неспокойни, щом чуят думите „щатска полиция“ - задават въпроси, питат какво се е случило и какво ги засяга то. А Сила Мичъл просто ми каза: „Елате утре, когато искате. Вкъщи съм. Важно е да поговорим“.

В кухнята седна срещу нас. Беше хубава жена на около петдесет, майка на две деца, младееше и имаше изискан вид. Съпругът й, който Също беше там, остана прав, встрани, сякаш го беше страх да не ни пречи.

Вярно ли е всичко това? - попита тя.

- Кое? - каза Гахалоуд.

- Това, което прочетох във вестниците. Всички тези ужасни неща за горкото момиченце от Орора.

- Да. Журналистите малко изопачиха фактите, но в общи линии всичко е вярно. Госпожо Мичъл, не изглеждахте изненадана от обаждането ми вчера.

Тя тъжно се усмихна.

- Както ви казах по телефона - подхвана, - във вестниците нямаше имена, но разбрах, че Е. С. е Елайджа Стърн. И че шофьорът му е Лутър. (Извади изрезка от вестник и прочете на глас, сякаш за да разбере това, което не е разбрала.) Е. С., един от най-богатите хора в Ню Хампшър, изпращал шофьора си да заведе Нола в дома чу в Конкорд. Трийсет и три години по-късно една приятелка на Пола, по онова време още дете, ще разкаже, че веднъж е присъствала на среща с шофьора и че Нола тръгнала с него, както човек отива на смърт. Този свидетел описва шофьора като ужасяващ мъж с могъщо тяло и деформирано лице. Подобно описание може да се отнася само за брат ми.

Тя замълча и ни загледа. Очакваше отговор и Гахалоуд реши да играе с открити карти.

- У Елайджа Стърн намерихме портрет на полуголата Нола Келерган - каза той. - Според Стърн рисувал я е брат ви. Очевидно Нола се е съгласила да я рисуват за пари. Лутър я е вземал от Орора и я е водил в Конкорд, у Стърн. Не знаем точно какво е ставало там, но във всеки случай Лутър я е нарисувал.

- Той много рисуваше! - възкликна Сила. - Беше надарен, можеше да направи хубава кариера. Вие... Да не би да го подозирате, че е убил онова момиче?

- Да кажем, че е в списъка на заподозрените - отвърна Гахалоуд.

По бузата на Сила се търкулна сълза.

- Знаете ли, сержант, спомням си деня, в който загина. Беше петък, в края на септември. Тъкмо бях отпразнувала двайсет и първия си рожден ден. Обадиха се от полицията и ни съобщиха, че Лутър е загинал в автомобилна катастрофа. Добре си спомням как телефонът звънеше, как мама го вдигна. До нея сме аз и татко. Мама отговаря и ни прошепва: „От полицията е“. Слуша внимателно и казва: „Окей“. Никога няма да забравя този момент. От другата страна полицай й съобщава за смъртта на сина й. Казал й е нещо от рода на: „Госпожо, имам мъчителното задължение да ви уведомя, че синът ви е загинал в автомобилно произшествие“, а тя отговаря: „Окей“. След което затваря, поглежда ни и казва: „Мъртъв е“.

- Как е станало? - попита Гахалоуд.

- Паднал от двайсет метра, от крайбрежните скали в Сагамор, Масачусетс. Казаха, че бил пиян. Пътят е с много завои и не е осветен нощем.

- На колко години беше?

- На трийсет. На трийсет години беше. Брат ми беше свестен човек, но... Знаете ли, доволна съм, че сте тук. Мисля, че е добре да ви разкажа нещо, което трябваше да разкажем преди трийсет и три години.

И Сила ни описа с разтреперан глас един епизод, разиграл се около три седмици преди катастрофата. Било събота, 30 август 1975 година.

*

30 август 1975 г., Портланд, Мейн

Онази вечер семейство Кейлъб смятали да вечерят в „Хорс Шу“, любимият ресторант на Сила, за да отпразнуват двайсет и първата й годишнина. Била родена на 1 септември. Джей Кейлъб, бащата, я изненадал, като запазил маса в частната зала на първия етаж. Поканил всичките си приятели и няколко роднини, общо трийсетина души, включително и Лутър.

Семейство Кейлъб - Джей, Сила и майка й Надя - отишли в ресторанта в осемнайсет часа. Гостите вече очаквали Сила в салона и весело я приветствали, щом влязла вътре. Празникът започнал. Имало музика и шампанско. Лутър още не бил дошъл. Отначало бащата помислил, че се е забавил по пътя. Но в деветнайсет и трийсет, когато сервирали вечерята, сина му все още го нямало. А обикновено не закъснявал и Джей започнал да се тревожи от отсъствието му. Опитал се да се свърже с него по телефона в стаята, която обитавал в една пристройка към къщата на Стърн, ала никой не вдигнал.

Лутър изпуснал вечерята, десерта, танците. В един часа през нощта семейство Кейлъб се прибрали вкъщи мълчаливи и неспокойни. Лутър за нищо на света не би пропуснал рождения ден на сестра си. Джей машинално включил радиото. В новините съобщили за мащабна полицейска операция в Орора по повод изчезването на петнайсетгодишно момиче. Чували били за Орора. Лутър казвал, че често ходи там, за да се грижи за розите на една прекрасна къща на океана, собственост на Елайджа Стърн. Джей Кейлъб помислил, че става дума за съвпадение. Внимателно изслушал останалата част от новините, после и емисиите на няколко други радиостанции, за да разбере дали не е имало пътнотранспортно произшествие в областта. Но не споменали за подобно събитие. Разтревожен, той дълго не можел да заспи и се чудел какво да направи - дали да се обади в полицията, дали да чака, или да тръгне по пътя за Конкорд. Накрая се унесъл на канапето в дневната.

Рано на другата сутрин все още нямал вести от сина си, затова позвънил на Елайджа Стърн да го пита дали го е виждал.,,Лутър? -отвърнал Стърн. - Днес отсъства. Взе си отпуск. Не ви ли е казал?“ Цялата тази история била доста странна. Защо Лутър ще замине нанякъде, без да ги предупреди? Обезпокоен и вече неспособен да стои и да чака, Джей решил да тръгне да търси сина си.

*

Като си припомняше този епизод, Сила Мичъл се разтрепери. Стана рязко от стола си и направи още кафе.

- През онзи ден - продължи тя, - докато баща ми беше в Конкорд, а майка ми стоеше вкъщи, в случай че Лутър си дойде, аз отидох да прекарам деня с приятелки. Когато се прибрах, вече беше късно. Родителите ми бяха в дневната и разговаряха. Чух баща ми да казва на майка ми: „Мисля, че Лутър е извършил огромна глупост“. Попитах какво става и той ми нареди да не казвам на никого за изчезването на Лутър, най-малко на полицията. Заяви, че сам ще го открие. Три седмици го търси безуспешно. До катастрофата.

Тя преглътна сълзите си.

- Какво бе станало, госпожо Мичъл? - попита Гахалоуд меко. - Защо баща ви е мислел, че Лутър е направил глупост? Защо не е искал да се обади в полицията?

- Сложно е, сержант. Толкова е сложно всичко...

Тя заразтваря албумите и започна да ни разказва за семейство Кейлъб - за Джей, добрият баща, за Надя, майката, бивша мис Мейн, предала своя вкус към красивото на децата си. Лутър бил първородният, девет години по-голям от Сила. И двамата били родени в Портланд.

Показа ни снимки от детството си. Семейната къща, почивките в Колорадо, огромният склад на бащиното предприятие, в който Лутър и тя си играели през лятото. На друга поредица от снимки видяхме семейството в Йосемит, през 1963-та. Лутър е на осемнайсет години, хубав младеж, строен, елегантен. След това попадаме на снимка от есента на 1974-та - двайсетият рожден ден на Сила. Героите са поостарели. Джей, гордият баща на семейство, наближава шейсет и е пуснал корем. Майката вече нищо не може да направи, за да изличи бръчките си. Лутър е почти на трийсет години - лицето му е обезобразено.

Сила дълго се взира в този образ.

- Преди бяхме хубаво семейство - каза. - Преди бяхме наистина щастливи.

- Преди кое? - попита Гахалоуд.

Тя го погледна така, сякаш отговорът бе очевиден.

- Преди нападението.

- Нападение? - повтори Гахалоуд. - Не съм чувал нищо за него.

Сила постави двете снимки на брат си една до друга.

- Случи се през есента след почивката ни в Йосемит. Погледнете тази снимка... Вижте колко е красив. Лутър беше изключителен млад човек. Обичаше изкуството, имаше дарба на художник. Като завърши гимназия, го приеха в Портландската школа за изобразително изкуство. Всички твърдяха, че може да стане голям художник, че е талантлив. Беше щастлив младеж. Но течеше войната във Виетнам и го мобилизираха. Казваше, че като се върне, ще завърши школата и ще се ожени. Вече беше сгоден. Тя се казваше Елинор Смит. Негова съученичка. Уверявам ви, щастливо момче беше. До онази вечер през септември 1964-та.

- Какво се случи нея вечер?

- Чували ли сте за бандата Фийлд гоулс, сержант?

- Бандата Фийлд гоулс? Никога.

- Така полицията наричаше банда гамени, които вилнееха из областта по онова време.

*

Септември 1964 г.

Беше към двайсет и два часът. Лутър бе прекарал вечерта у Елинор и се прибираше пеш у родителите си. Трябваше да замине на другия ден за един от армейските центрове. Двамата току-що бяха решили да се оженят, като се върне - заклеха се във вярност до гроб и за първи път се любиха в детското легло на Елинор, докато майка й в кухнята им приготвяше курабийки.

След като си тръгна от Смитови, Лутър на няколко пъти се обръща към къщата. На прага, на светлината на фенерите, Елинор плачеше и му махаше с ръка. Сега крачеше покрай Линкълн Роуд - не особено оживен по това време и зле осветен път. Но беше най-краткият до дома му. Трябваше да върви три мили. Докато вървеше, го задмина една кола, чиито фарове осветиха пътя далече напред. Малко след това го застигна втора, която се движеше с бясна скорост. Пасажерите й, очевидно превъзбудени, крещяха през прозорците, явно за да го уплашат. Лутър не реагира и колата рязко спря насред шосето, на няколко десетки метра пред него. Той продължи да върви. Какво друго да направи? Да пресече от другата страна на пътя? Когато мина покрай колата, водачът го попита:

- Хей ти! От тука ли си?

- Да - отвърна Лутър.

Водачът лисна в лицето му бира и изкрещя:

- В Мейн живеят само селяндури!

Другите в колата също се разкрещяха. Бяха общо четирима, но в тъмнината Лутър не можеше да види лицата им. Отгатваше, че са млади, между двайсет и пет и трийсет години, пияни, много агресивни. Уплаши се и продължи пътя си с разтуптяно сърце. Не беше побойник, не искаше истории.

- Хей! - отново подвикна водачът. - Накъде си тръгнал, селяндурино?

Лутър не отговори и ускори крачка.

- Я се връщай тука! Връщай се, ще ти покажем как се дресират дрисльовците като тебе!

Лутър чу да се отварят вратите на колата и водачът да вика: „Господа, ловът на селяндури започва! Сто долара на който пръв го пипне!“. Лутър хукна да бяга. Надяваше се да мине друга кола. Но не мина. Нямаше кой да го спаси. Един от преследвачите му го настигна и го събори на земята, като се дереше: „Пипнах го! Пипнах го! Стоте долара са мои!“. Всички се нахвърлиха върху Лутър и започнаха да го бият. Докато той лежеше на земята, един от нападателите извика: „Кой иска да поиграем футбол? Предлагам да направим няколко фийлд гоула⁸! Другите нададоха ентусиазирани викове и един по един го заритаха в лицето с нечувана жестокост. Като свършиха, решиха, че е мъртъв, и го оставиха да лежи край пътя. Четирийсет минути по-късно го намери един моторист и повика помощ.

*

- След няколко дни в кома Лутър се събуди с напълно обезобразено лице - обясни Сила. - Правиха му няколко пластични операции, ала нито една не успя да му върне предишния вид. Два месеца прекара в болницата. Излезе, осъден да живее с разкривено лице и с дефект в говора. Естествено, нямаше Виетнам, но нямаше и нищо друго. По цял ден стоеше вкъщи и гледаше в една точка, не рисуваше, не градеше планове. След шест месеца Елинор развали годежа и дори напусна Портланд. Как да й се сърди човек? Беше на осемнайсет години и нямаше желание да си проваля живота с грижи за Лутър, който се бе превърнал в собствената си сянка. Носеше бремето си и вече не беше същият.

- А нападателите му? - попита Гахалоуд.

- Никога не ги откриха. Същата банда бе вилняла и друг път в областта. И всеки път си бе играла на фийлд гоулс. Но Лутър беше най-голямата им агресия, за малко да го убият. Във всички вестници писаха, полицията беше на нокти. След този случай повече не чухме за тях. Вероятно се бяха уплашили да не ги хванат.

- Какво стана с брат ви след това?

- През следващите две години Лутър живя в бащината ни къща. Приличаше на призрак. Нищо не правеше. Баща ми оставаше до възможно най-късно в склада си, майка ми гледаше да отиде някъде. Бяха две трудно поносими години. После, един ден през шейсет и шеста, на вратата се позвъни.

*

1966 г.

Поколеба се, преди да отключи. Не понасяше да го гледат. Но беше сам вкъщи и може би бе важно. Отвори и се озова пред елегантен към трийсетгодишен мъж. 7

- Привет - каза мъжът. - Съжалявам, че звъня така, ама колата ми се повреди на петдесет метра от тук. Случайно да разбираш от автомобили?

- Зафиси - отвърна Лутър.

- Не е нещо сериозно, само спукана гума. Само че не успявам да задвижа крика.

Лутър се съгласи да хвърли едно око. Колата беше луксозно купе, паркирана на банкета край пътя, на стотина метра от къщата. Някакъв пирон бе спукал предната дясна гума. Крикът блокираше, защото не бе смазан. Лутър съумя все пак да го задвижи и да смени гумата.

- Впечатляващо - каза мъжът. - Имал съм късмет да те срещна. С какво се занимаваш? Механик ли си?

- С нищо. Преда рисуфах. Но ми се случи проишествие.

- А как се изхранваш?

- Не се изхранфам.

Мъжът го изгледа и му подаде ръка.

- Казвам се Елайджа Стърн. Благодаря, задължен съм ти.

- Лутър Кейлъб.

- Приятно ми е, Лутър.

Известно време се оглеждаха. Накрая Стърн зададе въпроса, който го тормозеше, откакто Лутър бе отворил вратата.

- Какво е станало с лицето ти? - попита той.

- Чуфали ли сте за бандата Фийлд гоулс?

- Не.

- Едни типофе, които фи нападат за удофолствие. Удрят по глафите на жертфите си, все едно че са топки.

- О, какъв ужас. Съжалявам.

Лутър примирено сви рамене.

- Но ти не се предавай - възкликна Стърн приятелски. - Ако животът те удря под кръста, разбунтувай се! Не искаш ли да имаш някакъв занаят? Търся човек, който да се грижи за колите ми и да ми бъде шофьор. Ти ми харесваш. Ако предложението те изкушава, наемам те.

След една седмица Лутър се настани в Конкорд, в пристройката за персонала в огромното имение на семейство Стърн.

*

Сила смяташе, че срещата със Стърн е била провиденческа за брат й.

- Благодарение на Стърн Лутър отново стана човек - каза тя. -Имаше работа, получаваше заплата. Животът му се изпълваше с малко смисъл. И главно, отново започна да рисува. Със Стърн се разбираха добре. Беше му шофьор, но и доверен човек, бих казала, почти приятел. Стърн бе поел бизнеса на баща си и живееше сам в прекалено голяма къща. Мисля, че бе доволен от компанията на Лутър. Имаха здрава връзка. Той работи при него през следващите девет години. До смъртта си.

- Госпожо Мичъл - каза Гахалоуд. - В какви отношения бяхте с брат си?

Тя се усмихна.

- Той беше толкова особен. Толкова нежен! Обичаше цветята, обичаше изкуството. Не трябваше да завърши живота си като обикновен шофьор. Искам да кажа, нямам нищо против шофьорите, но Лутър не беше кой да е! В неделя често идваше да обядва вкъщи. Пристигаше сутрин, прекарваше деня с нас и се прибираше в Конкорд вечерта. Обичах тези недели, особено когато започваше да рисува в старата си стая, превърната в ателие. Притежаваше огромен талант. Щом захванеше да рисува, сядах на някой стол и го гледах. Гледах чертите, които нанасяше и които отначало се съчетаваха в хаотични форми, преди внезапно да се преобразят в невероятно реалистични сцени. Човек имаше чувството, че прави каквото му хрумне, а после сред нахвърляните щрихи изневиделица се появяваше образ, докато накрая всяка чертичка придобиваше смисъл. Това беше абсолютно изключителен момент. Повтарях му, че трябва да продължи да рисува, да продължи да следва, да излага платната си. Но той не желаеше заради лицето, заради говора си. Заради всичко. Преди нападението казваше, че рисува, защото му идва отвътре. Когато по-късно отново започна да рисува, казваше, че така се чувства по-малко сам.

- Може ли да видим някой от картините му? - попита Гахалоуд.

- Да, разбира се. Баща ми направи нещо като колекция от платната, останали в Портланд, и онези, които прибрахме от стаята на Лутър у Стърн след смъртта му. Казваше, че един ден можем да ги дадем в музей, че може би биха имали успех. Но се задоволяваше да ги трупа в сандъци. И досега ги пазя.

Сила ни заведе в приземието, където едното от помещенията бе задръстено от дървени сандъци. Някои по-големи картини стърчаха навън, а скиците и рисунките бяха натрупани вътре. Имаше впечатляващо количество.

- Не са подредени - извини се тя. - Това са спомени в насипно състояние. Нищо не посмях да изхвърля.

Докато разглеждахме картините, Гахалоуд измъкна платно с изобразена млада руса жена.

- Това е Елинор - обясни Сила. - Тези платна са отпреди нападението. Казваше, че може да я рисува цял живот.

Елинор беше красива блондинка. Интригуваща подробност - изключително приличаше на Нола. Имаше и многобройни портрети на различни жени, всички блондинки, като датите показваха, че са рисувани след нападението.

- Кои са тези жени на портретите? - попита Гахалоуд.

- Не знам - отвърна Сила. - Несъмнено са плод на въображението на Лутър.

В този момент попаднахме на серия скици, направени с въглен. На едната от тях ми се стори, че разпознах вътрешността на „Кларкс“ и зад бара една хубава, ала тъжна жена. Приликата с Джени беше поразителна, но си помислих, че е съвпадение. Докато не обърнах картината и не прочетох следния надпис: „Джени Куин, 1974 г.“. Попитах:

- Защо брат ви е бил пристрастен към русите жени?

- Не знам - сви рамене Сила. - Наистина.

Гахалоуд я изгледа и с едновременно мек и сериозен тон изрече:

- Госпожо Мичъл, време е да ни кажете защо вечерта на 31 август 1975 година баща ви е казал, че според него Лутър е извършил „глупост“.

Тя кимна.

*

31 август 1975 г.

В девет часа сутринта, когато затвори телефона, Джей Кейлъб разбра, че нещо не е наред. Елайджа Стърн му бе казал, че Лутър си е взел отпуск за неопределен срок. „Лутър ли търсите? - учудил се бе Стърн. - Но той не е тук. Мислех, че знаете.“ „Не е там ли? А къде е? Вчера го чакахме за рождения ден на сестра му и не дойде. Много съм разтревожен. Какво точно ви каза?“ „Каза ми, че вероятно ще трябва да спре да работи за мен. В петък.“ „Да спре да работи за вас? Но защо?“ „Не знам. Мислех, че вие знаете.“

Веднага след като остави слушалката, Джей понечи да я вдигне, за да се обади в полицията. Ала не довърши жеста си. Имаше странно предчувствие. В кабинета влезе жена му Надя.

- Какво каза Стърн? - попита тя.

- Че Лутър е напуснал в петък.

- Напуснал? Как така напуснал?

Джей въздъхна. Беше изтощен от недоспиване.

- Нямам представа - каза той. - Не разбирам какво става. Нищо не разбирам. Трябва да ида да го потърся.

- Къде да го търсиш?

Той сви рамене. Нямаше си идея.

- Ти стой тук - нареди на Надя. - В случай че се появи. Ще ти се обаждам на всеки час.

Взе ключовете на пикапа си и тръгна, без дори да знае откъде да започне. Накрая реши да се насочи към Конкорд. Не познаваше добре града и караше напосоки. Чувстваше се изгубен. Няколко пъти мина покрай полицейско управление. Щеше му се да спре и да помоли за помощ, ала щом си го помислеше, нещо в него го разубеждаваше. Накрая отиде у Елайджа Стърн. Той отсъстваше, но един от служителите му заведе Джей в стаята на сина му. Джей се надяваше Лутър да е оставил бележка, обаче не откри нищо. Стаята беше в ред, нямаше нито писмо, нито какъвто и да е знак, който да обясни напускането му.

- Лутър каза ли ви нещо? - попита той служителя, който го придружаваше.

- Не, последните два дни не бях тук, разбрах само, че за момента Лутър няма да идва на работа.

- За момента? Но отпуск ли си е взел, или е напуснал?

- Не мога да кажа, господине.

Всичко това бе много странно. Джей вече бе убеден, че се е случило нещо сериозно, за да изчезне така синът му. Той си тръгна от къщата на Стърн и се върна в града. Спря в един ресторант да се обади на жена си и да изяде един сандвич. Надя нямаше новини. Докато обядваше, прегледа вестника - пишеха само за случилото се в Орора.

- Каква е тази история с изчезването? - попита той съдържателя.

- Мръсна работа. Станало е в гора на час път от тук. Една нещастна жена е убита и петнайсетгодишно момиче е отвлечено. Всички щатски полиции го търсят.

- Как да стигна до Орора?

- Тръгнете по път № 101 в източна посока. Като стигнете до океана, свивате по път № 1 в южна посока.

Подтикван от някакво предчувствие, Джей Кейлъб отиде в Орора. По път № 1 два пъти го спираха за проверка, а когато минаваше покрай гъстата гора на Сайд Крийк, можа да установи мащабността на операцията - много линейки, навсякъде полицаи, кучета и голяма суетня. Продължи до центъра и малко след пристанището спря пред един препълнен с клиенти дайнър на главната улица. Влезе и се отправи към бара. Очарователна млада блондинка му сервира кафе. За част от секундата му се стори, че я познава. Всъщност за пръв път в живота си идваше тук. Загледа се в нея, тя му се усмихна, после видя името й на баджа: Джени. И внезапно се досети - жената на скицата, нарисувана от Лутър с въглен, която особено му харесваше, беше тя! Добре си спомняше надписа на гърба: Джени Куин, 1974 г.

- Мога ли да ви помогна, господине? - попита Джени. - Изглеждате объркан.

- Аз... Нещо ужасно се е случило тук...

- На мен ли го казвате? Още не знаем какво е станало с момичето. А е толкова млада! Само на петнайсет. Познавам я добре, защото работи тук в събота. Казва се Нола Келерган.

- Ка... Какво казахте? - заекна Джей с надеждата, че не е чул добре.

- Нола. Нола Келерган.

Като чу за втори път това име, почувства, че му се завива свят. Пригади му се. Трябваше да се махне от тук. Да отиде някъде надалече. Остави десет долара на барплота и избяга.

Щом влезе вкъщи, Надя веднага разбра, че съпругът й е разстроен. Спусна се към него, а той почти рухна в ръцете й.

- Господи, Джей, какво става?

- Преди три седмици с Лут бяхме за риба, спомняш ли си?

- Да. Наловихте от онези костури, които не може да се ядат. Но защо говориш за това?

Джей разказа на жена си за този ден. Било неделя, 10 август 1975-а. Лутър бил пристигнал в Портланд предишната вечер. Смятали да отидат за риба на едно езерце рано сутринта. Денят бил хубав, рибата кълвяла, седели на много спокойно място, където никой не ги безпокоял. Докато отпивали от бирата си, двамата си говорели за живота.

- Тряпфа да ти кажа, татко - подзел Лутър. - Срещнах една изключителна жена.

- Наистина ли?

- Да. Необикнофена. Сърцето ми бие, като я фидя, и знаеш ли, и тя ме обича. Каза ми го. Някой ден ще ти я предстафя. Сигурен съм, че много ще ти хареса.

Джей се усмихнал.

- Тази млада жена има ли си име?

- Нола, татко. Касфа се Нола Келерган.

Припомняйки си този ден, Джей Кейлъб обясни на жена си: „Нола Келерган е името на момичето, което са отвлекли в Орора. Мисля, че Лутър е извършил някаква огромна глупост“.

В същия момент Сила се прибра вкъщи и чу думите на баща си. „Какво значи това? - извика тя. - Какво е направил Лутър?“ След като й обясни ситуацията, Джей й нареди да не казва на никого. Никой не трябваше да знае за връзката между Лутър и Нола. След това цяла седмица прекара по пътищата - търсеше сина си най-напред в Мейн, после по цялото крайбрежие, от Канада до Масачусетс. Обиколи отдалечените места, езерата и колибите, които синът му харесваше. Казваше си, че може би се крие някъде там, изпаднал в паника, преследван като диво животно от цялата полиция на страната. Не откри и следа от него. Чакаше го всяка вечер, заслушан в най-малкия шум. Когато се обадиха от полицията да съобщят за

смъртта му, изпита почти облекчение. Заповяда на Надя и Сила никога да не споменават тази история, за да не омърсят паметта на сина му.

*

След като Сила завърши разказа си, Гахалоуд попита:

- Да не би да ни казвате, че според вас брат ви е имал нещо общо с отвличането на Нола?

- Той се държеше странно с жените. Обичаше да ги рисува. Особено русите. Знам, че му се случваше да ги рисува тайно, на публични места. Така и не разбрах какво толкова му харесваха... Тъй че, да, мисля, че е могло да се случи нещо с онова момиче. Баща ми смяташе, че Лутър е превъртял, че тя му е отказала и той я е убил. Когато от полицията се обадиха да ни съобщят, че е мъртъв, баща ми дълго плака. Чувах го да шепне през сълзи: „По-добре, че е мъртъв... Ако го бях намерил, мисля, че щях да го убия. За да не свърши на електрическия стол“.

Гахалоуд поклати глава. Пак хвърли бърз поглед към вещите на Лутър и извади един бележник.

- Това почеркът на брат ви ли е?

- Да, записвал си е как се подкастрят розите. Той се грижеше и за розите на Стърн. Не знам защо е запазил тези бележки.

- Мога ли да го взема? - попита Гахалоуд.

- Да го вземете? Да, естествено. Но не мисля, че ще допринесе за разследването ви. Преглеждала съм го, нещо като справочник по градинарство е.

Гахалоуд кимна.

- Разбирате ли - обясни той, - ще трябва да подложа почерка на брат ви на графологична експертиза.

11.

В очакване на Нола

-Удряйте чувала, Маркъс. Удряйте го така, сякаш животът ви зависи от това. Трябва да се боксирате, как-то пишете, и да пишете, както се боксирате - да давате всичко от себе си, защото всеки мач, подобно на всяка книга, е може би последният.

В Америка лятото на 2008 година беше много спокойно. Битката за кандидат-президентския пост завърши в началото на юни, когато на първичните избори в Монтана демократите посочиха за свой кандидат Барак Обама, а републиканците още през февруари бяха избрали Джон Маккейн. Беше дошъл моментът за мобилизирането на симпатизантите - следващите важни срещи щяха да се състоят чак в края на август с националните конвенции на двете исторически партии на страната, които щяха официално да издигнат кандидатите си за Белия дом.

Относителното спокойствие преди изборната буря, която щеше да доведе до Election Day на 4 ноември, отреждаше на случая „Хари Куебърт“ първото място в медиите и пораждаше безпрецедентно вълнение сред обществеността. Едни бяха про-Куебърт, други - анти-Куебърт, трети поддържаха конспиративната теория, а някои смятаха, че освобождаването се дължи на финансова сделка с пастор Келерган. След публикуването в печата на откраднатите страници всички говореха и за книгата, за „новия Голдман, който ще излезе тази есен“. Елайджа Стърн, чието име не беше изрично споменато в откъса, въпреки това заведе дело за клевета с цел да осуети издаването на книгата. Колкото до Дейвид Келерган, той също обяви намерението си да се обърне към съда, като енергично отричаше обвиненията, че дъщеря му е била малтретирана. Насред целия този шум двама души бяха особено доволни - Барнаски и Рот.

Рой Барнаски, който бе разпратил адвокатски екипи чак в Ню Хампшър, за да предотврати всеки юридически опит за забавяне на излизането на книгата, истински ликуваше - публикуването на откъсите, за което вече нямаше съмнение, че е било организирано от него, му гарантираше изключителни продажби и му позволяваше да заеме огромна част от медийното пространство. Рой смяташе, че неговата стратегия не е нито по-лоша, нито по-добра от тази на другите, че книгоиздаването се бе окончателно отказало от статуса си на благородно печатарско изкуство, за да стане част от капиталистическата лудост на XXI век, че книгите вече се пишеха, за да бъдат продавани, че за да се продаде една книга, трябва да се говори за нея и че за да се говори, трябва да се завоюва терен, който, ако не се завземе със сила, ще бъде завладян от конкуренцията. Изяж, за да не бъдеш изяден.

Колкото до процеса, почти нямаше съмнение, че обвиненията скоро ще рухнат. Бенджамин Рот ставаше адвокат на годината и придобиваше национална известност. Приемаше всички предложения за интервюта и прекарваше времето си в телевизионните студиа и в местните радиостанции. Където и да е, стига да ставаше дума за него. „Представяте ли си казваше ми той, - сега мога да фактурирам по хиляда долара на час и след всяка поява в пресата прибавям десет долара към тарифата за следващите ми клиенти. Без значение е какво казвате на журналистите, важното е да ви пишат във вестника. Хората си спомнят, че са видели снимката ви в „Ню Йорк Таймс“, а не това, което сте казали.“ През цялата си кариера Рот бе чакал да му се падне случаят на века и го бе дочакал. Застанал под прожекторите, той доставяше на пресата всичко, което тя искаше да чуе. Говореше за началника Прат, за Елайджа Стърн, не спираше да повтаря, че у Нола е имало нещо смущаващо, че със сигурност е била манипулаторка и че в крайна сметка жертва на цялата история е бил Хари. За да събуди интереса на публиката, дори започна да намеква, подкрепяйки тезата си с въображаеми подробности, че половината мъже от Орора са имали интимна връзка с Нола, дотолкова, че се наложи да му се обадя, за да го смъмря.

- Спрете с порнографските си приказки, Бенджамин. Мърсите всички наред.

- Точно така, Маркъс, всъщност работата ми не е да измия честта на Хари, а да покажа колко мръсна и отвратителна е честта на другите. И ако има процес, ще накарам Прат да свидетелства, ще призова Стърн и всички мъже от Орора, за да изкупят публично плътските си грехове с малката Келерган. И ще докажа, че единствената грешка на горкия Хари в крайна сметка е била, че се е оставил да го прелъсти една извратена жена, както са се оставили другите преди него.

- Но какви ги говорите? - избухнах аз. - Никога не е ставало въпрос за такова нещо!

- Хайде стига, приятелю, да наричаме нещата с имената им. Това момиченце си е било мръсница.

- Вие сте отчайващ - отвърнах.

- Отчайващ? Та аз само казвам това, което сте написали в книгата, не е ли така?

- Не, не е така, и вие много добре го знаете! В Нола не е имало нищо предизвикателно. Историята й с Хари е любовна история!

- Любов, любов, винаги любов! Но любовта нищо не значи, Голдман! Любовта е хитрост, която мъжете са измислили, за да не си перат дрехите!

Кабинетът на прокурора беше обект на засиления интерес на пресата и това се усещаше и в Криминалния отдел на щатската полиция - според слуховете самият губернатор бил призовал полицията да разреши случая в най-кратки срокове. След разкритията, направени от Сила Мичъл, за Гахалоуд нещата започваха да се изясняват. Уликите сочеха все повече към Лутър и сержантът много разчиташе на резултатите от графологичната експертиза на бележника, от които очакваше да получи потвърждение на интуицията си. Междувременно искаше да научи повече, главно за скитанията на Лутър в Орора. Така че в неделя, 20 юли, се срещнахме с Травис Дон, за да го попитаме какво знае по въпроса.

Тъй като още не се чувствах готов да отида в центъра на Орора, Травис се съгласи да се срещнем в един крайпътен ресторант близо до Монтбъри. Очаквах да бъда зле приет заради онова, което бях написал за Джени, но той се държа мило е мен.

- Съжалявам за публикациите - казах. - Това бяха лични бележки, нищо от тях не трябваше да се издава.

- Не мога да ти се сърдя, Марк.

- Би могъл...

- Ти просто си разказал истината. Много добре знам, че Джени си падаше по Куебърт. Виждах как го гледа. Напротив, според мен разследването ти върви в правилната посока, Маркъс. Впрочем, като става дума за разследването, има ли нещо ново?

Отговори му Гахалоуд.

- Новото е, че имаме много сериозни подозрения, свързани с Лутър Кейлъб.

- Лутър Кейлъб? Онази откачалка? Значи, е вярна историята с рисуването?

- Да. Очевидно момичето редовно е ходело у Стърн. Вие знаехте ли за началника Прат и Нола?

- Онези позорни истории? Не! Когато научих, направо не ми се вярваше. Знаете ли, може за миг да е превъртял, но винаги е бил добро ченге. Не смятам, че трябва да се поставя под съмнение разследването му, както правят журналистите.

- Какво мислите за Стърн и Куебърт?

- Че това са само предположения. Тамара Куин казва, че по онова време ни е предупредила за Куебърт. Мисля, че трябва малко да се изясни ситуацията - тя твърди, че е знаела всичко, но всъщност не знаеше нищо. Нямаше никакво доказателство за твърденията си. Това, което ви е казала, е само, че е имало някакво мистериозно изчезнало конкретно доказателство. Нищо положително. Вие, сержант, знаете колко внимателно трябва да се отнасяме към произволните обвинения. Единственото, с което разполагахме срещу Куебърт, беше черният шевролет „Монте Карло“. А то далеч не бе достатъчно.

- Една приятелка на Нола ни уверява, че е предупредила Прат за това, което става у Стърн.

- Прат не ми е споменавал.

- Как тогава да не си помислим, че е претупал разследването? -забеляза Г ахалоуд.

- Не ме карайте да казвам това, което не съм казал, сержант.

- А Лутър Кейлъб? Какво можете да ни кажете за него?

- Лутър беше странен тип. Досаждаше на жените. Дори накарах Джени да подаде жалба срещу него, след като бе проявил агресия спрямо нея.

- Никога ли не сте го подозирали?

- Всъщност не. Споменавали сме името му и сме проверявали каква кола има - син мустанг, добре си спомням. Във всеки случай слабо вероятно беше той да е нашият човек.

- Защо?

- Малко преди изчезването на Нола се бях уверил, че никога повече няма да се мерне в Орора.

- Тоест?

Травис внезапно се смути.

- Да кажем, че... Видях го в „Кларкс“ в средата на август, точно след като бях убедил Джени да подаде жалба срещу него. Беше я стискал за ръката и й бе направил ужасна синина. Имам предвид, че ставаше дума за нещо сериозно. Щом ме видя, че идвам, той избяга. Подгоних го и го хванах на път № 1. И там... там... Знаете ли, Орора е спокоен град, не исках да броди наоколо...

- И какво направихте?

- Напердаших го. Не се гордея с това. И...

- И какво, началник Дон?

- Долепих си желязото в онези му части. След като го наложих, когато се бе свил надве на земята, извадих колта си, заредих го и му забих оръжието в тестисите. Казах му, че не желая повече да го виждам през живота си. Той стенеше. Стенеше, че няма вече да се връща, умоляваше ме да го пусна. Знам, че не беше правилно, но исках да се уверя, че няма да го виждам в Орора.

- И мислите, че ви се е подчинил?

- Със сигурност.

- Значи, сте последният, който го е виждал в Орора?

- Да. Казах и на колегите да следят за колата му. Повече не се появи. Разбрахме, че се е убил в Масачусетс месец по-късно.

- Как е станало?

- Не успял да вземе един завой, мисля. Не знам нищо повече. Право да си кажа, не съм се интересувал. В онзи момент имахме по-важна работа.

Когато излязохме от ресторанта, Гахалоуд ми каза:

- Мисля, че тази кола е ключът към загадката. Трябва да узнаем кой е могъл да кара черен шевролет „Монте Карло“. Или по-скоро, да си зададем следния въпрос: могъл ли е Лутър Кейлъб да бъде на волана на черен шевролет „Монте Карло“ на трийсети август седемдесет и пета година?

На другия ден се върнах в Гуз Коув за пръв път след пожара. Влязох в къщата въпреки лентите, опънати от полицията на нивото на стъкления навес. Всичко бе съсипано. В кухнята намерих кутията с надпис Спомен от Рокланд, Мейн. Беше оцеляла. Изхвърлих трохите и сложих вътре някои запазили се предмети, открити в другите стаи. В дневната попаднах на малък албум, като по чудо останал непокътнат. Изнесох го навън и се настаних под голямата бреза срещу къщата, за да разгледам снимките. Точно тогава се появи Ърни Пинкас, седна до мен и каза:

- Видях колата ти на пътя.

После попита, като посочи албума:

- Тези снимки на Хари ли са?

- Да. Намерих ги в къщата.

Настъпи дълго мълчание. Обръщах страниците. Снимките вероятно датираха от началото на осемдесетте години. На много от тях се виждаше жълт лабрадор.

- Чие е кучето? - попитах.

- На Хари.

- Не знаех, че е имал куче.

- Казваше се Сторм. Живя дванайсет или тринайсет години.

Сторм. Името ми беше познато, но не си спомнях откъде.

- Маркъс - подзе Пинкас, - не исках да бъда зъл онзи ден. Съжалявам, ако съм те обидил.

- Няма значение.

- Напротив, има. Не знаех, че са те заплашвали. Заради книгата ти ли?

- Вероятно.

- Но кой е направил това? - възмути се той, посочвайки изгорялата къща.

- Нямаме представа. Полицията казва, че е използван продукт, който ускорява горенето, като бензина. На плажа откриха празен бидон, но пръстовите отпечатъци са непознати.

- Значи, са те заплашвали и въпреки това си останал?

- Да.

- Защо?

- А защо да си тръгвам? От страх? Страхът трябва да се преодолява.

Пинкас ми каза, че не съм бил кой да е и че той също би искал да не бъде кой да е в живота. Жена му винаги била вярвала в него. Починала от тумор преди няколко години. На смъртното си легло му казала, все едно бил обещаващ млад човек: „Ърни, ти ще направиш нещо голямо в живота си. Вярвам в теб“. „Много съм стар. Животът ми е зад мен.“ „Никога не е прекалено късно, Ърни. Докато не си мъртъв, животът е пред теб.“ Само че това, което Ърни бе успял да направи след смъртта на жена си, бе да работи в супера в Монтбъри, за да върне парите за химиотерапията и да поддържа мрамора на гроба й.

- Прибирам количките, Маркъс. Обикалям паркинга, търся изоставени колички, вземам ги със себе си, успокоявам ги и ги подреждам при другарките им на определеното място, за да ги използват следващите клиенти. Количките никога не са сами. Или никога задълго. Защото във всички супермаркети в света има по един Ърни, който ги прибира при семейството им. Но кой след това идва при Ърни, за да го прибере при семейството му, а? Защо правят за количките в супера това, което не правят за хората?

- Прав си. Какво мога да направя за теб?

- Бих искал да ме споменеш в благодарностите в края на книгата си. Бих искал името ми да фигурира сред хората, на които ще благодариш на последната страница. Писателите често правят това. Бих искал моето име да е първо. Да е написано с големи букви. Защото все пак ти помогнах малко в събирането на информация. Мислиш ли, че ще е възможно? Жена ми щеше да се гордее с мен. Мъжлето й е допринесло за огромния успех на Маркъс Голдман, новата ярка звезда на литературата.

- Разчитай на мен - казах.

- Ще ида да й прочета книгата ти, Марк. Всеки ден ще сядам до нея и ще й чета книгата ти.

- Книгата ни, Ърни, нашата книга.

Внезапно чухме стъпки зад себе си. Беше Джени.

- Видях колата ти на пътя, Маркъс - рече тя.

При тези думи с Ърни се усмихнахме. Изправих се и Джени ме прегърна майчински. После погледна къщата и се разплака.

На тръгване към Конкорд през този ден минах да видя Хари в Сий Сайд Мотел. Заварих го пред вратата на стаята му гол до кръста. Упражняваше боксови движения. Беше много променен. Като ме видя, каза:

- Да вървим да се боксираме, Маркъс.

- Дошъл съм да поговорим.

- Ще говорим, докато се боксираме.

Подадох му кутията с надпис Спомен от Рокланд, Мейн, намерена в развалините на къщата му.

- Донесох ви това - казах. - Минах през Гуз Коув. Къщата е все още пълна с ваши вещи. Защо не отидете да си ги вземете?

- Какво искате да си взема?

- Спомени...

Той направи гримаса.

- Спомените ни натъжават, Маркъс. Само като погледна тази кутия, и ми се доплаква!

Той я взе от ръцете ми и я притисна до гърдите си.

- Когато тя изчезна - заразказва, - аз не участвах в издирванията. Знаете ли какво правех?

- Не.

- Чаках я, Маркъс. Чаках я. Да я търся, би означавало, че вече я няма. Затова я чаках, убеден, че ще се върне. Бях сигурен, че един ден ще се върне. И този ден исках да е горда с мен. Трийсет и три години се готвех за завръщането й. Трийсет и три години! Всеки ден купувах шоколад и цветя, за нея. Знаех, че е единствената жена, която ще съм обичал, а любовта, Маркъс, ви спохожда веднъж в живота! Ако не ми вярвате, значи, никога не сте се влюбвали. Вечер седях на канапето и се ослушвах казвах си, че ще изникне внезапно, как-то винаги бе правила. Когато ходех да изнасям лекции из страната, оставях бележка на вратата: На лекция съм в Сиатъл. Връщам се следващия вторник. В случай че се появи, докато ме няма. И оставях вратата отворена. Винаги! За трийсет и зри години нито веднъж не съм я заключвал. Хората казваха, че съм луд, че някой ден ще се прибера и ще намеря къщата обрана, но никой не обира къщи в Орора, Ню Хампшър. Знаете ли защо прекарах години по пътищата, приемайки поканите да изнасям лекции? Защото си казвах, че може би ще я намеря. Обиколил съм най-големите мегаполиси и най-затънтените селца, като правех необходимото вестниците да отразяват присъствието ми, купувах със свои пари място за реклами, и всичко това защо, мислите? За нея, за да можем да се съберем. И на всяка лекция оглеждах аудиторията си, търсех млади руси жени на нейната възраст, търсех прилики. А след лекцията откликвах на всяка покана с надеждата, че и тя ще дойде. Години наред я търсех в публиката, отначало се заглеждах в момичета на петнайсет години, после на шестнайсет, на двайсет, на двайсет и пет! Останах в Орора, Маркъс, само защото чаках Нола. И после, преди месец и половина, я откриха мъртва. Заровена в градината ми! Чакал я бях през всичкото това време, а тя е била до мен! Там, където винаги съм искал да й засадя хортензии! От деня, в който я откриха, Маркъс, чакам сърцето ми да се пръсне! Защото изгубих любовта на живота си, защото, ако не й бях определил среща в този проклет мотел, може би щеше да е още жива! Затова не ми говорете за спомени, които ми късат сърцето. Моля ви, спрете.

Той се отправи към стълбите.

- Къде отивате, Хари?

- Да се боксирам. Само боксът ми е останал.

Слезе на паркинга и взе да изпълнява войнствени движения под неспокойните погледи на клиентите от съседния ресторант. Приближих се, той застана срещу ми и зае защитна позиция. Започна с поредица от преки удари, но дори когато се боксираше, не беше същият.

- Всъщност защо дойдохте тук? - попита ме.

- Защо ли? За да ви видя.

- И защо искате да ме видите?

- Защото сме приятели!

- Именно, Маркъс, ето това не желаете да разберете - не можем вече да бъдем приятели.

- Какво говорите, Хари?

- Истината. Обичах ви като син. И винаги ще ви обичам. Но в бъдеще не можем да бъдем приятели.

- Защо? Заради къщата? Казах ви, че ще платя! Ще платя!

- Пак не разбирате, Маркъс. Не е заради къщата.

Отслабих гарда си за миг и той ми нанесе няколко удара в дясното рамо.

- Не сваляйте гарда, Маркъс! Ако това беше главата ви, щях да ви извадя от строя.

- Изобщо не ми пука за гарда ми! Искам да знам! Искам да разбера какво означава игричката ви на гатанки!

- Не е игричка. В деня, когато разберете, ще сте разрешили целия случай.

Замръзнах на място.

- Господи, за какво говорите? Криете нещо, нали? Не сте ми казали цялата истина.

- Всичко съм ви казал,’Маркъс. Истината е в ръцете ви.

- Не разбирам.

- Знам. Но когато разберете, всичко ще е различно. Изживявате ключов етап от живота си, Маркъс.

Седнах направо на бетона, раздразнен. Той се развика, че не бил сега моментът да седя.

- Ставайте, ставайте! - разкрещя се. - Упражняваме благородното изкуство на бокса!

Ала благородното изкуство на бокса не ме интересуваше.

- Боксът има смисъл за мен само чрез вас, Хари! Спомняте ли си шампионата по бокс през две хиляди и втора?

- Разбира се, че си спомням. Как бих могъл да забравя?

- Но тогава защо да не можем да бъдем приятели?

- Заради книгите. Книгите, които ни събраха и които сега ни разделят. Така е било писано.

- Писано ли? Как така?

- Всичко е в книгите. Маркъс, знаех, че този момент ще настъпи, още в деня, когато ви видях.

- Но кой момент?

- Не можем да бъдем приятели заради книгата, която пишете.

- Заради книгата? Но ако искате, ще се откажа! Искате ли да приключа с всичко? Ами ето, приключено е! Няма да има книга! Нищо няма да има!

- За съжаление, от това няма да има полза. Ако не е тази, ще е някоя друга.

- Хари, какви ги приказвате? Нищо не разбирам.

- Вие ще напишете тази книга, Маркъс, и тя ще е прекрасна. Много се радвам за вас, не ме разбирайте криво. Но сме стигнали до момента на раздялата. Един писател си отива, друг се ражда. Вие ще поемете щафетата, Маркъс. Ще станете голям писател. Продали сте правата за ръкописа си за един милион долара! Ще станете велик, Маркъс. Винаги съм го знаел.

- Но, небеса! Какво се опитвате да ми кажете?

- Маркъс, ключът е в книгите. Пред очите ви е. Гледайте, хубаво гледайте! Виждате ли къде сме?

- На паркинга на един мотел!

- Не! Не, Маркъс! Ние сме там, където е произходът на злото! Повече от трийсет години се боя от този миг!

*

Боксовата зала в кампуса на Бъроуския университет,

февруари 2002 г.

- Лошо поставяте ударите си, Маркъс. Добре удряте, но първата става на средния ви пръст излиза прекалено напред и се търка в момента на съприкосновението.

- Когато съм с ръкавици, не го усещам.

- Трябва да умеете да се биете с голи ръце. Ръкавиците служат само за да не убиете съперника си. Щяхте да знаете това, ако удряхте нещо друго, не този чувал.

- Хари, според вас защо се боксирам винаги сам?

- Знаете отговора.

- Мисля, че защото ме е страх. Страх ме е от загубата.

- Но когато отидохте в онази зала в Лоуел по моя съвет и онзи едър чернокож ви размаза, какво изпитахте?

- Гордост. Впоследствие изпитах гордост. На другия ден, като оглеждах синините по тялото си, бях горд - бях надминал себе си, бях се осмелил! Бях се осмелил да се бия!

- Значи, смятате, че всъщност сте спечелили...

- Всъщност да. Макар и формално да бях изгубил мача, струва ми се, че през онзи ден спечелих.

- Ето това е отговорът. Няма значение дали печелиш, или губиш, Маркъс. Важен е пътят, който изминаваш между гонга на първия рунд и финалния гонг. Резултатът от мача е само информация за публиката. Кой е в правото си да твърди, че сте изгубили, ако вие смятате, че сте спечелили? Животът е като надбягване, Маркъс. Винаги ще има хора, които ще са по-бързи или по-бавни от вас. В крайна сметка от значение е само енергията, която сте вложили, изминавайки своя път.

- Хари, намерих този афиш в едно фоайе...

- За университетския шампионат по бокс?

- Да. Ще бъдат представени всички големи университети. Харвард, Иейл... Аз... Бих искал да участвам.

- В такъв случай ще ви помогна.

- Наистина ли?

- Разбира се. Винаги можете да разчитате на мен, Маркъс. Не забравяйте това. Ние двамата сме екип. За цял живот.

10.

Търси се петнайсетгодишно момиче

(Орора, Ню Хампшър, 1-18 септември 1975 г.)

- Хари, как да предам емоциите, които не съм изживял?

- Точно това е работата на писателя. Да пишеш, означава да чувстваш по-силно от другите и след това да предадеш тези чувства. Да пишеш, означава да позволиш на читателя да види онова, което понякога не може да види. Представяте ли си какво би било, ако само сираците разказваха истории за сираци? Би означавало да не можете да разказвате за майката, за бащата, за кучето или за пилота, нито за руската революция, защото не сте нито майка, нито баща, нито куче, нито пилот и не познавате руската революция. Защото сте само Маркъс Голдман. И ако всеки писател трябваше да се ограничи до себе си, литературата щеше да е ужасно жалка и да изгуби всякакъв смисъл. Писателят има право да говори за всичко, Маркъс, за всичко, което го засяга. И никой не може да ни съди за това. Ние сме писатели, защото правим по различен начин нещо, което всички около нас умеят да правят - пишем. В това е цялата тънкост.

В един или друг момент всеки виждаше Нола някъде: в универсалния магазин на съседния град, на спирка на автобус, в някой ресторант. Седмица след изчезването й, когато разследването бе в разгара си, полицията се сблъскваше с множество неверни свидетелства. В Кордридж прекъснаха една кинопрожекция, защото на някого се бе сторило, че е разпознал Нола Келерган на третия ред. В околностите на Манчестър един баща, който придружавал дъщеря си - петнайсетгодишна блондинка - на местния панаир, бе отведен в управлението за изясняване на случая.

Въпреки всички усилия издирванията оставаха напразни. Жителите на цялата област се включиха в търсенето, което се разпростря в съседните на Орора градове, но за съжаление, не доведе до откриването и на най-малката следа. Специалистите от ФБР оптимизираха работата на полицията, като посочиха кои места следва да бъдат претърсени с предимство: водни площи и гори близо до паркинги, сметища, в които гниеха вонящи отпадъци. Ситуацията им изглеждаше толкова сложна, че дори прибягнаха до услугите на медиум, доказал се в два случая на убийство в Орегон, но и той не помогна.

Град Орора вреше и кипеше, изпълнен със зяпачи и журналисти. На главната улица служителите на полицейското управление развиваха усилена дейност: съгласуваха издирването, централизираха и разпределяха информацията. Телефонните линии бяха претоварени, телефонът не спираше да звъни, като всяко позвъняване изискваше дълги проверки, които често не водеха до нищо. Във Върмонт и Масачусетс изпратиха групи с дресирани кучета. Без резултат. Пресконференциите, давани два пъти дневно от началника Прат и капитан Родик пред входа на управлението, все повече заприличваха на признания в безсилие.

Без жителите да си дават сметка, Орора беше обект на стриктно наблюдение - скрити сред журналистите, дошли от цялата страна да отразяват събитията, федералните агенти наблюдаваха околностите на къщата на Келерганови и подслушваха телефона им. Ако ставаше дума за отвличане, престъпникът, рано или късно, щеше да даде признак на живот. Щеше да се обади или от извратено любопитство да се смеси с хората, които се събираха пред № 245 на Теръс Авеню, за да засвидетелстват подкрепата си. А ако не беше заради откуп, ако някакъв маниак вилнееше наоколо, както се бояха някои, той трябваше да бъде неутрализиран, преди да удари отново.

Населението проявяваше голяма солидарност - мъжете не брояха часовете, прекарани в претърсване на ливади и гори или в обхождане на бреговете на реките. Робърт Куин си взе два дни отпуск, за да участва в издирванията. Ърни Пинкас напускаше фабриката час по-рано с разрешението на секционния си майстор, за да се присъедини към екипите, които работеха от следобеда до падането на нощта. В кухнята на „Кларкс“ Тамара Куин, Ейми Прат и други доброволки приготвяха храна за мъжете. Говореха само за разследването.

- Имам нова информация - повтаряше Тамара. - Много важна информация!

- Какво? Какво? Разказвай! - викаше аудиторията й, докато мажеше филии хляб за сандвичи.

- Нищо не мога да ви кажа. Прекалено е страшно.

И всеки си имаше своя теория - открай време подозираха, че на Теръс Авеню 245 стават странни неща, и смятаха, че не случайно се е стигнало дотам. Госпожа Филипс, чийто син бе съученик на Нола, разказваше, че през едно междучасие друго момче на шега повдигнало пуловера на Нола и всички видели следите по тялото й. Госпожа Хатауей твърдеше, че дъщеря й Нанси е голяма приятелка с Нола и че през лятото били станали някои много особени неща, и по-специално следното: в продължение на цяла седмица Нола била изчезнала и домът на Келерганови останал затворен за посетители. „А и тази музика - добавяше госпожа Хатауей. - Всеки ден чувах тази пусната до дупка музика, която се разнасяше от гаража, и се питах защо искат да оглушат целия квартал. Би трябвало да се оплача от шума, но така и не посмях. Казвах си, че това все пак е преподобният...“

*

Понеделник, 8 септември 1975 г.

Беше около пладне.

В Гуз Коув Хари чакаше. Едни и същи въпроси се блъскаха в главата му - какво бе станало? Какво му се бе случило? Вече седмица стоеше затворен в къщата си и чакаше. Спеше на канапето в дневната, вслушвайки се в най-малкия шум. Престана да се храни. Имаше чувството, че полудява - къде можеше да е Нола? Как така полицията не успяваше да я открие? Колкото повече мислеше, толкова по-често се питаше дали пък Нола не е искала да заличи следите? Дали нападението не е мизансцен? Червена боя на лицето и викове за помощ, за да накара всички да повярват в отвличането. Докато полицията я търси в Орора, тя спокойно може да избяга далече, да стигне до вътрешността на Канада. Може би скоро щяха да я обявят за мъртва и вече никой нямаше да я търси. Възможно ли бе Нола да е подготвила този сценарий, та после да си живеят спокойно? Ако беше така, защо не бе дошла на срещата в мотела? Да не би полицията да е пристигнала прекалено бързо? И тя да е трябвало да се скрие в гората? А какво се бе случило у Дебора Купър? Имаше ли връзка между двете истории, или ставаше дума за чисто съвпадение? Ако Нола не беше отвлечена, защо не му даваше знак? Защо не бе дошла да се приюти тук, в Гуз Коув? Опита се да размисли. Къде можеше да е? На някое място, познато само на тях двамата? На Мартас Винярд? Беше твърде далече. Алуминиевата кутия в кухнята му напомни за пътуването им в Мейн в самото начало на отношенията им. Дали не се е скрила в Рокланд? Щом помисли за това, Хари грабна ключовете от колата и се втурна навън. Като бутна вратата, едва не се сблъска с Джени, която се готвеше да позвъни. Идваше да провери дали всичко е наред. От немалко дни не го бе виждала и се безпокоеше. Намери, че изглежда ужасно, че много е отслабнал. Носеше същия костюм, с който го бе видяла преди седмица в „Кларкс“.