Истината за случая Хари Куебърт

- Благодаря, Хари, толкова съм щастлива с вас. Но ме е срам, много ме е срам, че нямам подарък за вас.

- Моят подарък е твоето щастие, Нола.

Той я притисна в обятията си, ала му се стори, че се изплъзва, скоро вече не я усещаше, не я виждаше. Повика я, но тя не отговори. Озова се сам, прав насред трапезарията, стиснал собствените си ръце. В краката му кученцето бе излязло от кашона и си играеше с връзките на обувките му.

*

„Произходът на злото“ излезе през юни 1976-а. Успехът на книгата беше незабавен и огромен. Славословен от критиката, забележителният Хари Куебърт, на трийсет и пет години, бе обявен за най-големия писател на своето поколение.

Две седмици преди излизането на книгата, съзнаващ ефекта, който тя щеше да произведе, издателят на Хари лично отиде в Орора да се срещне с него.

- Е, Куебърт, казват, че не желаете да дойдете в Ню Йорк - подхвана той.

- Не мога да замина от тук - отвърна Хари. - Чакам някого.

Чакате някого? Какво говорите? Цяла Америка ви иска. Ще станете изключителна звезда.

- Не мога да замина, имам куче.

- Ще го вземем с нас. Ще видите, ще го дундуркаме - ще си има бавачка, готвач, човек, който да го разхожда, и друг, който да му прави тоалета. Хайде, стягайте си куфарите и да тръгваме на път към славата, приятелю.

И Хари напусна Орора, за да потегли на многомесечно турне из страната. Скоро говореха само за него и за изумителната му книга.

От кухнята на „Кларкс“ или в спалнята си Джени го следваше чрез радиото и телевизията. Купуваше всички вестници, в които пишеха за него, и благоговейно пазеше всички статии. Купуваше и книгата му всеки път когато я видеше в някой магазин. Имаше над десет екземпляра и до един ги бе чела. Често се питаше дали той няма да се върне и да я потърси. Когато минаваше пощальонът, се улавяше, че чака писмо. Звъннеше ли телефонът, надяваше се, че е той.

Чака цялото лято. Сърцето й се разтупваше, щом срещнеше кола, подобна на неговата.

Чака и през есента. Когато вратата на „Кларкс“ се отваряше, си представяше, че се е върнал и идва да я види. Той беше любовта на живота й. Междувременно, за да си занимава ума, мислеше за благословените дни, когато бе идвал да работи на маса № 17 в „Кларкс“. Там, съвсем близо до нея, бе написал шедьовъра, от който тя препрочиташе по няколко страници всяка вечер. Ако искаше да остане да живее в Орора, той би могъл да продължи да идва тук всеки ден - тя щеше да остане да работи като сервитьорка заради удоволствието да бъде до него. Нямаше нищо против да сервира хамбургери до края на живота си, стига да живее до него. Щеше да му пази тази маса, завинаги. И въпреки мърморенето на майка й, поръча на свои разноски метална табелка, която завинти на маса № 17 и върху която накара да гравират следния текст:

На тази маса през лятото на 1975 г.

писателят Хари Куебърт

написа знаменития си роман „Произходът на злото”

На 13 октомври 1976-а Джени навърши двайсет и шест години. Хари беше във Филаделфия, бе прочела това във вестника. Откакто бе заминал, нямаше вест от него. Тази вечер, в дневната на семейната къща, пред родителите й, Травис Дон, който от една година всяка неделя обядваше у семейство Куин, поиска ръката на Джени. И тъй като вече бе изгубила надежда, тя прие.

*

Юли 1985 г.

Десет години след събитията призракът на Нола и на отвличането й беше пометен от времето. По улиците на Орора животът отдавна бе възстановил правата си - децата, качени на летните си кънки, отново шумно траеха на хокей, отново участваха в състезания по скачане на въже и I игантските дами отново се появиха по тротоарите. На главната улица велосипедите отново се трупаха пред магазина на семейство Хендорф, където шепа бонбони вече се продаваха за близо един долар.

В края на една сутрин през втората седмица на юли Хари, настанил се на терасата в Гуз Коув, се наслаждаваше на топлината на летните дни, докато четеше коректурите на втория си роман. Кучето Сторм спеше, легнало до него. Прелетяха ято чайки. Хари ги проследи с поглед и видя, че кацат на плажа. Веднага стана и отиде до кухнята за сухия хляб, който държеше в алуминиевата кутия с надпис Спомен от Рокланд, Мейн, после слезе на плажа, натроши хляба и го хвърли на птиците, асистиран от стария Сторм, вече трудноподвижен и измъчван от артроза. Седна на едрия пясък, за да погледа птиците. Кучето седна до него и той дълго го гали. „Горкичкият стар Сторм - говореше му, - едва ходиш, а? Вече не си в първа младост... Спомням си деня, в който те купих, беше в навечерието на Коледа седемдесет и пета. Ти беше мъничка космата топка, не по-голяма от двата ми юмрука.“

Внезапно чу глас, който го викаше.

- Хари?

Някакъв човек го викаше от терасата. Хари присви очи и разпозна Ерик Рендъл, ректорът на Бъроуския университет в Масачусетс. Двамата мъже се бяха харесали по време на една лекция преди година и оттогава поддържаха редовен контакт.

- Ерик? Вие ли сте? попита Хари.

- Лично.

- Стойте там, идвам.

След няколко секунди Хари, с мъка следван от стария лабрадор, се присъедини към Ерик на терасата.

- Опитах се да се свържа с вас - обясни ректорът, за да оправдае неочакваното си посещение.

- Не вдигам често телефона - усмихна се Хари.

- Това новият ви роман ли е? - попита Рендъл, като видя разпръснатите по масата листове.

- Да, трябва да излезе през есента. От две години го пиша. Остава да изчета коректурите, но знаете ли, мисля, че каквото и да напиша, никога няма да е като „Произходът на злото“.

Рендъл се загледа в Хари със симпатия.

- Всъщност - каза той - писателите пишат една и съща книга през целия си живот.

Хари кимна и предложи кафе на посетителя си. После двамата се настаниха на масата и Рендъл обясни:

- Хари, позволих си да дойда, защото си спомних, че искате да преподавате в университета. Така ми казахте веднъж. В момента се освобождава едно място за преподавател в Катедрата по литература в Бъроус. Знам, че това не е Харвард, но нашият университет също е качествен. Ако постът ви интересува, ваш е.

Хари се обърна към кучето с цвят на слънце и го погъделичка по врата.

- Чуваш ли това, Сторм - пошушна му той на ухото. - Ще преподавам в университета.

6.

Принципът на Барнаски

- Виждате ли, Маркъс, хубаво нещо са думите, но понякога са безполезни, недостатъчни. Идва момент, когато някои хора не желаят да ви чуят.

- Тогава какво да правим?

- Хванете ги за яката и натиснете гърлото им с лакът. Много силно.

- Защо?

- За да ги задушите. Когато думите не вършат работа, раздайте правосъдие с юмруци.

В началото на август 2008 година с оглед на новите разкрития, направени по време на разследването, щатският прокурор на Ню Хампшър представи на съдията, натоварен със случая, нов доклад, заключаващ, че Лутър Кейлъб е убил Дебора Купър и Нола Келерган, която е отвлякъл, пребил до смърт и заровил в Гуз Коув. По повод на доклада съдията призова Хари на спешно изслушване, в хода на което обвиненията срещу него окончателно отпаднаха. Този пореден обрат придаде на случая популярността на голям летен сериал - Хари Куебърт, звездата, застигната от миналото си и изпаднала в немилост, заплашена от смъртна присъда и със съсипана кариера, в крайна сметка бе оневинен.

Лутър Кейлъб се сдоби с позорна посмъртна слава, животът му стана обект на журналистически писания, а името му бе записано в пантеона на големите престъпници в историята на Америка. Всеобщото внимание се съсредоточи изцяло върху него. Ровеха се в живота му, илюстрованите седмичници разнищиха личната му история, публикувайки архивни снимки, купени от близките му: безгрижните му години в Портланд, талантът му на художник, понесеният побой, слизането му в ада. Потребността му да рисува голи жени силно впечатли публиката и журналистите се обърнаха към психиатрите за допълнителни разяснения - за позната патология ли ставаше дума? Дали тя лежи в основата на последвалите трагични събития? Едно изтичане на информация от полицията позволи да се разпространят снимки на портрета, иззет от Елайджа Стърн, и създаде възможност за най-безумни предположения - всички се питаха защо Стърн, могъщ и уважаван човек, бе разрешил да се използва за модел разголено петнайсетгодишно момиче?

Не един неодобрителен поглед се насочваше към щатския прокурор, когото някои смятаха за виновен за това, че е действал, без много да разсъждава, и че е съсипал репутацията на Куебърт. Имаше и такива, според които, подписвайки прословутия доклад от август, прокурорът бе подписал края на кариерата си. Магистратът бе отчасти спасен от Гахалоуд, който, в качеството си на отговорник за разследването от страна на полицията, пое изцяло отговорността, свиквайки пресконференция, за да обясни, че именно той е арестувал Хари Куебърт, но пак той го е освободил, и че това не е парадокс, нито слабост, а доказателство за правилното функциониране на правосъдието. „Никого не сме арестували несправедливо - заяви Гахалоуд пред многобройните журналисти. - Имахме подозрения, които после се разсеяха. И в двата случая действахме последователно. Такава е работата на полицията.“ И с цел да обясни защо са били необходими толкова години, за да се идентифицира престъпникът, той спомена теорията за кръговото движение - Нола е била централен елемент, около който са се въртели много други елементи. Трябвало е да се изолират всички без един - убиецът. А това изолиране е могло да стане едва след откриването на останките. „Казвате, че са ни били необходими трийсет и три години, за да разкрием убийството - припомни той на аудиторията си, - но всъщност ни бяха необходими само два месеца. През останалото време нямахме труп, нямахме и убийство. Само едно изчезнало момиче.“

Най-малко от всички разбираше ситуацията Бенджамин Рот. Един следобед го срещнах случайно на щанда за козметика в един от големите търговски центрове в Конкорд.

- Щура работа - рече ми той. - Отидох да видя Хари в мотела вчера. Човек би казал, че оттеглянето на обвиненията изобщо не го радва.

- Тъжен е - обясних аз.

- Тъжен? Спечелихме и той е тъжен?

- Тъжен е, защото Нола е мъртва.

Но тя е мъртва от трийсет години.

- Сега вече е истински мъртва.

- Не разбирам какво искате да кажете, Голдман.

- Не се учудвам.

- Все едно, минах да го видя, за да му кажа да се разпореди за къщата. Свързах се със застрахователите и те ме увериха, че поемат всички разноски, но той трябва да се обърне към архитект и да реши какво иска да направи. Него това като че ли изобщо не го интересуваше. Всичко, което успя да ми каже, беше: „Заведете ме там“. Отидохме. Има още сума ти неща в тази къща, не знам дали сте забелязали. Той всичко е оставил, мебели, непокътнати предмети. Казва, че няма нужда от нищо. Останахме повече от час вътре. Един час, през който си съсипах патъците, купени за шестстотин долара. Показах му онова, което би могъл да запази, особено някои от старинните мебели. Предложих му да събори една от стените, за да разшири дневната, и му припомних, че може да съди щата за морални щети, причинени от цялата история, както и че бихме могли да претендираме за хубава кръгла сумичка. Но той дори не реагира. Предложих му да се свърже с транспортна фирма, за да пренесе всичко останало здраво в склад, казах му, че дотук е имал късмет, че не е паднал силен дъжд, нито е минал някой крадец, а той ми отговори, че нямало смисъл. Дори добави, че нямало значение даже и да го оберат, че така мебелите щели да са от полза за някого. Разбирате ли нещо, Голдман?

- Да. Къщата вече не му служи за нищо.

- За нищо ли? Как така?

- Защото няма вече кого да чака.

- Да чака? Но кого е чакал?

- Нола.

- Та Нола е мъртва!

- Именно.

Рот сви рамене.

- Всъщност - каза той аз бях прав от самото начало. Малката Келерган е била мръсница. Изчукала се е с целия град, а Хари просто е бил баламата, нежният, леко глуповат романтик, който сам се е нрецакал, като й е писал любовни писма, дори и е написал цяла книга.

Той се изсмя гадно.

Дойде ми много. С бърз жест и само с една ръка го сграбчих за яката на ризата и го притиснах до стената, събаряйки шишенца е парфюм, които се строшиха на пода, после забих свободната си ръка в гърлото му.

- Нола е променила живота на Хари! извиках. - Жертвала се е за него! Забранявам ви да повтаряте пред всички, че е била мръсница.

Той се опита да се отдръпне, но не можа. Чувах как се дави в опитите си да каже нещо. Около нас се насъбраха хора, дотичаха полицаи от охраната. Накрая го пуснах. Беше се зачервил като домат, ризата му бе раздърпана. Изговори задъхано:

- Вие... вие... Вие сте луд, Голдман! Луд сте! Луд като Куебърт! Мога да подам жалба, знаете ли?

- Правете каквото искате, Рот!

Той си тръгна бесен и когато се отдалечи, извика:

- Вие казахте, че е мръсница, Голдман! Във вашия откъс го пишеше, нали така? За всичко сте виновен вие!

Исках книгата ми да поправи злото, причинено от разпространението на откъса. Оставаше месец и половина до официалното й излизане и Рой Барнаски беше свръхвъзбуден - по няколко пъти на ден ми се обаждаше, за да сподели с мен вълнението си.

- Всичко е идеално! - възкликна той при един от разговорите ни. - Ще излезе точно навреме! Докладът на прокурора и последвалият скандал са за нас невероятен късмет, защото след три месеца са изборите за президент и тогава никой няма да прояви и най-малкия интерес към вашата книга, нито към случая. Знаете ли, информацията е безкраен поток в крайно пространство. Информационната маса е експоненциална, докато времето, което всеки от нас й отделя, е ограничено и неразтегливо. Простосмъртните й посвещават, колко, един час на ден? Двайсет минути за безплатния вестник в метрото сутрин, половин час за интернет в службата и четвърт час Си Ен Ен вечер преди сън. И за това времево пространство съществува безкрайно много материя! По света се случват купища позорни неща, но за тях не се говори, защото няма време. Не може да се говори и за Нола Келерган, и за Судан, няма време, разбирате ли. Продължителност на вниманието: петнайсет минути Си Ен Ен вечер. След това хората искат да си гледат сериала. Животът е въпрос на приоритети.

- Циничен сте, Рой - отвърнах.

- Не, за бога, не съм! Престанете да ме обвинявате във всички смъртни грехове. Вие сте един кротък ловец на пеперуди, мечтател, който прекосява степта в търсене на вдъхновение. Но шедьовър да ми напишете за Судан, няма да го издам. Защото на хората не им пука за Судан! Не им пука! Така че, да, можете да ме смятате за мръсник, само че аз просто откликвам на търсенето. Никой не го е грижа за Судан, това е положението. Днес навсякъде говорят за Нола Келерган и Хари Куебърт и трябва да се възползваме от това. След два месеца ще говорят за новия президент и вашата книга вече няма да съществува. Само че ще сме продали толкова много екземпляри, че вие живот ще си живеете в новата си къща на Бахамите.

Не можеше да се отрече - Барнаски умееше да заема медийното пространство. Всички вече говореха за книгата и колкото повече говореха, толкова повече рекламни кампании организираше той, за да ги подтикне да говорят. „Случаят „Хари Куебърт“, книгата за един милион долара, така я представяше пресата. Беше ми ясно, че астрономическата сума, която ми бе предложил и за която нееднократно бе говорил пред медиите, представляваше всъщност рекламна инвестиция - вместо да похарчи тези пари за промоции и афиши, той ги бе използвал, за да подклажда всеобщия интерес. А и впрочем не отричаше, когато му зададох въпроса, дори ми разви цяла теория - според него от възшествието на интернет и на социалните мрежи насам търговските правила не важат.

- Представете си, Маркъс, колко струва само едно рекламно място в метрото на Ню Йорк. Цяло богатство. Плащаме много пари за афиш с ограничен живот и с ограничен брой хора, които ще му обърнат внимание - трябва тези хора да са в Ню Йорк, да се возят на точно тази линия и да слязат или да се качат точно на тази спирка през определен период от време. Докато сега е достатъчно, по един или друг начин, да се пробуди интересът, да се „пусне мухата“, както се казва, та да се заговори за вас и да се разчита, че ще подпалите социалните мрежи. Така получавате достъп до безплатно и неограничено рекламно пространство. Хората по целия свят се заемат, без дори да си дават сметка, да ви лансират в планетарен мащаб. Не е ли невероятно? Ползвателите на фейсбук са просто хора сандвичи, които работят без заплащане. Би било глупаво да не си послужим с тях.

- Вие това направихте, така ли?

- Като ви дадох един милион долара? Да. Платете на някого като на играч от Националната баскетболна асоциация или от Националната хокейна лига, за да напише книга, и можете да сте сигурни, че всички ще говорят за него.

В Ню Йорк, в седалището на „Шмид и Хансън“ цареше върховно напрежение. Цели екипи бяха мобилизирани, за да подсигурят подготовката и издаването на книгата. По „Федекс“ получих телефонен апарат за конферентна връзка, с който можех да участвам от апартамента ми в „Риджънтс“ във всякакви съвещания, организирани в Манхатън. Съвещания с екипа по маркетинг, натоварен с промоцията на книгата, съвещания с екипа по графичното оформление, който изготвяше корицата на книгата, съвещания с юридическия екип за уточнение на законовите положения, свързани с книгата, и накрая съвещания с писателите призраци, които Барнаски използваше за някои от своите прочути автори и които на всяка цена искаше да ми пробута.

Телефонно съвещание № 2 - с писателите призраци

- Книгата трябва да е завършена след три седмици, Маркъс - за десети път ми каза Барнаски. - След това ще имаме десет дни за останалите издателски дейности и една седмица за печат. Което означава средата на септември. Ще успеете ли?

- Да, Рой.

- Ако трябва, веднага се включваме - изрева отнякъде шефът на писателите призраци, който се казваше Франсоа Ланкастър. - Вземаме първия самолет за Конкорд и утре сме при вас, за да помогнем.

Чух и другите да припяват, че да, ще са там утре и ще бъде страхотно.

- Ще бъде страхотно да ме оставите да работя - отвърнах аз. - Ще завърша книгата сам.

- Но те са много добри - настоя Барнаски. - Дори вие няма да видите разликата!

- Да, и вие няма да видите разликата - повтори Франсоа. - Защо искате да работите, като може да не го правите?

- Не се безпокойте, ще спазя срока.

- Господин Голдман - казва ми Сандра от Отдела по маркетинг, -трябват ни ваши снимки от времето на писане на книгата, архивни снимки с Хари, снимки от Орора. И също бележките ви за книгата.

- Да, всичките ви бележки! - обади се Барнаски.

- Да... Добре... Защо? - попитах.

- Бихме искали да издадем книга за книгата ви - обясни ми Сандра. - Нещо като бордови дневник, богато илюстриран. Ще има луд успех, всички, които са си купили книгата ви, ще пожелаят да притежават и дневника на книгата, и обратно. Ще видите.

Въздъхнах.

Не мислите ли, че в момента имам друго да върша, не да пиша книга за книгата, която още не съм написал?

- Още не сте я написали? - истерично изрева Барнаски. - Незабавно ви изпращам призраците!

- Никого не изпращайте! В името на Бога, оставете ме спокойно да си завърша книгата!

Телефонно съвещание № 6 - с писателите призраци

- Написахме, че когато погребва малката, Кейлъб плаче - обяви Франсоа Ланкастър.

- Как така написахме?

- Ами да, той погребва малката и плаче. Сълзите се стичат в гроба и разкапват пръстта. Красива сцена е, ще видите.

- Но по дяволите! Да не би да съм ви се молил да пишете красива сцена за Кейлъб, който погребва Нола?

- Ами... Не... Но господин Барнаски ми каза...

- Барнаски? Ало, Рой, там ли сте? Ало? Ало?

- Хм... Да, Маркъс, тук съм.

- Какви са тия истории?

- Не се нервирайте, Маркъс. Не мога да поема риска книгата да не бъде завършена навреме. Затова поисках от тях да продължат, за всеки случай. Просто предпазна мярка. Ако не ви харесат, няма да използваме текстовете им. Но представете си, че не ви стигне времето! Те ще са спасителният ни пояс!

Телефонно съвещание № 10 - с юридическия екип

- Добър ден, господин Голдман. Ричардсън на телефона, от Правния отдел. Значи, всичко проучихме и сме категорични - можете да

споменавате лични имена в книгата. Стърн, Прат, Кейлъб. Всичко, за което говорите, е цитирано в доклада на прокурора, който пък е цитиран от медиите. Железни сме, нищо не рискуваме. Няма измисляне, няма клевета, има само факти.

- Смятат също, че можете да вмъкнете сцени със секс или оргии под формата на фантазми или мечти - добави Барнаски. - Нали, Ричардсън?

- Абсолютно. Впрочем вече ви го казах. Героят ви може да мечтае, че прави секс, което ви позволява да вкарате секс в книгата, без да рискувате да ви дадат под съд.

- Да, малко повече секс, Маркъс - подхвана Барнаски. - Франсоа ми казваше оня ден, че книгата ви е много добра, но че за съжаление, й липсва малко пикантерия. По онова време тя е на петнайсет години, и Хари на трийсет и няколко! Подлютете леко coca! Caliente⁹, както казват в Мексико.

- Но вие сте напълно превъртели, Рой! - извиках.

- Всичко ще провалите, Голдман - въздъхна Барнаски. - Историите за свети води ненапити не интересуват никого.

Телефонно съвещание № 12 - с Рой Барнаски

- Ало, Рой?

- Какъв Рой?

- Мамо?

- Марки?

- Мамо?

- Марки? Ти ли си? Кой е Рой?

- Мамка му, сбъркал съм номера.

- Сбъркал си номера? Обажда се на майка си, казва мамка му и твърди, че бил сбъркал номера?

- Не исках да кажа това, мамо. Просто трябваше да се обадя на Рой Барнаски и машинално съм набрал вашия номер. В момента мислите ми са другаде.

Обажда се на майка си, защото мислите му са другаде... От хубаво по-хубаво. Давате живот и какво получавате в замяна? Нищо.

- Съжалявам, мамо. Целуни татко. Ще ти звънна.

- Чакай малко!

- Какво?

- Нямаш ли поне минутка за бедната си майка? Значи, майка ти, която е направила от теб такъв хубав и велик писател, не заслужава да й отделиш от времето си няколко секунди? Спомняш ли си малкия Джереми Джонсън?

- Джереми? Да, заедно ходехме на училище. Защо ми говориш за него?

- Майка му беше починала. Спомняш ли си? Е, не мислиш ли, че той би искал да вдигне телефона и да поговори с милата си майчица, която е на небето с ангелите? Няма телефонна линия с небето, Марки, но има с Монтклеър! Опитай се да си спомняш това от време на време.

- Джереми Джонсън? Ама майка му не беше починала! Той така разправяше, защото тя имаше мъх по бузите, който много приличаше на брада, и всички деца му се подиграваха. Затова казваше, че майка му е умряла, а онази жена му е бавачка.

- Какво? Брадатата бавачка на Джонсън му е била майка?

- Да, мамо.

Чух майка ми да вика баща ми. „Нелсън, бързо ела, ако обичаш. Има един plotke¹⁰, който непременно трябва да ти кажа. Брадатата жена у Джонсънови е била майката! Как така си знаел? И защо не си ми казал?

- Мамо, трябва да затварям. Имам телефонна среща.

- Какво пък е това, телефонна среща?

- Среща, за да си говорим по телефона.

- Защо двамата с теб не си правим телефонни срещи?

- Телефонните срещи са, за да се върши работа, мамо.

- Кой е този Рой, скъпи? Да не е голият мъж, скрит в стаята ти? Можеш всичко да ми кажеш, готова съм всичко да чуя. Защо искаш да правиш фонни срещи с този мръсен човек?

- Рой е моят издател, мамо. Познаваш го, срещала си го в Ню Йорк.

- Знаеш ли, Марки, говорих за твоите сексуални проблеми с равина. Той казва, че...

- Мамо, стига вече. Затварям. Целуни татко.

Телефонно съвещание № 13 - с екипа по графичното оформление

За оформлението на корицата проведохме брейнсторминг.

- Би могло да има ваша снимка - предложи Стивън, шефът на екипа.

- Или снимка на Нола - подхвърли друг.

- Снимка на Кейлъб също няма да е зле - добави трети.

- А ако сложим снимка на гората? - обади се четвърти.

- Да, нещо мрачно и плашещо би могло да е добре - каза Барнаски. 8

- Или пък нещо по-стилно? - предложих накрая аз. - Изглед от Оро-ра и на преден план два силуета като китайски сенки, за които може да се помисли, че са на Хари и Нола, вървят ръка за ръка по път № 1.

- По-внимателно със стилното - каза Стивън. - Стилното отегчава. А това, което отегчава, не се купува.

Телефонно съвещание № 21 - с юридическия, графическия и маркетинговия екип

Чух гласа на Ричардсън от Правния отдел.

- Искате ли понички?

Отвърнах:

- Моля? Аз ли? Не.

- Не говори на вас - обясни Стивън от оформлението. - А на Сандра от маркетинга.

Барнаски се изнерви.

- Дали не можем да спрем да плюскаме и да си предлагаме чашки топло кафе и бухтички? Играем си на гости, или произвеждаме бестселъри?

*

Докато работата ми по книгата вървеше с голяма скорост, разследването на убийството на началника Прат тъпчеше на място. Гахалоуд бе мобилизирал няколко следователи от Криминалния отдел, но те нямаха никакъв напредък. Никаква следа, по която да тръгнат. Дълго разговаряхме по темата в един крайпътен бар на изхода на града, където Гахалоуд ходеше понякога да се скрие и да поиграе билярд.

- Това ми е бърлогата - каза ми той и ми подаде една щека, за да започнем играта. - Напоследък често идвам.

- Не беше лесно, а?

- Сега е по-добре. Поне успяхме да решим случая „Келерган“, а зова е важно. Въпреки че се разсмърдя повече, отколкото предполагах. Главно на прокурора му се стъжни, както винаги впрочем. Защото неговата длъжност е изборна.

- А вие?

- Губернаторът е доволен, началникът на полицията е доволен, следователно всички са доволни. Впрочем големите клечки смятат да отворят отдел по нерешените случаи и искат аз да го оглавя.

- По нерешените случаи? Но сигурно е ужасно да нямаш нито престъпник, нито жертва? Всъщност това е история за мъртъвци.

- Това е история за живи хора. В случая с Нола Келерган бащата има право да знае какво се е случило на дъщеря му, а Куебърт за малко да го осъдят. Правосъдието трябва да си свърши работата дори години след събитията.

- А Кейлъб? - попитах.

- Мисля, че той просто е превъртял. Знаете ли, при такива разследвания се натъкваме или на серийно убийство, а в областта няма случай, подобен на този с Нола, през двете години преди и след отвличането й, или на убийство, извършено в пристъп на лудост.

Кимнах.

- Единственото, което ме притеснява - продължи Гахалоуд, - е Прат. Кой го е убил? И защо? Съществуват още неизвестни в това уравнение и ме е страх, че няма да можем да го решим.

- Още ли подозирате Стърн?

- Имам само съмнения. Говорихме вече за сенчестите зони в отношенията му с Лутър. Каква е връзката между двамата? И защо Стърн не е споменал за изчезването на колата му? Има нещо наистина странно. Дали не е някак замесен? Възможно е.

- Не го ли попитахте?

- Попитах го. Два пъти ме прие много любезно. Казва, че се чувства по-добре, откакто ми е разказал епизода с портрета. Призна, че е разрешавал на Лутър понякога да използва черния шевролет „Монте Карло“ за лични нужди, защото синият му мустанг не вървял добре. Не знам дали това е вярно, но във всеки случай обяснението е логично. Всичко изглежда логично. От десет дни се ровя в живота на Стърн и нищо не откривам. Говорих и със Сила Мичъл, попитах я какво е станало с мустанга на брат й, тя казва, че няма представа. Колата е изчезнала. Нямам нищо срещу Стърн, нищо, което да подсказва, че може да е замесен.

- Защо човек като Стърн се оставя да го командва шофьорът му? Изпълнява капризите му, дава му кола... Има нещо, което ми убягва.

- И на мен, писателче. И на мен.

Смених темата.

- Книгата ми трябва да е завършена след две седмици - казах.

- Вече? Бързо я написахте.

- Не толкова бързо. Може би ще чуете да разправят, че е написана за два месеца, но всъщност ми бяха нужни две години.

Той се усмихна.

*

В края на август 2008 година си позволих лукса да изпреваря срока, като завърших „Случаят „Хари Куебърт“, книгата, която два месеца по-късно щеше да има абсолютно феноменален успех.

Тогава дойде време да се върна в Ню Йорк, където Барнаски подготвяше промоцията със снимки и срещи с журналисти. По случайно съвпадение във времето напуснах Конкорд през предпоследния ден на август. По пътя се отбих в Орора, за да се срещна с Хари в мотела. Той както винаги седеше пред вратата на стаята си.

- Прибирам се в Ню Йорк - казах му.

- Значи, си казваме сбогом.

- Значи, си казваме довиждане. Скоро ще се върна. Ще реабилитирам името ви, Хари. Дайте ми няколко месеца и отново ще бъдете най-уважаваният писател в страната.

- Защо правите това, Маркъс?

- Защото вие направихте от мен това, което съм.

- И какво? Смятате, че имате някакъв дълг към мен? Направил съм ви писател, но тъй като за общественото мнение аз вече не съм писател, вие се опитвате да ми върнете онова, което съм ви дал?

- Не, защитавам ви, защото винаги съм вярвал във вас. Винаги.

Подадох му един дебел плик.

- Какво е това? - попита той.

- Книгата ми.

- Няма да я прочета.

- Искам съгласието ви, преди да я издам. Тази книга е ваша.

- Не, Маркъс. Ваша е. И точно в това е проблемът.

- Какъв е проблемът?

- Мисля, че е чудесна книга.

- И защо това да е проблем?

- Сложно е, Маркъс. Някой ден ще разберете.

- Ще разбера какво, да му се не види? Говорете най-после! Говорете!

Настъпи дълго мълчание.

- Какво ще правите сега? - попитах накрая.

- Няма да остана тук.

- Кое е това тук? В мотела, в Ню Хампшър, в Америка?

- Бих искал да отида в рая на писателите.

- Раят на писателите? Какво пък е това?

- Раят на писателите е мястото, където решавате да пренапишете живота си така, както бихте искали да го изживеете. Защото силата на писателите, Маркъс, е в това, че именно те решават какъв да е краят на книгата. Те притежават власт, от тях зависи кой да живее или да умре, те могат всичко да променят. Писателите имат във върха на пръстите си сила, за чието съществуване често дори не подозират. Достатъчно е да затворят очи, за да променят посоката на един живот. Маркъс, какво би станало на трийсети август седемдесет и пета година, ако...

- Миналото не може да се промени, Хари. Не мислете за това.

- Но как бих могъл да не мисля?

Оставих ръкописа на стола до него и понечих да си тръгна.

- За какво се разправя в книгата ви? - попита той тогава.

- За един мъж, влюбен в млада жена. Тя имала мечти за двама. Искала да живеят заедно, искала той да стане велик писател, университетски преподавател, искала и да имат куче с цвета на слънцето. Но един ден тази млада жена изчезнала и никога не я открили. Мъжът останал вкъщи да я чака. Станал голям писател, станал университетски преподавател и имал куче с цвят на слънце. Направил точно както тя искала и я чакал. Повече не се влюбил. Предано я чакал да се върне. Ала тя не се върнала.

- Защото е мъртва!

- Да. Но сега този мъж може да преодолее скръбта си.

- Не, твърде късно е! Той е на шейсет и седем години!

- Никога не е твърде късно да се влюбиш отново.

Приятелски му махнах с ръка.

- Довиждане, Хари. Ще ви се обадя веднага щом пристигна в Ню Йорк.

- По-добре не ми се обаждайте.

Слязох по външните стълби, които водеха към паркинга. Готвех се да се кача в колата, когато го чух да вика от балкона на първия етаж:

- Маркъс, коя дата сме днес?

- Трийсети август, Хари.

- А колко е часът?

- Почти единайсет сутринта.

- Остават само осем часа, Маркъс!

- Осем часа до кое?

- До деветнайсет часа.

Не схванах веднага и попитах:

- И какво ще стане в деветнайсет часа?

- Имам среща с нея, много добре знаете. Тя ще дойде. Погледнете, Маркъс! Вижте къде сме! В рая на писателите сме. Достатъчно е да го напишем и всичко ще се промени.

*

30 август 1975 г., в рая на писателите

Тя реши да мине не по път № 1, а покрай океана. Така беше по-благоразумно. Стиснала ръкописа под мишница, тичаше по пясъка и по камъчетата. Почти бе стигнала Гуз Коув. Още две-три мили бърз ход и щеше да бъде в мотела. Погледна часовника си - малко след осемнайсет часа. След четирийсет и пет минути ще е на мястото на срещата. В деветнайсет часа, както се бяха уговорили. Продължи да върви и наближи Сайд Крийк Лейн. Реши, че е време да мине през гората и да тръгне по път № 1. Изкачи се от плажа в гората, като се катереше от скала на скала, после предпазливо прекоси гората, внимавайки да не се одраска или да не закачи на някой храст хубавата си червена рокля. През дърветата забеляза в далечината къща - в кухнята една жена приготвяше ябълков пай.

Стигна до път № 1. Точно преди да излезе от гората, видя да профучава кола. Това беше Лутър Кейлъб, който се връщаше в Конкорд. Тя тръгна покрай пътя, измина още две мили и скоро стигна до мотела. Беше точно деветнайсет часът. Прекоси паркинга и се изкачи по външното стълбище. Стая № 8 беше на първия етаж. Затича се нагоре по стъпалата и весело почука на вратата.

На вратата се чукаше. Той бързо стана от леглото, на което седеше, и отиде да отвори.

- Хари! Хари, любими! - извика тя, като го видя да се появява в рамката на вратата.

Хвърли се на врата му и го обсипа с целувки. Той я вдигна във въздуха.

- Нола... ти си тук. Ти дойде! Ти дойде!

Тя го изгледа учудено.

- Разбира се, че дойдох, ама де!

- Сигурно съм заспал, защото сънувах кошмар... Бях в тази стая и те чаках. Чаках те и ти не идваше. Чаках и чаках, и чаках. А ти все не идваше.

Тя се притисна до него.

- Какъв ужасен кошмар, Хари! Сега съм тук! Тук съм завинаги!

Двамата дълго се прегръщаха. Той й поднесе цветята, които бе

натопил в мивката.

- Нищо ли не си си взела? - попита Хари, хогато видя, че тя няма никакъв багаж.

- Нищо. За да не будя подозрения. Ще си купим каквото ни трябва по пътя. Но взех ръкописа.

- Търсих го навсякъде!

-Бях го взела със себе си. Прочетох го. Толкова ми харесва, Хари. Истински шедьовър е!

Отново се прегърнаха, после тя каза:

- Да тръгваме! Да тръгваме бързо! Да тръгваме веднага.

- Веднага?

- Да, искам да съм далече от тук. Милост, Хари, не искам да рискуваме да ни открият. Да тръгваме веднага.

Свечеряваше се. Беше 30 август 1975 година. Два силуета се измъкнаха от мотела и бързо слязоха по стълбите към паркинга, преди да влязат в един черен шевролет „Монте Карло“. Можеше да се види как колата поема по път № 1 в северна посока и се движи бързо към хоризонта. Скоро вече не можеше да се различи формата й - превърна се в черно петънце, после в точица. Още миг можеше да се отгатне светлата точка на фаровете, след това и тя изчезна.

Двамата се отправяха към живота.

РАЯТ НА ПИСАТЕЛИТЕ

(Излизането на книгата)

5.

Момиченцето, което развълнува Америка

- С новата книга, Маркъс, започва нов живот. Тя е и момент на голям алтруизъм - вие дарявате на онзи, който иска да я открие, част от себе си. На някои ще се хареса, други ще я възненавидят. Някои ще ви превърнат в звезда, други ще ви презрат. Някои ще ви завиждат, други ще се заинтересуват от вас. Не за тях пишете вие, Маркъс. А за всички онези, които във всекидневието си ще са преживели един приятен миг благодарение на Маркъс Голдман. Ще ми кажете, че това не е кой знае какво. И все пак е достатъчно. Някои писатели искат да променят лицето на света. Но кой би могъл наистина да промени лицето на света?

Всички говореха за книгата. Вече не можех да се движа спокойно по улиците на Ню Йорк, да си правя кросчета по алеите на Сентръл Парк, без някой да ме разпознае и да възкликне: „Ей, това е Голдман! Писателят!“. Случваше се дори да се затичат след мен и да ми зададат въпросите, които не им даваха мира: „Ама така ли е станало, както разказвате в книгата си? Наистина ли Хари Куебърт го е направил?“. В кафенето в Уест Вилидж, където често се отбивах, някои от клиентите най-безцеремонно сядаха на масата ми и ме заговаряха: „В момента чета книгата ви, господин Голдман. Не мога да я оставя! И първата беше добра, ама тази! Вярно ли е, че сте получили един милион долара, за да я напишете? На колко години сте? Едва на трийсет? Трийсет години! И вече сте натрупали толкова мангизи!“ Дори портиерът на моя блок, който четеше, когато не отваряше вратата на някого, като свърши книгата, ме приклещи в асансьора, където дълго ме държа, за да излее пред мен душата си: „Значи, това се е случило с Нола Келерган? Какъв ужас! Но как стига дотам човек? А, господин Голдман, как е възможно?“.

От деня на излизането си „Случаят „Хари Куебърт“ беше номер едно по продажби в цялата страна и обещаваше да е най-продаваната книга на годината на американския континент. Навсякъде говореха за нея: по телевизията, по радиото, във вестниците. Критиците, които бяха чакали да се издъня, ме обсипваха с похвали. Казваха, че новият ми роман е велик.

Веднага след излизането на книгата заминах на промоционално турне маратон и само за две седмици обиколих цялата страна - смяната на президента задължава. Барнаски смяташе, че толкова трае времевият прозорец, който ни е отворен, преди погледите да се насочат към Вашингтон за изборите на 4 ноември. Като се върнах в Ню Йорк, с бясна скорост обходих и телевизионните студиа, за да отговоря на всеобщия интерес, който се разпростря чак до дома на родителите ми - на вратата им непрекъснато звъняха любопитни и журналисти. За да им осигуря малко спокойствие, им подарих микробус, с който решиха да изпълнят една своя стара мечта - да отидат до Чикаго, после да тръгнат по път № 66 и да стигнат до Калифорния.

В една статия в „Ню Йорк Таймс“ Нола бе наречена момиченцето, което развълнува Америка, и това определение й остана. В читателските писма, които получавах, се долавяше същото чувство -всички бяха трогнати от историята на това нещастно и малтретирано момиче, преоткрило усмивката след срещата си с Хари Куебърт. Едва петнайсетгодишна, тя се бе борила за него и му бе позволила да напише „Произходът на злото“. Някои специалисти в областта на литературата впрочем твърдяха, че тази книга може да се прочете правилно само благодарение на моята. И предлагаха нов подход, според който Нола вече не олицетворяваше невъзможната любов, а всемогъществото на чувствата. Така „Произходът на злото“, книгата, която четири месеца по-рано бе иззета от почти всички книжарници в страната, се радваше сега на все по-голяма популярност. Продажбите й се покачваха и за Коледа маркетинговият екип на Рой Барнаски подготвяше кутия в ограничен тираж с „Произходът на злото“, „Случаят „Хари Куебърт“ и анализ на текста от Франсоа Ланкастър.

Колкото до Хари, не бях имал вести от него, откакто напуснах Сий Сайд Мотел. Непрекъснато се опитвах да му се обадя, но телефонът му беше изключен, а когато набирах мотела и исках да ме свържат с него, телефонът даваше свободно и никой не вдигаше. Общо взето, нямах никакъв контакт с Орора, което може би бе по-добре. Нямах никакво желание да науча как е приета книгата ми там. Знаех само от Правния отдел на „Шмид и Хансън“, че Елайджа Стърн упорства в опитите си да ме даде под съд, окачествявайки като клеветнически свързаните с него пасажи и главно тези, в които се питах за причините, поради които не само е отстъпил пред молбата на Лутър, като е поискал от Нола да позира гола, но и не е уведомил полицията за изчезването на черния „Монте Карло“. А го бях търсил преди излизането на книгата, за да ми даде своята версия за фактите, ала той не благоволи да ми отговори.

От третата седмица на октомври нататък, точно както бе предвидил Барнаски, президентските избори заеха цялото медийно пространство. Поканите, които получавах, намаляха драстично и аз изпитах известно облекчение. Бях изживял две мъчителни години, първия ми успех, болестта на писателите, после най-накрая втората книга. Духът ми беше умиротворен и наистина се нуждаех от малко почивка. Тъй като нямах желание да заминавам сам и исках да благодаря на Дъглас за подкрепата му, купих два билета за Бахамите с намерението да отида на почивка с приятел, нещо, което не ми се бе случвало от гимназията насам. Смятах да го изненадам една вечер, когато бе дошъл вкъщи да гледаме мач по телевизията. Ала за мое голямо огорчение той отклони поканата ми.

- Би било страхотно - каза ми, - но съм решил да заведа Кели на Карибите по същото време.

- Кели? Още ли ходиш с нея?

- Да, разбира се. Не знаеше ли? Смятаме да се сгодим. Мисля там да й поискам ръката.

- О, супер! Наистина се радвам за двама ви. Моите поздравления.

Сигурно съм придобил малко тъжен вид, защото той ми каза:

- Марк, ти имаш всичко, което всеки би искал да има в живота. Време ти е да си намериш спътница.

Кимнах.

- Ами... не помня откога не съм излизал с момиче - оправдах се аз.

Той се усмихна.

- Не се безпокой, ще излезеш.

Два дни след този разговор, в четвъртък вечерта, на 23 октомври 2008 година, настъпи големият обрат.

Дъглас ми бе уредил среща с Лидия Глор, за която научил от агента й, че все още си пада по мен. Убеди ме да й се обадя и се разбрахме да се срещнем в един бар в Сохо. В деветнайсет часа Дъглас мина през къщи да ме подкрепи морално.

- Още ли не си готов? - каза той, когато, гол до кръста, му отворих вратата.

- Не мога да реша коя риза да сложа - оплаках му се аз, размахвайки две окачени на закачалки ризи.

- Сложи синята, ще ти стои добре.

- Сигурен ли си, че не е грешка да излизам с Лидия, Дъг?

- Няма да се жениш, Марк. Просто ще пиеш по чаша е хубаво момиче, което ти харесва и което те харесва. Ще видите дали все още протича ток.

- А след чашата какво да правим?

- Запазил съм ти маса в един изискан италиански ресторант, недалече от бара. Ще ти изпратя имейл с адреса.

Усмихнах се.

- Какво бих правил без теб, Дъг?

- За какво са приятелите?

В този момент звънна мобилният ми телефон. Вероятно нямаше да отговоря, ако не бях видял на екранчето на телефона, че се обажда Гахалоуд.

- Ало, сержант? Радвам се да ви чуя.

Той говореше с лошия си глас.

- Добър вечер, писателче. Съжалявам, че ви безпокоя.

- Изобщо не ме безпокоите.

Долавях, че е силно притеснен. Каза ми:

- Писателче, мисля, че имаме гигантски проблем.

- Какво се е случило?

- Става дума за майката на Нола Келерган. Тази, за която разправяте в книгата, че е биела дъщеря си.

- Луиза Келерган, да. Какво за нея?

- Имате ли достъп до интернет? Трябва да ви изпратя имейл. Отидох в хола и включих компютъра. Влязох в пощата, без да

затварям телефона, и видях, че Гахалоуд ми е изпратил снимка.

- Какво е това? - попитах. - Започвам да се тревожа.

- Отворете снимката. Спомняте ли си, че ми говорехте за Алабама?

- Да, разбира се, че си спомням. Келерганови бяха от там.

- Сгафили сме, Маркъс. Напълно сме забравили да проучим Алабама. На всичкото отгоре вие ми бяхте казали.

- Какво съм ви казал?

- Че трябва да открием какво се е случило в Алабама.

Щракнах с мишката върху образа. Беше снимка на надгробен камък, върху който фигурираше следният надпис:

ЛУИЗА КЕЛЕРГАН

1930-1969

Нашата обичана съпруга и майка

Бях изумен.

- Боже господи! - прошепнах. - Какво значи това?

- Че майката на Нола е починала през шейсет и девета, тоест шест години преди изчезването на дъщеря й!

- Кой ви изпрати тази снимка?

- Един журналист от Конкорд. Утре ще е на първа страница във вестниците, писателче, и вие знаете как става - няма да минат и три часа, и в цялата страна ще твърдят, че нито книгата ви, нито разследването са достойни за доверие.

Онази вечер не вечерях с Лидия Глор. Дъглас изкара Барнаски от делова среща, Барнаски изкара Ричардсън от юридическия екип от дома му и проведохме особено бурно кризисно съвещание в една от заседателните зали на „Шмид и Хансън“. Снимката беше всъщност взета от местен вестник от областта на Джаксън. Барнаски бе прекарал два часа в напразни опити да убеди главния редактор на „Конкорд Хералд“ да не я публикува на първа страница на другия ден.

- Представяте ли си какво ще кажат хората, когато научат, че книгата ви е пълна с лъжи! - разкрещя ми се той. - Но да му се не види, Голдман, не си ли проверявате източниците?

- Не знам и аз, това е някакво безумие! Хари ми разказваше за майката. Често ми е говорел за нея. Вече нищо не разбирам. Майката е биела Нола! Той ми го каза! Разправяше ми за удари и за давене.

- А сега какво казва Куебърт?

- Не мога да се свържа с него. Тази вечер поне десет пъти му звънях. Впрочем аз от два месеца нямам вести от него.

- Продължавайте да звъните! Оправете се някак си! Открийте някого, който може да ви отговори! Намерете ми обяснение, което да дам на журналистите утре сутрин, когато ми наскочат.

В двайсет и два часа се обадих на Ърни Пинкас.

- Добре де, а ти защо реши, че майката е жива? - попита ме той.

Останах като гръмнат. Накрая отвърнах тъпо:

- Никой не ми каза, че е мъртва!

- Но никой не ти е казал и че е жива!

- Напротив! Хари ми каза.

- Значи, се е подиграл с теб. Бащата Келерган дойде в Орора сам с дъщеря си. Тук никога не е имало майка.

- Вече нищо не разбирам! Изпитвам усещането, че полудявам. Как ще изглеждам сега в очите на хората?

- Като пълен мръсник, Маркъс. Мога да те уверя, че ние тук трудно преглъщаме хапа. Цял месец те гледаме да се надуваш по вестниците и телевизията. Всички си казвахме, че говориш каквото ти дойде наум.

- Защо никой не ме предупреди?

- Да те предупреди? За да ти каже какво? Да те попита дали случайно не бъркаш, като разправяш небивалици за майка, вече починала по време на събитията?

- От какво е починала?

- Нямам представа.

- А музиката? А синините? Имам свидетели, които потвърдиха всичко това.

- Свидетели на какво? Че преподобният е пускал грамофона си на макс, за да може спокойно да пребива дъщеря си? Да, подозирахме това. Но в твоята книга ти разказваш, че отец Келерган се е криел в гаража, докато майката е пердашела момичето. Проблемът обаче е, че майката не е стъпвала в Орора, тъй като е починала, преди двамата да се преместят. Как сега да повярват в останалата част на книгата? А ти ми каза, че ще ме цитираш в благодарностите...

- Цитирах те!

- Сред другите имена: Ърни Пинкас, Орора. Исках името ми да е с големи букви. Исках да говорят за мен.

- Какво? Но...

Той ми тресна телефона. Барнаски, който гледаше лошо, насочи заплашителен пръст към мен.

- Голдман, утре вземате първия самолет за Конкорд и отивате да оправите този лайнарник.

- Рой, ако отида в Орора, ще ме линчуват.

Той се засмя насила и каза:

- Смятайте се за щастлив, ако само ви линчуват.

*

Дали момиченцето, което развълнува Америка, бе родено от болния мозък на писател в творческа криза? Как подобна подробност бе така безотговорно пренебрегната? Информацията от „Конкорд Хералд“, подхваната от всички медии, сееше съмнение в истината за случая „Хари Куебърт“.

Сутринта в петък на 24 октомври взех самолета за Конкорд, където пристигнах в ранния следобед. Наех кола на летището и отидох право в щатската полиция, там ме очакваше Гахалоуд. Той ми разказа това, което бе научил за миналото на семейство Келерган в Алабама.

- Дейвид и Луиза Келерган се женят през петдесет и пета година -започна. - Той вече е пастор на процъфтяваща енория, а Луиза му помага да я доразвие. Нола се ражда през шейсета. През следващите години не се случва нищо необичайно. Но една нощ през лятото на шейсет и девета в къщата избухва пожар. Момиченцето е спасено от пламъците в последния момент, майката обаче загива. Няколко седмици по-късно преподобният напуска Джаксън.

- Няколко седмици?

- Да. И отиват в Орора.

- Но тогава защо Хари ми каза, че майката е пребивала Нола?

- Трябва да е бил бащата.

- Не, не! - извиках. - Хари говореше за майката! Била е майката! Имам запис!

- Ами да го чуем записа - предложи Гахалоуд.

Носех със себе си минидисковете. Разпръснах ги на бюрото на Гахалоуд и се опитах да намеря по етикета този, който ми трябваше. Бях ги подредил много стриктно, по свидетели и по дати, но не успявах да открия въпросния запис. Тогава изпразних чантата си и от нея изпадна един последен диск, без дата. Веднага го пъхнах в рекордера.

- Странно - казах. - Защо не съм му сложил дата?

Включих машинката. Чух гласа си, който обявяваше, че е вторник, 1 юли 2008 година. Бях записал Хари в стаята за посещения в затвора.

-

Затова ли искахте да заминете? Казвате, били сте го решили заедно, но защо точно на трийсети август вечерта?

-

Това, Маркъс, беше заради една ужасна история. Записвате ли?

- Да.

-

Сега ще ви разкажа един много сериозен епизод. За да разберете. Само не искам да се разчува.

-

Разчитайте на мен.

-

Знаете ли, през седмицата, когато бяхме па Мартас Винярд, Нола не бе казала, че е с приятелка, а просто бе избягала от къщи. Потеглила, без да каже нищо на никого. Като я видях отново, в деня след завръщането ни, изглеждаше ужасно тъжна. Каза, че майка й я набила. Имаше следи по тялото. Плачеше. Тогава ми разправи, че майка й я наказва за дреболии. Че я удря с метална линия и й прилага онази гадост, като в „Гуантанамо“, давенето - пълни леген с вода, хваща дъщеря си за косите и потапя главата й във водата. Това можело да я освободи.

- Да я освободи?

- Да я освободи от злото. Нещо като кръщение, предполагам. Исус в река Йордан или нещо такова. Отначало не можех да повярвам, ала доказателствата бяха налице. Попитах я: „Но кой ти стори това? “. „Мама.“ „А защо баща ти не реагира?“ „Татко се затваря в гаража и слуша музика, много силна. Така прави, когато мама ме наказва. Не иска да чува. “Нола не издържаше повече, Маркъс. Не издържаше повече. Поисках да оправя нещата, да поговоря с Келерганови. Това трябваше да се прекрати. Но Нола ме умоляваше да не се намесвам, каза ми, че ще има ужасни неприятности, че родителите й сигурно ще я изпратят далече от града и никога вече няма да се видим. И все пак това положение не можеше да продължава. Затова към края на август, някъде към двайсети, решихме, че трябва да заминем. Бързо. И тайно, разбира се. Избрахме датата трийсети август. Искахме да караме до Канада, да пресечем границата във Върмонт. Да отидем може би е Британска Колумбия, да се настаним е дървена колиба. На брега на езеро. Представяхме си, че ще живеем прекрасен живот. Никой никога нямаше да узнае къде сме.

- Значи, затова смятахте да избягате?

- Да.

- Но защо не искате да говоря за това?

- Защото това е само началото на историята, Маркъс. После направих ужасно откритие за майката на Нола...

В този момент ни прекъсна надзирателят. Посещението бе завършило.

-

Ще продължим разговора следващия път, Маркъс - рече ми Хари, изправяйки се. - А дотогава, нито дума за това!

- И какво е открил за майката на Нола? - нетърпеливо попита Гахалоуд.

- Не си спомням продължението - отвърнах, обезпокоен, докато ровех из дисковете.

Внезапно спрях, усетих, че пребледнявам, и извиках:

- Не е истина!

- Кое, писателче?

- Това беше последният запис на Хари! Затова няма дата на диска! Напълно го бях забравил. Така и не завършихме този разговор! Защото след това дойдоха разкритията за Прат, после Хари вече не искаше да го записвам и аз продължих интервютата, като си водех бележки в един бележник. После онези страници излязоха във вестниците и Хари ми се разсърди. Как съм можел да съм толкова глупав?

- Трябва спешно да поговорим с Хари - заяви Гахалоуд и грабна палтото си. - Да разберем какво е открил за Луиза Келерган.

И двамата тръгнахме към Сий Сайд Мотел.

За наша огромна изненада, вратата на стая № 8 ни отвори не Хари, а една висока блондинка. Отидохме да питаме служителя на рецепцията, който ни обясни:

- Не сме имали Хари Куебърт.

- Невъзможно - казах. - Той прекара тук много седмици.

По настояване на Гахалоуд служителят провери в регистъра си последните шест месеца. След което категорично повтори:

- Не сме имали Хари Куебърт.

- Не е възможно - нервирах се аз. - Виждал съм го точно тук! Висок мъж с рошави побелели коси.

- А, той ли! Да, имаше такъв човек, мотаеше се по паркинга. Само че не е наемал стая.

- Наемаше стая № 8! - избухнах аз. - Знам това, често съм го виждал седнал пред вратата.

- Да, седеше пред вратата. Нерядко съм го приканвал да си върви, но той всеки път ми даваше по сто долара! За толкова пари можеше да седи колкото иска. Разправяше, че имал хубави спомени от тук.

- И откога не сте го виждали? - попита Гахалоуд.

- Ами... Поне от няколко седмици. Спомням си, че в деня, когато си тръгна, ми даде сто долара, та ако някой го търси по телефона, да прехвърлям обаждането в стая № 8 и да оставям телефона да звъни. Изглежда, бързаше. Това беше веднага след разправията.

- Разправията? - избоботи Гахалоуд. - Каква разправия? Каква е сега пък тази история е разправия?

- Ами вашият приятел се скара е един тип. Един дребен старец, който бе дошъл с кола специално за да му направи сцена. Беше доста оживена сцена. С викове и всичко останало. Готвех се да се намеся, но старецът в крайна сметка се качи в колата си и си замина. Тогава и вашият приятел реши да си тръгне. Аз, така или иначе, щях да го изгоня, защото не обичам такива работи. Клиентите се оплакват и после аз опирам пешкира.

- Но за какво беше разправията?

- За някакво писмо. Така мисля. „Вие сте били!“, така викаше старецът на приятеля ви.

- Писмо ли? Какво писмо?

- Ама откъде да знам аз?

- После какво стана?

После старецът си замина и приятелят ви също се измете.

- Можете ли да го разпознаете?

- Стареца ли? Не, не мисля. Но питайте колегите си. Защото този чешит се върна. Струваше ми се, че иска да очисти приятеля ви. Разбирам аз от тия работи, гледам сума ти сериали по телевизията.

- Приятелят ви вече беше хванал пътя, обаче аз усещах, че има нещо шило. Тогава извиках ченгетата. Две магистрални патрулки пристигнаха много бързо и го провериха. После го пуснаха да си ходи. Казаха, че няма нищо.

Гахалоуд веднага позвъни в централата, за да поиска да го уведомят кого са проверявали наскоро в Сий Сайд Мотел пътните полицаи.

- Ще ми се обадят, щом получат информацията - рече ми той, като затвори.

Нищо не разбирах. Прокарах ръка през косата си и казах:

- Това е лудост! Лудост!

Служителят внезапно ме изгледа странно и попита:

- Вие да не сте господин Маркъс?

- Да, защо?

- Защото приятелят ви остави за вас плик. Каза, че един млад мъж сигурно ще дойде да го търси и че сигурно ще каже „Това е лудост! Лудост!“. Заръча, ако този тип дойде, да му дам това.

И ми подаде един плик от амбалажна хартия с ключ вътре.

- Ключ? - възкликна Гахалоуд. - И нищо друго?

- Нищо.

- Но ключ от къде?

Огледах го внимателно. И внезапно го разпознах.

- От шкафчето му във фитнеса в Монтбъри!

Двайсет минути по-късно бяхме в съблекалнята на залата за фитнес. В шкафче 201 имаше купчина листове и написано на ръка писмо.

Драги Маркъс,

Ако четете тези редове, значи, е настанала голяма бъркотия около книгата ви и имате нужда от отговори. Това би могло да ви заинтересува. Истината е в тази книга.

Хари

Купчината листове бяха напечатан на машина ръкопис, подвързан, не много дебел, чието заглавие бе

Чайките на Орора

от Хари Л. Куебърт

- Какво значи това? - попита Гахалоуд.

- Нямам представа. Прилича на неиздаден текст на Хари.

- Хартията е стара - установи Гахалоуд, който разглеждаше страниците внимателно.

Бързо ги прелистих.

- Нола е говорила за чайки - казах. - Хари ми разправяше, че тя обичала чайките. Трябва да има някаква връзка.

- Но защо говори за истина? Да не би това да е текст за случилото се през седемдесет и пета година?

- Не знам.

Решихме да отложим проучването на ръкописа за по-късно и да отидем в Орора. Пристигането ми не остана незабелязано. Минувачите не криеха презрението си и ми казваха в очите какво мислят за мен. Пред „Кларкс“ Джени, бясна заради начина, по който бях описал майка й, и отказвайки да повярва, че баща й е бил авторът на анонимните писма до Хари, ме оскърби публично.

Единствена Нанси Хатауей благоволи да разговаря с нас, като отидохме при нея в магазина й.

- Не разбирам - каза ми тя. - Никога не съм ви говорила за майката на Нола.

- Но ми разказахте за следите от удари, които сте забелязали. И онзи епизод, когато Нола била избягала от дома си и не се прибрала цяла седмица, а родителите й твърдели, че е болна.

- Ама само баща й беше. Той отказваше да ме пусне в дома си, когато Нола се изпари през онази прословута седмица в края на юли. Никога не съм ви говорила за майка й.

- Разказвахте ми за удари с метална линия по гърдите. Спомняте ни си?

- Да, имаше следи от удари. Но не съм казвала, че майка и я е биела.

- Записал съм ви! Беше на двайсет и шести юни. Нося със себе си лиска, погледнете датата отгоре.

Пуснах рекордера.

-

Странно е това, което ми казвате за преподобния Келерган, госпожо Хатауей. Видях се с него преди няколко дни и ми направи впечатление на по-скоро мек човек.

- Прави такова впечатление. Поне пред хора. Бяха го повикали на помощ, да съживи енорията „ Сейнт Джеймс“, която западаше, след като, както разправяха, бе сътворил чудеса в Алабама. И наистина, скоро след като той пое нещата в свои ръце, храмът „Сейнт Джеймс“ започна да се пълни в неделя. Но иначе е трудно да се каже какво точно ставаше у семейство Келерган.

- Какво имате предвид?

- Нола беше малтретирана.

- Моля?

- Да, беше жестоко бита. Спомням си за един ужасен епизод, господин Голдман. В началото на лятото.

За първи път виждах такива следи по тялото на Нола.

Бяхме отишли да се къпем на Гранд Бийч. Нола изглеждаше тъжна и аз си мислех, че е заради едно момче. Онзи Коуди, един тип от единайсети клас, който се навърташе покрай нея. После обаче ми призна, че я тормозят вкъщи, казвали й, че е лошо момиче. Попитах я защо и тя спомена някакви събития в Алабама, но отказа да ми разкаже повече. По-късно, на плажа, когато се съблече, видях, че има ужасни белези от удари по гърдите. Веднага я попитах откъде са и тя ми отговори: „ Мама ме удари в събота с метална линия “. Тогава аз, разбира се, бях напълно изумена и помислих, че не съм разбрала. Но тя продължи: „ Това е истина.

Каза ми, че съм лошо момиче “. Нола изглеждаше толкова отчаяна, че не настоях. След Гранд Бийч отидохме вкъщи и аз намазах гърдите й с балсам. Казах й, че трябва да поговори с някого за майка си, например с медицинската сестра в училище, госпожа Сандърс. Но Нола отвърна, че не иска повече да зачеква тази тема.

- Ето! - възкликнах, като спрях рекордера. - Виждате ли, говорите за майка й.

- Не - възрази Нанси. - Споделям с вас учудването си от това, че Нола споменава майка си. Просто за да ви внуша, че нещо не е било наред в дома на Келерганови. Толкова бях сигурна, че знаете, че тя е мъртва.

- Та аз нямах представа! Искам да кажа, знаех, че майката е починала, но мислех, че това е станало след изчезването на дъщеря й. Спомням си, че Дейвид Келерган дори ми показа снимка на жена си, първия път когато отидох да се срещна с него. Спомням си, че бях по-скоро изненадан от дружелюбния му прием. И също, че му казах нещо от рода на „А съпругата ви?“. И той ми отговори: „Отдавна починала“.

- Сега, като слушам записа, ми става ясно, че сте могли да ме разберете погрешно. Какво ужасно недоразумение, господин Голдман. Много съжалявам.

Отново включих апарата.

...медицинската сестра в училище, госпожа Сандърс. Но Нола отвърна, че не иска повече да зачеква тази тема.

- Какво е станало в Алабама?

- Нямам представа. Никога не узнах. Нола не ми каза.

-

Свързано ли е със заминаването им?

- Не знам. Бих искала да ви помогна, но наистина не знам.

- Моя е грешката, госпожо Хатауей - казах. - След това се насочих към Алабама.

- Значи, ако е била бита, то е от бащата? - попита Гахалоуд озадачено.

Нанси помисли малко, изглеждаше объркана. Накрая отвърна:

- Да. Или не. Имаше ги тези следи по тялото. Когато я питах какво се е случило, тя ми казваше, че вкъщи я наказват.

- За какво я наказват?

- Нищо повече не казваше. Но и не твърдеше, че баща й я бие. Всъщност нищо не е ясно. Майка ми също бе видяла следите от удари веднъж на плажа. А и тази оглушителна музика, която гърмеше периодично. Хората подозираха, че Келерган бие дъщеря си, но никой не смееше да се обади. Беше ни пастор все пак.

След разговора ни с Нанси Хатауей двамата с Гахалоуд дълго седяхме мълчаливо на една пейка пред магазина. Бях отчаян.

- Тъпо недоразумение! - възкликнах накрая. - Всичко заради едно тъпо недоразумение! Как съм могъл да бъда толкова глупав?

Гахалоуд се опита да ме успокои.

- Спокойно, писателче, не бъдете толкова строг към себе си. Всички се заблудихме. Толкова бяхме погълнати от разследването, че не видяхме най-очевидното. На всеки може да се случи.

В този миг звънна телефонът му. Той вдигна. Обаждаха се от щатската полиция.

- Изровили са името на онзи от мотела - прошепна ми, докато слушаше какво му говорят от другата страна.

След това придоби странно изражение. Отдръпна слушалката от ухото си и каза:

- Бил е Дейвид Келерган.

Вечната музика дънеше в къщата на Теръс Авеню 245 - пастор Келерган си беше у дома.

- Непременно трябва да узнаем какво е искал от Хари - каза ми Гахалоуд, докато излизахме от колата. - Само, за бога, писателче, оставете аз да водя разговора!

По време на проверката в Сий Сайд Мотел пътната полиция бе открила ловна пушка в колата на Дейвид Келерган. Но не го безпокоили, защото имал разрешително. Обяснил, че е тръгнал към един клуб по стрелба и искал да спре, за да си купи кафе от ресторанта на мотела. Полицаите нямало в какво да го упрекнат и го пуснали.

- Преслушайте го, сержант - казах аз, докато вървяхме по павираната алея към къщата. - Любопитно ми е да узная каква е тази история с писмото... Келерган ме беше уверил, че едва познава Хари. Мислите ли, че ме е излъгал?

- Точно това ще разберем, писателче.

Предполагам, че пастор Келерган ни видя, защото още преди да позвъним, отвори вратата, въоръжен с пушката си. Беше вън от себе си и имаше вид на човек, който много иска да ме убие. „Омърсихте паметта на жена ми и на дъщеря ми! - разкрещя се той. - Мръсен боклук! Гаден кучи син!“ Гахалоуд се опита да го усмири, помоли го да остави пушката, като му обясни, че сме дошли точно за да разберем какво се е случило с Нола. Няколко зяпачи, привлечени от виковете и шума, притечаха да видят какво става. Скоро пред къщата се събра любопитно множество, докато пастор Келерган продължаваше да врещи, а Гахалоуд ми правеше знак да се оттеглим бавно. Пристигнаха две патрулки от Орора с включени сирени. От едната излезе Травис Дон, видимо не особено доволен да ме завари тук. Каза ми: „Мислиш, че не си направил достатъчно мръсотии в този град?“, после попита Гахалоуд дали има основателна причина щатската полиция да бъде в Орора, без да са го уведомили предварително. Знаех, че времето ни е ограничено, затова извиках към Дейвид Келерган:

- Отговорете ми, преподобни. Пускахте музиката докрай и се кефехте, а?

Той отново размаха пушката си.

- С пръст не съм я пипнал! Никой никога не я е бил! Вие сте лайно, Голдман! Ще наема адвокат и ще ви дам под съд!

- А, така ли? И защо още не сте го направили? Защо вече не сте в съда? Може би защото нямате желание да се ровят в миналото ви? Какво се случи в Алабама?

Той се изплю и каза:

- Типове като вас не могат да разберат, Голдман!

- За какво ходихте при Хари Куебърт в Сий Сайд Мотел? Какво криете от нас?

В този момент Травис също се развика, заплашвайки Гахалоуд, че ще съобщи на началството му, така че трябваше да си тръгнем.

Качихме се на колата и мълчаливо се отправихме към Конкорд. Накрая Гахалоуд каза:

- Какво сме пропуснали, писателче? Какво ни е минало пред очите, без да го видим?

- Сега знаем, че Хари е бил в течение на нещо, свързано с майката на Нола, за което не ми е разказвал.

- И можем да предположим, че пастор Келерган знае, че Хари знае. Но какво знае, за бога!

- Сержант, мислите ли, че пастор Келерган може да е замесен в тази история?

*

Пресата ликуваше.

Ново развитие по случая „Хари Куебърт ". Несъответствия, открити в разказа на Маркъс Голдман, поставят под съмнение достоверността на книгата му, прехвалена от критиката и представена от магната на северноамериканското книгоиздаване Рой Барнаски като точен разказ за събитията, довели до убийството на младата Нола Келерган през 1975 година. Не можех да се върна в Ню Йорк, преди да разнищя тази история, затова се укрих в апартамента ми в „Риджънтс“ в Конкорд. Дадох координатите на мястото на пребиваването ми само на Дениз, за да ме информира как вървят нещата в Ню Йорк и какви са последните данни за призрачната майка Келерган.

Тази вечер Гахалоуд ме покани на вечеря в дома си. Дъщерите му участваха в кампанията в подкрепа на Обама и ми дадоха стикери за колата ми. По-късно в кухнята Хелън, на която помагах да измие чиниите, ми каза, че не изглеждам добре.

- Не разбирам какво съм направил - обясних й аз. - Как съм могъл до такава степен да се заблудя?

- Сигурно има основателна причина, Маркъс. Знаете ли, Пери много ви вярва. Казва, че сте изключителен човек. От трийсет години го познавам и не съм го чувала да използва това определение за когото и да било. Сигурна съм, че не сте направили нищо лошо и че има разумно обяснение на нещата.

През тази нощ с Гахалоуд се затворихме в кабинета му и в продължение на дълги часове проучвахме ръкописа, оставен ми от Хари. Така открих чудесния роман „Чайките на Орора“, в който той разказваше историята си с Нола. Нямаше никаква дата, но прецених, че е написал тази книга след „Произходът на злото“. Защото, ако първата бе посветил на невъзможната и неосъществена любов, в „Чайките па Орора“ разказваше как Нола го е вдъхновявала, как никога не е спряла да вярва в него и го е насърчавала, превръщайки го в големия писател, какъвто бе станал. И в края на романа Нола не умира. Няколко месеца след успеха на книгата му главният герой, наречен Хари, забогатява и изчезва - отива в Канада, където в една красива къща на брега на езеро го очаква неговата Нола.

В два часа през нощта Гахалоуд направи кафе и ме попита:

- Всъщност какво се опитва да ни каже с книгата си?

- Представя си своя живот, ако Нола не беше мъртва - отвърнах. Тази книга е раят на писателите.

- Раят на писателите? Това пък какво е?

Това е, когато умението да пишеш се обърне срещу теб. Вече не знаеш дали героите ти съществуват в главата ти, или в реалността.

- И с какво ни помага това?

- Нямам представа. Никаква. Книгата е много хубава, а той никога не я е издал. Защо я е държал в чекмеджето?

Гахалоуд сви рамене.

- Може би не се е осмелявал да я издаде, защото разказва за изчезнало момиче - каза той.

- Може би. Но в „Произходът на злото“ също говори за Нола и това не му е попречило да предложи романа на издателите. И защо ми пише: Истината е в тази книга? Истината за кое? За Нола? Какво иска да каже? Че Нола не е мъртва и живее в дървена колиба?

- Това би било безсмислено - отсъди Гахалоуд. Изследванията бяха категорични - откритият скелет е нейният.

- Какво тогава?

- Тогава не напредваме особено, писателче.

На другата сутрин Дениз ми телефонира, за да ми каже, че някаква жена се обадила в „Шмид и Хансън“ и я насочили към нея.

- Искаше да говори с вас - обясни ми Дениз. - Настоя, че било важно.

- Важно ли? За какво се отнася?

- Каза, че в Орора е била в един клас с Нола Келерган. И че Нола й е разказвала за майка си.

*

Кеймбридж, Масачусетс, събота, 25 октомври 2008 г.

Тя фигурираше в годишника за 1975-а на гимназията в Орора под името Стефани Хендорф. Снимката й беше две снимки преди тази на Нола. Ърни Пинкас не бе открил следите й. Тъй като съпругът й беше от полски произход, сега се наричаше Стефани Ларжиняк и живееше в богатска къща в Кеймбридж, бостънското луксозно предградие. Там отидохме с Гахалоуд на 25 октомври 2008-а. Жената беше на четирийсет и осем години, на колкото щеше да е Нола сега. Хубава жена, с два брака и три деца, тя бе преподавала история на изкуството в Харвард и в момента управляваше собствена картинна галерия. Бе отраснала в Орора и учила в един клас с Нола, Нанси Хатауей и някои други, с които се бях срещал по време на разследването си. Като я слушах да се връща към миналото си, си мислех, че е от оцелелите. Че имаме, от една страна, Нола, убита на петнайсетгодишна възраст, и от друга, Стефани, получила правото да живее, да отвори картинна галерия и дори да се омъжи два пъти.

На ниската масичка в дневната тя бе подредила няколко снимки от младежките си години.

- Следя случая от самото начало - обясни ни. - Спомням си деня, в който Нола изчезна, всичко си спомням, предполагам, като останалите момичета на моята възраст, които по онова време живееха в Орора. Каква история... Много харесах книгата ви, господин Голдман. Толкова добре сте описали Нола. Благодарение на вас сякаш отново съм с нея. Наистина ли ще правят филм?

- От „Уорнър Брадърс“ искат да купят правата - отвърнах.

Тя ни показа снимките - бяха от годишен празник, на който присъстваше и Нола, годината беше 1973-та. После подзе:

- С Нола бяхме много близки. Всички в Орора я обичаха. Несъмнено защото с баща си бяха затрогваща двойка - любезният пастор и преданата му дъщеря, винаги усмихнати, никога намръщени. Спомням си, че когато капризничех, мама ми казваше: „Вземай пример от малката Нола! Горката, Бог й е отнел майката и въпреки това тя е винаги мила и признателна“.

- Боже мили - прекъснах я, - как не съм разбрал, че майка й е била починала? И вие казвате, че сте харесали книгата ми? Сигурно сте се питали що за некадърен писател съм!

- Нищо подобно. Напротив! Дори си мислех, че е било нарочно. Защото аз изживях това с Нола.

- Как така сте изживели това с Нола!

- Веднъж се случи нещо много странно. Едно събитие, което ме накара да се отдръпна от нея.

*

Март 1973 г.

Родителите Хендорф държаха универсалния магазин на главната улица. Понякога след училище Стефани водеше там Нола и двете тайно се тъпчеха с бонбони от склада. Така направиха и този следобед скрити зад чувалите с брашно, нагъваха плодови резанки, докато ги заболи коремът, и се смееха с ръка на устата, за да не ги чуят. По изведнъж Стефани забеляза, че нещо не е наред с Нола. Погледът й се бе променил, бе престанала да слуша.

- Нола, добре ли си? - попита Стефани.

Никакъв отговор. Стефани повтори въпроса си и накрая чу Нола да казва:

- Аз... трябва да се прибирам.

- Вече? Но защо?

- Мама иска да се прибера.

Стефани помисли, че не е разбрала.

Моля? Майка ти ли?

Нола скочи, обзета от паника. И повтори:

- Трябва да тръгвам!

- Но, Нола! Майка ти е починала!

Нола бързо се отправи към вратата на склада и тъй като Стефани се опитваше да я задържи за ръката, тя се обърна и я хвана за роклята.

- Майка ми! - изкрещя ужасена. - Не знаеш какво ще ми направи! Когато съм лоша, ме наказва!

И избяга тичешком.

Стефани дълго стоя, онемяла от изумление. Вечерта разказа за сцената на майка си, но госпожа Хендорф не й повярва. Само нежно я погали по главата.

- Не знам откъде ги измисляш тези истории, миличка. Хайде, спри да говориш глупости и иди си измий ръцете. Баща ти се прибра и е гладен. Сядаме да вечеряме.

На другия ден в училище Нола изглеждаше спокойна, все едно нищо не се бе случило. Стефани не посмя да спомене епизода от предишния ден. Обезпокоена, накрая реши да поговори с пастор Келерган и десетина дни по-късно отиде в кабинета му, където той я прие мило както винаги. Предложи й сироп, после се приготви да я изслуша, като мислеше, че е дошла при него в качеството му на пастор. Ала когато тя му разказа на какво е присъствала, той също не й повярва.

- Трябва да си недочула нещо - каза й.

- Знам, че изглежда налудничаво, преподобни. Но е истина.

-Та в това няма никакъв смисъл. Защо Нола би ти разказвала

подобни глупости? Не знаеш ли, че майка й е починала? Искаш да ни огорчиш ли?

- Не, но...

Дейвид Келерган бързаше да приключи разговора, ала Стефани настоя. Лицето на духовника внезапно се промени. Стефани никога не го бе виждала в такова състояние. За пръв път сърдечният пастор бе придобил мрачно и почти плашещо изражение.

- Повече да не съм те чул да говориш за тази история! - нареди й той. - Нито пред мен, нито пред когото и да било, ясно ли е? Иначе ще кажа на родителите ти, че си малка лъжкиня. И че съм те сварил да крадеш в храма. Ще кажа, че си ми откраднала петдесет долара. Не искаш да имаш неприятности, нали? Тогава бъди добро момиче.

*

Стефани замълча и запремята снимките в ръцете си, преди да се обърне към мен.

- Така че повече не отворих дума за това, никога - каза тя. - Но и никога не забравих случилото се. С времето взех да се убеждавам, че не съм чула добре, че не съм разбрала и че нищо подобно не бе станало. И ето че излиза вашата книга и намирам в нея същата обсебваща и съвършено жива майка. Не можете да си представите как се почувствах. Вие имате невероятен талант, господин Голдман. Преди няколко дни, когато във вестниците започнаха да пишат, че сте разказвали каквото ви дойде наум, си казах, че трябва да се свържа с вас. Защото знам, че разказвате истината.

- Но коя истина? - възкликнах. - Майката е отдавна мъртва.

- Знам това. Ала знам и че сте прав.

- Мислите ли, че Нола е била бита от баща си?

- Във всеки случай така разправяха. В училище виждахме следите по тялото й. Но кой би се опълчил срещу преподобния? В Орора през седемдесет и пета година не се бъркахме в чуждите работи. А и нравите бяха различни. Всеки получаваше по някой шамар от време на време.

- Нещо друго идва ли ви наум? - попитах още. - За Нола или за някой друг?

Тя се замисли, после отвърна:

- Не. Освен че е почти... забавно да откриеш след всички тези години, че Нола е била влюбена точно в Хари Куебърт.

- Какво искате да кажете?

- Знаете ли, аз бях такова наивно дете... След епизода в склада по-малко се срещах с Нола. Но през лятото, когато изчезна, редовно я виждах. През онова лято на седемдесет и пета доста работих и магазина на родителите ми, който се намираше срещу пощата. И представете си, точно там непрекъснато попадах на Нола. Ходеше в пощата да пуска писма. Разбрах това, защото все минаваше покрай магазина, и накрая я попитах. И тя изплю камъчето. Каза ми, че е лудо влюбена в някого, с когото си пише. Никога не уточни за кого става дума. Мислех, че за Коуди, едно момче от единайсети клас от баскетболния отбор. Така и не успях да видя името на получателя, но веднъж забелязах, че адресът е в Орора. И се запитах какъв е смисълът да пишеш от Орора на някого, който живее в Орора.

Когато си тръгнахме от Стефани Ларжиняк, Гахалоуд ме изгледа с големи озадачени очи и каза:

- Но какво точно става, писателче?

- Щях да ви попитам същото, сержант. Според вас какво трябва да направим сега?

- Това, което отдавна трябваше да направим - да отидем в Джаксън, Алабама. Вие открай време задавате правилния въпрос, писателче: какво се е случило в Алабама?

4.

Sweet Home Alabama¹¹

- Към края на книгата, Маркъс, предложете на читателя още един обрат.

- Защо?

- Защо ли? Но защото трябва да го държите в напрежение до последния момент. То е, все едно че играете на карти пазите си някой коз за накрая.

Джаксън, Алабама, 28 октомври 2008 г.

И отидохме в Алабама.

На аерогарата в Джаксън ни посрещна млад офицер от щатската полиция, Филип Томас, с когото Гахалоуд се бе свързал няколко дни ио-рано. Чакаше ни в сектора на пристигащите, облякъл униформа, прав като бастун, прихлупил фуражка над очите си. Поздрави Гахалоуд почтително, после ме погледна и леко повдигна фуражката си.

- Не съм ли ви виждал някъде? - попита ме. - По телевизията?

- Възможно е - отвърнах.

- Ще ви помогна - намеси се Гахалоуд. - За книгата му говорят всички. Но внимавайте с него, той е способен да забърка такава каша, каквато не можете да си представите.

- Значи, в книгата си описвате семейство Келерган? - продължи Томас, опитвайки се да прикрие учудването си.

- Точно така - отговори Гахалоуд вместо мен. - Стойте по-далече от този тип. Преди да го срещна, и аз водех мирно и тихо разследване.

Томас вземаше ролята си много на сериозно. По молба на Гахалоуд ни бе подготвил неголямо досие за семейство Келерган, което прегледахме в един ресторант близо до летището.

- Дейвид Дж. Келерган е роден в Монтгомъри през двайсет и трета г одина - обясни ни Томас. - Следвал е теология, преди да стане пастор и да дойде в Джаксън, за да служи в църквата „Маунт Плезънт“. Жени се за Луиза Бонвил през петдесет и пета. Живели са в северната част на града, в къща в спокоен квартал. През шейсета година Луиза Келерган ражда момиче, Нола. Няма какво повече да се каже. Кротко и вярващо семейство от Алабама. До драмата през шейсет и девета.

- Драма? - повтори Гахалоуд.

- Имало е пожар. През една нощ къщата е пламнала. Луиза Келерган загива в пожара.

Томас бе прибавил към досието копия от вестникарски статии от онова време.

Смъртоносен пожар на Лоуър Стрийт

Една жена е загинала снощи при пожар, възникнал в къщата й на Лоуър Стрийт. Според пожарникарите причината за пожара може да е запалена свещ. Къщата е напълно опожарена. Жертвата е съпруга на местния пастор.

В приложен откъс от полицейския доклад се казваше, че към един часа през нощта на 30 август 1969 година, когато преподобният Дейвид Келерган е отишъл на смъртния одър на свой енориаш, Луиза и Нола са изненадани от пожар, възникнал, докато са спели. Връщайки се вкъщи, преподобният забелязал гъст дим. Втурнал се вътре, горният етаж вече горял. Успял все пак да стигне до стаята на дъщеря си, която намерил в полусъзнание в леглото й. Изнесъл я в градината, после поискал да се върне за жена си, ала пламъците се били разнесли по стълбите. Разбудени от виковете, притичали съседи, но само за да установят, че са безпомощни. Когато дошли пожарникарите, целият първи етаж горял. Пламъците излизали от прозорците и пълзели по покрива. Луиза Келерган била открита мъртва, задушена. В полицейския доклад се казваше още, че запалена свещ вероятно е подпалила завесите, преди пожарът бързо да се разпространи из останалата част на къщата, строена предимно от дърво. Преподобният Келерган впрочем уточнил в показанията си, че преди да заспи, жена му често оставяла да гори парфюмирана свещ на скрина.

- Датата! - извиках, докато четях доклада. - Вижте датата на пожара, сержант!

- Боже мили, трийсети август шейсет и девета година!

- Полицаят, който е водил разследването, дълго време е подозирал бащата - обясни Томас.

- Откъде знаете?

- Говорих с него. Казва се Едуард Хоровиц. Сега е пенсионер. По цял ден ремонтира една лодка пред къщата си.

- Възможно ли е да отидем да го видим? попита Гахалоуд.

- Уредил съм го. Ще ни чака в три часа.

Пенсионираният инспектор Хоровиц стоеше невъзмутимо пред дома си и усърдно лъскаше корпуса на дървена лодка. Тъй като се задаваше буря, той бе отворил вратата на гаража си, за да се приюти вътре. Покани ни да си вземем бира от един изтърбушен кашон, който се търкаляше на земята, и заговори, без да прекъсва работата си. Разказа ни за пожара в дома на Келерганови и повтори това, което вече знаехме от полицейския доклад, без повече подробности.

- Всъщност този пожар беше доста странен - заключи той.

- Как така? - попитах.

- Дълго време мислехме, че Дейвид Келерган е подпалил къщата и е убил жена си. Нямаше никакво доказателство в подкрепа на неговата версия - като по чудо пристигнал навреме, за да спаси дъщеря си, но твърде късно, за да спаси жена си. Изкушавахме се да вярваме, че сам е запалил къщата. Още повече че няколко седмици по-късно се разкара от града. Къщата изгаря, жена му умира, той си вдига чуковете. Имаше нещо не съвсем ясно, но никога не сме разполагали и с най-малката улика, за да го обявим за виновен.

- Същият сценарий като при изчезването на дъщеря му - констатира Гахалоуд. - През седемдесет и пета година Нола просто се изпарява. Смята се, че е убита, но нищо не дава основание да се твърди това със сигурност.

- Какво имате предвид, сержант? - попитах. - Че преподобният е убил жена си, после дъщеря си? Мислите, че сме сбъркали виновния?

- Ако е така, ще е истинска катастрофа - изпъшка Гахалоуд. - С кого бихме могли да разговаряме, господин Хоровиц?

- Трудно е да се каже. Можете да отидете в храма „Маунт Плезънт“. Там е възможно да имат регистър на енориашите, някои от тих са познавали пастор Келерган. Но трийсет и девет години след събитията... Ще изгубите сума време.

- Нямаме никакво време - изруга Гахалоуд.

- Знам, че Дейвид Келерган беше доста близък с една местна секта на петдесетниците - подзе Хоровиц. - Живеят в общност в имение ма час път от тук. Те дадоха подслон на преподобния след пожара. Знам, защото ходех да разговарям с него, докато траеше разследването. Остана при тях до заминаването си. Поискайте да говорите с пастор Луис, ако е още там. Той им е нещо като гуру.

Пастор Луис, за когото говореше Хоровиц, управляваше Общността на Новата църква на Спасителя. Отидохме на другата сутрин. Томас ни взе от хотел „Холидей Ин“ покрай магистралата, където си бяхме запазили две стаи - едната заплатена от щата Ню Хампшър, другата от мен, - и ни заведе в огромно имение, голяма част от което се състоеше от обработени ниви. След като се отклонихме от пътя и се изгубихме сред царевичака, срещнахме един трактор, чийто водач ни отведе до група къщи и ни посочи къщата на пастора.

Една мила дебела жена ни прие най-любезно и ни настани в кабинет, където след няколко минути се появи въпросният Луис. Знаех, че трябва да беше към деветдесетгодишен, но спокойно можеха да му се дадат двайсет години по-малко. Изглеждаше по-скоро симпатичен, нищо общо с описанието, направено му от Хоровиц.

- От полицията ли сте? - попита той, след като се ръкува и с двама ни.

От щатската полиция на Ню Хампшър и Алабама - уточни Гахалоуд. - Разследваме смъртта на Нола Келерган.

- Имам чувството, че напоследък само за това се говори.

Докато ми стискаше ръката, ме изгледа и попита:

- Вие не стели...?

- Да, той е - раздразнено каза Гахалоуд.

- Ами тогава... Какво мога да направя за вас, господа?

Гахалоуд започна разпита.

- Пастор Луис, ако не се лъжа, вие сте познавали Нола Келерган.

- Да. По-точно, познавах добре родителите й. Очарователни хора. Много близки до нашата общност.

- Какво представлява вашата „общност“?

- Ние сме петдесетници, сержант. Нищо повече. Имаме християнски идеали и ги споделяме с другите. Да, знам, някои казват, че сме секта. Социалните служби ни посещават два пъти годишно, за да проверят дали децата ходят на училище, дали са добре хранени и дали не са малтретирани. Идват да видят и дали нямаме оръжие, дали не сме някакво разклонение на „Куклукс-клан“. Направо стават смешни. Децата ни до едно ходят в общинското училище, аз никога не съм държал карабина в ръката си и участвам активно в предизборната кампания на Барак Обама в нашия избирателен район. Какво точно искате да знаете?

- Какво стана през шейсет и девета година - отвърна Гахалоуд.

- „Аполо 11“ кацна на Луната - каза Луис. - Голяма победа на Америка над съветския враг.

- Знаете много добре какво имам предвид. Пожарът у Келерганови. Какво стана в действителност? Какво се случи с Луиза Келерган?

Не бях произнесъл и една дума, но Луис се втренчи в мен и каза:

- Напоследък все ви гледам по телевизията, господин Голдман. Мисля, че сте добър писател, а как така не сте се осведомили за Луиза? Защото предполагам, че причината да сте тук е тя, нали? Книгата ви се разминава с истината, или, за да употребя един по-говорим израз, издънили сте се. Така ли е? Какво търсите тук? Потвърждение на лъжите си?

- Истината - отговорих.

Той тъжно се усмихна.

- Истината? Но коя, господин Голдман? Божията или човешката?

- Вашата. Каква е вашата истина за смъртта на Луиза Келерган? Дейвид Келерган ли уби жена си?

Пастор Луис стана от стола си и отиде да затвори вратата на кабинета, която бе останала открехната. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Тази сцена ми напомни посещението ни при началника Прат. Гахалоуд ми направи знак, че той поема щафетата.

- Дейвид беше толкова добър човек - прошепна накрая Луис.

- Беше? - повтори Гахалоуд.

- От трийсет и девет години не съм го виждал.

- Биеше ли дъщеря си?

- Не! Не. Беше човек с чисто сърце. Вярващ човек. Когато дойде в църквата „Маунт Плезънт“, редиците бяха празни. Шест месеца по-късно залата беше препълнена в неделя сутрин. Никога не би направил зло на жена си, нито на дъщеря си.

- Кои тогава бяха те? - тихо попита Гахалоуд. - Кои бяха Келерганови?

Пастор Луис отиде да повика жена си. Помоли я да донесе чай с мед за всички. Върна се да седне на стола си и ни изгледа един по един. Погледът му беше благ, гласът - топъл. Каза ни:

- Затворете си очите, господа. Затворете си очите. Сега се намираме в Джаксън, Алабама, през петдесет и трета година.

*

Джаксън, Алабама, януари 1953 г.

Беше от онези истории, които Америка особено обича. Един ден н началото на 1953 година дошлият от Монтгомъри млад пастор влязъл в порутената сграда на църквата „Маунт Плезънт“ в центъра на Джаксън. Навън бушувала буря - леел се проливен дъжд, по улиците вилнеела яростна вихрушка. Дърветата се люлеели, вестниците, изтръгнати от продавача, който се бил укрил под една стряха, се разпитали във въздуха, а минувачите притичвали от вход на вход, за да стигат закъдето били тръгнали.

Пасторът бутнал вратата на храма, която се затръшнала от вятъра. Вътре било мрачно и ледено. Мъжът бавно минал покрай редовете столове. Дъждът прониквал през пробития покрив и образувал локви по пода. Помещението било пусто, нямало нито един вярващ и твърде малко следи от посещения. На мястото на свещите били останали само няколко парченца восък. Пасторът се приближил до олтара, после сложил крак на първото стъпало на дървената стълба, за да се качи на амвона.

- Не правете това!

Прозвучалият от неизвестно къде глас го стреснал. Обърнал се и видял да излиза от тъмното дребен закръглен човечец.

- Не правете това - повторил той. - Стълбата е прогнила, рискувате да си счупите врата. Вие ли сте преподобният Келерган?

- Да - отвърнал Дейвид смутено.

- Добре дошли в новата ви енория, преподобни. Аз съм пастор Джереми Луис, ръководя Общността на Новата църква на Спасителя. Когато предшественикът ви си тръгна, ме помолиха да бдя над тази конгрегация. Сега тя е ваша.

Двамата мъже се здрависали топло. Дейвид Келерган треперел от студ.

- Но вие треперите - установил Луис. - Съвсем сте замръзнали! Елате, има едно кафене на ъгъла. Да пийнем по един грог и да поговорим.

Ето така се запознали Джереми Луис и Дейвид Келерган. Настанени в близкото кафене, те изчакали да премине бурята.

- Казаха ми, че,Маунт Плезънт“ не я бива много - усмихнал се Дейвид Келерган с неудобство, - но трябва да кажа, че не очаквах чак това.

- Да. Няма да скрия от вас, че се готвите да служите в църква в окаяно състояние. Енориашите вече не идват, не правят дарения. Сградата се руши. Има много работа да се върши. Надявам се това да не ви плаши.

- Ще видите, преподобни Луис, че трябва много повече, за да ме уплаши.

Луис се усмихнал. Вече бил покорен от силната личност и чара на младия си събеседник.

- Женен ли сте? - попитал.

- Не, преподобни Луис. Още съм ерген.

В продължение на шест месеца новият пастор Келерган обикалял енорията, като влизал във всяка къща, за да се представи на вярващите и да ги убеди да се върнат на пейките на „Маунт Плезънт“ в неделя. После събрал средства за поправка на покрива на храма и тъй като не бил служил в Корея, допринесъл за военното начинание, като изготвил програма за социална интеграция на ветераните. По-късно някои от тях участвали с доброволен труд в ремонта на църковния интериор. Постепенно религиозната общност се оживила, храмът „Маунт Плезънт“ преоткрил старото си великолепие и доста бързо Дейвид Келерган се превърнал в изгряваща звезда за жителите на Джаксън. Някои местни величия, членове на църковното настоятелство, го виждали в политиката. Смятали, че би могъл да стане кмет. И след това евентуално да кандидатства за федерален мандат. Може би за сенатор. Имал достатъчно потенциал.

Една вечер в края на 1953 година Дейвид Келерган отишъл да вечеря в един малък ресторант близо до църквата. Настанил се на бара, както често правел. Младата жена до него, която не бил забелязал, внезапно се обърнала и като го познала, му се усмихнала.

- Добър ден, преподобни - казала тя.

Той малко смутено се усмихнал в отговор.

- Извинете ме, госпожице, познаваме ли се?

Тя се разсмяла и разтърсила русите си къдрици.

- Аз съм от вашите енориаши. Казвам се Луиза. Луиза Бонвил.

Притеснен, задето не я бил познал, той се изчервил, а тя се заляла

от смях. За да прикрие смущението си, той запалил цигара.

- Може ли и на мен една? - попитала тя.

Той й поднесъл пакета.

- Няма да кажете на никого, че пуша, нали, преподобни? - прошепнала Луиза.

Той се усмихнал.

- Обещавам.

Луиза била дъщеря на един от градските първенци. С Дейвид започнали да излизат и скоро се влюбили един в друг. Всички казвали, че са великолепна и хармонична двойка. Оженили се през лятото на 1955 година. Сияели от щастие. Искали да имат много деца, поне шест, три момчета и три момичета, весели и засмени, които да оживят къщата на Лоуър Стрийт, където младата двойка Келерган се била нанесла. Но Луиза не успявала да забременее. Тръгнала по консултации със специалисти, отначало без успех. Накрая, през лятото па 1959-а, лекарят й съобщил добрата вест - била бременна.

На 12 април 1960 година, в многопрофилната болница в Джаксън Луиза Келерган родила своето първо и единствено дете.

- Момиче е - съобщил лекарят на Дейвид Келерган, който нервно се разхождал в коридора.

- Момиче! възкликнал преподобният Келерган, засиял от щастие.

И побързал да отиде при жена си, която притискала новороденото до гърдите си. Прегърнал я и се загледал в бебето, което още не било отворило очи. Щяло да е русичко, като майка си.

- Да я наречем ли Нола? - предложила Луиза.

Преподобният намерил, че това е много красиво име, и кимнал.

- Добре дошла, Нола - казал той на дъщеря си.

През следващите години семейство Келерган било давано за пример по всякакъв повод. Заради добротата на бащата, заради нежността на майката, заради чудесната им дъщеря. Дейвид Келерган не пестял усилията си. Той преливал от идеи и проекти, винаги подкрепяни от жена му. През летните недели ходели на пикник в Общността на Новата църква на Спасителя от приятелски чувства към пастор Джереми Луис, с когото Дейвид Келерган поддържал тесни връзки, откакто преди почти десет години се били запознали в един ветровит и дъждовен ден. Хората, с които общували по това време, говорели с възхищение за щастливото семейство Келерган.

*

- Не съм познавал по-щастливи хора от тях - каза ни пастор Луис. Дейвид и Луиза изпитваха един към друг невероятна любов. Беше истинско чудо. Сякаш Бог ги бе създал да се обичат. Освен това бяха забележителни родители. Нола беше изключително дете, живо, прелестно. Бяха семейство, което ви кара да искате и вие да имате такова и ви вдъхва вечна надежда в човешкия род. Прекрасно бе да ги гледаш. Особено в отвратителната атмосфера в Алабама през шейсетте, годините на сегрегацията.

- Но всичко рухна - вметна Гахалоуд.

- Да.

- Как?

Настъпи дълго мълчание. Лицето на пастор Луис помръкна. Неспособен да стои на едно място, той стана и направи няколко крачки из стаята.

- Защо трябва да говорим за всичко това? - попита. - Беше толкова отдавна...

- Преподобни Луис, какво се случи през шейсет и девета година? Пасторът се обърна към един голям кръст, закачен на стената, и каза:

- Изгонихме демоните от нея. Но не мина добре.

- Какво? За какво говорите?

- За малката... Малката Нола. Изгонихме демоните от нея. Беше истинска катастрофа. Мисля, че у нея имаше твърде много от Дявола.

- Какво се опитвате да ни кажете?

- Пожарът... Нощта на пожара. През онази нощ нещата не се развиха точно както Дейвид Келерган е разказал на полицията. Той наистина беше при една умираща енориашка. И когато се прибрал у дома към един през нощта, къщата горяла. Но... Как да ви го кажа... Не било точно както Дейвид Келерган разказал на полицията.

*

30 август 1969 г.

Потънал в дълбок сън, Джереми Луис не чул звънеца. Жена му Матилда отишла да отвори и веднага го събудила. Било четири часът сутринта. „Джереми, събуди се! - казала тя със сълзи на очи. - Станало е нещо лошо... Преподобният Келерган е тук. Имало е пожар. Луиза е... мъртва е!“

Луис скочил от леглото си. Заварил преподобния в дневната, обезумял, рухнал, облян в сълзи. Матилда отишла да сложи Нола да спи в стаята за гости.

- Господи! Дейвид, какво стана? - попитал Луис.

- Имаше пожар... Къщата изгоря. Луиза е мъртва. Мъртва е!

Дейвид Келерган не успявал да си възвърне спокойствието. Седял в едно кресло и сълзите се стичали по лицето му. Цялото му тяло треперело. Джереми Луис му сипал голяма чаша уиски.

- А Нола? Добре ли е? - попитал той.

- Да, слава богу. Лекарите я прегледаха. Нищо й няма.

Очите на Джереми Луис се изпълнили със сълзи.

- Господи... Дейвид, каква трагедия. Каква трагедия!

Поставил ръце на раменете на приятеля си, за да го поуспокои.

- Не знам какво се е случило, Джереми. Бях при една умираща енориашка. Като се върнах, къщата гореше. Пламъците бяха вече огромни.

- Вие ли извадихте Нола?

- Джереми, трябва да ви кажа нещо.

- Какво? Кажете ми всичко, с вас съм!

- Джереми:.. Когато стигнах до къщата и видях пламъците... Целият етаж гореше! Исках да се кача да потърся жена си, но стълбите пламтяха! Нищо не можах да сторя! Нищо!

- Небеса... А Нола?

Дейвид Келерган направи жест на отвращение.

- Казах на полицията, че съм се качил горе, че съм извел Нола от къщата, но не съм могъл да се върна за жена си...

- И това не е ли истината?

- Не, Джереми. Когато пристигнах, къщата гореше. А Нола... Нола пееше под навеса.

На другата сутрин Дейвид Келерган се усамотил с дъщеря си в стаята за гости. Искал най-напред да й обясни, че майка й е мъртва.

- Миличка - казал той, - спомняш ли си нещо за снощи? Имаше пожар, помниш ли?

- Да.

- Стана нещо много страшно. Много страшно и много тъжно, което много ще те наскърби. Мама е била в стаята си, когато е започнал пожарът, и не е могла да избяга.

- Да, знам. Мама е мъртва - обяснила Нола. - Тя беше лоша. Затова запалих стаята й.

- Моля? Но какво говориш?

- Влязох в стаята й, тя спеше. Имаше лош вид. Лоша мама! Лоша мама! Исках да умре. Затова взех кибрита от скрина й и подпалих завесите.

Нола се усмихвала на баща си, а той я помолил да повтори. И Нола повторила. В този миг Келерган чул подът да проскърцва и се обърнал. Луис бил дошъл да види как е малката и бил чул всичко.

Затворили се в кабинета.

- Нола е подпалила къщата? Нола е убила майка си? - възкликнал Луис изумен.

- Шт! Не толкова високо, Джереми! Тя... тя... казва, че е подпалила къщата, но боже мой, това не може да е вярно!

- Нола има ли демони? - попитал Луис.

- Демони ли? Не, не! Може да се е случвало с майка й да сме забелязвали понякога у нея нещо странно, но нищо особено лошо.

- Нола е убила майка си, Дейвид. Давате ли си сметка колко сериозно е положението?

Дейвид Келерган треперел. Плачел, виел му се свят, в главата му царяла пълна бъркотия. Повдигало му се. Джереми Луис му подал хартиен плик, за да се облекчи.

- Не казвайте нищо на полицията, Джереми, умолявам ви!

- Но нещата са много сериозни, Дейвид!

- Не им казвайте! В името на небето, не им казвайте. Ако полицията узнае, ще изпратят Нола в поправителен дом или кой знае къде. Тя е само на девет години...

- Тогава трябва да я лекуваме - казал Луис. - Нола е обладана от Дявола, трябва да я излекуваме.

- Не, Джереми! Не това!

- Трябва да я подложим на екзорсизъм, Дейвид. Това е единственият начин да я отървем от Лукавия.

*

- Аз я подложих на екзорсизъм - обясни пастор Луис. - В продължение на няколко дни се опитвахме да прогоним Демона от тялото й.

- Ама какъв е този кошмар? - прошепнах аз.

- Добре де - възмути се Луис. - Защо сте толкова скептични? Нола не беше Нола. Дяволът бе обладал тялото й!

- Какво й направихте? - изръмжа Гахалоуд.

- Обикновено молитвите са достатъчни, сержант!

- Нека отгатна. В този случай не са били достатъчни!

- Дяволът беше силен! Затова й потопихме главата във ведро със светена вода, за да се справим с него.

- Давенето - казах аз.

- Но и това се оказа недостатъчно. Тогава, за да поразим Демона и да го накараме да напусне тялото на Нола, прибягнахме до удари.

- Били сте малката? - избухна Гахалоуд.

- Не, не малката, Лукавия!

- Вие сте луд, Луис!

- Трябваше да я освободим! И мислехме, че сме успели. Но Нола започна да получава някакви пристъпи. С баща й поживяха известно време у нас и малката стана неконтролируема. Започна да вижда майка си.

- Искате да кажете, че Нола е имала халюцинации? - попита Гахалоуд.

- По-лошо. Започна да развива някакво раздвояване на личността. Случваше й се да се превръща в собствената си майка и да се наказва за това, което е направила. Един ден я заварих да крещи в банята. Беше напълнила ваната и с една ръка се държеше здраво за косата и се опитваше да си потопи главата в ледената вода. Не можеше да продължава така. Тогава Дейвид реши да избяга надалече. Много надалече. Каза, че трябва да напусне Джаксън, да напусне Алабама, че отдалечаването и времето сигурно ще помогнат на Нола да се оправи. Бях чул, че енорията в Орора си търси нов пастор. Дейвид не се колеба нито секунда. И замина, укри се на другия край на страната, в Ню Хампшър.

3.

Денят на изборите

- Животът ви ще бъде белязан от големи събития. Споменете ги в книгите си, Маркъс. Защото, ако се окажат много лоши, ще имат поне заслугата да са написали няколко страници от Историята.

Откъс от броя на „ Конкорд Хералд

от 5 ноември 2008 г.

БАРАК ОБАМА Е 44-тият ПРЕЗИДЕНТ

НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

Кандидатът на демократите Барак Обама печели президентските избори срещу републиканеца Маккейн и става 44-тият президент на Съединените щати. Ню Хампшър, където през 2004 г. победител бе Джон Кери, се завърна в лагера на демократите [...]

6 ноември 2008 г.

В деня след изборите Ню Йорк ликуваше. Хората бяха празнували по улиците победата на демократите до късно през нощта, сякаш за да прогонят демоните на последния двоен мандат. Аз лично участвах във всенародната радост само чрез телевизора в кабинета ми, където се бях затворил от три дни.

Тази сутрин Дениз пристигна в офиса в осем часа с пуловер с лика на Обама, чаша с лика на Обама, значки с лика на Обама и пакет стикери с лика на Обама. „О, вие вече сте тук, Маркъс - каза ми, като влезе в антрето и видя, че навсякъде свети. - Бяхте ли навън снощи? Каква победа! Донесох ви стикери за колата.“ Докато говореше, тя остави нещата си, пусна кафе машината и изключи телефонния секретар, после влезе в моя кабинет. Като видя в какво състояние е стаята, се ококори и възкликна:

- Маркъс, за бога, какво е ставало тук?

Седях на стола си и съзерцавах една от стените, която през част от нощта бях претапицирал с бележките и схемите от разследването. Бях прослушвал и записите на Хари, на Нанси Хатауей, на Робърт Куин.

- Има нещо в тази история, което не разбирам - казах аз. - Напрало ме побърква.

- Тук ли прекарахте нощта?

- Да.

- О, Маркъс, а аз си мислех, че сте навън и се забавлявате. От толкова отдавна не сте се забавлявали. Романът ли ви тормози?

- Това, което открих миналата седмица, ме тормози.

- Какво сте открили?

- Там е работата, че не съм сигурен. Какво правите, когато откриете, че човек, от когото винаги сте се възхищавали и ви е служил за пример, ви е предал и ви е лъгал?

Тя поразмисли, после отвърна:

- Случвало ми се е. С първия ми съпруг. Заварих го в леглото с най-добрата ми приятелка.

- И какво направихте?

- Нищо. Не казах нищо. Не направих нищо. Това стана в Хамптънс, бяхме отишли да прекараме края на седмицата с най-добрата ми приятелка и съпруга й в хотел на брега на океана. В съботата, в късния следобед излязох да се разходя покрай океана. Сама, защо-то съпругът ми бил уморен, така ми каза. Прибрах се доста по-рано от предвиденото. В крайна сметка самотната ми разходка не се бе оказала толкова приятна. Върнах се в стаята ни, отворих вратата с магнитната карта и ги видях в леглото. Той лежеше върху нея, върху най-добрата ми приятелка. С тия магнитни карти можете да влезете, без да вдигнете и най-малкия шум. Те нито ме видяха, нито ме чуха. Погледах ги малко, погледах съпруга си, който се тресеше като луд, за да я накара да стене като кученце, после тихо напуснах стаята, отидох да повърна в тоалетната на партера и отново излязох на разходка. Прибрах се час по-късно. Съпругът ми беше в бара на хотела, пиеше джин и се смееше с мъжа на най-добрата ми приятелка. Нищо не казах. Вечеряхме заедно. Държах се сякаш нищо не е било. Вечерта той заспа като къпан, обясни ми, че бил изтощен. Аз пак нищо не казах. И така шест месеца.

- И тогава поискахте развод.

- Не. Той ме напусна заради нея.

- Съжалявате ли, че не сте направили нищо?

- Всеки ден.

- Значи, трябва да действам. Това ли се опитвате да ми кажете?

-Да. Действайте, Маркъс. Не ставайте жалка измамена гъска като моя милост.

Усмихнах се.

- Вие сте всичко друго, само не и гъска, Дениз.

- Маркъс, какво се случи миналата седмица? Какво открихте?

*

5 дни по-рано

На 31 октомври професор Гидиън Алканор, един от големите специалисти по педопсихиатрия на Източния бряг, когото Гахалоуд добре познаваше, потвърди това, което вече беше очевидно: Нола е страдала от сериозни психически смущения.

На другия ден след връщането ни от Джаксън с Гахалоуд отидохме с кола до Бостън, където Алканор ни прие в кабинета си в детската болница. Въз основа на предварително съобщените му данни той можа да постави диагнозата детска психоза.

- Какво значи това? - нетърпеливо попита Гахалоуд.

Алканор свали очилата си и бавно почисти стъклата им, сякаш за да размисли какво да ни каже. Накрая се обърна към мен.

- Това значи, че според мен вие имате право, господин Голдман. Прочетох книгата ви преди няколко седмици. В светлината на описаното от вас и на съобщеното ми от Пери, бих казал, че Нола понякога е губила връзка с действителността. Вероятно в такъв кризисен момент е подпалила стаята на майка си. През нощта на 30 август шейсет и девета година Нола е имала нереален поглед върху реалността. В този момент тя е искала да убие майка си, но за нея да убие не е означавало нищо. Извършила е нещо, чието значение не е осъзнавала. Към този първи травматичен епизод се е прибавил след това екзорсизмът, споменът за който спокойно може да е отключвал раздвоението на личността, когато Нола се е превръщала в убитата от самата нея майка. И точно тогава всичко се е усложнявало - когато Нола е изгубвала връзка с действителността, споменът за майката и за собственото й деяние е започвал да я обсебва.

Загледах го с изумление.

- Значи, искате да кажете, че...

Алканор кимна, преди да съм завършил изречението, и каза:

- Нола сама си е нанасяла удари в моментите на декомпенсация.

- Но кое е предизвиквало кризите? - попита Гахалоуд.

- Вероятно силни емоционални състояния: стрес, голяма тъга. Това, което описвате в книгата си, господин Голдман - срещата с Хари Куебърт, в когото се влюбва лудо, после моментът, в който той я отхвърля и така я подтиква да направи опит за самоубийство. Схемата е, бих казал, почти „класическа“. Когато емоциите се натрупат, тя декомпенсира. А когато декомпенсира, вижда майка си, която идва да я накаже за това, което е извършила.

През всичките онези години Нола и майка й са били един човек. Трябваше ни потвърждението на пастор Келерган и в събота, на 1 ноември 2008-а, отидохме с Гахалоуд и Травис Дон на Теръс Авеню 245. На Травис разказахме какво сме научили в Алабама и Гахалоуд го покани да дойде с нас с надеждата, че ще подейства успокоително на Дейвид Келерган.

Когато ни видя пред вратата си, той веднага заяви:

- Нямам какво да ви кажа. Нито на вас, нито на когото и да било.

- Аз имам нещо да ви кажа - спокойно обясни Гахалоуд. - Знам какво е станало в Алабама през август шейсет и девета година. Знам за пожара, знам всичко.

- Нищо не знаете.

- По-добре ги изслушай - обади се Травис. - Пусни ни да влезем, Дейвид. Вътре ще е по-удобно да говорим.

Накрая Дейвид Келерган отстъпи. Пусна ни вътре и ни заведе в кухнята. Наля си чаша кафе, на нас не предложи, и седна до масата.

Гахалоуд и Травис се настаниха срещу него, аз застанах прав малко встрани.

- Е, какво? - попита Келерган.

- Бях в Джаксън - отвърна Гахалоуд. - Говорих с пастор Джереми Луис. Знам какво е направила Нола.

- Замълчете!

- Страдала е от детска психоза. Получавала е шизофренични кризи. На трийсети август шейсет и девета година е подпалила стаята на майка си.

- Не! - изкрещя Дейвид Келерган. - Лъжете!

- Онази вечер сте заварили Нола да пее под навеса. Разбрали сте какво се е случило. И сте позволили да я подложат на екзорсизъм. Като сте мислили, че е за нейно добро. Било е обаче истинска катастрофа. Тя е започнала да страда от раздвоение на личността, като по време на кризите се е опитвала да се самонакаже. Тогава сте избягали далече от Алабама, прекосили сте страната с надеждата да оставите призраците зад себе си, но призракът на жена ви ви е преследвал, защото е продължавал да съществуващ главата на Нола.

По бузата му се стече сълза.

- Понякога тя получаваше кризи - задави се той. - Нищо не можех да направя. Биеше се сама. Беше едновременно дъщерята и майката. Нанасяше си удари, после сама се молеше да спре.

- А вие пускахте музика и се затваряхте в гаража, защото гледката е била непоносима.

- Да! Да! Непоносима! Но не знаех какво да сторя. Дъщеря ми, скъпата ми дъщеря, беше толкова болна.

Той зарида. Травис го гледаше, ужасен от това, на което ставаше свидетел.

- Защо не я лекувахте? - попита Гахалоуд.

- Страх ме беше да не ми я вземат. Да не я затворят! А и с времето кризите се разредиха. В продължение на няколко години ми се струваше, че споменът за пожара избледнява, дори взех да си мисля, че кризите ще изчезнат окончателно. Тя се подобряваше все повече. До лятото на седемдесет и пета. Тогава внезапно, без да мога да разбера защо, отново получи няколко силни пристъпа.

- Заради Хари - каза Гахалоуд. - Емоциите от срещата с Хари са били прекалено силни.

- Беше ужасно лято - продължи пастор Келерган. - Усещах приближаването на кризите. Почти можех да ги предскажа. Беше жестоко. Тя си нанасяше удари с линията по пръстите и по гърдите. Пълнеше леген с вода и потапяше вътре главата си, като молеше майка си да спре. А майка й чрез собствения й глас я наричаше каква ли не.

Самият вие сте я подлагали на такова давене, нали?

- Джереми Луис твърдеше, че това е единственият изход! Бяха ми казали, че Луис се смята за екзорсист, но никога не бяхме говорили на тази тема. И после изведнъж обяви, че Лукавият е обладал тялото на Нола и че трябва да я освободим от него. Приех само за да не предаде Нола на полицията. Джереми беше абсолютно луд, ала какво можех да сторя? Нямах избор... В тази страна хвърлят децата в затвора!

- А бягствата? - попита Гахалоуд.

- Случваше й се да бяга от къщи. Веднъж я нямаше цяла седмица. Спомням си, беше в края на юли седемдесет и пета. Какво трябваше да направя? Да извикам полицията? За да й кажа какво? Че дъщеря ми полудява? Реших, че ще изчакам края на седмицата, преди да бия тревога. И тогава тя се върна.

- А на трийсети август какво стана?

- Получи жестока криза. Никога не я бях виждал в такова състояние. Опитах се да я успокоя, но нищо не постигнах. Тогава се укрих в гаража и се заех да поправям проклетия мотор. Пуснах си музика възможно най-силно. Стоях там голяма част от следобеда. Знаете продължението. Когато отидох да я видя, тя вече не беше там. Излязох да обиколя квартала и чух, че били забелязали ранено момиче близо до Сайд Крийк. Разбрах, че положението е сериозно.

- Какво си помислихте?

- Честно казано, отначало помислих, че Нола е избягала от къщи и че носи следи от това, което сама си е причинила. Помислих, че Дебора Купър е видяла Нола в разгара на кризата й. В края на краищата беше трийсети август, датата на пожара в къщата ни в Джаксън.

- Беше ли имала и други подобни пристъпи на същата дата?

- Не.

- Какво тогава би могло да отключи такава криза?

Дейвид Келерган се поколеба, преди да отговори. Травис Дон разбра, че трябва да го насърчи.

- Ако знаеш нещо, Дейвид, трябва да ни го кажеш. Много е важно. Направи го за Нола.

- Когато през онзи ден влязох в стаята й и нея я нямаше, намерих на леглото й един разпечатан плик. Надписан с нейното име. Вътре имаше писмо. Прощално писмо.

- Писмо? Но ти никога не си ни споменавал за това писмо! възкликна Травис.

- Защото беше написано от мъж, чийто почерк сочеше, че едва ли е на възраст да изживява любовна история с дъщеря ми. Какво искаш? Целият град да мисли Нола за пачавра? В онзи момент бях сигурен, че полицията ще я намери и ще я доведе вкъщи. Тогава вече щях да я лекувам! Истински!

- И кой беше авторът на това прощално писмо? - попита Гахалоуд.

- Хари Куебърт.

Замълчахме поразени. Пастор Келерган стана и излезе за малко. После се върна с картонена кутия, пълна с писма.

- Намерих ги след изчезването й, скрити в стаята й зад една разклатена летва. Нола си беше писала с Хари Куебърт.

Гахалоуд взе едно от писмата и бързо го прегледа.

- Откъде знаете, че е от Хари Куебърт? - попита той. - Не са подписани...

- Знам, защото... Защото тези текстове фигурират в книгата му. Порових из кутията. В нея наистина бяха писмата, цитирани в

„Произходът на злото“, поне писмата, получени от Нола. Всичко беше вътре: писмата, в които говореха за тях двамата, писмата, до-като тя е била в клиниката „Шарлотс Хил“. Отново видях ясния и съвършен почерк от ръкописа, бях почти ужасен - всичко това бе съвсем реално.

- Ето го прословутото прощално писмо - каза пастор Келерган и подаде един плик на Гахалоуд.

Той го прочете, после ми го даде.

Любима моя,

Това е последното ми писмо. Това са последните ми думи.

Пиша ви, за да ви кажа сбогом.

От днес нататък вече няма да има „ ние “.

Влюбените се разделят и повече не се събират.

Така свършват любовните истории.

Любима моя, ще ми липсвате. Толкова ще ми липсвате.

Очите ми плачат. Всичко в мен гори.

Никога вече няма да се видим. Толкова ми липсвате.

Надявам се да бъдете щастлива.

Казвам си, че нашата история беше само сън и че е време да се събудим.