Истината за случая Хари Куебърт

Ще ми липсвате цял живот.

Сбогом. Обичам ви така, както никога вече няма да обичам.

- Съответства на последната страница на „Произходът на злото“ - обясни ни тогава Келерган.

Кимнах. Познавах текста. Бях изумен.

- Откога знаете, че Хари и Нола са си пишели? - попита Гахалоуд.

- Разбрах едва преди няколко седмици. В супера попаднах на „Произходът на злото“. Отново го бяха пуснали в продажба. Не знам защо, но го купих. Имах нужда да прочета този роман, да се опитам да разбера. Скоро осъзнах, че вече съм чел някои изречения някъде. Страхотна сила притежава човешката памет. Замислих се и накрая се сетих: писмата, които бях намерил в стаята на Нола. Не ги бях докосвал от трийсет и три години, но явно са се били запечатали нейде в главата ми. Препрочетох ги и разбрах... Заради това ужасно писмо, сержант, дъщеричката ми се побърка от мъка. Лутър Кейлъб може и да е убил Нола, но за мен Куебърт е не по-малко виновен. Без тази криза тя може би нямаше да избяга от къщи и да срещне Кейлъб.

- И затова отидохте при Хари в мотела... - заключи Гахалоуд.

- Да! Трийсет и три години съм се питал кой е писал тези проклети писма. А отговорът открай време е бил в библиотеките на цяла Америка. Отидох в Сий Сайд Мотел и се скарахме. Толкова бях бесен, че се върнах да си взема пушката, но когато отново отидох в мотела, беше изчезнал. Мисля, че щях да го убия. Той знаеше колко крехка е тя и не я е пощадил!

Стори ми се, че падам от небето.

- Какво искате да кажете с това той знаеше? - попитах.

- Той знаеше всичко за Нола! Всичко! - извика Дейвид Келерган.

- Имате предвид, че Хари е знаел за психотичните кризи на Нола?

- Да! Бях в течение на посещенията й в Гуз Коув, където тя понякога ходеше с пишещата си машина. Останалото не ми беше известно, разбира се. Дори ми се струваше полезно за Нола, че се познава с писател. Беше през лятната ваканция и това запълваше времето й. Докато този злощастен писател не дойде да се заяжда с мен, защото мислеше, че жена ми я бие.

- Хари е идвал при вас през онова лято?

- Да. В средата на август. Няколко дни преди Нола да изчезне.

*

15 август 1975 г.

Било средата на следобеда. От прозореца на кабинета си преподобният Келерган забелязал черен шевролет да спира на паркинга на църквата. Хари Куебърт слязъл от колата и с бърза крачка се отправил към главния вход на сградата. Пасторът се запитал каква ли е причината за това посещение - откакто бил пристигнал в Орора, Хари Куебърт никога не бил идвал в храма. Чул захлопването на входната врата, после стъпките в коридора и след няколко мига писателят се появил на прага на кабинета му.

- Добър ден, Хари - казал той. - Каква приятна изненада.

- Добър ден, преподобни. Удобно ли е?

- Напълно. Заповядайте, моля ви.

Хари влязъл в стаята и затворил вратата зад себе си.

- Всичко наред ли е? - попитал преподобният Келерган. - Не изглеждате добре.

- Дошъл съм да поговорим за Нола.

- О, тъкмо исках да ви благодаря. Знам, че понякога ви ходи на гости, и винаги се връща в много ведро настроение. Надявам се, че не ви пречи... Благодарение на вас добре си уплътнява свободното време.

Изражението на Хари оставало сериозно.

- Плачеше, когато дойде тази сутрин. Разказа ми всичко за жена ви...

Преподобният побледнял.

- За... за жена ми? Какво ви каза?

- Че я бие! Че й потапя главата в леген с ледена вода!

- Хари, аз...

- Не отричайте, знам всичко.

- Хари, не е толкова просто... Аз...

- Не е просто? Сега да не започнете да ме убеждавате, че мъченията си имат основателна причина? Ще отида в полицията, преподобни. Всичко ще им разкажа.

- Не, Хари... Само не това...

- Напротив, ще отида. Какво си мислите? Че няма да посмея да ви издам, защото сте духовник? Но вие сте нищожество! Що за човек трябва да сте, за да оставяте жена си да пребива дъщеря ви?

- Хари, изслушайте ме, моля ви. Мисля, че има ужасно недоразумение и че трябва да поговорим спокойно.

*

- Не знам какво Нола беше разказала на Хари - обясни преподобният. - Хари не бе първият, който подозираше, че нещо не е наред, но дотогава си бях имал работа само с нейни приятелки, деца, с които лесно можех да се оправя. Сега беше различно. Наложи се да му призная, че майката на Нола съществува само в главата й. Помолих го да не казва на никого, обаче той започна да се меси в неща, които не го засягаха, и да ми нарежда какво да правя със собствената си дъщеря. Искаше да я лекувам! Казах му да си гледа работата... А две седмици по-късно тя изчезна.

- И после повече от трийсет години сте избягвали Хари - отбелязах аз. - Защото само вие двамата сте знаели тайната на Нола.

- Тя ми беше единствено дете, разбирате ли! Исках всички да запазят хубав спомен от нея. А не да мислят, че е била луда. Впрочем тя не беше луда! Просто чувствителна! Освен това, ако в полицията узнаеха истината за кризите й, нямаше да предприемат всички онези издирвания. Щяха да кажат, че е луда и е избягала от къщи!

Гахалоуд се обърна към мен.

- Какво означава всичко това, писателче?

- Че Хари ни е излъгал. Не я е чакал в мотела. Искал е да скъса с нея. Отдавна е знаел, че иска да скъса. Никога не е смятал да бягат заедно. На трийсети август седемдесет и пета година тя е получила последно писмо от Хари, в което той й пишел, че е заминал без нея.

След разкритията на пастор Келерган двамата с Гахалоуд веднага се върнахме в щатската полиция в Конкорд, за да сравним писмото с последната страница от намерения с останките на Нола ръкопис -бяха идентични.

- Всичко е бил предвидил! - възкликнах аз. - Знаел е, че ще я напусне. Открай време е знаел.

Гахалоуд кимна.

- Когато тя му предлага да избягат, той знае, че няма да замине с нея. Не си се представя с петнайсетгодишно момиче, което да му усложнява живота.

- И все пак тя е чела ръкописа - забелязах.

- Разбира се, но смята, че това е роман. Не знае, че става дума за истинската им история и че краят е вече предрешен. Хари не я иска. Стефани Ларжиняк ни каза, че двамата са си пишели. Нола е чакала с нетърпение минаването на пощальона. В събота сутринта, денят на бягството, в който тя си въобразява, че ще тръгне към щастието с мъжа на живота си, за последен път проверява пощенската кутия. Иска да се увери, че няма някое забравено писмо, което да провали бягството им със съдържащата се в него информация. И намира писъмцето, в което той й казва, че всичко между тях е свършено.

Гахалоуд огледа плика на последното писмо.

- Има адрес, но няма нито марка, нито печат - рече той. - Трябва да е било пуснато направо в пощенската кутия.

- Искате да кажете, от Хари?

- Да. Несъмнено го е пуснал през нощта, преди да избяга надалече. Прави го може би в последната минута, през нощта на петък срещу събота. За да не дойде тя в мотела. За да разбере, че вече няма да има срещи. В съботата, като открива писмото, Нола изпада в дива ярост, декомпенсира, получава жесток пристъп и се самонаранява.

Паникьосаният татко Келерган за пореден път се укрива в гаража. Когато идва на себе си, тя прави връзката с ръкописа. И иска да получи обяснения. Взема ръкописа и тръгва за мотела. Надява се, че не е вярно, че Хари ще е там. Но по пътя среща Лутър. И нещата вземат лош обрат.

- А тогава защо Хари се връща в Орора на другия ден след изчезването?

- Той научава, че Нола е изчезнала. Оставил й е онова писмо и изпада в паника. Сигурно се безпокои и за нея, вероятно се чувства отговорен, но главно се бои някой да не сложи ръка на писмото или на ръкописа и да му създаде неприятности. Предпочита да е в Орора, за да следи развитието на ситуацията, може би дори да прибере някои компрометиращи го доказателства.

Трябваше да открия Хари. Непременно трябваше да говоря с него. Защо ми каза, че е чакал Нола, след като й е бил написал прощално писмо? Гахалоуд обяви всеобщо издирване на базата на извлечения от кредитни карти и телефонни разговори. Но кредитната карта на Хари не беше използвана, а телефонът му не отговаряше. Проверката на данните от митниците показа, че е напуснал страната през граничния пункт Дерби Лайн във Върмонт и е влязъл в Канада.

- Значи, е преминал границата с Канада - каза Гахалоуд. - Защо Канада?

- Той мисли, че там е раят на писателите - отвърнах. - В ръкописа, който ми е оставил, „Чайките на Орора“, накрая отива там с Нола.

Да, но ви напомням, че тази книга не казва истината. Не само че Нола е мъртва, ами и както изглежда, той никога не е възнамерявал да бяга с нея. А ви оставя ръкописа, в който с Нола се озовават в Канада. Та къде е истината?

- Нищо не разбирам! - признах ядосано. - Защо, да му се не види, е избягал?

- Защото крие нещо. Но не знаем какво точно.

В този миг наистина още не го знаехме, а и изненадите ни далеч не свършваха. Две важни събития скоро щяха да дадат отговори на въпросите ни.

Същата вечер съобщих на Гахалоуд, че на другия ден ще летя за Ню Йорк.

- Как така, прибирате се в Ню Йорк? Да не сте полудели, писателче, сега, когато му се вижда краят! Я дайте да ви конфискувам личната карта!

Усмихнах се.

- Няма да ви зарежа, сержант. Но вече е време.

- Време за какво?

- За гласуване. Америка има среща с Историята.

На 5 ноември 2008 година по обед, когато Ню Йорк все още празнуваше избирането на Обама, аз имах среща с Барнаски. Щяхме да обядваме в „У Пиер“. Победата на демократите му бе подобрила настроението. „Обичам черните! - каза ми. - Обичам красивите черни! Ако ви поканят в Белия дом, вземете ме със себе си! Хубаво, какво толкова важно имате да ми казвате?“

Разказах му какво бях открил за Нола, за диагнозата й детска психоза, и той светна.

- Значи, сцените, в които описвате малтретирането... всъщност самата Нола си нанася побои и се дави?

- Да.

- Но това е забележително! - прогърмя гласът му в ресторанта. -Книгата ви полага основите на нов жанр! Читателят изживява момент на безумие, след като персонажът на майката съществува, без да съществува. Вие сте гений, Голдман! Гений!

- Не, просто се издъних. Хванах се на въдицата на Хари.

- Хари е знаел?

- Да. И сега е изчезнал от лицето на земята.

- Как така?

- Ненамираем е. Явно е преминал границата с Канада. Оставил ми е само едно неразбираемо послание и един неиздаден ръкопис за Нола.

- Държите ли правата?

- Моля?

- На неиздадения ръкопис, държите ли правата? Купувам ги!

- Но по дяволите, Рой! Не е там въпросът!

- О, пардон. Само питах.

- Липсва ми една подробност. Има нещо, което не разбирам. Тази история е детската психоза, изчезването на Хари. Липсва частица от пъзела, знам това, ала не мога да я открия.

- Вие сте неспокойна душа, Маркъс, а вярвайте ми, няма полза да се тревожите. Идете на гости на доктор Фройд и му поискайте да ви предпише успокоителни хапчета. Аз от моя страна ще се свържа с пресата, ще изготвим комюнике за болестта на момичето, ще внушим на всички, че сме го знаели от самото начало и че това е бил специалитетът на заведението - начин да покажем, че понякога истината е другаде и че не трябва да се задоволяваме с първите впечатления. Тези, които са ви плюли, ще станат за смях, а вие ще се превърнете в голям новатор. Отново ще се заговори за книгата ви и продажбите ще скочат. Защото с този удар дори онези, дето не са имали никакво намерение да я купят, няма да могат да сдържат любопитството си и ще пожелаят да разберат как сте представили майката. Голдман, вие сте гений. Аз плащам обяда.

Направих гримаса и казах:

- Не съм убеден, Рой. Бих искал да разполагам с време още малко да се поровя.

- Но вие никога не сте достатъчно убеден, приятелю! Нямаме време да ровим, както се изразявате. Вие сте поет, мислите си, че отминаващото време има смисъл, докато всъщност отминаващото време е идентично или със спечелените, или с изгубените пари. И аз съм страстен привърженик на първата възможност. А вие може би сте в течение, че от вчера имаме нов президент, красив, чернокож и много популярен. По моите изчисления ще чуваме да се говори за него по всякакъв повод в продължение на една седмица. Седмица, през която ще има място единствено за него. Така че през този период е излишно да си общуваме с медиите, можем да получим само някое антрефиле в рубриката за премазаните кучета. Ще се обърна към пресата след седмица, а това ви оставя малко време. Освен, разбира се, ако някой отбор южняци с островърхи шапки не очисти новия ни президент, което ще ни попречи да излезем на първа страница поне още месец. О, да, цял един месец. Представете си катастрофата - след месец идват коледните празници и тогава никой няма да обръща внимание на нашите истории. Следователно след една седмица разпространяваме историята с детската психоза. С притурки към вестниците и всичко, както му се полага. Ако имах още време, щях спешно да издам малка книжка за родителите. От рода на „Как да открием детската психоза, или как да избегнем детето ни да стане втора Нола Келерган и да не ни изгори живи, докато спим“. Ще се купува като топъл хляб. Но все едно, нямаме време.

Имах само една седмица, преди Барнаски да изплюе камъчето. Една седмица, за да разбера това, което още ми се изплъзваше. Изминаха четири дни. Четири безплодни дни. Непрекъснато се обаждах на Гахалоуд, който не желаеше да се признае за победен. Разследването беше в задънена улица, а той тъпчеше на едно място. После, в нощта на петия ден, едно събитие щеше да промени развоя на разследването. Беше 10 ноември, малко след полунощ. По време на дежурство полицаят от пътната полиция Дийн Форсит забелязал, че на пътя Монтбъри - Орора една кола преминава на червено и се движи с превишена скорост. Това би могло да е банално нарушение и полицаят щял да се задоволи с обикновена глоба, ако поведението на водача, който изглеждал възбуден и силно се потял, не го заинтригувало.

- Откъде идвате, господине? - попитал Форсит.

- От Монтбъри.

- Какво сте правили там?

- Бях... бях у приятели.

- Имената им?

Колебанието и проблесналата в очите на водача паника още повече заинтригували Форсит. Той насочил джобното си фенерче към лицето на мъжа и забелязал драскотина на бузата му.

- Какво ви е на лицето?

- Одраска ме един нисък клон, който не бях видял.

Това не убедило полицая.

- Защо карахте толкова бързо?

- Аз... съжалявам. Бързах. Прав сте, не трябваше да...

- Пили ли сте, господине?

- Не.

Дрегерът показал, че мъжът наистина не бил консумирал алкохол. Колата изглеждала в ред и като разгледал вътрешността на светлината на фенера си, полицаят не видял празна кутийка от лекарства или други опаковки, които обикновено се търкалят по задните седалки на автомобилите на наркоманите. Но интуицията му заработила - нещо му подсказвало, че този човек е прекалено възбуден и в същото време твърде спокоен, за да го остави да си тръгне. Внезапно забелязал това, което дотогава му било убягнало: ръцете на мъжа били мръсни, обувките му - покрити с кал, панталоните - мокри.

- Излезте от колата, господине - наредил Форсит.

- Защо? А? Защо? - замънкал водачът.

- Не спорете, излезте от колата.

Човекът се противял и раздразненият полицай решил да го измъкне насила и да го арестува за опит за възпрепятстване на органите на реда. Отвел го в централното управление на полицията в региона, където сам направил изискуемите от регламента снимки и отворил базата данни с пръстови отпечатъци. Информацията, която се появила на екрана на компютъра му, за миг го озадачила. После, макар че било един и половина през нощта, вдигнал телефона, тъй като преценил, че откритието е достатъчно важно, за да изкара от леглото сержант Пери Гахалоуд от Криминалния отдел на щатската полиция.

Три часа по-късно, около четири и половина сутринта, и мен ме събуди звънът на телефона.

- Писателче? Сержант Гахалоуд на телефона. Къде сте?

- Сержант? - отвърнах в полусъзнание. - В леглото си съм, в Ню Йорк, къде да бъда? Какво става?

- Хванахме птичето - каза той.

- Моля?

- Подпалвача на къщата на Хари... Арестувахме го тази нощ.

- Какво?

- Седнали ли сте?

- Дори съм легнал.

- Толкова по-добре. Че иначе току-виж сте получили удар.

2.

Краят на играта

- Понякога ще се чувствате обезсърчен, Маркъс. Нормално е. Казах ви, че да пишеш, е, като да се боксираш, но то е и като да тичаш. Затова непрекъснато ви пращам да търчите - ако имате моралната сила да извършвате дълги преходи, да устоявате до края, да влагате всичко, на което сте способен, цялото си сърце, и да стигнете до финиша, значи, можете да пишете. Никога не оставяйте умората или страхът да ви пречат. Напротив, използвайте ги, за да продължавате напред.

- Кажете все пак.

- Бенджамин Рот.

Въздъхнах.

- Значи, вие мислите, че Робърт Куин е убил Нола Келерган?

- Да кажем, че е възможно.

- Нека да поговоря с него.

- Няма начин.

В този момент в кабинета влезе, без да чука, някакъв човек и Гахалоуд веднага застана мирно. Беше Лансдейн, началникът на щатската полиция.

- Цяла сутрин говорих по телефона с губернатора, с журналисти и с това бедствие Рот.

- Журналисти ли? За какво?

- За онзи тип, когото сте арестувани през нощта.

- Да, господине. Мисля, че имаме сериозна следа.

Началникът сложи приятелска ръка на рамото на Гахалоуд.

- Пери... Повече не можем да продължаваме.

- Как така?

- Тази история няма край. Да бъдем сериозни, Пери. Вие сменяте виновните като носни кърпички. Рот казва, че ще направи скандал. Губернаторът иска на това да се сложи край. Време е да затворим досието.

- Но, началник, разполагаме с нови улики! Смъртта на майката на Нола, арестът на Робърт Куин. На път сме да открием нещо!

-Първо беше Куебърт, после Кейлъб, сега бащата или Куин, или Стърн, или Господ. Какво имаме срещу бащата? Нищо. Против Стърн? Нищо. Против Робърт Куин? Нищо.

- Имаме проклетия бидон от бензин...

- Рот казва, че без проблеми ще убеди кой да е съдия в невинността на Куин. Смятате ли да го обвините официално?

- Естествено.

- Значи, ще изгубите, Пери. Повтарям, ще изгубите. Вие сте добро ченге, Пери. Несъмнено най-доброто. Понякога обаче човек трябва да умее да се отказва.

- Но, началник...

- Не си проваляйте края на кариерата, Пери. Няма да ви обиждам, като веднага ви отнема разследването. От приятелски чувства към вас ви давам двайсет и четири часа. Утре в седемнайсет часа ще дойдете в кабинета ми и ще ми съобщите официално, че прекратявате разследването по случая „Келерган“. Така че, за да спазите приличие, имате двайсет и четири часа да информирате колегите си, че предпочитате да се откажете. Заведете някъде семейството си през уикенда, заслужили сте го.

- Началник, аз...

- Трябва да знаете кога да спрете, Пери. До утре.

Лансдейн излезе от кабинета и Гахалоуд се отпусна на стола си. И сякаш това не беше достатъчно, та ми се обади Рой Барнаски.

- Привет, Голдман. Бях ви дал време, една седмица, преди да уведомя пресата за развитието на случая „Нола Келерган“. Нали не сте забравили? Предполагам, че не сте открили нищо ново.

- Вижте, тръгнали сме по следа, Рой. Може би ще е добре да отложите пресконференцията.

- О, я стига! Следи, следи, все следи, Голдман. Хайде, време е да престанете с тези истории. Свикал съм журналистите утре в седемнайсет часа. Разчитам на присъствието ви.

- Невъзможно. В Ню Хампшър съм.

- Какво? Голдман, но вие сте главната атракция! Нужен сте ми!

- Съжалявам, Рой.

Затворих.

- Кой беше? - попита Гахалоуд.

- Барнаски, издателят ми. Иска да свика пресконференция утре следобед и да хвърли бомбата. Да разкаже за болестта на Нола и да обясни, че книгата ми е гениална, защото в нея се разправя за раздвоението на личността на петнайсетгодишно момиче.

- Ясно, значи, утре в късния следобед официално ще сме прецакали всичко.

Гахалоуд разполагаше с още двайсет и четири часа, през които не желаеше да стои, без нищо да прави. Предложи ми да отидем в Орора и да разпитаме Тамара и Джени, за да научим нещо повече за Робърт.

По пътя телефонира на Травис да го предупреди за пристигането ни. Заварихме го пред къщата на Куин. Беше напълно потресен.

- Отпечатъците по бидона наистина ли са на Робърт? - попита той.

- Да отвърна Гахалоуд.

Боже, не мога да повярвам! Но защо е направил това?

- Не знам...

- Вие... смятате ли, че е замесен в убийството на Нола?

- На този стадий нищо не може да се изключи. Как са Джени и Тамара?

- Зле. Много зле! В шок са. Аз също. Това е истински кошмар! Кошмар!

Той, покрусен, седна на капака на колата.

- Какво има? - попита Гахалоуд, който разбра, че нещо не е наред.

-Сержант, от сутринта не спирам да мисля за... Тази история буди толкова спомени.

- Какви спомени?

Робърт Куин се интересуваше много от разследването. По онова време често виждах Джени и в неделя обядвах у родителите й. Той непрекъснато ми говореше за разследването.

- Мислех, че жена му непрекъснато е говорила за това.

- На масата да. Но щом пристигнех, бащата ми отваряше една бира на терасата и ме разпитваше. Имаме ли заподозрян? Имаме ли следи? След обяда ме изпращаше до колата и пак говорехме за същото. Едва се отървавах от него.

- Опитвате се да ми кажете нещо ли?

- Нищо не се опитвам. Но...

- Но какво?

Той бръкна в джоба на сакото си и извади една снимка.

- Тази сутрин намерих това в един семеен албум, който Джени държи вкъщи.

Снимката беше на Робърт Куин, застанал до черен шевролет „Монте Карло“, паркиран пред „Кларкс“. На гърба пишеше Орора, август 1975 г.

- Какво значи това? - недоумяваше Гахалоуд.

- Попитах Джени и тя ми каза, че през онова лято баща й искал да купи нова кола, но се колебаел за модела. Направил постъпки пред някои дистрибутори от областта и през няколко уикенда изпробвал различни модели.

- Сред които черен „Монте Карло“? - прекъсна го Гахалоуд.

- Именно - потвърди Травис.

- Искате да кажете, че в деня на изчезването на Нола Робърт Куин може да е карал тази кцла?

- Да.

Гахалоуд поглади с ръка косата си и поиска да задържи снимката.

- Травис - каза той после, - трябва да поговорим с Тамара и Джени. Вкъщи ли са?

- Да, разбира се. Елате. В дневната са.

Тамара и Джени се бяха проснали на едно канапе. Прекарахме повече от час в опити да ги накараме да говорят, но те бяха толкова шокирани, че не можеха да си съберат ума. Накрая между две ридания Тамара успя да си припомни предишната вечер. С Робърт вечеряли рано, после гледали телевизия.

Забелязахте ли нещо странно в поведението на съпруга ви? -попита Гахалоуд.

- Не... Всъщност да, много държеше да ме накара да изпия чаша чай. Аз не исках, а той повтаряше: „Пий, миличка, пий. Това е диуретичен чай, ще ти се отрази добре“. Накрая го изпих, проклетия чай. И заспах на канапето.

- Колко беше часът?

- Бих казала, около двайсет и три.

- И после?

- После черна дупка. Спала съм като пън. Когато се събудих, беше седем и половина сутринта. Бях все така на канапето и на вратата ми чукаха полицаи.

- Госпожо Куин, вярно ли е, че съпругът ви е смятал да купи шевролет „Монте Карло“?

- Ами аз... вече не знам. Да... може би... но... Мислите, че е направил нещо лошо на малката? Че е бил той?

След тези думи тя се втурна в тоалетната да повръща.

Разговорът не ни водеше доникъде. Тръгнахме си, без да сме научили нищо ново. Времето беше срещу нас. В колата предложих на Гахалоуд да покаже на Робърт снимката на черния „Монте Карло“, която беше смазващо доказателство.

- Няма да има полза - отвърна той. - Рот знае, че Лансдейн е на път да се откаже, и вероятно е посъветвал Куин да печели време. Куин няма да проговори. А ние ще сме окончателно прецакани. Утре в седемнайсет часа следствието ще е приключило, другарчето ви Барнаски ще си изпълни номера пред всички телевизии в страната. Робърт Куин ще е свободен, а на нас цяла Америка ще ни се подиграва.

- Освен ако...

- Освен ако не стане чудо, писателче. Освен ако не разберем какво е правел Куин снощи, та толкова е бързал. Жена му казва, че е заспала в единайсет часа. Той е бил арестуван към полунощ. Значи, след един час. Поне знаем, че е бил в областта. Но къде?

Според Гахалоуд можехме да предприемем само едно: да отидем там, където Робърт Куин е бил арестуван, и да се опитаме да възстановим маршрута му. Сержантът дори си позволи лукса да прекъсне почивния ден на полицай Форсит и да го извика да дойде на място. Срещнахме се час по-късно, на изхода на Орора. Тогава той ни заведе до един участък от пътя за Монтбъри.

- Тук беше - каза ни.

Пътят беше прав, обграден от шубраци. Което с нищо не ни помагаше.

- Какво точно стана? - попита Гахалоуд.

- Идвах от Монтбъри. Рутинно патрулиране. Когато тази кола внезапно изникна пред мен.

- Как така изникна?

- Появи се на кръстовището, на пет-шестстотин метра по-нататък.

- Какво кръстовище?

- Не знам с кой път се пресича, но със сигурност е кръстовище, има знак „Стоп“. Знам го, защото това е единственият „Стоп“ в този участък.

- Онзи „Стоп“ там ли? - рече Гахалоуд, като гледаше в указаната посока.

- Онзи „Стоп“ там - потвърди Форсит.

Внезапно нещо прищрака в главата ми. Извиках:

- Това е пътят към езерото!

- Какво езеро? - попита Гахалоуд.

- Това е пресечката с пътя, който води към езерото на Монтбъри.

Тръгнахме към кръстовището, откъдето поехме по пътя за езерото. След стотина метра стигнахме до паркинга. Бреговете на езерото бяха в плачевно състояние. Есенните проливни дъждове ги бяха буквално изорали. Всичко бе потънало в кал.

*

Вторник, 11 ноември 2008 г., 8 ч.

Цяла колона полицейски автомобили пристигнаха на паркинга край езерото. С Гахалоуд изчакахме малко в колата му. Като видях камионетките на екипите от водолази, го попитах:

- Добре ли знаете какво правите, сержант?

- Не. Но нямаме избор.

Това ни беше последният коз. Краят на играта. Робърт Куин със сигурност бе идвал тук. Бе газил в калта, за да стигне до водата, бе идвал, за да хвърли нещо в езерото. Такава поне беше нашата хипотеза.

Излязохме от колата и отидохме при водолазите, които се готвеха за работа. Шефът на екипа даде някои наставления на своите хора, после се обърна към Гахалоуд.

- Какво търсим, сержант?

- Всичко. Каквото и да е. Документи, оръжие. Нямам представа. Нещо свързано със случая „Келерган“.

- Знаете, че в това езеро се хвърлят отпадъци. Ако можете да бъдете малко по-точен...

- Мисля, че това, което търсим, е достатъчно очевидно и хората ви ще го познаят, когато го намерят. Но още не знам какво е.

- На каква дълбочина в езерото според вас?

- Близо до брега. Да кажем, на разстояние едно хвърляне от брега. Бих търсил на отсрещната страна. Заподозреният е бил покрит с кал и е имал драскотина на лицето, вероятно от нисък клон. Възможно е да е искал да скрие предмет там, където никой не би имал желание да ходи да търси. Затова мисля, че е бил на отсрещния бряг, който е обрасъл с храсти и тръни.

Търсенето започна. Застанахме край водата близо до паркинга и се загледахме във водолазите, които изчезваха под водата. Беше голям студ. Измина един час, без да се случи нищо. Стояхме точно до шефа на водолазите и слушахме редките съобщения по радиостанцията.

В девет и трийсет Лансдейн се обади на Гахалоуд, за да го наругае. Викаше толкова силно, че чух целия разговор.

- Кажете ми, че не е вярно, Пери!

- Кое не е вярно, началник?

- Мобилизирали сте водолазите?

- Да, господине.

- Вие сте напълно откачили. На път сте да си провалите кариерата. Мога да ви уволня за подобна инициатива! В седемнайсет часа давам пресконференция, на която вие ще присъствате. Ще обявите, че разследването е приключено. И се оправяйте с журналистите. Вече няма да ви прикривам задника, Пери! Писна ми!

- Добре, господине.

Гахалоуд затвори. Помълчахме.

Измина още час. Претърсването оставаше безплодно. Въпреки студа ние двамата продължавахме да наблюдаваме операцията. Накрая аз казах:

- Сержант, ами ако...

- Мълчете, писателче. Ако обичате. Не говорете. Не искам да чувам въпросите и съмненията ви.

Продължихме да чакаме. Внезапно радиостанцията на началника на водолазите изпука по особен начин. Нещо ставаше. Няколко водолази излязоха на повърхността. Настъпи вълнение и всички се втурнахме към водата.

- Какво става? - обърна се Гахалоуд към шефа на водолазите.

- Намерили са! Намерили са!

- Но какво са намерили?

На десетина метра от брега водолазите бяха изровили от тинята един колт, калибър 38, и златен пандантив с изписано отгоре му име НОЛА.

По обед на същия ден, изправен зад огледалото без амалгама в една стая за разпити в щатската полиция, изслушах признанията на Робърт Куин, пред когото Гахалоуд постави намерените в езерото оръжие и пандантив.

- Значи, това правехте миналата нощ? - попита той с почти нежен глас. - Отървавахте се от уликите?

- Ка... Как ги открихте?

- Край на играта, господин Куин. Край на вашата игра. Вие бяхте с черния „Монте Карло“, нали? Нерегистриран автомобил, взет от дистрибутора. Никой нямаше да стигне до вас, ако не бяхте имали глупавата идея да се снимате с него.

- Аз... аз...

- Защо, а? Защо убихте това момиче? И онази нещастна жена?

- Не знам. Мисля, че не бях аз. Всъщност беше нещастен случай.

- Какво точно стана?

- Нола вървеше покрай пътя, предложих й да я повозя малко. Тя прие и се качи. И после... Чувствах се самотен. Искаше ми се да я погаля по косата... Тя избяга в гората. Трябваше да я хвана, за да я помоля да не казва на никого. А после тя изтича у Дебора Купър. Принуден бях... Иначе те щяха да се разприказват. Беше момент на лудост!

Робърт Куин рухна.

Когато излезе от стаята за разпити, Гахалоуд се обади на Травис, за да му съобщи, че Робърт Куин е направил пълни признания.

- Ще има пресконференция в седемнайсет часа - каза му той. - Не исках да го научите от телевизията.

- Благодаря, сержант. Аз... Какво да кажа на жена ми?

- Не знам. Но трябва да й кажете. Новината ще избухне като бомба.

- Ще го направя.

- Началник Дон, можете ли евентуално да дойдете в Конкорд за някои уточнения, свързани с Робърт Куин? Искам да спестя това на жена ви или на тъщата ви.

- Разбира се. В момента съм на работа и ме чакат за едно пътнотранспортно произшествие. А и трябва да говоря с Джени. Най-добре е да дойда довечера или утре.

- Спокойно може и утре. Вече нищо не е спешно.

Гахалоуд затвори. Изглеждаше доволен.

- А сега? - попитах.

- Сега ви каня да хапнем. Мисля, че си го заслужихме.

Обядвахме в кафетерията на полицията. Гахалоуд имаше замислен вид и не се докосна до чинията си. Носеше досието със себе си, бе го поставил на масата и в продължение на четвърт час съзерцава снимката на Робърт и на черния „Монте Карло“. Осмелих се да прекъсна размислите му.

- Какво ви тормози, сержант?

- Нищо. Питам се само защо Куин е носел оръжие. Каза ни, че е срещнал момичето случайно и го е качил в колата. Само че или всичко е било предварително замислено, и колата, и оръжието, или е срещнал Нола случайно, но тогава се питам защо е имал патлак и откъде се е снабдил с него?

- Мислите, че се е бил подготвил и се опитва да се оправдае?

- Възможно е.

Той продължи да се взира в снимката. Приближи я до лицето си, за да я огледа подробно. Внезапно забеляза нещо и погледът му се промени. Попитах:

- Какво има, сержант?

- Заглавието...

Минах от неговата страна на масата, за да разгледам снимката. Той ми посочи с пръст една будка за вестници на заден план, близо до „Кларкс“. Като се вгледах по-внимателно, успях да разчета едно от заглавията на първа страница:

НИКСЪН ПОДАВА ОСТАВКА

- Ричард Никсън си подаде оставката през август седемдесет и четвърта година! - извика Гахалоуд. - Тази снимка не е направена през август седемдесет и пета!

- Тогава кой е написал грешната дата на гърба на снимката?

- Нямам представа. Но това означава, че Робърт Куин лъже. Той не е убил никого!

Гахалоуд изскочи от кафетерията и хукна нагоре по главното стълбище, като прескачаше през три стъпала. Последвах го по коридорите до крилото с килиите. Той поиска незабавно да говори с Робърт Куин.

- Кого пазите? - извика сержантът веднага щом го видя зад решетките на килията. - Не сте изпробвали черен „Монте Карло“ през август седемдесет и пета! Предпазвате някого и искам да знам кого! Жена си? Дъщеря си?

- Джени. Предпазвам Джени.

- Джени? - повтори Гахалоуд изумен. - Дъщеря ви е...

Той извади телефона си и набра някакъв номер.

- На кого се обаждате? - попитах го.

- На Травис Дон. За да не предупреди жена си. Ако знае, че баща й всичко си е признал, тя ще се паникьоса и ще избяга.

Травис не вдигна мобилния си телефон. Тогава Гахалоуд се обади в управлението в Орора, за да ги свържат по радиостанцията.

- Тук сержант Гахалоуд, щатска полиция на Ню Хампшър - каза той на дежурния полицай. - Трябва незабавно да говоря с началника Дон.

- С началника Дон? Обадете му се на мобилния. Днес не е на работа.

- Как така? Днес говорих с него и той ми каза, че е извикан на пътнотранспортно произшествие.

- Не е възможно, сержант. Повтарям ви, че днес не е на работа.

Гахалоуд затвори пребледнял и обяви обща тревога.

*

Няколко часа по-късно Травис и Джени бяха арестувани на бостънското летище „Логан“, от което смятаха да излетят за Каракас.

С Гахалоуд напуснахме полицейското управление в Конкорд късно през нощта. Глутницата журналисти, които чакаха близо до изхода на сградата, моментално ни се нахвърлиха. Преминахме през тълпата без никакъв коментар и се качихме в колата на Гахалоуд. Той подкара мълчаливо. Попитах:

- Къде отиваме, сержант?

- Не знам.

- Какво правят ченгетата в такива моменти?

- Отиват да пийнат. А писателите?

- Отиват да пийнат.

Спряхме пред любимото му заведение на изхода на Конкорд. Влязохме и си поръчахме двойно уиски. Зад нас по телевизията течеше последната новина:

ПОЛИЦАЙ ОТ ОРОРА ПРИЗНАВА,

ЧЕ Е УБИЛ НОЛА КЕЛЕРГАН

1.

Истината за случая „Хари Куебърт“

- Последната глава на книгата, Маркъс, трябва да е най-хубавата.

Ню Йорк, четвъртък, 18 декември 2008 г.

Един месец след разкриването на истината

Тогава го видях за последен път.

Беше двайсет и един часът. Седях вкъщи и слушах любимите си минидискове, когато на вратата се позвъни. Отворих и двамата мълчаливо се загледахме. Накрая той каза:

- Добър вечер, Маркъс.

След миг колебание отвърнах:

- Мислех, че сте мъртъв.

Той поклати глава в знак на потвърждение.

- Вече съм само призрак.

- Искате ли кафе?

- Искам. Сам ли сте?

- Да.

- Вече не трябва да бъдете сам.

- Влезте, Хари.

Отидох в кухнята да стопля кафето. Той ме изчака в хола, беше нервен, играеше си със снимките по рафтовете на библиотеката ми. Когато се върнах с кафеника и чашите, разглеждаше една, на която бяхме аз и той в деня на дипломирането ми в Бъроус.

- За първи път идвам у вас - каза.

- Стаята за гости ви чака. От няколко седмици вече.

- Знаели сте, че ще дойда, така ли?

- Да.

- Добре ме познавате, Маркъс.

- Приятелите усещат тези неща.

Той тъжно се усмихна.

- Благодаря за гостоприемството, Маркъс, но няма да остана.

- Защо дойдохте тогава?

- За да ви кажа сбогом.

Опитах се да прикрия объркването си и налях кафето.

- Ако ме зарежете, няма да имам повече приятели - казах.

- Не казвайте това. Не като приятел, като син ви обичах, Маркъс.

- А аз ви обичах като баща, Хари.

- Въпреки истината?

- Истината по никакъв начин не променя това, което изпитваме към някого. Такава е голямата драма на чувствата.

- Прав сте, Маркъс. Значи, знаете всичко?

- Да.

- Как разбрахте?

- Досетих се.

- Само вие можехте да ме разкриете.

- Значи, за това ми говорехте на паркинга на мотела. Това е била причината да смятате, че между нас вече нищо няма да е същото. Знаехте, че всичко ще разкрия.

- Да.

- Как стигнахте дотам, Хари?

- Не знам...

- Имам видеозаписи на разпитите на Травис и Джени Дон. Искате ли да ги видите?

- Да, ако обичате.

Той седна на канапето. Вкарах диска в четеца и включих видеото. На екрана се появи Джени. Беше заснета във фас в една от стаите на щатската полиция в Ню Хампшър. Плачеше.

*

Откъс от разпита на Джени Е. Дон

Сержант П. Гахалоуд: Госпожо Дон, откога знаете?

Джени Дон (плаче): Аз... Никога нищо не съм подозирала. Никога! До деня, в който откриха Останките на Нола в Гуз Коув. Градът бръмчеше като кошер. В „Кларкс“ беше пълно с клиенти, с журналисти, които задаваха въпроси. Истински ад. Накрая ми прилоша и си тръгнах по-рано от обикновено, исках да си почина. Пред нас имаше кола, която не бях виждала друг път. Влязох вкъщи и чух гласове. Разпознах гласа на началника Прат. Той се караше с Травис. Не ме чуха.

12 юни 2008 е.

- Спокойно, Травис! - викаше Прат. - Никой нищо няма да разбере, ще видиш.

- Но как можеш да си толкова сигурен?

-

Куебърт ще го отнесе! Тялото беше до къщата му! Всичко е против него!

- По дяволите, а ако го оправдаят?

-

Няма. Повече никога не споменавай тази история, ясно?

Джени долови някакво движение и се скри в дневната. Видя началника Прат да излиза от къщата. Щом чу, че колата потегля, се втурна в кухнята, където завари мъжа си, напълно смазан.

- Какво става, Травис? Чух целия ви разговор! Какво криеш от мен? Какво криеш за Нола Келерган?

Джени Дон: Тогава Травис ми разказа всичко. Показа ми пандантива, обясни, че го бил запазил, за да не забравя никога какво е направил. Взех пандантива, казах, че ще се погрижа за всичко. Исках да предпазя съпруга си, исках да предпазя двойката ни. Винаги съм била сама, сержант. Нямам деца. Имам само Травис. Не исках да рискувам да го изгубя... Много се надявах, че разследването бързо ще приключи и че ще обвинят Хари. Но ето че Маркъс Голдман взе да рови в миналото, уверен, че Хари е невинен. Беше прав, обаче не можех да го оставя да го докаже. Не можех да го оставя да открие истината. Тогава реших да му изпращам писма. Подпалих проклетия корвет. Но той не обръщаше внимание на предупрежденията ми! Затова реших да подпаля къщата му.

Откъс от разпита на Робърт Куин

Сержант П. Гахалоуд: Защо направихте това?

Робърт Куин: Заради дъщеря ми. Тя много се безпокоеше от вълнението, което цареше в града, след като откриха тялото на Нола. Беше загрижена, държеше се странно. Тръгваше си от „Кларкс“ без причина. В деня, в който вестниците публикуваха откъса от книгата на Голдман, изпадна в дива ярост. Беше ужасяващо. Като излизах от служебната тоалетна, я видях да се измъква от задния вход. Реших да я проследя.

Четвъртък, 10 юли 2008 г.

Тя паркира на горския път и бързо излезе от колата, като грабна бидона с бензин и спрея с боя. Беше си сложила градински ръкавици, за да не оставя отпечатъци. Той с мъка я следваше отдалече. Когато се появи изпод дърветата, тя вече беше намацала с боя рейндж роувъра и изливаше бензин под навеса на входа.

- Джени! Спри! - изкрещя баща й.

Тя побърза да драсне една кибритена клечка и да я хвърли на земята. Входът на къщата веднага пламна. Изненадана от силата на пламъците, отстъпи няколко метра, като криеше лице с ръцете си. Баща й я хвана за раменете.

- Джени! Луда ли си!

- Ти не разбираш, татко! Какво правиш тук? Махай се! Махай се!

Той изтръгна бидона от ръцете й.

- Бягай! - нареди й. - Бягай, преди да са те пипнали!

Тя изчезна в гората и се качи в колата си. Той трябваше да се отърве от бидона, но паниката му пречеше да разсъждава. Накрая изтича до плажа и го скри в гъсталака.

Откъс от разпита на Джени Е. Дон

Сержант П. Гахалоуд: И после?

Джени Дон: Умолявах баща ми да стои настрана от всичко това. Не исках да се замесва.

Сержант П. Гахалоуд: Но той вече е бил замесен. Какво направихте след това?

Джени Дон: Откакто беше признал, че е принуждавал Нола да му прави фелацио, натискът върху началника Прат се усилваше. Той, който в началото беше толкова уверен в себе си, взе да омеква. Щеше всичко да признае. Трябваше да се отървем от него. И да приберем оръжието.

Сержант П. Гахалоуд: Той е бил запазил оръжието...

Джени Дон: Да. Това¹ беше служебното му оръжие. Открай време.

Откъс от разпита на Травис С. Дон

Травис Дон: Никога няма да си простя това, което направих, сержант. Трийсет и три години не мога да го забравя. От трийсет и три години ме преследва.

Сержант П. Гахалоуд: Едно не разбирам. Вие сте ченге, а сте запазили пандантива, който е сериозна улика.

Травис Дон: Не можех да се отърва от него. Този пандантив е моето наказание. Напомня ми за миналото. От трийсети август седемдесет и пета насам не е минал ден, без да се затворя някъде, за да го съзерцавам. А и какъв риск имаше някой да го намери?

Сержант П. Гахалоуд: Ами Прат?

Травис Дон: Той щеше да проговори. Откакто разбрахте за него и Нола, беше уплашен до смърт. Един ден ми се обади по телефона. Настояваше да ме види. Срещнахме се на плажа. Каза ми, че иска всичко да си признае, след което да сключи сделка с прокурора, и че аз трябва да направя същото, защото, тъй или инак, истината ще излезе наяве. Същата вечер отидох в мотела. Опитах се да го вразумя. Но той отказа да ме чуе. Показа ми стария си колт, който държеше в чекмеджето на нощното си шкафче, и заяви, че още на другия ден ще ви го донесе. Щеше да проговори, сержант. Тогава изчаках да ми обърне гръб и го убих с един удар на палката. Взех колта и избягах.

Сержант П. Гахалоуд С един удар на палката? Като Нола!

Травис Дон: Да.

Сержант П. Гахалоуд: Същото оръжие?

Травис Дон: Да.

Сержант П. Гахалоуд: Къде е сега?

Травис Дон: Това е служебната ми палка. Така решихме с Прат по онова време. Той каза, че най-добрият начин да скриеш оръдието иа престъплението е да го оставиш пред очите на всички. Колтът и палката, които носехме на коланите си, докато търсехме Нола, бяха оръдията на престъплението.

Сержант П. Гахалоуд: Тогава защо накрая решихте да се отървете от тях? И как колтът и пандантивът са попаднали у Робърт Куин?

Травис Дон: Джени ме притискаше. И аз отстъпих. След смъртта на Прат тя си бе изгубила съня. Беше на края на силите си. Каза, че не бива да ги държим вкъщи, че ако разследването на убийството на Прат стигне до нас, сме свършени. Накрая успя да ме убеди. Исках да ги хвърля в морето, там, където никой никога нямаше да ги намери. Но Джени се паникьоса и пое инициативата, без да се допита до мен. Помоли баща си да свърши работата.

Сержант П. Гахалоуд: Защо баща си?

Травис Дон: Мисля, че ми нямаше доверие. Не бях успял да се отърва от пандантива през трийсет и трите изминали години и тя се боеше, че и сега няма да мога. Винаги е имала непоклатима вяра в баща си, смяташе, че само той е способен да й помогне. А и той беше извън всяко подозрение... Милият Робърт Куин.

9 ноември 2008 г.

Джени се втурна в къщата на родителите си. Знаеше, че баща й е сам. Беше в дневната.

- Татко! - извика тя. - Татко, имам нужда от помощта ти!

- Джени! Какво става?

- Не задавай въпроси. Имам нужда да ме отървеш от това.

Тя му подаде един найлонов плик.

- Какво е това?

-

Не питай. Не го отваряй. Много е сериозно. Само ти можеш да ми помогнеш. Трябва да го хвърлиш някъде, където никой никога няма да го намери.

-

Неприятности ли имаш?

- Да. Така мисля.

- Тогава ще го направя, милинка. Бъди спокойна. Ще направя всичко, което мога, за да ти спестя неприятностите.

- Само не отваряй плика, татко. Трябва единствено да ме отървеш от него завинаги.

Но щом тя си тръгна, Робърт отвори плика. Изпадна в паника, като видя какво има вътре. Уплаши се дъщеря му да не е убийца и реши още същата нощ да изхвърли съдържанието на плика в езерото край Монтбъри.

Откъс от разпита на Травис С. Дон

Травис Дон: Когато научих, че Робърт Куин е арестуван, разбрах, че всичко е свършено. Че трябва да действам. Казах си, че трябва него да набедя. Поне временно. Знаех, че ще иска да защити дъщеря си и че ще издържи ден-два. Колкото щеше да ни е нужно на мен и Джени да отидем в страна, с която нямаме договор за екстрадиция. Заех се да търся доказателство срещу Робърт. Разрових се в семейните албуми на Джени, като се надявах да намеря някоя снимка на Робърт и Нола и да напиша на гърба й нещо компрометиращо. И ето че попаднах на тази снимка - той и черен шевролет „Монте Карло“. Какво изключително съвпадение! Написах с химикалка датата август седемдесет и пета и ви донесох снимката.

Сержант П. Гахалоуд: Началник Дон, време е да ни разкажете какво всъщност се случи на трийсети август седемдесет и пета година.

*

- Изключете го, Маркъс! - изкрещя Хари. - Умолявам ви, изключете го! Не мога да слушам това.

Веднага изключих видеото. Хари плачеше. Стана от канапето и се залепи за прозореца. Навън валеше едър сняг. Осветеният град беше великолепен.

- Съжалявам, Хари.

- Ню Йорк е забележително място - прошепна той. - Често се питам какъв щеше да е животът ми, ако бях останал тук, вместо да замина за Орора в началото на лятото на седемдесет и пета.

- Нямаше да познаете любовта - казах.

Той се загледа в нощта.

- Как разбрахте, Маркъс?

- Как разбрах кое? Че не вие сте написали „Произходът на злото“? Малко след арестуването на Травис Дон пресата започна да пише по случая и няколко дни по-късно ми се обади Елайджа Стърн. На всяка цена искаше да ме види.

*

Петък, 14 ноември 2008 г.

Имението на Елайджа Стърн, близо до Конкорд, Н. X.

- Благодаря ви, че дойдохте, господин Голдман.

Елайджа Стърн ме прие в кабинета си.

- Бях изненадан от обаждането ви, господин Стърн. Мислех, че не ме обичате особено.

- Вие сте надарен млад човек. Това, което пишат по вестниците за Травис Дон, истина ли е?

- Да, господине.

- Толкова е отвратително...

Кимнах, после казах:

- Сбърках тотално за Кейлъб. Съжалявам.

- Не сте сбъркали. Ако добре съм разбрал, в крайна сметка вашата упоритост позволи на полицията да приключи случая. Този полицай например, който се кълне във вас... Пери Гахалоуд се казваше, мисля.

- Поисках от издателя ми да изтегли от пазара „Случаят „Хари Куебърт“.

- Радвам се да го чуя. Ще публикувате ли коригирана версия?

- Вероятно. Още не знам под каква форма, но ще се въздаде справедливост. Борих се за името на Куебърт. Ще се боря и за името на Кейлъб.

Той се усмихна.

-Именно, господин Голдман. Точно за това исках да ви видя.

Трябва да ви кажа истината. И ще разберете защо не ви упреквам, че в продължение на няколко месеца сте вярвали, че Лутър е виновен. Самият аз живях трийсет и три години с дълбокото убеждение, че Лутър е убил Нола Келерган.

- Наистина ли?

- Бях абсолютно сигурен. Аб-со-лют-но.

- Защо не казахте на полицията?

- Не исках да убивам Лутър за втори път.

- Не разбирам какво имате предвид, господин Стърн.

- Лутър беше обсебен от Нола. Той прекарваше времето си в Орора, за да я наблюдава.

- Знам. Знам, че сте го изненадали в Гуз Коув. Казали сте на сержант Гахалоуд.

- Мисля, че подценявате обсебеността на Лутър. През онзи месец август седемдесет и пета година той прекарваше дните си в Гуз Коув, скрит в гората, и дебнеше Хари и Нола на терасата, на плажа, навсякъде. Навсякъде! Напълно се беше побъркал, знаеше всичко за тях! Всичко! Само за това ми говореше. Ден след ден ми разказваше какво са правили, какво са си казали. Цялата им история - че са се запознали на плажа, че работят по една книга, че са заминали заедно за цяла седмица. Всичко знаеше! Всичко! Постепенно разбрах, че чрез тях изживява своята любовна история. С тяхното посредничество изживяваше любовта, която не можеше да изживее заради отблъскващия си физически облик. Дотолкова, че по цял ден не го виждах! Налагаше се сам да шофирам, за да ходя по делови срещи!

- Извинявайте, че ви прекъсвам, господин Стърн, но нещо ми убягва. Защо не сте уволнили Лутър? Искам да кажа, изглежда налудничаво - човек има чувството, че сте се подчинявали на служителя си, когато е искал да рисува Нола или когато направо ви е зарязвал, за да прекарва дните си в Орора. Извинете ме за въпроса, но какво имаше между вас? Бяхте ли...

- Влюбен? Не.

- Тогава каква е била тази странна връзка? Вие сте влиятелен човек, не сте склонен да се оставяте да ви тъпчат. И въпреки това...

- Имах дълг към него. Аз... Аз... Бързо ще разберете. Лутър беше обсебен от Хари и Нола й постепенно нещата се влошиха. Един ден се прибра в окаяно състояние. Разказа ми, че един полицай от Орора го е пребил, защото го бил изненадал, че броди наоколо, и че една сервитьорка от „Кларкс“ дори подала оплакване срещу него. Тази история беше на път да се превърне в катастрофа. Казах му, че вече не искам да ходи в Орора, че настоявам да излезе в отпуск, да се отдалечи за известно време, да отиде при семейството си в Мейн или където и да е. Че ще му платя разноските...

- Но той отказа - предположих.

- Не само че отказа, а и ме помоли да му дам кола, защото според него синият мустанг бил станал много известен. Не се съгласих, естествено, заявих, че стига толкова. Тогава той извика: „Ти не разбираш, Елай! Те ще заминат! След десет дни ще заминат заедно завинаги! Завинаги! Решиха го на плажа! Ще заминат на трийсети! На трийсети ще изчезнат завинаги. Бих искал само да кажа сбогом на Нола, това са ми последните дни с нея. Не можеш да ме лишиш от нея, когато знам, че ще я изгубя“. Отново отказах. Държах го под око. И носле настъпи проклетият двайсет и девети август. През този

ден търсих Лутър навсякъде. Не го открих. Мустангът му беше паркиран на обичайното място. Накрая един от служителите ми изплю камъчето и разбрах, че Лутър е заминал е една от колите ми, с черния шевролет „Монте Карло“. Казал, че съм му разрешил, и тъй като всички знаеха, че всичко му прощавам, повече никой не му задавал въпроси. Това ме подлуди. Веднага отидох да претърся стаята му. Попаднах на портрета на Нола, от който отново ми се повдигна, и също, скрита под леглото му, намерих кутия е всичките онези писма. Писма, които бе откраднал. Разменени между Хари и Нола, явно ги беше вземал от пощенските им кутии. Тогава го изчаках и когато се прибра в края на деня, имахме ужасна разправия.

Стърн замълча и се загледа в празното.

- И какво стана? - попитах.

- Аз... Исках да спре да ходи там, разбирате ли! Исках да се освободи от тази обсесия! Но той не разбираше от дума! Не желаеше да ме чуе! Казваше, че между него и Нола има нещо много силно! Че никой не би могъл да им попречи да бъдат заедно. Побеснях и го ударих. Сграбчих го за яката, развиках се и го заудрях. Нарекох го селяндур. Той се озова на земята и се хвана за разбития нос. Бях ужасен. А той ми каза... Каза ми...

Стърн едва говореше. Изражението му излъчваше отвращение.

- Господин Стърн, какво ви каза? - попитах, за да не прекъсне нишката на историята.

- Каза ми: „Ти си бил!“. Закрещя: „Ти си бил! Ти си бил!“. Вкамених се. Той избяга, отиде да си вземе някои неща от стаята и потегли с шевролета, преди да успея да реагирам. Беше... Беше познал гласа ми.

Сега Стърн плачеше и стискаше юмруци от гняв.

- Познал е гласа ви? - повторих. - Какво искате да кажете?

- Той... Имаше едно време, когато се виждах с някои от бившите ми състуденти от Харвард. Беше някакво малоумно братство. През уикендите ходехме в Мейн. Прекарвахме два дни в някой голям хотел, пиехме и ядяхме омари. Обичахме да се бием, обичахме да пердашим местните. Казвахме, че жителите на Мейн са селяндури и че земната ни мисия е да ги налагаме. Нямахме още трийсет години, бяхме претенциозни богатски синчета. Падахме си малко расисти, бяхме нещастни и склонни към насилие. Бяхме измислили една игра: фийлд гоулс се казваше. Ритахме жертвите си, все едно че ритаме топка. Един ден през шейсет и четвърта година близо до Портланд бяхме много възбудени и много пияни. На пътя срещнахме един младеж. Аз карах колата. Спрях и предложих да се позабавляваме.

- Вие сте нападателят на Кейлъб?

Той избухна:

- Да! Да! Никога не си го простих! На другия ден се събудихме в хотелския си апартамент с адски махмурлук. Вестниците пишеха за нападението, момчето беше в кома. Полицията ни търсеше. Наричаха ни бандата Фийлд гоулс. Решихме повече никога да не говорим за това, да заровим тази история в паметта си. Но тя ме преследваше. През последвалите дни и месеци мислех само за това. Направо се бях разболял. Дори отидох в Портланд, за да видя какво става с момчето, което бяхме пребили. Така изминаха две години и накрая не издържах. Реших да му дам работа и шанс. Престорих се, че съм спукал гума, помолих го за помощ и го назначих за мой шофьор. Дадох му всичко, което искаше - ателие на верандата на къщата ми, за да рисува, пари, кола, но нищо не можа да ме освободи от чувството за вина. Правех все повече за него! Бях провалил кариерата му на художник, затова финансирах всички възможни изложби, често го оставях да рисува по цели дни. После започна да разправя, че се чувства самотен, че никой не го иска. Казваше, че единственото нещо, което може да прави с жена, е да я рисува. Искаше да рисува руси жени, казваше, че те му напомнят някогашната му годеница, отпреди нападението. Тогава му доставих цели вагони от руси проститутки, които да му позират. Но един ден срещна Нола в Орора. И се влюби в нея. Казваше, че за първи път след годеницата си обича отново. А после пристигна Хари, гениален писател и голям хубавец. И Нола се влюби в Хари. Лутър реши, че и той иска да бъде Хари... Какво можех да направя? Бях му откраднал живота, всичко му бях отнел. Можех ли да му попреча да обича?

- Значи, всичко това е било заради чувството ви за вина?

- Наричайте го както желаете.

- Двайсет и девети август... Какво стана след това?

- Когато Лутър разбра, че съм бил аз, който... той си взе сака и избяга с черния шевролет. Веднага тръгнах след него. Исках да му обясня. Исках да ми прости. Ала не можах да го открия. Търсих го през целия ден и през част от нощта. Напразно. Толкова ме беше яд на себе си. Надявах се, че сам ще се върне. Но на другия ден привечер по радиото обявиха изчезването на Нола Келерган. Заподозреният карал черен шевролет. Нямах нужда от повече обяснения. Реших никога да не казвам на когото и да било, за да не заподозрат Лутър. Или може би защото всъщност се смятах за не по-малко виновен от него. Поради тази причина не исках да съживявате призраците. Но ето че в крайна сметка благодарение на вас научавам, че Лутър не е убил Нола. Все едно че и аз не съм я убил. Вие облекчихте съвестта ми, господин Голдман.

- А мустангът?

- Той е в гаража ми, под чергило. От трийсет и три години го крия в гаража.

- А писмата?

- И тях пазя.

- Бих искал да ги видя, ако може.

Стърн откачи една картина от стената и отвори скритата там врата на сейф, от който извади кутия от обувки, пълна с писма. Така открих цялата кореспонденция между Хари и Нола, тази, по която беше написана книгата „Произходът на злото“. Веднага познах първото писмо - тъкмо с него започваше романът. Беше от 5 юли 1975 година, онова изпълнено с тъга писмо, което Нола бе написала, когато Хари я бе отхвърлил и когато бе научила, че е прекарал вечерта на 4 юли с Джени Куин. През този ден бе закачила на вратата на Хари плик, съдържащ писмото и две снимки, направени в Рокланд. На едната се виждаха ято чайки на брега на морето. Другата беше снимка на тях двамата заедно по време на пикника.

- Как, да му се не види, Лутър се е сдобил с всичко това? - попитах.

- Не знам - отвърна Стърн. - Но не бих се учудил, ако е прониквал в дома на Хари.

Замислих се. Спокойно е можел да открадне писмата през няколкото дни, през които Хари е отсъствал от Орора. Защо обаче Хари никога не ми беше казвал, че писмата са изчезнали? Помолих да взема със себе си кутията и Стърн ми я даде. У мен се зараждаше огромно подозрение.

*

В Ню Йорк Хари тихо плачеше, докато слушаше разказа ми.

- Когато видях тези писма - обясних му аз, - всичко в главата ми се обърка. Спомних си за вашата книга, тази, която бяхте оставили в шкафчето във фитнес залата, „Чайките на Орора“. И си дадох сметка за това, което не бях забелязал през цялото време - в „Произходът на злото“ няма чайки. Как е могло да ми убегне толкова дълго! Нито една чайка! А сте се били заклели да вкарате чайки! В този миг осъзнах, че не вие сте написали „Произходът на злото“. Книгата, която сте писали през лятото на седемдесет и пета година, е „Чайките на Орора“. Тази книга сте писали и нея Нола е преписвала на машина. Добих потвърждение за това, когато помолих Гахалоуд да сравни почерка на писмата, получени от Нола, с този от думите върху ръкописа, намерен до останките й. Разбрах, че почерците съвпадат, и ми стана ясно, че сте ме подвели, когато ме накарахте да изгоря прословутия написан на ръка текст. Той не е бил с вашия почерк. Не вие сте написали книгата, която ви превърна в прочут писател! Откраднали сте я от Лутър!

- Замълчете, Маркъс!

- Греша ли? Откраднали сте книга! Какво по-голямо престъпление може да извърши един писател? „Произходът на злото“ - ето защо сте озаглавили книгата така! А аз не разбирах защо една толкова красива история носи такова мрачно заглавие! Заглавието няма

връзка с книгата, а с вас. Вие дори ми го казахте: книгата няма отношение към думите, а към хората. От тази книга произхожда злото, което ви е разяждало оттогава насам, злото на угризението, изпитвано от самозванеца!

- Стига, Маркъс! Замълчете!

Хари плачеше. Аз продължих:

- Един ден Нола е оставила плик на вратата на къщата ви. Било е пети юли седемдесет и пета. Пликът е съдържал снимки на чайки и едно писмо, написано на любимата й хартия, в което е споменавала Рокланд и е казвала, че никога няма да ви забрави. Това е било през периода, когато сте се опитвали да не се виждате с нея. Но писмото никога не е стигнало до вас, защото Лутър, който я е шпионирал, го е взел веднага щом Нола е избягала. Ето как от този ден нататък той е започнал да си пише с Нола. Отговорил е на това писмо, като се е представил за вас. Тя на свой ред му е отговорила, мислела е, че пише на вас, но той е взел писмото й от вашата пощенска кутия. После е продължил да й пише, все така от ваше име. Ето защо е бродел край къщата ви. Нола е мислела, че си пише с вас, и тази кореспонденция с Лутър Кейлъб се е превърнала в „Произходът на злото“. Но, Хари! Как сте могли!

- Бях изпаднал в паника, Маркъс! През онова лято ми беше толкова трудно да пиша. Смятах, че никога няма да създам нещо свястно. Пишех тази книга, „Чайките на Орора“, но ми се струваше, че е пълен провал. Нола казваше, че е прекрасна, обаче нищо не можеше да ме успокои. Изпадах в кризи на дива ярост. Тя преписваше ръкописните ми страници, аз ги препрочитах и ги късах. Тя ме умоляваше да престана, повтаряше ми: „Не правете това, вие сте толкова блестящ. Моля ви, довършете я! Хари, лйбими, не бих понесла да не я довършите!“. Но аз не вярвах. Мислех, че никога няма да стана писател. Докато един ден Кейлъб позвъни на вратата ми. Каза ми, че не знае към кого да се обърне, затова бил дошъл при мен. Написал бил книга и се питаше струва ли си да я носи на издатели. Разбирате ли, Маркъс, той мислеше, че съм голям нюйоркски писател и че мога да му помогна.

*

20 август 1975 г.

- Лутър?

Хари отвори входната врата на къщата и не скри учудването си.

- До... Добър ден, Хари.

Настъпи смутено мълчание.

- Мога ли да направя нещо за вас, Лутър?

- Идфам по личен фъпрос. За съфет.

- Съвет? Слушам ви. Ще влезете ли?

- Благодаря. -

Двамата мъже се настаниха в дневната. Лутър беше нервен. Носеше дебел плик, който притискаше до гърдите си.

- Е, Лутър? Какво има?

- Аз... написах една книга. Люпофна книга.

- Наистина ли?

- Да. И не знам дали е допра. Искам да кажа, как се разбира, че една книга си струфа да се публикуфа?

- Не знам. Ако смятате, че сте направили най-доброто, на което сте способен... Носите ли текста?

- Да, само че той е ръкописен ексемпляр - извини се Лутър. -Сега видях. Имам напечатан фариант, но когато тръгфах, съм сбъркал плика. Да ида ли да го фсема и да ви го донеса по-късно?

- Не, покажете ми този.

- Ами...

- Не се стеснявайте. Сигурен съм, че пишете четливо.

Лутър му подаде плика. Хари извади страниците и прегледа няколко, поразен от съвършенството на почерка.

- Това вашият почерк ли е?

- Да.

- По дяволите, човек би казал, че... Това е невероятен почерк. Как го правите?

- Не знам. Тофа е моят почерк.

- Оставете ми го, ако нямате нищо против. Ще го прочета и честно ще ви кажа какво мисля.

- Наистина ли?

- Разбира се.

Лутър охотно прие и си тръгна. Но вместо да напусне Гуз Коув, той се скри в храстите и зачака да дойде Нола, както правеше винаги. Тя пристигна малко по-късно, беше щастлива - заминаването им наближаваше. Не забеляза свития в гъсталака силует, който я наблюдаваше. Влезе в къщата през главната врата, без да звъни, както правеше всеки ден.

- Хари, любими! - извика, за да извести идването си.

Нямаше отговор. Къщата изглеждаше пуста. Отново извика. Тишина. Прекоси трапезарията и дневната, без да го намери. Не беше и в кабинета си. Тогава тя слезе по стълбите към плажа и пак го повика. Да не е отишъл да се къпе? Правеше го понякога, когато е работил твърде много. Но и на плажа го нямаше. Нола усети, че я обзема паника. Къде можеше да е? Върна се в къщата, отново го повика. Никой. Обиколи всички стаи на партера, после се качи горе. Като отвори вратата на спалнята, го видя да седи на леглото и да чете някакви листове.

- Хари? Тук ли сте? От десет минути ви търся навсякъде.

Той се стресна.

- Извинявай, Нола, четях... Не те чух.

Стана, подреди страниците, които държеше, и ги прибра в едно чекмедже на скрина.

Тя се усмихна.

- И какво толкова интересно четяхте, че не чухте как ви викам из цялата къща?

- Нищо важно.

- Да не е продължението на романа ви? Покажете ми го!

- Нищо важно, ще ти го покажа при случай.

Тя го изгледа с вид на непослушно дете.

- Сигурен ли сте, че сте добре, Хари?

Той се засмя.

- Всичко е наред, Нола.

Отидоха на плажа. Тя искаше да види чайките. Разпери ръце, сякаш имаше криле, и се затича, като описваше големи кръгове.

- Бих искала да мога да летя, Хари! Остават само десет дни! След десет дни ще отлетим! Ще напуснем този ужасен град завинаги!

Мислеха, че са сами на плажа. Нито Хари, нито Нола подозираха, че Лутър Кейлъб ги наблюдава от гората над скалите. Той изчака да се приберат в къщата и излезе от скривалището си. Затича се по пътя от Гуз Коув и се качи в мустанга си, паркиран на успоредния горски път. Отправи се към Орора, където спря пред „Кларкс“. Трябваше да каже на някого. Имаше лошо предчувствие. Но Джени нямаше никакво желание да го вижда.

- Лутър? Не трябва да си тук - каза му тя, когато той се приближи до бара.

- Джени... Съшаляфам за онази сутрин. Не тряпфаше да те хфащам за ръката така. После ми стана синьо.

- Съшаляфам.

- Сега тръгвай.

- Не, чакай...

- Подадох оплакване срещу теб, Лутър. Травис каза, ако пак дойдеш в града, да го извикам, той щял да се разправя с теб. Най-добре си тръгвай, преди да те е видял тук.

Гигантът беше покрусен.

- Подала си жалба срещу мен?

- Да. Ти толкова ме уплаши онази сутрин...

- Но тряпфа да ти кажа нещо важно.

- Няма нищо важно, Лутър. Тръгвай си.

- За Хари Куепърт е.

- За Хари?

- Да, кажи ми какфо мислиш за Хари Куепърт.

- Защо ми говориш за него?

- Имаш ли му доферие?

- Доверие? Да, разбира се. Защо ми задаваш този въпрос?

- Тряпфа да ти кажа нещо...

- Да ми кажеш нещо? Какво?

В момента, когато Лутър се готвеше да отговори, на площада срещу „Кларкс“ спря полицейска кола.

- Това е Травис! извика Джени. - Бягай, Лутър, бягай! Не искам да имаш неприятности.

*

- Много е просто - каза ми Хари. Това беше най-прекрасната книга, която бях чел някога. И дори не знаех, че е за Нола! Името й не се появяваше. Беше изключителна любовна история. Повече не видях Кейлъб. Нямах възможност да му върна текста. Защото се случиха известните ви събития. Четири седмици по-късно научих, че Лутър Кейлъб е загинал на пътя. А у мен беше оригиналът на това, което знаех, че е шедьовър. Тогава реших да си го присвоя. Ето как изградих кариерата си и живота си върху една лъжа. Как можех да си представя успеха, който щеше да пожъне книгата? Този успех ме е тормозил през целия ми живот! През целия ми живот! И ето че трийсет и три години по-късно полицията открива Нола и ръкописа в градината ми. В моята градина! В този момент толкова се уплаших да не изгубя всичко, че казах, че съм написал тази книга за нея.

- От страх да не изгубите всичко? Бяхте готов да ви обвинят в убийство, но не и да разкриете истината за ръкописа?

- Да! Да! Защото целият ми живот е лъжа, Маркъс!

- Следователно Нола не е откраднала това копие. Казахте го с цел никой да не се усъмни, че вие сте авторът.

- Да. Но тогава откъде се е взел екземплярът, който намериха до нея?

- Лутър й го е бил оставил в пощенската кутия - отвърнах.

- В пощенската кутия?

- Лутър е знаел, че се готвите да бягате, чул ви е да говорите за това на плажа. Знаел е, че Нола ще замине без него, и точно така е завършил историята си - със заминаването на героинята. Написал й е едно последно писмо, в което й пожелава щастлив живот. И това писмо е включено в ръкописа, който ви е донесъл. Лутър е знаел всичко. Само че в деня на заминаването ви, вероятно в нощта на двайсет и девети срещу трийсети август, той изпитва нужда да затвори кръга. Иска да приключи историята си с Нола, както тя приключва в книгата му. И оставя едно последно писмо в пощенската кутия на Келерганови. Или по-скоро един последен пакет. Прощалното писмо и ръкописа, за да знае тя колко я обича. И тъй като съзнава, че никога вече няма да я види, написва на корицата: Сбогом, любима моя Нола. Най-вероятно е чакал до сутринта, за да е сигурен, че точно Нола ще прибере пощата. Както е правел винаги. Но когато намира писмото и пакета, Нола решава, че са от вас. Мисли, че няма да отидете в мотела. И декомпенсира. Подлудява.

Хари се свлече на пода - беше се хванал за сърцето си.

- Разкажете ми, Маркъс! Разкажете ми го вие! Искам да чуя вашите думи! Вашите думи са винаги толкова добре подбрани! Разкажете ми какво е станало на трийсети август седемдесет и пета година.

*

30 август 1975 г.

Един ден в края на август едно петнайсетгодишно момиче е убито в Орора. Името й е Нола Келерган. Всички, които ще чуете да говорят за нея, я описват като преливаща от живот и мечти.

Трудно е да се сведат причините за смъртта й до събитията от 30 август 1975-а. Може би всичко започва години по-рано: през шейсетте, когато родителите не виждат как болестта се настанява в детето им; или може би през една нощ на 1964-та, когато един младеж е пребит от банда пияни гамени, а един от тях, измъчван от угризения, се опитва да се откупи, като тайно се сближава с жертвата си; или през една нощ през 1969-а, когато един баща решава да премълчи тайната на дъщеря си. Или може би всичко започва през онзи юнски следобед на 1975-а, когато Хари Куебърт среща Нола и двамата се влюбват един в друг.

Това е историята на родителите, които не искат да видят истината за дъщеря си.

Това е историята на богат наследник, който в младостта си е бил дребно бандитче и е унищожил мечтите на един младеж, след което е живял, преследван от съвестта си.

Това е историята на един човек, който мечтае да стане голям писател и който се оставя бавно амбицията да го разяде.

Призори на 30 август 1975 година една кола спря пред къщата на Теръс Авеню 245. Лутър Кейлъб бе дошъл да се сбогува с Нола. Беше разтърсен - вече не знаеше дали са се обичали, или е сънувал, дали наистина си бяха писали всички тези писма. Но знаеше, че Нола и Хари смятат днес да избягат. Той също искаше да напусне Ню Хампшър и да избяга надалече, далече от Стърн. Мислите му се объркваха: човекът, възвърнал му вкуса към живота, се оказваше същият, който му го бе откраднал. Беше кошмарно. Сега бе важно единствено да завърши любовната си история. Трябваше да даде на Нола последното си писмо.

Бе го написал преди две седмици, в деня, когато чу Хари и Нола да казват, че ще избягат на 30 август. Побърза да завърши книгата си, даже занесе оригинала на Хари Куебърт. Искаше да знае дали си струва да го издаде. Само че сега нищо нямаше значение. Дори се отказа да си поиска текста. Имаше красиво подвързано напечатано копие за Нола. През тази събота, на този 30 август Лутър пусна в пощенската кутия на Келерганови последното писмо, което трябваше да сложи край на историята му, както и ръкописа, за да си спомня Нола за него. Как да озаглави тази книга? Нямаше представа. Никога нямаше да има книга, защо тогава да я озаглавява? Беше се задоволил да напише на корицата Сбогом, любима моя Нола. За да й пожелае добър път.

Паркирал на улицата, Лутър чакаше да се разсъмне. Чакаше Нола да излезе. Искаше само да се увери, че именно тя ще вземе книгата. Откакто си пишеха, винаги тя прибираше пощата. Продължи да чака, като се скри, доколкото можа. Никой не трябваше да го види, най-малко онзи грубиян Травис Дон. Бе получил достатъчно удари през живота си.

В единайсет часа тя най-после излезе от къщи. Огледа се, както правеше всеки път. Сияеше. Носеше очарователна червена рокля. Втурна се към пощенската кутия, усмихна се, като видя плика и пакета. Побърза да прочете писмото и внезапно залитна. Разплака се и се затича към къщи. Нямаше да заминат заедно, Хари нямаше да я чака в мотела. Последното му писмо беше прощално.

Тя се скри в стаята си и рухна върху леглото, поразена от мъка. Защо? Защо я отхвърляше? Защо я бе накарал да повярва, че ще се обичат винаги? Прелисти ръкописа - каква беше тази книга, за която никога не й бе споменал? Сълзите й капеха върху хартията и я зацапваха. Това бяха техните писма, всичките им писма бяха там, включително последното. С него завършваше книгата. Значи, открай време я е лъгал. Никога не е възнамерявал да бяга с нея. От много плач я заболя глава. Искаше да умре, толкова й беше мъчно.

Вратата на стаята тихо се отвори. Баща й я бе чул да плаче.

- Какво става, миличка?

- Нищо, татко.

- Не казвай нищо, виждам, че става нещо.

- О, татко! Толкова съм тъжна! Толкова ми е мъчно!

Тя се хвърли на врата на преподобния.

- Пусни я! - внезапно изкрещя Луиза Келерган. - Тя не заслужава да я обичаш! Пусни я, Дейвид, пусни я, ако обичаш!

- Стига, Нола... Не започвай пак!

-Мълчи, Дейвид! Толкова си жалък! Неспособен за действие! Принудена съм сама да свърша работата!

- Нола! За бога! Успокой се! Успокой се! Няма да ти позволя да се нараниш!

- Остави ни, Дейвид! - избухна Луиза, като рязко отблъсна мъжа си.

Той отстъпи към коридора и остана там, безсилен да направи нещо.

- Ела тук, Нола! - крещеше майката. - Ела тук! Ще ти дам да разбереш!

Вратата се затвори. Преподобният Келерган стоеше като парализиран. Можеше само да чува това, което се случваше в стаята.

- Мамо, милост! Спри! Спри!

- На ти! Ето какво става с момичетата, които са убили майка си.

И преподобният се затича към гаража, където включи грамофона си, като максимално усили звука.

През целия ден музиката ехтеше в къщата и около нея. Минувачите хвърляха неодобрителни погледи към прозорците. Някои се споглеждаха съучастнически - знаеха какво става у Келерганови, когато той пуска музика.

Лутър не бе помръднал. Все така на волана на шевролета, незабележим между паркираните покрай тротоара коли, не изпускаше къщата от поглед. Защо се разплака тя? Не бе ли харесала писмото му? Защо бяха тези сълзи? Той толкова се бе старал. Написал й бе книга за любовта, любовта не трябва да разплаква.

Чака там до осемнайсет часа. Вече не знаеше дали да я чака да излезе, или да отиде да позвъни на вратата. Искаше да я види, да й каже, че не бива да плаче. Тогава я видя да се появява в градината - беше излязла през прозореца. Огледа улицата, сякаш за да се увери, че никой няма да я забележи, и дискретно тръгна по тротоара. Носеше кожена чанта през рамо. След малко се затича. Лутър подкара колата.

Черният шевролет спря до нея.

- Лутър? каза Нола.

- Не плачи... Дойдох само да ти каша да не плачеш.

- О, Лутър, случва ми се нещо толкова тъжно... Отведи ме! Отведи ме!

- Къде отифаш?

- Далече от света.

Без дори да изчака отговора му, тя се качи в колата.

- Карай, добрички Лутър! Трябва да отида в Сий Сайд Мотел. Не е възможно да не ме обича! Ние се обичаме така, както никой друг не може да обича!

Лутър се подчини. Нито той, нито Нола забелязаха патрулката, която се приближаваше към кръстопътя. Травис Дон за стотен път минаваше покрай дома на семейство Куин, изчаквайки Джени да остане сама, за да й поднесе дивите рози, които бе набрал за нея. Не му се вярваше, но видя Нола да се качва в тази кола, която не познаваше. Разпозна Лутър на волана. Изчака шевролетът да се отдалечи, преди да поеме след него. Не трябваше да го изпуска от поглед, но и не трябваше да се залепва за него. Имаше твърдото намерение да разбере защо Лутър прекарваше толкова време в Орора. Джени ли дебнеше? Защо отвеждаше Нола? Дали нямаше да извърши престъпление? Докато караше, Травис взе микрофона на полицейската радиостанция - смяташе да извика подкрепления, за да е сигурен, че ще пипне Лутър, ако ситуацията добиеше лош обрат. Но се спря. Не искаше някой колега да му се пречка. Искаше да уреди нещата по свой начин - Орора беше спокоен град и той възнамеряваше да направи така, че да си остане спокоен град. Щеше да даде урок на Лутър, урок, за който винаги да си спомня. И кракът му никога повече нямаше да стъпи тук. Запита се също как бе могла Джени да се влюби в това чудовище.

- Ти си писал тези писма? - възмути се Нола в колата, след като изслуша обясненията на Кейлъб.

- Да...

Тя обърса сълзите си с опакото на ръката.

- Лутър, ти си луд! Кой краде кореспонденцията на хората! Не е хубаво това, което си направил!

Той засрамено наведе глава.

- Съшалявам... Чустфах се толкофа самотен...

Тя постави приятелска ръка на могъщото му рамо.

- Хайде, не е страшно, Лутър! Защото това означава, че Хари ме очаква! Очаква ме! Ще заминем заедно!

При тази мисъл лицето й светна.

- Имаш късмет, Нола. Вие се обичате... Това означафа, че никога няма да бъдете сами.

Сега се движеха по път № 1. Минаха покрай кръстовището с пътя за Гуз Коув.

- Сбогом, Гуз Коув! - извика Нола щастливо. - Тази къща е единственото място, от което имам хубави спомени.

Тя се разсмя. Без причина. Лутър също се засмя. С Нола се разделяха, но се разделяха в добри отношения. Внезапно чуха вой на полицейска сирена. Наближаваха гората и Травис бе решил точно там да хване Кейлъб и да му даде да разбере. Никой нямаше да ги види в гората.

- Тофа е Трафис! - извика Лутър. - Ако ни хфане, сфършено е с нас.

Нола също бе обзета от паника.

- Само не полицията! О, Лутър, моля те, направи нещо!

Шевролетът ускори ход. Беше мощен модел. Травис изруга, извади мегафона и заповяда на Лутър да спре до пътя.

- Не спирай! - молеше се Нола. - Карай! Карай!

Лутър натисна газта. Шевролетът увеличи още малко дистанцията с колата на Травис. След Гуз Коув по път № 1 имаше няколко завоя.

Лутър ги взе, без да намалява скоростта, и спечели още малко преднина. Чу звукът на сирената да се отдалечава.

- Ще извика подкрепления - каза той.

- Ако ни хване, никога няма да замина с Хари!

- Тогафа ще избягаме в гората. Гората е огромна, никой няма да ни намери там. Ще можеш да стигнеш до Сий Сайд Мотел. Ако ме хфанат, Нола, нищо няма да кажа. Няма да кажа, че си била с мен. Така ще можеш да избягаш с Хари.

- О, Лутър...

- Обещай ми, че ще пазиш книгата ми! За спомен от мен, обещай ми!

- Обещавам!

При тези думи Лутър рязко завъртя волана и колата се гмурна сред храсталаците в края на гората, преди да спре зад един гъсталак от тръни. Двамата бързо слязоха.

- Тичай! - заповяда Лутър на Нола. - Тичай!

Затичаха се сред трънливите храсталаци. Роклята й се разкъса, тръните издраскаха лицето й.

Травис изруга. Вече не виждаше черния шевролет. Ускори и не забеляза черната кола, скрита в храстите. Продължи да кара по път № 1.

Тичаха през гората. Нола отпред, Лутър след нея. Едрото му тяло затрудняваше промъкването им под ниските клони.

- Тичай, Нола! Не спирай! - извика той.

Без да си дават сметка, двамата се бяха приближили до края на гората. Бяха близо до Сайд Крийк Лейн.

От прозореца на кухнята си Дебора Купър наблюдаваше гората. Внезапно й се стори, че забелязва движение. Вгледа се по-внимателно и видя момиче, което тичаше с всички сили, а един мъж я преследваше. Хвърли се към телефона и набра номера на полицията.

Травис тъкмо бе спрял край пътя, когато дойде обаждане от централата - близо до Сайд Крийк Лейн е забелязано младо момиче, очевидно преследвано от мъж. Полицаят потвърди получаването на съобщението и веднага обърна към Сайд Крийк Лейн със запалени фарове и пусната сирена. След половин миля погледът му бе привлечен от някакъв отблясък - предно стъкло! Беше черният шевролет, скрит в гъсталака. Спря и се приближи до автомобила с извадено оръжие. Вътре нямаше никой. Веднага се върна при колата си и с пълна скорост потегли към Дебора Купър.

Спряха близо до плажа, за да си поемат дъх.

- Мислиш ли, че всичко е наред? - попита Нола.

Той наостри слух. Не се чуваше никакъв шум.

- Би тряпфало да почакаме тук - каза. - Гората ни пази.

Сърцето на Нола силно биеше. Тя мислеше за Хари. Мислеше за майка си. Липсваше й майка й.

- Момиче в червена рокля обясни Дебора на полицай Дон. - Тичаше към плажа. Един мъж я преследваше по петите. Не го видях много добре, но беше як.

- Те са - каза той. - Може ли да използвам телефона ви?

Разбира се.

Травис се обади на началника Прат в дома му.

- Началник, съжалявам, че ви безпокоя, когато сте в почивен ден, но тук става нещо странно. Изненадах Лутър Кейлъб в Орора...

- Пак ли?

- Да. Само че този път качи Нола Келерган в колата си. Опитах се да го спра, обаче той избяга. Влязъл е в гората с малката Нола. Мисля, че е лапнал по нея, началник. Гората е гъста и сам нищо не мога да направя.

- Боже господи. Добре, че се обади! Веднага идвам.

Ще отидем в Канада. Обичам Канада. Ще живеем в хубава къща на брега на езеро. Ще бъдем толкова щастливи.

Лутър се усмихна. Седнал на един пън, той слушаше мечтите на Нола.

- Хубаф план - каза.

- Да. Колко е часът?

- Почти осемнайсет и четирийсет и пет.

- Значи, трябва да тръгвам. Имам среща в деветнайсет часа, в стая № 8. Във всеки случай сега вече не рискуваме нищо.

В този момент чуха шум. После гласове.

- Полицията! - изплаши се Нола.

Началникът Прат и Травис претърсваха гората. Вървяха в края й, близо до плажа. После навлязоха навътре с палките в ръце.

- Фърфи, Нола - каза Лутър. - Аз ще остана тук.

- Не! Не мога да те оставя!

- Фърфи, моля те! Фърфи! Ще имаш фреме да стигнеш до мотела. Хари ще бъде там. Бягайте бързо! Бягайте фъсможно най-бързо. Бягайте и бъдете щастливи!

-Лутър, аз...

- Сбогом, Нола. Бъди щастлифа. Обичай книгата ми, както исках да обичаш мен.

Тя плачеше. Махна му с ръка и изчезна между дърветата.

Двамата полицаи напредваха бързо. След няколкостотин метра забелязаха силует.

- Това е Лутър! - изрева Травис. - Той е!

Лутър седеше на пъна. Не бе помръднал. Травис се спусна към него и го сграбчи за яката.

- Къде е момичето? - извика той, като го разтърси.

- Какфо момиче? - попита Лутър.

Опита се да изчисли мислено колко време ще трябва на Нола, за да стигне до мотела.

- Къде е Нола? Какво си й направил? - повтори Травис.

Тъй като Лутър не отговаряше, началникът Прат, който идваше отзад, го хвана за единия крак и със силен удар на палката му счупи коляното.

Нола чу крясък. Закова се на място и потрепери. Бяха хванали Лутър и го биеха. Поколеба се за част от секундата - трябваше да се върне, трябваше да се покаже на полицаите. Щеше да е прекалено несправедливо Лутър да има неприятности заради нея. Понечи да тръгне обратно към пъна, когато внезапно усети една ръка да я хваща за рамото. Обърна се и подскочи.

- Мамо? - прошепна тя.

С две счупени колене Лутър лежеше на земята и стенеше. Травис и Прат един след друг го ритаха и налагаха с палките си.

- Какво си направил на Нола? викаше Травис. Нарани ли я? А? Мръсен ненормалния! Не можа да се въздържиш да не я нараниш, нали?

Лутър крещеше от болка и молеше полицаите да спрат.

- Мамо?

Луиза Келерган нежно се усмихна на дъщеря си.

- Какво правиш тук, миличка? - попита тя.

- Избягах.

- Защо?

- Защото искам да отида при Хари. Толкова го обичам.

- Не трябва да оставяш баща си сам. Баща ти ще бъде много нещастен без теб. Не можеш да заминеш така.

- Мамо... Мамо, съжалявам за това, което ти направих.

- Прощавам ти, миличка. Но вече трябва да спреш да си причиняваш болка.

- Добре.

- Обещаваш ли ми?

- Обещавам ти, мамо. Какво трябва да правя сега?

- Да се прибереш при баща си. Баща ти има нужда от теб.

- А Хари? Не искам да го изгубя.

- Няма да го изгубиш. Той ще те чака.

- Наистина ли?

- Да. Ще те чака до края на живота си.

Нола чу още викове. Лутър! Хукна към пъна. Закрещя, закрещя с всички сили, призовавайки полицаите да спрат да го удрят. Изскочи от гъсталака. Лутър лежеше, беше мъртъв. Изправени пред него, началникът Прат и полицай Травис гледаха тялото с безумни очи. Навсякъде имаше кръв.

- Какво сте направили? - изкрещя Нола.

- Нола? - каза Прат. - Но...

- Убили сте Лутър!

Тя се хвърли върху началника Прат, който я отблъсна с един шамар. Ог носа й обилно потече кръв. Разтрепери се от страх.

- Извинявай, Нола - измънка Прат. - Не исках да ти причиня болка.

Тя отстъпи.

- Вие... Убили сте Лутър!

- Чакай, Нола!

Нола побягна. Травис хукна след нея и се опита да я задържи, като я хвана за косата. В ръката му остана рус кичур.

- Дръж я, за бога! - извика Прат на Травис. - Настигни я!

Тя тичаше сред храстите, които я драскаха по бузите, после премина през последните редове от дървета. Къща. Къща! Спусна се към вратата на кухнята. От носа й все така течеше кръв. По лицето й също имаше кръв. Дебора Купър й отвори, уплашена, и я пусна да влезе.

- Помощ - изстена Нола. - Извикайте помощ.

Дебора отново се втурна към телефона, за да предупреди полицията.

Нола усети една ръка да й запушва устата. С мощен жест Травис я вдиша във въздуха. Тя се бореше, но той я стискаше прекалено силно. Травис не успя да я изнесе от къщата - Дебора Купър, която се връщаше от дневната, нададе ужасен вик.

- Не се безпокойте - изрече Травис. - Аз съм от полицията. Всичко е наред.

Помощ! - извика Нола, опитвайки се да се изтръгне от ръцете му. - Те убиха един човек! Тези полицаи убиха един човек! В гората има мъртъв човек!

Не може да се каже колко време Дебора Купър и Травис се гледаха в мълчание. Тя не смееше да се втурне към телефона, той не смееше да избяга. След това прокънтя изстрел и Дебора рухна на пода. Началникът Прат я бе застрелял със служебното си оръжие.

- Вие сте луд! - изкрещя Травис. - Напълно луд! Защо направихте това?

- Нямаме избор, Травис. Знаеш какво щеше да стане, ако старата беше проговорила...

Травис трепереше.

- Сега какво ще правим? - попита младият полицай.

- Не знам.

С енергията на отчаянието ужасената Нола се възползва от този момент, за да се изтръгне от хватката на Травис. Преди началникът Прат да успее да реагира, тя изтича навън, ала загуби равновесие на стъпалата и падна. Веднага се изправи, но могъщата ръка на началника я задържа за косите. Тя изкрещя и му ухапа ръката, която той държеше близо до лицето й. Началникът я пусна, но не й остана време да избяга. Травис стовари палката върху задната част на главата й. Нола рухна на земята. Той ужасен отстъпи. Имаше кръв навсякъде. Нола беше мъртва.

Травис за миг остана наведен над тялото й. Повдигаше му се. Прат трепереше. От гората се разнасяше птича песен.

- Какво правим сега, началник? - прошепна Травис обезумял.

- Спокойно. Спокойно. Не е сега моментът да изпадаме в паника.

- Да, началник.

- Трябва да се отървем от Кейлъб и Нола. Иначе ни чака електрическият стол, нали ти е ясно?

- Да, началник. А Купър?

- Станало е убийство. Зле завършил опит за обир. Ще правиш точно каквото ти кажа.

Травис плачеше.

- Да, началник. Ще правя всичко, което е необходимо.

- Каза ми, че си видял колата на Кейлъб близо до път № 1.

- Да. Контактният ключ си е на мястото.

- Много добре. Ще поставим телата в колата. И ти ще се отървеш от тях, ясно?

- Да.

- Щом тръгнеш, ще се обадя за подкрепления,.та никой в нищо да не се усъмни. Трябва да действаме бързо, ясно? Когато дойдат, ти трябва да си вече далече. В суматохата никой няма да забележи, че те няма.

- Да, началник. Но мисля, че леля Купър пак се обади на спешния номер.

- Мамка му! Да побързаме тогава!

Замъкнаха телата на Лутър и Нола до шевролета и ги вкараха вътре. После Прат тичешком се отправи към къщата на Дебора Купър и полицейските коли. Включи радиостанцията и съобщи в централата, че е намерил Дебора Купър застреляна.

Травис седна зад волана на шевролета и потегли. В момента когато излезе от гъсталака, срещна патрулна кола на шерифската служба, изпратена от централата след второто обаждане на Дебора Купър.

Прат тъкмо се свързваше с централата, когато чу да се приближава надула сирената полицейска кола. По радиостанцията съобщаваха, че в момента на път № 1 кола на шерифската служба преследва черен шевролет „Монте Карло“, забелязан в близост до Сайд Крийк Лейн. Началникът Прат обяви, че веднага се включва в подкрепленията. Потегли, пусна сирената, мина по успоредния горски път. Като излезе на път № 1, за малко да блъсне Травис. Спогледаха се ужасени.

По време на преследването Травис бе успял да избяга от колата на заместник-шерифа. После пое по път № 1 в южна посока и зави към Гуз Коув. Прат караше след него, като се правеше, че го преследва. По радиостанцията съобщаваше погрешни координати, твърдейки, че е на пътя за Монтбъри. Изключи сирената, тръгна към Гуз Коув и спря пред къщата. Двамата мъже излязоха от колите, обзети от паника. Чувстваха се в безизходица.

- Луд ли си да спираш тук? - каза Прат.

- Куебърт го няма - отвърна Травис. - Знам, че от известно време отсъства от града. Казал е на Джени, а тя го каза на мен.

- Поисках полицейски заграждения на всички пътища. Нямаше как.

- Мамка му! Мамка му! - изстена Травис. - Свършено е с мен! Какво да правим?

Прат се огледа и забеляза празния гараж.

- Остави колата вътре, залости вратата и побързай да се върнеш на Сайд Крийк Лейн, като минеш по плажа. Направи се, че претърсваш къщата на Купър. Аз продължавам преследването. През нощта ще се отървем от телата. Имаш ли сако в колата?

- Да.

- Облечи го, целият си в кръв.

Четвърт час по-късно, докато Прат се разминаваше близо до Монтбъри с изпратените в подкрепление патрулни коли, Травис, облякъл сакото си и заедно с прииждащите от целия щат колеги, затваряше периметъра около Сайд Крийк Лейн, където бе намерено тялото на Дебора Купър.

През нощта Травис и Прат се върнаха в Гуз Коув. Заровиха Нола на двайсет метра от къщата. Прат вече се бе осведомил за обхвата на претърсването от капитан Родик от щатската полиция и знаеше, че Гуз Коув не влиза в него. Никой нямаше да идва да търси тук. Чантата, която Нола бе носила на рамо, заровиха до тялото, без дори да погледнат какво има вътре.

Когато засипаха дупката, Травис се качи в черния шевролет и изчезна по път № 1 с трупа на Лутър в багажника. Преди да премине в Масачусетс, на два пъти го проверяваха.

- Документите на колата - казваха полицаите нервно всеки път щом видеха автомобила.

И всеки път Травис размахваше значката си.

- Полиция на Орора, момчета. По следите му съм.

Полицаите с уважение поздравяваха колегата си и му пожелаваха кураж.

Травис продължи да кара, докато наближи малко крайбрежно градче, което добре познаваше. Сагамор. Пое по пътя покрай океана, този, който минаваше край скалите на Сънсет Коув. Стигна до пуст паркинг. През деня от тук се разкриваше великолепна гледка. Често си бе мислил да доведе Джени на романтична разходка. Спря колата, настани Лутър на мястото на шофьора и изля в устата му алкохол. После се погрижи колата да не е на скорост и я бутна - отначало тя бавно потегли по лекия затревен наклон, преди да се спусне по стръмната скала и да изчезне в празното с метално дрънчене.

След това тръгна по пътя. На няколкостотин метра надолу го чакаше кола. Качи се и седна на мястото до шофьора.

- Готово - каза на Прат, който седеше зад волана.

Началникът подкара колата.

- Никога не трябва да говорим за случилото се, Травис. А когато открият шевролета, ще трябва да потулим нещата. Да нямаме виновен, е единственият начин да не рискуваме да ни безпокоят. Ясно?

Травис кимна. Бръкна в джоба си и стисна пандантива, който тайно бе изскубнал от врата на Нола, преди да я зарови. Хубав златен пандантив с изписано отгоре му името НОЛА.

*

Хари отново бе седнал на канапето.

- Значи, са убили Нола, Лутър и Дебора Купър.

- Да. И са се погрижили разследването да остане без резултат. Хари, вие знаехте, че Нола е имала психотични кризи, нали? И сте говорили за тях с преподобния Келерган по онова време...

- Не знаех за пожара. Но открих, че Нола понякога изпадаше в странни състояния, и отидох да поговоря с родителите й за лошото им отношение към нея. Бях обещал на Нола да не ходя, обаче не можех да стоя със скръстени ръце, разбирате ли? Тогава разбрах, че родителите се свеждат само до бащата, вдовец от шест години и неспособен да се справи със ситуацията. Той... Той отказваше да погледне реалността в лицето. Трябваше да отведа Нола далече от Орора, за да я лекувам.

- Значи, бягството е било, за да я лекувате...

- За мен това наистина стана главната причина. Щях да я заведа при добри лекари и тя щеше да оздравее! Беше изключително мо-

миче, Маркъс! Щеше да направи от мен голям писател, а аз щях да прогоня лошите й мисли! Тя ме вдъхновяваше, направляваше ме! През целия ми живот ме е направлявала! Знаете това, нали? Знаете го по-добре от всеки друг!

- Да, Хари. Но защо не ми казахте нищо?

- Исках да го направя! Щях да го направя, ако не бяха онези публикувани откъси от книгата ви. Помислих, че сте предали доверието ми. Бях ви ядосан. Мисля, че исках книгата ви да се провали, знаех, че след историята с майката никой нямаше да ви взема на сериозно. Да, така е. Исках втората ви книга да няма никакъв успех. Като моята всъщност.

Той замълча. После подхвана:

- Съжалявам, Маркъс. Съжалявам за всичко. Сигурно сте много разочарован от мен.

- Не, не съм.

- Знам, че сте. Възлагахте толкова надежди на мен. А аз изградих живота си върху една лъжа!

- Винаги съм се възхищавал от вас, Хари, за това, което сте. Не ме интересува дали вие сте писали тази книга, или не. Ценя човека, който сте и от когото съм научил толкова много за живота. А това никой не може да го отрече.

- Не, Маркъс. Вече никога няма да гледате на мен като преди! Знаете го. Аз съм само една голяма измама! Самозванец! Затова ви казвах, че повече не можем да бъдем приятели - всичко е свършено. Всичко е свършено, Маркъс. Вие сте на път да станете забележителен писател, а аз никога не съм бил такъв. Вие се борихте за своята книга, вие се борихте, за да си върнете вдъхновението, преодоляхте препятствията! До-като аз, когато бях във вашето положение, си послужих с предателство.

- Хари, аз...

-Такъв е животът, Маркъс. Знаете, че съм прав. Вече няма да можете да ме гледате в очите. А аз няма да мога да ви гледам, без да ме залее унищожителна завист за това, че сте успели там, където аз съм се провалил.

Той ме притисна до себе си.

- Хари - прошепнах, - не искам да ви изгубя.

- Ще се справите, Маркъс. Вие станахте страхотен човек. И страхотен писател. Прекрасно ще се справите! Знам го. Сега пътищата ни се разминават завинаги. Това се нарича съдба. Моята съдба никога не е била да съм голям писател. А се опитах да я променя - откраднах една книга, лъгах в продължение на повече от трийсет години. Само че съдбата не се поддава на дресура, тя винаги побеждава.

- Хари...

- Вашата съдба, Маркъс, винаги е била да сте писател. Открай време го знам. И открай време знам, че моментът, който изживяваме сега, рано или късно, ще настъпи.

- Вие винаги ще останете мой приятел, Хари.

-Маркъс, довършете книгата си. Книгата за мен, довършете я! Сега, когато знаете всичко, разкажете истината на целия свят. Истината ще ни направи свободни. Напишете истината за случая „Хари Куебърт“. Освободете ме от злото, което ме разяжда от трийсет и три години. Това е последната ми молба.

- Но как? Не мога да залича миналото.

-Не, но можете да промените настоящето. Такава е властта на писателите. Раят на писателите, спомняте ли си? Убеден съм, че ще знаете как да го направите.

- Хари, вие сте човекът, който ми помогна да израсна! Вие направихте от мен това, което съм станал!

- Това е само илюзия, нищо не съм направил, Маркъс. Вие израснахте сам.

- Не! Не е вярно! Аз следвах съветите ви! Следвах вашите трийсет и един съвета! Така написах първата си книга! И следващата! И всички други! Вашите трийсет и един съвета, Хари. Спомняте ли си?

Той тъжно се усмихна.

- Разбира се, че си спомням, Маркъс.

*

Бъроус, Коледа, 1999 г.

- Честита Коледа, Маркъс!

Подарък? Благодаря, Хари. Какво има вътре?

- Отворете го. Това е минидиск рекордер. Изглежда, че е последната дума на технологията. Вие непрекъснато записвате това, което ви разправям, а после губите бележките си и трябва да повтарям. Казах си, че така ще можете всичко да записвате.

Чудесно. Давайте.

- Какво?

Дайте ми един първи съвет. Грижливо ще записвам всичките ви съвети.

- Добре. Какви съвети?

- Не знам... съвети за писатели. И за боксьори. И за хора.

За всичко това? Добре. Колко искате?

Поне сто!

- Сто? Все трябва да запазя нещо и за себе си, за да мога после да продължавам да ви съветвам.

- Винаги ще имате съвети за мен. Вие сте големият Хари Куебърт.

- Ще ви дам трийсет и един съвета. Ще ви ги давам постепенно, през следващите години. Не всичките наведнъж.

- Защо трийсет и един?

- Защото трийсет и една години е важна възраст. На десет сте още дете. На двайсет съзрявате. На трийсет ставате или не ставате мъж. А на трийсет и една ще сте преминали рубикона. Как си се представяте на трийсет и една години?

- Като вас.

- Хайде, не говорете глупости. По-добре записвайте. Ще вървя отзад напред. Съвет номер трийсет и едно ще е съвет, свързан с книгите. Ето, трийсет и едно: първата глава, Маркъс, е най-важната. Ако не я харесат, читателите няма да прочетат останалата част от книгата ви. Как смятате да започнете вашата?

- Не знам, Хари. Мислите ли, че някой ден ще успея?

- Да направите какво?

- Да напиша книга.

- Уверен съм.

*

Той ме изгледа втренчено и се усмихна.

- Вие ставате на трийсет и една години, Маркъс. Успели сте да станете мъж. Станали сте забележителен човек. Не Знаменития, това не беше нищо, а забележителният човек увенча дългата и прекрасна битка, която водихте със себе си. Много съм горд с вас.

Той облече сакото и завърза шала си.

- Къде отивате, Хари?

- Трябва вече да заминавам.

- Не заминавайте! Останете!

- Не мога...

Останете, Хари! Останете още малко!

- Не мога.

- Не искам да ви изгубя!

- Довиждане, Маркъс. Любовта придава смисъл на живота. Когато обича, човек е най-силен! Най-велик! И стига най-далече!

- Хари! Не ме оставяйте!

- Довиждане, Маркъс.

Хари си тръгна. Не затвори след себе и аз дълго държах вратата отворена. Защото това бе последният път, когато видях моя учител и приятел Хари Куебърт.

*

Май 2002 г., финал на университетския шампионат по бокс

- Маркъс, готов ли сте? След три минути се качваме на ринга.

- Шубе ме е, Хари.

- Сигурен съм. И толкова по-добре. Когато не се страхува, човек не може да спечели. Не забравяйте, да се боксираш, е, като да пишеш книга... Спомняте ли си? Глава първа, глава втора...

- Да. Едно, замахваш. Две, удряш.

-Много добре, шампионе. Хайде, готов ли сте? На финала на шампионата сме, Маркъс! На финала! Като си помисля, че до неотдавна все още се биехте срещу боксови круши, а ето ви сега на финала на шампионата! Чувате говорителя: „Маркъс Голдман и треньорът му Хари Куебърт от Бъроуския университет“. Това сме ние! Напред!

- Чакайте, Хари...

- Какво?

- Имам подарък за вас.

- Подарък? Сигурен ли сте, че сега е моментът?

- Абсолютно. Искам да го получите преди мача. В сака ми е, вземете го. Аз не мога да ви го връча заради ръкавиците.

- Диск ли е?

- Да, компилация! Вашите трийсет и едно най-важни изречения. За бокса, за живота, за книгите.

- Благодаря, Маркъс. Трогнат съм. Готов ли сте за бой?

- Повече от всякога.

- Да вървим тогава.

- Чакайте, има още един въпрос, който си задавам...

- Маркъс! Време е!

- Но това е важно! Прослушах отново всички дискове и установих, че не сте ми отговорили.

- Добре, давайте. Слушам ви.

- Хари, как знае човек, че е завършил книгата?

- Книгите са като живота, Маркъс. Те никога не завършват напълно.

ОКТОМВРИ 2009 г.

(Една година след излизането на книгата)

- Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил книгата, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.

Плажът на Гуз Коув, 17 октомври 2009 г.

Носи се слух, че сте готов със следващия ръкопис, писателче.

- Вярно е.

Седях с Гахалоуд на брега на океана и пиехме бира.

- Новият голям успех на забележителния Маркъс Голдман! - възкликна Гахалоуд. - За какво се разказва?

- Сигурно ще я прочетете. И вие сте вътре впрочем.

- Сериозно? Мога ли да хвърля едно око?

- Дори не си го помисляйте, сержант.

- Във всеки случай, ако не струва, ще ми върнете парите.

Голдман вече не връща пари, сержант.

Той се засмя.

- Кажете ми, писателче, откъде ви хрумна да преустроите тази къща в дом за млади писатели?

- Просто ми хрумна.

- „Писателски дом „Хари Куебърт“. Не е зле, мен ако питате. Всъщност вие, писателите, сте народ, който живот си живее. Да идвам тук, за да гледам океана и да пиша книги... и на мен би ми харесал такъв занаят... Четохте ли днес статията в „Ню Йорк Таймс“?

- Не.

Той извади от джоба си изрезка от вестник и я разгъна, след което прочете:

- Специална страница: „ Чайките на Орора ", пое роман, който на всяка цена трябва да прочетете. Лутър Кейлъб, несправедливо обвинен в убийството на Нола Келерган, е бил преди всичко гениален писател, за чийто талант не сме подозирали. Издателство „Шмид и Хансън “ му отдава дължимото, като публикува посмъртно яркия роман, който е написал за връзката между Нола Келерган и Хари Куебърт. В тази прекрасна творба се разказва за това, как Хари Куебърт се е вдъхновил от връзката си с Нола Келерган, за да напише „Произходът на злото

Гахалоуд избухна в смях.

- Какво има, сержант?

- Нищо. Вие сте истински гений, Голдман! Гений!

- Не само полицията може да въздава справедливост, сержант.

Допихме бирите си.

- Утре се прибирам в Ню Йорк - казах.

Той поклати глава.

- Минавайте оттук от време на време. За да си кажем здрасти. На жена ми ще й е много приятно.

- С удоволствие.

- Всъщност не ми казахте какво е заглавието на новия ви роман.

- „Истината за случая „Хари Куебърт“.

Той ме погледна замислено. Върнахме се при колите си. Ято чайки процепиха небето. Проследихме ги с поглед, после Гахалоуд ме попита:

- А сега какво ще правите, писателче?

- Един ден Хари ми каза: „Придайте смисъл на живота си. Две неща придават смисъл на живота - книгите и любовта“. Аз открих книгите. Благодарение на Хари открих книгите. Сега отивам да открия любовта.

БЪРОУСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

е благодарен на

Маркъс П. ГОЛДМАН,

победител в университетския

шампионат по бокс, 2002 г.,

и на треньора му

Хари Л. Куебърт

БЛАГОДАРНОСТИ

Благодаря от цялото си сърце на Ърни Пинкас от Орора, Ню Хампшър, за ценната му помощ.

От щатските полиции на Ню Хампшър и Алабама благодаря на сержант Пери Гахалоуд (Криминален отдел на щатската полиция на Ню Хампшър) и на полицай Филип Томас (щатската пътна полиция в Алабама).

Особено съм признателен на моята асистентка Дениз, без която нямаше да завърша тази книга.

Жоел Дикер

ИСТИНАТА ЗА СЛУЧАЯ „ХАРИ КУЕБЪРТ“

Белгийска. Първо издание

Превела от френски Росица Ташева

Редактор Елена Константинова

Коректор Соня Илиева

Художник на корицата Росен Дуков

ИК „Колибри“

1000 София, ул. „Иван Вазов“ № 36

тел. 987 48 10

e-mail: colibri@colibri.bg

Предпечатна подготовка „Пре Принт БГ”

Печатница „Инвестпрес“