Истината за случая Хари Куебърт

- Хари, какво става с теб? - попита тя.

- Чакам.

- Какво чакаш?

- Нола.

Тя не разбра и каза:

- О, да, каква ужасна история! Всички в града са разстроени. Цяла седмица мина и няма и следа от нея. Хари... Не изглеждаш добре, тревожа се за теб. Ял ли си напоследък? Ще ти напълня ваната и ще ти приготвя нещо за ядене.

Нямаше време да се занимава с Джени. Трябваше да намери мястото, където се криеше Нола. Отстрани я малко грубо, слезе по дървените стъпала, които водеха към покрития с чакъл паркинг, и се качи в колата си.

- Нищо не искам - каза само през отворения прозорец. - Много съм зает, не желая никой да ме безпокои.

- Зает с какво? - тъжно настоя Джени.

- С чакане.

Той потегли и изчезна зад редицата борове. Тя седна на стъпалата и заплака. Колкото повече го обичаше, толкова по-нещастна се чувстваше.

В същия момент Травис Дон влезе в „Кларкс“ с розите в ръка. От дни не я беше виждал, от изчезването на Нола. Бе прекарал сутринта в гората с екипите по претърсването, после, като се качи в патрулната кола, зърна цветята на пода. Бяха частично изсъхнали и странно извити, но той внезапно изпита желание да ги занесе на Джени, незабавно. Сякаш животът бе прекалено кратък. Потърси я в „Кларкс“, ала тя не беше там.

Настани се на бара и Тамара Куин веднага се приближи до него, как-то правеше напоследък всеки път когато видеше униформен полицай.

- Как вървят издирванията? - попита с вид на разтревожена майка.

- Нищо не откриваме, госпожо Куин. Абсолютно нищо.

Тя въздъхна и се загледа в умореното лице на младия полицай.

- Обядвал ли си, синко?

- Ами... Не, госпожо Куин. Всъщност исках да видя Джени.

- Тя излезе за малко.

Тамара му поднесе чаша чай с лед и постави пред него книжен сет за сервиране и прибори. Забеляза цветята и попита:

- За нея ли са?

- Да, госпожо Куин. Исках да съм сигурен, че е добре. При всичко това, което става напоследък...

- Няма да се забави. Помолих я да се върне преди обяд, но явно закъснява. Загубила си е ума по този тип...

- По кой? - попита Травис и усети как сърцето му се свива.

- По Хари Куебърт.

- По Хари Куебърт?

- Сигурна съм, че е отишла при него. Не разбирам защо толкова иска да се хареса на този мръсник. Все едно, не трябваше да ти говоря за това. Специалитетът на деня е риба треска с картофи соте.

- Чудесно, госпожо Куин. Благодаря.

Тя приятелски сложи ръка на рамото му.

- Ти си добро момче, Травис. Ще се радвам, ако Джени излиза с някой като теб.

Тамара отиде в кухнята и Травис отпи глътка от чая си с лед. Стана му тъжно.

Джени пристигна след няколко минути. Беше се гримирала набързо, за да не се вижда, че е плакала. Мина зад бара, завърза си престилката и тогава забеляза Травис. Той се усмихна и й подаде букета изсъхнали цветя.

Не са много свежи - извини се, - но вече от няколко дни искам да ти ги поднеса. Казах си, че е важен жестът.

- Благодаря, Травис.

- Това са диви рози. Знам едно място близо до Монтбъри, където растат със стотици. Ще те заведа там, ако искаш. Как си, Джени? Не изглеждаш добре.

- Добре съм.

- Тази ужасна история те натъжава, нали? Не се тревожи, полицията е навсякъде. Сигурен съм, че ще открият Нола.

- Не се тревожа за това. Друго е.

- Какво?

- Нищо важно.

- Заради Хари Куебърт ли? Майка ти ми каза, че го харесваш.

- Може би. Остави, Травис, това не е важно. Трябва... Трябва да ида в кухнята. Закъсняла съм и мама пак ще ми направи сцена.

Джени изчезна зад вратата и попадна на майка си, която приготвяше чинии с поръчки.

- Пак закъсня, Джени! Сама трябва да обслужвам цялата зала.

- Извинявай, мамо.

Тамара й подаде чиния с треска и картофи соте.

- Занеси това на Травис, ако обичаш.

- Добре, мамо.

- Той е мило момче.

- Знам.

- Настоявам да го поканиш на обяд вкъщи в неделя.

- На обяд вкъщи? Не, мамо. Не искам. Той изобщо не ми харесва. Така ще му вдъхна надежди, а това няма да е хубаво от моя страна.

- Не спори! Не се дърпаше толкова, когато се оказа без кавалер за бала и той дойде да те покани. Явно много му харесваш, вижда се, а и от него би излязъл добър съпруг. Забрави Куебърт, за бога! Никога няма да има Куебърт! Набий си го в главата един път завинаги! Куебърт не е свестен човек! Време е да си намериш мъж. Можеш да се смяташ за щастлива, че едно хубаво момче те ухажва, независимо че цял ден си по престилка!

- Мамо!

Тамара каза с Писклив и наивен като на хленчещо дете глас:

- Мамо! Мамо! Спри да цивриш, ясно? Скоро ще навършиш двайсет и пет години! Стара мома ли искаш да останеш? Всичките ти съученички се омъжиха! А ти? А? Ти беше кралицата на гимназията, какво ти стана? Исусе! Разочарована съм от теб, дъще. Мама е разочарована от теб. В неделя обядваме с Травис и точка по въпроса. Сега ще му занесеш яденето и ще го поканиш. След това ще идеш да забършеш масите в дъното, че са отвратителни. Да се научиш да не закъсняваш непрекъснато.

*

Сряда, 10 септември 1975 г.

- Разбирате ли, докторе, има един очарователен полицай, който я ухажва. Казах й да го покани на обяд в неделя. Тя не искаше, но аз я принудих.

- Защо я принудихте, госпожо Куин?

Тамара сви рамене и отпусна главата си на дивана. Помисли малко.

Защото... Защото не искам да остане самотна.

- Значи, се боите, че дъщеря ви ще остане самотна до края на живота си.

- Да! Точно така! До края на живота си!

- Вие лично боите ли се от самотата?

- Да.

- Какви мисли ви навява тя?

- Самотата е смърт.

- Страх ли ви е от смъртта?

- Смъртта ме ужасява, докторе.

*

Неделя, 14 септември 1975 г.

На масата у семейство Куин обсипаха Травис с въпроси. Тамара искаше да научи всичко за разследването, което никак не напредваше. Робърт знаеше някои любопитни неща, които желаеше да сподели, но в редките моменти, когато понечеше да заговори, жена му го скастряше с думите: „Не говори, Бобо. Не е добре за рака ти“. Джени имаше нещастен вид и едва се докосна до храната. Само майката не си затваряше устата. След като сервира ябълковия пай, тя най-после се осмели да попита:

- Кажи, Травис, имате ли списък със заподозрени?

- Не точно. Трябва да ви кажа, че в момента тъпчем на място. Невероятно е, но нямаме никаква следа.

- Хари Куебърт заподозрян ли е? - попита Тамара.

- Мамо! - възмути се Джени.

- Какво сега? Човек не може и да попита нещо в тази къща! Споменавам името му, защото имам причина за това. Той е извратен тип, Травис. Извратен! Няма да се учудя, ако е замесен в изчезването на малката.

- Това е сериозно обвинение, госпожо Куин - отвърна Травис. -Не може да се говорят такива неща без доказателства.

- Но аз имах доказателство! - измуча тя, побесняла от яд. - Имах! Представи си, имах много компрометиращ текст, написан от неговата ръка, бях го прибрала в сейфа в ресторанта. От който само аз притежавам ключ! И знаеш ли къде пазя ключа? На врата си! И никога не го свалям! Никога! Е, онзи ден поисках да извадя проклетия лист хартия, за да го дам на началника Прат, и се оказа, че е изчезнал! Не беше в сейфа ми! Как е възможно това? Нямам представа. Магия някаква!

- Може би просто си го прибрала другаде - предположи Джени.

- Млъквай, дъще. Не съм луда в края на краищата, нали? Бобо, луда ли съм?

Робърт поклати глава по начин, който не означаваше нито „да“, нито „не“, а това още повече раздразни жена му.

- Е, Бобо, защо не отговаряш, като те питам?

- Заради рака ми - отвърна той накрая.

- Значи, няма да ядеш пай. Докторът така каза. Десертите могат да те убият на място.

- Не съм чул докторът да е казвал това! - запротестира Робърт.

- Виждаш ли, от рака вече си оглушал. След два месеца ще идеш при ангелите, бедни ми Бобо.

Травис се опита да намали напрежението, като се върна към темата на разговора им.

Във всеки случай, ако нямате доказателства, нищо нямате - заключи той. - Полицейските разследвания си служат с точни и научни средства. Знам нещо по въпроса - бях отличникът на випуска в полицейската академия.

Само при мисълта, че не знае къде е отишъл листът, който би могъл да погуби Хари, Тамара получаваше пристъп на ярост. За да се успокои, тя грабна лопатката за торта и с войнствен жест отряза няколко парчета, докато Бобо плачеше със сълзи, защото не искаше да умира.

*

Сряда, 17 септември 1975 г.

Изчезването на листа напълно бе обсебило Тамара Куин. Два дни поред не спря да претърсва къщата, колата и дори гаража, където кракът й не стъпваше. Напразно. Тази сутрин, след като обслужи закусващите в „Кларкс“, тя се затвори в офиса си и изпразни съдържанието на сейфа на пода. Никой нямаше достъп до този сейф, невъзможно бе листът да изчезне. Трябваше да е там. Отново прегледа всичко. Нямаше го. Раздразнена, Тамара се зае да подрежда нещата си. В този момент Джени почука, показа се на вратата и видя майка си завряна в огромната стоманена паст.

- Мамо? Какво правиш?

- Заета съм.

- О, мамо! Не ми казвай, че още търсиш онзи дяволски лист!

- Гледай си твоята работа, дъще, ако обичаш. Колко е часът?

Джени погледна часовника си.

- Почти осем и половина - отвърна тя.

- Олеле! Закъснявам.

- Закъде?

- Имам среща.

- Среща ли? Но тази сутрин ще докарат напитките. Ти и миналата сряда...

- Ти си голямо момиче, нали? - сухо я прекъсна майка й. - Имаш две ръце, знаеш къде е складът. Няма нужда да си учил в Харвард, за да натрупаш една върху друга няколко каси с бутилки кока-кола. Сигурна съм, че ще се справиш прекрасно. И не се подмазвай на доставчика, за да го свърши вместо теб! Време е да запретнеш ръкави!

Без повече да погледне дъщеря си, Тамара грабна ключовете от колата си и излезе. Половин час след тръгването й един внушителен камион паркира пред „Кларкс“ и доставчикът разтовари касите с кока-кола при задния вход.

- Да помогна ли? - попита той Джени, след като й подаде фактурата за подпис.

- Не, господине. Майка ми иска сама да се оправям.

- Както кажете. Лек ден тогава.

Камионът потегли и Джени запренася тежките каси в склада. Плачеше й се. В този момент я забеляза Травис, който минаваше оттам с патрулната си кола.

- Нужда от помощ? - попита той.

Тя сви рамене.

- Ще се справя. Сигурно си тръгнал по задачи - отвърна, без да спира работата си.

Той вдигна една каса и се помъчи да поведе разговор.

- Казват, че рецептата за кока-кола е тайна и се пази в банков сейф в Атланта.

- Не знаех.

Травис последва Джени до склада и двамата сложиха една върху друга двете каси, които бяха пренесли. Тъй като тя мълчеше, той продължи обясненията си.’

- Изглежда също, че кблата добре се отразява на войниците и че от Втората световна война насам редовно я изпращат с каси на частите в чужбина. Прочетох го в една книга за кблата. В смисъл, чета и по-сериозни книги.

Излязоха на паркинга. Тя го погледна в очите.

- Травис...

- Да, Джени!

- Прегърни ме. Прегърни ме и ме притисни силно до себе си! Чувствам се толкова самотна! Изпитвам усещането, че сърцето ми е измръзнало.

Той я прегърна и с всичка сила я притисна до себе си.

- Дъщеря ми вече ми задава въпроси, докторе. Преди малко ме попита къде ходя всяка сряда.

- Какво й отговорихте?

- Да върви на майната си! И да прибере касите с кока-кола! Не й влиза в работата къде ходя!

- По гласа ви усещам, че сте разгневена.

- Да! Да! Разбира се, че съм разгневена, доктор Ашкрофт!

- Разгневена на кого?

- Но на... на... на себе си!

- Защо?

- Защото пак й се развиках. Знаете ли, докторе, човек ражда деца и иска да са най-щастливите на света. И после животът разваля всичко.

- Какво имате предвид?

- Постоянно ми иска съвет! Все се мотае в краката ми и все пита: Мамо, как се прави това? Мамо, къде да прибера това? Мамо и пак мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Че аз няма да съм все до нея! Един ден няма да мога да й помагам, разбирате ли? Само като се сетя, и ми се свива стомахът! Самата мисъл ми причинява физическа болка и ми убива апетита!

- Искате да кажете, че изпитвате това, което се нарича тревожност, госпожо Куин?

- Да! Да! Тревожност! Ужасна тревожност! Човек се стреми всичко да върши както трябва, стреми се да даде най-доброто на децата си! Но какво ще правят децата ни, когато нас няма да ни има? Какво ще правят, а? И как да сме сигурни, че ще са щастливи и че нищо лошо няма да им се случи? Като с онова момиче, доктор Ашкрофт! Горката Нола, какво ли й се е случило? И къде може да е?

*

Къде може да е? Не беше в Рокланд. Нито на плажа, нито в ресторантите, нито в магазина. Никъде я нямаше. Обади се в хотела в Мартас Винярд, за да разбере дали персоналът не е виждал русо момиче, но телефонистът го взе за луд. Тогава отново зачака, през всичките дни и през всичките нощи.

В понеделник.

Във вторник.

В сряда.

В четвъртък.

В петък.

В събота.

В неделя.

Чакаше с плам и надежда, че Нола ще се върне. Че ще заминат заедно. И ще бъдат щастливи. Тя бе единственият човек, придавал смисъл на живота му. Да изгорят книгите и къщите, и музиката, и хората - нищо нямаше значение, щом тя не бе с него. Обичаше я - да обичаш, означаваше, че нито смъртта, нито превратностите биха го плашели, ако тя беше до него. Затова я чакаше. И когато се стъмваше, се заклеваше на звездите, че винаги ще я чака.

Докато Хари отказваше да изгуби надежда, капитан Родик установяваше пълния провал на операциите въпреки мащаба на използваните средства. Изминали бяха повече от две седмици, откакто преобръщаха земята, все неуспешно. По време на една оперативка с ФБР и началника Прат, Родик горчиво обобщи:

- Кучетата не намират нищо, хората не намират нищо. Мисля, че никога няма да я открием.

- Май съм съгласен с вас - призна представителят на ФБР. - По принцип в подобни ситуации или намираме жертвата веднага, жива или мъртва, или има искане за откуп. Ако не стане нито едно от двете, значи, че случаят ще бъде класиран при неразкритите изчезвания, които всяка година се трупат на бюрата ни. Само миналата седмица във ФБР са постъпили пет молби за издирване на деца. Дори нямаме време да ги обработим всичките.

- Но какво може да е станало с това момиче? - попита Прат, който не бе склонен да скръсти ръце. - Бягство от къщи?

- Бягство? Не. Ако беше бягство, защо ще я видят уплашена и окървавена?

Родик сви рамене, а човекът от ФБР предложи да отидат да изпият по една бира.

На другия ден вечерта, на 18 септември, по време на последната обща пресконференция началникът Прат и капитан Родик обявиха, че издирванията са прекратени. Случаят „Нола Келерган“ оставаше отворен и досието й се пазеше в Криминалния отдел на щатската полиция. Нямаше и най-малката следа - за петнайсет дни не бяха открили каквото и да било, свързано с Нола Келерган.

Някои доброволци, водени от началника Прат, продължиха издирването в течение на няколко седмици, като стигнаха чак до държавните граници. Напразно. Нола Келерган сякаш се бе изпарила.

9.

Черният шевролет „Монте Карло”

- Думите са нещо хубаво, Маркъс. Но не пишете, за да ви четат - пишете, за да ви чуят.

Книгата ми напредваше. Прекараните в писане часове малко по малко приемаха материална форма и аз отново започнах да изпитвам неописуемото чувство, което смятах за завинаги изгубено. Сякаш най-после преоткривах някакъв витален смисъл, заради чието отсъствие бях функционирал погрешно; сякаш някой бе натиснал копче в мозъка ми и внезапно го бе включил. Сякаш отново се раждах. Ето това усещат писателите.

Дните ми започваха преди зазоряване. Отивах да тичам, прекосявах Конкорд от единия до другия край със слушалки в ушите -слушах музика от минидисковете, с които се бях запасил. После се връщах в хотелската си стая, поръчвах си цял литър кафе и се хващах на работа. Отново можех да разчитам на помощта на Дениз, която си взех от „Шмид и Хансън“ и която отново заработи в офиса ми на Пето Авеню. Изпращах й страници по електронната поща и тя нанасяше необходимите корекции. Когато завършвахме някоя глава, препращах я на Дъглас за мнение. Забавно беше да се гледа колко се бе запалил по тази книга. Знаех, че седи залепен за компютъра си и чака главите ми. Не пропускаше и да ми припомни, че срокът наближава, като ми повтаряше: „Загубени сме, ако не свършим навреме!“. Казваше „сме“, при положение че той лично не рискуваше нищо, просто се чувстваше не по-малко от мен въвлечен във всичко това.

Мисля, че Дъглас понасяше и много натиск от страна на Барнаски и че се опитваше да ме предпази - Барнаски се боеше, че няма да успея да завърша книгата в срок без чужда помощ. Вече няколко пъти ми бе телефонирал, за да ми го каже открито.

- Трябва да вземете писатели призраци да ви допишат книгата -заяви ми той, - иначе никога няма да смогнете. Имам екипи, на които това им е работата. Давате им насоките и те пишат вместо вас.

- За нищо на света - отговорих. Отговорността за тази книга е моя. Никой няма да я напише вместо мен.

- О, Голдман, ставате непоносим с вашия морал и с благородните си чувства. Днес всеки, който пише, прибягва до услугите на някой друг. X. например никога не отказва да работи с екипите ми.

- X. не пише сам книгите си?

Той издаде характерното си глупаво хихикане.

- Разбира се, че не! Как би могъл да издържи на този ритъм? Читателите не искат да знаят как X. пише книгите си, нито дори кой му ги пише. Читателите искат само всяка година в началото на лятото да имат книга от X. за отпуска си. И ние им я предоставяме. Това се нарича търговски усет.

- Това се нарича измама - казах аз.

- Измама... Ама вие, Голдман, от всичко правите трагедия.

Дадох му да разбере, че не може и дума да става някой друг да ми пише книгата. Тогава той изгуби търпение и стана груб.

- Голдман, струва ми се, че ви плащам един милион долара за тъпата ви книга. Така че бих искал да бъдете малко по-сговорчив. Ако реша, че се нуждаете от моите писатели, ще ги използвате, дявол да го вземе!

- Спокойно, Рой, ще имате книгата в срок. Стига да спрете да прекъсвате работата ми, като непрестанно ми телефонирате.

Тогава вече Барнаски стана ужасяващо груб.

- Голдман, мамка му, надявам се, съзнавате, че за тази книга съм си заложил топките. Моите топки! Заложил съм ги! Вкарал съм огромни пари и рискувам да изгубя доверието на читателите в една от най-големите издателски къщи в страната. Така че, ако се случи някоя издънка, ако няма книга заради капризите ви или заради някакви други лайна и затъна, да знаете, че ще ви повлека със себе си! И то в най-дълбокото!

- Ще го имам предвид, Рой. Ще го имам предвид.

Като не се смятат човешките му недостатъци, Барнаски притежаваше вродена дарба за маркетинга - книгата ми вече беше книга на годината, въпреки че промоцията й с гигантските реклами по стените на Ню Йорк едва започваше. Малко след пожара в къщата в Гуз Коув той бе направил оглушително изявление. Бе казал: „Някъде в Америка има един скрит писател, който се опитва да възстанови истината за онова, което се е случило в Орора през седемдесет и пета година. И понеже истината пречи, има и някой, който е готов на всичко, за да го накара да замълчи“. На другия ден в „Ню Йорк Таймс“ излезе статия със заглавие: „Кой иска кожата на Маркъс Голдман?“. Майка ми, разбира се, я прочела и веднага ми се обади.

- За бога, Марки, къде си?

- В Конкорд, хотел „Риджънтс“, апартамент 208.

- Мълчи, моля ти се! - извика тя. - Не искам да го знам!

- Но, мамо, нали ти ме...

- Ако ми го кажеш, няма да мога да се въздържа да не го кажа на месаря, който ще го каже на своя чирак, който ще го каже на майка си, която ще се окаже братовчедка на портиера на гимназията „Фелтън“ и няма да се въздържи да не му го каже, и този сатана ще отиде да го разкаже на директора, който ще се разприказва в учителската стая, и скоро цял Монтклеър ще знае, че синът ми е в апартамент 208 в хотел „Риджънтс“ в Конкорд, и онзи, който иска кожата ти, ще те заколи, докато спиш. Защо си в апартамент всъщност? Да не би да имаш приятелка? Ще се жениш ли?

И тя извика баща ми, чух я да крещи: „Нелсън, ела на телефона! Марки ще се жени!“.

- Мамо, няма да се женя. Сам съм в апартамента.

Гахалоуд, който беше в стаята ми, където си бе поръчал обилна закуска, реши, че трябва да се провикне: „Хей! Аз съм тук!“ - нищо по-добро не му хрумна.

- Кой е там? - веднага попита майка ми.

- Никой.

- Не казвай никой! Чух мъжки глас. Маркъс, ще ти задам един изключително важен медицински въпрос и трябва да бъдеш честен с тази, която те е носила в корема си девет месеца. Има ли скрит в стаята ти хомосексуален мъж?

- Не, мамо. Има само сержант Гахалоуд, който е полицай, разследва заедно с мен и се е нагърбил да надуе колкото може сметката ми.

- Гол ли е?

- Какво? Но разбира се, че не е! Той е полицай, мамо! Работим заедно.

- Полицай... Знаеш ли, аз не съм вчерашна. В онова музикално нещо, дето мъжете пеят заедно, има един рокер целият в кожа, един водопроводчик, един индианец и един полицай...

- Мамо, той е истински офицер от полицията.

- Марки, в името на дедите ти, които са избягали от погромите, и ако обичаш милата си мама, изгони този гол мъж от стаята си.

- Никого няма да гоня, мамо.

- О, Марки, защо ми се обаждаш, след като само ме нараняваш?

- Ти ми се обади, мамо.

- Защото с баща ти ни е страх от лудия престъпник, който те преследва.

- Никой не ме преследва. Вестниците преувеличават.

- Всяка сутрин и всяка вечер проверявам пощенската кутия.

- Защо?

- Защо? Защо? Той ме пита защо! Но заради бомбата!

- Не мисля, че някой ще постави бомба у вас, мамо.

- Ще умрем от бомба! И без да сме имали щастието да станем баба и дядо. Ето, доволен ли си сега от себе си? Представи си, оня ден една голяма черна кола следеше баща ти чак до къщата. Татко се втурна вътре и колата паркира на улицата, точно до нас.

- Извикахте ли полиция?

- Естествено. Пристигнаха две коли с надути сирени.

- И?

- Били съседите. Тези дяволи си купили нова кола! Без дори да ни предупредят. Нова кола! След като всички казват, че ще има огромна икономическа криза, те си купуват нова кола! Не е ли подозрително, а? Мисля, че съпругът е замесен в търговия с наркотици или нещо подобно.

- Мамо, какви идиотщини приказваш?

- Знам аз какво приказвам! И не говори така на бедната си майка, която рискува всеки момент да загине от бомбен атентат! Докъде стигна книгата ти?

- Добре върви. Трябва да е готова до четири седмици.

- А как свършва? Може би онзи, който е убил малката, иска да убие и теб.

- Още не знам как свършва книгата. Това ми е единственият проблем.

В понеделник следобед, на 21 юли, Гахалоуд цъфна в апартамента ми точно когато пишех главата, в която Нола и Хари решават да заминат заедно за Канада. Сержантът беше превъзбуден и веднага си извади една бира от минибарчето.

- Бях у Елайджа Стърн - каза той.

- У Стърн? Без мен?

- Напомням ви, че Стърн е подал жалба срещу книгата ви. Дошъл съм да ви предам разговора ни.

Гахалоуд ми обясни, че отишъл у Стърн, без да го предупреди, за да бъде посещението неофициално, и че го приел адвокатът на Стърн, Бо Силфорд, от Бостънския съд, който бил по спортен екип и целият в пот и който му казал:

- Дайте ми пет минути* сержант. Вземам един бърз душ и съм ваш.

- Душ ли? - възкликнах.

- Именно, писателче. Този Силфорд се разхождаше почти гол в антрето. Седнах да чакам в един неголям салон, където той влезе след малко, облечен в костюм и придружен от Стърн, който ми рече: „Е, сержант, запознали сте се с моя спътник“.

- С неговия спътник? - повторих аз. - Да не би да ми казвате, че Стърн е...

- ...хомосексуален. Което означава, че най-вероятно никога не е изпитвал и най-слабо влечение към Нола Келерган.

- Но какво значи всичко това? - попитах.

- И аз му зададох този въпрос. Беше склонен да разговаря.

Стърн бил много раздразнен от моята книга. Смятал, че не знам за какво говоря. Тогава Гахалоуд се хванал за думите му и му предложил да внесе малко яснота в разследването.

-Господин Стърн - рекъл му той, - като се има предвид това, което узнах за вашите... сексуални предпочитания, можете ли да ми кажете какво ви е свързвало с Нола?

- Казах ви го от самото начало - отговорил Стърн, без да трепне. - Имахме делови отношения.

- Делови отношения?

- Това е, когато някой прави нещо за вас и вие му плащате, сержант. В случая тя позираше.

- Значи, Нола Келерган наистина е идвала у вас да ви позира?

- Да, позираше, но не за мен.

- Не за вас? За кого тогава?

- За Лутър Кейлъб.

- За Лутър? И защо?

- Защото това му доставяше удоволствие.

Сцената, която Стърн описал, се разиграла през една юлска вечер на 1975 година. Той не си спомнял датата, но било към края на месеца. Пресметнах, че трябва да е било точно преди заминаването за Мартас Винярд.

*

Конкорд, краят на юли 1975 г.

Беше вече късно. Стърн и Лутър бяха сами в къщата и играеха шах на терасата. Внезапно се звънна на външната врата и двамата се запитаха кой може да е в този час. Лутър отиде да отвори и се върна на терасата, придружен от очарователно русо момиче със зачервени от плач очи. Нола.

- Добър вечер, господин Стърн - каза тя стеснително. - Моля да ме извините, че идвам по това време. Името ми е Нола Келерган и съм дъщеря на пастора на Орора.

- Орора? Идваш чак от Орора? - попита той. - Как стигна до тук?

- На стоп, господин Стърн. Трябваше да говоря с вас на всяка цена.

- Познаваме ли се?

- Не, господине. Само че имам към вас молба от първостепенна важност.

Стърн огледа малката женичка с искрящи, но тъжни очи, която бе дошла посред нощ с молба от първостепенна важност. Покани я да седне на удобен фотьойл, а Кейлъб й донесе чаша лимонада и бисквити.

- Слушам те - каза Стърн, почти развеселен от сцената, когато тя изпи лимонадата си на екс. - За какво толкова важно искаш да ме помолиш?

- Още веднъж се извинявам, господин Стърн, че ви безпокоя в такъв късен час. Но случаят е спешен. Идвам при вас тайно, за да... За да ви помоля да ме назначите.

- Да те назнача? И като каква?

- Като каквато искате, господине. Ще правя за вас каквото пожелаете.

- Да те назнача - повтори Стърн, който не разбираше много добре. - Но защо? Пари ли ти трябват, малката ми?

- В замяна бих искала да разрешите на Хари Куебърт да остане в Гуз Коув.

- Хари Куебърт напуска Гуз Коув?

- Няма средства. Вече се е свързал с брокерската агенция. Не може да плати наема за месец август. Но той трябва да остане! Защото тъкмо е започнал да пише тази книга, която усещам, че ще бъде великолепна! Ако си отиде, никога няма да я завърши! Кариерата му ще е провалена! Освен това трябва да остане и заради нас двамата! Аз го обичам, господин Стърн. Обичам го, както ще обичам само веднъж в живота си! Знам, че това ви изглежда нелепо, мислите, че съм само на петнайсет години и не познавам живота. Може нищо да не знам за живота, господин Стърн, но знам всичко за сърцето си! Без Хари съм нищо.

Тя събра длани, сякаш да се помоли, и Стърн попита:

- Какво очакваш от мен?

- Аз нямам пари. Иначе бих ви платила наема за къщата, за да може Хари да остане. Но вие бихте могли да ме наемете на работа! Ще работя за вас колкото дълго е необходимо, за да платя наема за още няколко месеца.

- Имам си достатъчно обслужващ персонал.

- Мога да правя каквото пожелаете. Всичко! Или ми позволете да ви платя наема постепенно’ Вече имам сто и двайсет долара! (Извади банкнотите от джоба си.) Това са всичките ми спестявания! В съботите работя в „Кларкс“, ще работя, докато събера достатъчно!

- Колко печелиш?

Тя гордо отвърна;

- Три долара на час! Плюс бакшишите!

Стърн се усмихна, трогнат от молбата й, и я загледа с нежност. Всъщност той нямаше нужда от наема за къщата в Гуз Коув, спокойно можеше да остави Куебърт да живее там още няколко месеца. Но точно в този момент Лутър го помоли да поговорят насаме. Отидоха в съседната стая.

- Елай - каза Кейлъб, - бих искал да я рисуфам. Моля те... Моля те...

- Не, Лутър. Не това... Не и нея...

Умоляфам те. Нека я нарисуфам. Толкофа одафна...

- Но защо? Защо нея?

- Защото ми напомня Елинор.

- Пак Елинор? Стига вече! Трябва да престанеш!

Отначало Стърн отказа. Ала Кейлъб толкова настояваше, че накрая го принуди да отстъпи. Върна се при Нола, която си хапваше от бисквитите.

-Нола - каза той, - размислих. Готов съм да оставя Хари Куебърт да ползва къщата колкото време иска.

Тя спонтанно му се хвърли на врата.

- О, благодаря! Благодаря, господин Стърн!

- Чакай, има едно условие.

- Разбира се! Каквото пожелаете! Толкова сте добър, господин Стърн.

- Ще бъдеш модел. За рисуване. Лутър ще те рисува. Ще се събличаш гола и той ще те рисува.

Нола се задави.

- Гола? Имате предвид, съвсем гола?

- Да. Но само за да бъдеш модел. Никой няма да те докосне.

- Ама, господине, много е неудобно да си гол... Искам да кажа... (Тя се разплака.) Мислех, че бих могла да ви правя дребни услуги -да работя в градината или да подредя библиотеката ви. Не мислех, че ще трябва... Не мислех това.

Тя изтри бузите си. Стърн се загледа в това мило момиче, което принуждаваше да позира голо. Искаше му се да я прегърне и да я утеши, но не биваше да оставя чувствата му да вземат връх.

- Това е моята цена - каза той сухо. - Позираш гола и Куебърт задържа къщата.

Тя кимна.

- Ще го направя, господин Стърн. Ще направя каквото искате. От този момент нататък съм ваша.

*

Трийсет и три години след тази сцена, измъчван от угризения и сякаш за да изкупи вината си, Стърн бе завел Гахалоуд на терасата на къщата, точно там, където по молба на шофьора си бе изискал от Нола да позира гола, ако желае любовта на живота й да остане в града.

- Ето - завършил той. - Ето как Нола навлезе в живота ми. На другия ден след идването й се опитах да се свържа с Куебърт, за да му кажа, че може да остане в Гуз Коув, но не успях да го намеря. В продължение на седмица бе неоткриваем. Дори изпратих Лутър до къщата. Накрая шофьорът ми го хвана точно когато се готвел да напусне Орора.

След това Гахалоуд попитал:

- Но тази молба на Нола не ви ли се стори странна? Или фактът, че петнайсетгодишно момиче има връзка с мъж на повече от трийсет години и идва да ви моли да му направите услуга?

- Знаете ли, сержант, тя толкова хубаво говореше за любовта... Толкова хубаво... Самият аз не бих могъл да намеря такива думи. Освен това аз обичах мъжете. Знаете ли как гледаха на хомосексуалността по онова време? Впрочем и сега... Доказателството е, че все още се крия. Дотолкова, че когато Голдман разправя, че съм стар садист, и намеква, че съм злоупотребил с Нола, не смея да му възразя. Изпращам адвокатите си, завеждам дело, опитвам се да издействам забраната на книгата. А достатъчно е да кажа на Америка, че съм на другия бряг. Но нашите съграждани са все още много благопристойни, а аз трябва да си пазя репутацията.

Гахалоуд се върнал на темата на разговора.

- Как се изпълняваше уговорката ви с Нола?

- Лутър отиваше да я вземе от Орора. Казах му, че не искам нищо да знам за тази история. Настоявах да кара собствената си кола, един син мустанг, не черния служебен линкълн. Щом тръгнеше за Орора, отпращах цялата прислуга. Не исках никой да е вкъщи. Срамувах се. Не исках и сеансите да протичат на верандата, която обикновено служеше за ателие на Лутър - страх ме беше някой да не ги изненада. Така че той настаняваше Нола в малкия салон до кабинета ми. Поздравявах я, когато дойдеше и когато си тръгваше. Това беше условието, което бях поставил на Лутър - държах да съм сигурен, че всичко е наред. Или поне доколкото е възможно. Спомням си, че първия път тя седеше на канапе, покрито с бял чаршаф. Беше вече гола, уплашена, трепереше, явно се чувстваше неудобно. Стиснах й ръката - беше ледена. Никога не оставах в стаята, но винаги бях наблизо, за да съм сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. Впоследствие дори скрих един микрофон в стаята. Включвах го и можех да чуя какво става.

- И?

- И нищо. Лутър не произнасяше и дума. Поначало беше мълчаливец, заради счупената си челюст. Рисуваше я. Това е всичко.

- Значи, не я е докоснал?

- Никога! Казвам ви, не бих го търпял.

- Колко пъти идва Нола?

- Не знам. Десетина може би.

- А колко картини нарисува Лутър?

- Само една.

- Тази, която отнесохме?

- Да.

Излиза, че единствено благодарение на Нола Хари е могъл да остане в Орора. Но защо Лутър Кейлъб е изпитвал нужда да я рисува? И защо Стърн, който по думите му бил готов да остави Хари да живее в къщата безплатно, внезапно е отстъпил пред молбата на Кейлъб и е принудил Нола да позира гола? Това бяха въпроси, на които Гахалоуд нямаше отговор.

- Попитах го - обясни ми той. - Казах му: „Господин Стърн, има една подробност, която не ми е съвсем ясна. Защо Лутър е искал да рисува Нола? Преди малко казахте, че му е доставяло удоволствие. За сексуално удоволствие ли става дума? Споменахте и Елинор, това да не е някогашната му приятелка?“. Но той приключи с темата. Заяви, че било сложна история и че вече съм знаел каквото е трябвало да знам, че останалото принадлежало на миналото. Това беше краят на разговора ни. Бях там неофициално и не можех да го принудя да отговаря.

- Джени ни разказа, че Лутър и нея е искал да рисува - припомних аз на Гахалоуд.

- Що за маниак е бил този тип?

- Нямам представа, сержант. Мислите ли, че Стърн е изпълнил молбата на Кейлъб, защото е бил привлечен от него физически?

- Мина ми през ума и зададох въпроса на Стърн. Той съвсем спокойно отговори, че нищо подобно. „Аз съм верен спътник на господин Силфорд от началото на седемдесетте години - каза ми. - Никога не съм изпитвал нищо друго към Лутър Кейлъб освен съжаление, заради което и го наех. Той беше един клет аутсайдер от Портланд, останал обезобразен и инвалидизиран след тежък побой. Безпричинно съсипан живот. Разбираше от коли, а аз имах нужда от шофьор и от човек, който да поддържа колите ми. Бързо се сближихме. Беше свестен тип, уверявам ви. Мога да кажа, че бяхме приятели.“ Виждате ли, писателче, тормозят ме точно тези отношения, които той описва като приятелски. Имам чувството, че не е само това. Явно сексуален елемент липсва. Убеден съм, че Стърн не лъже, когато ни казва, че не е бил привлечен от Кейлъб. Не, има нещо... по-мътно. Такова усещане изпитах, докато Стърн ми разказваше как е отстъпил пред молбата на Кейлъб и е изискал от Нола да позира гола. Повдигало му се е и въпреки това го е направил, сякаш Кейлъб е имал някаква власт над него. Впрочем това не убягна и на Силфорд. Дума не бе обелил до този момент, задоволяваше се да слуша, ала когато Стърн разказа епизода с малката, гола и ужасена, и как я поздравявал преди сеансите, той не се сдържа: „Но, Елай, как така? Как така? Каква е гази история? Защо никога нищо не си ми казал?“.

- А за изчезването на Лутър? - попитах аз. - Говорихте ли със Стърн?

- Спокойно, писателче, най-хубавото съм го оставил за накрая. Без да иска, Силфорд го накара да се разприказва. Беше потресен и за миг изгуби адвокатските си рефлекси. Взе да повтаря: „Но, Елай, обясни ми! Защо никога нищо не си ми казал? Защо си мълчал толкова години?“. Въпросният Елай, доста притеснен, както можете да се досетите, отвърна: „Мълчах, мълчах, но не съм забравил! Пазих този портрет трийсет и три години! Всеки ден ходех в ателието, сядах на канапето и я гледах. Трябваше да издържам на погледа й, на присъствието й. Тя ме гледаше втренчено, с призрачен поглед. Това беше наказанието ми!“.

Тогава, разбира се, Гахалоуд попитал Стърн за какво наказание говори.

- Наказанието за това, че я бях мъничко убил! - извикал Стърн. -Мисля, че като оставих Лутър да я рисува гола, събудих у него ужасяващи демони. Аз... аз бях казал на малката да позира гола за Лутър и по този начин бях създал между двамата нещо като връзка. Мисля, че съм може би непряко отговорен за смъртта на това мило момиче!

- Какво точно стана, господин Стърн?

Отначало Стърн замълчал. Колебаел се, явно неспособен да реши дали трябва да разкаже всичко, каквото знае. Накрая проговорил.

- Бързо осъзнах, че Лутър е лудо влюбен в Нола и че иска да разбере защо тя е лудо влюбена в Хари. Това го поболяваше. Бе напълно обсебен от Куебърт, дотолкова, че взе да се крие в гората около къщата в Гуз Коув, за да го шпионира. Виждах, че все по-често ходи в Орора, знаех, че понякога прекарва там цял ден. Имах чувството, че губя контрол над ситуацията, затова веднъж го проследих. Колата му бе паркирана в гората близо до Гуз Коув. Оставих моята малко по-навътре, така че да не се вижда от пътя, и огледах гората. Тогава го забелязах наблюдаваше къщата, скрит зад храсталаците. Не ме видя и аз не му се показах, но исках да му дам урок, та сърцето да му падне в петите. Реших да се появя в Гуз Коув, сякаш съм дошъл на гости на Хари. Така че се върнах на път № 1 и най-невинно минах по отклонението за Гуз Коув. Насочих се право към терасата, като вдигах шум. Развиках се: „Привет, Хари! Привет, Хари!“, за да съм сигурен, че Лутър ще ме чуе. Хари трябва да ме е взел за луд, спомням си впрочем, че и той ревеше като звяр. Излъгах го, че съм оставил колата си в Орора, и му предложих да ме закара до града и да обядваме заедно. За щастие, той прие и тръгнахме. Казах си, че така Лутър ще има време да се измъкне и ще се отърве само с един хубав страх. Отидохме да обядваме в „Кларкс“. Там Хари Куебърт ми разказа, че предишния ден призори Лутър го закарал от Орора в Гуз Коув, след като кракът му се схванал, докато тичал. Попита ме какво е правел Лутър в Орора толкова рано. Смених темата, но бях много разтревожен - това трябваше да се прекрати. Вечерта наредих на Лутър да не ходи повече в Орора, казах му, че ще има неприятности, ако продължава. Ала той въпреки всичко продължи. Тогава, седмица или две по-късно, му заявих, че не искам вече да рисува Нола. Имахме ужасна разправия. Това беше в един петък, на двайсет и девети август седемдесет и пета година. Каза ми, че в такъв случай не може повече да работи за мен, и си тръгна, като тресна вратата. Мислех, че се е поддал на емоциите си и че ще се върне. На другия ден, онзи прословут трийсети август, излязох много рано, имах някои лични срещи, но когато привечер се върнах и установих, че Лутър все още не се е прибрал, усетих да ме обзема странно предчувствие. Тръгнах да го търся. Поех по пътя към Орора, трябва да беше към двайсет часа. Докато пътувах, ме задмина колона от полицейски коли. Като стигнах в града, видях, че там цари ужасно вълнение - разправяха, че Нола е изчезнала. Попитах за адреса на Келерганови, въпреки че бе достатъчно да карам след потока от любопитни и от линейки. Останах за малко пред къщата, сред зяпачите, на мястото, където живееше това мило момиче, малка, излъчваща спокойствие постройка, облицована с бели дъски, с люлка, закачена на една дебела череша. Прибрах се в Конкорд посред нощ и отидох в стаята на Лутър да видя дали не е там, но разбира се, нямаше никой. Само Нола ме гледаше от портрета. Портретът бе завършен, да, завършен бе. Взех го и го окачих в ателието. Там си и остана. Цяла нощ чаках Лутър, напразно. На другия ден ми се обади баща му и той го търсеше. Отвърнах му, че синът му си е тръгнал предишния ден, без да навлизам в подробности. На никого нищо не казах. Замълчах си. Защото, ако посочех Лутър за виновник за отвличането на Нола Келерган, щеше да е все едно и аз да съм малко виновен. В продължение на три седмици всеки ден ходех да търся Лутър. Докато баща му не ми съобщи, че се е убил в пътнотранспортно произшествие.

- Да не би да ми казвате, че според вас Лутър Кейлъб е убил Нола? - попитал Гахалоуд.

Стърн поклатил глава.

- Да, сержант. От трийсет и три години си го мисля.

Останах без глас от разказаното от Стърн на Гахалоуд. Извадих още две бири от минибарчето, също и рекордера.

- Трябва да ми повторите всичко това, сержант - казах. - Трябва да ви запиша. За книгата.

Той любезно прие.

- Щом искате, писателче.

Включих апаратчето. В този момент иззвъня телефонът на Гахалоуд. Той отговори и записът свидетелства за думите му. „Сигурен ли сте? - попита. - Всичко ли проверихте? Какво? Какво? Боже мой, но това е безумие!“ Поиска ми лист и химикалка, записа онова, което му съобщаваха, и затвори. После ме изгледа странно и каза:

- Беше един от стажантите в отдела. Бях му възложил да ми намери доклада за катастрофата на Лутър Кейлъб.

- И?

- Според тогавашния доклад Лутър Кейлъб е бил открит в черен шевролет „Монте Карло“, регистриран на името на компанията на Стърн.

*

Петък, 26 септември 1975 г.

Денят беше мъглив. Слънцето грееше вече от няколко часа, но светлината му трудно достигаше до земята. Непрозрачни валма се заканваха за пейзажа, както често става през влажните есени в Ню Ингланд. Беше осем часът сутринта, когато ловецът на омари Джордж Тент напусна пристанището Сагамор в Масачусетс на борда на рибарската си лодка. Придружаваше го синът му. Риболовната зона се простираше главно покрай брега, но Тент бе един от малкото в занаята, който поставяше капани и в някои изоставени от другите риболовци проливи, смятани за труднодостъпни и прекалено зависими от капризите на приливите, за да бъдат рентабилни. Точно в един от тези проливи отиде през този ден Джордж Тент, за да прибере улова от два капана. Докато маневрираше с лодката си между стръмните скали на Сънсет Коув, синът му внезапно бе заслепен от някаква ярка светлина. Един слънчев лъч се бе промъкнал през облаците и се отразяваше в нещо. Това продължи само част от секундата, ала блясъкът бе достатъчно силен, за да заинтригува младежа, който грабна бинокъла и огледа скалите.

- Какво става? попита баща му.

- Има нещо там на ръба. Не знам какво е, но го видях да проблясва.

Тент прецени, че водата е достатъчно дълбока, за да се приближи до скалите, и бавно подкара лодката.

- Можеш ли да кажеш какво беше? настоя той.

- Отблясък, със сигурност. Но от нещо необичайно, метал или стъкло.

Приближиха се още и зад една скалиста бариера внезапно откриха какво бе привлякло вниманието им. „Мамка му!“, изруга бащата и се ококори. После се хвърли към бордовата радиостанция, за да алармира бреговата охрана.

В осем и четирийсет и седем същия ден полицията в Сагамор бе уведомена от бреговата охрана за смъртоносно произшествие - някаква кола бе излязла от пътя покрай канарата на Сънсет Коув и се бе разбила в скалите долу. Изпратиха полицай Дарън Уонслоу, който добре познаваше мястото - тесен път покрай отвесен зъбер, откъдето се разкриваше фантастична гледка. Имаше дори паркинг, за да могат туристите да се полюбуват на панорамата. Мястото беше великолепно, но полицай Уонслоу винаги го бе смятал за опасно, защото нямаше предпазна мантинела. И неведнъж бе отправял искане до кметството, все без успех, въпреки интензивното движение през летните вечери. Поставиха само една предупредителна табела.

Като стигна до паркинга, Уонслоу забеляза пикапа на бреговата охрана, от който сигурно съобщаваха къде точно е станал инцидентът. Полицаят изключи сирената на колата си и веднага паркира. Двама от охранителите наблюдаваха сцената, която се разиграваше долу - един катер на бреговата охрана тъкмо разполагаше до канарата платформа със съчленено рамо.

- Казват, че долу има кола - обърна се един от охранителите към Уонслоу, - но не се вижда такава.

Полицаят се доближи до ръба на зъбера - почти отвесната скала бе покрита с тръни, високи треви и каменисти первази. Наистина бе невъзможно да се види каквото и да е.

- Казвате, че колата е там долу? - попита той.

- Това ни съобщиха по спешния канал. Ако съдя по позицията на катера, предполагам, че колата е била на паркинга и по някаква причина е паднала от скалата. Моля се да не са тийнейджъри, дошли да се помляскат посред нощ, без да издърпат ръчната спирачка.

- Господи - прошепна и Уонслоу, - надявам се там долу да няма деца.

Той огледа най-близката до ръба на зъбера част от паркинга. Между края на асфалта и началото на склона имаше дълга затревена ивица. Потърси следи от гуми, бурени или тръни, смачкани от колата в момента, когато е политала надолу.

- Според вас колата направо ли е минала? - попита той охранителя.

- Несъмнено. Откога разправям аз да сложат мантинела. Деца са, казвам ви. Деца са. Пийнали са малко повече и са изцелили право напред. Защото, освен ако не си обърнал няколко чаши в повече, трябва да имаш много яка причина, за да не спреш след паркинга.

Катерът направи маневра и се отдалечи от скалите. Тогава тримата мъже видяха автомобила, който се полюляваше в края на съчлененото рамо. Уонслоу се върна в колата си и се свърза с бреговата охрана по радиостанцията.

- Каква е колата? - попита той.

- Шевролет „Монте Карло“ - отговориха му. - Черен.

- Черен „Монте Карло“? Потвърдете - черен „Монте Карло“?

- Потвърждавам. Регистриран в Ню Хампшър. Вътре има труп. Не е много за гледане.

*

Вече от два часа пътувахме с астматичния служебен крайслер на Гахалоуд. Беше вторник, 22 юли 2008 година.

Искате ли аз да карам, сержант?

- В никакъв случай.

- Но вие карате много бавно.

- Карам предпазливо.

- Колата ви е абсолютна бричка, сержант.

- Това е автомобил на щатската полиция. Малко уважение, ако обичате.

- Значи, е щатска бричка. Да пуснем ли музика?

- Мечтайте си, писателче. Тръгнали сме работа да вършим, а не да се забавляваме.

- Знаете ли, ще пиша в книгата си, че карате като стогодишен старец.

- Абе я пуснете музика, писателче. И я усилете колкото можете. Не искам да ви слушам, докато не стигнем.

Засмях се.

- Добре, припомнете ми кой беше онзи тип. Дарън...

- ...Уонслоу. Полицай от Сагамор. Него са изпратили, когато рибарите са открили колата на Лутър.

- Черен шевролет „Монте Карло“.

- Именно.

- Но това е лудост! Защо никой не е направил връзката?

- Нямам идея, писателче. Точно това трябва да изясним.

- Какво е станало с този Уонслоу?

- От няколко години е пенсионер. Понастоящем държи гараж с братовчед си. Да не би да записвате?

- Записвам. Какво ви каза Уонслоу вчера по телефона?

- Не много. Изглеждаше учуден от обаждането ми. Каза, че можем да го намерим през деня в гаража му.

- А защо не го разпитахте по телефона?

- Нищо не е по-добро от личния контакт, писателче. Телефонът е прекалено безличен. Телефонът е за бъзльовци като ваша милост.

Гаражът се намираше в началото на Сагамор. Намерихме Уонслоу заврял глава в мотора на стар буик. Той изгони братовчед си от офиса, покани ни вътре, премести купчините счетоводни книги от столовете, за да можем да седнем, дълго си ми ръцете в малката мивка, после ни предложи кафе.

- Е? - попита, докато пълнеше чашите. - Какво е станало, та щатската полиция на Ню Хампшър ми е дошла на гости чак тук?

- Както ви казах вчера - отвърна Гахалоуд, - разследваме смъртта на Нола Келерган. И по-специално една автомобилна катастрофа, станала във вашата област на двайсет и шести септември седемдесет и пета година.

- Черният „Монте Карло“, а?

- Точно. Откъде знаете, че той ни интересува?

- Разследвате случая „Келерган“. По онова време и аз мислех, че има връзка.

- Наистина ли?

- Да. Тъкмо по тази причина си спомням колата. Искам да кажа, че с времето някои случки се забравят, други ви остават запечатани в паметта. Инцидентът с колата е от онези, които не се забравят.

- Защо?

- Знаете ли, за ченгето от малкото градче пътните произшествия са най-важната част от работата. Искам да кажа, че през цялата ми кариера единствените мъртъвци, които съм виждал, са били жертви на автомобилни катастрофи. Но в случая беше различно. През седмиците преди това всички бяхме уведомени за случилото се в Ню Хампшър. Издирваше се черен шевролет „Монте Карло“ и от нас се искаше да си отваряме очите. Спомням си, че през тези седмици, докато патрулирах, следях за шевролети, подобни на този модел и във всички цветове, и ги проверявах. Казвах си, че черната кола е лесно да се пребоядиса. Бях взел присърце този случай, като всички полицаи от района впрочем. Искахме на всяка цена да открием това момиче. И най-накрая една сутрин, докато бях дежурен, бреговата охрана ни съобщи, че вадят от океана автомобил, паднал от зъбера на Сънсет Коув. И отгатнете какъв модел беше автомобилът...

- Черен „Монте Карло“.

- В десетката. Регистриран в Ню Хампшър. С мъртвец вътре. Още си спомням момента, в който оглеждах колата - беше напълно размазана от падането, а човекът вътре бе станал на каша. Намерихме му документите - Лутър Кейлъб се казваше. Добре си спомням. Колата бе регистрирана на името на голяма фирма от Конкорд, „Стърн“ ООД. Щателно огледахме вътрешността - нямаше кой знае какво. Трябва да кажа, че водата беше причинила немалко вреда. Намерихме все пак останки от бутилки от алкохол, счупени на хиляди парчета. В багажника имаше само сак с малко дрехи.

- Багаж?

- Да. Да кажем, малко багаж.

- И какво направихте след това? - попита Гахалоуд.

- Свърших си работата. През следващите часове проверявах кой е човекът, какво е правил там и кога е паднал. Проучих този Кейлъб и познайте какво открих.

- Че е била подадена жалба срещу него в полицията в Орора -обяви Гахалоуд почти доволно.

- Точно! Мамка му, откъде знаете?

- Знам.

- Тогава помислих, че не може да е съвпадение. Първо се осведомих дали някой е обявил изчезването му. Искам да кажа, от опита ми с пътните произшествия знам, че винаги има близки, които се безпокоят, и често именно по този начин идентифицираме жертвите. Но в случая нямаше такова нещо. Странно, а? Веднага се обадих в „Стърн“ ООД, за да науча малко повече. Казах им, че съм открил един от автомобилите им, и те внезапно ме помолиха да почакам. Пуснаха ми музика, след което ме свързаха с господин Елайджа Стърн. Наследникът на рода Стърн. Лично. Обясних му положението, попитах го дали някой от автомобилите му не е изчезнал и той ме увери, че не. Казах му за черния шевролет и той ми обясни, че тази кола обикновено била използвана от шофьора му, когато не бил на работа. Тогава го попитах откога не е виждал шофьора си и той ми отговори, че го е пуснал в отпуск. „Откога точно е в отпуск?“, поинтересувах се. Отвърна ми: „От няколко седмици“. „И къде си прекарва отпуска?“ Каза ми, че няма представа. Всичко това ми се стори ужасно странно.

-И какво направихте? - попита Гахалоуд.

- Смятах, че сме открили заподозрян номер едно за отвличането на малката Келерган. И незабавно се свързах с началника на полицията в Орора.

- Обадили сте се на началника Прат?

- На началника Прат. Така се казваше, да. Информирах го за откритието си. Той ръководеше разследването на отвличането.

- И?

- Дойде същия ден. Благодари ми, внимателно изчете досието. Много симпатичен мъж. Огледа колата и каза, че за съжаление, не съответства на модела, който видял по време на преследването, и че затова се пита дали наистина е видял черен шевролет „Монте Карло“, или по-скоро „Нова“, много подобен модел, и че ще уточни всичко това с шерифа. Добави, че се е занимавал с този Кейлъб, но имало достатъчно оневиняващи обстоятелства, така че не е продължил по тази следа. Каза въпреки това да му изпратя моя доклад, което и сторих.

- Значи, вие уведомихте началника Прат и той не тръгна по тази следа?

- Точно. Както ви казах, увери ме, че греша. Беше убеден, а и той ръководеше разследването. Знаеше какво прави. Заключението му беше, че става дума за обикновено пътнотранспортно произшествие, което аз отбелязах в доклада си.

- И това не ви се стори странно?

- На момента не. Казах си, че прекалено бързо съм се запалил. Но забележете, не съм си претупал работата. Изпратих трупа на съдебния лекар главно за да се опитам да разбера какво се е случило и дали катастрофата се е дължала на употреба на алкохол, заради намерените бутилки. За жалост, от това, което бе останало от тялото след силния удар и пораженията, нанесени от водата, нищо не можа да се установи. Казвам ви, онзи тип беше премазан. Съдебният лекар можа само да каже, че тялото вероятно е било там от няколко седмици. И бог знае колко още време е щяло да остане, ако онзи рибар не бе забелязал колата. После тялото бе предадено на семейството и това беше краят на историята. Както ви казах, всичко сочеше, че става дума за обикновено пътнотранспортно произшествие. Разбира се, днес, след всичко, което научих, главно за Прат и момичето, вече не съм сигурен в нищо.

Случаят, така както го разказваше Дарън Уонслоу, беше наистина много интригуващ. След разговора ни с него двамата с Гахалоуд отидохме до пристанището на Сагамор, за да хапнем. На миниатюрния кей имаше павилион за пощенски картички и един минимаркет. Времето беше хубаво, цветовете ярки, океанът огромен. Наоколо се виждаха красиво боядисани къщи, някои от тях на самия бряг, оградени с добре поддържани градинки. Обядвахме пържола и изпихме по една бира в малък ресторант с наколна тераса над океана. Гахало-уд дъвчеше замислено.

- Какво ви се върти из главата? - попитах.

- Фактът, че всичко като че ли води към Лутър. Имал е багаж със себе си. Смятал е да бяга, може би като отведе и Нола. Само че планът му се е провалил. Нола е избягала, той е убил леля Купър, после е ударил прекалено силно Нола.

- Мислите, че е бил той?

- Да, така мисля. Но не всичко е ясно. Не разбирам защо Стърн не спомена за черния шевролет. Това все пак е важна подробност. Лутър изчезва с автомобил, регистриран на името на фирмата му, и той не е обезпокоен? И защо, по дяволите, Прат не е тръгнал по тази следа?

- Смятате, че началникът Прат е замесен в изчезването на Нола?

- Да речем, че ще ми е интересно да го попитам по каква причина се е отказал от следата „Кейлъб“ въпреки доклада на Уонслоу. Искам да кажа, предлагат му златен заподозрян, в черен шевролет „Монте Карло“, а той постановява, че няма връзка. Много странно, не намирате ли? А ако наистина е имал съмнения за модела на колата и е бил по-скоро „Нова“, не „Монте Карло“, е трябвало да го каже. Обаче в доклада става дума само за „Монте Карло“...

Отидохме в Монтбъри още същия следобед, в малкия мотел, където се бе настанил началникът Прат. Беше едноетажна сграда с десетина стаи една до друга и паркоместа пред всяка врата. Мястото изглеждаше пусто, имаше само две коли, едната пред стаята на Прат, вероятно неговата. Гахалоуд почука на вратата. Никакъв отговор. Отново почука. Напразно. Мина една камериерка и той я помоли да отвори с шперца си.

- Няма начин - отвърна тя.

- Как така няма начин? - раздразни се Гахалоуд и й показа значката си.

- Днес вече няколко пъти исках да оправя стаята - обясни ни. -Мислех, че клиентът е излязъл, без да го видя, но се оказа, че е оставил ключа в ключалката. Няма как да отворя. Това означава, че е вътре. Освен ако не е излязъл, като е затръшнал вратата с ключа в ключалката. Случва се, когато човек бърза. Ама пък колата му е тук.

Гахалоуд изглеждаше недоволен. Зачука силно, призовавайки Прат да отвори. Опита се да погледне през прозореца, но завесата пречеше да се види каквото и да било. Тогава реши да разбие вратата. Ключалката поддаде при третия ритник.

Началникът Прат лежеше на мокета в локва кръв.

8.

Гарванът

- Смелият печели, Маркъс. Повтаряйте си този девиз всеки път когато сте пред труден избор. Смелият печели.

Откъс от „Случаят „Хари Куебърт“

Във вторник, 22 юли 2008 година, дойде ред на градчето Монтбъри да се развълнува като Орора няколко седмици по-рано, след откриването на тялото на Нола. Пристигнаха патрулни коли от цялата област и се събраха пред един мотел близо до индустриалната зона. Сред зяпачите се твърдеше, че има убит човек и че ставало дума за бившия началник на полицията в Орора.

Сержант Гахалоуд, невъзмутим, стоеше прав пред вратата на стаята. Няколко експерт-криминалисти се суетяха около местопрестъплението, докато той се задоволяваше да наблюдава. Питах се какво му се въртеше из главата в този момент. Накрая се обърна и забеляза, че го гледам, седнал на капака на една от полицейските коли. Хвърли ми убийствен поглед и се приближи до мен.

- Какво правите с този рекордер, писателче?

- Диктувам сцена от книгата си.

- Знаете ли, че седите на капака на полицейска кола?

*

- Какво правите с този рекордер, писателче?

- Диктувам сцена от книгата си.

- Знаете ли, че седите на капака на полицейска кола?

- О, пардон, сержант. Какво е положението?

- Изключете рекордера, ако обичате.

Изключих го.

- Според предварителния оглед - обясни ми Гахалоуд - началникът е бил ударен в задната част на черепа. Веднъж или няколко пъти. С тежък предмет.

- Като Нола?

- Горе-долу, да. Мъртъв е от повече от дванайсет часа. Значи, миналата нощ. Мисля, че е познавал убиеца си. Още повече че е оставил ключа на вратата. Вероятно му е отворил, вероятно го е очаквал. Ударите са нанесени отзад, което означава, че се е обърнал. Явно не е подозирал нищо и посетителят се е възползвал от това, за да нанесе фаталния удар. Не открихме предмета, с който е бил ударен. Убиецът сигурно го е отнесъл със себе си. Може би е железен лост или нещо подобно. Така че навярно става дума не за кавга, която се е изродила в сбиване, а за предумишлен акт. Някой е дошъл тук, за да убие Прат.

- Има ли свидетели?

- Нито един. Мотелът е почти празен. Никой нищо не е видял, нито чул. Рецепцията затваря в деветнайсет часа. Има пазач от двайсет и два до седем, но той е гледал телевизия. Нищо не можа да ни каже. Естествено, няма камери.

- Кой може да е направил това според вас? - попитах. - Същият, който подпали Гуз Коув?

- Може би. Във всеки случай най-вероятно някой, когото Прат е прикривал и който се е уплашил да не би началникът да го издаде. Може би Прат през цялото това време е знаел кой е убиецът на Нола. И е отстранен, за да не проговори.

- Вече имате хипотеза, а, сержант?

- Ами кое свързва помежду им всички тези лица - Гуз Коув, черният шевролет, кое още? Изключваме Хари Куебърт.

- Елайджа Стърн?

- Елайджа Стърн. От известно време си мисля за него и пак за него помислих, като видях трупа на Прат. Не знам дали Елайджа Стърн е убил Нола, но се питам дали не прикрива Лутър Кейлъб от трийсет и три години. Това тайнствено излизане в отпуск, колата, която изчезва и за която не съобщава на никого...

- Какво точно смятате, сержант?

- Че Кейлъб е виновен и че Стърн е замесен в тази история. Мисля, че Кейлъб е забелязан на Сайд Крийк Лейн в черния шевролет и успява да избяга от Праг по време на преследването, след което се укрива в Гуз Коув. Цялата област се претърсва, той знае, че няма шанс да избяга, затова пък никой не ще го търси в Гуз Коув. Никой освен Стърн. Възможно е на трийсети август седемдесет и пета година Стърн наистина да е прекарал деня в лични срещи, както твърди. Но когато привечер се прибира вкъщи и установява, че Лутър още го няма, по-лошо, че е заминал с една от служебните коли, по-дискретна от синия му мустанг, как да си представим, че е стоял със скръстени ръце? Логично е да е тръгнал да търси Лутър, за да му попречи да извърши някоя глупост. И мисля, че точно това е направил. Но като е пристигнал в Орора, вече е било твърде късно - навсякъде има полицаи, драмата, от която се е боял, се е случила. Трябвало е на всяка цена да открие Кейлъб и на кое място отива най-напред, писателче?

- В Гуз Коув.

- Именно. Това е неговата къща и той знае, че там Лутър се чувства в безопасност. Може би дори Лутър има ключ. С други думи, Стърн отива да види какво става в Гуз Коув и заварва там Лутър.

*

30 август 1975 г. според хипотезата на Гахалоуд

Стърн откри черния шевролет в гаража - Лутър се бе навел над отворения багажник.

- Лутър! - изрева Стърн, излизайки от колата. - Какво си направил?

Лутър бе изпаднал в паника.

- Ние... Ние се скарахме... Не исках да й напрафя нищо лошо.

Стърн се приближи до колата и видя Нола да лежи в багажника с кожен сак през рамо. Тялото й беше свито и не мърдаше.

- Но... но ти си я убил...

Стърн повърна.

- Иначе тя щеше да претупреди полицията...

- Лутър! Какво си направил? Какво си направил?

- Помогни ми, милост. Елай, помогни ми.

- Трябва да бягаш, Лутър. Ако полицията те хване, отиваш на електрическия стол.

- Не! Милост! Не тофа! Не тофа! - викаше Лутър, обзет от паника.

Тогава Стърн забеляза дръжка на оръжие в колана му.

- Лутър! Какво... Какво е това?

- Старата... Старата фидя фсичко.

- Каква стара?

- В къщата, там...

- Мамка му, някой те е видял?

- Елай, с Нола се скарахме. Тя не искаше и бях принуден да я ударя. Но тя избяга, тичаше и флезе в онази къща. И аз флязох, мислех, че в къщата няма никой. Но попаднах на старата. Тряпфаше да я убия.

- Какво? Какво? Какви ги говориш?

- Елай, моля те, помогни ми!

Трябваше да се отърват от тялото. Без да губят и секунда. Стърн грабна една лопата от гаража и започна да копае. Избра края на гората, където почвата беше рохкава и никой, най-малко Куебърт, нямаше да забележи, че е копано. Изкопа плитка дупка, след което извика на Кейлъб да донесе тялото, но не го видя. Намери го коленичил пред колата с купчина листове в ръце.

- Лутър? Какво правиш, за бога?

Лутър плачеше.

- Тофа е книгата на Куепърт. Нола ми е разпрафяла за нея. Той е написал книга за нея. Толкофа е красифо.

- Донеси я там, изкопал съм дупка.

- Чакай!

- Какво?

- Искам да й кажа, че я обичам.

- Моля?

- Остафи ме да й напиша една бележка. Само една бележка. Дай ми химикалката си. После ще я погрепем, после ще изчезна зафинаги.

Стърн изруга. Въпреки това извади химикалка от джоба на сакото си и я подаде на Кейлъб, който написа върху коридата на ръкописа: Сбогом, любима моя Нола. С благоговение прибра книгата в чантата, все още преметната през рамото на Нола, и занесе тялото до дупката. Хвърли го вътре, после двамата мъже го затрупаха с пръст и покриха пръстта с борови иглички, с клони и мъх, та да не ми личи нищо.

*

- И след това? - попитах аз.

- След това - каза Гахалоуд - Стърн търси начин да предпази Лутър. И начинът е Прат.

- Прат?

- Да, мисля, че Стърн е знаел какво Прат е карал Нола да прави. Известно е, че Кейлъб е бродел около Гуз Коув, че е шпионирал Хари и Нола. Той може да е видял как Прат качва Нола край пътя и после я принуждава да му прави свирка. Може да го е казал на Стърн. Така че онази вечер Стърн оставя Лутър в Гуз Коув и се отправя към полицейското управление. Чака да стане късно, може би да мине единайсет часът, когато издирването се прекратява. Тогава влиза при Прат и го шантажира - иска от него да остави Лутър да напусне града, като му помогне да мине през проверките, в замяна на мълчанието му за Нола. И Прат приема - как иначе би могъл Кейлъб да стигне необезпокояван до Масачусетс? Но Кейлъб се чувства в безизходица. Няма къде да отиде, изгубен е. Купува алкохол, пие. Иска да приключи с всичко. И се хвърля от канарата в Сънсет Коув. След няколко седмици, когато намират колата, Прат отива в Сагамор, за да потули историята. Урежда нещата така, че да не заподозрат Кейлъб.

- Но защо е отклонил подозренията от Кейлъб, който вече е мъртъв?

- Заради Стърн. Защото Стърн знае. Като оневинява Кейлъб, Прат предпазва себе си.

- Тоест Прат и Стърн открай време са знаели истината?

- Да. Погребали са тази история на дъното на паметта си. Оттогава никога не са се срещали. Стърн се е отървал от къщата в Гуз Коув, като я е продал на Хари, и повече не е стъпил в Орора. И в продължение на трийсет и три години всички са мислели, че истината никога няма да излезе наяве.

- Докато не намират останките на Нола.

- И докато един инатлив писател не започва да си пъха носа навсякъде. Писател, на когото се опитват с всички средства да попречат да разбере какво точно е станало.

- Значи, Прат и Стърн са искали да потулят случая - казах аз. -Но кой уби Прат тогава? Стърн, след като вижда, че Прат е на път да рухне и да разкрие истината?

- Това трябва да разберем. Обаче нито дума по въпроса, писателче - заповяда ми Гахалоуд. - Не пишете нищо за момента, не искам отново да изтече във вестниците. Ще проуча живота на Стърн. Хипотезата ми е трудна за проверяване. Във всеки случай има един общ знаменател във всички сценарии - Лутър Кейлъб. И ако наистина той е убил Нола Келерган, скоро ще получим потвърждение.

- След анализа на почерка - казах аз.

- Именно.

- Последен въпрос, сержант. Защо Стърн е искал на всяка цена да предпази Кейлъб?

- Това бих желал и аз да узная.

Разследването на смъртта на Прат щеше да е трудно. Полицията не разполагаше с нито една солидна улика и с никаква следа. Седмица след убийството погребаха останките на Нола, които най-после върнаха на баща й. Беше сряда, 30 юли 2008 година. Церемонията, на която аз не отидох, протече на гробището в Орора в ранния следобед под неочаквано завалял дъждец и в присъствието на малко хора. Дейвид Келерган пристигнал на мотора си и го оставил до самия гроб, без никой да посмее да му каже нещо. Слушал музиката си със слушалки в ушите и единствените му думи - според това, което ми разказаха - били: „Но защо я изровиха от земята, след като пак я заравят там?“. Не се разплакал.

Не присъствах на погребението, защото в обявения час сторих нещо, което ми изглеждаше по-важно - отидох да правя компания на Хари. Той седеше на паркинга, гологръд под хладния дъжд.

- Елате на сушина, Хари казах му.

- Погребват я, нали?

- Да.

- Погребват я, а аз не съм там.

- Така е по-добре. По-добре е да не сте там. Щяха да приказват!

- Не ме интересува какво приказват! Погребват Нола, а аз не съм там, за да се сбогувам с нея. За да бъда с нея. Трийсет и три години чакам да я видя, пък било и за последен път. Знаете ли къде бих искал да бъда?

- На погребението?

- Не. В рая на писателите.

Той се просна на бетона и повече не помръдна. Легнах до него. Дъждът валеше отгоре ни.

- Маркъс, бих искал да съм мъртъв.

- Знам.

- Откъде знаете?

- Приятелите усещат тези неща.

Настъпи дълго мълчание. После аз добавих:

- Онзи ден казахте, че вече не можем да бъдем приятели.

- Така е. Малко по малко си казваме сбогом, Маркъс. Все едно че сте знаели, че ще умра, и сте имали няколко седмици, за да свикнете с тази мисъл. Това е ракът на приятелството.

Той затвори очи и разтвори ръце, сякаш беше разпънат на кръст. Направих същото и двамата дълго останахме да лежим на бетона.

По-късно през същия ден, след като си тръгнах от мотела, отидох в „Кларкс“. Исках да поговоря с някого, който е бил на погребението на Нола. Ресторантът беше празен. Само един сервитьор мързеливо бършеше барплота и едва намери сили да натисне лоста на машината и да ми сервира една наливна бира. Тогава забелязах, че Робърт Куин се е сгушил в дъното на салона. Дъвчеше фъстъци и решаваше кръстословица в един от старите вестници, които се търкаляха по масите. Криеше се от жена си. Отидох при него. Предложих му една бира, той прие и се помести на пейката си, за да ми направи място. Беше трогателен жест - можех да седна срещу му, на един от петдесетте свободни стола в заведението. Но той се бе отместил, за да седна до него, на същата пейка.

- Бяхте ли на погребението на Нола? - попитах.

- Да.

- Как беше?

- Отвратително. Като цялата история. Имаше повече журналисти, отколкото близки. '

Замълчахме, после той попита, колкото да поддържа разговора:

- Как върви книгата ви?

- Върви. Но вчера я препрочитах и си дадох сметка, че има някои сенчести зони, някои неизяснени въпроси. Главно за жена ви. Тя ме уверява, че е разполагала с лист с компрометиращ текст, написан от Хари Куебърт, и че този лист мистериозно е изчезнал. Не знаете ли случайно какво е станало с него?

Той отпи голяма глътка бира и дори сдъвка няколко фъстъка, преди да ми отговори.

- Изгоря - каза ми. - Този проклет лист изгоря.

- Така ли? Откъде знаете? - възкликнах изумен.

- Знам, защото аз го изгорих.

- Какво? Но защо? И главно, защо никога не сте го казвали?

Той примирено сви рамене.

- Защото никой не ме е питал. Жена ми говори за този лист от трийсет и три години. Мърмори, крещи, казва: „Ама той беше там! В сейфа! Там! Там!“. Никога не каза: „Робърт, скъпи, случайно да си виждал това листче?“. Никога не ме попита, затова и никога не й отговорих.

Помъчих се да прикрия учудването си, за да продължи да говори.

- Но в такъв случай какво всъщност стана?

- Всичко започна една неделя следобед на нелепото градинско празненство, което жена ми организира в чест на Куебърт. Само че Куебърт не дойде, тя освирепя и реши да отиде да го потърси у тях. Добре си спомням този ден, беше тринайсети юли седемдесет и пета година. Същия ден, когато малката Нола се опита да се самоубие.

*

Неделя, 13 юли 1975 г.

- Робърт! Роообърт!

Тамара нахлу като фурия в къщата, размахвайки лист хартия. Премина през стаите на партера и влезе в дневната, където съпругът й четеше вестник.

- Робърт, да му се не види! Защо не отговаряш, като те викам? Да не си оглушал? Виж! Виж този ужас! Прочети да видиш колко е противно!

Тя му подаде листа, който бе откраднала от дома на Хари, и той прочете:

Моя Нола, Нола, любима. Какво си направила? Защо искаш да умреш? Заради мен ли? Обичам те, обичам те повече от всичко. Не ме напускай. Ако умреш, и аз ще умра. Ти си всичко, което имам в живота, Нола. Четири букви: Н-О-Л-А.

- Къде намери това? - попита Робърт.

- У този кучи син Хари Куебърт! Ха!

- Отишла си да го откраднеш от дома му?

- Нищо не съм откраднала. Само се обслужих! Знаех си! Този гаден извратеняк, който си мечтае за петнайсетгодишно дете. Направо ми се повдига! Ще повърна! Ще повърна, Бобо, чуваш ли? Хари Куебърт е влюбен в момиченце! Това е незаконно! Той е свиня! Свиня! И като си помисля, че си прекарва времето в „Кларкс“, за да я зяпа, да! Идва в ресторанта ми, за да зяпа гърдите на едно момиченце!

Робърт прочете текста няколко пъти. Нямаше никакво съмнение -наистина бяха любовни думи, написани от Хари. Любовни думи, отправени към петнайсетгодишно момиче.

- Какво ще правиш с това? - попита той жена си.

- Нямам идея.

- Ще уведомиш ли полицията?

- Полицията? Не, Бобо. Засега не. Не искам всички да знаят, че престъпникът Куебърт предпочита едно момиченце пред нашата чудесна Джени. Къде е тя впрочем? В стаята си ли?

- Представи си, онзи млад полицай, Травис Дон, дойде малко след като ти излезе, за да я покани на летния бал. Отидоха да вечерят в Монтбъри. Джени вече си намери друг кавалер за бала, и това ако не е добра новина...

- Добра, добра, ти не си добре, Бобо! Хайде, махай ми се от главата! Трябва да скрия този лист някъде и никой не бива да знае къде.

Бобо се подчини и отиде да си дочете вестника под навеса. Но не успяваше да чете, мислеше за това, което бе открила жена му. Значи, Хари, големият писател, пишеше любовни бележки на момиченце, два пъти по-младо от него. На милата малка Нола. Беше много смущаващо. Дали трябваше да я предупреди? Да й каже, че Хари е обзет от странни пориви и че не е изключено да стане опасен? Или да съобщи в полицията, за да изпратят лекар, който да прегледа и да лекува Хари?

Летният бал се проведе седмица след този епизод. Робърт и Тамара Куин стояха в един ъгъл на залата и отпиваха от безалкохолния си коктейл, когато забелязаха сред присъстващите Хари Куебърт. „Виж, Бобо - просъска Тамара, - ето го извратеняка!“ Двамата дълго го гледаха, като Тамара продължи да сипе ругатни, които само Робърт можеше да чуе.

- Какво ще правиш с онзи лист? - попита накрая той.

- Нямам представа. Но със сигурност ще го накарам да ми плати всичко, което ми дължи. На сметката му в ресторанта има петстотин долара!

Хари явно се чувстваше неудобно. Поръча си някакво питие на бара, колкото да върши нещо, после тръгна към тоалетните.

- Отива в тоалетната - каза Тамара. - Гледай, гледай, Бобо! Знаеш ли какво ще прави?

- Голямата нужда?

- Глупости! Ще лъска бастуна, като мисли за онова момиченце!

- Какво?

- Тихо, Бобо! Много дрънкаш, не искам повече да те слушам. И стой тука, ако обичаш.

- Къде отиваш?

- Не мърдай от тука. И само гледай.

Тамара остави чашата си на една висока масичка и се отправи към тоалетната, където Хари Куебърт току-що бе влязъл и където и тя на свой ред влезе. Излезе след няколко мига и бързо се присъедини към мъжа си.

- Какви ги вършиш? - попита Робърт.

- Мълчи, ти казах! - заповяда жена му и взе чашата си. - Мълчи, че ще ни хванат!

Ейми Прат обяви, че е дошло време за вечеря, и гостите се насочиха към масите. В този момент Хари излезе от тоалетната и се смеси с присъстващите. Беше изпаднал в паника, потеше се обилно.

- Виж го как бяга като заек - прошепна Тамара. - Паникьосан е.

- Но какво си направила? - настоя Робърт.

Тамара се усмихна, дискретно запремята в ръката си червилото, дето бе използвала в тоалетната, и отговори:

- Да кажем, че съм му оставила послание, за което дълго ще си спомня.

*

Седнал в дъното на „Кларкс“, изумен, слушах разказа на Робърт Куин.

- Значи, думите на огледалото са били написани от жена ви?

- Да. Хари Куебърт я беше обсебил. Говореше само за онзи лист, казваше, че ще разсипе Хари. Казваше, че скоро във вестниците ще се появи заглавие „Големият писател е голям перверзник“. Накрая говори с началника Прат. Петнайсетина дни след бала. Всичко му разказа.

- Откъде знаете? - попитах.

Той се поколеба, преди да отговори:

- Знам, защото... Нола ми го каза.

*

Вторник, 5 август 1975 г.

Робърт се прибра от ателието за ръкавици в осемнайсет часа. Както винаги паркира стария си крайслер на алеята, после, след като изгаси мотора, нагласи шапката си в огледалото за обратно виждане и погледна образа си, както правеше актьорът Робърт Стак, когато телевизионният му персонаж Елиът Нес се готвеше да дръпне монументален бой на членовете на мафията. Често се бавеше така в колата си. Отдавна нямаше голямо желание да се прибира вкъщи. Понякога минаваше по заобиколни пътища, за да отложи момента, понякога спираше при търговеца на сладолед. След като най-накрая се измъкна от купето, му се стори, че чува глас, който го викаше иззад храстите. Обърна се, огледа се и забеляза Нола, скрита между рододендроните.

- Нола? - възкликна Робърт. - Здравей, момичето ми, как си?

Тя прошепна:

- Трябва да говоря с вас, господин Куин. Много е важно.

Той продължи с висок и ясен глас:

- Влез, ще ти приготвя една прясна лимонада.

Тя му направи знак да говори по-тихо и каза:

- Не, трябва ни някое спокойно място. Не можем ли да се качим в колата и да покараме малко? При продавача на хотдог по пътя за Монтбъри ще сме спокойни.

Макар и много изненадан от молбата й, Робърт не й отказа. Нола се качи в колата и двамата потеглиха към Монтбъри. Спряха след няколко мили пред дървената барака, където продаваха сандвичи. Робърт купи пържени картофи и сода за Нола, хотдог и безалкохолна бира за себе си. Седнаха на една от масите на тревата.

- Е, момичето ми? - попита Робърт и захапа хотдога си. - Какво толкова се е случило, че не можеш дори да изпиеш една хубава лимонада вкъщи?

- Имам нужда от помощта ви, господин Куин. Знам, че ще ви се стори странно, но... Днес стана нещо в „Кларкс“ и вие сте единственият човек, способен да ми помогне.

Тогава Нола разказа сцената, на която случайно бе присъствала два часа по-рано. Била отишла при госпожа Куин да си вземе парите за съботите отпреди опита си за самоубийство. Самата госпожа Куин й била казала да мине, когато иска. Отишла точно в шестнайсет часа. Заварила само няколко мълчаливи клиенти, както и Джени, която подреждала съдовете и й казала, че майка й е в офиса, без да сметне за нужно да уточни, че не е сама. Офисът беше стайчето, където в един сейф Тамара Куин държеше счетоводните си тефтери и дневните приходи, караше се по телефона със закъснелите доставчици или просто се затваряше под някакъв предлог, когато искаше да я оставят на мира. Беше едно никакво помещение, на чиято винаги затворена врата пишеше Забранено за външни лица. Влизаше се откъм коридора зад салона, който водеше и към тоалетните за служителите.

Като стигнала пред вратата и понечила да почука, Нола чула гласове. В стаята имало още някой с Тамара. Мъж. Нола наострила уши и доловила част от разговора.

- Той е престъпник, разбирате ли? - казала Тамара. - Може би е сексуален маниак! Трябва да направите нещо!

- И сте сигурна, че именно Хари Куебърт е написал това?

Нола разпознала гласа на началника Прат.

- Повече от сигурна - отвърнала Тамара. - Написал го е с ръката си. Хари Куебърт има някакви аспирации към малката Келерган и пише порнографски мръсотии по неин адрес. Трябва да направите нещо.

- Хубаво. Добре, че ми казахте. Но вие сте влезли незаконно в дома му и сте откраднали този лист. Нищо не мога да предприема за момента.

- Нищо ли? Какво тогава? Да чакаме този ненормалник да стори нещо на малката, та да се задействате?

- Не съм казал това - заотстъпвал началникът. - Ще държа Куебърт под око. Междувременно пазете листа. Аз не мога да го взема, ще си имам неприятности.

- Стои в ей този сейф - рекла Тамара. - Никой няма достъп до него. Там ще бъде на сигурно място. Моля ви, началник, направете Нещо, тоя Куебърт е престъпен боклук! Престъпник! Престъпник!

- Не се тревожете, госпожо Куин, ще видите как се отнасяме тук към такива типове.

Нола чула стъпки да се приближават към вратата и тихомълком напуснала ресторанта.

Робърт се разстрои от разказа й. Помисли си: горкото момиченце, ди научи, че Хари пише мръсотии за нея, сигурно е била шокирана. Имала е нужда да се довери на някого и е дошла при него. Трябваше ди бъде на висота и да й обясни ситуацията, да й каже, че мъжете си големи чешити, особено Хари Куебърт, че е най-добре да стои напрана от него и да съобщи в полицията, ако се бои, че би могъл да й направи нещо. А направил ли й е? Дали не иска да сподели, че е злоупотребил с нея? Ще може ли той да се справи с такива разкрития, гой, конто според жена му не бе способен да сложи масата за вечеря като хората? Поглъщайки един залък от хотдога си, Робърт затърси успокоителни думи, които да й каже, но не успя, защото в момента, когато се готвеше да заговори, тя заяви:

- Господин Куин, трябва да ми помогнете да взема този лист.

Той едва не се задави с кренвирша.

*

- Не е нужно много да ви обяснявам, господин Голдман - каза ми Робърт Куин в дъното на „Кларкс“. - Всичко си бях представял, само не това. Тя искаше да сложа ръка на проклетия лист. Ще пиете ли още една бира?

- С удоволствие. От същата. Кажете ми, господин Куин, имате ли нещо против да ви запиша?

- Да ме записвате? Може. Веднъж някой да се заинтересува от това, което говоря.

Той извика сервитьора и поръча още две наливни бири. Извадих рекордера и го включих.

- И така, пред бараката за хотдог ви помоли за помощ - казах аз, за да подхвана отново разговора.

- Да. Жена ми очевидно беше готова на всичко, за да унищожи Хари Куебърт. А Нола беше готова на всичко, за да го предпази. Аз пък не можех да дойда на себе си от този разговор. Точно тогава научих, че между Нола и Хари наистина има нещо. Спомням си, че тя ме гледаше с искрящите си очи, а аз й казах: „Какво? Как така да взема листа!“. Тя отговори: „Аз го обичам. Не искам да му се стоварят неприятности. Написал е тези думи заради опита ми за самоубийство. Аз съм виновна, не трябваше да се опитвам да се убивам. Обичам го, само него имам, той е всичко, за което бих могла да мечтая“. И поведохме разговор за любовта. „Значи, искаш да кажеш, че ти и Хари...“ „Ние се обичаме!“ „Обичате се? Какво говориш? Ти не можеш да го обичаш!“ „Защо не?“ „Защото е твърде стар за теб!“ „Възрастта е без значение!“ „Разбира се, че е от значение!“ „Но не трябва да бъде!“ „Напротив. Момичетата на твоята възраст не бива да имат нищо общо с типове на неговата възраст!“ „Обичам го!“ „Не говори такива ужасии и си изяж картофите, ако обичаш!“ „Но, господин Куин, ако го изгубя, губя всичко!“ Не вярвах на ушите си, господин Голдман. Това дете беше лудо влюбено в Хари. И чувствата, които изпитваше, бяха чувства, които никога не бях изпитвал или поне не си спомнях да съм изпитвал към собствената си жена. В този миг осъзнах, благодарение на това петнайсетгодишно момиче, че навярно никога не съм бил влюбен. Че сигурно много хора никога не са се влюбвали. Че се задоволяват да изпитват добри чувства, че се крият в удобствата на жалкия си живот и минават покрай чудесни усещания, вероятно единствените, които оправдават съществуването ни. Един от моите племенници, който живее в Бостън, работи в областта на финансите. Печели купища пари месечно, женен е, има очарователна жена, три деца и хубава кола. Идеалният живот, така да се каже. Един ден се прибира вкъщи и заявява на жена си, че си тръгва, че е открил любовта с една студентка от Харвард на възрастта на дъщеря му, която срещнал по време’на някаква конференция. Всички казваха, че е превъртял, че търси в това момиче втората си младост, но аз мисля, че просто бе срещнал любовта. Някои хора вярват, че са влюбени, и се женят. После един ден откриват любовта, без да са я търсили, без да си дават сметка. Направо ги удря по главата. В този момент все едно че водород е влязъл в контакт с въздуха - настъпва феноменална експлозия, която опустошава всичко по пътя си. Трийсет години брак избухват изведнъж, сякаш се взривява гигантска септична яма и опръсква всички наоколо. Кризата на четирийсетте, демонът на средната възраст, това са просто мъже, които твърде късно разбират значението на любовта и тя разбива живота им.

- Та какво направихте? - попитах аз.

- За Нола ли? Отказах й. Заявих й, че не искам да се меся в тази история и че тъй или инак, не мога нищо да направя. Че бележката е в сейфа и че единственият ключ, с който се отваря, виси денонощно на врата на жена ми. Нямаше начин. Тя ме умоляваше, разправяше, че ако листът попадне в полицията, Хари ще има сериозни неприятности, че кариерата му ще бъде съсипана и че може би ще отиде в затвора, при положение че не е извършил нищо лошо. Спомням си пламенния й поглед, жестовете й... В нея имаше някаква великолепна ярост. Спомням си, че каза: „Те всичко ще развалят, господин Куин! Хората в този град са напълно луди! Напомнят ми пиесата на Артър Милър „Салемските вещици“. Чели ли сте Милър?“. Очите й се изпълниха със сълзи като перлички, готови да се отронят и да се стекат ио бузите й. Чел бях Милър. Спомнях си скандала, който предизвика пиесата, когато я поставиха на „Бродуей“ - премиерата беше малко преди екзекуцията на съпрузите Розенберг. Беше петък, добре си спомням. Тръпки ме побиваха дни наред, защото двамата Розенберг имаха деца, малко по-големи от Джени по онова време, и се питах какво би станало, ако мен ме екзекутират. Такова облекчение изпитвах, че не съм комунист.

- Защо Нола бе дошла точно при вас?

- Несъмнено защото си представяше, че имам достъп до сейфа. Но не беше така. Както ви споменах, никой друг освен жена ми нямаше ключ. Тя ревниво го пазеше, закачен на верижка и винаги виснал между гърдите й. А пък аз до гърдите й отдавна нямах достъп.

- Какво стана след това?

- Нола започна да ме ласкае. Каза ми: „Вие сте изобретателен, ще намерите начин!“. И аз накрая приех. Обещах й, че ще пробвам.

- Защо? - попитах.

- Защо ли? Ами заради любовта! Както ви казах преди малко, тя беше само на петнайсет години, а ми говореше за нещо, което не познавах и вероятно никога няма да позная. Въпреки че, честно казано, от тази история с Хари по-скоро ми се повдигаше. Сторих го за нея, не за него. И я попитах какво смята да прави с началника Прат. Със или без доказателства, той бе в течение на случая. Тя ме погледна право в очите и заяви: „Ще му попреча да навреди на Хари. Ще го превърна в престъпник“. На момента не разбрах какво иска да каже. И после, преди няколко седмици, когато арестуваха Прат, си дадох сметка, че са ставали странни неща.

*

Сряда, 6 август 1975 г.

Без да се наговарят, двамата се задействаха още на другия ден след разговора. Към седемнайсет часа Робърт Куин купи приспивателни от една аптека в Конкорд. В същия момент в полицейското управление в Орора Нола коленичи под бюрото на началника Прат и се опита да предпази Хари, като обрече Прат на вечни мъки, като направи от него престъпник, въвличайки го в онова, което щеше да се превърне в дълга трийсетгодишна спирала.

През тази нощ Тамара спа като къпана. След вечерята се почувства толкова уморена, че си легна, без дори да си почисти грима. Строполи се на леглото си и потъна в дълбок сън. Това стана толкова бързо, че за част от секундата Робърт се уплаши да не би да е разтворил прекалено голяма доза в чашата й и да я е убил, но величавото фелдфебелско хъркане, което се разнесе откъм жена му, веднага го успокои. Изчака да стане един часът през нощта, преди да се залови за работа - искаше да е сигурен, че тя спи и че в града никой няма да го види. Когато дойде очакваният момент, здравата разтърси жена си, за да се увери, че я е неутрализирал окончателно. С радост установи, че тя си оставаше инертна. За пръв път се почувства могъщ - проснатият на матрака цербер не можеше да впечатли никого. Робърт откачи верижката, която тя носеше на врата си, и победоносно извади ключа. Пътьом сграбчи гърдите й с пълни шепи и със съжаление установи, че не му оказват никакъв ефект.

Тихо напусна къщата, а за да не вдига шум и да не буди подозрение, взе колелото на дъщеря си. Докато въртеше педалите в нощта с ключовете от „Кларкс“ и от сейфа в джоба си, усещаше да се надига в душата му възбудата от забраненото. Вече не знаеше дали прави това за Нола, или за да навреди на жена си. И подкарал колелото с пълна скорост през града, Робърт внезапно се почувства толкова свободен, че реши да се разведе. Джени вече беше пълнолетна, нямаше никаква причина да остава с жена си. Писнало му бе от тази фурия, имаше право на нов живот. Нарочно направи едно-две кръгчета в повече, да удължи опияняващото усещане. Като стигна до главната улица, слезе и забута колелото си, за да има време да огледа околностите - градът кротко спеше. Нямаше нито светлини, нито шум. Облегна колелото на стената, отвори „Кларкс“ и се вмъкна вътре, като се ръководеше само от светлината на градското осветление, която проникваше през френските прозорци. Стигна до офиса. Сега беше господар на този офис, в който нямаше право да влиза без изричното разрешение на жена си. Сега го тъпчеше, насилваше го, сега се намираше в завладяна от него територия. Запали фенерчето, което бе взел от къщи, и започна да изследва етажерките и класьорите. От години си мечтаеше да порови из това място. Какво толкова криеше тук жена му? Захвана да отваря различните папки и бързо да ги преглежда - улови се, че търси любовни писма. Питаше се дали Тамара му изневерява. Представяше си, че да - как би могла да се задоволи с такъв като него? Но намери само касови ордери и счетоводни документи. Тогава премина към сейфа - внушителен стоманен сейф, който спокойно можеше да е метър висок, стъпил върху дървена поставка. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го и потрепери, като чу да се задвижва механизмът. Дръпна тежката врата и насочи фенера към вътрешността, разделена на четири нива. За първи път виждаше сейфа отворен и потръпна от вълнение.

На първия рафт намери счетоводни документи, последното банково извлечение, разписки от поръчки и фишовете за заплатите на персонала.

На втория рафт откри ламаринена кутия с приходите от „Кларкс“ и друга една, която съдържаше скромна сума, предназначена за доставчиците.

На третия рафт се мъдреше парче дърво, приличащо на мече. Усмихна се - това беше първият подарък, който направи на Тамара па първата им истинска среща. Старателно бе подготвял този момент в продължение на няколко седмици, като даваше извънредни часове на бензиностанцията, където работеше, докато следваше, за да може да заведе своята Тами в едно от най-добрите заведения в областта, „У Жан-Клод“, френски ресторант, в който сервираха забележителни ястия от раци. Беше проучил менюто, изчислил колко ще му струва вечерята, ако тя си поръча най-скъпите ястия. Бе спестявал, докато събра достатъчно пари, после я покани. През онази паметна вечер, когато отиде да я вземе от дома на родителите й и й каза къде смята да я заведе, тя го бе помолила да не се разорява заради нея. „О, Робърт, ти си такова съкровище. Но това е прекалено, наистина прекалено“, каза му. Съкровище, така го нарече. И за да го убеди да се откаже, предложи да вечерят спагети в малък италиански ресторант в Конкорд, който отдавна я изкушавал. Така че ядоха спагети, пиха кианти и домашна грапа и леко подпийнали, отидоха на един панаир наблизо. На връщане спряха на брега на океана и изчакаха изгрева. На плажа Робърт намери парче дърво, което приличаше на мече, и й го подари, когато призори тя се сгуши в него. Тамара каза, че ще го пази цял живот, и за първи път го целуна.

Робърт продължи да изследва сейфа и до парчето дърво, трогнат, откри множество свои снимки, правени през годините. На гърба на всяка от тях Тамара бе драснала някакво уточнение, дори на най-скорошните. Последната беше от април, когато бяха отишли да гледат едно автомобилно състезание. На нея се виждаше как Робърт е бинокъл в ръце коментира обиколките. А на гърба й Тамара бе написала: Моят Робърт, все така влюбен в живота. Ще го обичам до последния си дъх.

Освен снимките имаше и спомени от съвместния им живот - съобщението за сватбата им, това за раждането на Джени, снимки от почивките им, дребни предмети, за които той мислеше, че отдавна са изхвърлени. Малки подаръци, брошка, писалка, преспапие, купено по време на отпуска им в Канада, до един стрували му кисели забележки от сорта на „Но, Бобо, какво искаш да правя с такива боклуци?“. А ги бе запазила благоговейно в сейфа. Тогава Робърт си каза, че в този сейф жена му крие сърцето си. И се запита защо.

На четвъртия рафт лежеше дебела тетрадка в кожена подвързия, която той отвори - бе дневникът на Тамара. Жена му си водеше дневник. Никога не би му хрумнало. Отвори го напосоки и прочете на светлината на фенера:

1 януари 1975 г.

Празнувахме Коледа у семейство Ричардсън.

Бележка за вечерта: 5 от 10. Храната не беше нищо особено, а двамата Ричардсън са скучни хора. Досега не го бях забелязала. Мисля, че Коледа е добро средство да разбереш кои от приятелите ти са скучни и кои не са. Бобо бързо видя, че се отегчавам, и се опита да ме развлича. Взе да се прави на клоун, разказваше вицове и даже се направи, че разговаря с рака в чинията си. Двамата Ричардсън много се смяха. Пол Ричардсън дори стана, за да запише един от вицовете му. Искаше да е сигурен, че няма да го забрави. Аз пък всичко, което успях да сторя, беше да му се карам. В колата на връщане му наговорих ужасни неща. Казах му: „Никого не можеш да разсмееш с долнопробните си вицове. Толкова си жалък. Кой те е молил да се правиш на палячо, а? Нали уж си инженер! Говори за професията си, покажи, че си сериозен човек, че си важна личност. Не си в цирка, по дяволите! “. Той ми отговори, че Пол се е смял на вицовете му, а аз му казах да млъкне и че не искам да го чувам.

Не знам защо съм толкова зла. Толкова го обичам. Толкова е кротък, и внимателен. Не знам защо се държа лошо с него. След това ме е яд на себе си, мразя се и ставам още по-противна.

В този ден от новата година вземам решение да се променя. Само че аз вземам това решение всяка година и никога не го изпълнявам. От няколко месеца ходя при доктор Ашкрофт в Конкорд. Той ме посъветва да си водя дневник. Имам по един сеанс седмично. Никой не знае. Много щеше да ме е срам, ако се знаеше, че ходя на психиатър. Хората щяха да си рекат, че съм луда.

Не съм луда. Страдам. Страдам, но не знам защо. Доктор Ашкрофт каза, че имам склонност да разрушавам всичко, което е добро за мен. Това се нарича самоунищожение. Казва още, че ме е страх от смъртта и че нещата може би са свързани. Не знам дали е така. Но знам, че страдам. И че обичам моя Робърт. Само него обичам. Какво би станало с мен без него?

Робърт затвори тетрадката. Плачеше. Жена му бе написала онова, което никога не бе могла да му каже. Тя го обичаше. Наистина го обичаше. Само него обичаше. Реши, че това са най-прекрасните думи, които някога е чел. Изтри си очите, за да не намокри страниците, и продължи да чете. Горката Тамара, скъпата Тами, която страдаше мълчаливо. Защо не му беше казала за доктор Ашкрофт? Щом тя страдаше, той също искаше да страда, нали затова се бе оженил за нея? Осветявайки с фенерчето последния рафт, попадна на листа на Хари и внезапно се върна в реалността. Припомни си своята мисия, припомни си, че жена му лежи упоена в леглото си, както и че трябва да се отърве от тази хартишка. Хвана го яд на самия него за това, което върши. Бе на път да се откаже, когато си помисли, че ако се отърве от това послание, жена му ще се занимава по-малко с Хари Куебърт и повече с него. Той беше важен, него обичаше тя. Написала го бе. Това го подтикна в края на краищата да грабне листа и да избяга от „Кларкс“ в тишината на нощта, след като се увери, че не е оставил никаква следа. Прекоси фада с колелото и в една малка уличка изгори посланието на Хари Куебърт със запалката си. Видя парчето хартия да пламва, да гори, да покафенява, да се извива в отначало златист, после син пламък и бавно да изчезва. Скоро не остана нищо. Прибра се вкъщи, закачи ключа между гърдите на жена си, легна до нея и дълго я прегръща.

Два дни трябваха на Тамара, за да разбере, че листът вече не е на мястото си. Помисли, че полудява. Сигурна бе, че го е поставила в сейфа, и въпреки това не беше там. Никой нямаше достъп до сейфа, тя носеше ключа със себе си и нямаше взлом. Да го е изгубила някъде в офиса? Да го е сложила другаде, машинално? Прекара часове в претърсване на стаята, изпразваше класьорите и пак ги пълнеше, преравяше документите и ги подреждаше, напразно - хартийката мистериозно бе изчезнала.

*

Робърт Куин ми обясни, че когато няколко седмици по-късно Нола изчезнала, жена му направо се разболяла.

- Повтаряше, че ако онзи лист не се бе изгубил, полицията би могла да разследва Хари. И началникът Прат, дето й разправяше, че без хартийката нищо не може да направи. Тамара изпадаше в истерия. По сто пъти на ден ми казваше: „Куебърт е! Куебърт е! Знам го, знам го, всички го знаем! И ти видя онзи лист като мен, нали?“.

- Защо не казахте на полицията това, което сте знаели? - попитах. - Защо не им казахте, че Нола е идвала при вас, че ви е говорила за Хари? Това можеше да е следа, не е ли така?

- Исках да го направя. Но бях раздвоен. Може ли да изключите рекордера, господин Голдман?

- Разбира се.

Изключих машинката и я прибрах в чантата си. Той подзе:

- Когато Нола изчезна, аз започнах да се обвинявам. Съжалих, че съм изгорил листа, който я свързваше с Хари. Казвах си, че това е улика, че благодарение на нея полицията би могла да разпита Хари, да се насочи към него, да продължи да разследва. И че ако той няма в какво да се упрекне, няма и от какво да се страхува. В края на краищата невинните хора няма защо да се тревожат, не е ли така? Както и да е, яд ме беше на себе си. Тогава започнах да пиша анонимни писма, които закачах на вратата му всеки път когато знаех, че отсъства.

- Какво? Вие ли пишехте анонимните писма?

- Аз. Бях си приготвил малък запас, като използвах пишещата машина на секретарката ми в ателието за ръкавици в Конкорд. Знам какво сте направили на това петнайсетгодишно момиче. И скоро целият град ще знае. Държах писмата в жабката на колата ми. И щом срещнех Хари Куебърт в града, бързах да отида в Гуз Коув, за да оставя поредното писмо.

- Но защо?

- За да облекча съвестта си. Жена ми не спираше да повтаря, че той е виновен, казвах си, че може да е вярно. И че ако така го тормозя и го подплаша, може да се издаде. Това продължи няколко месеца. После престанах.

- Какво ви накара да престанете?

- Тъгата му. След изчезването й беше тъжен. Вече не беше същият човек. Казах си, че не може да е той. Затова накрая спрях.

Бях поразен от наученото. За всеки случай попитах:

- Кажете ми, господин Куин, да не би случайно вие да сте подпалили къщата в Гуз Коув?

Той се усмихна, почти развеселен от въпроса ми.

- Не. Вие сте свестен човек, господин Голдман, не бих ви сторил това. Не знам кой болен мозък е отговорен за туй деяние.

Допихме бирите си.

- Всъщност - отбелязах аз - вие в крайна сметка не сте се развели. Оправиха ли се нещата с жена ви? Искам да кажа, след като открихте всички тези спомени и дневника й в сейфа?

-Станаха още по-лоши, господин Голдман. Тя продължи да ме хока и никога не ми каза, че ме обича. Никога. През следващите месеци, после години, редовно я упоявах с приспивателни и ходех да чета и препрочитам дневника й, оплаквах спомените ни с надеждата, че някой ден всичко ще се оправи. Да се надяваш, че някой ден всичко ще се оправи, може би това е любовта.

Кимнах и казах:

- Може би.

Продължих да пиша книгата си в апартамента в „Риджънтс“. Различах как петнайсетгодишната Нола Келерган бе направила всичко възможно да предпази Хари. Как се бе компрометирала, за да може той да остане в къщата, да пише, да не бъде обезпокояван. Как малко но малко се бе превърнала в музата и охранителката на неговия шедьовър. Как бе успяла да му създаде безопасно място, за да се съсредоточи върху писането си, и му бе позволила да роди творбата ма живота си. И докато пишех, се улавях, че мисля за Нола Келерган пито за изключителна жена, за каквато всички писатели на света със сигурност мечтаят. От Ню Йорк, където изчиташе страниците ми с рядка преданост и компетентност, Дениз ми се обади един следобед м ми каза:

- Маркъс, мисля, че плача.

- Защо? - попитах.

- Заради малката, тази Нола. Мисля, че и аз я обичам.

Усмихнах се и отговорих:

- Мисля, че всички са я обичали, Дениз. Всички.

След това, два дни по-късно, на 3 август, ми се обади Гахалоуд. Беше свръхвъзбуден.

- Писателче! - изрева той. - Имам резултатите от лабораторията! Мамка му, няма да повярвате на ушите си! Почеркът на посвещението е на Лутър Кейлъб! Няма никакво съмнение! Пипнахме го, Маркъс! Пипнахме го!

7.

След Нола

- Милейте за любовта, Маркъс. Нека тя бъде най-прекрасното ви завоевание, единствената ви амбиция. След хората ще има други хора. След книгите ще има други книги. След славата - друга слава. След парите пак ще има пари. Но след любовта, Маркъс, след любовта остава само солта от сълзите.

Животът след Нола вече не беше живот. През месеците след изчезването на момичето градът бавно затъваше в депресия, скован от страха от ново отвличане.

Дойде есента, дърветата се обагриха. Но децата вече не се въргаляха из струпаните край алеите огромни купища изпадали листа -неспокойните родители ги държаха изкъсо. Сутрин ги изпращаха до училищния автобус, а следобед заставаха на пост на улицата. В шестнайсет и трийсет по тротоарите се подреждаха майки, по една пред всяка къща, и образуваха човешка ограда по безлюдните улици, невъзмутими стражи, изчакващи завръщането на потомството си.

Вече не разрешаваха на децата да щъкат навън сами. Благословеното време, когато улиците бяха пълни с весели крещящи хлапета, бе отминало. Нямаше мачове по хокей с ролкови кънки пред гаражите, нямаше състезания по скачане на въже, нито по гигантска дама, начертана с тебешир на асфалта на главната улица, нямаше велосипеди, оставени на тротоара пред магазина на семейство Хендорф, където можеше да си купиш шепа бонбони за по-малко от пет цента. По улиците скоро настъпи тревожна, призрачна тишина.

Къщите се заключваха, а паднеше ли здрач, бащите и съпрузите, организирани в граждански патрули, обикаляха кварталите и охраняваха семействата си. Повечето бяха въоръжени със еопи, някои носеха ловните си пушки. Казваха, че ако се наложи, няма да се поколебаят да стрелят.

Доверието в човека бе нарушено. Минаващите през града търговци или шофьори на камиони бяха зле приемани и непрекъснато наблюдавани. Най-лошото бе недоверието, което гражданите изпитваха един към друг. Съседи, приятели от двайсет и пет години, започваха да се дебнат взаимно. И всички се питаха какво е правил другият на 30 август 1975 година в късния следобед.

Колите на полицията и на шерифската служба непрекъснато обикаляха из града. Малкото полиция безпокоеше хората, многото полиция ги плашеше. И когато добре познатият необозначен черен форд на щатската полиция спреше пред номер 245 на Теръс Авеню, всички се питаха дали капитан Родик не е дошъл, за да донесе някакви новини. Къщата на семейство Келерган остана със спуснати завеси дни, седмици, месеци наред. Дейвид Келерган вече не проповядваше, от Манчестър изпратиха пастор, който да обслужва „Сейнт Джеймс“.

После дойдоха мъглите в края на октомври. Над областта се спуснаха сиви, непрозрачни и влажни валма и скоро заваля безкраен леден дъжд. Хари линееше сам в Гуз Коув. Вече от два месеца не го виждаха никъде. Прекарваше дните затворен в кабинета си с пишещата машина и купчината листове, които препрочиташе и грижливо печаташе. Ставаше рано, подготвяше се старателно - обръсваше се и се обличаше като за излизане, макар да знаеше, че няма да мръдне от къщи и няма да види никого. Настаняваше се на бюрото си и се захващаше за работа. Спираше сегиз-тогиз, колкото да напълни кафеварката. През останалото време преписваше, препрочиташе, коригираше, късаше и започваше отначало.

Самотата му нарушаваше само Джени. Тревожеше се, като го виждаше как бавно гасне, и го посещаваше всеки ден след работа. Обикновено пристигаше към осемнайсет часа. Докато изминеше няколкото крачки от колата до входа, цялата подгизваше от дъжда. Носеше кошница, препълнена с взета от „Кларкс“ храна: сандвичи с пиле, яйца с майонеза, спагети със сирене и сметана, които, топли и димящи, държеше в метален съд, пастички и сладкиши, необявени на клиентите, за да е сигурна, че ще останат за него. И звънеше на вратата.

Той скачаше от стола си. Нола! Нола, любима! Изтичваше до вратата. Тя стоеше там, сияйна, великолепна. Двамата се спускаха един към друг, той я прегръщаше, завърташе я около себе си, около света, целуваха се. Нола! Нола! Нола! Отново се целуваха и започваха да танцуват. Беше хубаво лято, небето искреше с ярката светлина, която го озаряваше пред здрачаване, над главите им ята чайки пееха като славеи, тя се усмихваше, тя се смееше, лицето й бе като слънце. Стоеше там, той можеше да я притисне до себе си, да докосне кожата й, да погали лицето й, да вдъхне парфюма й, да си поиграе с косите й. Тя беше там, беше жива. Бяха живи. „Но къде Изчезна? - питаше той и хващаше ръцете й. -Чаках те! Толкова се уплаших! Всички казваха, че ти се е случило нещо лошо! Разправят, че леля Купър те е видяла цялата в кръв близо до Сайд Крийк! Навсякъде имаше полиция! Претърсиха гората! Помислих, че те е сполетяла беда, но не знаех каква. Щях да полудея!?“ Тя го прегръщаше силно, вкопчваше се в него и го утешаваше: „Не се притеснявайте, Хари, любими! Нищо не ми се е случило, тук съм. Тук съм! Заедно сме, завинаги! Яли ли сте? Сигурно сте гладен. Яли ли сте нещо?“.

- Ял ли си? Хари? Хари? Добре ли си? - питаше Джени, застанала срещу смъртнобледия изпит призрак, който й бе отворил вратата.

Гласът на младата жена го връщаше на земята. Навън беше мрачно и студено, проливният дъжд шумно се лееше. Зимата почти бе настъпила. Чайките отдавна бяха отлетели.

- Джени? - казваше той с безумен поглед. - Ти ли си?

- Да, аз съм. Донесох ти нещо за ядене, Хари. Трябва да се храниш, не си добре. Никак не си добре.

Той я гледаше, мокра и трепереща. Поканваше я вътре. Тя не се бавеше много. Само колкото да остави кошницата в кухнята. Когато установяваше, че храната е била едва докосната, мило му се караше.

- Хари, трябва да ядеш!

- Понякога забравям - отвръщаше той.

- Но как може човек да забрави да яде?

- Заради книгата, която пиша. Съсредоточавам се в нея и забравям всичко останало.

- Трябва да е много хубава книга - казваше тя.

- Много хубава книга.

Джени не разбираше как може човек да изпада в такова състояние заради една книга. Всеки път се надяваше, че ще й предложи да вечеря с него. Винаги носеше храна за двама, а той никога не забелязваше. Оставаше няколко минути, права, между кухнята и дневната, и не знаеше какво да каже. Той винаги се чудеше дали да не я покани да поостане малко, но се отказваше, за да не й дава напразни надежди. Знаеше, че никога вече няма да обича. Когато мълчанието станеше неловко, казваше й „благодаря“ и отиваше да отвори външната врата, за да я подкани да си тръгва.

Тя се прибираше вкъщи разочарована, неспокойна. Баща й приготвяше специално за нея топъл шоколад, в който разтапяше малко ментолови бонбони, и запалваше огнището в дневната. Сядаха на канапето срещу разгарящия се огън и Джени разказваше на баща си колко изтерзан й се е видял Хари.

- Защо е толкова тъжен? - питаше тя. - Като че ли умира.

- Нямам представа - отвръщаше Робърт Куин.

Страх го беше да излезе навън. В редките случаи, когато напускаше Гуз Коув, като се прибереше, намираше онези ужасни писма. Някой го дебнеше. Някой му мислеше злото. Някой използваше отсъствията му, за да пъхне малко пликче в рамката на вратата. Вътре винаги с една и съща бележка:

Знам какво сте направили на това

петнайсетгодишно момиче.

И скоро целият град ще знае.

Кой? Кой можеше толкова да го мрази? Кой знаеше за него и Нола и сега искаше да му навреди? Тези писма го побеляваха. Причиняваха му пристъпи на треска, главоболие, силен страх, гадене, безсъние. Боеше се да не го обвинят, че е направил нещо лошо на Нола. Как би могъл да докаже невинността си? Тогава започваше да си представя най-лошите възможни сценарии: изолатор във федерален затвор до края на живота му, може би електрически стол или газова камера. Постепенно разви страх от полицията - при вида на униформа или на полицейска кола изпадаше в състояние на крайна нервност. Веднъж, като излизаше от супера, забеляза спряла на паркинга патрулка на щатската полиция, вътре с полицай, който го следеше с поглед. Насили се да запази спокойствие и забърза към колата си с покупките в ръце. Но внезапно чу да го викат. Беше полицаят. Направи се, че не е чул. Зад гърба му се захлопна врата - полицаят излизаше от колата си. Долови шума от стъпките му, дрънченето на колана му със закачените на него белезници, оръжие, палка. Като стигна до колата си, хвърли покупките в багажника, за да може по-бързо да избяга. Трепереше, потеше се, виждаше зле - бе изпаднал в паника. Само да запазя спокойствие, каза си, да се кача в колата и да изчезна. Да не се прибирам в Гуз Коув. Но не успя да стори каквото и да било - усети могъща ръка да притиска рамото му.

Никога не бе участвал в бой, не умееше да се бие. Какво трябваше да направи? Трябваше ли да го отблъсне, за да спечели време, да се втурне в колата си и да побегне? Да сграбчи оръжието му и да го застреля? Обърна се, готов на всичко. Тогава полицаят му подаде банкнота от двайсет долара и каза:

- Падна от джоба ви, господине. Виках ви, но не ме чухте. Добре ли сте, господине? Бял сте като платно...

- Добре съм - отвърна Хари. - Добре съм. Аз... Бях... Бях потънал в мислите си и... Както и да е, благодаря. Аз... Аз... трябва да тръгвам.

Полицаят любезно му махна с ръка и се върна в колата си. Хари трепереше.

След тази случка се записа на курс по бокс и се зае съвестно да тренира. Накрая реши да отиде на лекар. Осведоми се и се свърза с доктор Роджър Ашкрофт в Конкорд, който очевидно беше един от най-добрите психиатри в областта. Уговориха се за по един сеанс седмично, в сряда сутрин, от 10,40 до 11,30. Не спомена на доктор Ашкрофт за писмата, но му разказа за Нола. Без да я назовава. За първи път можеше да говори на някого за Нола. Това му се отрази много добре. Седнал в мекото си кресло, Ашкрофт го слушаше внимателно, като премяташе в ръце една подложка за писане всеки път когато тълкуваше чутото.

- Мисля, че виждам мъртъвци - обясни Хари.

- Значи, приятелката ви е мъртва? - заключи Ашкрофт.

- Нямам представа. Точно това ме подлудява.

- Не мисля, че сте луд, господин Куебърт.

- Понякога отивам на плажа и викам името й. Когато не ми остане сила да викам, сядам на пясъка и плача.

- Мисля, че сте в процес на траур. Вашата рационална, проницателна, съзнателна част се бие с друга част от вас, отказваща да приеме това, което във вашите очи е неприемливо. Ако реалността е прекалено непоносима, човек се опитва да я отклони. Може би бих могъл да ви предпиша успокоителни, за да ви помогнат да се отпуснете.

- Не, в никакъв случай. Трябва да се съсредоточа върху книгата ми.

- Разкажете ми за тази книга, господин Куебърт.

- Тя е за една чудесна любовна история.

- Каква по-точно?

- История за любовта между двама души, която никога няма да може да се осъществи.

- Вашата история?

- Да. Мразя книгите.

- Защо?

- Причиняват ми болка.

- Времето ви свърши. Ще продължим следващата седмица.

- Много добре. Благодаря, докторе.

Един ден в чакалнята срещна Тамара Куин, която излизаше от кабинета.

*

Завърши книгата в средата на ноември, през един толкова мрачен следобед, че не се знаеше дали е ден, или нощ. Попритисна дебелата купчина листове и отново прочете заглавието, изписано с главни букви най-отгоре:

Произходът на злото

от Хари Л. Куебърт

Внезапно изпита необходимост да поговори за книгата с някого и отиде в „Кларкс“ да се види с Джени.

- Завърших книгата - каза й той в пристъп на еуфория. - Дойдох в Орора да я напиша и ето, готова е. Завършена е. Завършена. Завършена!

- Това е прекрасно - отвърна Джени. - Сигурна съм, че е велика книга. Какво ще правиш сега?

- Ще замина за Ню Йорк. Ще постоя там известно време, докато намеря издател.

Изпрати копия от ръкописа на пет от големите издателски къщи в Ню Йорк. По-малко от месец след това и от петте се свързаха с него, уверени, че са прочели шедьовър, и взеха да наддават, за да получат правата. За Хари започваше нов живот. Наложи се да наеме адвокат и литературен агент. Няколко дни преди Коледа подписа с едно от издателствата договор за феноменалната сума от сто хиляди долара. Бе поел по пътя към славата.

Прибра се в Гуз Коув на 23 декември. С чисто нов крайслер „Кордоба“. Държеше да прекара Коледа в Орора. Очакваше го анонимно писмо, пъхнато в рамката на вратата от доста дни. Последното, което щеше да получи.

Следващият ден премина в приготвяне на коледната вечеря. Опече гигантска пуйка, задуши зелен фасул в масло, направи картофи соте и сътвори шоколадова торта със сметана. Грамофонът свиреше „Мадам Бътерфлай“. До елхата подреди масата за двама. Не забеляза, че зад запотеното стъкло на прозореца го наблюдава Робърт Куин, който през този ден се закле да спре с писмата.

След като вечеря, Хари се извини на празната чиния, сложена срещу неговата, и отиде за малко в кабинета си. Върна се с голям кашон.

- За мен ли е? - възкликна Нола.

- Не беше лесно да го намеря, но успях - отвърна Хари и постави кашона на пода.

Нола коленичи до кашона. „Ама какво е? Какво е?“, повтаряше, повдигайки капаците, които не бяха залепени. Появи се муцунка и след нея жълта главичка. „Кученце! Кученце е! Кученце с цвят на слънце! О, Хари, Хари, любими! Благодаря! Благодаря!“ Нола извади кученцето от кашона и го прегърна. Беше лабрадор едва на два месеца и половина. „Ще се казваш Сторм! - обясни му тя. - Сторм! Сторм! Ти си кученцето, за което винаги съм си мечтала!“

Остави го на пода. То се зае да изследва новата си среда, като джафкаше, а тя се хвърли на врата на Хари.