Избор на оръжие

1.

Целия следващ ден Турецки прекара в „Глория“, където заедно с Денис подготвяха за Главна прокуратура предварителните следствени материали по делото на Дорофеев: редактираха разпечатките на разговорите, като изчистваха от тях онова, което не беше от значение за делото, добавяха необходимите коментари за доизясняване на фактологията в едни или други документи. Доста време отне на Турецки и отчетният доклад за командировката в Норилск с описание на проведените в града срещи. Наложи се да нанесат известни корекции при уточняването на някои подробности, за да не бъде обвинена „Глория“ в нарушаване на закона за следствената дейност, което можеше да й коства лиценза. Ето защо „Външното наблюдение“ бе преименуван на „Служба за охрана на клиента“, а докладите му за движението и контактите на Дорофеев бяха представени като случайни впечатления при изпълнение на охранителните мероприятия. Впрочем това бе заложено като клауза в договора на „Глория“ с Народната банка и не беше забранено от закона. По-трудно беше с подслушването, но и тук намериха изход: част от информацията представиха за случайно дочути разговори, друга част обясниха с факта, че модерната апаратура, с която разполагат, е успяла да хване сигнала на подслушвателните устройства в кабинета на Дорофеев и да запише предаваните от тях разговори. В документите пишеше, че устройствата са били монтирани в кабинета на генералния директор на Народната банка от неизвестни лица, които едва по-късно са били разкрити (бившия началник на отдел „Анализи“ Б. Глузман). Помолиха Грязнов-старши да отчете подслушаните разговори в апартамент шестстотин тридесет и четири в хотел „Космос“ като мероприятие на милицията. МУР имаше за това съвсем законни основания във връзка с оперативната работа по убийствата на Кузнецов и Гармаш, а Борзов попадаше в кръга на тази разработка. Грязнов-старши доста време се колеба и мърмори, но накрая все пак даде съгласието си.

Заедно с копията на дневниците на сондажите и обяснителната записка на Смирнов се събраха толкова много материали, че бе немислимо да ги напъхат във фирмената папка на „Глория“. Наложи се да изпратят секретарката до „Детски свят“, откъдето тя донесе три огромни папки, които едва стигнаха да поберат всички материали.

Няколко минути Турецки и Денис поспориха за титулната страница на папките. Дело „Дорофеев“ беше правилно, но обхващаше само част от материалите. Решиха, че по-общото заглавие — дело „Норилски никел“ — ще бъде по-точно.

Минаха още два часа, докато извадят ксерокопия на всички материали в папката за прокуратурата.

Накрая приключиха. Турецки опакова папката в дебела амбалажна хартия и помоли Денис да го откара до дома на Костя Меркулов. Беше станало доста късно, а и не биваше да се разкарва с подобна важна документация по метрото и автобусите. Всичко се случва…

Турецки завари Меркулов пред телевизора, което само по себе си беше нещо необичайно, но вниманието, дори напрежението, с което следеше предаването, направо го смаяха. Костя не обичаше да гледа телевизия, предпочиташе да чете вестници, а през малкото си свободно време — академични издания за историята на Русия. Сега дори не погледна своя приятел, само му кимна и посочи фотьойла до себе си да седне.

— Какво толкова дават? — попита Турецки. — Някакъв криминален филм?

— Аха. Производство на киностудия „Александър Турецки“.

По новините излъчваха репортаж от борсата: млади мъже с разкопчани сака и кривнати на една страна вратовръзки се суетяха около компютрите, трескаво си разменяха книжа, подписваха ги, претичваха от група на група. От време на време на екрана се появяваше информационният пулт. Цифрите в графата „Норилски никел“ се въртяха като таксиметров брояч в бясно движеща се кола.

— Така мина денят в Московската фондова борса — обобщи дикторът, с което новинарската емисия приключи.

Меркулов щракна копчето.

— Отдавна не бях виждал подобно зрелище — призна той. — Знаеш ли колко се покачи курсът на норилските акции?

— Чух по радиото — сто и десет, сто и петнайсет пъти.

— Сто двайсет и четири пъти — поправи го Меркулов. — И като пряк резултат от това курсът на долара спрямо рублата падна с девет пункта. Поздравявам те. Истински спасител на Русия!

— Аха — кимна Турецки. — Че и паметник ще ми издигнат. На „Лубянка“, на мястото на Дзержински. Железният Шурик. А дечицата ще питат: мамо, защо тоя чичко целият е оакан от птичките? Не, благодаря. И без мен Русия си има предостатъчно спасители.

— Хайде, разказвай.

Както винаги, Меркулов слушаше внимателно, без да го прекъсва, но Турецки остана с впечатление, че подробностите около арестуването на Никитин и предаването му на американските власти не го интересуват особено.

— И за колко време, каза, че Дорофеев си е разрешил проблемите? — попита той, когато Турецки завърши разказа си.

— За час. Дори за по-малко. Постара се — нали трябваше да спасява собствената си кожа. Но така или иначе най-важното е свършено.

Костя поклати глава.

— Не, Саша. Боя се, че това не е най-важното. Далеч не е.

— А какво според теб е най-важното?

Меркулов почука с пръст по папката.

— Това тук. Е добре, остави да го прочета. Явно тая нощ няма да се спи. Ела при мен утре в девет. Кажи и на Грязнов да дойде. Имам предвид рижия полковник Грязнов, а не твоя млад червенокос приятел Денис.

— Защо сме ти притрябвали? — не разбра Турецки.

— За да предадете лично тези материали на главния прокурор.

— А ти не можеш ли да го направиш?

— С това дело сте се блъскали вие. От началото до края. То си е ваше. А аз ще кажа мнението си, ако изобщо имам някакво мнение до сутринта.

— Определено ще имаш — увери го Турецки.

— Вече съм сигурен за съжаление.

Турецки внимателно го погледна.

— Твоето настроение нещо не ми харесва…

Меркулов въздъхна.

— И на мен.

На другата сутрин точно в 9,00 старши юридическият съветник Турецки и полковникът от милицията Грязнов влязоха в просторния кабинет на заместник главния прокурор. Меркулов вече седеше зад огромното си бюро. Лицето му беше мрачно, торбичките под очите му синееха от прекараната безсънна нощ. На бюрото пред него лежеше единствено дебелата папка с надпис Дело „Норилски никел“. Меркулов мълчаливо се здрависа с Турецки и Грязнов.

— Почакайте тук, ще ида да проверя кога може да ни приеме.

След пет-шест минути се върна.

— Да вървим…

За последен път Турецки се беше виждал с главния прокурор след завръщането си от Гармиш-Партенкирхен. Тогава той дори не се опита да прикрие гнева си срещу него. А сега сякаш бе станал съвсем друг човек — добродушен и приветлив, дори някак светски любезен. Радушно се ръкува с тях, заповяда на секретарката да им донесе кафе, а на него чай и дори разреши на Турецки и Грязнов да пушат, като сложи пред тях голям кристален пепелник. Но нито единият, нито другият рискуваха да се възползват от любезността му.

— И така, на какво дължа удоволствието да ви видя? — попита главният прокурор, когато секретарката постави пред гостите керамични чашки с черно кафе, а пред него — голяма порцеланова чаша със силен запарен чай.

Меркулов сложи папката на бюрото му и обясни:

— Това са материали от съвместната работа на МУР и детективска агенция „Глория“, в която Александър Борисович е бил нает в качеството си на консултант по време на принудителната му отпуска.

— Дело: „Норилски никел“ — прочете главният прокурор надписа върху папката. — Това има ли някакви връзка с вчерашния бум на Московската фондова борса?

— Съвсем пряка — потвърди Турецки. — Отначало мислехме да го наречем дело „Дорофеев“, но после решихме, че това неоправдано би стеснило темата и извън него биха останали твърде много важни компоненти.

Главният прокурор леко се понамръщи.

— Дорофеев ли? Кой Дорофеев имате предвид?

— Генералният директор на Народната банка.

Главният прокурор се намръщи още повече. Дори остави на масата чашата си с чай.

— Какво по-точно включва делото?

— Минимум три убийства. Взривен ледоразбивач в Мурманското пристанище, цял куп мащабни финансови афери.

Главният се обърна към Меркулов.

— Вие запознат ли сте с тези материали?

— Да.

— Какво е мнението ви?

— Професионално и добросъвестно извършена работа.

— Аз не се съмнявам в професионализма и добросъвестността на Александър Борисович и Вячеслав Иванович. Интересува ме вашето мнение за важността на делото.

— Ако това дело бъде прието за производство от Главна прокуратура, то ще стане едно от най-големите през последните години. Разбира се, като изключим делото за причините на войната в Чечня — добави Меркулов.

— Смятате, че имаме основания да образуваме следствие? — попита главният.

— Да. Въпреки цялата разнородност на материалите тук има обединяващ фактор. Но окончателното решение по въпроса трябва да вземете лично вие.

Главният прокурор се замисли. После каза:

— Ще проуча най-подробно всички материали и ще ви съобщя решението си. Но така или иначе, все пак ви благодаря, Александър Борисович, че сте провели тази работа през свободното си, така да се каже, време. А на вас, Вячеслав Иванович — че сте я свършили въпреки многобройните си трудни служебни задължения.

Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключила.

— Имам една молба към вас — каза Турецки.

— Ще я изпълня на драго сърце. — Главният прокурор отново беше самата любезност. — Каква е тя?

— Нямаше да постигнем никакви резултати в това дело, ако не ни беше помогнал капитан Сергей Николаевич Воронин от Вятското УВР. Познавам го от много години като един изключително опитен и добросъвестен служител…

— Аз също — обади се полковник Грязнов.

— Мисля — продължи Турецки, — че неоправдано дълго време се отлага удостояването му с по-високо звание. Бих ви помолил да ходатайствате за него пред ръководството на МВР. В момента има всички основания и добър повод да бъде произведен в по-горен чин.

— Ръководството на МУР ще подкрепи ли молбата на Александър Борисович? — обърна се главният към Грязнов.

— Със сигурност — отговори му той.

— Всъщност МУР и сам може да свърши това.

— Но с вашата подкрепа ефектът ще е много по-голям.

— Е добре, подгответе съответните документи. С удоволствие ще подкрепя повишението му.

Аудиенцията приключи.

— Браво, Сашка — одобри Грязнов, когато се върнаха в кабинета на Меркулов и седнаха да обсъдят резултатите от срещата си с главния прокурор. — Серьога Воронин наистина ни помогна много. Но дали вашият шеф няма да забрави обещанието си? Струва ми се, че той е от хората, за които Лесков пише: „Руснакът дава обещания според настроението си, а ги изпълнява в зависимост от обстоятелствата.“

— Ще му го припомня — обеща Меркулов.

— Слава, кога успяваш да четеш? — смая се Турецки. — И то кого: Николай Лесков, един от най-сложните руски писатели!

— Всъщност не успявам — призна Грязнов. — Но случайно ми попадна книгата „Умни мисли“. От нея черпя тия мъдрости. От време на време. Според теб какво ще реши шефът по делото „Норилски никел“? — попита той Меркулов.

Меркулов сви рамене.

— Живот и здраве, ще разберем скоро… А теб май те мъчат някакви колебания, а? — обърна се той към Турецки, забелязал, че се мръщи.

— Да — призна Турецки. — Имаме още две копия от делото за „Норилски никел“. Едното остава в архивите на „Глория“, а второто ми се ще да го дам на Дорофеев.

— Да го дадеш ли? — не разбра Грязнов. — Кога?

— Може би още днес.

— Ти да не си мръднал нещо? — попита Грязнов. — Нали той веднага ще се покрие. Върви после го търси. Сигурно е заради голямото напрежение тези дни, я пийни една-две бирички, легни да се наспиш като хората и всичко ще ти мине. Това е, господа, аз изчезвам. За съжаление има още доста време, докато изляза в отпуска.

Полковник Грязнов напусна кабинета на Меркулов.

— И ти ли смяташ, че съм откачил? — попита Турецки.

Костя не отговори веднага.

— Как ти хрумна тая идея да дадеш делото на Дорофеев? — попита той вместо отговор.

— Интуиция — призна Турецки. — Подсказа ми го някакъв вътрешен глас.

— Ясен ли е тоя глас?

— Не особено.

— В такъв случай поразмисли. А когато го измислиш… вътрешният глас понякога подсказва ценни идеи.

— Ами ако Дорофеев наистина избяга?

Меркулов се усмихна и неочаквано за Турецки отбеляза:

— Вероятно, Саша, това ще бъде най-добрият изход.

— За кого?

— За всички…

2.

В прохладния си кабинет Денис с нетърпение очакваше завръщането на Турецки. Когато той се появи, жадно изслуша разказа му за срещата с главния прокурор и не успя да скрие разочарованието си.

— Какво има да му мисли и да решава? Та делото си е съвсем ясно. Ако аз бях главен прокурор, за секунда нямаше да се замислям.

— Точно затова не си главен прокурор и никога няма да станеш — отговори Турецки.

— Много ми е притрябвало — махна с ръка Денис. — Чичо Саша, обиден съм ви. Защо не ми казахте, че са взривили ладата ви?

— А ти откъде разбра?

— Жена ви ми каза. Чичо Слава потвърди. А вие си мълчите.

— Добре де, ако ти бях казал, какво щеше да направиш? Щеше да хукнеш да я гасиш ли? И бездруго пожарникарите те изпревариха.

— А вие как успяхте да изскочите от колата?

— С дълъг скок, приятелю. На младини човек трябва да спортува, а не да тича по жени.

— Значи сте спортували?

— Откровено казано, не много активно — призна Турецки. — Може би само като студент.

— Е, независимо от всичко ние свършихме добра работа — заключи Денис. — Ето ви хонорара — и подаде на Турецки дебел плик.

Турецки го отвори — вътре зеленееше цяла пачка стодоларови банкноти.

— Не си ли ми дал прекалено много?

— Според уговорката ни. По стотарка на ден. Плюс трийсет процента премия, каквото получават всичките ми служители, включително и аз. Смятам, че сме ги спечелили с честен труд. Дали по този повод да не отидем да хапнем някъде? Например да обядваме в ресторанта на журналистите.

— Само не в Дома на журналистите — възрази Турецки. — Боя се, че там ще ми секне апетитът.

— Тогава в „Узбекистан“? — предложи Денис.

— Може — съгласи се Турецки. — Но нека да вземем с нас още един човек.

— Кого?

— Ще видиш. Ще ти бъде интересно да се запознаеш с него. Пък и трябва да му предадем едни документи.

Той извади от сейфа оригиналите на дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.

Заедно се отправиха към кантората на Норилскснаб. По установен вече навик Турецки се спря пред масичката с вестниците. Най-отгоре лежеше вчерашният брой на „Заполярна правда“, дори още не бяха успели да го подшият в папката. На първа страница биеше на очи огромно заглавие, очевидно набрано с най-едрия шрифт, с който е разполагала печатницата: „Хора! Какво става?!“ Под него беше поместен със съкращения телексът на „Интерфакс“ за бума на Московската фондова борса.

Още щом видя Турецки да влиза в кабинета му, Николски скочи да го посрещне, като се усмихваше с всичките си трийсет и два метални зъба.

— Александър Борисович! Драги мой! Изгориха ми телефоните да звънят от Норилск: кой е този Б. Александров, откъде има тия документи? Защо сте се прикрили под псевдоним, а?

— Скромността краси руския журналист.

— Майната й на тая скромност! Вие дори не можете да си представите какво извършихте! В Норилск трябва паметник да ви издигнат!

— Не на мен — възрази Турецки. — Ако става дума за паметник, аз бих го издигнал на Гармаш. И на него да напишат: „На Тимофей Евсеевич Гармаш и всички неизвестни архивари“. Николски се позамисли и одобри:

— Да, би станал чудесен паметник. Може би най-хубавият в света.

— Често ли пътуват ваши хора до Норилск? — попита Турецки.

— Фактически всеки ден.

Турецки му подаде дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.

— Нека ги предадат в архива на норилската експедиция. Искахме да ги изпратим по пощата, но сега тя не е много сигурна. А това е особено важна документация.

— Още днес ще ги изпратя. Или утре — с първия човек.

— А сега се запознайте с моя млад колега и приятел, директора на агенция „Глория“ Денис Грязнов, и елате да обядваме заедно в ресторант „Узбекистан“.

— С удоволствие — прие поканата Николски.

Почти три часа прекараха на масата в градината на ресторант „Узбекистан“, като отдадоха дължимото на чудесната кухня и слушаха интересните истории на Николски за Норилск — града, който той така страстно ненавиждаше и пак така страстно обичаше. Когато напуснаха гостоприемния „Узбекистан“, вече се мръкваше. Изпратиха Николски до дома му, а после още почти цял час се разхождаха по „Тверска“.

— Не ми се прибира — призна Денис. — В Барнаул имах една приятелка, артистка. Често пъти след поредното представление трупата се събираше в някоя гримьорна и седяха там по два-три часа. Изпращаха ме за пиене и говореха ли, говореха. Аз много се ядосвах, но веднъж тя ми каза: след хубаво представление никога не ни се прибира вкъщи, ще ни се да продължим усещането за празник. Нещо такова. Сега я разбирам.

Все пак беше време да се прибират. Вече се бяха сбогували и Денис тръгваше към метрото, но Турецки неочаквано му подвикна:

— Чакай! Нека да се върнем за минутка до „Глория“.

— Защо? — учуди се Денис.

— Трябва ми папката с делото за „Норилски никел“.

— Защо? — повтори Денис.

— Да я занеса на Дорофеев.

— Сега?

— Да.

— Чичо Саша, сигурен ли сте, че това е правилно решение?

— Цял ден се колебах, но сега вече съм сигурен.

Денис го погледна с недоверие, но не каза нищо.

От „Глория“ Турецки се обади в приемната на Дорофеев. Слушалката вдигна секретарят.

— Обажда се Турецки. Не си забравил името ми, синко, нали?… Кажи тогава на шефа си, че идвам при него.

Когато Турецки влезе в приемната с дебелата папка под мишница, секретарят тутакси стана от мястото си и отвори пред него вратата на кабинета:

— Заповядайте. Господин Дорофеев ви очаква.

Банкерът се понадигна от креслото, за да демонстрира благоразположение към Турецки, след което с гостоприемен жест го покани да седне.

Навън вече беше тъмно, но полилеят в кабинета не беше запален. Пред Дорофеев имаше купчина книжа, които той преглеждаше на силната светлина от настолната лампа. Огромната маса за съвещания бе затрупана с вчерашни и днешни вестници, сред които Турецки съгледа „Иконъмист“ и „Индипендънт“.

— Мисля, Иля Наумович, че това ще бъде последната ни среща — каза той, настани се в креслото до бюрото и сложи пред себе си папката с делото за концерна „Норилски никел“.

— Дори не зная дали да се радвам, или да съжалявам — отговори банкерът.

— Нито едното, нито другото. Ще го приемем като факт. Без оценка.

— Съгласен съм. Но преди да преминем към работата, по която сте дошли, позволете ми само един въпрос. — Дорофеев кимна към вестниците върху масата за съвещания: — Защо го направихте?

— Боя се, че отговорът ми ще ви се стори малко високопарен.

— И все пак?

— За да опазя за Русия нейното национално богатство.

— Наистина звучи високопарно. Но аз ви вярвам. Колкото и странно да е. Възхищавам се от майсторството, с което осъществихте цялата тази операция, но трябва да призная, че изобщо не разбирам логиката на вашите действия. Надявам се, си давате сметка, че пропуснахте една добра възможност да спечелите страшно много пари?

— И на никой друг не дадох такава възможност. Включително и на вас.

— Сега говорим за вас. Страшно много пари — повтори банкерът. — И то спечелени честно.

— Двамата с вас имаме различно разбиране за честността.

— Това също ми се струва странно. Ние сме почти на една възраст, с еднакво възпитание, учили сме в училищата и институтите на една страна. Откъде може да е тази разлика във възгледите?

— Може учителите ни да са били различни? — предположи Турецки.

— Възможно е. Но да оставим това. Какво ви доведе при мен по това никое време?

— Известно чувство за морален дълг, което и аз самият не мога още да си обясня. — Бутна папката към Дорофеев и каза: — Тук са копията от документите, които тази сутрин бяха официално връчени на главния прокурор. Реших, че имате право да се запознаете с тях, преди той да е взел решение дали да възбуди следствие.

— Необичайна постъпка — отбеляза банкерът.

— И дори не съвсем законна — съгласи се Турецки. — Защото в делото има материали, които представляват служебна тайна.

— И въпреки това решихте да ме запознаете с тях. Защо?

— Преди всичко, защото тази информация беше събрана с парите на Народната банка, вашата банка. Но това не е най-важното. Решаваща за мен беше една ваша постъпка, на която може би самият вие не сте придали голямо значение.

— И коя по-точно?

— Когато превърнахте бандитските пари в наследство за жената и децата на Игор Никитин. Разбирам, че сте преследвали свои съвсем конкретни цели и това е било, така да се каже, страничен ефект. Но фактът си е факт: вие го направихте, дори да сте нямали такава цел.

— Защо смятате, че не съм способен да преценявам моралния аспект на постъпките си? Аз напълно осъзнавах онова, което върша.

— В такъв случай имам още по-сериозно основание да ви донеса тази папка.

— Дело: „Норилски никел“ — прочете Дорофеев надписа. — Според вас какво решение ще взема, след като прегледам материалите в това дело?

— Каквото и решение да вземете, то ще бъде ваше решение. И само ваше. — Турецки стана. — Всичко хубаво, господин Дорофеев.

— Всичко хубаво, господин Турецки…

Долу във фоайето го пресрещна Пономарьов. Изглеждаше доста разтревожен. Въведе Турецки в стаята на охраната, отпрати дежурния и посочи един от мониторите. На екрана се виждаше кабинетът на Дорофеев. Банкерът седеше зад писалището си и четеше материалите от делото.

— Видях всичко, той беше забравил да изключи камерата. Какво му дадохте?

— Това са копия от следствените материали, които тази сутрин бяха връчени на главния прокурор.

— Защо го направихте? Ами ако после се укрие или избяга в чужбина?

Турецки нехайно сви рамене.

— Това ще бъде негово решение…

Вкъщи се прибра към дванайсет часа. Нина отдавна спеше, а Ирина го чакаше с вечерята.

— Защо закъсня толкова? Започнах да се тревожа. Измий си ръцете и сядай да вечеряш, сигурно вече всичко е изстинало.

— Благодаря, не съм гладен. Днес обядвахме с Денис доста добре, ходихме на ресторант по случай приключването на делото.

— Значи го завършихте, а? Слава Богу. Поне ще си отспиш. Защото имаш такъв вид, сякаш цяла седмица си пренасял камъни.

Турецки й подаде плика с парите.

— Вземи. Мъжът ти се върна в пещерата с богата плячка.

Тя отвори плика и преброи парите.

— Сашка! Станахме богаташи!

— Няма да е за дълго — успокои я той. — А сега върви да спиш, Ириночка. Аз ще поседя още малко, да изпуша една-две цигари на спокойствие. Пък и вестниците да прегледам.

В дванайсет и половина донесе от хола телефона, плътно затвори вратата на кухнята и набра номера на охраната в Народната банка. Обади се Пономарьов.

— Аз съм, Турецки. Какво прави той?

— Чете.

— Ще се обадя по-късно.

— Обадете се, аз ще бъда тук…

В един и половина Турецки отново позвъни.

— Почти свърши — съобщи Пономарьов.

Турецки позамълча, след което решително каза:

— Ей сега ще дойда.

Във вестибюла си облече якето и когато излезе, внимателно превъртя ключа, за да не вдига шум. Първото такси, което спря, се съгласи за двайсет хиляди да го откара на „Садовое колцо“. Пред входа на Народната банка Турецки освободи таксито и натисна звънеца. Отвори му Пономарьов, мълчаливо го заведе в стаята на охраната и му посочи едно кресло да седне. Всички монитори бяха изгасени, с изключение на този на камерата за външно наблюдение и в кабинета на генералния директор. Турецки видя как Дорофеев затваря папката, обляга се назад в резбованото си кресло и затваря очи.

Турецки погледна часовника. Беше точно два часът.

— Часът на бика — отбеляза той. — На цифрата две в зодиака се намира знакът на „Телец“. Бикът. Ето защо два часът през нощта е часът на бика. Най-тежкият час. Часът за най-трудните решения.

И сякаш за да потвърди думите му, Дорофеев стана и отиде до библиотеката. Натисна нещо зад книгите и една от секциите се извъртя. Дорофеев отключи сейфа и известно време преглежда книжата в него. После извади някакъв тъмен предмет и без да затваря сейфа, се върна до писалището. Предметът се оказа кобур на пистолет.

— Бразилски „Роси“, личното му оръжие — шепнешком, сякаш Дорофеев можеше да ги чуе, поясни Пономарьов.

Дорофеев удобно се настани в креслото, извади пистолета от кобура и внимателно го огледа. После дръпна затвора и сложи пистолета върху папката с делото за концерна „Норилски никел“. Стана и изключи видеокамерата. Екранът на монитора угасна. Турецки скочи.

— Трябва да го спрем!

Пономарьов поклати глава.

— Не. Това си е негово решение… Идете си, Александър Борисович. Аз ще поостана. И ако нещо…

Той не се доизказа, но и нямаше нужда.

3.

На другата сутрин Ирина едва успя да го събуди.

— Търсят те от прокуратурата. Секретарката на главния прокурор каза, че той спешно те вика при себе си.

— Я ги прати всички по дяволите. Кажи, че съм в отпуска.

— Казах, но тя ми отговори, че със заповед отпуската ти е прекратена и незабавно трябва да се явиш при него.

Мърморейки ядосано, Турецки пъхна глава под силната струя студена вода, набързо се облече и тръгна към „Пушкинска“, като усещаше как всяка клетка от тялото болезнено му припомня за трупаната дни наред тежка умора, непобедена от краткия сън.

Щом влезе в приемната на главния прокурор, секретарката стана.

— В момента при него има съвещание. Но ме помоли веднага да му съобщя, когато дойдете. Почакайте, ей сега ще му кажа.

След секунди главният прокурор излезе в приемната. В ръцете си държеше някакъв документ на бланка от канцеларията на президента.

— Александър Борисович, от днес отпуската ви е прекратена — официално му съобщи той. — Възложиха ми да ви уведомя, че вашата докладна записка до президента на Русия и до секретаря на Съвета за сигурност е разгледана от съответните инстанции и по нея е взето положително решение.

— Което ще рече? — попита Турецки.

— Вашите предложения са одобрени. Във връзка с това още днес ще трябва да заминете за Мюнхен, а оттам — за Гармиш-Партенкирхен. Командировъчното и всички документи за пътуването ви в чужбина са готови. Ето ви и официалната заповед.

Той му връчи заповедта и се върна в кабинета си.

Турецки внимателно я прочете. Старши следователят от Главна прокуратура, старши юридическият съветник А. Б. Турецки се командироваше в Гармиш-Партенкирхен, Германия, за да вземе участие във втората сесия на международния симпозиум „Научнотехническият прогрес и жизнената среда на човека“.

— Самолетът ви излита след час и петдесет минути — предупреди го секретарката. — Ето ви документите и парите. Разпишете се тук. Побързайте.

Лесно беше да се каже. Турецки се обади в „Глория“. За щастие Денис беше в кабинета си.

— Спасявай ме, Денис — помоли го той. — Обаждам ти се от прокуратурата. След час и петдесет минути излита самолета от Шереметиево-2, а преди това трябва да прескоча до къщи за багажа.

— Ще успеем, чичо Саша! След три минути съм при вас, чакайте ме пред входа.

И наистина, Турецки тъкмо слезе по стълбището и отвори вратата, когато Денис се появи светкавично и закова пред него. Но сега не беше със своя фиат, а с чисто нова червена лада. Започна се истинско надбягване с времето. Турецки нахвърля в куфара най-необходимите вещи и дрехи за официални случаи, надраска на Ирина бележка, че заминава, и помоли Денис после да й обясни по-подробно. След един час те бяха на Шереметиево-2, по радиоуредбата вече викаха пътниците за полета до Мюнхен.

Денис откара ладата на платения паркинг, взе квитанцията и я даде на Турецки заедно с документите на колата и ключовете.

— За какво ми са? — не разбра Турецки.

— Колата е ваша — обясни Денис. — Вие загубихте жигулата докато работехте за нашата агенция. Сметнахме за свой дълг да ви компенсираме понесената загуба. Всичко е наред, чичо Саша! От това дело спечелихме добри пари, благодарение на него получихме още две големи поръчки. Така че ако имате време и желание да припечелвате по нещо допълнително… — Той се сепна: — Време е, чичо Саша! Бързо!

Едва в залата за митнически контрол Турецки се усети:

— Денис, купи ми вестници!

— Какви?

— Няма значение. Днешни! Но по-бързо!

Денис успя да накупи цял куп вестници и му ги прати по един митничар.

— Добър път! — помаха му той с ръка.

Веднага щом самолетът на Луфтханза се издигна във въздуха, Турецки започна внимателно да преглежда вестниците. Отначало разлисти „Московски комсомолец“:

„Собственик на верига барове убит със снайпер в Москва…“

„Властите няма да допуснат грипна епидемия…“

„Четири месеца въоръжен дезертьор кръстосва краймосковските села…“

„Труд“:

„Неизвестни в Чечня отвличат настоятеля на църквата…“

„Евгений Примаков: «Икономическите санкции не бива да ни плашат…»«

»«Сотби»: Под ударите на чукчето си отиват руски шедьоври…“

„Независимая газета“:

„Елцин предложи на Лукашенко фактическо обединение на Русия и Беларус…“

„Нефтът е винаги политика…“

И нито дума за самоубийството на генералния директор на една от най-големите банки в Русия!

„Мегаполис-експрес“:

„Самоубиец получи заплатата си на кулокран…“

„Екстрасенската Елена умъртвена с ритници…“

„Мир новостей“:

„Производители на алкохол-менте…“

„Спешно снабдяват журналистите с оръжие…“

„Комерсант дейли“:

„Външнотърговският оборот на Русия нараства…“

„Приоритет в търговията са недвижимите имоти…“

„Правда“ — нито дума за самоубийството на банкера.

„Днес“ — нито дума.

„Нова Русия“ — също.

Но какво означаваше това?!

И неочаквано в колоната за правителствените вести на „Нова Русия“ Турецки съгледа кратка бележка и когато я прочете, просто не повярва на очите си.

Пак я прочете.

И пак.

В нея пишеше:

А от сърцето му се надигна вопъл към Всевишния: „Господи! Докога ще търпим всичко това?!“

И му беше отговорено с гласа на протопоп Авакум: „До свършека на дните ти, господин Турецки! Чак дорде склопиш очи!“