Избор на оръжие

1.

Какво ли ще рече това „къси позиции“, запита се Турецки. Дали не бяха онези, за които говори Дорофеев? Не разбираше, но му беше интересно…

Той стоеше на спирката при централния офис на руските авиолинии и чакаше автобуса за Шереметиево-2. На опашката имаше към четиридесет души, повечето с деца и багаж. Мъже и жени, вече на години, плувнали в пот от тичането из горещата лятна Москва. Някои от тях заминаваха за дома: яки набити мъже със загорели лица, очевидно руски немци от Казахстан; бледи юноши и чернооки девойки, обкръжени от кудкудякащи като квачки майки и лели — те пък пътуваха за Израел, обетованата земя. Наоколо се мотаеха няколко руски бизнесмени и куфарни търговци от средна ръка и група виетнамци в еднакви памучни костюми със син цвят, които приличаха на сираци от детски дом.

Малко по-встрани от автобусната спирка се приличаха на слънце десетина жълти волги с характерната за таксиметровите коли ивица на черно-бели квадратчета. От време на време някой от шофьорите идваше при опашката и предлагаше:

— Някой да иска такси до Шереметиево? Само за една петдесетачка?

— Каква? — питаха отначало от опашката.

— В зелено, каква друга? — учудваха се шофьорите.

Не се намираха желаещи. Хората, които можеха да си позволят да хвърлят петдесет долара за такси, вече бяха заминали, а на останалите валутата не достигаше. Както и на самия Турецки. А по-точно казано, той изобщо не разполагаше с такава. В джоба му се намираха само няколко едри банкноти в рубли, които бе измъкнал от тъничката пачка, получена за отпуската. И макар че Денис Грязнов му беше казал да не се ограничава в разходите, Турецки, като всички хора, изкарващи пари със собствен труд, не обичаше да ги харчи без особена нужда. Парите се печелеха с огромни усилия. Затова и не тръгна за Шереметиево-2 с колата си — бензинът, пък и платеният паркинг там биха му стопили парите до копейка.

След като не намираха клиенти на опашката, шофьорите се връщаха при волгите, лениво въртейки ключовете на пръст, пушеха и разговаряха, чакаха да настъпи звездният им миг и не се съмняваха, че той ще дойде скоро.

Пристигналият автобус приклекна под тежестта на пътниците и багажа, вратите му с въздишка се затвориха и той потегли през площада към разклона за „Ленинградски проспект“. Турецки седна до прозореца и видя как шофьорите на такситата пъргаво се разтичаха към колите и волгите с шахматните ивици се заточиха подир автобуса. Странно, помисли си той, но веднага забрави за това, тъй като отново се зачете в списание „Комерсант“, което случайно бе съгледал на една сергия за вестници.

Когато му се наложеше да се занимава със свързан с една или друга професия случай, той четеше тясно специализираните издания в тази сфера, и то внимателно, от кора до кора. Далеч не всичко в тях му ставаше ясно, но четенето му създаваше усещане за съпричастност към проблемите, с които живеят хората, попаднали в обсега на разследването. Разбира се, „Комерсант“ беше по-достъпен, отколкото, да речем, „Проблеми на математическия анализ“, да не говорим пък за „Съветска музика“, чиито статии бяха изпъстрени с изрази от рода на „прокарването на главната тема“ и „трактовката на традиционната тричасова форма“. Макар че в „Комерсант“ много от термините му бяха непознати, общият смисъл все пак можеше да се долови.

Значи затова Никитин бе прогнозирал падането на акциите на „Норилски никел“. Нали беше ръководител на една от най-големите геологопроучвателни фирми в ЮАР. Вероятно знаеше за откриването на находището и може би лично бе съдействал слуховете да проникнат в медиите. Я виж ти какъв сте били, господин Хари К. Никитин! Но защо пък… По-точно въпросите са два, поправи се Турецки. Защо Никитин не се обаждаше на Дорофеев да започне изкупуването на акциите? Може би чакаше курсът да падне още? Но защо? И вторият важен въпрос: какво го караше да мисли, че в края на месеца курсът на норилските акции ще скочи сто пъти? Какво ли трябваше да стане, че това да се случи — и то толкова бързо, в течение само на един месец…

Двигателят на автобуса неочаквано изхълца и угасна, рейсът продължи стотина-двеста метра по инерция и спря. Шофьорът слезе, отиде отзад при двигателя, рови нещо, след което затръшна капака и пак се качи. Завъртя ключа на стартера и автобусът потегли, но след един-два километра, недалеч от Химки, пак угасна, този път вече окончателно. Псувайки беззвучно, шофьорът направи няколко опита да запали, но после се отказа, отвори вратите и обяви:

— Дотук сме! Слизайте! С багажа! Ще дойде следващият автобус и ще ви вземе. Ако има място за всички. Билетите важат.

— Но той кога ще дойде? — попита дебела възрастна жена, като го поглеждаше някак странично, като кокошка.

— След трийсет-четиридесет минути. А може и малко по-рано.

— Ох, късно е. След четирийсет минути трябва да се качваме на самолета!

— Какво да направя аз, а?! — неочаквано кипна шофьорът. — Да не би аз да съм пуснал в движение тая бричка? Отдавна й е време да иде за старо желязо, ама не: карай! И ей на, карам! — Той с грохот отвори капака на мотора, изливайки яда си на него.

В този миг към тълпата пътници, скупчили се объркано на платното, пристигнаха жълтите таксиметрови волги. Шофьорът на първата кола обяви:

— Трийсет гущера на калпак. След десет минути сме на аерогарата!

С крясъци и псувни хората започнаха да се товарят в такситата, пъхаха куфарите и саковете в багажниците, тикаха разреваните деца в купетата. Какво друго можеха да направят? След четиридесет минути трябваше да са в самолета.

Турецки само поклати глава. Точно пресметнато. Какви мръсници!

Шофьорът на автобуса продължи да ровичка в двигателя, мачкаше някакви маркучета, подръпваше разни тръбички.

Зад Турецки, който с мрачен интерес наблюдаваше действията му, се изправи един от снажните казахстански немци и тихо каза:

— Затворил е крана за горивото. Ето го там, отстрани. Сигурен съм. Работил съм с тези автобуси и много добре знам какво му има.

Турецки мълчаливо отмести шофьора настрани и внимателно, да не изцапа бялото сако, се пресегна и развъртя кранчето, след което кимна:

— Иди да запалиш.

— Абе няма да се запали тая пущина… — понечи да откаже шофьорът, но Турецки дружелюбно го потупа по рамото и повтори:

— Върви, брат, върви.

Очевидно в тона му имаше нещо, което принуди шофьора да се подчини. На третото или четвъртото завъртане на ключа дизеловият мотор на автобуса изпусна гъста струя дим и удовлетворено забръмча.

Турецки се обърна към пътниците, обсадили жълтите волги:

— Дами и господа! Всичко е наред. Моля, качвайте се в автобуса!

Отново приклекнал под тежестта на товара, автобусът потегли, а след секунди жълтата върволица от празни таксита го задмина.

Турецки затвори списанието. Не му се четеше. Тия мръсни изнудвачи го бяха вбесили.

Автобусът спря до тротоара пред входа на залата за заминаващи с десетминутно закъснение. Шофьорите на такситата зарязаха волгите пред знака „Спирането забранено“, наобиколиха кабината, измъкнаха отвътре водача и го сграбчиха за яката. Той взе разпалено да се оправдава, като сочеше към Турецки. Сподирян от злобните погледи на мъжете, той влезе в сградата на аерогарата.

И така, вече може да започва. Откъде? От началото, от най-важното или от края? Но Турецки изобщо нямаше представа кое е най-важното в този загадъчен случай, тъмен и непрогледен като обгърнато от гъста мъгла тресавище през нощта. А пък краят съвсем се губеше. Ето защо се наложи да започне от началото.

И така, аз съм Игор Константинович Никитин, Хари К. Никитин, бивш политзатворник, а понастоящем преуспяващ бизнесмен, след двайсет години емиграция се завръщам в родината си. Ето, излизам на площадката пред входа, тук-там обсипана с фасове и кутийки от бира и кока-кола… Стоп. Щом като ще е от началото, значи трябва да започна от граничния контрол. Е, там няма какво толкова да се засича: проверяват ти паспорта, визите и удрят печата: Добре дошли, господин Никитин. Следва митническият контрол. Виж, тук можеше и да се поразтърси.

Турецки намери стаята на началник-смяната в митническата служба и показа служебната си карта от Главна прокуратура. Разбира се, това не беше много редно и доста приличаше на злоупотреба със служебното положение — той беше в отпуска и издирваше информация не за нуждите на прокуратурата, а за „Глория“. Но да си покаже удостоверението от „Нова Русия“ значеше да си навлече продължителни и най-вероятно безрезултатни обяснения с митничаря, а картата от „Глория“ изобщо нищо не би му помогнала. Още повече че във варианта, който сам бе избрал, „Глория“ фигурираше като обикновена информационна агенция, а той — като неин консултант. В края на краищата правилата съществуват, за да се нарушават, а наличието на труп в това дело — на Очиларя — не изключваше вероятността получената информация да послужи и на Главна прокуратура. С този половинчат аргумент Турецки приспа неспокойната си съвест.

Придружен от началник-смяната, той влезе в залата за митнически контрол и вторият дежурен, на когото показаха цветната снимка на Никитин, уверено заяви:

— Да, помня този господин. Беше най-обикновено руско име…

— Никитин? — подсказа Турецки.

— Точно така, Никитин. Дори си спомням, че по радиоуредбата обявиха: „Умолява се господин Никитин да дойде на гишето за информация.“

— Вие ли проверихте багажа му?

— Да. Всичко беше наред. Пари, златен часовник, пръстен — всичко бе декларирано. А багажът се състоеше от един голям черен куфар. Вътре имаше бельо, ризи. И дипломатическо куфарче. Преносим компютър, диктофон. Все обичайни неща. Само едно привлече вниманието ми: черна пластмасова кутия, голяма колкото два пакета цигари, с някакви копчета, лампичка и емблема на „Сони“. Попитах го какво е и той обясни, че е детектор за откриване на подслушвателни устройства.

— Така ли? — заинтригувано възкликна Турецки.

— Да. Дори ме попита дали не е забранен за внос в Русия. Е, аз му казах, че в заповедите не пише нищо. А което не е забранено, значи е разрешено. Подхвърлих, че се е оборудвал много добре.

— А той?

— Нищо. Подсмихна се и каза: „Знам къде отивам.“ Фактически това беше всичко.

— Щом като са го викали по радиоуредбата, значи някой го е посрещнал?

— Това вече не мога да ви кажа. Не знам. Попитайте Вера, дежурната на информацията. Същия ден и тя беше на смяна. Може би си спомня.

Дежурната на гишето за информация действително си спомни. Още щом Турецки й показа снимката на Никитин, тя тутакси потвърди:

— Да, той е. Такъв един представителен, интересен мъж. Същински полковник.

— Защо пък полковник? — изненада се Турецки.

— Ами просто така. Нали в една песен Пугачова пее: „Ах, какъв мъж беше, същински полковник.“

— И какво още се пее в тая песен?

— Нима не сте я чували?! — смаяно възкликна Вера. — Никога ли не слушате радио? Телевизия поне не гледате ли?

— От време на време. Последните новини.

— Странен човек. Ако не бяхте ми показали служебната си карта, щях да реша, че сте шпионин. При вас, в Главна прокуратура, всички ли сте такива?

— Вера, вие сте пълна с изненади. Защо решихте, че може да съм шпионин, а?

— Как защо?! Да живееш в Русия и да не знаеш песните на Алла Пугачова!

— Е, грешката е моя — принуден бе да се съгласи Турецки. — В разузнаваческата школа, където ме подготвяха за акцията в Русия, не са взели предвид това обстоятелство.

— Къде е тая школа?

— В Гармиш-Партенкирхен. На сто километра от Мюнхен, в Алпите. Много красиво градче, зимен курорт.

— Не, все пак не приличате на шпионин — заключи девойката след кратък размисъл.

— И защо?

— Защо, защо! Обичате да бъбрите през работно време, ето защо!

— Предавам се — вдигна ръце Турецки. — Последен въпрос. Помните ли кой поръча съобщението? Мъж, жена?

— Младеж. Един такъв… ами никакъв.

— Не е полковник, а?

— Ами, къде ти! Русоляв, с очила и с някаква раздърпана фланелка.

— Какви очила? Слънчеви? С рогови рамки?

— Не, обикновени. С кръгли стъкла, като на старец.

Турецки й показа черно-бялата снимка, извадена по негова молба в МУР от лентата, която предишния ден бе изгледал внимателно няколко пъти. На снимката беше джебчията с прякор Очиларя.

— Този ли?

Вера взе снимката и уверено каза:

— Да. Но после не дойде на гишето. Не знам защо…

А аз, струва ми се, знам, помисли си Турецки. Ако предположенията на Слава Грязнов се окажеха верни, а най-вероятно точно това щеше да стане, Очиларя изобщо не бе имал намерение да се среща с Никитин. Искал е само да го види как изглежда. Следователно е знаел само името му… Да караме нататък…

Откри агента на фирма „Ръст“, който не му каза нищо ново: клиентът наел форд и предплатил за един месец, на вратата се сблъскал с един закъснял пътник.

Инспекторът от ДАИ бил помолен от оперативния служител от МУР да спре форда на излизане и той го спрял.

Служителят от МУР, старши лейтенант Михаил Володин, потвърди:

— Видях как Очиларя нарочно връхлетя върху белокосия. Затова попитах мъжа дали не му е изчезнало нещо. Той два пъти провери джобовете си и отговори отрицателно. Заинтересува се защо питам. Обясних му, че Очиларя е опитен джебчия и ние го следим със скрита камера, така че ако му е откраднал нещо, ще можем да го арестуваме, тъй да се каже, на местопрестъплението.

— Как реагира на това белокосият? — продължи Турецки. — Учуди се, възмути се, намръщи се?

— Ами никак — отговори Володин. — Само се позамисли. После каза: „Желая ви успех.“ И замина…

— Колко време продължи проследяването на Очиларя?

— Още близо час и половина. Нямаше други изпълнения. Размотаваше се из залите, говореше си с познати. Срещна се с един от химкинските рекетьори, викат му Бицепса, събира пари от сергиджиите, проститутките, шофьорите на таксита, тук всички плащат на химкинската групировка. Та двамата влязоха в служебната тоалетна, след пет минути излязоха. Очиларя отиде в ресторанта да вечеря. Ние прекратихме наблюдението, защото знаем, че когато ходи на ресторант, после никога не работи.

— Очиларя си е тръгнал от Шереметиево в два през нощта. Какво е правил дотогава?

— Играл е на карти в стаята на персонала. Покер, с приятелите си. Играл е на едро, макар че обикновено не се изхвърля. Взели са му, кажи-речи, цяла хилядарка. Петстотин долара е платил веднага, а с другите увиснал, обещал да ги донесе на сутринта.

— Откъде знаете всичко това?

— От сигурни източници…

Обикновено в хода на разследването Турецки се отегчаваше от непрестанните разпити на свидетелите, обвиняемите и потърпевшите, безкрайните скучни протоколи, които трябваше да бъдат подписани на всяка страница и най-накрая под досадната формулировка: „Показанията ми са записани точно и са прочетени от мен.“ И всичко това ставаше доказателствен материал за пред съда. А сега, освободен от това формално задължение, той се чувстваше някак неловко, сякаш беше полугол. Привичната работа без тази дразнеща бюрократичност му изглеждаше някак безплътна, мимолетна.

Все пак вече се очертаваше някаква следа.

И така, какво бе разбрал досега?

Ето аз, Хари К. Никитин, пристигам в Москва. Освен всичко друго в дипломатическото си куфарче нося японски детектор за откриване на бръмбари. „Добре сте се оборудвали, мистър Никитин.“ — „Знаех къде отивам.“ Защо съм отговорил така? Знаел съм, че в Москва ще ме следят. Или поне, че има вероятност да ме следят. Ами ако бях тръгнал за Лондон или Париж? Щях ли да си взема детектор? Сигурно не. А може би все пак — да. По-скоро да. Защото разполагам с информация, която струва милиарди долари. Не милиони, а милиарди! И всяко изтичане ще я обезцени минимум сто пъти.

Какво имаме по-нататък… Извикват ме на информацията, но никой не идва на срещата. Това буди ли подозрения у мен? Едва ли. Възможно е Дорофеев да е пратил някой заплес да ме посрещне. Макар че няма представа с кой полет ще пристигна. Но деня на пристигането знае, а от Франкфурт на Майн за Москва има само един полет на денонощие.

Случайно сблъскване при изхода. Въпрос на цивилен служител от криминалната милиция дали нещо не ми е изчезнало. Всичко си е в мен. „Защо, какво има?“ — „Очилатият мъж е джебчия.“ Замислям се. После казвам: „Желая ви успех.“ И заминавам с колата. А след един час в кабинета на Дорофеев пиша: „Подслушват ни.“ Какво съм правил през този един час? Очевидно съм открил бръмбара. Как? Взел съм детектора и съм се проверил с него от главата до петите. А и колата. И май след всичко случило се не бих пропуснал да го направя незабавно…

Турецки отиде при инспектора от ДАИ, който се разхождаше в долната част на пандуса пред входа на аерогарата.

— Инспекторе, искам да ви попитам още нещо за онзи син форд с белокосия мъж, който сте спрели по молба на служителя на МУР. Забелязахте ли го да спира пак след това?

— Да, спря. Ей там, при хотела на Аерофлот.

— И как така го видяхте?

— Стана съвсем случайно… Помислих си, че тия баровци живот си живеят — фордът е взет под наем, а това удоволствие струва по двеста долара на денонощие. И се загледах след него. Точно тогава той спря, тук е високо и се вижда добре.

— Какво направи водачът?

— Нищо особено. Слезе от колата и си свали сакото. После отвори багажника и извади нещо от куфара. Помислих си: иска да се преоблече, горещо му е. Но изглежда се отказа: пак си сложи сакото, затвори багажника и си замина.

Значи така: свалям сакото, включвам детектора и откривам бръмбара. Но не го изхвърлям, за да не предупредя онези, които са ми го лепнали. Разумно. А вместо това написвам в бележника на Дорофеев: „Подслушват ни“. Все пак трябва да се отърва от бръмбара, при това под някакъв благовиден предлог. Как? Да, точно така: на излизане от паркинга на хотела забърсвам с рамо някоя кола, после извиквам камериерката и й давам сакото за химическо чистене. Казвам на Дорофеев: „Сега вече можем спокойно да поговорим.“ Това е. Интересно дали химикалът, горещата пара, ютията — или другото, с което обработват тъканите в химическото чистене — могат да повредят бръмбара.

Турецки бръкна в джоба, напипа телефонния жетон, влезе в близката кабина и набра номера на „Глория“. Денис беше в офиса си.

— Разполагаш ли с детектор за подслушвателни устройства?

— Обиждате ме, чичо Саша.

— Изпрати някого в „Космос“… Всъщност Никитин появи ли се?

— Не. Предплатил е за едномесечен престой в хотела и е предупредил, че ще замине за няколко дни.

— Проверихте ли апартамента му?

— Да. Чисто е. Сложихме наш бръмбар.

— Махнете го. В куфарчето си носи детектор „Сони“. Ще го намери.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Тогава ще измислим нещо друго, срещу което детекторът ще е безпомощен.

— А кабинета на Дорофеев?

— Открихме. Дори два.

— Чии са?

— Единият очевидно е на Пономарьов. Простичък, с радиус на действие половин километър. А вторият — в прекия телефон на Дорофеев — е доста сериозен. Може да подава сигнали в радиус от десет километра. Дори повече. Доста повече. Нямаме никаква представа кой може да го е сложил. Та какво искате да направим в „Космос“?

— Попитайте камериерката или дежурната служителка на етажа дали е върнато от химическо чистене сакото на Никитин. Ако е върнато — огледайте всеки подгъв, всеки шев. В случай, че не откриете нищо, попитайте в химическото чистене дали не са забелязали по сакото някаква карфица.

— Бръмбарчето, а? — досети се Денис.

— Да. Други новини?

— Засега няма. А вие, доколкото разбирам, имате цял куп.

— Е, не са чак толкова. След около час съм при тебе, ще ги обсъдим.

Когато излезе от кабината, Турецки веднага разбра, че май се бе изсилил с обещанието да се върне до час. Пред вратата стояха в полукръг четирима-петима шофьори на таксита, а най-отпред — нисък мускулест здравеняк с дебел златен ланец на врата. От колана на дънките му стърчеше дръжката на пистолет „Макаров“.

Значи това е Бицепса, сети се Турецки.

— Абе, приятел, разправят, че си бил голям спец по дизелите, а?

— Това е най-хубавият комплимент, който някога съм чувал — любезно отговори Турецки и метна нагоре списанието, което държеше в ръцете си.

Шофьорите и Бицепса изненадано вдигнаха глави. Тази секунда бе достатъчна на Турецки да измъкне пистолета от колана на бандита, да свали предпазителя и да опре дулото в корема му.

Отвореният „Комерсант“ шляпна върху прашния асфалт. Хубаво списание. Съдържателно. Полезно във всяко отношение.

— Какво правиш бе?! — стъписано попита Бицепса.

— А си мръднал, а съм ти направил дупка на пъпа — предупреди го Турецки. — И се усмихвай, защото хората ще си помислят, че нещо не сме се спогодили. — Последва собствения си съвет и се ухили на втрещените шофьори на таксита: — Махайте се. А ти — кимна на един — докарай тук каруцата си. — Забелязал, че се колебае, Турецки добави: — Бицепс, я го помоли ти, че мен нещо не ме слуша.

— Давай — дрезгаво заповяда Бицепса.

— Какво ти е на гласа? Да не си настинал нещо? — попита Саша. — Май се наливаш твърде много със студена бира, а? В тая жега ледената бира си е сигурна простуда, знам от опит. Я се обърни! Качи се в колата, на предната седалка. Спокойно и бавно, без излишни движения. Аз ще седна отзад. Точно така, браво на тебе. — Затвори вратата и заповяда на шофьора: — Карай!

— Къде?

— В Москва.

На излизане от пандуса Турецки приветливо помаха на катаджията.

— Ей, къде отиваме? — обади се Бицепса, който вече се беше посъвзел.

— Свикнал съм да ми говорят на „вие“ — отбеляза Турецки. — Повтори въпроса си, но ще започнеш така: „Кажете, ако обичате…“ Е?

— Къде отиваме? — повтори Бицепса.

— А по-нататък?

— Ми… таковата… кажете, ако обичате.

— Грехота е човек да не отговори на такъв учтив въпрос. Където трябва, там отиваме.

— Ама ти какво?…

— „Вие.“

— Вие — да не сте нещо болен?

— Чудесно звучи — одобри Турецки. — Точно така, болен. Изваден съм направо от хладилника. Като твоята биричка. Спри! — заповяда той на шофьора, волгата бе стигнала до мястото, където камазът връхлетял върху ладата на Очиларя. Смачканата кола отдавна бе откарана, но по асфалта бяха останали пръснати парченца от предното стъкло и ръждиви петна кръв. — А сега иди да се поразходиш, ние с Бицепса имаме нещо да си поприказваме. Но не се отдалечавай много, скоро ще продължим.

Шофьорът слезе.

— Познато ли ти е това място, Бицепс?

— Що да ми е познато?

— Преди седем дни в два часа през нощта на това място Гъсока е убил Очиларя с един камион.

— И какво общо имам аз? Ти… вие… не знаете ли кой съм аз?

— Явно ти не знаеш кой съм аз — поправи го Турецки. — И може би никога няма да узнаеш. Колко долара даде на Очиларя оная вечер в служебната тоалетна?

— Не познавам никакъв Очилар.

— Дай да се разберем, Бицепс… Впрочем как ти е името? Защото е някак неудобно да те наричам все по прякор.

— Добре де, Иван.

— Хайде да се разберем, Ваня. Или ти ще задоволиш любопитството ми и заедно ще продължим към Москва, или аз ще си тръгна оттук сам. А ти вече на никъде няма да можеш да отидеш. Не, остава ти всъщност последния път — към гробищата.

— Я се скрий, не се връзвам лесно. Няма да ме убиеш. Шофьорът е свидетел. Пък и нали онова ченге ни видя, като тръгвахме от аерогарата, нали ти сам… вие му помахахте.

— Прав си. Но инспекторът видя как ти ме откарваш с колата, а не аз — теб, загряваш ли? А другият… Разбираш ли, похитителите — ти и шофьорът, сте допуснали грешка, аз съм успял да ти отнема пистолета, а после съм бил принуден да ви застрелям и двамата. При самоотбрана.

— Да бе, нали останалите видяха как ми взе пистолета.

— И смяташ, че веднага ще изтичат да съобщят в милицията? А сега отговори бързо: колко долара предаде на Очиларя?

Бицепса мълчеше.

Турецки приближи пистолета до ухото му и стреля през отворения прозорец, след което тутакси опря дулото до носа му.

— Е?

— Петстотин.

— Кога трябваше да му предадеш останалите петстотин?

— Същата нощ. В два и половина.

— Къде?

— На мястото, където „Ленинградски проспект“ пресича околовръстното.

— За какво бяха парите?

След изстрела шофьорът на таксито с всички сили хукна да бяга като подплашен заек по пътя към Москва.

— Ето че си нямаме вече и свидетел — отбеляза Турецки. — Пак те питам: за какво? Мълчиш? Е, ти направи своя избор.

И лекичко помръдна пръста на спусъка.

— Недей! Ще кажа! Очиларя трябваше да бодне карфичка на един баровец.

— Кой баровец?

— Не знам. Казва се Никитин. Нищо повече не знам за него. Щял да пристигне от Франкфурт.

— Кой даде карфичката на Очиларя?

— Аз.

— А ти от кого я получи?

— Стреляй! И бездруго ще ме убият, ако ти кажа. По-добре да умра така.

— Оттеглям въпроса си. Кой ти нареди да предадеш втората половина от сумата през нощта, а не веднага?

— Стреляй, копеле! Стига си питал! Няма да проговоря, разбра ли?

— Значи е бил един и същи човек — заключи Турецки. — И този човек е Бурбона. Нали?

— Копеле мръсно! — изкрещя Бицепса. — Стреляй бе! Защо ме въртиш на шиш?!

— Успокой се, Ваня. Браво. Ако беше партизанин, цена нямаше да имаш. А сега сядай на волана да настигнем шофьора. Какво чакаш? Потегляй.

Настигнаха го след около два километра, при завоя към „Ленинградски проспект“. Той вече не тичаше, а с последни сили преплиташе крака по платното, целия облян в пот.

— Тук е финалът! — обяви Турецки през прозореца, когато Бицепса прегради пътя на шофьора с волгата. — Печелиш трето място в първия етап. А първо и второ си поделяме ние с Ваня. Поеми си дъх, олимпиецо! И хващай геврека. Отиваме на улица „Лесная“, номер дванайсет, блок шести.

Бицепса прежълтя като мъртвец.

— Откъде знаеш… знаете този адрес?

— Нали ти ми го каза, не помниш ли? — учуди се Турецки.

— Копеле! Ах ти, мръсно копеле! Откъде ми се натресе на главата?!

— Аз да съм ти се натресъл? Много къса памет имаш. Не аз, а ти дойде при мен. Е добре, успокой се. Ще смятаме, че съм узнал адреса от „Справки“. Спри до телефоните! — нареди Турецки на шофьора. А когато волгата зави към телефонните кабини, посочи ги с глава на Бицепса и каза: — Иди да се обадиш на Бурбона. Кажи му, че след малко ще го посетим.

— Не познавам никакъв Бурбон. Разбра ли?

— Добре тогава, ще отидем без предупреждение. Но кой знае защо, имам чувството, че това няма да му хареса особено. И аз, Ваня, ще бъда принуден да му кажа, че ти не си пожелал да го предупредиш и така си му попречил да се подготви за нашата среща. Хич и не си мисли да духнеш. Няма да те гоня. Сигурен съм, че с това ще се заемат хората на Бурбона.

— Загази го, Бицепс! — неочаквано се обади шофьорът и на Турецки се стори, че долавя в гласа му злорадство.

Бицепса тръгна към телефонните автомати, но на половината път се върна:

— Какво да му обясня за… вас, кой… сте вие?

— Турецки, старши следовател от Главна прокуратура. Можеш и да добавиш: старши юридически съветник. Преведено с армейско звание — полковник. Нали си чувал оная песен на Пугачова: „Ах какъв мъж беше, същински полковник.“ Та това се отнася за мен.

Въпреки думите си имаше предчувствие, че скоро няма да му е до шеги.

И не се излъга.

2.

От „Лесная“ завиха под арката на старата сграда в основен ремонт и пообикаляха през проходите във вътрешния двор. Бицепса командваше:

— Надясно… Пак надясно. През оня тунел. Сега наляво… Тук. Отбий към входа. Паркирай някъде.

Волгата бавно мина покрай блестящата с огледалните си стъкла фасада на девететажен блок с двама пазачи на входа, до който висеше черна фирмена табела със златисти букви: „Външнотърговско дружество «Възход»“, зави зад ъгъла и спря пред стоманената врата във висока бетонна ограда. Тук също стояха двама пазачи, обути в кубинки и облечени в сива униформа, подобна на омоновците, само че без нашивки. Единият от тях надникна в колата, видя Бицепса и махна на някого в пропуска:

— Отваряй!

Вратата се плъзна настрани, пропусна таксито в малкия двор и се затвори зад него. Тутакси към волгата се приближиха четирима души, облечени в сиво с къси автомати „Калашников“, каквито носеха десантчиците.

Турецки хвърли през отворения прозорец пистолета „Макаров“, после слезе и без подкана вдигна ръце. Веднага го обискираха, извадиха от джоба му портфейла с документите и парите, извиха ръцете му зад гърба и щракнаха на китките белезници. Още щом слезе от таксито, Бицепса се втурна към своя „Макаров“, но един от младежите му препречи пътя и го отведе навътре в двора. Друг вдигна пистолета, огледа го и го мушна в джоба си. После кимна на онзи, който бе сложил белезници на Турецки, и промърмори:

— Свали му часовника, сега няма да му трябва.

Онзи извърна лявата китка на Турецки, погледна часовника и изсумтя:

— Ами. „Слава“. Евтиния — след което побутна Турецки: — Тръгвай!

— Къде?

— Затваряй си устата! Където ти се каже — там.

Подбутнаха Турецки с дулата на автоматите към другия край на двора и го въведоха в блока през тежка масивна врата. От близката до асансьора врата започваше коридор с нисък таван, който завиваше при асансьорната шахта и свършваше със сляпа стена. Там на пода бе монтиран квадратен метален капак.

— Бронирана врата. До асансьора капак. Да не е вход към някакво подземие, а? — попита Турецки, докато чакаха да дойде асансьорът. — Оттам сигурно води в комуникационния или в канализационния колектор, нали? Резервен изход. Добре измислено.

— Млъквай! — сприхаво повтори онзи, който не хареса часовника му.

— Само отбелязвам, че е добре измислено. Но ако колекторът бъде блокиран, изходът ще се превърне в капан.

— Да му фрасна ли един? — обърна се сприхавият към своя партньор.

— Не е разрешено — мрачно отговори той.

Дойде асансьорът. Двамата придружители на Турецки се сбутаха в кабината заедно с него, а сприхавият натисна горния от двата бутона. Асансьорът беше най-обикновен, като във всички стари московски сгради, но така бързо полетя нагоре, че Турецки бе залепен за пода. След няколко секунди кабината спря.

— Виж ти, колко е скоростен! — не се сдържа да отбележи Саша, макар да съзнаваше, че може да си изпроси някой юмрук в лицето. — Ама също като в американските небостъргачи. Вече сме на деветия етаж, нали?

— Дай все пак да му фрасна един! — умолително възкликна сприхавият.

— Не е разрешено — повтори партньорът му.

Помещението, в което въведоха Турецки, с нищо не напомняше мрачната атмосфера в приземния етаж. Просторният, боядисан в светли тонове коридор, застлан със светлосив мокет, завършваше с двукрила стъклена врата, от която се излизаше към слънчев балкон. Встрани имаше друга врата, пак така двукрила и стъклена, но с матови фино гравирани стъкла, която очевидно водеше навътре в апартамента. Непосредствено до асансьора имаше трета врата с остъклен прозорец. Стаята на охраната, предположи Турецки.

Пред асансьора ги посрещна още един мъж в сива униформа и с „Калашников“:

— Изчакайте вътре. Ще ви кажа кога да влезете.

Пазачите вкараха Турецки в стаята на охраната, вътре имаше истински свързочен пулт и монитори за наблюдение.

— Какъв комфорт! — отбеляза той с възхищение. — Навсякъде видеокамери, като в Народната банка. Ако не са и повече. Изобщо всичко е под контрол — и вътре, и навън.

Сприхавият чак скръцна със зъби — така му се щеше да затвори устата на тоя досадник.

— Край, млъквам — успокои го Турецки.

Наложи се да чакат петнайсетина минути. По едно време покрай стъклото на вратата се мярнаха няколко глави, сведени така, сякаш мъжете влачат нещо тежко, после асансьорът изсвистя. След секунди третият пазач отвори вратата и посочи към коридора с дулото на автомата:

— Водете го!

Придружителите на Турецки пооправиха куртките си и наместиха ремъците на автоматите пред вратата с матови стъкла, изрисувани с палми. Единият открехна леко, надникна вътре и попита:

— Може ли? — и разтвори широко пред Турецки. Но преди да влезе, той потърка с подметка тъмното петно на мокета. Светлият кант на кожената му обувка се изцапа с кръв.

Прясна, още несъсирена кръв.

Помещението, в което го въведоха, беше огромно, над сто квадрата и със скосен таван. Големите прозорци в далечния край бяха в ската на покрива. В стената отляво имаше широк отвор, вероятно плъзгаща се врата, отвъд който се виждаше обляна от слънце тераса, засенена донякъде от синьо-бяла тента като улично кафене. Значи това не беше девети, а десети етаж. Покривът, помисли си Турецки, като продължаваше да се оглежда.

Видя още няколко врати, очевидно имаше и други стаи. И сигурно една от тези врати водеше към друг асансьор и стълбище към долните етажи на външнотърговско дружество „Възход“. Вдясно имаше камина с три фотьойла пред нея. По-нататък — запълнен с книги стелаж по цялата дължина на покритата с ламперия стена. В ъгъла до стелажа — скромно бюро. Обикновено кабинетно кресло. И в него — слаб, прегърбен кокалест мъж в светла риза с къси ръкави, с тъмна, леко прошарена коса, едро безизразно лице и малък белег на лявата буза. Всъщност лицето му беше по-скоро застинало, отколкото безизразно, защото мъжът се бе отнесъл с мислите си някъде много надалече. Това беше Бурбона.

На бюрото пред него лежеше разтворен портфейлът на Турецки и снимките на Никитин. На килима седяха с наострени уши и злобно блеснали очи два слаби мускулести черни добермана с нашийници, овесени с медали.

— Добре сте се устроили — отбеляза Турецки. — В Щатите на такива мансарди им викат пентхауси. А една от ония врати там навярно е още един изход към долните етажи?

Без да отговори, Бурбона с отсечен жест нареди на облечените в сиви униформи придружители да му свалят белезниците и да се оттеглят. Когато вратата се затвори след тях, той посочи креслото до бюрото:

— Заповядайте, Александър Борисович. Седнете.

— А вашите кученца няма ли да ме ухапят? — попита Турецки и разтри китките си.

— Те не хапят. Направо прегризват гърлото. При първото рязко движение — разсеяно обясни Бурбона, сякаш все така зает с мислите си.

— Ще се постарая да бъда плавен…

Мокро петно до писалището. Едва доловим, но все пак осезаем мирис на барут.

— Доколкото разбирам, Бицепса се е отправил на последното си пътуване — продължи Турецки, като се отпусна в креслото под изгарящите погледи на доберманите. — А не можеше ли да възложите това на някой друг? И на друго място?

— Даа, Бицепса… Изпълнително момче беше. Старателен. Но тъп… Не, не можеше. От възпитателни съображения.

— А между другото той не ви предаде дори под дулото на пистолета.

— Но ви доведе тук.

— Аз и бездруго щях да дойда. Може би не точно днес. Но така или иначе смятах да ви посетя.

Бурбона сякаш не го чуваше. Взе снимката на Никитин, доста дълго я разглежда, след което попита:

— Кой е тоя?

— Един мой познат. Вероятно и ваш. Геолог от ЮАР. Името му е Никитин.

Без да реагира на думите му, Бурбона остави снимките настрани, с разсеяно движение на мършавата си ръка измъкна от портфейла документите на Турецки и сякаш ги виждаше за пръв път, взе да ги разучава с интерес.

— Вестник „Нова Русия“. Нещатен сътрудник. Псевдоним Б. Александров… Чел съм ваши статии. Смислени са. Но езикът им е доста суховат… Главна прокуратура на Русия, старши следовател… Чух, че си имате неприятности?

— Че кой си няма?

— Информационна агенция „Глория“, консултант… Добре сте се заредили с тапии. Невъоръжен, но твърде опасен. Що за агенция е това?

— „Глория“ на латински означава слава — обясни Турецки. — „Sic transit gloria mundi“, което ще рече: „Така преминава световната слава.“ Това е агенция за прослава. Оди, кантати, епиталамии. Може би ще поръчате някоя серенада в чест на дамата на вашето сърце, а? Там работят най-добрите поети, музиканти и изпълнители.

— И какво правите вие там като консултант?

— Следя дали поетите слагат запетайки пред „но“, „че“ и „ако“. Съвсем са се разпасали без цензурата. Шегувам се, разбира се. Това е частна детективска агенция.

— Вие сте били голям веселяк, Александър Борисович — все така разсеяно отбеляза Бурбона.

— Във вашата забележка особено впечатление прави думата „били“. Да, старая се да бъда весел човек. А вие — не, така ли?

— Не.

— Между другото, някои сериозни учени смятат, че чувството за хумор е единственото, което отличава човека от животното.

— Грешат.

— И с какво според вас се различава човекът от животното?

— С нищо.

— Това вече е философия. Малко варварска наистина, от пещерния период.

— Не — възрази Бурбона. — Това е Макс Щирнер.

— Така ли? — искрено се смая Турецки. — Щирнер? По философия винаги съм имал високи бележки. Щирнер е от ранните последователи на Хегел, предтеча на Бакунин. „Аз съм критерий на истината.“ „Морал не съществува.“ „По-силният винаги е прав.“ Той ли?

— Да.

— Значи сте чели Щирнер? А самия Хегел? Или Бакунин, Ницше, Шпенглер?

— Опитах се. Бълвоч.

— Потресаващо. Човек, току-що убил някой, да казва, че Ницше е бълвоч. Всъщност сте прав. Разбира се, че за вас ще е бълвоч. В случая пасва само Щирнер. Кажете ми, Николай Иванович, откъде имате такива познания във философията? Доколкото знам, сте завършили само средно училище.

— Винаги съм обичал да чета. И сега обичам.

— Достоевски чели ли сте?

— Прекалено много разсъждения.

— Прав сте. Някаква си бабичка-лихварка, какво толкова има да му разсъждаваш… А в момента какво четете?

— Шести том на Балзак — отговори Бурбона с ударение на последната сричка. — Попадали ли сте на него?

— Не — каза Турецки. — Чел съм „Шагреновата кожа“, „Човешка комедия“. Но до шестия том още не съм стигнал.

— Жалко. Интересни неща са събрани в него.

Саша напрегнато се взря в лицето му. Подиграваше ли му се? Не, говореше съвсем сериозно, все така вглъбен в себе си.

— Добре — кимна Турецки. — За да приключа с философията, ще кажа, че в понятието човек аз влагам съвсем друг смисъл.

— Какъв?

— Човек е онзи, който не е животно.

— Вие сте били идеалист, а?

Турецки леко се ядоса:

— За десет минути вече за втори път намеквате, че съм труп. Защо тогава не извикате сивите си плъхове и не ме предадете в техни ръце? Или защо сам не ми теглите куршума? Какво държите в писалището си — браунинг със заглушител, или може би колт? Защо изобщо си правите труда да разговаряте с един труп, а?

— Нима вие не се боите от смъртта?

— Не — отговори Турецки. — Вярвам в ранните питагорейци, а не в Щирнер. Аз съм безсмъртен.

Бурбона се пресегна към стелажа и натисна някакъв бутон на таблото, разположено върху една от лавиците.

Дали пък не прекалих с приказките за безсмъртие, помисли си Турецки.

Но вместо облечените в сиво мъже с автомати от вратата в другия край на стаята се появи дългокрака блондинка с черна, прилепнала към тялото й рокля и бяла колосана престилка.

— Донеси ни нещо за пиене. Какво ще пиете, Александър Борисович?

— Бира. Но да не е много студена.

— И на мен бира. — Бурбона стана от креслото си. — Елате да излезем на чист въздух.

Турецки също се изправи, но доберманите предупредително заръмжаха.

— Тихо! — подвикна им Бурбона.

Саша мина след него през широките, ярко осветени от слънцето френски прозорци и ахна: обикновено откритите тераси на покрива имаха балюстради с цветя, а тази тук беше оградена с двуметрова стена, върху която бе опъната стоманена мрежа.

— Чудесна тераса! По-скоро прилича на двор за разходка в затвора! Носталгия, а? Да ви напомня за миналото?

— Никога няма да забравя затвора. А стената е просто за защита.

— От какво?

— Десант. Граната.

— Мрежата едва ли ще ви предпази от граната.

— Ще я отхвърли. Седнете.

Под синьо-бялата тента имаше няколко бели пластмасови масички и столове като в уличните кафенета. Доберманите дебнеха всяко движение на Турецки и чак когато той се отпусна в стола, легнаха в краката на господаря си.

— Ето за какво ми се щеше да поговоря с вас… Какво става напоследък, Александър Борисович? Не минава ден, без да убият някого, посред бял ден се водят престрелки, избухват палежи, залагат се взривове, вземат се за заложници деца, бременни жени. Откриват се обезобразени трупове, без очи, с изгаряния от ютия. Пред очите на майката разбиват главичката на бебето в стената. Безогледна диващина. Та това е същински ужас.

Блондинката се появи с поднос и постави пред тях високи чаши от чешки кристал с бели шапки от спадаща пяна. Турецки изпи бирата си на един дъх и с удоволствие запали цигара. Бурбона отпи само глътка и върна чашата на масата.

— Да, ужас — повтори той, когато блондинката си отиде. — И не само за порядъчните граждани, но и за нас, бандитите. А какво беше едно време! Появи ли се подобна безогледна твар, бандитът — признатият бандит, както казвате вие — ще го сложи на мястото му за секунди. Ще го навре в миша дупка. Защото всеки трябва да има право на свое място в живота, на защита и къшей хляб. Върху това почиваше и почива бандитският закон. Ако престъпникът е тъпо говедо, взема пистолета и убива. Но ако знае, че за деянието ще му се потърси отговорност, ще се позамисли малко. При нас всичко е строга дисциплина. А сега какво? Избиват бандитските босове. Другите, като виждат тая работа, заминават на Запад. И скоро няма да остане никой, който да смачка фасона на всички тия безогледни мутри, затъпели наркомани, които се разкарват нагоре-надолу с гранатомети в ръце, а в сърцето си нямат никакво разбиране за достойнство, капчица чест. И ако продължава така и занапред, какво ще стане? Бандитският ред ще рухне. Но ще повлече след себе си и вашия свят, всичко ще бъде погълнато от анархията. Нима властите не го разбират?

— Какво по-точно трябва да разберат властите? — попита Турецки, забелязал, че от смръщеното лице на Бурбона бе изчезнало разсеяното изражение. Очевидно онова, за което говореше, беше наистина важно за него.

— Ами реалността. Разрушиш ли носещите колони на една сграда, тя ще се срути. А нима сега в Русия има поне едно нещо, което да не се крепи на връзките с престъпния свят? Промишлеността? Енергетиката? За финансите и търговията да не говорим. Махнете тези връзки и какво ще остане? Руини. А под тях ще лежат здравеопазването, образованието, културата. Истината е, че ние, признатите бандити, помагаме на държавата да се държи. И не трябва да ни преследват и убиват, а да ни признаят като реалност. Да се търси компромис с нас.

— А какво ще кажете например за участие в Държавната дума? — попита Турецки. — Има думата ръководителят на парламентарната група „Руски бандити“ господин Ермолаев, по прякор Бурбона. Да се готви за изказване лидерът на ЛДПР Жириновски. След него ще говори представител на групата „Наш дом Русия“. Добре звучи, а? Впрочем откъде идва вашият прякор — Бурбона? От марката уиски или от френската кралска династия?

— Не знам. Веднъж в спортната школа след един спаринг треньорът ми каза: „Ама че си бурбон!“5 И оттам тръгна… Несериозен човек сте, Александър Борисович.

— С това се различавам от вас.

— Не изпитвате никакво уважение към мен.

— Естествено. За какво да ви уважавам?

— Смятате, че няма за какво?

— В най-добрия случай мога да се сетя за някои качества. Волевия характер, да речем. Предаността към идеите на бандитското братство. Но едно е да признаваш, а съвсем друго — да уважаваш. Впрочем за какво избиване говорите? Кой ви избива?

— „Бялата стрела“. Само не се преструвайте, че нищо не сте чували за нея.

— Чувал съм. Дори нещо повече, ние се занимавахме с това дело6. Мит, нищо повече. Никаква „Бяла стрела“ няма и никога не е имало. Вие сами се избивате помежду си. Ако това беше възложено на спецчастите на МВР или на ФСС, досега и помен нямаше да има от вас. Никой нямаше да остане. Известни са ни всичките ви бази и явки. И почти всичките ви афери. Досиетата ви пращят от оперативна информация.

— И защо не ни довършите?

— Законът си е закон. Оперативните и агентурни сведения не се приемат от съда за доказателствен материал. А истински доказателства обикновено се намират трудно. Затова сега разговаряме с вас тук, а не в следствения арест на Бутирка или на „Матроска тишина“. И още нещо — за какъв компромис настоявате? Компромис на кого с кого? На властта с бандитите?

— Да — потвърди Бурбона. — В съвременния бизнес има проблеми, които властта по принцип не може да разреши. И с тях се заемаме ние. Или пък „безогледните“. Как ги решават те, много добре знаете. А ние смятаме, че всеки, дори най-сложният проблем, може да бъде проучен, да се стигне до споразумение, да се избегне насилието и безсмисленото проливане на кръв. Опитахме се да обясним това на властите. Не получихме отговор. И аз бих искал да разбера защо.

— Ще се опитам да ви обясня — започна Турецки. — Да се избегне проливането на кръв — чия? Насилието — над кого? Да не ни смятате за глупаци, които ще повярват, че бандитският събор някога се е интересувал от кръвопролитията, предизвикани именно от куршумите и ножовете на вашите наемници и охранители? Вие подлагате на насилие всички наред — от големия бизнесмен до самотния старец или собственик на някоя приватизирана дупка! Стига, Николай Иванович! Вас ви тревожи единствено собствената ви кръв, собствената ви безопасност, вие изпадате в ужас от безогледните безчинства, които се разпростряха и над самите вас. Предлагате ни компромис? Не, вашите сигнали са само отчаян вик за помощ, за защита от закона, от нашия закон, който вие цял живот сте нарушавали. И ето какво ще ви кажа: законът ще ви защити. Както всеки гражданин. И нищо повече. Но и не по-малко. Така мислят всичките ми колеги. И точно затова досега не сте получили никакъв отговор и няма да получите.

Бурбона се замисли. После попита:

— Искате ли още бира?

— Не, благодаря.

— Нещо друго?

Я виж ти! Турецки за секунди побесня от наглостта на този изрод, уверен в правото си да се разпорежда с чуждия живот. Но се въздържа.

— Вие сте длъжен да изпълните предсмъртното ми желание, нали? Добре тогава, отговорете ми кой ви поръча убийството на Очиларя?

— Никой.

— Значи сам сте решили? Защо?

— Разкриха го.

— Кой ви даде бръмбара, който Очиларя трябваше да пъхне на Никитин?

— Един човек.

— И вие не го познавате?

— Той ми предаде поздрави от мой приятел в Щатите.

— От Корееца? Но той лежи в затвора в Атланта.

— В Щатите имам много приятели.

— Откъде разбрахте, че Очиларя е разкрит?

— От бръмбара.

— Подслушвателните устройства с такъв радиус на действие изпращат импулсни сигнали. Дори да сте намерили честотата, нищо не бихте могли да дешифрирате. Значи сте лепнали на Никитин свой бръмбар? А какво направихте с другия?

— Бързо се ориентирате. Изхвърлих го.

— А на възложителя сте казали, че Очиларя се е издънил и се е наложило да го очистите?

— Да.

— Защо подменихте бръмбара?

— За да знам какво става.

— И защо ви трябваше да знаете?

Бурбона не отговори, стана и влезе в салона, като остави Турецки под надзора на доберманите. След малко се върна, сложи на масичката един касетофон и го включи:

Бурбона спря записа и обясни:

— Сто двайсет и четири милиона в зелено. Не можем да допуснем да ни подминават в такива сделки.

— Узнахте ли каква точно е сделката?

— Не.

— А какво стана с бръмбара?

Бурбона сложи друга касета и я пусна:

Сигурно точно тук е написал: „Подслушват ни“, помисли си Турецки.

Когато разговорът на Дорофеев и Никитин завърши, Бурбона понечи да изключи касетата, но Турецки попита:

— А по-нататък какво става?

Бурбона сви рамене.

— Нищо особено — но не спря записа.

Очевидно бръмбарът се включваше само при звука на гласове, паузите между разговорите се отбелязваха с кратко щракане.

— Това пък какво беше? — попита Турецки.

— Дребен мошеник, от местните. Вася Бика.

— И Никитин го е убил?

— Не. Но ще полежи един месец в болницата.

Ах ти, Хари Никитин! За втори път вече през този ден Турецки се изненадваше от действията на непознатия. Същински полковник!

— А по-нататък какво става?

— Нищо особено. Настанява се в хотела, дава си сакото на химическо чистене. — Бурбона изключи касетофона. — Изпълних ли желанието ви?

— Да, благодаря.

— Да тръгваме тогава.

— Просто така? Без свещеник? Без барабан?

— Затваряй си устата! Шегичките бяха дотук, шибано ченге!

— Така ли? — насмешливо попита Турецки. — По-добре да беше казал на сивите си плъхове да не играят карти, ами да си гледат мониторите.

Бурбона пребледня и сякаш стана друг човек. Къде се беше дянал почитателят на Щирнер и любителят на Балзак?! Изправи се заплашително, така изглеждаше още по-прегърбен, а в провисналите му като на горила ръце липсваше само дълга финска кама. Но преди да е успял да направи дори крачка към вратата, на терасата дотича пазачът, дежурещ при асансьора.

— Ченгета!

— Къде?

— Навсякъде! Специални части! Завардили са всички изходи!

— Колекторът също е блокиран — подсказа Турецки.

— Крият ли се? — попита Бурбона.

— Не! Най-нахално стоят! И чакат.

— Какво?

— Мен — отново се обади Турецки. — Ако след пет минути не сляза, ще ви атакуват. С теб е свършено, Бурбон.

— Аз съм чист!

— А Бицепса?

— Къде е Бицепса? Какъв Бицепс? Няма труп — няма дело.

— Но пазачите ти са тук.

— Че аз какво общо имам с тях? Охрана на дружеството. Аз тук съм само консултант.

— Е, при такива операции всичко се случва. Може случайно да те застрелят. Хората от спецчастите са млади, горещи глави. Схващаш ли ситуацията? Заповядай на плъховете си да изчезнат от пътя ми. Обуздай и помиярите си. Доскоро, Бурбон!

Без да се обръща, Турецки влезе в салона, прибра от писалището портфейла, снимките на Никитин и документите си и се отправи към асансьора по празния, мъртвешки стихнал коридор. Дворът също беше празен. Турецки мина през вратата на пропуска и се озова в здравата прегръдка на полковник Грязнов.

— Ех и ти, Саша! Бива си те! С тебе човек направо може да получи инфаркт! Целия МУР изправи на нокти. Как си?

— Добре. Само дето имам чувството, че съм се омацал в лайна до ушите.

Дотича Денис:

— Чичо Саша, когато онова говедо поиска да ви вземе часовника, направо щях да припадна. Край, мисля си, отиде връзката. Вие подавахте информация като същински Щирлиц. „Бронирана врата. Асансьор. Капак на пода. Колектор.“

Турецки свали от китката си металната каишка с часовник „Слава“ и я даде на Денис.

— Прибери си предавателчето.

Денис още не можеше да се успокои:

— А когато другият каза: „Ами. «Слава». Евтиния!“ Да знаеше само, че тази евтиния струва осем хиляди долара.

Към тях се приближи командирът на специалния отряд.

— Е какво, другарю полковник, отбой ли?

— Отбой. Връщайте се. Благодаря.

— Все пак да ги бяхме прибрали, а?

— Все някога ще ги приберем.

Баретите се пръснаха по колите. Ладите и бронирани джипове един след друг изчезваха в тунела към вътрешния двор, сподирени от погледите на служителите на външнотърговско дружество „Възход“, долепили лица към огледалните стъкла.

— Прибираш ли се? Или идваш с мен? — попита Грязнов-старши. — Наредил съм на моите хора да прегледат в компютъра всички произшествия през седмицата и да извадят ония, които имат някаква връзка с Норилск.

— Намериха ли нещо?

— Да.

— Непременно ще дойда, но по-късно — обеща Турецки. — А сега трябва да идем с Денис в Народната банка, при Дорофеев.

— Защо? — поинтересува се Денис.

— Да му дадем отчет. Нали е наш клиент. Трябва да го предупредим, че сделката му с Никитин е привлякла нездрав интерес от най-малко две страни.

— Едната е Бурбона. А другата?

— Онзи, който му е предал поздрави от Корееца и чийто бръмбар Бурбона е подменил със свой.

— Кой може да е това?

— Това е може би най-важният въпрос. Засега ще го наречем „мистър Хикс“.

— Е, добре, оправяйте се. — Грязнов-старши намести едрото си тяло върху седалката на служебния форд и замина. Турецки и Денис излязоха зад ъгъла, където той бе скрил малкия си фиат, в случай че се наложи да проникнат в сградата на „Възход“ и се започне престрелка.

— Моите момчета ходиха в „Космос“ — започна да разказва той, докато изкарваше колата на улица „Лесная“. — Разговаряха с камериерката. Тя решила да не дава сакото на химическо чистене, а да го изчетка сама, защото е било съвсем леко изцапано. Започнала да го чисти и се убола. Карфицата била бодната откъм опаката страна на ревера, точно при извивката. Изхвърлила я в боклука. Така че сега Бурбона ще слуша какво си говорят скитниците на някое сметище. Разбира се, ако булдозерите не са я затрупали надълбоко под боклуците… Но най-важното е, че намерихме форда на Никитин. На платения паркинг във Внуково…

— Случайно ли го открихте?

— Как случайно? Специално го търсихме. Направих си такава сметка: ако не е заминал с колата, а е тръгнал с влак или самолет — значи е оставил форда някъде. Обиколихме всички гари и летища. И го намерихме. Оставил го е преди два дни, в петнайсет и трийсет. Разбрахме го от копието на квитанцията. А в осемнайсет от Внуково излита самолет за Норилск. Полет хиляда двеста четиридесет и седми. Но сред пътниците нямаше Никитин.

— Сигурен ли си? — попита Турецки.

— Да. Момчетата на два пъти провериха списъка. Дори го преписаха за всеки случай. Няма нито един Никитин… Какво ще кажете?

Турецки не отговори. Като видя намръщеното му лице, Денис реши да не го пита повече, за да не му пречи да мисли. Но Турецки се бе сетил за нещо съвсем друго.

Зад прозорците на колата се нижеха многолюдни тротоари, редици от магазинчета, претъпкани с вносни дреболии, сергии с книги, вестници, плодове, цветя, тоалетна хартия, цигари и всевъзможни други стоки. Примамливо сияеха рекламите на ресторанти и барове, авторитетно проблясваха на слънцето с бронза и позлатата си фирмените табели на банки и големи търговски предприятия. В Москва цареше оживление, сякаш градът се бе пробудил от дългогодишен сън. По улиците й вече го нямаше онова мъртвило, което навремето изненадваше неприятно всеки чужденец. В сравнение с чистите тротоари на европейските градове, а дори и със затрупания с боклуци, задимен и прашен, но оживен по всяко време на денонощието Кайро, Москва изглеждаше направо жалка. Но както един архитект вижда зад пищната фасада конструкцията на сградата, така и Турецки долавяше зад уличното оживление зловещата сянка на Бурбона и приятелите му от престъпния свят.

Да, всичко бе изкупено, разграбено, поделено и подчинено, здраво свързано едно с друго от наглата корупция и престъпността. От най-дребния търговец, собственика на павилион за закуски, който плащаше рекет на Бицепса, до бившия и.д. главен прокурор на Русия, който сега гледаше света през решетките на Лефортово, дори до големия политик Станкевич, обявен за федерално издирване. И ако тези престъпни връзки, обхванали цялата конструкция на живота в нова Русия, изведнъж изчезнеха, може би наистина всичко щеше да рухне и да погребе под развалините си плахата надежда за по-хубави времена? Не, едва ли. Вероятно за секунда щеше да се поразклати, да изохка като човек, на когото вадят прогнил зъб, и животът щеше да продължи. Самотният саксофонист в подлеза ще престане да се озърта страхливо, банкерът ще захвърли в килера ненужната му вече бронирана жилетка.

Но и това не може да стане отведнъж. Трябва да се оре и да се оре. Години наред. Десетилетия. И за онзи, който върви след плуга, има само една утеха: окото му се плаши, но ръката му е твърда.

„Господи, дай ми мъдрост и сила да направя онова, което мога да направя, да не се захващам с онова, което не мога, и винаги да виждам разликата между двете…“

Денис спря колата до плътната желязна ограда на Народната банка и каза:

— Пристигнахме.

3.

Из оперативния бюлетин на МВР на РФ:

Из оперативния бюлетин на Главното управление на вътрешните работи, гр. Москва:

Из телекса на агенция „Интерфакс“:

Из вестник „Комерсант дейли“:

Из седмичника „Икономически вестник“: