Избор на оръжие

1.

Ключовата дума в ценностната система на консултанта на външнотърговското дружество „Възход“ Николай Иванович Ермолаев, известен както в Москва, така и далеч извън нейните предели с прякора си Бурбона, беше думата „уважение“. Но ако за повечето хора уважението е понятие, близко до „доброжелателност“, „благоразположение“ или „дружба“, то за Бурбона то имаше съвсем друг смисъл. Той никога не бе имал приятели, освен може би в най-ранното си детство. Дългите години, прекарани в детските домове, с тормоза на по-големите и физически по-силни момчета, с ударите и шамарите на възпитателите, с необходимостта постоянно да доказва правото си на къшей хляб и да стои нащрек за всевъзможни агресивни действия, готов да се противопостави на враговете си със зъби и нокти, с попадналия под ръката му камък или тояга, напълно бяха заличили в паметта му спомена за майчините ласки, ако изобщо някога ги бе получавал, а баща си изобщо не помнеше — той беше загинал през първите дни на войната, когато Коля Ермолаев още не бе навършил и годинка.

Единственият човек, към когото донякъде се привърза четиринайсетгодишният Коля, по това време все още не получил прякора Бурбона, беше треньорът на секцията по бокс в детската спортна школа при ЦСКА, бившият шампион на Москва в полутежка категория Льоша Антонов. Той забеляза в слабичкия възпитаник на сиропиталището непримирима воля за победа и недетска, пресметлива жестокост, които му позволяваха да излиза победител дори в двубоите с по-силни и опитни съперници. Но в спортната школа имаше три секции с по 18–20 души всяка, а по характер треньорът не беше склонен към пристрастия. И когато му предложиха да тренира юношеския представителен отбор на Москва, той направо каза на Коля: „Теб няма да те взема, Бурбон, нямаш чувство, увлечение. Воля и хъс имаш предостатъчно, но романтика — никаква. Бога ми, ти си като вълк-единак: гледаш само да прегризеш гърлото на овена и да се наплюскаш. А без възторг шампион не се става.“

Неведнъж се бе случвало на Бурбона още през юношеските му години да влиза в кървави схватки. От време на време и самият той бе пребиван жестоко, но след като оздравееше, издирваше враговете си и им го връщаше поотделно — с юмруци или с кама. Подтикваше го не жаждата за мъст, не злобата, а само хладнокръвният стремеж да възстанови накърненото си достойнство преди всичко в собствените си очи. Постигнал целта си, той никога не ликуваше, не изпитваше злорадство, а само чувство за изпълнен дълг. И по-късно, в зрелите си години, когато трябваше да извърши убийство, той убиваше не с яростна омраза, с каквато се разпалваха много негови съучастници, а с пълно хладнокръвие — единствено заради поставената цел. Защото човек, който не е постигнал целта си, не може да изпитва самоуважение и следователно да разчита на уважение от страна на другите.

В ранната си младост не се бе замислял особено върху тези проблеми, но когато за първи път попадна в лагер, усети, че позицията му е единствено правилната. Вълчият свят в лагерите и затворите, където приятелството намирисваше на педерастия, а думата обич будеше само подигравателен смях, се крепеше на уважението към силата. Но и не само към нея. Един ден в килията му в Бутирка, където беше задържан в следствения арест, доведоха нов арестант — на вид непълнолетно момче, но всъщност навършило осемнайсет години. Затворниците решиха да се позабавляват с него, каквато си беше традицията: заповядаха му да оближе клозетната чиния. То отказа и те го пребиха от бой. Когато се посъвзе, отново се заядоха с него. И пак не склони. Така мина цяла седмица. Младежът не се оплака на никого, макар че вече храчеше кръв. На останалите вече не им беше до развлечения, готови бяха да го оставят на мира, но вече не можеха да спрат. И така щяха да го доубият, ако не беше се намесил Бурбона, който взе новия арестант под своя закрила, както навремето бе постъпил с него Чучула при една подобна ситуация. Вероятно младежът щеше да оцелее и без покровителството му, тъй като вече бе спечелил всеобщото уважение, макар да приличаше повече на полужив труп, а не на човек. По-късно се изправи на крака, набра сила, възмъжа и стана прословутия Гъсок, дясната ръка на Бурбона, от когото трепереше цяла Москва.

Така че силата си бе сила, но човек трябваше да има освен нея и твърд характер. Зоната, с други думи, лагерът, беше най-правилният свят, в него всеки беше на показ и всеки си знаеше мястото. Хората се оценяваха не според парите си, не заради своята хитрост или здрави връзки, а заради истинската си цена. Зоната беше като едно голямо семейство, в него признатият бандит е всевластен, той защитава по-нисшестоящите и се грижи за тях, а те му се отплащат с уважение, без обичайните семейни интриги и всевъзможни мръсни номера. Ако целият живот беше устроен по законите на зоната, светът щеше да бъде съвсем различен — справедлив, с ясни правила на поведение.

Бурбона не беше прекарал много време „на топло“ — само десет години в лагера и осем месеца в следствения арест в Бутирка. Въпреки това той спазваше тези закони и на свобода. След излизането си от лагера всеки можеше да дойде при него и да получи помощ от общата бандитска каса, за да се позамогне и да се изправи на крака. Той им помагаше с жилища, уреждаше ги на работа, а онези, които му харесваха, вземаше при себе си. При това никой дори не дръзваше да си помисли да бръкне в общата каса или да не внесе в нея своята част — немалко такива мераклии лежаха под асфалта на краймосковските пътища или бетонирани в основите на някой строеж. И това не се правеше от жестокост, а просто за да не бъде открит трупът, мъртвите трябваше да умрат завинаги, а не да пречат на живите да живеят.

Бурбона не успя да се ожени на младини заради затворения си характер и неумението да общува, не попадна и на свястна любовница, а след лагера вече не помисли за женитба — нямаше време, Чучула не го оставяше без работа. А и дълбоко в него бе заседнало схващането, усвоено още с първите правила на бандитския закон, че всички жени са повлекани, мърли, шафрантии, само гледат да се впият като кърлежи под кожата ти. Истинският бандит не бива да има семейство. Мъдро беше това правило. Семейството те обърква, връзва ти ръцете и ти затъваш в житейското блато. Навремето, ако някой бандит намислеше да се ожени, набързо му свиваха сърмите. Сега, разбира се, не беше същото: женеха се, пращаха децата си да учат в чужбина, а ако излязъл от затвора потърсеше помощ от такъв човек, то получаваше отказ — нямали пари. А за парцалите на жена си, за гуляи, за коли и за своите горили има. Не беше редно това, Бурбона не уважаваше такива хора. Но те се въдеха все повече и повече — модерни времена, няма що. И дори се стигна дотам, че званието признат бандит можеш да си го купиш като в бакалия. Най-големи мераклии за това бяха смотаняците и мангалите от Кавказ, които дори се осмеляваха да вземат думата на бандитските сборове. Но колкото повече боклук и мръсотия проникваше дори в средите на признатите бандити, толкова по-твърдо се придържаше Бурбона към избраната линия в живота си, като се мъчеше — кога с личен пример, кога с тежки наказания — да заздравява разклатените устои на бандитското братство. И смяташе това за свое най-висше предопределение.

Цял живот Бурбона бе мислил, че уважението е всеобхватно, неделимо и безспорно. Едва през последните дни, след разговора с онова ченге, с оня изпечен хитрец Турецки, който успя да измъкне от него всичко, което знаеше, макар то да не беше много, и после да се изплъзне от подготвената му участ, Бурбона почувства, че нещата не са чак толкова прости.

„Едно е да признаваш нечии качества и съвсем друго — да го уважаваш.“

Може би по друго време Бурбона не би обърнал внимание на тази мисъл, но сега тя бе залегнала в съзнанието му като зрънце в благодатна почва. Тези думи внасяха яснота в едни от най-важните и объркани въпроси в живота му — взаимоотношенията с Корееца.

Корееца беше само с четири години по-голям от Бурбона. От петнайсетгодишен обикаляше по затвори и лагери, а когато беше на свобода, ограбваше спестяванията на хората, одрусваше спекулантите и сенчестите производители, рекетираше проститутките в центъра, търговците на валута пред магазините на „Берьозка“, пращаше на пазара за коли в Южното пристанище доверчиви купувачи срещу процент за услугата. Но дори на младини той не беше безогледен и не прибягваше до убийство, ако то можеше да се избегне. Корееца пръв разбра, че да се дерат от незаконно забогателите по две-три кожи наведнъж означава да режеш клона, на който седиш. И макар винаги да казваше, че е по-добре да режеш клона, отколкото да висиш на него, през 1979 година организира в Новочеркаск всесъюзен събор на бандитските босове и нелегалните частни производители, които задължи да отделят за общата бандитска каса по десет процента от доходите си. По-запалените от братството настояваха за петнайсет, дори за двайсет процента, но Корееца съумя да убеди събранието в правотата си, като напомни, че частниците са принудени да плащат и на чиновници, и на ченгета, така че при петнайсет, а камо ли при двайсет процента те просто няма да издържат. Съборът се съгласи с него и още тогава бандитите признаха Корееца за глава на цялото братство.

Бурбона се запозна с Корееца в СТ-2 в Тулун. Корееца завършваше срока на присъдата си, а Бурбона едва-що го започваше. Очевидно Корееца си направи сметка, че Бурбона може да му бъде полезен със здравия си вече авторитет, плати на когото трябваше и присъдата на Бурбона бе намалена. След това, чак до заминаването на Корееца за Щатите, двамата работиха като партньори, при което Корееца беше — казано на съвременен език — президентът на общомосковската бандитска фирма, а Бурбона с неговата химкинска групировка — неин изпълнителен директор. Президентът се изявяваше като арбитър при възникващите разпри, той вземаше решения, а Бурбона убеждаваше несъгласните с него. Московчани посягаха към валидола, когато четяха описаните по вестниците ужасии, но всичко това не можеше да се определи като „безогледност“, а по-скоро като израз на сурова необходимост, от възпитателни съображения. Пускането на малко кръв спомагаше да се избегнат големите кръвоизливи.

Бурбона никога не се бе замислял дали уважава Корееца. Естествено, че го уважаваше, макар да не одобряваше много неща в поведението му. С идването на Горбачовата перестройка, когато вече можеше да не си криеш парите от хорските очи, Корееца се разпусна и започна да живее в предизвикателен комфорт. Появяваше се с жена си, окичена като новогодишна елха с кожи от лисици и златни дрънкулки, на обществени места и светски празненства, открито сменяше любовниците си, подаряваше им коли и апартаменти, беше близък с прочути певци, телевизионни журналисти, борсови магнати, с хора от правителствените среди и дори — което най-вече не харесваше на Бурбона — с високопоставени служители от Министерството на правосъдието и МВР. Тези връзки се възнаграждаваха с безлихвени кредити, данъчни и митнически облекчения за банките и фирмите, в които имаха дял Корееца и Бурбона, но все пак това не беше редно, един признат бандит не бива да петни името си с подобни работи, за тях си има други хора и средства. На няколко пъти Бурбона се опита да поговори по този въпрос с Корееца, но той само нехайно се засмиваше:

— Тесногръд човек си ти, Коля! Хич не се вписваш в новите времена. Внимавай, защото така и ще си пукнеш като динозавър, а някой ден ще те изкопаят от ледника със зелена тревица в устата.

Глух ропот се носеше сред членовете на братството, когато виждаха по телевизията как Корееца хвърля милиони в зелено за разни рок-фестивали и благотворителни приумици. А когато из Москва плъзна слух, че си е купил петдесетстайна вила в Бевърли Хилс и яхта в Маями, солнцевският главатар Лука на всеослушание го обвини в банкетната зала на „Палас хотел“, че бърка в общата бандитска каса, нарече го алчен фукльо и доносник. Подобна публична обида изискваше незабавно да се свика събора, а присъдата за Лука можеше да бъде само една — смърт, защото той не разполагаше с доказателства в подкрепа на обвинението си. Бурбона знаеше със сигурност и бе готов да потвърди, че Корееца не е пипал общите пари, той си имаше предостатъчно собствени милиони. Корееца не изчака свикването на събора и веднага отговори на обидата: преди още Лука да е приключил с обвиненията си, главата му се пръсна от трите куршума, изстреляни от австрийския полицейски глок, с който Корееца почти никога не се разделяше. И макар че той фактически беше прав, Бурбона с доста усилия съумя да усмири разгорелите се страсти и да възстанови разклатения авторитет на най-високопоставения бандит в Москва.

Всичко това обаче изобщо не му харесваше. И още тогава кристалната цялост на понятието „уважение“ започна да придобива някаква двойственост и вътрешно напрежение, което заплашваше да разбие общата конструкция и най-накрая тя все пак се разцепи на две.

Не, Бурбона вече не уважаваше своя партньор, но все още ценеше добрите му качества: твърдата ръка, размахът на предприемчивостта, стратегическия нюх да отгатва развитието на събитията с няколко хода напред, а най-вече умението му да разбира хората.

И потвърждението за това беше случаят с Дорофеев.

Още преди пет години, когато Народната банка беше една от стотината банкови институции от рода на „Форум“, „Селенга“, Промбанка, Комерсбанка, появили се като гнойни язви по нечистата снага на Русия, Корееца възложи на Бурбона да уреди един дребен проблем. Разказа му, че от него е потърсил услуга чрез един известен певец генералният директор на новата Народна банка, която току-що навлизаше в банковия свят. Проблемът беше съвсем банален. Народната банка беше дала на някакъв фонд за социално развитие допустимия по закон безлихвен кредит от 10 милиона долара за три месеца. Безлихвен само на приказки, а в действителност срещу съвсем нормална лихва от 33,33 на месец, а за три месеца — 100. Ясно беше, че тези сто процента не се водеха по документи. Именно от това се възползвали от фонда, върнали си кредита в уречения ден, а за лихвата „забравили“. И тогава Дорофеев дойде при Корееца. При кого друг можеше да отиде, в арбитражния съд ли? Бурбона изпрати Гъсока при президента на фонда, но оня се опъна, смяташе, че си има достатъчно добра защита — чеченците. Но когато те разбраха с кого точно си имат работа, се ометоха набързо и след два дни Дорофеев си получи парите накуп.

По всички правила половината от тези пари трябваше да бъдат дадени на Корееца и Бурбона за услугата, но кой знае защо, Корееца се отказа от тях и обясни постъпката си така: нека банкерът да си понапълни гушката, защото пак ще потрябва. Бурбона не виждаше особена причина за такова специално отношение към Дорофеев, който все пак бе един от стотиците московски мошеници, но Корееца излезе прав: само след две-три години Народната банка прегази всичките си конкуренти и вече се сравняваше с далеч по-солидните банкови институции като Менатеп или Алфабанк. А когато правителството й възложи да реализира федералната програма за модернизация на нефтодобивната промишленост, стана ясно, че която и да е друга банка вече трудно би могла да се конкурира с нея.

И най-важното — това беше една чиста банка с безупречна репутация. Чрез нея с минимален риск, макар и при доста високи такси, изпращаха на Запад (най-вече в нюйоркската Ситибанк и в цюрихската Приватбанк) всички налични пари, стичащи се към Корееца и Бурбона от Москва и цяла Русия. А преди да замине за Щатите, Корееца набързо извъртя с банката една операция, която накара Бурбона напълно да се примири с Дорофеев. Със своите връзки генералният директор издейства на Народната банка да бъдат отпуснати от държавния резерв неколкостотин хиляди тона мазут и нискокачествено дизелово гориво с цел продажба в чужбина, а получените средства да бъдат използвани за закупуване на съоръжения за нефтената и газовата промишленост. Разбира се, вместо мазут и дизелово гориво на Запад заминаха бензин и суров нефт. Фантомната франкфуртска фирма „Трейдинг интернешънъл“ изигра ролята на посредник, а операцията донесе на Корееца 42 милиона, на Бурбона — 15, а към общата сума Дорофеев причисли и своите 25 милиона долара. Уговорката беше седем от тях да бъдат отчислени за московската бандитска каса, но в последния момент Корееца — вече от Щатите — реши да му ги опрости. Бурбона разбра, че е замислил някакви нови афери, свързани с Народната банка, но нямаше никаква представа какви по-точно са плановете му. А Корееца мълчеше.

Бурбона не намираше никакви обяснения за действията му. А и като капак на всичко той беше арестуван в Ню Йорк, при което отнесе пет години затвор за нарушаване на имиграционните закони. Покрай тази работа онези вдигнаха шум до Бога — че били арестували най-големия руски мафиот! Щом като е най-големият, защо го осъдиха само за незаконно пребиваване в Щатите? И защо му лепнаха само една петилетка? Пък и го прибраха в най-обикновена пандела в Атланта.

Тук имаше някаква шмекерия.

Дали пък ФБР не искаше да си отбележи червена точка в годината на президентските избори?

Или пък Корееца се беше поуморил, решил е да си отпочине в Атланта, да излежи само половината от присъдата, а после да си излезе?

Във всеки случай, ако беше пожелал да запознае Бурбона със своите планове, щеше да намери някакъв начин, и то без каквито и да било затруднения.

А щом Бурбона не знаеше нищо, значи Корееца не искаше да му каже. Което беше неуважение. Може би дори бе решил да го изхвърли от играта? Което вече беше не само неуважение, а чисто предизвикателство.

А по всичко личеше, че играта ще е доста голяма, иначе Корееца нямаше да изпрати в Москва Диспечера, своя най-сигурен и предан човек. В Москва почти никой не го познаваше, Бурбона беше един от малцината, но дори той не знаеше как се казва и къде живее Диспечера. Беше го виждал у Корееца само два-три пъти, и то съвсем случайно. А с какво се занимаваше той, Бурбона можеше само да се досеща: някак съвсем тихо, а най-важното — навреме, изчезваха неудобните за Корееца хора, които Гъсока и другите членове от групата на Бурбона не можеха да премахнат поради неизменната при такива случаи шумотевица. Членовете на братството не биваше да научават за това. И те не научаваха.

Именно Диспечера даде на Бурбона бръмбара за белокосия, когото Турецки нарече с името Никитин и каза, че бил геолог от ЮАР. Е, може и да е Никитин, но е толкова геолог, колкото Бурбона е римският папа. С тази боядисана коса не го позна веднага, но по-късно все пак си го спомни: това беше човекът, който уреди на него и на Корееца да се срещнат с колумбийците, при това по време на самата среща им служеше като преводач от испански.

И сега изведнъж се бе появил в Москва. Със сто двайсет и четири милиона на своя сметка в Народната банка.

Операцията беше сериозна. Много сериозна. Може би Корееца се бе заврял в уютната американска пандела само за да си осигури алиби за времето, през което ще се извърти цялата далавера? Ако е така — значи се започваше нещо изключително голямо. И то зад гърба на Бурбона. Това не биваше да се допуска. Той трябваше да се намеси незабавно.

Но как?

Бурбона съзнаваше, че не е в състояние да отгатне комбинацията, замислена от Корееца, той беше прекалено хитър и непредсказуем. Да притисне Дорофеев? Срещу него разполагаше с най-силни козове. Но може би и Дорофеев не беше в течение на всичко, най-вероятно знаеше само онази част от общия план, която не може да бъде осъществена без Народната банка. Дали пък да не хване Никитин или да го подкупи да мине на негова страна? Рисковано, можеше да стане издънка. А и не бива Корееца да го смята за враг. Трябва да вижда в негово лице партньора, без когото не може да се справи с тази работа, каквато и да е тя.

Ключът към цялата операция бяха 124-те милиона! И очевидно от тях трябваше да се започне.

Ами ако Корееца все пак се ядосаше и настроеше всички срещу него? Толкоз по-зле за Корееца. За братството той вече бе никой, изпята песен. И каквито и страхотни далавери да въртеше в Щатите, то си беше за Щатите. Сега господар в Москва беше той, Бурбона.

Значи можеше да рискува.

Бурбона извика охраната си и се отправи към Народната банка.

2.

Денис Грязнов извади касетата и извика секретарката:

— Свалете записа и го разпечатайте в три екземпляра. — Секретарката излезе и той обясни на Турецки: — Единият ще остане в папката по случая, другият е за вас.

— А третият за кого е?

— За когото потрябва. МУР или главната прокуратура.

Турецки попита:

— А не те ли е страх, че могат да отнемат лиценза на „Глория“? Законът забранява употребата на подслушвателни устройства.

— Да употребяваме подслушвателни устройства?! — възмути се Денис. — Какво говорите, чичо Саша? Как можа да ви хрумне подобна мисъл?! Ние просто намерихме бръмбар в телефона на нашия клиент Дорофеев и открихме честотата, на която е работил. Това е всичко.

— И дешифрирахте сигнала?

— А защо не? Техниката, с която разполагаме, ни дава тази възможност. И това не е забранено от закона — кимна към касетофона: — Какво ще кажете?

— Засега нищо конкретно… Във всеки случай не е от страхливите, трябва да му се признае.

— Дорофеев ли имате предвид? — уточни Денис. — Да, добре се държа. Макар че разговорът беше труден за него. И доколкото разбрах, съвсем неочакван.

— Може би — съгласи се Турецки. — Но аз говоря за Бурбона. Малцина биха се решили да тръгнат срещу чудовище като Корееца, освен може би хора, които не знаят какво представлява. А Бурбона знае, и то много добре.

— Смятате, че е тръгнал срещу Корееца?

— Нека започнем с фактите — предложи Турецки. — Първо от онова, за което сме сигурни. А после ще продължим с догадките и предположенията. Какви са фактите? Корееца не е запознал Бурбона с тази операция. Съгласен ли си?

— Ами да — каза Денис след кратък размисъл. — Особено като вземем предвид вашия разговор с Бурбона в офиса на „Възход“.

— И неговия с Дорофеев. Дорофеев на два пъти го засече. Първия път — когато Бурбона попита с какво трябва да започне работата. „Ако сте човекът, за когото се представяте, би трябвало да знаете!“ Така ли е? А втория — когато стана дума за информацията на Никитин, без която операцията не може да се осъществи. Какво отговори Дорофеев?

— Нещо от рода на: „Аз нямам представа, но странното е, че вие също не знаете.“ Но Корееца и Бурбона са стари партньори, работят заедно при „Трейдинг интернешънъл“, при фонда за социално развитие, а вероятно и при още много други афери, за които не знаем. Бурбона държи в ръцете си цяла Москва. С негова помощ Корееца лесно би могъл да реши всичките си проблеми. И все пак не го е включил в играта. Защо?

— Доста си блъсках главата над тоя въпрос — отговори Турецки. — Първо предположих, че между тях е имало някакъв конфликт, след който Корееца е изгубил доверие в Бурбона. Но мисля, че не е така. Всичко е много по-просто. Изглежда, отговорът е съвсем очевиден, както се случва твърде често, а ние не го виждаме просто защото ще ни извади очите. Спомни си за какви пари става дума.

— Минимум за десет „дини“. Сега казват така: „лимон“ за милиона и „диня“ за милиарда.

— Нека говорим за парите с онова уважение, което те заслужават.

— Заслужават уважение?! — учудено попита Денис.

— Да — потвърди Турецки. — И то немалко. За любов не съм сигурен, но безспорно заслужават уважение. В тях е трудът на хората, на обикновените и честните хора. Включително и нашият труд — твоят и моят. Парите не идват от въздуха и не е тяхна вината, че стават причина за престъпления и машинации. Залогът в тая игра е минимум десет милиарда американски долара. Можеш ли да си представиш подобна сума?

— Не — искрено призна Денис. — Милион мога, десет — с големи усилия. Но милиард не, за десет да не говорим. А вече за какво може да се изхарчат, нямам абсолютно никаква представа.

— И аз — кимна Турецки. — Но Корееца вероятно има. И може да си представи десет милиарда. Слушай сега нататък. Фактът, че зад всичките тези афери стои Корееца, не буди съмнение, надявам се?

— Ни най-малко — съгласи се Денис.

— Ако той проведе цялата тази операция и за нея стане известно в Москва, ще му се наложи да задели за общата каса не по-малко от десет процента. С други думи, един милиард. Разбираш ли каква е ситуацията?

— Ами ако се направи на разсеян?

Турецки поклати глава:

— Не, дори Корееца не би дръзнал да извърши подобно нещо. Всички ще се надигнат срещу него и ще го докопат, където и да се скрие, дори в лондонския Тауър. За Атланта да не говорим. И той прекрасно го знае. Ако вземе за партньор Бурбона, тогава вече ще трябва да се изръси не само един, а три или четири милиарда. Четири милиарда долара — в тях е разковничето. Именно затова не е включил Бурбона в играта.

— И затова Бурбона така се натиска да влезе в нея?

— Мисля, че той изобщо няма представа за какви астрономически суми става въпрос. И затова действа така грубо и недодялано.

— Защо пък недодялано? — възрази Денис. — Той извъртя нещата доста хитро. Нова ситуация: Гъсока е бил в ръцете на ченгетата, след Никитин е пусната опашка. Той полага грижи за парите на Корееца — какво може да се каже против за това?

— Той направи една много голяма грешка, като каза, че да се преведат парите е заповед от Атланта. Корееца не е давал такава заповед. И когато научи за това, не е трудно да се досетим какво ще бъде решението му.

— Ще заповяда да очистят Бурбона, а?

— И то незабавно.

— А на кого ще заповяда?

— Кой взриви „Восток-5“? Кой уби Кузнецов? Кой изтезава Гармаш и взе от него документацията?

— Едва ли всичко това е работа на един човек.

— Нали и аз това казвам. Корееца си има хора в Москва, които ще изпълнят заповедта му. И то много бързо.

— Значи вие мислите, че Никитин-Погодин няма да се уплаши от Бурбона и все пак ще се свърже с Атланта?

— А ти съмняваш ли се?

— Май не. Навярно сте прав: мизата е прекалено голяма. Ако Бурбона подозираше това, не би се пъхнал в играта. Или поне би го направил по-предпазливо.

Турецки се съгласи:

— И добрите плувци се давят понякога.

— Как да действаме в тая ситуация?

— Не знам. Трябва да помислим сериозно. Кога са се видели Дорофеев и Бурбона?

— Преди около час и половина. След това Бурбона се върна в офиса на „Възход“. Не мога да си обясня защо не си смени базата. Нали знае, че „Възход“ е разкрит?

— Ясно му е, че не разполагаме с нищо срещу него — отговори Турецки. — Оперативната информация не влиза в сметката. Какво е направил Дорофеев след разговора?

— А вие какво мислите?

— Незабавно се е свързал с Погодин? — предположи Турецки.

Денис весело се подсмихна:

— Не познахте. За втори път ви подвежда интуицията, чичо Саша. Той незабавно ми се обади и ме помоли да ви поканя с чичо Слава на разговор. Обадих се в МУР, чичо Слава не може да дойде. Има работа, старши лейтенант Володин е бил убит в престрелка в района на Шереметиево-2. Най-вероятно са хора от химкинската групировка. Отишли там да арестуват някого и онези открили огън и… Днес е погребението на Володин, на Востряковското гробище. А Дорофеев ще бъде тук след около петнайсет минути. Така че трябва да помислим какво да му кажем.

Турецки уточни:

— По-скоро какво няма да му кажем. Но първо ще чуем той какво ще ни каже.

Денис се позамисли и също уточни:

— По-скоро какво няма да ни каже…

3.

Турецки и Денис наблюдаваха през прозореца пристигането на Дорофеев, разиграно по всички правила в инструкциите за охрана на особено важни лица. Веднага щом тежката сребриста лимузина спря пред „Глория“, от нея изскочи бодигардът, който седеше до шофьора, огледа бързо тротоара, после улицата в двете посоки, прозорците и покривите на съседните сгради. По негов знак от задната врата изскочи втори бодигард и се изправи по средата на тротоара, оглеждайки напрегнато всеки минувач. И чак след това слезе шофьорът, отвори вратата пред Дорофеев, като прикриваше гърба му, пъхнал ръка под сакото, където явно стискаше пистолета в кобура под мишницата.

Дорофеев влезе в приемната на „Глория“, видя леката насмешлива усмивка по лицата на Турецки и Грязнов и смутено сви рамене:

— Налага се да бъда предпазлив. Винаги съм се смятал за умерен евреин, но както се оказа, имам манталитета на най-обикновен руски селянин — като опре ножа до кокала… А къде е Вячеслав Иванович?

Денис обясни:

— Помоли да го извините. Зает е. Ще му предадем съдържанието на нашия разговор.

— Дори бих помолил да го запишете на касетофона.

— Случило ли се е нещо?

Банкерът кимна:

— Боя се, че да… Вие успяхте ли да изясните донякъде положението? — попита той, когато се разположиха в директорския кабинет и Денис включи касетофона.

— Изпълнихме първата половина на вашата поръчка. Във връзка с проучването на вашия партньор. Ето ви отчета в резюме, подробен вариант ще ви представим малко по-късно. А в тази папка са фактурите за направени разходи. За самолети, хотели и всичко останало. Не всички разходи са документирани. Както сам разбирате, наложи се някои неща да бъдат платени без разписки…

— Имам ви пълно доверие — прекъсна банкерът обясненията му и взе листа с отчета. Четеше бързо, внимателно, като по навик си отбелязваше най-важното и само от време на време задаваше кратки въпроси:

— Кой е летял до Претория?

— Наш човек от Ню Йорк — отговори Турецки.

— Човекът сигурен ли е?

— Лейтенант от нюйоркската полиция.

— Запознали сте полицията в Ню Йорк със случая?

— Не, това беше лична услуга.

— За кого?

— За мен.

— Ясно. А кой е ходил до Норилск?

— Аз — каза Турецки.

Дорофеев остави отчета настрана и кратко избарабани по масата с дебелите си пухкави пръсти, покрити с рижи косъмчета.

— Кой е съдружникът на Никитин — О’Конър? И що за фирма е ЕКСПО?

— Никитин ви я спомена като бъдещ доставчик на съоръженията за разработването на Имангда — напомни му Денис.

— Знам това. Интересува ме друго — какво представлява тя самата?

— В досиетата на нюйоркската полиция няма нищо за нея — отговори Турецки. — През последните години ЕКСПО се специализира за търговия с Русия. Не ви ли се е случвало да работите с нея?

— Никога.

— А с московското външнотърговско дружество „Възход“?

— Защо питате?

— „Възход“ е основният партньор на ЕКСПО в Русия.

— Народната банка работи със стотици компании и фирми. Сред тях може да е и „Възход“, но надали са извършвани крупни сделки, иначе щях да я запомня.

— Не ви ли се стори странно, че О’Конър превежда пари в сметката на Никитин, а не участва като негов официален партньор?

— За това може да има редица обяснения, свързани преди всичко с данъчните системи на САЩ и на Русия.

— А това не ви ли безпокои?

— Напротив. Щом на Никитин са поверени толкова много пари, значи той заслужава доверие. И така, добра работа сте свършили. Съдейки по вашия отчет, Никитин е с безупречна репутация. Приятно ми е да знам, че този път не съм сбъркал в избора си на партньор.

— Защо поискахте спешна среща с нас? — намеси се в разговора Денис. — И помолихте разговорът да се записва?

— През последните дни ме обезпокоиха някои неща в поведението на Никитин и аз реших да се посъветвам с вас.

— Обезпокоиха? Какво по-точно? — попита Турецки.

— Стори ми се някак изнервен. И дори избухлив, което не е в характера му. Особено когато го попитах не е ли време да пристъпим към реализацията на проекта.

— Започнахте ли да изкупувате акциите на „Норилски никел“?

— Не. Каза, че първо трябва да получим концесията за разработката на Имангда. Предложих му да ускорим процеса, други заявки за Имангда няма и не се предвиждат, така че комитетът за държавна собственост би се съгласил. Дори бих могъл да заплаша, че клиентът ми ще оттегли заявката си и търгът няма да се състои. За чиновниците от комитета това е неизгодно — ще се лишат от възможността да си отбележат още една червена точка в актива.

— И какво ви отговори Никитин?

— Реагира много остро. Каза, че трябва да правя само онова, което той ми нарежда. Напомних му, че в момента курсът на норилските акции е достигнал дъното и ако продължи да пада, има вероятност на пазара да се намесят нашите конкуренти — Инкомбанк, Менатеп и други.

— С каква цел?

— С оглед на бъдещи перспективи. Това положение с „Норилски никел“ не може да продължава безкрайно дълго. Рано или късно правителството ще вземе мерки за оздравяване на предприятието.

— Обикновено оздравителните мерки се предхождат от обявяване на предприятието в несъстоятелност — подсказа Денис.

— С „Норилски никел“ това е невъзможно. Ще предизвика прекалено бурно социално напрежение. А обстановката там и бездруго е твърде нажежена.

— Не успяхте ли да убедите Никитин? — попита Турецки.

— Не. Той държеше на своето.

— Според вас защо не е приел съвета ви?

— Очевидно те още не са готови за това.

— Те? — попита Турецки.

— Да, това не е грешка на езика — потвърди банкерът. — От известно време насам имам впечатлението, че Никитин не действа сам. Вашият доклад подкрепи подозренията ми.

— Колко пъти се срещахте с него?

— Три. Веднъж в парка „Соколники“ и два пъти в ресторант „Национал“. Настояваше да се срещаме тайно. Това също ме смущаваше.

— Това ли е всичко? — попита Денис.

— Не. Преди два часа в кабинета ми дойде един мъж, който поиска да преведа парите на Никитин в друга сметка.

— Кой е този мъж?

— Не се представи.

— Вие сте приели непознат човек? — учуди се Турецки.

— Каза, че идва във връзка със сделката на Никитин, и аз не можех да не го приема.

— По чия сметка трябва да преведете парите на Никитин?

— Мъжът каза, че утре сутринта ще ми съобщи името на фирмата и банковата сметка. Мотивира искането си с необходимостта влогът на Никитин да бъде защитен. Каза, че самият Никитин е под наблюдение на МУР. Вярно ли е това?

— Не мисля — отговори Турецки. — Следят го наши хора.

— Според него служители на МУР са заловили човека, който се опита да ме убие. Това отговаря ли на истината?

— Да.

— Значи знаете кой е организирал покушението?

— Не. Така и не успяха да разпитат заподозрения, при опит за бягство падна от шестия етаж и загина. Вие запомнихте ли външността на посетителя си? Аз ще ви опиша един мъж и ще ми кажете дали не е бил той. Висок, слаб, прегърбен, около петдесет и пет годишен, с непропорционално дълги ръце, прошарена коса, късо подстриган, дълбоки бръчки около носа и ъгълчетата на устата, малък белег на лявата буза. Той ли е?

— Да. Познавате ли го?

— Това е Николай Иванович Ермолаев. Води се консултант на външнотърговско дружество „Възход“. В действителност е най-големият престъпник в Москва и дори в цяла Русия. Прякорът му е Бурбона.

Дорофеев пребледня. И това не беше преструвка. Човек може да си придаде намръщен, гневен, тревожен или безгрижен вид, може дори да затаи дъх, за да предизвика прилив на кръв и да се изчерви. Но не е способен да пребледнее нарочно.

— Боже мой! — отрони се от устата му. — Той знае, че семейството ми е в Атина!

— Да не ви е заплашил, че ще направи нещо на близките ви, ако не изпълните неговото искане?

— Намекна нещо подобно. Затова дойдох при вас… Просто умът ми не го побира! Каква връзка може да има човек като Никитин с този тип?

Турецки разбра, че е дошъл моментът да поразкрият картите си.

— Самият Никитин няма абсолютно никаква връзка — потвърди той. — Но човекът, с когото общувате през цялото време, не е Никитин.

— Как така? Кой е тогава?

Турецки се обърна към Денис:

— Покажи на Иля Наумович факсовете от Ню Йорк. Нашите запитвания и превода на техните отговори.

— Всичките ли? — попита Денис.

— Той е наш клиент. Информацията е получена с негови пари, има право да знае всичко.

Сега вече Дорофеев четеше бавно. Някои места препрочиташе по два пъти, после пак се връщаше на тях. Съпоставяше. Анализираше. Правеше си изводи. Турецки би дал мило и драго да разбере какви бяха те. Най-сетне Дорофеев свърши, върна разпечатките в пластмасовата папка с фирмената емблема на „Глория“ и се обърна към Денис:

— Това са копия, нали?

— Да.

— Може ли да ги взема със себе си? Трябва да ги прегледам още веднъж по-внимателно и да обмисля някои неща.

Денис въпросително погледна Турецки.

— Мисля, че може — каза той. — Но не ги вкарвайте в компютъра.

— Ще ги държа в личния си сейф. А сега имам само един въпрос.

— Чудесно — одобри Турецки. — На мен ми трябваше много повече време, за да се ориентирам във всичко това. Какъв е въпросът ви?

— Кой стои зад всичко това?

— Корееца. Трябва ли да ви обяснявам кой е той?

— Не.

— В такъв случай и аз имам един въпрос. Каква е крайната цел на комбинацията с концерна „Норилски никел“? Да спечелят от стократното повишение на курса, да обърнат рублите в долари и да преведат чрез ЕКСПО тези десет милиарда в Щатите? А концесията за Имангда им служи само за прикритие?

— Бих се съгласил с вас, ако начело на операцията стоеше не Корееца, а който и да било друг човек. Дори Бурбона. Това е логиката на дребния престъпник — грабваш и се скриваш! Пък и в случая не е никак лесно да се направи това. Има три начина. Първият: обръщаш десетте милиарда в налични пари и нелегално ги изнасяш от страната. Това е най-трудната възможност, дори само от техническата страна на въпроса.

— Защо? — попита Турецки.

— Давате ли си сметка какво представлява тази сума в чисто физическо изражение? Това са три-четири товарни вагона с четиридесеттонна вместимост.

— Вагона?! — смая се Денис.

— Точно така. Вторият начин е да се разхвърля цялата сума по множество дребни сметки и да се преведе на Запад чрез фиктивни договори с подставени фирми. Доста опасно и трудно. Третият начин: трансфер по законен път — като придобита в Русия печалба. Данъкът върху нея може да стигне до деветдесет процента. Аз мисля, че първоначалният план, който ми изложи Никитин, или по-точно човекът, представящ се за Никитин, е истинският план на Корееца: да вземе под контрол „Норилски никел“ и да диктува пазара не само в Русия, но и в целия свят. Възвръщаемостта не е бърза, но е стабилна и сигурна. В крайна сметка това е най-изгодният вариант. И най-важното — легален бизнес. И то извънредно голям.

— Убедихте ме — произнесе Турецки.

Дорофеев мълчеше, замислен за нещо свое, после каза:

— Тъй като съм клиент на вашата агенция, мога да разчитам на вашия съвет, нали така? Кажете ми как да постъпя в тази ситуация? Струва ми се, че не бива да съобщавам на Никитин, по-точно Погодин, онова, което узнах от вас?

— Да, би било опасно за вас — съгласи се Турецки. — Разкажете му само за посещението на Бурбона, нека сам се тревожи за безопасността на парите си. На ваше място аз бих наел сигурна охрана за семейството си. Свържете се с атинската полиция или с някоя от тамошните охранителни агенции.

— Благодаря ви. Това е добър съвет. А защо не го арестувате? Не вие, а МУР или Главна прокуратура.

— За какво?

— За влизане и пребиваване в Русия с фалшиви документи — това не е ли достатъчно основание?

— Ще предоставим на МУР и на Главна прокуратура цялата информация, с която разполагаме. Те ще вземат решение относно ареста му. Но аз не бих бързал с това. Имаме основания да подозираме, че Никитин-Погодин е замесен най-малко в три престъпления и това предположение трябва да бъде проверено.

— За какви престъпления става въпрос?

Турецки се усмихна.

— Извинете, Иля Наумович, но тези сведения нямат нищо общо с изпълнението на вашата поръчка.

— Не настоявам за отговор. Уважавам чуждите принципи. Струва ми се, че никога през живота си не съм изпадал в подобно положение. Но така или иначе, аз съм дълбоко удовлетворен от вашата работа. И съм готов да ви изплатя останалите петдесет процента.

— Дори ако сделката не бъде реализирана? — попита Денис.

— Репутацията на Народната банка е по-ценна от парите. Тя е национално достояние… — Дорофеев стана. — А получихте ли официално потвърждение за смъртта на Никитин?

— Не — отговори Денис. — Искането трябва да бъде направено от официална институция.

— Уредете да стане официално. И незабавно ме уведомете.

— Утре ще ви се обадя — каза Денис.

— Не, в никакъв случай — възрази Дорофеев. — Забравяте за бръмбара в кабинета ми. Откровено казано, вече се уморих от тази история. Много трудно е да работиш, когато знаеш, че всяка твоя дума се подслушва.

— Почакайте малко. — Денис влезе в съседната стая и се върна с малка черна кутия. — Това е заглушител. Не заглушава сигнала напълно, а само го отслабва. Все едно са се изтощили батериите. Днес ще се връщате ли в банката?

— Да, имам много работа…

— Когато влезете в кабинета си, натиснете това копче и преместете лостчето надолу — до половината. А преди да си тръгнете, ми се обадете тук, в „Глория“. Кажете например следното: „Моля, елате утре сутринта в девет часа. Имам информация за работата на Никитин…“ След това преместете лостчето надолу — до края. Бръмбарът ще се изключи.

Дорофеев недоверчиво повъртя кутийката в ръцете си.

— Лостчето — ясно… А защо са тези думи?

— По-късно ще ви обясня…

Денис изпрати банкера до изхода. Когато се върна, попита:

— Не му ли казахме прекалено много?

Турецки го успокои:

— Не повече, отколкото той на нас. Разбра ли от какво беше най-разтревожен, когато дойде? Гъсока. Дали наистина е бил заловен и какво е успял да ни разкаже.

— А аз останах с впечатлението, че за него най-важно беше да получи потвърждение за смъртта на Никитин. Нехайният начин, по който попита, е доста красноречив. Макар и да се стараеше да го прикрие.

— Може и да си прав.

— Защо ли му е това потвърждение?

— Засега нямам представа. Все още не знаем много неща.

Леко измърка един от телефонните апарати. Денис вдигна слушалката:

— Слушам!… Ясно! Сигурно ли е?… Тръгваме! — И обясни на Турецки: — Колата на Дорофеев се насочва към „Космос“. Бързо, чичо Саша, трябва да го изпреварим и да стигнем преди него!

Едва ли щяха да успеят, ако Денис се беше напъхал на „Проспект мира“, задръстен по това време от безкраен поток коли. Но Турецки навреме му заповяда да спре, седна на неговото място и подкара пъргавия фиат, който стигна до хотел „Космос“ по познатите му странични улички и еднопосочни преки, за чието съществуване новоизпеченият московчанин Грязнов-младши дори не подозираше.

Паркираха колата на тъмната улица зад хотела до една камионетка с угасени светлини. Денис почука на задната врата, тя се отвори и двамата с Турецки се озоваха вътре, щорите на прозорците бяха спуснати, а на радиопулта, инсталиран върху таблото, мигаха различни лампички. Шофьорът дремеше отпред, а над пулта се беше свел млад мъж със слушалки. При въпросителния поглед на Денис той смъкна слушалките и каза:

— Засега нищо. Само телевизорът работи.

— Оправи настройката.

— По-добре от това няма накъде…

Младежът усили звука. От говорителя звучеше някаква реклама, после тя внезапно прекъсна и отчетливо се чу почукване на вратата, а след секунди — и гласът на Никитин:

— Влезте! Иля Наумович? Защо идвате тук? Защо не се обадихте по телефона? Какво се е случило?

— При мен дойде Бурбона. Настоява да преведа парите ви по сметка на „Възход“. Аз съм в безизходно положение. Той знае, че семейството ми е в Атина.

— Я не ме баламосвайте. Семейството ви отдавна вече не е в Атина. Дори ние не знаем къде е в момента. Но скоро ще научим.

— Той ще ме убие!

— Няма, ще го спрем.

4.

Началникът на службата за охрана на Народната банка Анатолий Андреевич Пономарьов усили докрай звука, но въпреки това записът се чуваше съвсем слабо. Изщракването на поставената върху вилката телефонна слушалка се чу вече съвсем отдалече, а после всичко заглъхна съвсем. Какво ставаше, по дяволите? Дали не се повреди касетофонът? Не може да бъде. Електрониката беше безотказна — „Панасоник“, досега нито веднъж не му бе правил номера. Пономарьов разтръска касетофона, пренави лентата обратно. Не, всичко си беше наред. Сигурно бе свършила батерията на бръмбара. Но как беше възможно, съвсем наскоро бе сложил нов. Японски маймуни! И те се научиха да произвеждат боклуци. Ще се наложи да го смени, и то още днес. „Много важна информация за работата на Никитин…“ Не трябваше да я изпуска.

Пономарьов слезе в стаята на охраната. От множеството монитори, свързани с видеокамерите в кабинетите и работните зали на банката, светеха само два: в отдела за анализи на Глузман и в приемната на генералния директор. В кабинета на директора ставаше нещо съвсем необичайно: тълпяха се седем-осем души с чаши шампанско в ръце, разговаряха на висок глас, доливаха си от бутилките, наредени по бюрото на секретарката. Общо взето, мъжете бяха млади, само трима-четирима изглеждаха връстници на Дорофеев или малко по-стари. Пономарьов забеляза, че сивият костюм на единия мъж му стои някак странно — не че му беше широк, а сякаш неудобен, както обикновено стои цивилното облекло на свикналите с униформата кадрови офицери.

— Какво става там? — обърна се Пономарьов към дежурния.

Той обясни:

— Поливат някаква сделка. Пристигнаха преди четиридесет минути, шефът излезе лично да ги посрещне. Те донесоха шампанското…

Камерата бе монтирана в един от горните ъгли на приемната, лицата на мониторите бяха дребни, но Пономарьов все пак успя да познае единия от гостите на Дорофеев — високия чернокос млад мъж с дънки. Това беше директорът на детективска агенция „Глория“, през последните дни на няколко пъти идва в банката, веднъж дори се сблъска на входа с Пономарьов и му показа служебната си карта.

Интересно каква сделка може да полива Дорофеев с директора на „Глория“, запита се Пономарьов.

Дорофеев остави чашата си на подноса и влезе в кабинета си. Запали осветлението и екранът на съответния монитор се оживи. Дорофеев натисна бутона на интеркома за връзка със стаята на охраната и се разпореди:

— Донесете ми дубликатите от ключовете на приемната и на кабинета, забравил съм си моите у дома.

— Веднага, Иля Наумович!

Пазачът припряно откачи от връзката двата ключа и излезе от стаята. Екранът на монитора угасна — кой знае защо, Дорофеев бе изключил видеокамерата в кабинета си. Пономарьов видя как пазачът влиза в приемната, как подава ключовете на директора и излиза, а след няколко минути се върна на работното си място. Началникът на отдела за охрана наблюдава още известно време какво става в приемната, после се качи в кабинета си. Трябваше да изчака, докато всички си отидат. Бутилките на подноса вече бяха празни, така че импровизираният коктейл вероятно скоро щеше да приключи. Освен ако не изпратят някого за нови, но това беше малко вероятно. Дорофеев не обичаше шумните сбирки и участваше в тях само когато се налагаше в интерес на работата.

Пономарьов не се излъга. След десетина минути в коридора се чуха гласове и смях, а после прещракването на ключа в бравата на приемната. Скоро шумът утихна. Пономарьов излезе от кабинета си, отиде до приемната и натисна дръжката на вратата. Заключено. Значи Дорофеев си бе тръгнал с гостите. Изключителен късмет. Надяваше се, че поради честата си напоследък разсеяност Дорофеев е забравил да включи камерата в кабинета. Оказа се прав. Сега имаше повод да влезе в кабинета на генералния директор, без да буди подозрения у охраната. Но ключовете ги нямаше на връзката.

— Не ги върна — обясни пазачът. — Сигурно е забравил.

Пономарьов се намръщи.

— Ами утре чистачката как ще влезе?

— Че аз какво съм виновен? — отговори младият мъж. — Да не съм длъжен да тичам подире му.

По дяволите! Колко неприятно. Ужасно неприятно. Пономарьов се ядосваше, че не се беше сетил да си направи собствени дубликати. Но кой можеше да предвиди подобен случай? Досега Дорофеев нито веднъж не бе забравял ключовете си вкъщи. И за беля точно пък днес да се случи. Имаше само един изход: да изпрати шофьора си при секретарката на Дорофеев, тя имаше още един комплект ключове и живееше наблизо — при станция „Тургеневска“. Пономарьов реши точно така и да направи и излезе от стаята на охраната.

Тази вечер пазачът не бе следил особено внимателно какво става в приемната на директора. След снощното си дежурство той не можа да се наспи, през деня се изпокара с жена си, която му натякна, че го мързи дори да изхвърли кофата с боклука, а тепърва му предстоеше още една безкрайно дълга нощ. Пазачът си мечтаеше тоя бухал Пономарьов по-скоро да се омете от банката, за да може да подремне на фотьойла. Но същевременно изпитваше известно безпокойство, защото беше останал с впечатление, че от кабинета на генералния бяха излезли по-малко хора, отколкото са влезли. Искаше му се да сподели това странно усещане с началника на отдела за охрана, но той изглеждаше толкова мрачен и нервиран, че младежът си замълча, за да не излезе виновен.

А пазачът беше прав. Когато гостите на Дорофеев — а те бяха специално поканени служители на „Глория“ — шумно излязоха от приемната, Денис Грязнов, Турецки и Олег Софронов, облечен за случая с празничния си сив костюм, влязоха в тъмния кабинет на генералния директор и седнаха на креслата до стената от двете страни на вратата.

През леко открехнатите плътни завеси на прозорците в кабинета проникваше бледа светлина от уличните лампи по „Садовое колцо“, стъклата приглушаваха шума на минаващите долу автомобили, при което ударите на големия стоящ на пода часовник отекваха някак особено гръмко.

Удари девет, после мина още половин час. Тримата мъже се измъчваха от желание да запалят по цигара, но много добре знаеха, че не могат да си го позволят.

Десет. Десет и половина. Тъкмо Олег Софронов реши да излее всичко, което му беше накипяло отвътре относно това идиотско начинание, когато откъм приемната се чу превъртане на ключ в бравата. После изщрака втори — в бравата на кабинета. Вратата се отвори и някакъв мъж, без да пали лампите, отиде до писалището на генералния директор и вдигна слушалката на прекия му телефон.

Турецки натисна ключа на осветлението. Полилеят блесна. Мъжът до бюрото уплашено се обърна — слушалката в ръката му беше вече с отвинтена капачка на микрофона.

Но това не беше Пономарьов.

Беше началникът на отдела за анализи на Народната банка — Борис Глузман.

5.

Из обясненията на гр-на Б. Г. Глузман, р. 1967 г., живеещ в гр. Москва, ул. „Черьомушкинска“ 34, ап. 125:

Из списание „Комерсант“: