Избор на оръжие

1.

— Ало, Ню Йорк? Извинете, може ли да се обади Кейт Уилсън?

— На телефона.

— Здравей, Кейт. Обажда се Александър Турецки.

— Алекс?! В Ню Йорк ли си?

— Не, в Москва.

— Но защо те чувам така ясно? Разправяли са ми, че там у вас било по-лесно да те чуят ако викаш, отколкото ако се обаждаш по телефона!

— Това беше едно време.

— Здравей, каубой! Радвам се да те чуя. Как си?

— Защо пък каубой?

— Не си ли? Тогава рейнджър? Често си приказваме за теб. Джеймс Бонд без право на убийство! Разправят, че си имаш проблеми?

— О, Господи! Ти пък откъде знаеш? Да не са го съобщили по Си Ен Ен?

— Ние си имаме собствена информационна служба. Казвай сега защо се обаждаш, Алекс.

— При нас тук изникна цяла купчина зелено, неколкостотин пари. Случайно да искаш да се наведеш и да ги събереш? Ама защо се смееш?

— Смешно го каза. Зелено, пари. По принцип „пари“ е събирателно. Да кажеш „едни пари“ на английски е все едно на руски да кажеш „един клещи“.

— А как казват у вас един долар?

— Точно така го казват. А ако се плаща на ръка — „кеш“. Защо, да не би да ми предлагаш работа?

— Нещо такова. За около една седмица.

— Ммм, доста съм заета.

— А малко допълнителни пари кеш зле ли ще ти дойдат?

— Парите никога няма да ми дойдат зле. Да не би да си забогатял, че можеш да си позволиш да наемеш лейтенант от нюйоркската полиция?

— Ти колко получаваш?

— О, Алекс! У нас в Щатите подобни въпроси се смятат за неприлични.

— Но аз не живея в Щатите, а в Русия.

— Ще ти кажа: пет хиляди на месец. А ти?

— Може ли да премълча?

— Аха, значи и у вас не се говори открито по този въпрос?

— Открито ли? Не. Боя се, че неприличен ще ти се стори отговорът.

— И все пак?

— Малко над двеста.

— На ден?

— На месец.

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така! Но на теб ще ти плащаме по триста на ден. Плюс разходите.

— Ще се разориш.

— Плаща клиентът ми. Това няма да го разори.

— Двеста на месец. Разстрои ме, Алекс. А по баровете на Гармиш плащаше и моите сметки, сякаш си внук на Хенри Форд. Защо ти сам не свършиш тази работа и не вземеш по триста на ден?

— Нямам време. Нещата тук се развиват твърде бързо.

— И държиш аз да се заема с това?

— Много, Кейт. Нямам към кого друг да се обърна. Може някой ден и аз да ти направя услуга.

— Надявам се да не ми се наложи.

— Кой знае. Връзките между нашите страни се разширяват не с дни, а с часове.

— Мафиотските, нали?

— Именно за тях говоря.

— Каква е работата?

— Вземи си химикалка и пиши.

— Ще включа на запис. Диктувай.

— Хари К. Никитин. Игор Константинович. Натурализиран гражданин на САЩ. Адрес: Южноафриканската република, Претория, Парк лейн, двеста двайсет и четири. Ръководител на Северната геологопроучвателна експедиция. Петдесетгодишен. А ето и въпросите. Семейно положение: има ли жена, деца. Коя е жена му, колко са децата и на каква възраст. Отношението към съпругата и децата. Пристрастия: алкохол, наркотици, жени, хазартни игри. Етапите на кариерата му. Положението в работата сега, взаимоотношенията с колегите. В медиите изтече информация, че в ЮАР е открито голямо находище на медно-никелови руди. Докъде е стигнала работата по цялостното проучване, изчислени ли са запасите. В началото на юли Никитин е заминал за Ню Йорк, оттам за Франкфурт на Майн, сега е в Русия. Споделял ли е с някого плановете си преди заминаването. Материално положение. По негова сметка в Народната банка са преведени сто двайсет и четири милиона долара…

— Сто двайсет и четири милиона?!

— Точно така. Обяснил е, че от дълги години играе на борсата. Негов посредник на нюйоркската фондова борса е Рей Мафърти. Въпроси: клиентелата на Мафърти, връзки с руската мафия. По-специално — с обкръжението на Иванов-Корееца. Доколко успешни са били борсовите операции на Никитин.

— Това е трудно. Търговска тайна. Трябват ти документирани сведения, така ли?

— Не. Просто информация.

— Това е по-лесно.

— И последното. От седемдесет и осма година до края на осемдесет и трета Никитин е живял в Ню Йорк. Автор е на книгата „Наказателна психиатрия“. Възможно е да е бил сътрудник на „Гласът на Америка“ или на радио „Свобода“. След това пет години е работил в Канада, участвал е в геоложки проучвания.

— Къде? Канада е голяма.

— Не се знае. Това можеш да научиш в Претория. Въпросите са същите: какво е правил, връзки, начин на живот, кариера. Май много те натоварих, а?

— До ватерлинията. За кога ти трябва информацията?

— За вчера. Още сега ти изпращам аванса. Продиктувай ми номера на банковата си сметка.

— Ще ми платиш всичко наведнъж, когато получиш отчета. Ще ти го пратя по факса. Имам домашния ти телефон.

— Но аз нямам факс.

— Тогава по Интернет.

— Нямам и компютър.

— Но как живееш?

— Как, като всички останали. У нас казват: живея си като в приказка — колкото по-нататък отиваш, толкова по-страшно става.

— Винаги съм твърдяла, че руснаците са велик народ.

— Приятно ми е да го чуя. Но все пак какво те кара да мислиш така?

— Как какво? Живеете без факс, без компютър, без пари, а все се шегувате.

— Нищо друго не ни остава. Давам ти факса на агенция „Глория“, сега работя за тях. Успех, Кейт. Пази се.

— Ще се видим ли в Гармиш?

— Не съм много сигурен. Но все някога ще се видим. Доскоро.

— Чао, мистър Бонд!

Турецки включи телефонния високоговорител и подаде слушалката на Денис Грязнов:

— Обади се във Франкфурт на Ханс Юнге.

— И какво да му кажа? Да го помоля да работи за нас при същите условия?

Турецки сви рамене.

— При него май няма да мине.

— При Кейт Уилсън мина.

— Американците са авантюристи. А немците са си немци. За тях редът е над всичко.

— Ordnung ist Ordnung…

— Именно…

Без да се почука, вратата на директорския кабинет в агенция „Глория“ се отвори и на прага се появи шишкото с червената тениска — младият бог на компютрите Максим.

— Ами такова… Влязох днеска в Народната банка да огледам няма ли нещо ново. И… с една дума, цялата информация по „Трейдинг интернешънъл“ е извадена от компютрите.

— Как така — извадена? — не разбра Турецки.

— Ами така. Изтрита.

— Започва да става интересно — коментира Грязнов-младши.

— Не, опасно — възрази Турецки. — Много опасно. Слушай, Макс, можеш ли по някакъв начин да разбереш дали някой, освен теб е влизал в компютрите на Народната банка? Външен човек имам предвид?

— Шареше там някакъв тъпанар. На два пъти се натъквах на него.

— Как разбра?

— Имате ли някаква представа какво е „UNERASE“ или „UNDELETE“7?

— Ни най-малка — призна Турецки.

— Тогава е излишно да ви обяснявам. Но че някой е тършувал, съм сигурен.

— А не можеш ли да узнаеш кой? Или поне откъде работи?

— Почти изключено — отбеляза Макс. — Няма начин да се разбере къде е. Например Льовин, питерският хакер, извлече от Ситибанк милион и половина долари. Банката е в Щатите, той — в Петербург, сървърът е бил финландски, а го арестуваха във Великобритания.

— Все пак са го арестували. Значи са го намерили, нали? Излиза, че по принцип може да се намери?

— Е, ще опитам. Може и да се получи.

— Ако разбереш нещо, веднага се обади — на мен или на Денис.

— Добре — кимна Максим и се върна при своя компютър.

— Свободни ли са момчетата, които държиш за охрана на особено важни лица? — обърна се Турецки към Денис.

— Да.

— Прикрепи ги незабавно към Дорофеев. Нека го охраняват. И най-добре ще е той да не ги забележи. Нито той, нито неговите хора.

— Мислите, че някой ще се опита да го убие, така ли?

— Не е изключено. За нас сега най-важното е да определим обекта на заплахата. Ако договорът на Народната банка с „Трейдинг интернешънъл“ е престъпна афера… Впрочем в това няма съмнение. Въпросът е дали Дорофеев е участвал в нея, или само са го използвали. От момента, в който е заповядал да се изчисти цялата информация за договора от компютрите, той остава единственият притежател на информация за тази сделка. Както казват в определени кръгове — подвижна мишена — и — отново мафиотски жаргон — може „да го сложат да спи на релсите“. С други думи, ще го убият и никакво следствие не би могло да открие следите на тези осемдесет и четири милиона, източени на Запад чрез „Трейдинг интернешънъл“.

— А ако не се опитат да го убият? — попита Денис.

— Значи обектът на заплаха не е сред съучастниците или партньорите на Дорофеев, а някой друг. Следователно Дорофеев е участник в аферата. Ако е така, защо да го убиват? С такъв човек могат да се направят още много сделки. Не за милиони, а за милиарди.

— „Норилски никел“?

— Всичко е възможно. Ние разполагаме с твърде оскъдна информация. Гадаем. Така че още по-наложително е да се обадим на Ханс Юнге. Ти ще разговаряш с него. Той не знае руски, аз немски, а неговият английски не става за такива неща. Моят също. Ще проведеш разговора приблизително по следния план… Запиши си основните точки. Първо. Имаме всички основания да предполагаме, че „Трейдинг интернешънъл“, регистрирана във Франкфурт, е подставена фирма. Тук ще разкажеш всичко, за което ни съобщи Дорофеев: условията на договора, замъка с камината, ролс-ройса. Второ. Дейността на подобни фирми нанася сериозни вреди на германо-руското търговско сътрудничество и по този начин засяга националните интереси както на Германия, така и на Русия. Трето. В борбата срещу подобен род дейност интересите на правозащитните органи на нашите две страни напълно съвпадат. Четвърто. Ние молим да предостави на наше разположение цялата информация, с която разполагат за фирмата „Трейдинг интернешънъл“: за президента й Райнер и съучастника му Фогелщайн, за финансовото състояние на фирмата и движението на средства по нейните сметки, а ако нямат такава информация, да вземат мерки за нейното набавяне. Ако е наложително, до тях ще бъде изпратено официално запитване от Главната прокуратура на Русия или от Управлението за борба с икономическата престъпност при МВР на РФ.

— Ами ако поиска първо да изпратим документите?

— Ще му отговорим, че изготвянето на официално запитване може да отнеме известно време, през което престъпниците ще имат възможност да заличат всички следи.

— Какъв дипломат сте, чичо Саша!

— Хайде, звъни!

2.

„Московска кантора на Норилскснаб“…

От изненада Турецки се закова на място, изотзад в него се блъсна някакъв мъжага и го обсипа с псувни, лъхаше на алкохол. Друг път Саша би намерил какво да му отговори, нямаше да му остане длъжен, но сега само махна с ръка и остана като закован на многолюдния тротоар, вперил очи в прашната табела зад стъклото. Колко пъти беше минавал по тази уличка — навремето „Жданов“, а сега бог знае как й беше името, сто, хиляда? И нито веднъж не беше забелязвал тая табела. Може би я бяха окачили наскоро? Какво ти наскоро — от времето боята под стъклото се бе напукала. Защо по-рано не я беше съгледал, а сега направо му се наби в очи? Ами естествено, в нея има думата „Норилск“. А напоследък при тази дума той наостряше уши и заемаше стойка като ловджийско куче.

И таз добра. Ето го „Детски свят“, отсреща е Кузнецкият мост. А тук, в тази олющена ъглова сграда, е Норилск.

Изкачи се по изтритите, почти хлътнали стъпала, влезе в кантората и сякаш тутакси се пренесе във времето с петнайсет-двайсет години назад. Това беше истинско едновремешно учреждение, без модерни мебели. Коридор с пластмасова облицовка, имитираща дъбова ламперия, претичващи от една стая в друга възрастни служителки с папки в ръце. Иззад вратите се чуваше звън на телефони и пресипнали от напрягане гласове:

— Мурманск! Ало… Кажете какво е положението с ледовете?… За какъв дявол задържате корабите?!… А без ледоразбивач не може ли?… Лошо… Лошо, казвам!

— Хатанга!… Чувате ли ме?… Ало, Хатанга!… Кога ще пуснете нашата пратка с яйца? Кога?! Вие сте луди! Та това са сто и седемдесет хиляди кори с пресни яйца! Ще им мине срокът на годност и ние ще ви предявим иск за нанесени щети!… Да-да, на вас, а не на господ бог! Два дни времето е топло и за нафтата трябваше да помислите вие, а не господ бог!

На площадката при завоя на коридора имаше чешмичка с течаща вода — глава на титан с чучурче, но без прикованото за него със синджир алуминиево канче. На масичката отстрани — подшити вестници: „Красноярски работник“, „Заполярна правда“. В тях бяха прибавени и най-новите броеве. Турецки се спря и ги прелисти. В последния брой на „Заполярна правда“ бе поместен репортаж за общото съвещание на стачните комитети на миньорите, минните строители и металурзите. През двете страници в средата на вестника минаваше заглавие с едри букви и закачливо съдържание: „Е, какво, момчета? Ще стачкуваме или не?“

Турецки се подсмихна: направо „Московски комсомолец“!

В края на коридора откри врата с табелка „Началник на Норилскснаб — Б. С. Николски“, почука, влезе и попита секретарката, която седеше зад един компютър и старателно бучкаше с пръст по клавиатурата:

— Тук ли е Борис Семьонович?

— Барух Соломонович. Борис Семьонович беше преди перестройката. Да, тук е.

— Аз съм от вестник „Нова Русия“. Попитайте го дали ще ми отдели десетина минути? Казвам се Турецки.

— Че попитайте го лично. Сигурно ще ви отдели. Той обича да говори с репортери.

— Може би все пак вие ще ме представите?

Тя сви рамене и натисна един бутон на интеркома.

— Дошъл е някакъв си Турецки от вестник „Нова Русия“. Ще го приемете ли?

— Нека влезе — чу се от апарата.

— Влизайте — каза секретарката. — Или искате и вратата да ви отворя?

Ама че мръсница, помисли си Турецки.

Зад бюрото в малкия кабинет седеше около шейсетгодишен пълен плешив мъж с червено, сякаш изгоряло от слънцето лице, облечен с бяла колосана риза със запретнати ръкави, вратовръзката висеше разхлабена. Сакото му бе преметнато на облегалката на креслото. На стената до вратата бяха монтирани клонести еленски рога, явно служещи за закачалка. На тях висеше черен къс кожух, под който бяха захвърлени високи кожени ботуши с козината навън. Турецки реши, че са приготвени за всеки случай за спешна командировка до Норилск. На другата стена бе окачена в рамка голяма цветна фотография, направена през зимата: част от широк булевард между огромни масивни сгради с колонади, балюстради от балкони и архитектурни орнаменти. На една от сградите светеха с кървав рубинен отблясък също така огромни, явно двуметрови букви „СЛАВА НА“, който завършваше на друга сграда през булеварда — „КПСС“.

— Това Норилск ли е? — поинтересува се Турецки.

— Да. Началото на града, до завода. Заповядайте, седнете.

— Прилича на Ленинград. Тоест Петербург.

— Строили са го ленинградски архитекти. В края на четиридесетте години. Тогава половината от кадрите на „Ленпроект“ са били командировани в Норилск. До петдесет и осма. Именно те проектираха малкия Ленинград. Не сте ли ходили в Норилск?

— Не ми се е случвало. Много ли съм загубил?

— По-рано бих ви казал точно това. Но сега дори не знам какво да ви отговоря.

— Защо?

— Казват, че на земята имало седем входа за ада. Ако има и осми, той е в Норилск. Перлата на Заполярието. Прокълнат от бога град.

— И защо? — повтори Турецки.

— Работих там четиридесет години. Той ми даде щастието, той ми го отне. Двайсет и пет години живяхме с жена ми в пълно разбирателство и обич. После я хвана рак. Норилск е най-северният град в целия свят и с най-висок процент на онкологични заболявания. На второ място е Запорожието. Имаше един Николай Николаевич Урванцев. Чували ли сте за него?

— Полярният изследовател?

— Да. Целия си живот посвети на Таймир. За последен път идва в Норилск малко преди да умре. Когато заминаваше, помоли да го откараме на аерогарата не с кола, а с дрезина — по железопътната линия. Аз ходих да го изпратя. Почти през целия път мълча, а по едно време каза: „За да се построи всичко това, трябваше да се хвърлят два милиарда човекочаса!“ Два милиарда! Това са четиридесет милиона човекоживота. Дори да са двойно по-малко, пак щяха да са повече от жертвите на Освиенцим и Бухенвалд, взети заедно. Та ето какъв е този град. Какво ви води при мен?

— Редакцията на „Нова Русия“ ми възложи да напиша обзорен материал за концерна „Норилски никел“ — започна Турецки, но нещо го възпря да продължи лъжата си. — Всъщност не е точно така. Норилск ме интересува по съвсем друга причина. Трябва да разбера какво става там в момента.

— Защо?

— Имам информация, че норилският завод е най-важната карта в голяма международна игра. Може би престъпна афера, но не съм сигурен. Именно това искам да си изясня.

— Значи не сте журналист. Така си и помислих.

— Аз съм следовател от Главна прокуратура. Но в момента работя за една детективска агенция. А от време на време сътруднича на „Нова Русия“. Да ви покажа ли документите си?

— Няма нужда. Вярвам ви. Старият евреин има набито око… Та значи какво става там ли? Дявол знае какво. Всичко тръгна наопаки с тая масова приватизация и пререгистрирането на завода като акционерно дружество, така и продължава към пълна съсипия. Всички са ни длъжници, и ние на всички дължим. А къде отива валутата за произведения никел? Никой не може да каже! Сега изведнъж се струпаха толкова проблеми, сякаш бръкнахме право в кутията на Пандора. Преди изборите ни подхвърляха по някоя пара, а като минаха — ядец, нищо. По месец и половина хората не получават заплати. А сега е точно сезонът на отпуските. Министерството на финансите казва, че парите са преведени. Красноярск вдига ръце: нищо не сме получили. Кой лъже и защо, а? В Мурманск взривиха ледоразбивача „Восток-5“. Ремонтът ще трае най-малко три месеца. Значи зареждането с хранителни продукти за зимата отива по дяволите.

— Защо? — попита Турецки.

— „Восток-5“ — един от трите работещи ледоразбивача — трябваше да прокара път на корабите с нашите товари по Северния морски път. А в града още отсега няма захар, брашно, водка.

— И какво пият хората?

— „Розов ликьор“. Измъкват резервите отпреди десет години. Ужасна гадост. След две бутилки само от миризмата на рози започва да ти се гади. Е, с водката е малко по-лесно — наехме два товарни самолета, ще я откараме по Енисей. Ами другото? Снабдителните бази са в Красноярск. А със самолети захарта ще ни излезе златна. На всичкото отгоре тук в Москва убиха Олег Кузнецов, председателя на стачния комитет на миньорите. Когато в Норилск разбраха за случилото се, хората направо полудяха. Ако бях от ония, дето си падат по световната конспирация, щях да кажа, че всичко това е работа на някои чужди спецслужби.

— А вие не допускате ли подобна възможност?

— Пълни глупости! Никакви врагове не са способни да ни струпат на главата толкова бели, колкото самите ние можем да си докараме с нашето руско нехайство и немарливост. Лесно е да се стовари на другите вината за всичко, много е удобно. А оттам остава само половин крачка до лова на вещици. И за Норилск отново ще тръгнат конвои по някой нов член петдесет и осми.

— Вие били ли сте в лагер?

— Опазил ме бог. Баща ми загина край Магадан, след като се върна от плен. Беше летец. Герой на Съветския съюз. Реабилитираха го посмъртно. Благодаря за доверието, другари, дано идете всички в ада… Ох, нещо се развълнувах. Дали да не ударим по една чашка?

— „Розов ликьор“?

— Не, с пиенето в Москва е по-лесно… — Николски извади от шкафчето на писалището си начената бутилка „Бял орел“ и две кристални чаши. Наля на Турецки и на себе си, кимна за наздраве и обърна водката в широко отворената си уста, пълна с метални коронки. Веднага си наля още.

— Благодаря, за мен стига толкова — спря го Турецки. — Трябва да свърша още някоя и друга работа.

— А аз с ваше разрешение… — Николски допи чашата и обърса с ръкав устните си. — Сигурно си мислите, че мутрата ми е такава червена от водчицата, а? Не, измръзнах още на младини, през януари петдесет и седма. В Норилск имаше черна виелица. Под минус трийсет градуса студ и вятър със скорост четиридесет и пет метра в секунда. Дванайсетбалов щорм по скалата на Бофорт. Три седмици бушува. Страшна работа. Обръщаше автобусите. А ние гасяхме пожари. Тогава ми окапа и перуката…

Турецки сложи пред него „Икономически вестник“ с материала „Странен търг“ и редакционната справка за Имангдинското находище.

— Хвърлете един поглед. Бих искал да ми кажете какво мислите по въпроса.

Николски внимателно прочете публикацията и с пренебрежение изпръхтя:

— Пълна глупост. Какво значи принципно нова технология и как може тя да се опази в тайна? От четиридесет години съм в цветната металургия, минах от помощник-майстор до заместник-главен инженер на завода. Новите технологии се създават с десетилетия. А ако наистина се работеше върху някакво революционно откритие, то за него щяха да знаят металурзите в целия свят. Тези разработки никога не са били засекретявани.

— С какво тогава може да се обясни интересът на този анонимен чуждестранен инвеститор към безперспективната Имангда?

— Е, не всичко с Имангда е чак толкова просто. Наистина проучванията там бяха прекратени след откриването на голямото находище в Талнах. Но що се отнася до безперспективността — това още не е изяснено. Теоретично там би трябвало да има руда. Богата жила. Както в Талнах, но с изход на повърхността. Някъде в началото на седемдесетте в Норилск работеше един млад геолог от Ленинград. Той доказваше, че Талнах и Имангда са едно рудно тяло. Настояваше сондажите да бъдат подновени, дори твърдеше, че бил намерил изхода на рудната жила. Проглуши ушите на всички, писа до ЦК, дори на самия Брежнев.

— И какво?

— Нищо. Нямаха време и желание да се заемат с въпроса. Рудата беше достатъчна. Имаше нужда от нефт и газ. Там хвърлиха всички сили и средства.

— И намериха ли?

— Нефт — не. Но газ намериха. Най-добре е да поговорите за всичко това с Владимир Семьонович Смирнов. Именно той правеше сондажите на Имангда, а после стана началник на експедицията. Сега е в пенсия.

— Къде живее?

— Там си е, в Норилск.

— Не се ли е върнал на континента?

— А къде да живее, като се върне? Това е проблемът на Севера — работи човек, спестява пари, включва се в някоя кооперация и си купува апартамент в родното място. А децата растат, създават свои семейства и деца и се нанасят в този апартамент. А човекът така и си остава в Норилск. Виж, аз извадих късмет, пратиха ме в московското представителство, дадоха ми служебен апартамент.

— Защо не си купите свой? Сега поне е лесно.

Николски тъжно се усмихна.

— И с какво? Големите пари от Севера са мит. Има, разбира се, блокове за полярниците, коефициенти за придобиване на общински жилища, но… Москва се смята за най-скъпия град в Европа и трети в света след Токио и Осака. Всъщност най-скъп град е Норилск. Сметнете само зимното облекло и обувките, храната. На макарони зимата не можеш изкара. Ами отпуските? Билетът до Москва струва над един милион. А за цяло семейство? А не можеш да не заминеш някъде през отпуската: децата имат нужда от слънце, море, от пресни зеленчуци и плодове.

— Още един въпрос — каза Турецки. — Акциите на „Норилски никел“ непрекъснато падат…

— Съвсем обяснимо.

— Какво трябва да се случи, че курсът им да направи рязък скок нагоре — да се повишат, да речем, сто пъти?

— Само чудо.

— И от какъв род може да бъде това чудо?

— Ами примерно казано, ако изведнъж се окаже, че онзи млад геолог е бил прав и Имангда се превърне във втори Талнах. При това не с жила на двукилометрова дълбочина, а на повърхността. Рудата да се добива по открития способ.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Защо не? Чудото е непредсказуемо. Нали затова е чудо… Ако решите да ходите до Норилск, обадете ми се. Ще ви помогна да си извадите пропуск по-бързо. Нали там е гранична зона.

— Че с кого граничи Норилск? — удиви се Турецки. — С белите мечки и Арктика?

— Преди двайсетина години затвориха града, въведоха граничен режим.

— Срещу шпиони?

— По-скоро заради скитниците. След завършването на сезонните работи оставаха там — окупираха всички колектори на топлоцентралите.

— Значи чужденец не може да попадне в Норилск, така ли?

— По-рано — не. Сега, разбира се, е по-лесно. Няколко години там имаше финландци, строиха завод — впрочем по нова технология. Пристигат и разни чужди специалисти — немци, канадци, американци. Но пропуски им се издават чрез Министерството на външните работи. Голямо разтакаване.

3.

„Пропуски чрез Министерството на външните работи. Голямо разтакаване.“

Фордът на Никитин е във Внуково. Оставил го е в 15,30 ч., а в 18,00 е полет 1247 за Норилск.

Никитин не фигурира в списъка на пътниците.

Заминал е с чужди документи? Откъде ги има? И изобщо заминал ли е? Ако да, то с каква цел?

Имаше над какво да се мисли.

Ами ако се подходи откъм другата страна?

Млад геолог от Ленинград, доказал, че Имангда и Талнах са едно рудно тяло и настоял да се подновят сондажите. Дори писал до Брежнев.

Значи аз, Никитин, предполагам, че Имангда е един втори Талнах? И не просто предполагам, а съм съвсем сигурен, защото съм работил там. И дори май съм открил края на рудната жила на повърхността.

А после? После ме изгонват от страната. Що за странна прищявка на съдбата, кариерата ми е опропастена. И не само тя, а и целият ми живот.

Турецки намести цигарата си на ръба на пепелника и внимателно, за да не проскърца, отвори вратата на кухнята и отиде в гостната, където на разтегателния диван спеше Ирина. Вратата към стаята на Нина беше открехната, отвътре лъхаше някакъв особен уют, сякаш мирис на топъл хляб и варено мляко. Нина лекичко сумтеше, прегърнала плюшената си маймунка. Турецки пооправи свлеклия се на пода край на одеялото и се опита да вземе маймунката, но тя, без да се буди, я стисна в прегръдките си. Той се върна в гостната, намери опипом пластмасовата папка върху писалището и тръгна към кухнята, като избягваше да стъпва по скърцащите парчета паркет. Кой знае защо си спомни, че и Никитин има дъщеря, била е на три-четири годинки, когато са го лишили от гражданство. Интересно, дали му е позната тази миризма на топъл хляб и мляко, дали някой му е казвал: „Именно ти си параходът. Ти си нашият празник.“

Турецки взе ляво на борд, даде леко напред, мина шлюза, т.е. вратата, и хвърли котва до кухненската маса, където в пепелника тлееше недопушената цигара. Отвори балконската врата, за да се проветри кухнята. В далечината отляво светлините очертаваха контура на Кримския мост, просветваха редките улични лампи в Централния парк за отдих и култура. Мазно проблясваше долу Москва-река, по която в една такава тиха лятна нощ преди четири дни беше плавал от „Котелническа“ до „Краснопресненска крайбрежна“ трупът на норилския минен инженер Кузнецов.

Турецки разтвори папката с релефен отпечатък на фирмения знак на агенция „Глория“ и прелисти събраните в нея книжа. По-важните места в тях бяха отбелязани с яркожълт маркер.

Той започва да ми харесва, помисли си Турецки. Да, харесва ми. Казва си го направо: „Аз направих всичко, което можах, а сега вие се самоизяждайте. Ще се заема със собствения си живот. Но никога няма да ви простя, че ме изхвърлихте от родината ми като краставо коте. Ще дойде време, и ще ви пратя сметката за уреждане — Имангда. Вторият Талнах. Нещо повече от Талнах: рудата там може да се добива на повърхността, а не на двукилометрова дълбочина. Поднесох ви на тепсия това апетитно парче, но вие нямахте време. А сега ще намерите. Аз ще прокарам пътища, ще построя град, ще докарам стотици специалисти и нови машини. И ще продавам рудата си на Норилск. Ще диктувам цените. Ето как ще платите за прекъснатата ми кариера, за разрушеното семейство, за осакатения от изгнанието живот. Сметката е пред вас, господа! Ще платите!“

Да, ама и аз ще плащам, помисли си Турецки. И Ирина, Нина, Костя Меркулов, Грязнови. Всички ние. А за какво? Задето всеки поотделно беше против, а всички заедно — „за“. За влизане в партията имаше опашка, записваха се да чакат като за кола. Псувахме Брежнев в кухните си, а не по площадите. И заради бащите си ще плащаме. И заради себе си. А децата, дори внуците ни — ще плащат заради нас. Прав е Никитин. Разбира се, че е прав. Същински полковник!

И така, какво се получава в крайна сметка? Аз, Хари К. Никитин, получавам без никаква конкуренция концесията за разработването на Имангда, после изкупувам на безценица акциите на „Норилски никел“, а накрая изваждам пред смаяната публика чудото: втория Талнах — Имангда. Акциите скачат сто пъти, продавам ги и със спечелените десет милиарда долара построявам град. Ще ми стигнат ли тези пари? Навярно ще ми стигнат.

Но!

Имангда не е просто коз асо, извадено от ръкава. За да се взриви борсата, не е достатъчно само да се каже, че Имангда е втори Талнах. Трябва и да се докаже. И то с много сериозна документация.

А разполагам ли с нея? Би трябвало. Описания на геоложките маршрути, образци от рудата, ако действително съм я намерил, резултати от анализите. Разбира се, предал съм ги в архива на експедицията, бил съм длъжен да го направя. Но сигурно съм си оставил копия от всичко. И сега тези доказателства трябва да са в Петербург, у бившата ми съпруга, или там, където съм живял след развода.

Но тогава защо моят форд е на паркинга във Внуково, а не на Ленинградската гара?

Дали пък моят архив не е изчезнал, докато са ме лашкали по психиатриите и лагерите? Или пък е бил конфискуван с издадените от Самиздат екземпляри от моята книга, а после е бил откаран в „голямата къща“ на „Литейна“? В такъв случай всички документи са загубени завинаги, оттам само дяволът може да ги измъкне.

Следователно трябва да замина за Норилск…

В кухнята влезе Ирина, сънена, с наметнато върху нощницата леко халатче, с бледо лице, което без грим изглеждаше съвсем момичешко. Махна от бузата си падналия черен кичур коса и каза:

— Ама че е задимено, същински лисичарник! Няма ли да поспиш малко? Скоро ще съмне.

— Ще се наспя в самолета.

— Господи! Накъде пак те подкара дяволът?

— Към града, където се намира осмият вход за ада. В Норилск.

4.

Ако Норилск наистина беше осмият вход към ада, в самия град, изглежда, никой не подозираше това. Нямаше никакви външни признаци за подобна зловеща близост, с изключение на надвисналия над кварталите смог, който се виждаше отдалече — поне от петдесет-шейсет километра — през прозорците на електричката, свързваща града с аерогара Аликел. Смогът, невидим в самия град, но доловим по възкиселия привкус в устата, си имаше съвсем материалистично обяснение: металургичните заводи, които се точеха от изток на запад все по-близо към града, го опушваха със сероводородния си дим.

Спътниците на Турецки в електричката, излезли да изпушат с него по една цигара в коридора, му обясниха, че на изток са старите заводи: никеловият, обогатителната фабрика и леярските цехове, чийто строеж е бил започнат още в средата на трийсетте години и е бил продължен и завършен през войната; на запад пък са новите заводи, които изобщо не би трябвало да изпускат толкова много дим, ама на — димят ли, димят.

Едва ли бе останала област от бившия СССР, където Турецки да не беше ходил в командировка: от издъхващия лете от влагата и рояците комари Термез до обсипаната с въглищен прах Воркута, от европейски чистия Брест до стръмните, сякаш изгърбени улици на Владивосток, продухвани от океански бриз. Така че Норилск едва ли можеше да го изненада с нещо. И наистина: град като град, компактен, центърът бе строен по подобие на Санкт Петербург, а крайните квартали бяха пълни с безлични къщи от червени тухли и неодялан камък, с двуетажни тоалетни в дъното на просторните си дворове — както му разказаха, зимно време се натрупвал сняг точно до втория им етаж.

И все пак две неща му направиха впечатление. Първо, нямаше нито едно дърво, само тук-там се виждаше по някой хилав храст, изникнал сред тревните площи с някаква бледа трева, подобна на овес. Всъщност това наистина беше овес. Второто беше слънцето, което изобщо не залязваше. В полунощ норилското слънце се извисяваше над Двореца на културата — Концертната зала в края на късия централен булевард, наречен, естествено, „Ленински проспект“, позлатяваше със студената си светлина покривите и прозорците на сградите, удължаваше сенките на хората по булеварда, след което започваше новата си обиколка по небето.

Такъв беше полярният ден. А каква ли беше полярната нощ?

Изглежда, всички в Норилск бяха побъркани на тема стайни растения. Във фоайето и по коридорите на новия уютен хотел човек нямаше къде да се обърне от фикуси, кактуси и кичести китайски рози, през витрините на магазините и ресторантите се виждаха буйни водопади от аспарагус, виещ се бръшлян и най-различни други декоративни растения. Със зеленина беше украсен и малкият вестибюл на Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция, която се помещаваше в една тухлена сграда в промишления район — на двайсет минути път с автобус от центъра на града.

Началникът на НКГПЕ Андрей Павлович Шчукин, на когото Турецки се бе обадил предишната вечер, за да си уговорят среща, го чакаше в кабинета си, чийто прозорец гледаше към малък кръгъл площад. В центъра му се издигаше някакъв паметник, а на отсрещната страна пред висока административна сграда бяха паркирани няколко волги и един дълъг черен ЗИЛ.

Някога, много отдавна, един познат журналист — стара лисица в занаята — бе дал на Турецки полезен съвет, от който по-късно той често и почти винаги успешно се възползваше: „Ако искаш да предразположиш човека, при когото си отишъл по работа, никога не подхващай веднага деловия разговор. Ако в стаята или кабинета му виси картина, попитай го за нея. Видиш ли на масата или на бюрото книга, поинтересувай се каква е, дали му харесва. Изобщо говори, за каквото ти хрумне, но не започвай с работата…“

По стените в кабинета на началника на експедицията нямаше картини, само някакви схеми и графики, не съгледа и книга на бюрото му. Ето защо, след като се здрависаха, Турецки кимна към прозореца и попита:

— Какво е това отсреща?

— Административната сграда на концерна „Норилски никел“.

— Аха, може да се наложи да поискам среща с генералния директор.

По суховатото лице на Шчукин се мярна усмивка.

— Ще ви бъде по-трудно, отколкото с мен. Графикът му е запълнен по минути за две седмици напред.

— А паметникът на кого е?

— На Аврамий Павлович Завенягин. Смята се за основател на завода и града. Личност с драматична съдба. Бил е директор на Магнитка, после първи заместник на Орджоникидзе, но не успял да се издигне в службата, защото Орджоникидзе скоро умрял. Или е бил застрелян, както разправят. С една дума, Сталин казал: „Не издържа пламенното сърце на нашия скъп Серго.“ А Завенягин е бил човек на Орджоникидзе и изпаднал в немилост, по някаква случайност не бил арестуван и застрелян. Изпратили го за началник на строежите в Норилск. Предшественикът му бил разстрелян за провалени срокове, същата участ очаквала и Завенягин, но той се справил със задачата. Съумял да ускори хода на строежа и преди войната били изкарани първите товари никел. А никелът е бил страшно необходим за направата на танкови брони. По същото време някакъв английски вестник писал, че Завенягин е най-големият специалист по използването на робски труд в Сибир. Сталин го върнал в Москва и го назначил за заместник на Берия по строителството. По-късно пък работил над атомната бомба с Курчатов, бил е заместник-председател на Министерския съвет… Но вие сигурно не се интересувате от историята на Норилск?

— Не, по-скоро от сегашното състояние — съгласи се Турецки. — И най-вече от Имангда.

Шчукин се оживи:

— Какво по-точно? Аз съм работил там. През април седемдесет и първа година. Това беше първият ми полеви сезон в Норилск. Тъкмо бе организирана хидрогеохимическата група, на Имангда установявахме състоянието на находището. Как да ви го обясня по-разбрано? Пробивахме леда, вземахме проби от водата на различни езера, правехме анализ и по съдържанието на микроелементи в състава преценявахме вероятността водата да е в допир с рудни пластове. Този метод не е много точен, но отнема по-малко време и е по-евтин от другите. Така че ние го използвахме на Имангда.

— Случайно да познавате Никитин?

— Разбира се. И то много добре. Работеше в моята група. Познавам и Олга, жена му. Аз лично ги ожених.

— Как така? — зачуди се Турецки.

— Ами имаме едно мъдро книжле — „Инструкции за провеждането на геологопроучвателните работи“. В него пише: „При теренните проучвания в отдалечени или слабо населени райони ръководителят на геоложката група трябва да е готов, когато се наложи, лично да разрешава не само административно-стопанските, но и етичните, правните и други възникнали въпроси.“ При тези условия началникът на групата е като капитан на далечно плаване. Има право да легализира завещания, да заверява пълномощни, да издава свидетелства за раждане, дори да регистрира бракове.

— И те защо решиха да се женят в тундрата? Просто от някаква ексцентричност, така ли?

— Не. Появи се извънредна ситуация. Получихме заповед да се преместим в друг район, а Никитин трябваше да остане в Имангда. Той беше, както сега казват, вътре в нещата, опитваше се да докаже, че Имангда е по-богата от Талнах. Началник на експедицията по онова време беше Владимир Семьонович Смирнов. Той разреши на Никитин да остане и Олга се съгласи да му прави компания. Но по това време съществуваше една забрана — мъж и жена можеха да работят заедно само ако са съпрузи. И така те решиха да сключат брак.

— Излиза, че е било брак по сметка?

— Не, беше по любов — поне от нейна страна. Тя си е издействала и практиката в Норилск, за да бъде с него. По-късно, когато се върнаха в града, им издадоха нормален акт за граждански брак. Роди се дъщеря им. После заминаха в Ленинград. Не знам дали бракът им е бил щастлив.

— Развели са се. През седемдесет и шеста.

— Така ли? Жалко. Добро момиче беше — предана, безстрашна. Дори му завиждах за нея. Но какво да се прави, явно на тоя брак не му е било писано да просъществува.

— Какво представляваше Никитин? Що за човек беше?

— Защо казвате „беше“?

— Имах предвид какъв е бил на младини — уточни Турецки.

Шчукин се замисли. Стана от креслото, приближи се до прозореца и постоя известно време мълчаливо, загледан разсеяно в площада, къпан от струите на внезапно рукналия дъжд. В това време Турецки го наблюдаваше внимателно — висок и сух, със стегната фигура, в плетен пуловер от дебела вълна, които преди трийсет години излязоха на мода благодарение на Хемингуей.

— Той беше фанатик. А Имангда беше неговата фикс-идея. Не знам как го е завладяла. Може би по време на практиката, когато работеше с архивите на експедицията. По онова време Имангда беше отдавна замразен проект, дори никой не си спомняше за него. Пък и имаше ли смисъл? След осемнайсет сондажа на голяма дълбочина нищо не подсказваше наличието на богата рудна жила. А Никитин се опитваше да докаже, че не е сондирано на правилните места. Упоритостта и силната му вяра бяха достойни за някоя благородна кауза, но за него всички, които не споделяха мнението му, бяха изостанали консерватори, кариеристи, некадърници. С една дума, врагове.

— Бил е демагог?

— В никакъв случай. Демагогът само приказва. А Никитин, трябва да му се признае, работеше. Четири сезона изкара на Имангда. На ден изминаваше по шейсет-седемдесет километра. Това е твърде много. По сипеи, блата, мочурища. Той сам свърши огромна работа, за която би бил нужен отряд от най-малко десет души. Това не може да се нарече демагогия. Никитин имаше една-единствена възможност да докаже, че е прав — да намери излаза на рудната жила на повърхността.

— И го намерил, нали? — подсказа Турецки.

— Във всеки случай представи образци от рудата. Според заключенията от анализите бяха напълно идентични с тази в Талнах.

— Но всъщност би трябвало да е така, щом Имангда и Талнах са едно рудно тяло, нали?

— Че е така, така е. Но когато човек е толкова силно вярващ и озлобен към останалите, дори най-разумните му доводи се приемат с резерви.

— Мислите ли, че може да е прибягнал до някаква подмяна, фалшификация?

— Едва ли. Но имаше и такива мнения.

— Вие не подкрепихте ли Никитин?

— Той не ме потърси за съдействие. Пък и по онова време аз бях началник на стационарната група в Месояха, това е на триста километра от града, сондирахме за газ. Радвахме се, ако ни се удаде възможност веднъж месечно да отскочим до Норилск за два-три дни. Така че за всичко това научих от слуховете, откъслечно. Но във всеки случай проучвателните сондажи в Имангда не бяха подновени.

— А Никитин как реагира?

— Амбицира се, сякаш подлудя. Взе да пише писма. Обвиняваше градския комитет на партията, директора на завода, началника на експедицията Смирнов. А после и съветската власт като цяло. Работата дори стигна до съд.

— Но не са го съдили — вмъкна Турецки. — Защо?

— По-добре е да попитате за това Станислав Петрович Ганшин. По онова време той беше градски прокурор. След тая ужасна история го уволниха, няколко години работи като адвокат в юридическата консултация, по-късно го избраха за съдия. Сега е председател на градския съд.

— След като станахте началник на експедицията, не направихте ли опити да се поднови проучването на Имангда?

— На два пъти залагах в годишния план проучвателни сондажи. И двата пъти ги зачеркваха.

— Защо?

— Нямало пари. Било нецелесъобразно. Не му било сега времето.

— Отчетите на Никитин и образците от рудата останаха ли на съхранение в архива на експедицията?

— А как иначе? По този въпрос в онова мъдро книжле специално пише: „Всички скални образци, ядки — това са цилиндрични стълбчета, извадени със сондата — обясни Шчукин, — описания на геоложките маршрути, а също и всички резултати от проучванията, както положителните, така и отрицателните, подлежат на дългосрочно съхранение, така че в бъдеще да има възможност да се прецени натрупаният фактически материал от гледна точка на новите теоретични постановки.“

— Умно — констатира Турецки.

— Елате да идем в архива — каза Шчукин.

Турецки тръгна след него по просторния дълъг коридор. Вратите на много от стаите бяха отворени. Вътре бе задръстено с бюра и шкафове, но нямаше жива душа, а разхвърляните столове и книжа по бюрата създаваха впечатление, че всички служители на експедицията са били спешно евакуирани по тревога.

— Къде са хората? — попита Турецки.

— Почти всички са на експедиция. При нас летният сезон е много кратък, само четири месеца, през които трябва да се свърши цялата работа. Вие съвсем случайно ме заварвате в града. Вчера се върнах от тундрата, а утре отново излитам. През зимата пък се занимаваме с научната работа, лабораторната обработка на данните и се бутаме тук едва ли не като сардели.

В просторното приземие зад дървен плот като в библиотека седеше млада жена, наметната с кожухче, и четеше книга. Зад гърба й имаше няколко редици високи до тавана дълги метални стелажи, претъпкани с папки.

— Намери ми отчетите на Никитин — обърна се към нея Шчукин. — За седемдесет и четвърта година. Имангда.

— Няма ги на мястото им — отвърна тя.

— Как така да ги няма? — изненада се Шчукин.

— Ами така. Няма ги и толкоз.

— А ти откъде знаеш? Дори не отиде да погледнеш.

— Вчера ги потърсих. Обади се някакъв мъж и пита за тях.

— Кой е той, представи ли се? — заинтересува се Турецки.

— Сега ще ви кажа, записах му името. Ето го — Погодин. От Министерството на цветната металургия. Началник на някакъв отдел.

— Познавате ли го? — обърна се Турецки към Шчукин.

— За първи път го чувам. Но къде може да са се дянали отчетите? Сигурно някой ги е взел и не ги е върнал, а? Я провери в регистъра.

— Вече го направих. — Жената разтвори дебела деловодна книга и посочи с пръст: — Ето, вижте. Имангда, Никитин, септември седемдесет и четвърта година. А до него пише: „Иззето като веществено доказателство по наказателното дело срещу И. К. Никитин.“

— И не са ги върнали?

— Нищо не е отбелязано. Образците от рудата са на мястото си.

Шчукин се намръщи.

— Каква е тая работа?! Никак не ми харесва.

— Аз какво съм виновна? През оная година съм била дете, тогава тръгнах на училище.

— Не говоря за теб, а изобщо. Тези документи са на строг отчет!

— Може би са останали в архива на градския съд? — предположи Турецки.

— И аз така казах на тоя Погодин. Че най-вероятно са там.

— Казала си на един непознат човек, че наши секретни документи се намират в градския съд? Поне да ме беше попитала!

— Вас ви нямаше, пристигнахте чак вечерта.

— Но има главен инженер, главен диспечер.

— Ама човекът само се обади по телефона. Ако беше дошъл лично, естествено, че щях да го изпратя за разрешение. Той просто попита — аз му отговорих.

— Отиваме при Ганшин! — решително обяви Шчукин.

Сякаш по някаква стародавна традиция из цяла Русия за съдилища се определят най-старите, неудобни, с десетки години неподдържани сгради. Норилск не правеше изключение — и тук градският съд се намираше в стара, олющена триетажна постройка с мръсни коридори и проскърцващ дъсчен под. Пред вратите имаше по няколко реда кресла, съединени едно с друго, вероятно бракувани от някое кино. Само приемната и кабинетът на председателя бяха наскоро ремонтирани, стените бяха облепени със светли тапети, а таваните — белосани.

Ганшин беше около шейсетгодишен мършав мъж, сякаш изсушен от дългогодишното си служене на Темида в Заполярието, но зад очилата с тънки златни рамки погледът му беше жив и проницателен, а слабото лице изглеждаше приветливо и доброжелателно.

Шчукин представи госта си на съдията така, както му се беше представил самият той:

— Сътрудник на „Нова Русия“.

И за момента това отговаряше на чистата истина: преди да замине, Турецки отиде в редакцията и получи командировъчна заповед. Най-напред главният редактор изохка и се хвана за главата, като пресметна колко пари ще струва на редакцията, но Саша го успокои, че заповедта му трябва, за да си извади по-бързо пропуск за граничната зона, а билетите и всички останали разноски ще бъдат поети от друга организация. Главният редактор не попита коя точно е тази организация, а и Турецки избягна да се впуска в подробности.

— „Нова Русия“ ли? — възкликна Ганшин. — Получавам го. Сериозен вестник. Но май не си спомням да съм срещал някъде името ви.

— Пиша под псевдоним — Александров.

— А, знам го. В такъв случай съм чел ваши статии. Юрист ли сте?

— Да.

— Личи си.

— Станислав Петрович, вижте какъв проблем ни доведе при вас — започна да обяснява Шчукин. — По време на следствието по делото на Никитин от нашите архиви са иззети неговите отчети за работата му в Имангда. Помните ли това дело? Имаше и статия в „Заполярна правда“, озаглавена — „Под маската на борци за правдата“?

— Как не, разбира се, че го помня.

— Та проблемът е, че като са иззети, после не са върнати.

— Не може да бъде. Сега ще проверим.

Той извика секретарката и я помоли да му донесе от архива делото на Миронов.

— Защо на Миронов? — не разбра Турецки.

Ганшин обясни:

— Тогава в едно производство бяха обединени три дела: на Миронов, на Никитин и на още един, не му помня името. Бяха подведени под един член — седемдесети, за антисъветска агитация и пропаганда. По онова време ситуацията беше много сложна. Рудниците в Талнах започнаха да пускат суровина, но заводите още не бяха готови за нея. И се наложи режим на извънреден труд, бригади, съботници, а с това, както винаги, се появиха аварии и производствени злополуки. Работниците взеха да се бунтуват. Разбира се, до стачки не можеше да се стигне. Администрацията започна да уволнява по-шумните недоволници. Те бяха подвеждани под съдебна отговорност. Върху съдиите се оказваше особено силен натиск от градския комитет на партията и от най-различните други началства. Съдиите отказваха да възстановяват на работа уволнените. Тръгнаха касационни жалби. Тогава се появиха такива като Миронов, нелегални адвокати. Взеха да пишат жалбите на другите и заводът беше принуден да връща на работа уволнените. И както се изразяваха нашите властимащи, това „изостряше обстановката“. Отгоре заповядаха Миронов да бъде арестуван. Делото беше скалъпено в местното КГБ. Когато се запознах със следствените материали, разбрах, че изобщо не може да става и дума за антисъветска агитация и пропаганда. В най-добрия случай можеше да бъде приложен член сто и трийсети за клевета: разпространяване на безспорно неверни и опозоряващи друго лице измислици. А още по-точно — член седми от Гражданския кодекс — защита на личното достойнство и чест.

— На какви основания бе заведено делото? — попита Турецки.

— Материалите на обвинението включваха жалби до ЦК, до Брежнев. Миронов беше писал дори до ООН, че тук се разпореждат „варвари на двайсетия век, които изтребват собствения си народ“. Никитин беше по-сдържан в квалификациите — „престъпници“.

— Престъпници ли? Защо?

— Смяташе, че средствата трябва да бъдат инвестирани в Имангда, а не за строежа на талнахските рудници. А там отиваха десетки, ако не и стотици милиони рубли. От старите, истинските рубли. Той наричаше това престъпление.

— И как приключи всичко?

— Предложих делото да се преквалифицира в дело от частен характер. При това положение в съда като ищци трябваше да се явят оскърбените: първият секретар на градския комитет на партията и генералният директор на завода. Те, естествено, отказаха.

— Защо?

Ганшин се усмихна презрително:

— Че на кого му е притрябвало да спрягат името му в открит съдебен процес? А имаше и доста основания за твърденията на Миронов. Наистина, що се отнася до Имангда, въпросът все още стоеше открит, но положението в цеховете на завода не будеше никакво съмнение. Всички знаеха прекрасно какво става там.

— И делото беше прекратено, така ли? — попита Турецки.

— Няма ищци — няма дело.

— А вие бяхте ли наясно какви последици ви заплашват?

— Обясниха ми.

— И все пак се решихте?

— Виждате ли, Александър Борисович… Сигурно знаете историята на града?

— В общи линии.

— Достатъчно е, за да ме разберете. Някак не ми харесваше перспективата да вляза в новата история на Норилск като прокурор, върху чиято съвест ще тежи първият политически процес в една от столиците на ГУЛАГ.

— Но навярно при другите прокурори е имало такива процеси?

— Нито един.

— Точно така, нито един — потвърди Шчукин.

— Повлиял е създаденият от вас прецедент?

— Може би… В известна степен… Не знам.

На вратата се почука и в кабинета влезе завеждащата архива — възрастна жена с побеляла коса и квадратни очила със силен диоптър и сложи пред Ганшин папката с углавното дело. Той я разтвори, прелисти набързо документите вътре и учудено вдигна вежди:

— А къде е приложението? В описа пише: „вж. приложение № 12“. А тук се намира единайсет и веднага следва тринайсет. Дванайсето приложение го няма.

— Как да го няма? — стъписа се архиварката. — Вчера ги проверих. Когато ги давах за преглед…

— На кого?

— Идва един мъж. От Москва, от ФСС.

— Как се казва?

— Погодин.

— От ФСС, или от Министерството на цветната металургия? — попита Турецки.

— От ФСС. Поисках му документите. Той ми показа служебната си карта. И в нея пишеше: ФСС, полковник Алексей Сергеевич Погодин. Записах името му в регистрационната книга.

— Защо дадохте делото без мое разрешение?

— Но, Станислав Петрович… вие бяхте на процес. А и на делото няма печат „секретно“. По принцип всеки гражданин има право да се запознае със съдържанието му. Още повече пък от ФСС…

— Вземал ли го е със себе си? — отново се намеси Турецки.

— Не, как така ще му го дам!? Чете го в стаята при архива, стоя към час и половина. После ми го донесе, благодари и си отиде. Аз върнах папката на мястото й.

— И не проверихте дали всички документи са вътре?

— Не, не проверих. Дори през ум не можеше да ми мине… На кого са притрябвали? Документи отпреди двайсет и няколко години.

— А ето че са притрябвали на някого — отбеляза Ганшин.

— Ако обичате, опишете ми този мъж — помоли Турецки.

— Амии… около четиридесет и пет годишен, доста висок, не е пълен. Беше облечен с дълго черно кожено палто, с шапка, хубав тъмносин костюм, вратовръзка… Брюнет, с тънки черни мустачки.

— Прошарен ли е?

— Не, косата му беше съвсем черна.

— Загорял от слънцето?

— Май не. Леко мургав по рождение…

— Не спомена ли къде е отседнал?

— В хотел „Норилск“.

— Вие ли го попитахте?

— Не, случайно стана дума в разговора…

Ганшин вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ало, хотелът ли е? Моля, бихте ли проверили дали имате гост от Москва на име Алексей Сергеевич Погодин? Да, ще почакам… В коя?… Такаа. А кога?… Благодаря ви. — Той затвори телефона. — Преспал е там. Командировъчното му е издадено от Министерството на цветната металургия. Снощи е отпътувал с вечерния полет.

— Какво да правя сега, Станислав Петрович? — разтревожено попита завеждащата архива.

— Ще напишете подробно обяснение за случая.

Жената въздъхна и излезе.

Председателят на съда се обърна към Турецки:

— Какво значи всичко това?

— Мен ли питате? — удиви се той.

— Тогава ще ви поставя въпроса по друг начин: защо се интересувате точно от това дело?

Турецки му показа изрезката от „Икономически вестник“. Ганшин я прочете и я даде на Шчукин. Той също я прочете, върна я на Турецки и попита:

— Кой е този анонимен чуждестранен инвеститор?

Турецки отговори:

— Никитин.

5.

Полковник Погодин от ФСС… Хари К. Никитин — „същински полковник“… По ранг и аз съм полковник… Не се ли събрахме много полковници?

Шчукин предложи на Турецки да отидат заедно при бившия началник на норилската експедиция Владимир Семьонович Смирнов, но Турецки деликатно отказа: чувстваше, че ще е по-добре да поговори със Смирнов на четири очи.

И не се излъга.

Още щом се озова в малкия вестибюл, украсен с аспарагуси и саксии с цветя като всички къщи в Норилск и понечи да покаже на домакина журналистическата си карта, той го спря с леко движение на бледата си старческа ръка:

— Няма нужда. Знам кой сте. От Москва ми се обади Барух Соломонович Николски. С него сме стари приятели. Но може би сега се представяте като журналист, а не като следовател?

— И аз не знам като какъв съм тук — призна Турецки. — В края на краищата в известен смисъл журналистът също е следовател. Но не ми се иска в града да се разбере за пристигането на следовател от Главна прокуратура.

— Защо?

— Да не се привлича ненужно внимание към делото.

— Разумно. Съблечете се и заповядайте в гостната. Сам съм, жена ми отиде на пазар, затова не ви предлагам и обяд. Чай? Кафе? Или нещо по-силно? Имам хубав коняк.

— А вие ще пиете ли?

— Не, в тоя живот вече съм си изпил дажбата.

— Тогава и за мен няма нужда, благодаря.

Очевидно Смирнов минаваше седемдесетте, но се държеше, вървеше изправен, без старческа прегърбеност. Беше старателно и спретнато облечен: чиста риза под късия домашен халат от синя коприна, подплатен отдолу с хастар на баклавички, с атлазени ревери и колан с пискюли. Той изключи телевизора, посочи на госта един от фотьойлите около ниската масичка и се настани в отсрещния. Повехналото му лице с гладко избръснати бузи и тъмни торбички под очите се стори на Турецки тържествено.

— И така? Ходили сте вече в експедицията…

— Да. При Андрей Павлович Шчукин. Останах с добри впечатления от него.

— Вие също сте му харесали. Той е мой ученик. И приемник.

— После ходихме в градския съд при Ганшин.

— И това знам. И че са изчезнали някои документи — също знам.

— Има ли нещо, което да не знаете? — шеговито попита Турецки.

— Така е в нашия град, уважаеми Александър Борисович. Ако имаше герб на него щеше да пише: „Всички знаят всичко“. Но все пак не знам някои неща. Какъв е тоя Погодин, който е полковник от ФСС и същевременно началник-отдел в Министерството на цветните метали?

— Нямам никаква представа и бих дал много, за да разбера. Но най-вече ме вълнува въпросът защо той се интересува от Имангда толкова, че е бил готов да открадне документи от архива на градския съд.

Отговорът на Смирнов беше съвсем неочакван за Турецки.

— Не Погодин, който и да е той, се интересува от Имангда.

— А кой?

— Никитин. Погодин най-вероятно е негов доверен човек. И не му трябват отчетите, които е откраднал в съда, а съвсем други документи.

— Какви?

— Онези, които биха доказали безспорно, че Имангда е втори Талнах.

— Отчетите на Никитин не вършат ли работа?

— Не. В най-добрия случай те могат само да насочат към такова предположение.

— А съществуват ли изобщо други документи?

— Да.

— И какво представляват?

— Може би ще ви отговоря на този въпрос. Но първо бих искал да ми обясните някои неща. Как стигнахте до този случай?

След известно колебание Турецки разказа на Смирнов всичко, което знаеше, като пропусна някои подробности, за да не го разтревожи — историята с бръмбарите, с началника на службата за охрана на Народната банка, с Очиларя и Бурбона. Даваше си сметка, че в момента се решава съдбата на цялото разследване и ако не съумееше да спечели доверието на Смирнов, той нямаше да му каже нищо. А беше сигурен, че има какво да му разкаже.

Конкурсът за разработването на Имангда и замислената от Никитин борсова игра заинтересуваха Смирнов особено много. А когато Турецки спомена сумата, която Никитин има намерение да вложи в този проект — 124 милиона долара, — старецът стана от фотьойла и започна да снове из стаята, като на няколко пъти повтори:

— Не… В никакъв случай! Това не бива да се допусне!

— Защо? — попита Турецки. — Дори още не съм сигурен, че това е някаква измама.

— Това изобщо не е измама. Имангда действително е по-богата от Талнах. И онзи, който получи контрол над нея, ще държи в ръцете си не само концерна „Норилски никел“. Сега ние изпращаме по Северния морски път руда в Мончегорск, за комбината „Североникел“. От нашата суровина се интересува дори Канада. Имангдинската руда ще бъде няколко пъти по-евтина от Талнахската, но също толкова богата. Фактически притежателят на Имангда ще стане монополист и цялата руска цветна металургия ще работи за чичо Сам. От националното богатство за нас ще останат само трохи. Това не бива да се допусне!

— И как би могло да стане?

— Не знам. За това трябва да мислите вие. Забравете журналистиката. Вие сте следовател от Главна прокуратура на Русия, ваше пряко задължение е да защитавате интересите на държавата.

— Съгласен съм. Но без вашата помощ нищо не мога да направя.

— Имате я. Ще ви разкажа всичко, което знам… Пушите ли? Почерпете ме с една цигара. — Смирнов лапна цигарата, Турецки му поднесе огънче, старецът дръпна дълбоко няколко пъти от цигарата, после я загаси. — Преди двайсет години ги отказах и очевидно вече е късно да ги започвам пак… И така, Александър Борисович, пред вас седи човек, върху чиято съвест лежи един голям грях. Документите, които търси Никитин или неговия пратеник… как му беше името?

— Погодин.

— Да, Погодин. Тези документи са резултатите от проучвателните сондажи в Имангда.

— Но доколкото знам, те не са показали наличие на богата руда?

— Говоря за други сондажи. Аз ги проведох през зимата на седемдесет и четвърта-пета година.

— Но Шчукин ми каза, че сондирането не е било подновявано.

— Той в известен смисъл е прав. За тези сондажи знам само аз. Лично аз поставих три сонди на местата, които Никитин бе посочил в своите отчети. И трите извадиха руда с над седемнайсет процента метал. А това е с четири процента повече от талнахската.

— Но… защо не сте оповестили резултатите?

— Защо ли? Никой нямаше да ми обърне внимание. Както навремето не обърнаха внимание на Никитин. Щяха да ми запушат устата.

— Не ви разбирам — призна Турецки. — Обяснете ми.

— Според вас защо подгониха Никитин?

— В известно отношение това е загадка за мен.

— Отговорът е съвсем прост. И той се крие в историята на Норилск.

— В новата? — попита Турецки.

— Не, изобщо в историята. Като се започне от Завенягин. Запасите на старите норилски рудници трябваше да стигнат за не по-малко от сто години. А стигнаха за трийсет. Защо? Ами защото това не беше добив, а бракониерство. Избираха само богатите залежи, а всичко останало отиваше на боклука. Не обвинявам Завенягин, той не е имал друг изход. Трябвало е да докаже на Сталин, че е нужен, че без норилския никел няма да има брони за танковете. И е спасявал не само себе си, но и хилядите норилски лагерници — миньори и металурзи. И ги е спасил. Но бракониерството е продължило след него, продължава и до ден-днешен. Но докато Завенягин е спасявал живота на хората, шефовете след него започнали да спасяват собствените си задници и постове. Вземете например седемдесет и четвърта година. С пълна пара върви прокопаване на изключително дълбоките галерии на норилските рудници. И не щеш ли, изведнъж се появява един никому неизвестен геолог, който заявява, че се хвърлят стотици милиони рубли не където трябва. Какво да му отговориш? Ох, колко си умен, моето момче, присъждаме ти Ленинска награда, а ние тутакси замразяваме Талнах и минаваме на Имангда. Веднага изниква въпросът: а къде сте гледали по-рано? Защо навремето не сте довършили проучването на Имангда, а разсипахте националния бюджет заради Талнах? Разбира се, вече не става дума за човешки живот, а за поста. Но още не се знае човек за какво се държи по-здраво. За мнозина директорският пост е по-важен от живота.

— Да допуснем, че сте прав — съгласи се Турецки. — Но Никитин е имал само предположения, макар и основателни, а вие сте разполагали с безспорни доказателства. Защо мислите, че нямаше да ви обърнат внимание?

— По същите причини. Още незавършили рудник „Комсомолски“, заложиха прокопаването на „Октомврийски“ — най-дълбокия в света. И да замразят всичко това? Пък и ако не успяха да осъдят Никитин, мен за нула време щяха да ме вкарат в затвора.

— Как?

— Ами помислете, по какъв начин според вас съм успял да проведа три сондажа на обща стойност дванайсет милиона рубли и да скрия резултатите?

— Злоупотреба със служебното положение и превишаване на правата?

— Общо взето, да. Неправилно отчислени средства. Същата година бяхме получили три нови сонди. И аз ги изпратих на Имангда уж за полигонни изпитания. Ето защо никой нищо не заподозря. Но естествено без надуване на цифрите нямаше да се справим. Както казвате вие, юристите, нарушения в особено големи размери.

— Е добре, тогава бяха годините на застоя. А сега? Защо не съобщите за Имангда?

— Че какво се е променило? — отговори на въпроса с въпрос Смирнов. — Може би вече няма да ме вкарат в затвора, но… откъде ще се вземат парите за допълнително проучване на Имангда? Бюджетът е празен. Пък и как да бъде поставен въпросът за затваряне на старите рудници? Норилск и бездруго ври и кипи, а ако се разнесе слухът, че хиляди миньори ще останат без работа, направо ще избухне бунт. Не, в случая има само един изход — чуждестранните инвестиции.

— Така ли? Защо тогава казвате, че трябва да спра Никитин? — учуди се Турецки.

— Не да го спирате, а да не допуснете Имангда да бъде купена на безценица. Нека вложи своите милиони, да построи град, да добива евтина руда. Но на истинската й цена, а не на безценица! А истинската цена на Имангда и на „Норилски никел“ не е сто двайсет и четири милиона, а стотици милиарди долари! Извинете… — Смирнов отиде до бюфета, извади шишенце с лекарство и една чашка, отброи няколко капки и ги изпи.

— Проблеми със сърцето ли? — съчувствено попита Турецки.

— Не. Рак на задстомашната жлеза.

— Да извикам „Бърза помощ“?

— Няма нужда… Сега ще ми мине. Вече ме поотпусна… Сигурно искате да знаете къде са въпросните документи?

— Естествено. Но в момента си мисля за друго. Животът често ни поднася огромни изненади. Да вземем например вашата история, вие сте се издигнали като ръководител през най-застойния период и неочаквано правите нещо съвсем безпрецедентно — рискувате всичко: кариерата, работата, свободата си. При това фактически, без да разчитате на успех. Защо?

— Зададохте ми труден въпрос. Защо ли? Бих го формулирал така: за да запазя уважението към самия себе си. Казват, че злото поражда в отговор друго зло. Ами смелата постъпка, или по-просто казано, честната? Трябва ли да събуди съответен отклик у другите хора?

— Имате предвид позицията на Никитин?

— Не само. По-скоро позицията на Станислав Петрович Ганшин. Никитин беше твърде млад, за да си дава сметка за последиците. Но Ганшин прекрасно знаеше на какво се е решил… И ме досрамя. Точно затова при първа възможност поднових сондажите на Имангда. И сложих на душата си този грях.

— Не е грях, Владимир Семьонович, а постъпка, с която може да се гордеете. Истински подвиг.

Смирнов леко се усмихна.

— Благодаря ви, че го казвате, дори ако не мислите така.

— Не, наистина го мисля — възрази Турецки. — Документите, разбира се, не сте ги предали в експедицията, нали?

— Е, не бях чак толкова безразсъден, че сам да надяна примката на шията си.

— Унищожихте ли ги?

— Ето на, виждате ли: ту казвате подвиг, ту ме обвинявате в най-долна подлост. Как може един геолог да унищожи резултатите от проучванията си? Все едно майка да убие рожбата си. На твърде висока цена се постигат тези резултати. Не, дадох ги на съхранение на един много сигурен човек.

— На кого?

— В Норилск живееше Тимофей Евсеевич Гармаш. Много интересен човек. Дребничък, плешив, с будьоновски мустаци. Фактически без образование, работеше в някаква автобаза като художник-оформител. Беше маниак на тема норилска история. Събираше всичко: най-незначителните факти, споменати във вестниците и книгите, ровеше се в архивите на завода и геоложките експедиции, записваше спомени на старите жители в града. Съставяше каталог с азбучен и предметен показалец. Имаше две дъщери, а след тях му се родиха още две близначки. Дадоха му четиристайно жилище, в две от стаите живееше цялото семейство, а в другите две беше разположил картотеката. В един момент за него чуха от телевизията и му дадоха да води някакво съботно предаване: „Страници от историята“, хората започнаха да го наричат „нашият архивар“. По-късно му издействаха някаква деловодителска длъжност в Дома на техниката. Тогава вече той направо се развихри. Архивът му заемаше две зали. И при него взеха да ходят журналисти, историци, учени, чудеха се как по-рано са могли да работят без неговата сбирка. Веднъж с него имахме един комичен инцидент. Свикахме Всесъюзна научна конференция във връзка с шейсетата годишнина от първата експедиция в Норилск през деветнайсета година. И неочаквано при мен идва Гармаш, наежил мустаци. Вие знаете ли, пита, що за експедиция е било това, а? Знам, отговарям, била е изпратена от комисариата по геология. А той ми показва някакъв документ от собствения ни архив. Експедицията е била организирана от комисариата по геология на Омското временно правителство. А начело на това правителство е бил адмирал Колчак. Видях се в чудо, няма какво да правим, гостите вече пристигаха. Наложи се да променим названието на конференцията: „Във връзка с шейсетата годишнина от започване на системните изследвания на Таймир“. Слава богу, мина. Иначе можеше да си изкараме по някое строго мъмрене. Та именно на него дадох документите…

— Той още ли живее в Норилск?

— Не. Преди четири-пет години се пресели със семейството си в Твер, купи си там къщичка.

— И е откарал архивите?

— Какво говорите! Не биха му стигнали и два камиона. Остави ги тук. Взе си само най-ценното, включително моите документи, знаеше колко са важни. Уговорихме се, ако чуе, че съм умрял, веднага да ги изпрати в архива на експедицията.

— В такъв случай защо не ги е оставил в Норилск, сред другите документи?

— Страхуваше се, че след неговото заминаване архивът ще бъде разпилян или оставен да изгние в някое мазе.

— Разпиля ли се?

— Не, колкото и странно да изглежда. Старателно го съхраняват, дори назначиха трима научни сътрудници.

— Имате ли адреса му?

— Да. Трябва да е тук някъде. За Нова година си изпращаме картички. Момент… — Смирнов прелисти няколко страници от телефонния бележник и намери адреса: — Ето го. Твер, ул. „Заречна“, петдесет и четири. Самостоятелна къща. Нещо не е наред ли?

— Да. Този полковник от ФСС идва ли при вас?

— Не. Ако не е свързан с Никитин, няма как да разбере, че има такава документация. В противен случай трябва да знае, че тя е у Гармаш.

— А Никитин откъде знае, че е у Гармаш?

— Аз му казах.

— Кога? Преди да напусне Ленинград?

— През седемдесет и четвърта и аз самият още не знаех, че ще извърша сондажите. Не, през пролетта на осемдесет и седма. Тогава се състоя международен научно-практически симпозиум във Ванкувър, Канада. Случайно попаднах в състава на делегацията. Вероятно са ме включили, защото симпозиумът беше за усвояването на задполярните и арктическите райони. По това време Никитин беше началник на някаква полярна геоложка група в Канада. Така че там се срещнахме.

— Той ли дойде да ви се обади?

— Не, аз го потърсих. Видях името му в списъка на канадската делегация и отидох при него. Смятах за свой дълг да му разкажа за резултатите от сондирането на Имангда. В края на краищата за тая работа той беше платил висока цена.

— И как реагира, когато му ги съобщихте?

— Откровено казано, доста хладно. Пък и не можех да очаквам друго отношение: за него аз винаги съм бил консерватор и враг. Та казвате, че доста е забогатял?

— Така изглежда — отговори Турецки. — Сега е началник на най-голямата експедиция в ЮАР.

— Радвам се. Много се радвам за него — каза Смирнов. — Той е много талантлив геолог. И е заслужил успеха си.

— Значи тоя Погодин, довереният човек на Никитин, не е идвал при вас…

— Какъв смисъл има да идва? Той знае, че документацията се съхранява в архива в Дома на техниката.

— Значи сигурно е отишъл там — предположи Турецки.

— Можем лесно да го проверим… — Смирнов вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер. — Вера Фьодоровна?… Обажда се Смирнов… Горе-долу, благодаря. Както може да се чувства човек на седемдесет и четири години. Моля ви, кажете ми дали е идвал при вас вчера или онзи ден някой си Погодин?… Как се представи?… Ясно. А от какво се интересуваше?… Не-не, нищо не се е случило… Дадохте ли му адреса?… Ясно. Това е, благодаря ви — затвори и се обърна към Турецки: — Ходил е. Вчера следобед. Интересувал се е от Имангда. По каталога е открил, че липсват пет единици от съхранявания архив. Казали са му, че те очевидно са в личния архив на Гармаш. Представил се е като служител от Министерството на цветните метали.

— Дали ли са му адреса на Гармаш?

— Те не го знаят. Казали са само, че живее в Твер.

— Гармаш има ли телефон?

— Няма.

— Какво представлява тази документация за сондажите?

— Шест доста дебели папки колкото счетоводни книги. Плюс анализите.

— Вашият телефон има ли автоматична връзка с Москва?

— Разбира се.

— Ще ми разрешите ли да се обадя? Мога и от хотела, но се опасявам, че не бива да губя време.

— Значи според вас нещата стават напълно сериозни?

— Не е изключено. Разбира се, ще ви оставя пари за разговора.

Смирнов иронично се усмихна.

— Пенсията ми не е голяма, но все някак ще понеса този разход. Обадете се.

Директният телефон на Денис в „Глория“ не отговаряше. Вкъщи също го нямаше. Турецки се обади в приемната на агенцията и дежурният му обясни, че Денис Андреевич е излязъл по работа и не се знае кога ще се върне. Турецки набра номера на заместник-директора на Московската криминална милиция и с облекчение чу:

— Полковник Грязнов слуша.

— Слава, аз съм, Турецки. Запиши си едно име: Алексей Сергеевич Погодин. Намери адреса в нашата справочна служба и провери дали такъв човек работи в Министерството на цветната металургия. Пътувал ли е напоследък в чужбина. Ако не работи в министерството, то къде? Въобще трябва ми всичко, което успееш да научиш за него. И още: Тимофей Евсеевич Гармаш, Твер, улица „Заречна“, номер петдесет и четири. Щом се появи Денис, нека незабавно да замине за Твер. Незабавно. Да вземе от този човек документацията, която му е предал бившият началник на норилската експедиция Владимир Семьонович Смирнов. Записа ли? Момент!… — прекъсна разговора Турецки, забелязал предупредителния жест на Смирнов.

— Нека каже: „Историята се прави от архиварите“ — поясни Смирнов в отговор на въпросителния поглед на Турецки. — Иначе Гармаш няма да му даде документите.

— И Денис да не пропусне да каже: „Историята се прави от архиварите“ — повтори в слушалката Турецки. — Нямам представа. Очевидно е парола. Иначе няма да получи документите. Това е. Има ли нещо ново?

— Има.

— Какво?

— Не е за разговор по телефона. Кога се връщаш?

— С първия полет, който успея да хвана.

— Тогава доскоро.

— С кого разговаряхте? — попита Смирнов, когато Турецки затвори.

— Със заместник-директора на Московската криминална милиция.

— Нима в случая вече трябва да се намеси и МУР?

— Може би да. Може би не. Засега не знам. Той е мой стар приятел… Историята се прави от архиварите. Какво ще рече това?

— А нима не е истина? Известните хора в този свят извършват подвизи или престъпления, но споменът за тях се запазва в архивите… Тези думи са парола, ако знаете смисъла на това понятие.

Турецки се засмя.

— Знам го, естествено, още от университета. Условна фраза за извънредни обстоятелства. А вие откъде го научихте?

— Също от университета, само че един друг спецкурс. През войната бях началник на полковото контраразузнаване.

— Я виж ти! СМЕРШ8?

— Да, тогава се наричаше така.

— Но директният път от тези части е кадрова работа в Държавна сигурност?

— Навярно е било така. Обаче през четиридесет и четвърта година бях ранен и с медицинска комисия бях демобилизиран по непригодност за военна служба. Тогава си мислех, че не ми е провървяло. А сега си давам сметка, че напротив, извадил съм голям късмет! Излекувах се, завърших минно-геоложкия, търсих диаманти в Мирное. А по-късно дойдох в Норилск… Извинете, но трябва малко да полегна.

— Последен въпрос. Честно казано, сега нямам представа как ще се развият нещата, но не е изключено да ви се наложи още веднъж да разкажете всичко това пред следовател, който ще изготви протокол.

— Значи вие няма да сте този следовател?

— Не. В това дело мога да участвам само като свидетел. Ако бъде възбудено наказателно производство, при вас ще дойде друг следовател от Главна прокуратура. За да знаете, че го изпращам аз и да му се доверите, той ще ви каже същата парола: „Историята се прави от архиварите.“

— Е, така да бъде, щом като се налага.

— Безкрайно много ви благодаря, Владимир Семьонович.

Смирнов уморено се усмихна.

— Аз ви благодаря. Свалихте от плещите ми огромен товар и сам се нагърбихте с него. Не го забравяйте.

Пред касата за билети в централната агенция на Аерофлот се бе струпала огромна опашка от норилски отпускари, така че Турецки не виждаше начин да стигне до гишето и да си резервира място. Пък и наближаваше краят на работното време. Той тръгна към изхода със слабата надежда да завари някой началник от градските власти и да го помоли за съдействие, но неочаквано съгледа още една каса, пред която нямаше никой. Тук се продаваха билети за първа класа — един път и половина по-скъпи от другите, доста сериозна сума. Но нямаше друг изход, пък и хич не го беше грижа, че ще прибави към разноските на Дорофеев още неколкостотин хиляди рубли. Щеше да го понесе, нямаше да обеднее. Купи си билет за вечерния полет, отби се в хотела за багажа и успя да хване навреме електричката, която пристигаше на норилската аерогара Аликел точно преди извикването на пътниците за полета.

Но с това приключиха всичките му сполуки. Още докато преточваше от електричката към сградата на аерогарата, брулен от резките пориви на ледения вятър, той усети някакво лошо предчувствие, а когато нахълта в чакалнята, разбра, че усещането за надвиснала неприятност не го е подлъгало: цялата аерогара беше претъпкана с хора, желаещи да напуснат Норилск — с куфари и сакове, с деца в училищна и предучилищна възраст, дори с пеленачета. Седяха кой където бе намерил място — по стъпалата към горните етажи, в бюфета, върху багажните плотове и кантари или направо на пода, по тесните проходи между купчините багаж, пушеха в тясното пространство между двете двойни врати, отделящи залата от пистата, блеснала под ледените лъчи на яркото слънце.

— Норилск не приема — обясниха на Турецки няколко души. — Има страничен вятър. Московският самолет стои в Хатанга, а красноярският дори още не е излетял.

— И колко може да продължи това? — попита той.

В отговор те само се засмяха.

— Веднъж ми се наложи да чакам тук седем денонощия — обади се брадат мъж. — Наистина, беше през февруари, времето на най-силните бури. А сега вече е лято, може да чакаме най-много едно-две денонощия.

— Е, и това е нещо — отбеляза Турецки. — А иначе с какво друго бих могъл да замина за Москва?

— Голям образ си. С нищо. Има железопътна линия само до Дудинка.

— Защо? Може — намери се един специалист по въпроса. — От Дудинка с моторния кораб до Красноярск. А оттам вече е по-лесно да се замине със самолет.

— И колко време пътува корабът?

— Около шест денонощия.

Май го загазих, помисли си Турецки. Пообиколи из аерогарата, намери будките с телефонни автомати, но нито един от тях не беше междуградски. Можеше да се обади само в Норилск, но не виждаше на кого и защо. Влезе в пощенската служба, мислеше да предупреди Ирина и Денис Грязнов за непредвиденото закъснение с телеграма, но и тук удари на камък: работното време бе приключило и гишетата бяха затворени.

Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с положението.

Намери си място на пода при едно от гишетата и седна, сложи сака до себе си върху мраморните плочи, като извади папката с документи за работата, за да не се измачкат, прегъна колене и облегна гръб на дървената стена на гишето. Затвори очи. Разбира се, най-добре беше да подремне, така времето щеше да мине по-бързо. Но това беше абсолютно невъзможно — наоколо цареше голяма врява, хората сновяха напред-назад непрекъснато, от време на време се включваха високоговорителите и писклив женски глас съобщаваше за поредното двучасово забавяне на полетите „във връзка с непристигането на самолетите“.

Едва след час и половина-два, Турецки успя да изпадне в някакво тъпо безразличие и да се унесе в лека дрямка. В главата му прелитаха разкъсани спомени за срещите и разговорите от изминалия ден, като тъмна сянка зад тях се мяркаше онзи дяволски полковник от министерството… Впрочем какви полковници можеше да има в Министерството на цветната металургия? А зад всички тези смътни видения се изправяше синият форд на Никитин на паркинга на Внуковската аерогара…

Погодин, довереният човек на Никитин. Дотолкова доверен, че аз, Хари К. Никитин, му възлагам да отиде в Норилск и да вземе документацията, която струва десет милиарда долара. Самият аз не мога да пътувам — имам американски паспорт… Всъщност дали аз, Турецки, бих поверил подобна задача на някого от моите приятели? На Слава Грязнов например? Или на Костя Меркулов? А на Денис? На Денис едва ли — твърде млад е. А Погодин не е млад…

„Изглежда по-млад от своите петдесет…“ Така каза Дорофеев за Никитин. А оная жена от градския съд какво каза за Погодин? „Около четиридесет и пет годишен… висок… с черна коса и черни мустачки…“ Двамата са почти връстници. Може би приятели. Най-вероятно — приятели. И то много близки.

Но за какъв дявол фордът се е озовал във Внуково?

— Уважаеми дами и господа, моля за внимание. Норилското летище ще бъде затворено приблизително до четири часа сутринта местно време. Самолетът Москва — Норилск все така се намира в Хатанга. А самолетът Красноярск — Норилск очаква разрешение да излети от Красноярск. Синоптиците съобщават, че скоростта на вятъра намалява… Благодаря за вниманието.

Турецки скочи.

— Що рипаш бе, човече? Спи си — зачуди се съседът му. — Други работи съобщиха, не ни викат още.

Но Турецки сякаш не го чу. Като се препъваше в куфари, чанти, пакети и се блъскаше в хората насреща, той изскочи от аерогарата и отвори вратата на една жигула от таксиметровите коли, чакащи пред входа.

— В града! Бързо!

— Сто и петдесет хиляди — обяви шофьорът.

— Какво?

— Е, не долари де. Рубли.

— Карай!

След около час, когато вече минаха прелеза в началото на града, който удивително напомняше за прелеза при влизането в Москва откъм Внуково, шофьорът попита:

— Накъде?

— Към някое фотоателие, независимо кое — отговори Турецки.

— Фотоателие? В четири сутринта?! До девет всичко е затворено!

— По дяволите! Вярно. А слънцето грее, като ден е… Карай тогава в хотела.

За щастие дежурната на рецепцията не спеше. Когато видя Турецки, тя съчувствено поклати глава:

— Върнахте се, а? И правилно сте постъпили. Вие излязохте така бързо, че не успях да ви предупредя. Нямаше нужда да тръгвате, можехте да си седите в стаята и да се обаждате на летището. Ние отдавна вече си имаме автоматични телефонни услуги: ще ви дадат информация за времето, дори с кой влак на електричката за кой полет да тръгнете. Е, за ония, които нямат телефон в стаята си, е по-трудно, разбира се.

Турецки си спомни претъпканата аерогара и си помисли, че ерата на всеобщата телефонизация очевидно още не е настъпила в Норилск.

— Запазих стаята ви — продължи дежурната. — Четиристотин и дванайсета, нали? Ето ви ключа. Няма нужда да доплащате. При нас стаите се водят от дванайсет до дванайсет. Ако останете до по-късно, тогава ще платите за още един ден. Бюфетът отваря в пет, можете да закусите. А сега вървете да си почивате.

Турецки имаше чувството, че никога през живота си не е чакал толкова дълго, времето се точеше ужасно бавно. Поседя в стаята, избръсна се, закуси, а стрелките на часовника като че ли бяха залепнали за циферблата. Пък и никак не му се спеше — напрежението, което го беше обзело в Аликел, не го отпускаше дори за секунда. Опита се да хване някоя програма по телевизията, но на екрана прехвърчаха единствено снежинки. Включи радиоточката — и тя мълчеше. Не му оставаше нищо друго, освен да крачи от прозореца към вратата и да пуши цигара след цигара.

Неочаквано радиоточката се обади:

— Два часа през нощта московско време. Добро утро, другари! Днес е двайсет и шести юли, петък. Температурата в града е плюс седем градуса. Летището все още е затворено. Ще ви предадем последните новини. По всички мини стачната готовност се запазва. В подкрепа на миньорските искания се обявиха пристанищните работници в Дудинка. Според изявлението, дадено пред нашия кореспондент от обединения стачен комитет, в момента се провеждат успешни преговори за общи протестни действия заедно с миньорите от Воркута и Кузбас…

Осем часа. Турецки вече не издържаше да чака в стаята. Облече си шлифера и излезе от хотела. До централния булевард „Ленински проспект“ стигна за десет минути. Още четвърт час мина, докато намери сред магазините и кафенетата витрина с табелка „Бързи снимки“. В осем и половина дойде един младеж с винтяга и отключи фотоателието. Турецки влезе след него.

— Още е затворено — предупреди го младежът. — Майсторът ще дойде в десет.

— А вие какъв сте?

— Лаборант.

— Точно вие ми трябвате.

В миниатюрната приемна Турецки подаде една от цветните снимки на Никитин — тази, на която беше фотографиран в едър план.

— Можете ли да я преснимате в черно-бял вариант?

— Защо? — учуди се лаборантът. — Чудесна цветна снимка.

— За да не изпъква загарът на лицето.

Очевидно досега лаборантът не бе получавал по-нелепа поръчка и с недоумение впери очи в него, очаквайки някакви разяснения. Но Турецки нямаше време за приказки. Извади от портфейла си банкнота от сто хиляди рубли и я сложи върху снимката на Никитин.

— Снимката трябва да е готова след петнайсет минути.

След кратко колебание лаборантът кимна:

— Почакайте тук, седнете.

И изчезна в лабораторията. След четвърт час се появи отново.

— Да я гланцирам ли?

— Няма нужда.

— Ще съхне по-дълго.

— Тогава я гланцирай.

След още пет минути снимката лежеше пред Турецки. Той помоли лаборанта да му даде черен флумастер и се зае за работа. Отначало почерни бялата коса на Никитин. После превърна светлосивото сако в някакво подобие на черно манто. Вратовръзката също направи черна. Какво още? Да, мустачките. Тънки. Прибави и мустачки. После сравни двете снимки. На пръв поглед — двама различни мъже. Май това е всичко.

Турецки стана и се отправи към вратата.

— Може ли… — спря го лаборантът. — Искам да ви попитам нещо. Ще ви върна парите, само ми кажете защо направихте всичко това. Въпросът ще ме измъчва цял живот.

Явно младежът не беше глупак. Турецки покровителствено го потупа по рамото:

— Свиквай с непонятното, моето момче. Човек живее, докато се мъчи над нещо. А когато всичко му стане ясно — тогава идва краят. И забрави за мен. Аз съм просто един обикновен луд…

Затича се към градския съд. Ганшин още не беше дошъл на работа, но завеждащата архива вече беше на мястото си. Като понамести квадратните си очила, тя внимателно разгледа коригираната от Турецки снимка и уверено заяви:

— Да, същият човек е. Погодин.

Дома на техниката. Той също се намираше на „Ленински проспект“, до Двореца на културата.

Вера Фьодоровна:

— Той е. Мустачките му са малко по-различни, но е той, сигурна съм.

Нямаше повече въпроси. Все пак, когато се върна в хотела, Турецки показа снимката и на дежурната:

— Помните ли този ваш гост? Вчера си е заминал.

Тя се усмихна.

— Помня го. И вас няма да ви забравя. Чухте ли, че летището вече е отворено? Тъкмо ще успеете да хванете електричката.

Така се разбърза, че дори забрави да й благодари.

И така, полковниците в разследвания случай станаха с един по-малко.

В 10,30 московско време самолетът от полет 1248 Норилск — Москва се приземи на Внуково. И първото, което се наби в очите на Турецки, когато си купи новия брой на „Московски комсомолец“, беше набраното с едър черен шрифт заглавие:

Турецки сгъна вестника, прибра го в джоба на шлифера и излезе от аерогарата. Но преди да се нареди на опашката за автобуса, прекоси площада и обиколи платения паркинг. Синият форд вече не беше там.