Избор на оръжие

1.

Бившият директор на московската криминална милиция, а отскоро експерт в Съвета за сигурност на Руската федерация Юрий Иванович Фьодоров стоеше до прозореца в кабинета си на единадесетия етаж в Белия дом на крайбрежната улица „Краснопресненска“, загледан в обширната панорама на Москва-река, хотел „Украйна“, „Новия Арбат“ и губещия се в далечината „Кутузовски проспект“. Лицето му беше спокойно, но по застиналото изражение можеше да се прочете въпроса, който го измъчваше напоследък: какво правеше тук.

Както всеки друг въпрос и този имаше няколко варианта за отговор в зависимост от склонността на питащия да опростява или да усложнява живота си. Най-точният и същевременно най-тъпият отговор беше: стоя до прозореца и гледам Москва, спомням си как само преди три години ей там, при „Украйна“, стояха танкове и стреляха по Белия дом, в частност и по този прозорец, до който съм застанал в момента. Нито един снаряд не попадна тогава в кабинета, целеха се по-надолу, но иначе всичко гореше. И макар че след това сградата бе основно и старателно ремонтирана, в кабинета остана не точно дъх на изгоряло, а сякаш усещането за този дъх, който, разбира се, бе чисто умозрителен, но все пак доста осезаем. Странно свойство има човешката психика: ако знаеш, че някъде нещо е горяло, непременно ще усетиш миризмата на дим.

Все пак напразно махнаха танковете. Трябваше да оставят поне един от тях, както стоят онези Т-34 и дивизионните оръдия ЗИС-3 по бойните полета на Втората световна война. За спомен. И за назидание. Както на едните, така и на другите. На всички.

Вторият вариант за отговор на въпроса беше пак така прост и съвсем обикновен: стоя и чакам да дойдат временно отстраненият от работа следовател Турецки и заместник-главният прокурор Костя Меркулов. Костя се бе обадил рано сутринта и попита дали многоуважаемият експерт в Съвета за сигурност би могъл да им отдели тридесет-четиридесет минути от скъпоценното си време. Защо да не им отдели? По-рано, когато се разкъсваше от работа в МУР, за него беше проблем да намери свободни четиридесет минути. А сега? Ако поискат — и два часа. Защото по-рано времето му беше поделено на минути за живи хора, с техните кървящи проблеми — често пъти в прекия, а не в преносния смисъл на думата, — а сега то беше посветено на документите, на безкрайните бумаги. Но документите могат и да почакат. Неслучайно е казано, че хартията търпи всичко.

Той чакаше Турецки и Меркулов, радваше се на срещата със старите си приятели, които не беше виждал от доста време, но радостта му беше примесена и с горчивина: с нищо не можеше да им помогне. Костя сигурно бе решил да ходатайства за стария си приятел. Докладната, която Саша Турецки бе написал до президента и секретаря на Съвета за сигурност, след като успя да провали с присъщата си праволинейност международната среща в Гармиш, пристигна в секретариата с официалната поща от главния прокурор. Предварително предупреден от Меркулов, Фьодоров я измъкна от потока входяща документация, даде й ход, доколкото можа, и сега тя чакаше реда си в папката за важна — но за съжаление не от първостепенна важност — информация. А в другата папка — за най-важната и спешна информация — не можеше да я изпрати, не беше в правомощията на ранга му. Макар че според личното мнение на Фьодоров тази докладна беше къде-къде по-важна от много други документи, които обаче бяха подкрепени от хора с много по-високо положение.

Ако зависеше от него, Фьодоров би придвижил докладната на Турецки без изобщо да се замисли. Разбира се, идеята за създаване на международен център за борба с мафията, организираната престъпност и тероризма — особено както го виждаше Турецки — беше неизпълнима. Но изпълнима или не, тя беше свързана с конкретната работа по тези проблеми. А всяка идея при допира си с реалността търпи изменения, при което или бива отхвърлена от логиката на работата, или се вкоренява в нея. Разбира се, всичко това е необичайно, непредсказуемо. Ами онова, което става наоколо, нима то е предсказуемо? Можеше ли някой да го предскаже дори преди пет години? Къде са сега онези пророци и техните идеи, кой си спомня изобщо за тях? Животът постави всяко нещо на мястото му, но не така, както се предвиждаше и желаеше. Но нима се случва другояче?

И така си продължава всичко: уж го мислят, че е за добро, а се получава както винаги.

Едър и набит, елегантно облечен в прекрасен тъмносив костюм, с гладко избръснато и свежо лице, по което вече нямаше и следа от жълтеникавата повехналост на безсънните нощи в милицията и неимоверното количество изпушени цигари, експертът в Съвета за сигурност Фьодоров стоеше до прозореца и гледаше Москва отвисоко. Долу всичко изглеждаше наред: хората, колите, сградите, отгоре не се виждаха олющените стени, мръсотията по тротоарите, нито скъсаните дрехи на хората. Нямаше просяци, гладни и мръсни безпризорни деца, нито пък спретнати старици, застанали до някоя хлебарница със срамежливо протегната за подаяние ръка. От тази височина не се виждаше нищо.

Всеки можеше да бъде заблуден от това привидно благоденствие, само не и Фьодоров. Дори от висините на Белия дом той ясно проникваше във всички пластове на живота, както един опитен хирург вижда на томографската снимка всяка гънка на мозъка и раковите метастази в него. Той познаваше Москва във всичките й пластове и разрези, от тротоарите и кръстовищата — през погледа на обикновен постови милиционер, от прозорците на патрулната кола — с очите на старшината шофьор от летящата към произшествието с надута сирена и святкащ буркан оперативна лада — през погледа на лейтенант. На петдесет и четири години стигна до чин генерал-майор от милицията и навярно би останал в МУР или в московското ГУВР до пенсия или до инфаркт, но след двата тура на президентските избори всичко завря и закипя, започнаха кадрови въртележки и в резултат на някакви сложни многоходови комбинации той се озова съвсем неочаквано за самия себе си в този светъл и безличен кабинет на единайсетия етаж в Белия дом. Даваше си ясна сметка, че причината за издигането му не са някакви особени заслуги пред любимото отечество, а просто така се случи, че силите на политическите противници се оказаха равностойни и в тази ситуация единственото решение беше да се назначи външен човек.

И той беше именно такъв. Ако в началото хранеше надежди да вложи всичките си сили и богатия житейски опит в големи дела, жизненоважни за съдбините на цялата страна, много скоро от тях не остана и следа. Политическият вихър утихна точно толкова внезапно, колкото бе започнал, и онези, които не извадиха късмет, бяха повлечени от него. Би било добре, ако бяха от враговете, но сред пострадалите имаше и много приятели, близки съмишленици. Запазилите постовете си се укротиха като вълци в бърлогата, сити от погълнатата плячка. Ожесточеното боричкане за власт и по-близко място към държавната баница не отслабна, но сякаш се скри зад кулисите, та когато му дойде времето, отново да излезе на житейската сцена с шумни компромати и скандали.

И точно защото бившият директор на МУР не служеше на някоя определена партия, той се озова в странен вакуум, от който сякаш ушите му заглъхваха. Пристигаше на работа малко преди девет със зачислената му служебна кола с личен шофьор, седеше по съвещания и заседания, изготвяше справки, отчети, аналитични материали, които, изглежда, никой не четеше. Не се обръщаха за съвет към него, а когато сам решеше да се обади, го слушаха разсеяно, както възрастните, погълнати от своите занимания, слушат възторжените излияния на наивно дете. И когато си даде сметка за това, Фьодоров се запита какво всъщност правеше тук.

И този път от двата лесни отговора на въпроса неволно се прехвърли към дълбокото му истинско съдържание.

В това състояние на мрачен размисъл го завариха Турецки и Меркулов. На обичайния, последвал разменените поздрави въпрос на Костя как я кара, той отговори съвсем сериозно:

— Добре съм, но ми опротивя животът.

Меркулов веднага разбра причината за мрачното му настроение.

— Така значи? А ние се радвахме, че най-после националната сигурност на Русия е в здрави ръце. И какво представляват горните етажи на властта, погледнати отблизо?

— За горните не знам, мога само да се досещам. Но виж, на единадесетия е ведомственият стол. Само че тук не добавят в супата на съседа сол.

— А какво? — попита Турецки.

— Отрова. С нищо не мога да те зарадвам, Саша — продължи Фьодоров, който нямаше навика да клюкарства за началството или да товари другите със собствените си проблеми. — Твоята докладна е тук, но кога ще й дойде редът, един господ знае.

— Каква докладна? — не разбра Турецки.

— Как коя?! За международния център за борба с организираната престъпност.

Реакцията на Турецки изненада Фьодоров.

— Аа! Нека си седи. Изобщо бях забравил за нея.

— Тогава защо сте тук? Да навестите стария си приятел?

— Ще ми се, Юра, да те излъжа — призна Меркулов, — но сърце не ми дава. Животът стана такъв, че сега човек навестява старите си приятели само в болницата. По работа сме дошли. И ако съм преценил добре — по много сериозна работа. — Той кимна на Турецки: — Разказвай!

— Но може би Юрий Иванович първо ще поиска да прочете документацията по делото?

— Няма — отговори Фьодоров вместо Меркулов. — На хартия всичко може да се обоснове, тя понася хитринки и измислици. А живото слово си е живо слово. Разбира се, и с него може да те забаламосат, но все пак не е толкова лесно. Хайде, разказвай.

— Но при едно условие — съгласи се Турецки. — Ще ме слушаш не като Фьодоров.

— А като кой?

— Като най-главния.

— В такъв случай трябва да си изясним как си попаднал в кабинета ми.

— Добре де, не като най-главния, а като дясната му ръка. Има ли такъв?

— Да речем, че има.

— Слушай тогава.

Цяла сутрин Меркулов бе чел разпечатките на подслушаните разговори, докладите от „Външното наблюдение“, факсовете от Щатите и Германия и всички други документи, от които бе набъбнала пластмасовата папка с фирмения знак на „Глория“, бе разпитвал за допълнителни подробности, опитвайки се да вникне по-дълбоко в същността на това необичайно дело. Но сега, докато слушаше разказа на Турецки в безличния кабинет на единайсетия етаж в Белия дом, той отегчено се мръщеше и недоволно поклащаше голямата си глава, забележимо побеляла през последната година. Не говореше каквото трябва неговият приятел и ученик Турецки. Или по-скоро не говореше както трябва. Защото не е достатъчно само да свършиш работата добре — трябва да умееш и да я поднесеш. Или — щом живеем в условията на пазарна икономика — трябва да я продадеш. Ако работата е все още недовършена, както това разследване, в което има повече неясноти, отколкото конкретни сведения, то да я продадеш е истинско изкуство. Турецки нямаше подобен талант, не му бе даден от господ бог. Пък може би изобщо не му трябваше? Нали разполагаше с други качества. А умението да продаваш е особена професия.

Вероятно и Фьодоров си мислеше за същото. През дългогодишната съвместна работа на МУР и Главна прокуратура Меркулов отдавна се беше уверил в способността на Фьодоров тутакси да схваща същината на проблема и да му дава точна оценка. Но сега Фьодоров слушаше някак разсеяно. Дори по едно време Турецки прекъсна разказа си и доста рязко попита:

— Изглежда, случаят не ти се струва важен, така ли?

— Защо? — благо и с ленива снизходителност му възрази Фьодоров. — Продължавай, Саша, продължавай. Много внимателно те слушам.

И първият въпрос, който зададе, когато Турецки замълча, потвърди думите му:

— Беше ли публикувано опровержение, че в ЮАР е открито богато находища на никел?

— Преди пет дни. В английския „Икономист“.

— Как се отрази това върху акциите на „Норилски никел“?

— Почти никак, отбелязаха незначително понижение. В момента проблемите на Норилск не са извън него, а в самия град — обясни Турецки.

— Ясно — кимна Фьодоров и в погледа му отново се появи предишната разсеяност и ленивото снизхождение. — И според теб какво трябва да се направи?

Турецки смяташе, че е добре подготвен да отговори на този въпрос.

— Да се изплатят на хората от Норилск дължимите заплати до последната копейка. Да се изясни кой и къде е отмъкнал парите, отпуснати за тази цел от Министерството на финансите. А те са били отпуснати, специално проучихме въпроса. С гръм и трясък, със съобщение по медиите, да се уволни шефът на красноярската администрация не като акт на отмъщение, а просто възстановяване на справедливостта. Тези действия ще бъдат оценени в Норилск. Второ: да се намери друг ледоразбивач на мястото на „Восток-5“, който незабавно да започне прокарването на път за корабите с продоволствие за Норилск. Ако в нашите параходства не се намери свободен, да се заеме от Финландия или от Швеция. Това също трябва да се публикува във вестниците и да се съобщи по телевизията. Жителите на Норилск трябва да знаят, че няма да купуват захарта на цената на златото и че няма да пият „Розов ликьор“. И трето: в Норилск да отиде правителствена делегация и да проведе преговори с обединения стачен комитет. При това делегацията да се оглавява най-малкото от някой вицепремиер или от самия премиер.

Фьодоров иронично се усмихна:

— Ама че го каза! Ти да не смяташ тоя стачен комитет за делегация от Г-7? Или за ръководството на Международния валутен фонд?

— Сега той е по-важен от седемте и МВФ, взети заедно — възрази Турецки. — От МВФ получаваме единствено грошове, а в Норилск ще загубим стотици милиарди долара, контрола над цялата никелова промишленост. За да се избегне това, трябва спадът на акциите на „Норилски никел“ незабавно да бъде спрян и дори да се повиши цената им, доколкото това е възможно в момента. А после вече да се мисли за по-нататъшни мерки.

За момент лицето на Фьодоров стана напрегнато и замислено, но после отново доби лениво-разсеяното си изражение.

— Какво да ви кажа? Прав сте, Александър Борисович. Да, прав сте. И особено приятно впечатление ми прави вашата чувствителност, дори бих казал вашата дълбока тревога за проблемите на многострадалната ни Русия. Приятно е да видиш подобни чувства в един още сравнително млад човек. Много приятно. Нали така? — обърна се той към Меркулов.

— Напълно съм съгласен с вас — потвърди Меркулов. — Първостепенна държавна задача днес е не само да подобрим икономическото състояние на страната, но и да възпитаме едно ново поколение хора, предани на родината, готови самоотвержено да се трудят за нейното благосъстояние.

— Именно, именно — удовлетворено го подкрепи Фьодоров.

— А нещо по-конкретно по въпроса? — намръщено се поинтересува Турецки.

— Ама че приземен човек сте вие, Александър Борисович. Не виждам у вас никакъв полет на мисълта, няма въображение. Е добре. Щом искате по-конкретно, ще ви кажа съвсем точно. Дължимите заплати ще се изплатят, разбира се. Но виж, да се уволни шефът на красноярската администрация не е толкова лесно. За това е необходим президентски указ. Между другото, Красноярският край ни даде на изборите над четиридесет процента от гласовете и само седемнайсет — за Зюганов. Как да бъде уволнен при това положение губернаторът? А за ледоразбивача… може, естествено, да се намери. В Мурманското параходство. Или в Архангелското. Или дори да се вземе под наем. Но представяте ли си, Александър Борисович, какви усилия ще ми струва всичко това? Невероятни! Първо трябва да си отлепя задника от креслото, после да вдигна телефона, да набера номера и да извикам един човек, след него втори. Да бъда приет от трети. После да проследя взетите мерки и да отговарям за всички етапи на изпълнението. А за какво ми е нужно всичко това?

— Имам чувството, че съм попаднал не в Белия дом, а в кошер на търтеи — констатира Турецки. — Сериозно ли говориш, Юра?

За негова изненада Фьодоров и Меркулов дружно избухнаха в искрен смях.

После Фьодоров обясни:

— Ти нали искаше да те слушам като най-главния, или по-точно като заместника му. Точно така те изслушах и реагирах на разказа ти.

— Но как може да бъде пречупена пасивността на такъв човек? С картечница ли?

— Разреши ми сега аз да опитам — предложи Меркулов. — Ще се постарая да мина и без картечница — обърна се към Фьодоров: — Президентските избори са през двехилядната година и доколкото разбирам, най-главният не се тревожи за тях?

— Че защо да се тревожи? Конституцията не му позволява трети мандат, дори и да има желание да се кандидатира.

— Но предстоящите в най-близко време избори за губернатори го вълнуват, нали?

— Безспорно.

— Ще бъде ли доволен президентът, ако комунистите спечелят от Тамбов до Красноярск по цяла Русия?

— Твърдо не.

— А именно така ще стане, ако предложенията на нашия приятел Саша Турецки не бъдат реализирани в най-скоро време. Норилският стачен комитет води преговори за съвместни протестни действия и дори за гражданско неподчинение с Воркута, Кузбас, Орско-Халиловския комбинат, концерните „Североникел“ и „Печенега-никел“ на Колския полуостров, с тулските миньори и с миньорите от краймосковския въгледобивен басейн. И между другото, преговорите вървят успешно. Ако се започне една всеобща и безсрочна стачка и изборите протекат в подобни условия, едва ли има съмнение кой ще бъде победител в тях.

— Така е — съгласи се Фьодоров.

— На президента изобщо няма да му хареса червен като знамето на Зюганов Съвет на федерацията, нали?

— Почти толкова, колкото червеният парцал харесва на бика.

— А обикновено как завършват коридите?

— Сега разбра ли как трябва да се разговаря тук? — обърна се Фьодоров към Турецки.

— И това още не е всичко — предупреди Меркулов. — Ако се вдигне всеобща стачка, основното искане ще бъде не изплащането на дължимите заплати, а оставката на правителството. Не на премиера — на цялото правителство. Та кой в момента е по-важен — ръководството на Международния валутен фонд или норилският стачен комитет?

— Убедихте ме — кимна Фьодоров. — Това вече са конкретни аргументи, а не абстрактни разсъждения за съдбата на руската никелова промишленост.

Турецки само сви рамене.

— Непостижима логика. Шизофренична. Значи реалните милиарди долари представляват абстракция, а моментната политическа игра е конкретност?

— Точно така — сериозно потвърди Фьодоров. — В политиката е като в науката. Имаш пред себе си една ябълка: червена или зелена, сладка или не съвсем. Конкретна. Ето, тя пада от дървото. Проявява се друго свойство, характерно не само за ябълката, но и за всички други предмети: тегло. А скоростта на падането се определя от закона за земното притегляне. И какво е по-важно за науката — вкусът на ябълката или законът на Нютон? А с какви понятия оперира икономиката? С относителното тегло на никела? С цвета на нефта?

— Това са пълни глупости — подхвърли Турецки. — Научните изводи са безспорни и винаги подлежат на проверка. За разлика от политическите решения.

— Тогава сравни политиката с игра на карти. И пак ще стигнеш до моето заключение. Конкретната цел са парите, но ти имаш шанс да спечелиш само ако знаеш значението на картите — шестици, попове, аса и така нататък. Разбира се, играта може да бъде честна или с шмекерии. В зависимост от самите играчи.

— И в момента кой седи на зелената маса и разиграва съдбата на Русия?

— Различни хора. За съжаление съвсем различни. И сред тях има немалко мошеници. Но ти го знаеш и без да ти го казвам. Дай ми сега да проуча събраните документи. Трябва да съм готов за всякакви въпроси, а те едва ли ще са малко.

— Общо взето, информацията е неофициална — предупреди Турецки, подавайки папката на Фьодоров. — Събрана е от агенция „Глория“. МУР също взе известно участие.

— Нима Главна прокуратура още не е образувала дело? — попита Фьодоров.

— Засега не е. С всичко това се запознах едва тая сутрин — обясни Меркулов. — А и в момента нямаме основания за възбуждане на углавно производство. С взрива на ледоразбивача „Восток-5“ се занимава Мурманската прокуратура, с убийството на Кузнецов — Московската, с убийството на Гармаш — Тверската. Остава аферата с „Трейдинг интернешънъл“. Но информацията от Франкфурт е само оперативна. За да се възбуди углавно дело по сведения за финансови машинации в Народната банка, е необходимо да се извърши ревизия на цялата й дейност. А по закон ние нямаме правомощията да започнем такава проверка, без да е възбудено углавно дело. Така че… Появят ли се сериозни основания, моментално ще възбудим дело и ще го възложим на опитен следовател. Ще подберем някого.

— Какво ще му подбираш? — учуди се Фьодоров. — Възложи го на Турецки.

— Той е в отпуска. И аз нямам право да я прекъсвам и да го връщам на работа. Заповедта е подписана от главния прокурор.

— И освен това в цялата тази история аз съм заинтересовано лице — потвърди Турецки. — Моята задача е ясна: да събирам факти, основания за започване на следствието. А самото дело може да се възложи на Аркаша Косенков. Млад, енергичен, упорит, вече старши следовател. Ще се справи. Разбира се, аз ще му помагам с всичко, което е във възможностите ми. Двамата с него се сработихме добре при разследването на убийството на професор Осмоловски, нали помните?

— Няма да стане — възрази Меркулов. — Косенков е зает. Президентът заповяда Главна прокуратура да разследва обстоятелствата около избухването на войната в Чечня и да издири виновниците за нея, така че Косенков се занимава със случая.

— Възложил си това на един млад следовател? — смая се Фьодоров. — Ти май не си с всичкия си, Костя.

— Защо? Той се справя доста добре, изпълнява всички действия, предвидени от Наказателния и от Наказателно-процесуалния кодекс.

— И какви са те?

— Ами например подготви ключовите въпроси и извика с призовки за разпит в качеството им на свидетели редица длъжностни лица. Включително и президента на Руската федерация, премиера, секретаря на Съвета за сигурност и още някои други.

Фьодоров зяпна от изумление и избухна в неудържим смях:

— Ох, ще се пръсна! И те, разбира се, веднага дотичаха и се строиха на опашка пред кабинета на следователя Косенков с призовки в ръцете? И сигурно се карат помежду си кой е наред: „Извинявайте, Виктор Степанович, но вие бяхте след мен!“ — „Нее, вие ще извинявате, Борис Николаевич, но аз бях точно преди вас!“ Та това си е сюжет за „Куклите“12!

— Не, не се явиха — невъзмутимо отговори Меркулов. — И във връзка с това следователят Косенков възнамерява да им изпрати призовки с предупреждение, че в случай на повторно неявяване без уважителни причини те ще бъдат доведени принудително. Такова е изискването на Наказателно-процесуалния кодекс.

Фьодоров само разпери ръце.

— Е това вече на нищо не прилича! Не просто бюрокрация, а някаква пародия в стил Салтиков-Шчедрин. Истински град Глупов!

— А да ни възложат чеченското дело и да не ни дават никаква възможност да го разследваме по същество — това на какво прилича според теб? — мина в настъпление Меркулов. — Това си е чиста демагогия! А пък бюрокрацията си е съвсем законно средство за борба с демагогията. И морално оправдано при това.

— Ама че работа… Е добре, действайте. От своя страна аз ще направя всичко, което е по силите ми. Но знайте, че трябва да пипате особено внимателно с Дорофеев — предупреди Фьодоров. — Ако се разчуе, че ровичкате около него, разследването ви ще бъде спряно на секундата. Готвят го за вицепремиер по икономическите въпроси.

Турецки се възмути:

— Но той е крадец!

— А ти да си го хващал, че краде?

— Ще го хвана.

— Когато го хванеш, тогава ще приказваш. Това не е първият крадец в руското правителство, така си върви от много отдавна. И надали ще е последният.

— Няма да стане вицепремиер — решително отсече Турецки. — Лично аз ще се погрижа за това, доколкото ми е възможно.

— Уместно допълнение — одобри Фьодоров. — Именно: доколкото ти е възможно. А големи ли са твоите възможности? Какво пък, желая ти успех.

Когато волгата на Меркулов потегли, Турецки се обърна и погледна през задното стъкло към Белия дом, който се извисяваше като огромен блок от рафинирана захар над прашната лятна Москва. Мрачно каза на Меркулов:

— През август деветдесет и първа двамата с тебе бяхме в тази сграда. През октомври деветдесет и трета — отвън. Но ако още веднъж стане някаква патаклама наоколо, аз ще си остана вкъщи и ще гледам всичко по телевизията.

— Не говори глупости — миролюбиво отвърна Костя. — Като че не те познавам. Ще удържиш ти да киснеш пред телевизора!

— А ти?

— Навярно и аз… Къде да те закарам?

— В МУР. Имам още една спешна работа.

— Каква?

— Бурбона…

2.

Костелив орех се оказа този случай. Турецки не можеше да го разреши, колкото и да се опитваше. Разполагаше с маса материали, сякаш всичко беше известно: замесените лица, мотивите, цялата комбинация с „Норилски никел“ от самото й начало до крайната цел. Дори начинът на нейната реализация. Какво, по дяволите, му трябваше още? Но все пак нещо липсваше.

И основният въпрос беше защо Никитин-Погодин задържа началото на операцията. Курсът на акциите на „Норилски никел“ е страшно нисък, няма накъде повече да пада. Официалното решение за даване Имангда на концесия е просто претекст: Дорофеев директно му е предложил да ускори работата. И все пак той е отказал. При това с доста рязък тон, което е направило впечатление на Дорофеев. И въобще през последните дни е бил изнервен, дори нещо нехарактерно за него — избухлив.

Очевидно още не бяха готови, чакаха още нещо.

Какво може да е това нещо? Ситуацията на пазара е идеална за целта. Цялата документация за Имангда е в ръцете им, документация с убийствена сила. Публикуването й би предизвикало истински бум по борсите из целия свят, акциите на „Норилски никел“ щяха да хвръкнат на астрономически висоти. Да, нямаше да се покачат, а да хвръкнат — моментално, за един ден. Няма и никакви проблеми за публикуването на информацията — всеки икономически вестник ще налапа веднага този сензационен материал. Не е малка работа това — да се разтърси из основи световният пазар на цветни метали!

Така че какво чакаха? Какво още не е готово?

Ами ако всичко беше готово, но нещо им пречи? И не нещо, а някой?

Този някой можеше да бъде само Бурбона.

Следователно дните му са преброени.

Какво можеха да направят те в тази ситуация?

Именно този въпрос обсъждаха в кабинета на заместник-директора на МУР Турецки и полковник Грязнов.

Слава прие доста скептично разказа на Турецки за посещението при Фьодоров и заяви, че така нищо няма да постигнат. Ако властите вникнеха сериозно в предупреждението на Меркулов за контролирания от комунистите Съвет на федерацията и дори ако осъществяха изцяло всички предложени мерки, то какво щеше да стане? Хората в Норилск щяха да се успокоят, да се откажат от стачката, акциите на концерна ще се стабилизират или дори ще се вдигнат с десетина пункта. Но това едва ли щеше да реши проблема.

Дълбоко в себе си Турецки разбираше, че Слава е прав, но въпреки това се засегна.

— Според теб излиза, че е трябвало да седим със скръстени ръце? И да следим хода на събитията като футболен мач по телевизията? Малко ли е да се предотврати една всеобща стачка?

— Я по-кротко, не си на трибуната. Постъпил си правилно, направил си всичко по силите си. И вече спокойно можеш да си поръчаш да изгравират на фамилния ти герб: „Той направи всичко, което можа. Съвестта му е чиста“.

— Това ще бъде изписано на надгробната ми плоча, а не на фамилния ми герб — намръщено отбеляза Турецки.

— Весели са ти шегичките — каза Грязнов. — И жизнеутвърждаващи. Но в момента мисля за друго. Какъв е фактически проблемът? В най-общ вид?

— Чий проблем? — попита Турецки. — На Никитин-Погодин? На Дорофеев? На Корееца? На Бурбона?

— Нашият. На правозащитните органи. МУР. Главна прокуратура. Твоят и моят.

— Да провалим престъпната комбинация с „Норилски никел“.

— Как можем да го направим?

— Да ти нахвърлям ли план? Можеш да си записваш. Първо: да възбудим наказателно дело. Второ: да арестуваме Погодин. Трето: да наложим запор върху сметката му в Народната банка, да преведем тези пари на Главна прокуратура. Четвърто: да арестуваме Дорофеев. Пето: да обединим делата за убийствата на Кузнецов, на Гармаш, за експлозията в Мурманск и за злоупотреба със суми в особено големи размери. Да продължавам ли?

— Има един исторически анекдот. Петър Първи приближава крепостта, но оттам не го поздравяват с топовни гърмежи. Той вика при себе си коменданта и пита: „Защо няма салюти?“ Комендантът рапортува: „Ваше величество, имам трийсет и осем обективни причини за това. Първата е, че нямаме барут.“ Петър Първи го прекъсва: „Достатъчно.“ Така че и аз бих могъл — продължи Грязнов — да ти кажа „достатъчно“ още на първата точка. Дори преди това. Но защо смяташ за престъпна комбинацията с норилския концерн? Това си е най-обикновена финансова операция. Разбира се, в големи мащаби, но това не е престъпление. Борсови игрички — повишение, после понижение и така нататък. И в резултат „Норилски никел“ отива в чужди ръце. Твърде жалко, но къде е тук престъплението? От гледна точка на закона комбинацията е безупречна.

— Като изключим двете убийства и експлозията на кораба — отбеляза Турецки.

— А имаме ли доказателства за връзката на тези случаи с „Норилски никел“? Нямаме. Само дето сме убедени в това. И толкоз. Затова Костя Меркулов е съвсем прав: нямаме никакви основания за възбуждане на наказателно дело. За момента — уточни Грязнов. — Да арестуваме Погодин? Можем, естествено. Като мошеник. Веднага щом получим от Ню Йорк официално съобщение за смъртта на истинския Никитин. Да допуснем, че дори успеем да сложим под запор парите му, макар че нямам представа как можем да го направим, без да е възбудено наказателно преследване. Но да допуснем. И какво от това? Ами ако изпратят друг човек за реализирането на тази афера? И преведат още сто двайсет и четири милиона? Дори нещо повече — ако този човек е вече в Москва и парите вече са налице в друга банка? Те знаят, че играта си заслужава. И как можем да им попречим? Никак. Ключът към проблемите е в документацията на Смирнов — дневниците за сондажите. А този ключ е у тях.

— При ареста на Погодин ще направим обиск. И ако намерим…

— Няма да ги намерим. Той не ги държи в хотела. Във форда му също ги няма, хората на Денис провериха. Значи ги е скрил. Или са у негов човек в Москва, или в някой гардероб на гарата. И със сигурност е казал на когото трябва къде ги е скрил. Не става, Саша. Пък и проблемът не е в това да провалим комбинацията на Погодин и Корееца. Проблемът е много по-голям. Спомни си какво ти е казал в Норилск бившият началник на експедицията.

— Трябва да ги принудим да платят действителната цена за „Норилски никел“. А това са стотици милиарди долари.

— Ето същността на проблема — заключи Грязнов. — И засега не можем да намерим решение. Дори не знаем откъде да го подхванем.

— Много ми допада твоето оптимистично „засега“ — отбеляза Турецки. — Ако не бяхме изтървали документацията за Имангда, щяхме да го решим набързо. Една публикация в „Комерсант“ и край. Курсът на акциите хвръква, нека ги изкупуват на действителната им цена и да се надскачат кой да получи концесията. А ние спокойно ще си се занимаваме с разследването.

— „Ако не бяхме ги изтървали“ — повтори Грязнов. — Ако баба ми беше мъж! Добре де, щом не можем да решим проблема отведнъж и изцяло, ще го разчупваме парче по парче. Какво да правим с Глузман?

— Как какво? — учуди се Турецки. — Ще го подведете под съдебна отговорност за незаконно монтиране на подслушвателно устройство, ще го накарате да подпише, че няма да напуска града и ще го освободите.

— Може и да го убият, знае твърде много. Вече три пъти се обаждаха по телефона в работата му. Два пъти от уличен телефон и веднъж от „Възход“. Все Артур Блохин. Отговаряха му, че Глузман е болен, но той може и да надуши за арестуването. Дали да не го скрием със семейството му в конспиративна квартира?

— МУР разполага ли с излишно жилище?

— Не са много, разбира се, сам знаеш.

— Глузман има ли кола?

— Лада.

— Ами да качи семейството си в ладата и да се покрият у някои далечни роднини. Или някъде на юг. И да кротува там, докато не ни потрябва. А когато го търсят в работата му, нека отговарят, че е заминал в отпуска.

— Разумно — съгласи се Грязнов. — А засега Блохин изобщо няма да го закачаме, да не ги подплашим преждевременно. Разбира се, и той има какво да ни разкаже, но в момента това не е толкова важно, пък и едва ли ще знае много. Остава най-важният въпрос: какво да правим с Бурбона?

— Имаме два варианта за действие — каза Турецки. — И двата са лоши. Първо: да не правим нищо.

— Ще го убият — напомни Грязнов.

— Почти със сигурност.

— Със сигурност. Без почти.

— Съгласен съм.

— И тогава Погодин ще нареди да започне изкупуването на акциите на „Норилски никел“, а ние с нищо не ще можем да му попречим.

— Значи остава вторият вариант: да организираме сигурна охрана на Бурбона.

Полковник Грязнов подскочи на стола си.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Вчера погребахме Миша Володин, а днес трябва МУР да охранява неговия убиец, най-големия престъпник в Русия! Такъв кошмар дори не съм и сънувал.

— Именно затова казах, че и двата варианта са лоши. Кой е по-лошият?

— И двата са много лоши.

— Все пак трябва да се спрем на един от тях.

Грязнов отчаяно въздъхна и вдигна слушалката на вътрешния телефон:

— Началникът на трети отдел майор Олег Софронов… Олег? Грязнов е. Ела при мен. И донеси докладите на оперативно-следствената служба във връзка с Бурбона — тръшна слушалката и вдигна пръст към гърдите на Турецки. — Но ти ще разговаряш с него!

Почти цяла седмица служителите на МУР държаха Бурбона под постоянно наблюдение — от деня, когато Турецки посети сградата на „Възход“ — и затова от докладите им можеше да се добие доста пълна представа за ситуацията.

В схемата за охрана на Бурбона нямаше нито едно уязвимо място. При всичките му пътувания из града, включително от дома до работата и обратно, го придружаваха две коли с по двама-трима бодигардове във всяка, без да се брои шофьорът. В неговия джип също седяха двама души. Във входа на сградата, където живееше, цяла нощ дежуреха двама мъже, други двама — при асансьора на последния, шестнайсети етаж, където имаше само два апартамента. Единият бе за Бурбона, а вторият за охраната. Всеки път джипът спираше плътно до входа. Наоколо нямаше нито една постройка, която да послужи за укритие на снайперист — сградите в съседство с двора бяха твърде далече, а плоският покрив на тухлените гаражи в самия двор не предлагаше никакво прикритие. Да се сложи експлозив в колата му беше абсолютно невъзможно: през деня джипът и придружаващите го коли стояха в двора на дружество „Възход“ под сигурна охрана, а след завръщането на Бурбона вкъщи тутакси се прибираше в гаража, който бе със стоманена врата и алармена инсталация. Освен това маршрутите, по които отиваше на работа и се връщаше, непрекъснато се променяха.

Имаше само едно място що-годе удобно за засада: тесният тунел, през който се влизаше от булеварда в двора. И единственият момент, удобен за покушение, бе, когато първата кола от ескорта навлезе в тунела. Но отпред се простираше голяма тревна площ с хилави храсти, зад които не можеше да се скрие дори дете, а и втората кола от ескорта през цялото време контролираше обстановката.

— Да, няма да е лесно да го пречукат — заключи след половин час полковник Грязнов, оглеждайки за пореден път начертаната схема на входа към сградата, арката на тунела и самия двор. — Има само едно слабо място: тръгва и пристига по едно и също време. Недостатък на възрастта или по-скоро консерватизъм.

— А трябва ли да се пречука? — оживи се Олег Софронов.

— Напротив — мрачно отговори Грязнов.

— Какво ще рече напротив?

Грязнов кимна на Турецки да обясни.

— Трябва да бъде опазен жив — каза Турецки.

— А ще се опитат ли да го нападнат?

— Непременно.

— Кога?

— В някой от следващите дни, може би дори още днес.

— И вие искате моите момчета да го опазят жив?

— Да.

Софронов погледна изпитателно Турецки, сякаш за да се увери, че това не е шега. А когато разбра, че говори съвсем сериозно, решително отсече:

— И пръста си не мърдам за тая гад! Моите момчета — също. Та той уби Володин, а сега искате да го охраняваме.

— Ще го помръднеш! — подвикна Грязнов. — И не само че ще го помръднеш, но ако се наложи, с тялото си ще го прикриеш. И това е заповед, а не новогодишно пожелание.

Олег Софронов скочи от стола и се надвеси над бюрото на Грязнов.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Слава — кротко и дори сякаш дружелюбно изрече той, — тая заповед си я заври в задника.

Извади от вътрешния джоб на офицерската куртка червената си служебна карта от МУР, хвърли я на бюрото и се обърна да излезе от кабинета.

— Майор Софронов! — изрева полковник Грязнов. — Ми-ирно! Кръ-ъгом!

Софронов се спря и лениво, не според устава, се обърна.

— Две крачки напред!

Олег се приближи до бюрото.

— Заповядвам ти да седнеш!

— Е, седнах… После какво?

Грязнов се обърна към Турецки:

— Видя ли?! Доживяхме и това чудо! Същински Клинт Истуд в „Мръсният Хари“! О, времена, о, нрави! Прибирай си тапията — подметна той на Олег. — И си я напъхай по-надълбоко в джоба. И слушай какво ще ти каже сега един умен човек… Хайде, Турецки, убеди моя подчинен. Мен ме няма за нищо. Може пък на тебе да повярва!

Не беше лесна тази задача. Турецки трябваше да вложи цялото си красноречие, та колкото се може по-накратко и по-убедително да внуши на Софронов защо в момента е толкова важно да се опази Бурбона жив. Но усещаше, че думите му не постигат целта си. Олег кимаше с разбиране, дори задаваше уточняващи въпроси, но проблемите на концерна „Норилски никел“ и милиардите долари едва ли намираха отклик в душата му. Там имаше нещо съвсем друго и Турецки знаеше какво е то: траурният марш на Шопен, последният изстрел над пресния гроб на Востряковските гробища и обезумялата от скръб млада вдовица на лейтенант Михаил Володин, и двете осиротели деца.

— Кое е по-важно — да опазим Бурбона или да арестуваме оня, който ще го убие? — попита накрая Олег.

— И едното, и другото — отговори Грязнов.

— Ясно… — Софронов придърпа към себе си листа със схемата, очерта при тунела малко квадратче и обясни: — Това тук е компресор, тая сутрин го докараха. И някакви работници къртят асфалта с чукове.

— Какви работници? — настръхна Турецки.

— Обикновени, с оранжеви жилетки. Казват, че имало повреда в телефонния кабел. — Той се позамисли и допълни до компресора малко кръгче. — А тук е отворът на шахтата.

— Ти откъде знаеш за работниците? — попита Грязнов.

— От нашите хора, дето го наблюдават.

— Защо го няма в рапорта им?

— Още не бяха обобщили информацията. В момента я пишат.

Грязнов грабна слушалката:

— Трети отдел на майор Софронов — да се приготви за излизане! — обърна се към Олег. — Провери дали работниците са още там. Ако са подставени лица — задръж ги… Ако пък са наистина от телефонната централа — подмени ги с твои хора. При нужда извикай специалните части. И поддържай връзка с мен. Действай, Рамбо…

Софронов бързо излезе.

— Няма да изпълни заповедта ти — предположи Турецки.

— Коя по-точно?

— Да прикрие Бурбона. На негово място и аз нямаше да я изпълня.

Полковник Грязнов се намръщи и каза:

— Абе май че и аз… Как ще действаме по-нататък?

— Знаеш ли, разбрах коя е основната ни грешка в това дело. Влачим се подир събитията. А трябва да ги изпреварваме — каза Турецки.

— Лесно е да се каже!

— Имам една идея. Да предупредим Бурбона за опасността.

— Как? — попита Грязнов.

— Много лесно. Ще му се каже лично.

— И кой ще отиде при него?

— Аз.

Почти шест секунди трябваха на полковник Грязнов, за да осмисли ситуацията. После попита:

— Ами ако Бурбона нареди да очистят Погодин?

Турецки мълчеше. Но той не обмисляше как ще се промени ситуацията, ако от играта бъде изваден фалшивия Никитин, а мислеше за истинския Никитин, чийто необикновен и светъл живот бе прекъснат от удар с нож в тъмния парк в покрайнините на Ню Йорк, за двете прекрасни жени, с които го бе дарила съдбата, сякаш да изкупи вината си пред него, за синовете му Константин и Пол и дъщерите Катя и Олга, за внука, на когото бяха дали като дворянска титла името на дядо му — Игор Никитин. Внукът, който никога нямаше да види човека, чието име бе наследил.

Смъртта бе опустошила сърцата на тези хора, а и не само техните. Донякъде и Турецки се чувстваше ограбен, и виновен за това, пряко или косвено, беше Погодин.

Полковник Грязнов мълчаливо наблюдаваше своя приятел, като търпеливо очакваше отговор. И Турецки отговори:

— Майната му!

И сякаш изведнъж получи просветление и му олекна. Не, основната им грешка не бе в това, че събитията ги изпреварват, а в друго: целият този случай досега беше за него някак чужд, неодушевен. Беше професия, работа.

А сега се превърна в живот.

3.

До външнотърговско дружество „Възход“ Турецки отиде с такси. Пред входа освободи колата и влезе в сградата, нехайно размахваше куфарчето си, без да поглежда пазачите, все едно бе един уверен в себе си бизнесмен. Иззад бялото писалище в просторния хол стана да го посрещне млада симпатична жена в подчертано строг костюм, с визитна картичка на единия ревер. Дежурната администраторка. Или, както сега е прието да се казва — рецепционистката.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Казвам се Турецки. Имам среща с генералния директор господин Житински.

В ръцете на жената отнякъде се появи бележник и малка златна писалка. Прегледа списъка и смаяно произнесе:

— Но… името ви не фигурира в списъка на посетителите.

Турецки обясни:

— Тази среща бе запланувана преди четири години — още когато господин Житински за пръв път влезе в кабинета си. А сега настъпи денят да я проведем. Аз съм от Главна прокуратура.

— Може ли да погледна служебната ви карта?

— Естествено.

Тя записа нещо в бележника и върна картата на Турецки.

— Извинете, но трябва да попитам господин Житински дали ще има възможност да ви приеме.

Изчезна в дъното на хола. В помещенията на „Възход“ нямаше и помен нито от солидния интериор на Народната банка, нито от деловата елегантност на „Глория“. Офис като офис, безполов като своята рецепционистка. Във всичко наоколо се долавяше усещане за някаква преходност.

Също толкова безличен се оказа и генералният директор, в чийто кабинет го въведе служителката, като по пътя минаха през просторната приемна, където отегчено чакаха неколцина посетители.

Генералният директор бе към четиридесетгодишен, нито висок, нито нисък. Нито дебел, нито слаб. Нито хубав, нито грозен. Типичен главен счетоводител, получил длъжността си по-рано от общоприетото й сега се старае да се държи на ниво. Липсваха му само сатенените наръкавници, а вместо сметачна машина на бюрото му имаше компютър.

Генералният директор леко се понадигна от креслото, за да демонстрира радушно посрещане, и с жест предложи на Турецки да седне. Погледна в листа от бележника на рецепционистката и произнесе:

— Старши следовател Турецки от Главна прокуратура… Казали сте, че срещата ни с вас е била определена още преди четири години. Как да разбирам думите ви?

— А нима не е така? — попита Турецки. — Когато човек приема пост като вашия, не може да не си помисли за една такава среща в бъдеще.

— Шегите ви са малко странни.

— Това не е шега, а житейски опит. Плод, както е казал поетът, на безпристрастни наблюдения и горестни сърдечни впечатления. Не знам защо, но ми се струва, че вие не се чувствате много удобно в това кресло. Не съм ли прав?

— Дейността на дружеството редовно се проверява от финансовите органи, от данъчната инспекция и дори от Управлението за борба с икономическата престъпност. В нашите операции нито веднъж не е забелязано дори най-дребно нарушение на закона — заучено произнесе генералният.

— Което е доста странно — подметна Турецки. — Особено като вземем предвид колко много закони има в страната и колко често си противоречат те един на друг.

— И все пак това е така. Ако желаете, мога да ви предоставя нашите отчети и да проверите лично.

— Защо? Аз и така ви вярвам. За онази част от операциите, които са въведени във вашите компютри под защита на ниво Б-2. А какво е положението с онези, които се съхраняват на ниво А-1 с разните му там добавки? Или пък с другите, които изобщо никъде не фигурират?

— Отказвам да продължа подобен разговор. Ако разполагате със заповед за арест, покажете я. И тогава ще го продължим в присъствието на моя адвокат.

Смисълът на тези думи хич не се връзваше с тона, с който бяха произнесени. Турецки виждаше пред себе си един не само изплашен, а изпаднал в истински ужас човек. Изобщо не му бе ясно какво бе накарало директора да застане на нокти. Изведнъж се досети: кабинетът се подслушваше. За щастие беше предвидил и този вариант.

— Ама какво говорите, господин Житински! — примирително каза той. — Заповед, арест! И през ум не ми е минавало да ви подозирам в нещо. Просто исках да ви помоля за малка консултация по проблемите на външнотърговската дейност. Забелязвам на бюрото ви сборник с наредби и закони в тази област. Ще ми позволите ли да го прегледам?

Генералният директор побутна към Турецки една доста дебела книга.

— Моля.

Но Турецки дори не посегна да я вземе. Извади от куфарчето си заглушител — плоска кутия, каквато Денис даде на Дорофеев, включи го и натисна докрай лостчето надолу. Житински с недоумение наблюдаваше действията му.

— Бръмбарите в кабинета ви временно са извън строя — обясни Турецки. — Разполагаме с две-три минути. Затова ще ви помоля да отговаряте бързо и точно. Знам, че не сте престъпник, а просто формален ръководител на фирмата. Истинският шеф е Ермолаев, нали? Само не се правете на партизанин при разпит. Ермолаев ли е?

— Да.

— Кога разбрахте, че сте попаднали в престъпна организация?

— Отдавна. Приблизително половин година след като постъпих на работа тук.

— Защо не напуснахте?

— Не можех, вече знаех прекалено много. Щяха да ме убият.

— Ермолаев споделяше ли с вас плановете си?

— Никога. Само ми нареждаше какво, как и кога трябва да извърша.

— Артур Блохин е човек на Ермолаев, нали?

— Да.

— Съзнавате ли, че колкото по-дълго време работите тук, толкова повече опасна информация събирате и в края на краищата Ермолаев ще заповяда да ви премахнат?

— Да. Това много ме тревожи. Вече не мога да спя без успокоителни.

— Какво знаете за престъпните сделки на „Възход“?

— Всичко. Или почти всичко. Повече от три години си водя отделно счетоводство. Не в компютъра, а в обикновена счетоводна книга.

— С каква цел?

— За самозащита. Усетя ли някаква опасност, ще ги заплаша, че ще предам тази документация на прокуратурата.

— Дори не си помисляйте подобно нещо! Ще ви подложат на изтезания. Когато започне официалното следствие, ще ни я предадете.

— Кога ще стане това?

— Скоро. Ще ви съобщим. Последен въпрос. Срещали ли сте се с президента на ЕКСПО О’Конър?

— Да. Три пъти.

— И той ли е подставено лице?

— Не. Той е истинският шеф.

— Защо мислите така?

— С Ермолаев разговаряше като по-високопоставен.

— Засега толкоз. Опитайте да си възвърнете самообладанието.

Турецки изключи заглушителя, прибра го в куфара, прелисти справочника и го хвърли на писалището.

— Е, сега вече някои неща ми се поизясниха. Полезна книга. Ако я открия в някоя книжарница, непременно ще си я купя.

— Мога да ви я подаря.

— Наистина ли? — зарадва се Турецки. — Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Имате ли още въпроси към мен?

— Не. Всъщност дойдох да разговарям с друг човек. При вас се отбих само да се запознаем и да ви засвидетелствам своето уважение. Трябва да се срещна с вашия консултант Николай Иванович Ермолаев. Нали имате такъв служител?

— Да. Ще наредя да ви заведат при него.

— Бих предпочел да разговаряме тук. Неговият кабинет ме потиска с огромните си размери. Пък и не обичам някои породи кучета, по-точно доберманите.

Житински вдигна слушалката на телефона и без да набира номер, каза:

— Николай Иванович? Житински ви безпокои… В кабинета ми е господин Турецки от Главна прокуратура. Той би искал да поговори с вас. Имате ли време да се срещнете с него?…

Постави слушалката и каза на Турецки:

— Сега ще слезе.

Турецки иронично се подсмихна.

— Само няколко думи и веднага става ясно кой тук е истинският господар.

Житински мълчаливо разпери ръце.

Бурбона влезе в кабинета не откъм приемната, а през малката врата в ламперията на отсрещната стена. Турецки я беше помислил за вратичка към стаята за почивка, каквито обикновено има в съседство с кабинетите на големите началства. Но когато се отвори, видя отзад коридор, който очевидно водеше към вътрешния асансьор, свързващ мансардата със служебните помещения на дружеството.

— Позволете да ви представя… — започна Житински, но Бурбона го прекъсна:

— Вече се познаваме.

— Да — потвърди Турецки. — Веднъж вече имахме съмнителното удоволствие да разговаряме за достойнствата на философията на Макс Щирнер, сравнена с тази на ранните питагорейци.

— Я излез да се поразходиш — каза Бурбона на Житински и се обърна към Турецки: — Пак ли си довлякъл баретите?

— Нима ви домързя да проверите? — изненада се Турецки.

— Крият се.

— Никого не съм довел. Днес нямам нужда от охрана.

— Дошъл си просто така? Дори без патлак?

Турецки разтвори бялото си сако, за да покаже, че не носи никакво оръжие.

— Не може да ти се отрече, смело ченге си!

— Липсата на минало време в думите ви ми се струва доста симптоматична. И ако и двамата преминем на „вие“ и се откажем от „ченге“ и „бандюга“, ще можем съвсем дипломатично да продължим преговорите си. Така че мери си приказките, Бурбон!

— Какво искате?

— Започнахме преговорите значи? Чудесно. Както се изразяват дипломатите, сам по себе си този факт вече дава основания за умерен оптимизъм. Там е работата, Николай Иванович, че за известно време ние с вас не сме врагове, а — колкото и странно да звучи — съюзници. Или по-точно казано: интересите ни временно съвпадат.

— Кои?

— Тревожи ли ви личната ви безопасност?

— Да допуснем.

— Нас също.

Бурбона се позамисли, след което решително отсече:

— Дрън-дрън.

— Страните не съумяха да постигнат веднага взаимно разбирателство — вметна Турецки. — Нека да подходим към въпроса от друга страна. Вчера в четиринайсет и двайсет и пет вие се срещнахте с генералния директор на Народната банка господин Дорофеев. В седемнайсет нула пет господин Дорофеев проведе личен разговор с известния ви господин Никитин в апартамент номер шестстотин трийсет и четири на хотел „Космос“. В осемнайсет и трийсет господин Никитин отиде в Централна поща и телефонира в Ню Йорк от един автомат с кодово набиране за чужбина. Не успяхме да изясним съдържанието на разговора, но узнахме номера на абоната. Някой си мистър Майкъл О’Конър, шеф на компанията „ЕКСПО импорт-експорт“. Това още не е всичко — предупреди Турецки, забелязал нетърпеливото движение на Бурбона. — Рано тази сутрин, а по това време в Ню Йорк е вече нощ, хотелският телефон на Никитин продължително иззвъня като за междуградски разговор. Никитин изслуша съобщението и в отговор каза само две думи: „Разбрах ви.“ Това не ви ли кара да се позамислите?

— Какво са му казали? — попита Бурбона.

— Само една-единствена дума.

— И каква е тя?

— Не ви ли се струва, че нашите преговори имат някак едностранчив характер? Аз вече ви казах доста неща, а в отговор не чух нищо.

— Какво искате да чуете?

— Кой ви даде бръмбара, който Очиларя трябваше да лепне на Никитин?

— Не познавам този мъж.

— Не го познавате? Или не искате да ми кажете? Вие не бихте се съгласили да се срещнете с непознат човек и едва ли бихте приели поръчка от него. Макар че я изпълнихте доста своеобразно. Така че кой е той?

— Не знам — повтори Бурбона.

— Боя се, че нашите преговори няма да завършат с подписването на съвместно комюнике. Ще се опитам да ви дам още една причина да промените мнението си. Думата, която са казали на Никитин тая сутрин от Ню Йорк, е била: „Започвайте.“ И той е отговорил: „Разбрах ви.“ Да ви дешифрирам ли разговора? Това „започвайте“ означава само едно: заповед да бъдете ликвидиран, Николай Иванович. А подобна заповед може да издаде само един човек: Корееца. И той вече го направи.

— Блъфирате. Искате да ни насъскате един срещу друг.

— Не е блъф — възрази Турецки. — Няма защо да ви насъскваме. Вие вече сам го сторихте, когато се опитахте да влезете в бизнеса на Корееца. Той не е от хората, които прощават такива неща.

— Не ви вярвам. Той не може да заповяда това.

— Защото не знаете за какъв бизнес става въпрос.

— А вие знаете ли?

— Да.

— За какъв?

— Ще ви кажа само едно. Мизата в тая игра са десет милиарда долара.

— Глупости! Никой не може да направи десет милиарда от сто двайсет и четири милиона.

— Вие не — съгласи се Турецки. — Аз още по-малко. Но Корееца може и хич не го блазни мисълта да отдели десет процента за общата каса. А да не говорим вече за подялба с вас. Именно затова нареди да ви премахнат.

— Можете ли да го докажете?

— Да.

— Докажете го тогава.

— Всяко нещо с времето си. Първо вие ще ми разкажете всичко, което знаете за интересуващия ме човек. Дори ще ви обясня коя е причината за този интерес. Аз съм сигурен, че именно на него е възложена задачата да ви ликвидира, и ако ние знаем кой е той, то ще имаме възможност да предотвратим нападението срещу вас.

— И защо ще го правите?

— За да попречим на Корееца да осъществи комбинацията си. В момента вие сте единствената пречка за него. Точно затова сме заинтересовани от вашата безопасност. И така, кой е този мъж?

— Не го познавам.

Турецки стана.

— Довиждане, Николай Иванович. Нашите преговори стигнаха до задънена улица. И се боя, че следващ кръг от преговори няма да има.

— Но аз наистина не го познавам! Виждал съм го у Корееца само три пъти. И то случайно. Беше още тук, в Москва. Попитах Корееца кой е, а той отговори: „Никой, върши ми диспечерската работа.“ И аз така го наричам: Диспечера.

— Може пък действително да е бил диспечер, а? Корееца имаше в Москва цял автопарк вносни коли.

— Не, с колите се занимаваше друг. Диспечера беше чистач. Премахваше онези, които пречеха на Корееца.

— Кого?

— Това не ми влизаше в работата.

— Какво знаете за него?

— Почти нищо. Той изобщо не се вясваше в Москва. Живееше някъде извън града, не общуваше с никого от братството. Навремето Корееца му е отървал кожата. Той е служил в Тбилиси, бил е капитан от армейските барети. Един ден заварил жена си с любовник. Застрелял и двамата. Но любовникът се оказал секретар на грузинския ЦК на комсомола. Така че го подвели по член шейсет и шести — за тероризъм. Корееца наел най-добрия московски адвокат, подкупил прокурора и съдията. Преквалифицирали обвинението по друг член — от терористичен акт на предумишлено убийство в състояние на афект. Дали му най-строгото наказание по този член — петилетка. След две или три години Корееца го измъкнал от Джезказган и оттогава го държи при себе си. После го взе в Щатите.

— Откъде знаете?

— Видях го във вилата на Корееца, когато ходих при него в Щатите.

— И с каква цел ходихте там?

Бурбона се усмихна едва забележимо и отговорът му бе напълно в стила на международните телевизионни коментатори, които вече така бяха пощурили хората, че дори бабичките в метрото се оплакваха една на друга: „И аз си имам проблем — зетят пие. И до никакъв консенсус не могат да стигнат.“

— Този въпрос излиза извън рамките на нашите преговори.

— Съгласен съм — кимна Турецки. — Запомнихте ли външността на Диспечера? Можете ли да го опишете?

— Към трийсет и пет годишен. Малко по-нисък от мен. Спортен тип. Черна коса…

Турецки извади от куфарчето си портрета на заподозрения, изпратен от мурманското УВР, и го показа на Бурбона:

— Това той ли е?

Бурбона веднага го позна — Турецки го разбра по израза на лицето му, но позабави отговора, сякаш обмисляше кое е по-изгодно: да излъже, или да каже истината. Явно реши, че няма смисъл да лъже.

— Да, той е.

— Ето че стигнахме до заключителното комюнике — констатира Турецки. — Ние ще вземем мерки да го открием и неутрализираме, а вас бих ви посъветвал да смените жилището си. Преместете се в Мневники. Или на вилата в Ивантеевка. В момента Строгино е твърде опасно за вас.

— Ще си помисля — каза Бурбона.

— И още един въпрос, който е извън рамките на разговора ни. Можете да не отговаряте на него, но може и да отговорите. Това с нищо не ви ангажира. Няма свидетели на нашия разговор. А ако той се записва, то е от вашите хора…

Турецки хитруваше. В куфарчето, с което го снабди в „Глория“ Денис Грязнов, беше монтирано особено чувствително записващо устройство, което можеше да бъде открито само ако се разкъса подплатата. На лентата се записваше всяка дума, произнесена в помещенията на „Възход“ от момента, в който влезе в сградата.

— Какъв е въпросът? — попита Бурбона.

— Преди три дни в Шереметиево-2 беше убит в престрелка служител на МУР, старши лейтенант Володин. Смъртта му случайност ли е, или вие заповядахте да го ликвидират? И ако е така — защо?

Лицето на Бурбона потъмня:

— Значи затова си дошъл тук? И цял час ми дрънкаш врели-некипели? Искал бил да ме защити. Не познавам никакъв Володин. Ако пък ми е трябвало да се отърва от него, щях да го направя без никакви престрелки, разбра ли?

— Вярвам ви. Но ми се ще и вие да ми повярвате. Целта на посещението ми беше да ви предупредя и съм готов да ви дам доказателство, че покушението срещу вас не е моя измислица.

— Дай го.

Турецки извади от куфарчето обикновен портативен касетофон „Сони“ и го включи.

Турецки прекъсна записа и обясни:

— Разговорът е в хотел „Космос“. В апартамент шестстотин трийсет и четири. Между мъжа, който се представя за Никитин, и Дорофеев.

Турецки изключи касетофона.

Бурбона мълчеше. Турецки върна лентата малко назад:

— Я не ме баламосвайте. Семейството ви отдавна вече не е в Атина. Дори ние не знаем къде е в момента. Но съвсем скоро ще научим.

— Той ще ме убие!

— Няма. Ще го спрем.

Бурбона продължаваше да мълчи.

— Още веднъж? — попита Турецки. — Моля!

— Той ще ме убие!…

— Стига! — дрезгаво подвикна Бурбона.

— Няма. Ще го спрем.

Турецки прибра касетофона в куфарчето и мълчаливо излезе от кабинета. Но когато вече отваряше вратата към приемната, не се сдържа — обърна се и съвсем искрено каза:

— Пазете се, Николай Иванович. Животът ви е нужен на Русия.

И излезе.

Полковник Грязнов внимателно прослуша записите, донесени от Турецки, и зададе само един въпрос:

— Защо му каза за Мневники и Ивантеевка?

— Нарочно. Онзи е капитан от армейските барети. Представяш ли си каква касапница може да стане? А ние и бездруго ще го намерим. Ще изпратим запитване до Тбилиси, там не са убивали толкова често секретари на ЦК на комсомола. По делото ще издирим какви връзки има и ще го арестуваме за взрива на „Восток-5“.

Грязнов стана.

— Ще ида да видя какво е докладвало външното наблюдение. Време е вече Бурбона да си е тръгнал от „Възход“…

След десетина минути се върна или по-точно нахълта в кабинета. Турецки никога досега не беше виждал приятеля си така възбуден.

— Бурбона отива в Строгино! Не в Мневники или Ивантеевка, а се връща в Строгино! Разбра ли какво е станало? Той не ти е повярвал. Решил е, че засадата ще бъде в Мневники или на вилата.

— Незабавно се обади на Олег да изтегли хората си по-далеч оттам.

— Вече му заповядах — мрачно промърмори Грязнов.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

На следващата сутрин вестник „Московский комсомолец“ излезе с огромно заглавие на първа страница:

4.

Из телеграма на информационна агенция ЮПИ:

Факс от Ню Йорк: