Избор на оръжие

1.

Двамата наближаваха Норилск откъм североизток, вдясно от тях останаха огромните равни пространства на тундрата, измамно спокойни, проблясващи като стърнища под лъчите на анемичното септемврийско слънце. Отляво се точеха един след друг и неохотно изоставаха назад малките гористи хълмове на Талнах, в далечината се виждаха прашните кули, закриващи шахтите на рудниците. Отпред в масивен полукръг се издигаха кафеникави планини, закрили една трета от небето, стръмните склонове бавно се раздипляха към хоризонта. В потъналите в дим тъмносиви като буреносни облаци подножия едва се забелязваха заводски сгради, отпред високи, съразмерни с планинския контур правоъгълни блокове на леярските цехове с къси комини, а по-нататък все по-малки и по-ниски.

Вдясно от планините като димен стълб над града се извисяваше телевизионна кула.

Той крачеше отпред с механична отмереност, нито бавно, нито бързо, пъхнал мръсните си жилави пръсти под ремъците на тежката раница, сякаш в страничните джобчета на жилетка, като по навик сечеше пътя между кръглите черни езерца. При завоите слънцето позлатяваше четината на младежкото му обветрено лице, мургаво и невъзмутимо.

Тя се движеше отзад, без да се приближава или изостава, на пет-шест крачки от него и една встрани, сякаш матовите цеви на малокалибрената пушка и карабината, преметнати през гърба му, й пречеха да гледа напред. Девойката не носеше нищо, но вървеше с усилие, като че ли на раменете й тегнеше голям товар. Ръцете й, със спуснати над пръстите ръкави на тъмночервения пуловер, които се бяха измъкнали изпод черната работна ватенка, висяха и се поклащаха не в такт с крачките. Лицето, дребно, мургаво и изтощено, почти се губеше между високата яка на пуловера и нахлупената до очите козирка на тъмночервеното плетено каскетче.

Пред тях все по-ясно се очертаваха градските квартали, проточили се като могъща каменна стена през равнината — сграда до сграда, тротоар до тротоар, огромен пристан в края на тундрата.

Крачещите един след друг младеж и девойка усещаха как ушите им заглъхват. Шумът на града, все още тих, неясен, постепенно изместваше привичните за тях звуци, единствените оглушително гръмки звуци в пустата тундра: тропота на плътната гума на ботушите по камъните и почвата, жвакането в мочурищата, хрущенето на замръзналия мъх. И това усещане за глухота, което отначало ги обезпокои и накара на няколко пъти да се огледат наоколо, много по-ясно им говореше, че наближават целта и пътят им свършва, отколкото различимите вече сенки на сградите и слънчевите ивици по улиците.

Беше ясен и студен септемврийски ден, зимата приближаваше. Улиците бяха оживени и многолюдни и излазите към тундрата изглеждаха някак празнично. Двамата минаха през просторния прелез, завършвайки широката дъга на своя маршрут, и всеки, който ги срещнеше, неволно поглеждаше в посоката, откъдето се бяха появили, сякаш за да открие началната точка на пътя им и така да разбере кои са, какво е белязало лицата им, от чиято изтощеност струеше нещо повече от обикновена умора.

Оттам, откъм североизток, към града прииждаха пронизващите ледени циклони, оттам пълзеше полярната нощ, замразяваше пътищата и прогонваше на юг последните кораби.

Сякаш тези двама души, които с отмерени крачки минаха по тротоара и хлътнаха през вратата на хотела, обърнал тежката си фасада към слънчевия многолюден булевард, бяха донесли със себе си острия мраз на близката зима.

Какви ли не хора бяха минавали оттук, през това уютно фоайе, отесняло от аспарагусите и високите китайски рози. С достойнството на салонни управители в някой парижки ресторант, с коректността на митничари и със завидна за социолозите проницателност тук всеки ден бързо и безпогрешно разпределяха по етажите на старата масивна сграда пътниците от двата редовни полета от Красноярск и Москва, и всички останали, включително и пристигналите с кораби през кратките месеци, когато това беше възможно: проектанти, монтажници, строители, заместник-министри и придружаващите ги лица, доставчици, учени, фоторепортери — най-различни по положение и по професия хора, обичайни гости за младите, бурно развиващи се градове. И за всеки, пристъпил към черния пластмасов плот на рецепцията, дежурният администратор намираше — в пълно съответствие с неговата значимост — място в апартамент, в самостоятелна стая, в стая за двама, трима, четирима, или в общежитието на шестия етаж.

Само веднъж една възрастна администраторка в спретнат костюм допусна грешка и взе облечения в тежък кожух доцент от Московския икономически университет за известен полярен изследовател, чието пристигане се очакваше всеки момент, и го настани в самостоятелна стая, макар че за доцента би било напълно достатъчно да го сложат в стая с две легла, дори без телефон. И сега в този хубав есенен ден същата администраторка вдигна глава от списанието на бюрото, когато чу тройното хлопване на дъбовите врати в преддверието, последвано от приближаващото се подрънкване на желязо в желязо, и видя двамата младежи, от които сякаш я лъхна мразовит студ.

Заявиха, че им трябва стая с баня. Трябвало им! Ама в такъв вид не се влиза в хотел! А и с открито оръжие е забранено да се разхождаш в града! Пък и…

При тези двамата всичко беше против правилата. Нямаха никакви командировъчни удостоверения. В паспорта на младия мъж имаше печат за адресна регистрация в едно от мъжките общежития в града — значи изобщо и дума не можеше да става за настаняване в хотел. И най-сетне — двамата бяха с различни фамилни имена.

Документът, който мъжът й представи със злорада ирония, както се стори на администраторката, беше нещо невъобразимо по своята наивна наглост.

На листа пореста зеленикава хартия, вероятно откъснат от някаква складова или счетоводна книга, беше написано на ръка, дори не на машина, с едър ясен почерк на човек, свикнал да работи с цифрови таблици и чертежи, следното:

И това така наречено свидетелство, което същевременно имаше някаква респектираща убедителност, беше заверено с тлъст виолетов печат.

Администраторката, втренчила поглед в триъгълния печат, напразно се опитваше да открие някаква опора в богатия си житейски опит, а младият мъж, сякаш спомнил си нещо неприятно, но необходимо, посегна към телефона (жената потръпна, когато видя върху бялата пластмаса на слушалката ръката му, потъмняла от натрупалата се в кожата мръсотия) и набра някакъв номер.

— Обажда се Никитин. Свържете ме с началника на експедицията. — Той почака, мръщейки се от досада. В слушалката нещо прещрака и младежът повтори: — Обажда се Никитин. Ние сме в града… — Замълча. — Да, завършихме… Не, с велосипед. Разбира се, че пеша. — Пак помълча. — Може и да сте прав, но аз все още не съм сигурен. Кажете в счетоводството да ни донесат парите. Заплатите и теренните. Колкото и да е, няма значение. В хотела сме. Номерът на стаята ли? Момент! — Той погледна настоятелно жената на рецепцията.

— Триста двайсет и първа — сепната от неговия поглед побърза да отговори тя, макар че нямаше намерение да дава стаята с две легла, баня и телефон, още по-малко пък на тях, защото я беше предвидила за някакви писатели от Москва.

— Триста двайсет и първа — повтори той и затвори телефона.

Девойката не бе проронила нито дума, само отегчено позавъртя глава, за да измъкне брадичката си от високата яка на пуловера.

Администраторката, както често се случва с изпаднали в затруднение хора, вече не мислеше дали решението й е правилно, а как да го реализира. Но те двамата не можеха да отседнат в мъжкото общежитие, нали? Докато оформяше настаняването им, тя пресметна, че отначало щеше да настани писателите в тройката на втория етаж, освободена тази сутрин от двамата снабдители, заминали със самолет за Красноярск, а после щеше да ги премести в двойката на четвъртия етаж, след като си тръгнеха специалистите от ленинградския „Дипроникел“2. Нищо нямаше да им стане, ще преживеят някак. Пък и не се знаеше що за писатели са, а тези…

Не че администраторката знаеше нещо за двамата младежи, но те поне със сигурност бяха свои хора, свързани с града, на който и тя служеше с отговорната си и нелека работа. Дори лично ги изпрати до етажа, а след половин час, когато пристигна камионът на геолозите, отново се качи при тях с куриерката, младо заспало момиче, което не помнеше на кого от хотела трябва да предаде парите.

Двамата, изглежда, не се бяха помръдвали от местата си, откакто бяха влезли. Девойката се бе отпуснала уморено в един фотьойл, разкошната й черна коса, отдавна немита и загубила блясък, се бе разпръснала по облегалката. Младежът седеше прегърбен на стола, с разкопчана ватенка, подпрял ръце на коленете си като някакъв старец.

След като изпрати донеслото парите момиче, администраторката се позабави в коридора пред вратата и дочу някакво движение в стаята, а после гласа на девойката — малко сипкав и напрегнат:

— Ето че се върнахме… Игор…

Администраторката се върна на рецепцията и още веднъж внимателно прочете анкетните карти, които бяха попълнили.

Той беше на двайсет и пет години, а тя — на двайсет и три.

В графата „цел на пристигането в града“ и на двете места пишеше: „Постоянно пребиваване“.

Датата на настаняването в хотела: 12 септември 1971 година.

Двайсет и пет години по-късно, през втората половина на юли 1996 година, две седмици след като старши следователят от Главна прокуратура на Русия А. Б. Турецки бе изпратен в отпуска, на Шереметиево-2 със самолет от Франкфурт на Майн пристигна американският гражданин от руски произход Игор Константинович Никитин (на английски — Хари К. Никитин), петдесетгодишен, родом от Ленинград, инженер-геолог, ръководител на най-голямата геологопроучвателна експедиция в Южноафриканската република, която търсеше мед, никел и други цветни метали в обширните земи на север от Претория.

Малко над среден ръст, мършав, стегнат, с остри черти на загорялото си лице, с бяла, късо подстригана коса, подчертаваща загара му, в лек сив костюм със сребриста вратовръзка от „Карден“ или „Сен Лоран“, той приличаше на обичайния вече за международните линии на московското летище преуспяващ и уверен в себе си бизнесмен.

Невъзмутим, с хладно безразличие към суетата в залата за пристигащи, той търпеливо дочака закъснелия си, както почти винаги ставаше, багаж, свали от конвейерната лента обемист черен куфар със заоблени ъгли и колелца, тип „ракетоносител“, отвори го и след като се увери, че нищо не е откраднато, а това нерядко се случваше на Шереметиево, се отправи към гишетата за митнически контрол. Тук отново отвори куфара, вътре имаше още един костюм, тъмен, няколко ризи и сиво дипломатическо куфарче. В него бяха подредени купчинка документи на английски и немски, портативен компютър, диктофон, слушалки и черна плоска кутия с фирмената емблема на „Сони“. Представените от Никитин пет хиляди американски долара, кредитна карта „Виза“, а от ценните вещи — брачна халка с диаманти и швейцарски златен часовник „Мозер“, отговаряха на обявеното в митническата декларация. След като се увери в това, митничарят му върна документите.

— Всичко е наред. Успех в работата, господин Никитин.

— Благодаря. Бизнесът ми винаги е успешен.

След като се провря през тълпата посрещачи, Никитин се насочи с куфара към дългата редица остъклени кабини — бюра на агенции за коли под наем, но съобщението, прозвучало по високоговорителите в залата, го накара да промени намерението си.

Там обаче никой не го чакаше.

— Съобщението бе поръчано преди десетина минути от някакъв млад мъж — обясни дежурната служителка. — Може би скоро ще дойде. Почакайте малко.

Никитин постоя четири-пет минути, оглеждаше се озадачено наоколо, след което отново подхвана куфара и се върна към бюрата за коли под наем. Трябваше му кола за около месец, чуждестранен модел, нова или почти нова, без шофьор, незабавно. Но и тук изгуби доста време. Московският представител на известната фирма „Коли под наем“ предлагаше само жигули и волги, в съседното бюро му обещаха чуждестранен модел, но едва за другата сутрин, само в третата агенция — „Ръст“ — успяха да изпълнят всичките му изисквания.

— Какво предпочитате: мерцедес, волво, форд-сиера, джип гранд чероки? — попита младият мъж, агент на фирмата.

— Май форд — след известно колебание каза Никитин. — Можете ли да ми го докарате веднага?

— Докато приключим с оформянето на документите, колата вече ще ви очаква. Моля, дайте ми паспорта и свидетелството за правоуправление. Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?

— Удобно ли е с „Виза“?

— Разбира се.

След четвърт час приключиха с всички формалности, агентът на „Ръст“ излезе иззад гишето, любезно пое куфара от ръцете на клиента и го изпрати до изхода. Никитин се насочи към чакащия го тъмносин форд-сиера, но някакъв русоляв млад мъж с очила и пътна чанта, който очевидно закъсняваше за полета си, се блъсна в него и едва не го събори на земята, сконфузи се и взе да се извинява, слагайки ръка ту на гърдите си, ту на рамото на Никитин.

— Няма проблеми, на всекиго се случва — прекъсна потока от извинения Никитин. Очиларкото още веднъж помоли за извинение и се втурна нататък, изчезвайки сред тълпата в залата.

— Ама че шемет! Трябваше да му плеснете един зад врата! Удари ли ви? — съчувствено попита агентът на „Ръст“ и прибра в багажника куфара му.

— Всичко е наред — махна с ръка Никитин.

После мълчаливо изслуша обясненията на шофьора, докарал колата, който му показа как се включва алармената система, но когато той понечи да му обясни за какво служат бутоните на таблото, го прекъсна:

— Познавам този модел.

Фордът потегли плавно и уверено, но петдесетина метра след като се спусна по пандуса3, на пътя му се изпречи катаджия и вдигна палка. Никитин отби и спря в края на платното, спусна стъклото и понечи да извади документите си.

— Недейте, няма нужда — спря го с жест катаджията. — Тук един другар иска да поговори с вас.

Униформеният служител отстъпи настрани, а на мястото му до вратата на шофьора се изправи цивилен мъж.

— Да е изчезнало нещо от джобовете ви, документи или пари? Аз съм от криминалната милиция — обясни той и показа служебната си карта.

Никитин се потупа по гърдите — портфейлът му беше на мястото си във вътрешния джоб, а от страничните джобове нямаше какво да се открадне — там бяха само цигарите, запалката и носната кърпа.

— Май всичко е тук. Защо, какво има?

— Проверете още веднъж.

Никитин извади портфейла и погледна в него, след което потвърди:

— Всичко си е на място.

— Разбирате ли, човекът, който се блъсна във вас…

— Случва се. Бързаше за самолета.

— Никой не може да замине от залата за пристигащи. Мъжът с очилата е джебчия, и то особено ловък. От доста време го следим. Днес го заснехме със скрита камера. Така че ако нещо ви беше изчезнало, щяхме да го арестуваме. Но няма значение, ще намерим случай да го приберем. Извинете, че ви забавихме. Лек път.

След по-малко от час Никитин вече бе пред основно ремонтирана и преустроена по най-високите норми на европейските стандарти стара сграда на „Садовое колцо“, в която се намираше една от най-големите и влиятелни финансови институции в Русия — Народната банка. Каза името си на служителя пред входа и незабавно бе приет от генералния директор Дорофеев. И макар че в пренатоварената програма на генералния директор тази среща не бе предвидена, а самият той рядко отделяше за разрешаването и на най-сложните проблеми повече от осемнайсет минути, неговият конфиденциален разговор с Никитин на четири очи продължи безпрецедентно дълго — четиридесет и четири минути.

Когато посетителят си отиде, Дорофеев се обади по телефона и нареди да дойдат в кабинета му началникът на отдела за анализи Борис Глузман и началникът на отдела за охрана Анатолий Андреевич Пономарьов. Стана от старото, изкусно реставрирано писалище с красива дърворезба и крака във вид на лъвски лапи и започна да се разхожда из огромния кабинет. Тук имаше и голяма маса за съвещания, около която можеха да се съберат не по-малко от трийсет души.

Дорофеев беше около четиридесетгодишен мъж, възнисък, явно предразположен към пълнеене, което елегантните му костюми, дело на най-добрите московски шивачи, не можеха да прикрият. През светлата рядка коса проблясваше лъскавото му теме, добродушното му кръгло лице с едва забележими лунички в минути на дълбок размисъл ставаше някак безгрижно, разсеяно и само острият поглед и леко потрепващите ноздри издаваха усиленото умствено напрежение.

Когато Глузман и Пономарьов се появиха на вратата, Дорофеев отново седна в креслото си — също старо, с дъбови резбовани облегалки за ръцете — и им кимна да седнат. След кратко мълчание се обърна към Глузман:

— Борис, искам да направиш пълна справка за търговията на никел през последните пет-седем години. Равнище на производството, динамиката на цените, борсовите котировки, основните тенденции към днешна дата.

— За Русия ли?

— Не само. За целия свят. ЮАР, Канада. Какви още страни производителки има? Картината трябва да бъде максимално пълна.

— Досега никога не сме се занимавали с никел — напомни Глузман. — Да няма да започнем тепърва?

— Може би. Работата е спешна. Свободен си.

Глузман излезе.

— Сега за вас, Анатолий Андреевич. — Дорофеев постави пред началника на отдела за охрана визитната картичка на посетителя. — Възможно най-скоро трябва да узнаем всичко за този човек. Абсолютно всичко.

— Имаме интересно предложение? — позволи си да полюбопитства Пономарьов, макар че в Народната банка подобна любознателност не се поощряваше.

— Интересно ли? — повтори въпроса Дорофеев. — Това не е точната дума. Невероятно. Разбира се, ако не става въпрос за измама. Но дори да е така — все пак е невероятно.

2.

Началникът на отдела за охрана на Народната банка Анатолий Андреевич Пономарьов изключи касетофона и погледна часовника си. Точно четиридесет и четири минути. Разговорът запълваше не повече от двайсет. Намръщи се. Тук нещо не беше наред. Още веднъж внимателно прослуша записа, като прескачаше паузите, пускайки лентата на бързи обороти. После извади касетата, прибра я в джоба на коженото си яке и излезе от тесния кабинет, който се намираше на втория етаж, до приемната на генералния директор. На минаване покрай приемната натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Така и трябваше да бъде, работното време бе приключило преди един час. Наистина, Дорофеев имаше навика да остава докъм десет часа, а понякога и до полунощ, ако не се налагаше да присъства на някое представяне или артистично-политическо празненство. Но обикновено предупреждаваше затова Пономарьов, а днес си бе отишъл, без нищо да му каже. Много странно.

Пономарьов слезе на партера по широкото мраморно стълбище с червена килимена пътека по стъпалата и влезе в стаята на охраната. Едната стена бе скрита зад мониторите на видеокамерите за външно и вътрешно наблюдение. Двамата младежи от охраната, облечени като всички останали служители в банката — черен костюм с вратовръзка, — седяха в креслата, вдигнали крака върху ниската масичка за вестници и списания, пушеха и пиеха вносна бира в кутийки. Когато се обърнаха при лекото почукване на вратата и видяха набитата фигура на Пономарьов, младежите припряно скриха кутийките с бира и свалиха краката си от масичката.

Началникът на отдела за охрана мълчаливо измъкна кутийките изпод креслата, изхвърли ги през отвореното малко крило на прозореца и строго каза:

— Ако още веднъж ви заваря да пиете, ще събирате празни бутилки по сметищата. И ще пушите не „Марлборо“, а „Прима“. Какво е положението?

— Всичко е наред, шефе — увери го единият. — Хората се разотидоха, само от отдела на Глузман още стоят. Сигурно играят на „Междузвездни войни“ по компютрите.

И посочи екрана на камерата, монтирана в отдела за анализи.

— Защо камерата в кабинета на директора не работи?

— Може би е забравил да я включи, когато си е тръгнал. Нали той сам я включва и изключва.

— Отиде ли си?

— Преди повече от час. Извика охраната и си замина.

— Къде?

— Нищо не каза.

— Добре, ще ида да видя какво е положението там. И ще включа камерата. Това за пиенето беше последно предупреждение, така че си опичайте акъла…

Пономарьов взе от кукичката при вратата голяма връзка с ключове и отново се качи на втория етаж. Извади нужните ключове без никакво усилие и отвори приемната, а след нея и кабинета на Дорофеев. Влезе и се приближи до прозорците с бронирани стъкла, които гледаха към „Садовое колцо“. Навън мракът се сгъстяваше, короните на липите и тополите по булеварда прихващаха последните отблясъци на угасващия ден. Пономарьов дръпна тежките жакардови завеси и чак след това запали осветлението.

Огледа се внимателно. Писалището на Дорофеев беше чисто, върху него нямаше нищо освен големия настолен бележник с кожена подвързия, в който генералният директор си записваше по-важните неща. Беше отворен на празна страница, няколко листа бяха откъснати. Пономарьов извади от вътрешния си джоб малък ключ, отключи чекмеджето на писалището и започна да преглежда документите в него, като ги връщаше по местата им в същия ред, и който бяха поставени. Не откри нищо, което да прилича на откъснатите листове от бележника. Заключи писалището, приближи се до библиотеката и натисна скрито между книгите бутонче. Една от секциите се завъртя, като откри малък сейф, зазидан в стената. Това беше личният сейф на генералния директор на Народната банка, където се съхраняваха най-секретните документи за търговските операции на банката и на контролираните от нея акционерни дружества и холдингови компании.

Изключи алармата. Набра шифъра. Завъртя два пъти ключа на сейфа и той се отвори.

Най-отгоре се виждаше бразилският револвер „Роси“ в кожен кобур — личното оръжие на Дорофеев, който никога не го взимаше със себе си.

Купчинки подредени документи.

Пономарьов ги прегледа. И тук не намери листовете от бележника. Заключи сейфа и върна секцията на мястото й, постоя известно време замислен. После пак отиде до писалището, измъкна изпод него кошчето за боклук и изсипа съдържанието му върху блестящия плот на голямата маса за съвещания. Сред небрежно смачканите чернови видя ситни късчета дебела гланцирана хартия. Точно това търсеше.

Загаси лампите в кабинета на Дорофеев, пусна видеокамерата и заключи вратите на кабинета и приемната, върна връзката с ключове на пазачите и се затвори в тесния си кабинет. Загуби почти цял час, докато подреди едно до друго разкъсаните парченца. Това беше по-трудно и от най-сложния пъзел, но в края на краищата Пономарьов се справи. И макар че някои късчета така и не намериха мястото си, текстът вече можеше да се прочете.

Едрият полегат почерк на Дорофеев бе добре познат на Пономарьов. Другият — доста по-дребен, но четлив, с леко раздалечени една от друга букви — без съмнение принадлежеше на посетителя на Дорофеев — американеца от руски произход Никитин. С неговия почерк бе написана първата реплика на тайния разговор:

Текстовете върху листа бяха писани не надлъжно, по редовете, а по диагонал и в различни посоки, сякаш събеседниците си бяха подавали поред бележника един на друг.

Пономарьов се облегна в черното кресло. Вече всичко му беше ясно. Като се прибави и времето, през което са писани тези неща, ще се запълнят всичките четиридесет и четири минути на разговора. Намери и още веднъж прочете най-важното място: „Акциите ще скочат с два знака напред.“ Сто пъти. Пономарьов работеше от пет години в Народната банка и, естествено, не бе запознат с всички тънкости на икономиката, но в случая нямаше нужда човек да е специалист, за да разбере за какво става дума. Влагаш един милион и получаваш сто милиона. Влагаш сто милиона и получаваш десет милиарда. Ами ако не са рубли, а долари? Десет милиарда долара. И таз добра! Това вече не е икономика, а астрономия! Дорофеев е прав: невероятно! Дори да е измама.

Пономарьов извади касетата от джоба си, сложи я в касетофона и записа на обратната страна целия текст, като диктуваше всяка дума бавно и ясно. После събра в шепа плътните късчета хартия и се замисли какво да ги прави. Да ги върне в кошчето? Но ще се наложи отново да ходи в кабинета на Дорофеев, да взема ключовете от охраната, да изключва видеокамерата. Ами ако те се разтревожат и дотичат — как ще им обясни какво прави в кабинета на генералния директор? Пък и няма смисъл да ходи там, защото и бездруго рано заранта чистачката ще изхвърли съдържанието на кошчето в общия чувал за смет. Да ги изгори? Но хартията е плътна, ще гори бавно, пък и ще остане мирис на изгоряло. Пономарьов откри най-разумния изход от положението: изхвърли късчетата в тоалетната в дъното на коридора и пусна водата, докато и последната хартийка не изчезна в канализацията. После се обади на шофьора, за да го чака долу с колата — волво-940 — и потегли към къщи.

Но един въпрос продължаваше да го безпокои: как бе разбрал Никитин, че кабинетът на директора се подслушва? Не можеше да намери никакво обяснение. И вероятно щеше да се разтревожи още повече, ако беше узнал, че половин час след като шофьорът отвори пред него задната врата на служебното волво, пред входа на Народната банка спря сребрист представителен мерцедес, от който слезе Дорофеев и с необичайна за пълната му фигура пъргавина се качи на втория етаж и влезе в кабинета си. Забрави да изключи видеокамерата и пазачите, чието внимание бе привлечено от ярко светналия екран, с недоумение наблюдаваха странните действия на генералния директор: без да съблече шлифера си, Дорофеев изсипа кошчето за боклук върху писалището, рови известно време в смачканите хартии, после натисна бутона на интеркома. Единият от пазачите вдигна слушалката:

— Слушам, Иля Наумович.

— Откъде знаете, че звъня аз?

— Виждам ви на монитора.

— Влизал ли е някой в кабинета ми, след като си тръгнах?

— Никой, освен Анатолий Андреевич. Бяхте забравили камерата и той мина да я включи. Случило ли се е нещо?

— Не, всичко е наред.

Екранът на монитора угасна — Дорофеев бе изключил камерата. Отпусна се в креслото и дълго седя със затворени очи. Лицето му имаше безгрижно-разсеян вид, само ноздрите му лекичко потрепваха.

Не всичко беше наред. Далеч не всичко.

По-скоро всичко се бе объркало.

Абсолютно всичко.

3.

През първите седмици на принудителната отпуска Турецки разви бурна дейност: закачи шкафчета в кухнята, подреди библиотеката, напасна крилата на прозорците, застла нов балатум във вестибюла, с една дума, започна да въвежда ред в жилището след основния ремонт — обичайните довършителни работи. Пак добре, че ремонтът приключи доста бързо, иначе кой знае колко време той, Ирина и Ниночка щяха да се свират по чуждите къщи. А тази иначе невероятна експедитивност си имаше лесно обяснение: целият партерен етаж на старата московска сграда на „Фрунзенска крайбрежна“ бе нает за офис на някакво руско-чуждестранно дружество, чиито пари бяха стимулирали не особено пъргавите работници на столичния домостроителен комбинат.

Ирина само ахкаше, когато вечер се върнеше от работа и той й показваше новите фаянсови плочки в банята, закачените на по-удобни места аплици, монтираните с дюбели закачалки и кукички за кърпи и всевъзможни дребни неща. Все работи, за които го бе молила от години.

— Ама ти си един гаден измамник, Саша! — възмущаваше се тя. — Толкова години да се преструваш на вързан в ръцете! А се оказа, че всичко можеш да правиш. Когато поискаш…

— Не всичко — съвсем сериозно и с някаква затрогваща тъга отговори той.

— И какво не можеш?

— Да те обичам. Така, както би трябвало.

— Я стига — смути се Ирина. — Нищо подобно. И това го можеш… Когато пожелаеш.

Никога досега през дългия си семеен живот Турецки не бе прекарвал толкова време у дома. Нина не се отделяше от него, влачеше подире му из цялата къща чукове и клещи, мотаеше му се в краката и пискаше от възторг, когато той я подгонеше и започнеше весело да се боричка с нея. Двамата ходиха в стария цирк на Цветния булевард, в новия на „Вернадски“, в детския музикален театър. Но когато Ирина я попиташе какво са гледали, Нина само премигваше притеснено и отговаряше:

— Ами не помня.

Навярно наистина не помнеше, за нея бе важно не онова, което става на сцената, а съвсем друго — че до нея седи баща й и тя всеки миг може да го докосне, да се гушне до него и поривът й няма да бъде охладен от уморения му, равнодушен и раздразнен глас.

Турецки бе дълбоко потресен, когато веднъж без никаква причина тя внезапно се разрида горчиво, като възрастен човек, и захлупи лице върху коленете му — седяха на една пейка в зоологическата градина и ядяха сладолед, — а после дълго не можа да се успокои. Когато най-после риданията отпуснаха гърлото й, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и попита:

— Защо не можеш винаги да си такъв?

Същия въпрос Турецки долавяше и в погледа на Ирина, без да може дори на себе си да отговори — наистина, защо? „Ако сме снизходителни и нежни към онези, които обичаме, и не губим привързаността си към онези, които мамим, защо да изчисляваме кое у нас е повече — хубавото или лошото?“ Турецки често си спомняше думите на Грийн, не Александър Грин, автора на „Корабът с алените платна“, а другия — Греъм, който се прочу с „Комедианти“ и „Тихият американец“. Навярно и той — бившият разузнавач и шпионин, станал писател — се е измъчвал от същия въпрос: „Защо не можеш винаги да си такъв?“ И е намерил отговора, който го е удовлетворил и много години удовлетворяваше Турецки, примирявайки го със собствената му съвест. Но сега вече не му вършеше работа. Въпросът си оставаше и той трябваше да търси отговора му не в чуждите книги, а в своя живот.

— Ще се постарая, много, много ще се старая винаги да съм такъв — искрено обеща той на Нина тогава, в зоологическата градина. И вярваше в онова, което казваше.

Пък и наистина, повтаряше си той, защо да се тревожа, че Костя Меркулов не се обажда, а дори и да се обади, все бърза, все е в движение, защо се тревожа в какви тайнствени дебри на новата руска държавна машина е потънала докладната ми записка и какво ще благоволят да решат онези там, по върховете. Работа ли не мога да си намеря?! Ще се върна в „Нова Русия“, защо не? Или ще постъпя в някоя фирма като консултант. В края на краищата ще отида в „Глория“ при Слава Грязнов, от толкова време ме вика. Вика ме, а той самият се отказа от тази сладка работа и се върна в Московската криминална милиция. Стана заместник-директор, полковник Грязнов. А разработената с такава обич частна детективска агенция „Глория“ остави на племенника си Денис. И изчезна от живота на приятелите си. Сякаш вече пътуваха в различни посоки.

Що за странно разписание имаха тези житейски влакове? И какво предопределяше техния маршрут — праволинейността на стоманените релси или капризите на съдбата? Де да знаеше човек…

През първите две седмици от отпуската Турецки не изпи дори глътка водка или вино — само на два пъти по бутилка „Жигульовска“ бира през знойните дни, осеяли Москва с тополови пухчета. Свикна сутрин, след като приготвеше закуска на Ирина и я изпратеше на работа, да потича бавно по крайбрежната улица заедно с Нина, после да се натоварва с изнурителна гимнастика, каквато не бе правил от петнайсет, ако не и от двайсет години насам. Дори се опита да зареже цигарите, но след като се мъчи половин ден, разбра, че това вече е прекалено. Обикаляше магазините, носеше дрехи в пералнята, дребните неща переше сам, готвеше закуски, обеди и вечери, направо капваше от къщната работа, която, както се оказа, нямаше край дори в най-поддържаните домове, и все по-често се улавяше, че неочаквано е спрял посред нещо и гледа ли, гледа… в празното пространство.

Ирина, деликатна и отзивчива по характер, почувства това. И една вечер, след като сложи Нина да спи, извади на масата бутилка молдовски коняк и предложи:

— Я да пийнем по едно коняче.

Е, пийнаха, какво толкова да му мислят. Но някак беше отвикнал и май не му се услади. Пиха още по едно. Ирина попита:

— Какво става с тебе?

Все пак третата чашка му дойде добре и той призна:

— Знаеш ли, Ириночка, чувствам се като пътник, слязъл посред нощ на малък пристан. Параходът се отдалечава все повече и повече, от него се чува музика, виждат се хора, светлини, а аз стоя на самотния хлъзгав бряг, наоколо е мрак, дъжд, кал, стоя и гледам след парахода. А той си отива и отнася със себе си празненството.

— Не е така — обади се Ирина след известно мълчание. — Изобщо не е така. Ти не си на самотен бряг. Именно ти си параходът за мен и за Нина. За нас ти си празникът.

Така значи. Параходът „Турецки“. Трябва да ехтиш от музика, да блестиш от светлини, да надуваш сирената! Господи, но защо не се обаждаше Костя?

И в същия миг телефонът иззвъня. Не беше Меркулов. Обаждаше се Денис Грязнов, новият директор на агенция „Глория“.

— Чичо Саша, искате ли с честен труд да припечелите някоя и друга стотарка в зелено?

— С честен — не искам.

— А с нечестен?

— Не умея.

— Тогава с получестен?

— Как така? — заинтересува се Турецки.

— Ами да речем, че трудът е честен, а се заплаща като нечестен.

— Съблазнително. Каква е работата?

— Утре в един часа по обяд имам среща с Дорофеев, генералния директор на Народната банка. Чували ли сте за него?

— Че кой не е чувал. „Добрата банка е стабилната банка.“ Тоя ли?

— Не съвсем. Но е баровец от същия калибър. А може би и по-голям. Иска ми се да присъствате на нашия разговор. И чичо Слава обеща да намине, ако успее да се измъкне от работа.

— Защо сме ти притрябвали?

— Просто така. За кураж. За първи път ще се срещам с такъв клиент. За морална подкрепа. А ако се наложи — ще се намесите.

— И колко ще получа за това?

— Ще зависи от резултата на преговорите.

— Готово. Ще дойда. Народната банка е на „Садовое колцо“, нали?

— Да. Но срещата е в нашия офис на „Неглинка“.

— Така ли? — учуди се Турецки. — Определил си му среща при себе си?

— Ами да. Както се казва, под нашето достойнство е да се мотаем в приемните на разни банкери. Пък и в края на краищата той ме потърси, а не аз него.

— Истински нахалник си, Денис. С чичо ти Слава не сме от срамежливите, ама ти вече ни биеш по точки.

— Изобщо не съм нахален — възрази Денис. — Дори съм много затворен по природа. Но сам разбирате, че положението ми на директор на една от реномираните детективски фирми ме задължава да се държа на ниво.

— И той се съгласи да дойде при тебе?

— Не веднага, но се съгласи.

— Значи наистина има голяма нужда от теб — заключи Турецки. — До утре. Денис ме моли за консултация по някаква работа — поясни той на Ирина, когато затвори.

Тя каза само:

— Започна се…

4.

Частната детективска агенция „Глория“ заемаше апартамент от няколко стаи във високия партерен етаж на шестетажната сграда отпреди революцията на „Неглинка“, недалече от Сандуновските бани. На табелката до стъклената врата пишеше само името на агенцията и номера на лиценза. Нямаше никакви други обяснения — „конфиденциални услуги, охрана, издирване на изчезнали“ и всички останали задачи, с които се занимаваха домораслите руски детективи.

Отначало Турецки реши да отиде с ладата, но после се отказа: „Неглинка“ беше в центъра, току-виж попаднеше в задръстване или старата бричка решеше да угасне на най-неподходящото място. И позна: вместо за четиридесет минути с кола, той стигна до центъра с метрото за четвърт час и тръгна към „Глория“ свеж, а не изнервен и плувнал в пот, изпитваше полузабравено чувство на задоволство, че изглежда добре в белия си летен костюм, че са му толкова удобни мокасините „Саламандър“ (единствената покупка, която направи по време на злополучния симпозиум в Гармиш), и че изобщо всичко е наред. А за неприятностите не трябваше да мисли, беше имал и по-големи, а сегашните едва ли щяха да са последните.

Беше дошъл десет минути по-рано от уговорения час. Денис го чакаше пред входа на сградата. Той беше пълно копие на Слава Грязнов, с двайсет години по-млад и без петнайсетте килограма излишно тегло — висок риж мъжага с хитра физиономия. Денис беше видимо развълнуван. И това беше съвсем обяснимо: човек не се среща всеки ден с такива величия като Дорофеев. В облеклото обаче не бе проявил никаква почит към високопоставения гост: беше по дънки и маратонки, но иначе с нова прическа, явно бе ходил в моден фризьорски салон.

— Защо не сте си сложили свястна табелка? — попита го Турецки. — Какво е „Глория“? Погребална агенция? Или фирма за колбаси? Иди, че разбери. Да беше писал поне: детективски услуги и охрана.

— С охрана вече не се занимаваме — обясни Денис. — Много главоболия, пък и невинаги контролираш ситуацията. Държим само трима души за важни чужденци. Постепенно ще се преориентираме към икономическите структури.

— Че какви услуги можете да им предложите вие?

— Най-ценните. Информация. Искате ли да ви разведа да видите как сме се обзавели?

— Добре, покажи — съгласи се Турецки. — Само че вече е време да казваш не „ние“, а „аз“.

— Трудно ми е да свикна. Елате…

Обстановката в „Глория“ не дразнеше окото с показен разкош, но и не можеше да се нарече бедна: навсякъде бе застлано с мокет и килими, черно-бели мебели, маркова техника. Най-напред влязоха в малък хол, който служеше за приемна. Директорският кабинет бе отделен от него с плъзгаща се врата от алуминиева дограма, до която висяха за украса кашпи с кичести увивни растения. В дъното на коридора имаше друга стая, претъпкана със специална апаратура: свързочна, подслушвателна, най-различни електронни и лазерни чудесии, за които Денис нищо не каза, пък и Турецки не попита. Най-голямото помещение бе отделено за компютърна зала. Всички компютри бяха от най-висш клас. Пред един от тях седеше двайсет и няколко годишен шишко с червена фланелка и гонеше по екрана танкове и самолети с такава скорост, че на Турецки му се премрежиха очите.

— Хубаво развлечение — отбеляза той.

— Тренировка на пръстите и ума — възрази Денис. — Това е Максим. Тази пролет завърши Бауманския институт. Бог на компютрите. За него е фасулска работа да проникне и през най-сложната защита. Какво е положението, Макс? — обърна се той към младежа. — Има ли нещо ново за Народната банка?

— Ей там! — кимна Макс към компютърната разпечатка до принтера. — Прикрили са се чрез ДЕЗ, с драйвър „Дискрет систем“ във файла „Конфиг. сис“, с парола от шест до четиридесет знака. И си мислеха, че ще могат да спят спокойно. — Той се засмя, без да откъсва поглед от екрана.

— Разбра ли какво ти каза? — попита Турецки.

— Почти нищо — отговори Денис, като преглеждаше разпечатката. — Знаете ли, чичо Саша, какви вицове си разправят? „Отварям схемата, а там вместо петнайсети транзистор стои седемнайсети.“ И се превиват от смях.

— Наистина е смешно — не съвсем уверено каза Турецки.

— Елате да изпушим по една цигара — предложи Денис. — След пет минути ще пристигне Дорофеев, а секретарят му помоли да не пушим пред него, защото бил алергичен към тютюневия дим.

В един без три минути пред „Глория“ спря нов милиционерски форд, от който слезе полковник Грязнов. Двамата с Турецки тъкмо се поздравиха и започнаха да си приказват, когато зад служебния форд меко закова тежка сребриста лимузина с тъмни стъкла и емблемата на „Мерцедес“. Шофьорът отвори на Дорофеев задната врата, придружи го до агенцията и понечи да влезе след него в директорския кабинет, но Денис го спря:

— Изчакайте в хола. Тук безопасността на вашия шеф е гарантирана. Заповядайте, Иля Наумович. Позволете да ви се представя: Денис Грязнов. Може да ме наричате просто Денис.

Дорофеев се поспря колебливо.

— Предполагах, че ще разговарям с Вячеслав Иванович Грязнов. Препоръчаха ми го като сериозен партньор.

— Вячеслав Иванович Грязнов е ето там, запознайте се. Той основа „Глория“, но сега е заместник-директор на Московската криминална милиция. През последните шест месеца аз движа всички случаи на агенцията, но винаги разчитам на съветите му.

Дорофеев и Грязнов-старши се ръкуваха.

— А това е Александър Борисович Турецки, старши следовател от Главната прокуратура — представи го съвсем официално Денис. — В момента Александър Борисович е в отпуска и ние го използваме за консултант.

Турецки се понадигна от креслото и леко кимна. Със същото кимане отговори и Дорофеев. Очевидно присъствието на Грязнов-старши и на Турецки разсея всичките му съмнения и той се отпусна в предложеното от Денис кресло.

— Преди да преминем към деловия разговор, искам да ви попитам нещо — продължи Денис, заемайки мястото си зад директорското бюро. — Вашият телохранител ви е и шофьор, така ли?

— Обикновено да.

— Позволете да ви дам безплатен съвет. Вие правите една доста типична грешка. Телохранителят трябва да се занимава само със своята работа: да контролира обстановката и да преценява всяка промяна в нея. От него няма почти никаква полза, ако седи зад волана, защото цялото му внимание е ангажирано с пътната обстановка.

— Благодаря — кимна Дорофеев. — Ще го имам предвид.

— И така, какво ви води в нашата агенция?

Добре се справя, нахалникът му с нахалник, помисли си Турецки. Любезно, но с подчертано достойнство. Вижте ни, ние сме най-добрите.

— Разбирате ли, попаднах в една доста деликатна ситуация… — започна Дорофеев.

Денис го прекъсна:

— Извинете, но трябва да ви предупредя, че разговорът ни се записва. После ще бъде разпечатан.

— Защо?

— За да го анализираме по-късно, ако се наложи. Практиката показва, че участниците в един разговор възприемат не повече от половината от всичко казано. Проучването на стенограмата дава възможност да се запълнят празнотите.

— Интересно наблюдение. Аз също водя важните си преговори със стенограма. А останалите…

— Никой не може предварително да е сигурен кое ще се окаже важно и кое — не.

— Вероятно сте прав. Трябва и аз да въведа такава практика. Та преди пет дни към мен се обърна един човек с перспективно инвестиционно предложение — продължи Дорофеев, като старателно подбираше думите си. — Той иска Народната банка чрез една от нашите холдингови компании да купи концесия за разработката на едно рудно находище и акции от голямо рудодобивно предприятие.

— Кое? — пожела да уточни Денис.

— Бих предпочел да не го споменавам. Този господин е гражданин на САЩ, името му е Никитин. Игор Константинович. Ето визитната му картичка… Той имал информация, че през следващия месец акциите на това предприятие ще се повишат най-малко сто пъти.

— На каква сума възлиза цялата сделка?

— Не можем ли да минем без подробности? — попита Дорофеев.

— Изключено — поклати глава Денис. — В противен случай, Иля Наумович, ще се наложи да се обърнете към друга агенция. Ние работим с клиентите си само при условие, че те имат пълно доверие в нас.

Добър ход, отбеляза си Турецки.

— Предполагам, че от ваша страна това наистина е необходимо — каза банкерът след известен размисъл. — Надявам се, че на свой ред и аз ще мога да разчитам, че тази изключително конфиденциална информация няма да стане достояние на трети лица?

— Налага се да повярвате на думата ми. Имали сме случаи, наистина доста редки, когато не сме успявали да се справим със задачата, но нито един от нашите клиенти не може да се оплаче, че оттук е изтекла някаква информация.

— Ще бъда принуден да се задоволя с вашите гаранции. Находището, за което стана дума, е Имангда. Имангдинското медно-никелово находище е на сто и двайсет километра северно от Норилск. То е добре проучено и се смята за безперспективно. Рудодобивното предприятие е концернът „Норилски никел“. А общата стойност на сделката, предложена от господин Никитин, е сто двайсет и четири милиона долара.

Денис едва не ахна от удивление.

— И котировката на акциите на този концерн ще се вдигне сто пъти? Мащабен проект. Изключително голям. И защо представлява интерес за Народната банка?

— Първо, самият договор — започна да обяснява Дорофеев. — Ние получаваме определен процент за банковите услуги. Но това не е най-важното. Известно време сумата ще се намира на наша сметка, без да сме длъжни да плащаме лихви по нея. А ние ще я пуснем в оборот, ще даваме краткосрочни кредити срещу петдесет-шейсет процентна лихва. Това се наричат „къса позиция“. И най-важното — ще можем да вземем участие в борсовата игра, предложена от господин Никитин, като вложим в нея и свои средства.

— Колко?

— Около сто милиона.

— Рубли?

Дорофеев презрително се усмихна:

— Не, разбира се. Долари.

— Какво дава основание на господин Никитин да е сигурен, че курсът на акциите на „Норилски никел“ ще направи такъв рязък скок? — продължи да разпитва Денис.

— Той е твърде добре информиран. Основните страни-производителки на никел са Русия, Канада и Южноафриканската република. На първо място е Русия. И деветдесет процента от руския никел дава норилският концерн. Господин Никитин оглавява най-голямата геологопроучвателна експедиция в ЮАР. Преди това пет години е работил в Канада. Следователно е наясно какво е положението там. А доста време преди това, от седемдесета до седемдесет и четвърта година, е работил в Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция — точно в Имангда. Така че неговата информираност не буди съмнение. Но въпреки това той не представи никакви доказателства в подкрепа на думите си. Според него сумата, която влага в проекта, е най-сигурната гаранция за достоверността на прогнозите му.

— И това обяснение ви удовлетвори?

— Общо взето, да. Макар че бих предпочел, естествено, по-подробни сведения. Направи ми впечатление на сериозен и твърде предпазлив бизнесмен, който няма да рискува толкова пари без основателни причини.

— Ако операцията с акциите излезе успешна, как смята господин Никитин да се разпореди с получената печалба? Ще я преведе обратно по сметката си в Дойчебанк?

— Не, специално го попитах. Иска да създаде съвместно предприятие за допълнително проучване и разработка на Имангдинското находище. Цялата печалба трябва да бъде вложена в рудодобивна техника, в строежа на шосе и железопътна линия от Имангда до Норилск, в инфраструктурни проекти. Дори посочи името на фирмата, с която е водил преговори за доставка на оборудването. Това е нюйоркската компания „ЕКСПО импорт-експорт“.

— Но нали казахте, че Имангда е добре проучена и се смята за безперспективна? Какъв е смисълът да се инвестират пари в нещо, което няма бъдеще?

— Попитах го и за това. Отговори ми, че си имал основания. Реших да не настоявам за по-конкретен отговор. В края на краищата парите са си негови.

— Имате въпрос ли, Александър Борисович? — попита Денис, забелязал нетърпеливия жест на Турецки.

— Да. Банален, но необходим за изясняването на ситуацията. Господин Дорофеев, колко може да печели ръководителят на една такава крупна експедиция в ЮАР?

— Към двеста хиляди долара.

— Месечно?

— Годишно. Това е приблизително толкова, колкото получава президентът на САЩ.

— Сто двайсет и четири милиона долара не могат да се спестят дори с такава заплата. Би трябвало да работиш… Колко? — Турецки извади бележника и набързо пресметна. — Шейсет и четири години. Ако не харчиш нищо.

— Разбрах смисъла на въпроса ви. Дали това не са мръсни пари, които иска да изпере в Русия, нали? Не. Те са преведени по наша сметка от Франкфуртския филиал на Дойчебанк…

— Значи вече са преведени? — уточни Турецки.

— Да, вчера получихме потвърждение по факса. А в Дойчебанк са преведени от Чеиз Манхатън банк. И двете банки са много големи и стабилни, имат широка информационна мрежа. Никога не биха се забъркали с мръсни пари. Попитах господин Никитин откъде е намерил толкова огромна сума. Отговори ми, че играе на борсата от много години, дори ми каза името на своя борсов посредник. Рей Мафърти от Нюйоркската фондова борса.

— А вие обадихте ли се на тоя Мафърти?

— Още на другата сутрин след нашия разговор. Той потвърди, че господин Никитин е един от неговите клиенти. Предусещам следващия ви въпрос: доколко успешни са борсовите операции на господин Никитин, нали? Не мога да ви кажа. Дори не рискувах да попитам Мафърти. Борсовата тайна е светая светих на бизнеса. Задоволяват ли ви моите отговори, господин Турецки?

— Напълно.

— Какво знаете за господин Никитин? — отново се намеси в разговора Денис.

— Сведенията, с които разполагам, са предимно за живота му в Русия. — Дорофеев извади лист от една кожена папка със златист монограм. — Роден е през четиридесет и шеста година в Ленинград. Бащата е счетоводител, а майката — учителка. През четиридесет и осма баща му умира от тежките рани, които е получил в края на войната. Майката го последва доста по-късно, през седемдесета — годината, когато Никитин завършва Ленинградския университет. Разпределен е на работа в Норилск, норилската експедиция. През седемдесет и четвърта година е уволнен, тъй като срещу него е възбудено наказателно дело по член седемдесети, алинея първа…

— Прословутия седемдесети! — обади се Грязнов-старши. — Антисъветска агитация и пропаганда. И на колко е бил осъден?

— На николко. Тогавашният норилски прокурор, името му е Ганшин, отказал да подкрепи обвинението срещу него. Никитин е имал право да поиска да бъде възстановен на работа, но е предпочел да се върне в Ленинград. Работил е като огняр и пазач на шлеп. Не е прекъснал дисидентската си дейност. В края на седемдесет и пета година отново е бил съден по същия член. Съдът е постановил да бъде изпратен на принудително лечение в психиатричната клиника в Чистополе. Диагнозата е бавно протичаща шизофрения.

— Позната история — отбеляза отново Грязнов.

— След половин година е освободен — продължи да чете от листа Дорофеев. — Написва и разпространява като самиздат книгата „Наказателна психиатрия“. През седемдесет и шеста е осъден по същия член на три години лишаване от свобода и последващо заточение за пет години. Във връзка с бурните протестни митинги на Запад в негова защита след две години е бил изгонен от страната и лишен от съветско гражданство. По едно и също време с Кузнецов, Гинсбург и други известни дисиденти. САЩ му дават статут на политически емигрант и го пускат в страната. Пет години след това получава американско гражданство. Какво още? Женен и разведен. Оженил се е в Норилск през седемдесет и първа година за Олга Николаевна Новикова, студентка от Ленинградския университет, която е била на практика. През седемдесет и трета им се ражда дъщеря, Екатерина. През седемдесет и шеста, малко преди последното арестуване, се развежда с жена си, тя е подала молбата. Не се знае дали през всичките тези години е поддържал връзки с бившата си съпруга и продължава ли да ги поддържа. Заповядайте. Може да ви послужи. — Дорофеев подаде листа на Денис.

— Как се сдобихте с тази информация? — попита Турецки.

— Събра я по мое нареждане началникът на нашия отдел за охрана Анатолий Андреевич Пономарьов. Предполагам, че е използвал старите си връзки. Той е бивш генерал-майор от КГБ.

Турецки и Грязнов-старши се спогледаха. Дорофеев забеляза това и сметна за необходимо да допълни:

— Служил е в девето управление, правителствена охрана. Когато започнало разформирането на КГБ, му предложили длъжност във ФСС, но с доста голямо понижение. Той отказал и се пенсионирал. Препоръчаха ми го като изключително свестен човек и опитен професионалист.

— Колко души работят във вашия отдел за охрана? — поинтересува се Денис.

— Около трийсетина. Добри професионалисти.

— Защо се обърнахте към нас, а не възложихте на тях да „осветят“, както казваме ние, вашия клиент?

— Интересуват ме всички подробности от живота на Никитин в Щатите, Канада и ЮАР. А тази информация не може да се намери в Москва. Вероятно ще се наложи вие или ваши сътрудници да пътуват в чужбина. Не мога да командировам Пономарьов, той не говори английски. Тук има и още един сериозен проблем…

— Ако не възразявате, ще се върнем към този проблем малко по-късно — прекъсна го Денис и насочи разговора към друг въпрос. — Кажете ни, Иля Наумович, ако Никитин се беше обърнал със същото предложение не към вас, а към „Московски недвижими имоти“ или към Мостбанк, някой от тях щеше ли да се заинтересува от проекта?

— Със сигурност.

— А защо той дойде именно при вас?

— Очевидно, защото Народната банка има безупречна репутация.

— Ако по някакви извънредни причини в резултат на непредвидени обстоятелства вашата банка претърпи загуби, да речем, от осемдесет и четири милиона долара, това ще я доведе ли до фалит? — попита Денис.

„Откъде пък я взе тая сума — точно осемдесет и четири милиона долара“, озадачи се Турецки. Но Дорофеев явно разбра и се намръщи.

— Защо ми задавате този въпрос?

— После ще ви обясня. Сега бих искал да чуя отговора ви.

— Не. Ще бъде тежък удар за нас, но нищо повече. Би я довело до фалит, ако историята се разчуе. Всички вложители биха поискали незабавно да изтеглят парите си, а те са в обращение. И това би погубило не само Народната банка, но и цялата финансова система на Русия. Нашата банка е една от нейните опори.

— Разкажете ми, ако обичате, за вашия договор с франкфуртската фирма „Трейдинг интернешънъл“.

Дорофеев изненадано се приведе напред.

— Откъде знаете за него?

— Ще ми позволите ли да не ви отговоря? Имаме си професионални тайни. Ще ви кажа само едно: входът във вашата компютърна мрежа е защитен чрез системата ДЕЗ с драйвер „Дискрет систем“. Това е ниво Б-2. Дори един хакер от средна ръка може да открие кода ви. И ако по-рано никой не е правил подобни опити, в което не съм съвсем сигурен, то е само защото никой не се е интересувал да проникне в компютърната ви мрежа.

— А доколкото разбирам, вие сте се поинтересували?

— Преди да се срещнем с даден клиент, ние правим справка за него. Също както и вие сте проверили агенцията — избягна Денис прекия отговор.

— Но не съм прониквал във вашите компютри.

— Не бихте и успели. При нас нивото на сигурност е А-1. Препоръчвам ви и вие да минете на него. Никъде по света няма абсолютно сигурни кодове, но нашият може да бъде разбит само от трима-четирима хакери в целия свят. А в Москва е само един от тях и той работи при нас. Както виждате, Иля Наумович, аз съм откровен с вас. Надявам се и вие да бъдете откровен с мен.

Май набързо му видя сметката, помисли си Турецки, забелязал как помръкна и сякаш провисна кръглото добродушно лице на банкера.

— Какво точно бихте искали да знаете? — попита Дорофеев.

— Всички подробности. Как успяха да ви изпързалят?

— Това е един от най-неприятните спомени в живота ми. Преговорите с „Трейдинг къмпани“ водихме почти цяла година. После подписахме в Москва предварителен договор за намерения. Ставаше въпрос за доставка на нефтено оборудване, така наречените инсталации „лифтинги“, които дават възможност от нефтените пластове да се извличат не двайсет, двайсет и пет процента нефт, а до деветдесет процента. Надявам се, не е необходимо да ви обяснявам колко важно беше да получим подобно оборудване за Тюмен и Самотлор? И не само за там. Та три месеца по-късно отидох във Франкфурт за подписването на окончателния договор. Разбира се, предварително бяхме изяснили, че такава фирма действително съществува и има сметка в Дойчебанк. Малко бях озадачен от обстоятелството, че директорът на франкфуртския филиал Шпилер не познава президента на компанията — Райнер, но когато видях офиса на фирмата, всичките ми съмнения се разсеяха. Заведоха ме в голям офис в деловия център на Франкфурт, първата част от преговорите с Райнер проведохме в кабинета му, а за подписването на договора той ме покани в дома си. Стар замък на двайсетина километра от града, огромен салон с камина, прислуга, вечеря на свещи. Откара ме с ролс-ройса си до стълбата на самолета. И с една дума, подписахме договора.

— Със замъка и ролс-ройса май напълно ви е убедил, а? — попита Денис, който слушаше разказа на банкера с нескрит интерес. Също както Грязнов-старши и Турецки.

— Може и така да се каже — съгласи се Дорофеев. — Ние преведохме парите по сметката на фирмата и зачакахме доставката на инсталациите. Те обаче не пристигнаха. На няколко пъти се обаждах на Райнер и всеки път той се оправдаваше с някакви непредвидени обстоятелства. А после телефонът му престана да отговаря. Позвъних в замъка. Там казаха, че не познават никакъв Райнер, а замъкът е бил нает за три седмици от някой си Фогелщайн. Офисът също е бил взет под наем малко преди да започнем преговорите с Райнер. Фактически това е всичко.

Денис поклати глава.

— За пълното проучване на този ваш партньор щяхте да платите само един процент от сумата на сделката. Защо не се обърнахте към професионалисти?

Банкерът леко сви рамене.

— Предполагах, че имам достатъчно добър усет за хората.

— Не допускате ли вероятността господин Никитин също да е узнал за тези осемдесет и четири милиона и да е дошъл при вас именно защото е бил сигурен, че при вашето положение на драго сърце ще приемете предложението му?

— Сега вече в нищо не съм сигурен.

— И затова се обърнахте към нас?

— Включително и затова.

— Да се върнем към вашия проблем. Какъв е той?

— Господин Никитин пристигна в банката направо от Шереметиево. Но още след първите няколко думи ме предупреди, че кабинетът се подслушва.

— От кого?

— Не знаеше.

— И какво му е дало основание да мисли така?

— Не ми обясни. Каза само, че е сигурен в това.

— Точно така ли се изрази: „Кабинетът се подслушва“? — намеси се в разговора Турецки.

— Не. Той изобщо не го каза, а го написа в настолния ми бележник.

— Какво точно написа?

— „Подслушват ни.“ На глас си говорехме за съвсем незначителни неща, въпросите за естеството на предложението му аз пишех в бележника, а Никитин ми отговаряше по същия начин. Но така ни беше много трудно, затова той предложи да продължим разговора в хотел „Космос“, където смята да отседне. Отидох в „Космос“ след един час, както се бяхме уговорили, узнах от портиера къде е настанен Никитин и се качих при него.

— Сега, ако обичате, по-подробно — помоли Турецки. — Кой номер е стаята? Какво правеше той, когато влязохте?

— Всъщност не е стая, а апартамент на шестия етаж. Разопаковаше багажа си. Помоли ме да почакам за момент, извика камериерката и й даде сакото си за химическо чистене, изцапал го случайно на слизане от колата на паркинга. След като момичето си отиде, каза: „Сега вече можем да поговорим спокойно.“ Основното вече го знаете. Продължихме да обсъждаме най-различни подробности: кога ще бъдат преведени парите по наша сметка, кога да започнем изкупуването на акции…

— Кога? — попита Турецки. — След като получите парите от Дойчебанк?

— Не. Той каза, че допълнително ще ми съобщи кога започва реализацията на проекта. И това ще стане приблизително в течение на един месец. Изказа увереност, че през този месец акциите на „Норилски никел“ ще паднат още повече.

— И защо смята така?

— Въз основа на собствената си информация. Тази тенденция лесно може да се проследи. Служителите в отдела за анализ провериха ситуацията с никела по световните пазари. Ето подробния доклад, с диаграми и всички изводи. — Дорофеев извади от папката и сложи пред Денис още няколко листа, скрепени с кламер. — В общи линии това е положението. През последните три-четири години производството на никел постепенно намалява, цените на фондовите борси растат, а акциите на норилския концерн „губят теглото си“, както казваме ние. При номинал двеста и петдесет рубли и котировка приблизително сто и четиринайсет хиляди, системният спад на курса за седмица представлява приблизително хиляда и петстотин до две хиляди рубли.

— Нещо не ми е съвсем ясно — отбеляза Турецки. — Цените на никела растат, а акциите на най-големия производител падат. Защо?

— Себестойността на норилския никел е твърде висока и непрекъснато се повишава. Причината е, че рудните жили там са твърде надълбоко. Шахтите вече навлязоха на дълбочина над два километра. Влияние оказват и миньорските стачки, работниците настояват за увеличение на заплатите и подобряване на условията на труда. Впрочем напоследък стачките спряха.

— Продължавай — кимна Турецки на Денис.

— Та какъв е всъщност вашият проблем? — попита Денис.

— Преди да си тръгне от кабинета ми, господин Никитин написа в бележника да изгоря записките ни. Към края на разговора в хотела той попита дали съм го направил. Отговорих му, че съм ги накъсал на ситни парченца и съм ги изхвърлил в кошчето. При себе си нямам нито пепелник, нито запалка, а не ми се щеше да искам от служителите си, това можеше да събуди у тях ненужно любопитство. Никитин доста се разтревожи и настоятелно ме посъветва да се върна в банката и да изгоря всички късчета. Отначало не придадох голямо значение на думите му и се прибрах у дома. Но когато се сетих колко бе разтревожен, и аз започнах да се безпокоя. Извиках колата и се върнах в банката. Но…

— Не намерихте парченцата в кошчето — подсказа Турецки.

— Да — потвърди банкерът. — Пазачът ми каза, че след като съм си отишъл, в кабинета ми е влизал само Пономарьов, началникът на отдела за охрана.

— Ясно — проговори Денис. — Не го ли попитахте лично защо е влизал?

— Не. Реших да се обърна за съдействие към професионалисти. Към вас. И както изглежда, не съм сбъркал.

— Защо не го направихте веднага, а чакахте цели пет дни?

— Искаше ми се да видя каква информация за Никитин ще ми достави Пономарьов.

— И така, какво следва от всичко казано дотук: вие искате от нас две неща — да проучим детайлно новия ви партньор и да изясним за кого от конкурентите ви работи Пономарьов. Кои са ваши конкуренти?

Банкерът беше крайно лаконичен:

— Всички останали банки.

— Е добре, приемаме да работим за вас. Знаете какви са нашите условия, те са еднакви във всички агенции: един процент от сумата на договора, плюс разходите за изпълнението на задачата. Петдесет процента се дават в аванс, а останалите петдесет — след приключването на работата. Ще подготвя договора и утре ще ви го изпратя за подпис.

Хич не е зле, помисли си Турецки. Един процент от сто двайсет и четири милиона прави милион и четвърт в зелено! Виж ти, браво, „Глория“! Ясно е откъде са се взели всички тези компютри и специални техники.

— Споразумяхме се. — Дорофеев стана.

— Момент — спря го Денис. — Какво впечатление ви направи господин Никитин?

— Добро. Представителен мъж, буди уважение. Невъзмутим. Изглежда по-млад от своите петдесет години, но е съвсем побелял.

— Побелял ли? — неочаквано се заинтригува Грязнов-старши, който вече бе започнал нетърпеливо да поглежда часовника си.

— Да — потвърди банкерът. — Като Клинтън. Или като нашия президент. Бяла коса, загоряло лице, сиви очи — това прави външността му доста ефектна. Можете да се уверите сами, нашите хора му направиха няколко снимки. Тайно, разбира се.

Дорофеев сложи на масата три снимки голям формат: Никитин се качва в колата, вътре във форда, на някаква московска улица.

— Вашите хора са го следили? — попита Турецки.

— Да, но не са засекли никакви контакти. А вчера са го изгубили, не е пренощувал в „Космос“, макар че апартаментът му не е освободен. Ако нямате повече въпроси към мен, аз ще тръгвам.

Денис стана да го изпрати, а Турецки и Грязнов се заеха да разглеждат снимките.

— Е, как мина? — попита Денис, когато се върна.

— Професионално — одобри Турецки.

— Моята школа! — не без самодоволство вмъкна полковник Грязнов.

— И така, чичо Саша, заемате ли се със случая? Моите хора са на заплата плюс премиални, а на вас ще даваме по сто долара.

— На месец? — попита Турецки.

— На ден.

— Май за първи път досега ми предлагат случай, в който няма трупове. Дори ми изглежда странно: такива луди пари — сто милиона в зелено — и да няма нито един труп.

— Май вече има — възрази Грязнов-старши. — Дори може би не само един. Преди пет дни наши служители са следили със скрита камера един тип на Шереметиево-2. Джебчия по прякор Очиларя. Гледах записа. На него е засечена среща между Очиларя и този белокос мъж. Уж джебчията случайно се е блъснал в него. Но Никитин е заявил на милиционера, че не му е изчезнало нищо. Та сега ми хрумва, че може би Очиларя не е имал за цел да пребърка джобовете му, а тъкмо обратното.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Турецки.

— Ами помисли. Спомни си, че Никитин е написал в бележника „подслушват ни“, а не „кабинетът се подслушва“. Има ли разлика?

— Има. Макар и малка.

— Голяма. За онзи, който е наясно.

— „Кабинетът се подслушва.“ „Подслушват ни“… Значи предполагаш, че Очиларя му е лепнал бръмбарче? И Никитин го е намерил?

— „Подслушват ни“ — повтори Слава Грязнов.

— Как?

— Добър въпрос.

— Слава, Костя Меркулов казва за мен, че бълвам невероятни хипотези като автомат за понички, но сега ти ме задмина.

— Само защото знаеш по-малко от мен. Същата нощ, някъде към два и десет, Очиларя е бил убит. Ладата му се е блъснала с камаз на празно шосе на четири километра от аерогарата. Съдейки по следите, камазът рязко е навлязъл в насрещното платно и е блъснал челно ладата на Очиларя. Изчезнал от местопроизшествието, на сутринта го намериха изоставен на пътя за Петербург. Силно смачкана предна броня със следи от боята на ладата. Изясни се, че предишната вечер е бил откраднат от автобазата, когато шофьорът слязъл да си подпише пътния лист. В сводките това е минало като пътнотранспортно произшествие. Но в действителност нещата изобщо не стоят така.

— Сигурен ли си?

— Стопроцентово. Моите хора успяха да снемат пръстови отпечатъци от кормилото на камиона. Били са изтрити, но набързо и тук-там е останало нещо. Успяхме да ги проверим и се оказа, че зад волана е бил Гъсока, човек на Бурбона, шефа на химкинската групировка. Признат бандит. Те държат цялото Шереметиево. Гъсока вече от почти една година е в списъка за федерално издирване. Все още ли се съмняваш?

— Това е нишка, можем да се хванем за нея — съгласи се Турецки след кратък размисъл. — А вторият труп?

— За него още не съм сигурен, макар че имам известни подозрения. Ще проверя и ще ти кажа. А сега да тръгвам, че сигурно вече са се скъсали да ме търсят.

— Какво мислите за всичко това, чичо Саша? — попита Денис, след като вратата се затвори зад Грязнов-старши.

Турецки позабави отговора си.

— Изобщо не ми харесва.

— Генералът от КГБ ли?

— И той. Как така ще следят Никитин три дни, без да засекат с кого се среща? Значи не са го следили през цялото време. Или пък Пономарьов не е разказал всичко на банкера. Невъзможно е тоя хубавец три дни да не общува с никого. В такъв случай какво е правил в Москва? И дори не това е най-важното. Твърде просто изглежда всичко. Доверчив банкер. Генерал от КГБ в оставка, работещ за конкуренцията. Също като в детско блокче: свържи точките с молив и оцвети картинката. И тази картинка май се опитват да ни я пробутат заедно с боичките. Прекалено заповеднически казват: точно с тези цветове ще оцветяваш. А най не ми харесва самият Дорофеев. Той не е от хората, които можеш да заблудиш с някакъв си стар замък и ролс-ройс. Не му вярвам. Нито пък, че не е знаел за теб и очаквал да си има работа само със Слава. Не му вярвам дори, че нашето присъствие на този разговор го е изненадало. Не знам защо, но да пукна, ако мога да му повярвам.

Денис възкликна с възхищение:

— Ама каква интуиция имате, чичо Саша!

— Благодаря. Да нямаш още информация по случая, която да не знам?

Денис извади от настолната папка фирмена бланка на „Глория“ с компютърна разпечатка, подаде я на Турецки и обясни:

— От Народната банка.

Турецки върна разпечатката на Денис.

— Значи съм бил прав.

— Как мислите, дали е знаел, че имаме информация за договора с „Трейдинг интернешънъл“? — попита Денис.

— Струва ми се, че не. Май за него това беше истинска изненада. И то крайно неприятна.

— Но защо тогава дойде при нас?

— Може би ни е отредил някаква роля в замисъла.

— На агенция „Глория“?

— По-скоро на МУР и главна прокуратура. Колко души можеш да отделиш за случая?

— Колкото трябва.

— Нека да пресметнем. Двама по петите на Пономарьов, още двама за Дорофеев, а ако се появи Никитин — и за него двама. Утре трябва да се провери кабинетът на Дорофеев за бръмбари. Ако има — да не се пипат. И при всички случаи да поставим наши. А, да не забравим и апартамента на Никитин в „Космос“. Домашните телефони на Пономарьов и Дорофеев…

— Заемате ли се с този случай, чичо Саша? — повтори въпроса си Денис.

— Как заемам ли се?! — учуди се Турецки. — Мисля, че вече се заех.

5.

Значи Гъсока. И Бурбона, признатият бандит4.

Признат бандит. Тези две думи навяваха усещане за варварство, първична жестокост, напомняха за времето на черните котки и таласъмите, всявали ужас у жителите на следреволюционна Русия, съдържаха някаква архаичност, която не се съчетаваше с необичайната лексика, навлязла в бита на нова Русия — лизинг, шопинг, маркетинг, трансфер… А едновременно с това архаичността съответстваше на действителността с изключителна точност, за което свидетелстваха сухите като протоколи документи, които Турецки проучваше в архива на Главно управление на МВР — свидетелство по-убедително и красноречиво дори от най-задълбочените и прецизни изследвания на учените криминалисти.

Из информационно-аналитичните материали на МВР на РФ:

Из специалното досие на Бурбона. Справка-меморандум:

Ето каква се оказа архаичността.

Турецки си записа в бележника адресите на офиса и жилището на Бурбона и завърза връзките на папката със специалното досие. Сега вече можеше да потегли към Шереметиево-2.