Избор на оръжие

1.

Време беше да се направи равносметка.

В деня след завръщането на Турецки и Денис Грязнов от Твер бе насрочено съвещание в кабинета на заместник-директора на МУР полковник Грязнов. Началото му бе определено за десет часа сутринта и в него трябваше да участват всички, които по един или друг начин бяха замесени в това необикновено дело, наричано за по-кратко в хода на работата дело „Норилски никел“.

То беше необикновено не само по характера си, но и по форма. Следствено дело — в чисто юридическия смисъл на това понятие — нямаше. Разполагаха единствено с няколко свързани помежду си престъпления, но без никакви доказателства, освен логическите заключения на участниците в разследването, както и с личната им убеденост, че такава връзка съществува и тя трябва да бъде открита и документирана.

Ето защо съвещанието беше и необикновено по състав: полковник Грязнов, началникът на Втори отдел на МУР подполковник Яковлев, началникът на Трети отдел на МУР майор Софронов, шефът на „Глория“ Денис Грязнов и временният частен детектив Александър Турецки.

Преди това Турецки бе мобилизирал цялата си дързост и упоритост в опит да накара и Костя Меркулов да присъства на съвещанието. Неговото мнение, необременено от подробностите, можеше да бъде извънредно полезно. Но всичките му усилия бяха напразни. Когато се налагаше, Костя можеше да проявява желязна логика и непреклонност:

— Делото не е взето за производство от Главна прокуратура. В качеството си на какъв ще присъствам на съвещанието?

— Като консултант.

— Това не влиза в кръга на моите задължения.

— Тогава като наблюдател. Нима делото не те интересува?

— Интересува ме, дори много. И го смятам за изключително важно. Но интересът може да ми излезе през носа. А и самото ви съвещание има доста двусмислен характер. Що за странна симбиоза е това: МУР и частната детективска агенция? Ако се разчуе за мое участие във вашето сборище — а то непременно би се разчуло, — това може да ми попречи, когато дойде моментът да се намеся официално в качеството си на заместник главен прокурор. Повярвай ми, Саша, постъпвам правилно. Делото е много по-важно и сложно, отколкото ти се струва. И предчувствам, че с него тепърва ни предстои ходене по мъките. Ето защо не бива да даваме дори най-малък коз в ръцете на противниците ни.

— А ще има ли противници? — попита Турецки.

— Ще има. И то доста сериозни.

— Е добре тогава — предаде се Турецки. — Но поне изпрати Аркаша Косенков, а? В края на краищата той води делото за убийството на Бурбона и има всички основания да участва в нашето — както благоволи да го наречеш — сборище.

— Добре, ще го изпратя — съгласи се Меркулов.

И така, на съвещанието присъстваше и следователят Косенков.

При това стълпотворение столовете в кабинета на Грязнов не стигнаха, така че се наложи да донесат от другите стаи.

Както често се случва при подобни съвещания, които нямат предварително определен дневен ред и тема, още от самото начало разговорът придоби хаотичен характер. Няколко минути Грязнов послуша мълчаливо, после почука с химикалката по гарафата с вода, за да въведе ред.

— Знаете ли, приятели мои, защо пияниците обикновено си купуват бутилка за трима? — неочаквано попита той.

— Защото за двама е много, а за четирима е малко — предположи майор Софронов.

— Не. Защото тримата стигат до магазина относително нормално. Ако са четирима, хващат се двама по двама и след разправии вървят вече два пъти по-дълго. А петима изобщо не могат да стигнат до магазина, защото всеки тегли в своята посока. Така че и ние сега сме в същото положение. Затова нека направим следното: първо ще обсъдим онова, което е очевидно. А после ще продължим от по-простото към по-сложното. Започваме от тебе, Саша — кимна той на Турецки.

Турецки смяташе, че най-ясен е въпросът, какво следва да се направи с документацията за Имангда, получена от голямата дъщеря на Тимофей Евсеевич Гармаш. Да се извадят копия на документите, да се получи експертно заключение на специалисти от Министерството на промишлеността за достоверността им, след което всички материали да се публикуват в „Комерсант“ или „Комерсант дейли“. И това трябваше да се направи час по-скоро.

— Погледнато отстрани, човек би казал, че това не е наша работа — завърши той. — Нито на МУР, нито на Главна прокуратура, нито на „Глория“. Но в дадения случай няма кой друг да го направи. Налага се да спрем далаверата с акциите на „Норилски никел“, независимо от кого е предприета. С това ще се заемем двамата с Денис още днес. А след публикуването на материалите ще имаме един проблем по-малко.

— Съгласен съм — кимна Грязнов. — А как стои въпросът с Дорофеев?

— Там всичко е ясно — обади се Денис. — Материалите срещу него ще стигнат за няколко наказателни дела. Ханс Юнге от Франкфурт изпрати официални документи за аферата с „Трейдинг интернешънъл“…

— Е няма що, тоя охлюв нещо много се е разбързал — отбеляза Грязнов-старши.

— Бюрокрацията си е бюрокрация и в Германия — отговори Денис и продължи: — Житински от „Възход“ предаде тайните си счетоводни записки за машинациите на Бурбона, в които фигурира и Дорофеев, на Управлението за борба с икономическите престъпления. Началникът на отдела за охрана на Народната банка също ни даде в писмен вид информация за измамата с безлихвения кредит, отпуснат от банката на фонда за социално развитие. Остава да се систематизират допълнителните следствени материали, след което може да се предадат на Главна прокуратура.

— От чие име? — попита полковник Грязнов.

— От името на МУР — убедено отговори Турецки. — От „Глория“ е несериозно. Още повече че по-голямата част от работата беше свършена от МУР. В едно обобщаващо писмо до главния прокурор може да се отбележи, че някои мероприятия на МУР са били проведени в сътрудничество с „Глория“. Това може да не хареса на някои хора, но не е забранено от закона.

— С придружителното писмо ще се заемеш ти — приключи тази част от обсъждането Грязнов. — Какво е положението с Мостовой?

— Засега мълчи — обади се майор Софронов. — Надява се, че хората му ще го отърват. Но ще проговори, като се види натясно, няма къде да ходи. Веднага щом разбере, че вече са му сложили кръст. Но и без показанията му срещу него има предостатъчно материал. В Централна поща намерихме бланката на телеграмата, с която Кузнецов е бил извикан в Москва. Попълнена е с почерка на Мостовой. Той е идентифициран от дежурната служителка в хотел „Русия“, няма никакви съмнения, че убийството на Кузнецов е негова работа. Както и убийството на Гармаш.

Грязнов се обърна към Косенков:

— Как се държи вашият подопечен, капитанът от баретите? Склони ли да даде показания?

— Засега не. В момента си има много сложни психологически проблеми и докато не ги разреши, трудно бихме могли да разчитаме на откровеност от негова страна.

— А иначе има ли желание да контактува с вас?

— Понякога да. Но понякога се затваря в себе си и дума не проронва. Не се съмнявам, че той ще даде пълни и достоверни показания. Но трябва да се изчака.

— Срещу Никитин, по-точно срещу човека, който се представя за Никитин, даде ли ви някакви сведения?

— Не.

— Това е основният проблем — констатира Грязнов. — Никитин е централната фигура. Надявам се, че никой тук не се съмнява в това, нали? Той е организаторът на всички престъпления — експлозията в ледоразбивача „Восток-5“, убийствата на Кузнецов и на Гармаш, той даде и заповедта да бъде унищожен Ермолаев-Бурбона. Но засега не разполагаме с никакви доказателства срещу него.

— Може да бъде обвинен за незаконно влизане и пребиваване в страната с фалшив паспорт — подсказа Денис.

— И колко ще получи за това? Пък и не се знае дали изобщо ще получи нещо.

— Засега не бива да го арестуваме, в никакъв случай — намеси се в разискванията подполковник Яковлев, който до този момент внимателно бе преглеждал материалите в папката на „Глория“.

— Защо? — попита Грязнов.

— Ще започна с няколко въпроса: откъде капитан Скворцов е намерил гранатометите „Оса“? Цели четири броя. Откъде е взел оръжието и пластичните експлозиви подполковник Мостовой? Откъде Скворцов е взел взривното устройство за ледоразбивача „Восток-5“? Наистина, тези неща могат и да се купят, сега всичко може да се купи. Но все пак не е толкова лесно да си напазаруваш четири гранатомета. Второ: тук пише, че по време на пребиваването си в Москва Никитин е ходил най-малко четири-пет пъти в сградата на бившето КГБ на „Лубянка“. Влизал е в четвърти вход и е оставал вътре по два и дори по три часа. С кого се е срещал там? И защо? Какво са обсъждали?

— Пономарьов, шефът на отдела за охрана на Народната банка твърди, че Никитин, известен още като Погодин, всъщност е полковник от КГБ на име Борзов, който е бил внедрен преди много години в най-близкото обкръжение на Корееца, а по-късно е излязъл от контрол заедно с другите си колеги — напомни Турецки. — И е започнал да работи за Корееца. Или по-точно, както се разбра сега — и тримата започват да работят за себе си. В КГБ са знаели това.

— Ами ако документите за тази операция са унищожени при разформироването на КГБ? Ако той е съумял да възстанови връзките си в Москва? Или ако е завербувал сред бившите си колеги нови сътрудници? Сега вече ще има с какво да им плати, а доларите са особено убедителен аргумент.

— Искаш да кажеш…

— Да. Ако го арестуваме, не е изключено след ден-два ФСС да ни го вземе и вече никога нищо да не чуем за него. И по-рано сме имали подобни случаи — при това не един.

— Имали сме — с въздишка се съгласи Грязнов. — Наистина, сега времето е друго…

— Но кадрите на „Лубянка“ са си предишните — довърши изречението му Яковлев. — Разбира се, не всички, има и много честни служители. Но пък на Никитин не са му нужни всичките — стигат му и двама-трима души. И той със сигурност ще ги намери, ако вече не го е направил.

— Не бива да го изпускаме. Не бива! — повтори Турецки. — Той е затънал до коленете в кръв. А защо да не му се обадя, че дневниците за Имангда са у мен, и да му кажа някаква фантастична цена — да речем, сто милиона долара? Той, естествено, няма да ги плати, но ще потърси начин да получи документацията, тя му е безкрайно необходима. Ще се опита да ме убие, сега вече няма свои хора в Москва. И ще го арестуваме направо на местопрестъплението, по-убедително доказателство от това — здраве му кажи!

Грязнов иронично изръкопляска.

— Първо, това се нарича провокация. А провокациите, може би си подочул отнякъде, са забранени от закона. Второ, това е страшно опасен номер. С подобни смъртоносни номера можеш да играеш в цирка! Ами ако Володя Яковлев е прав и той вече си е възстановил някои стари връзки в криминалния свят? Или ако е завербувал съучастници сред бившите си колеги? Ние, Александър Борисович, оценяваме високо твоята самоотверженост, но глупавата ти глава ни е много по-ценна.

— И какво ще правим тогава? — попита Турецки.

— Това е въпросът — отговори Грязнов.

— Получава се парадоксална ситуация — отбеляза Денис. — Най-големите престъпления на този Борзов-Погодин-Никитин са извършени в Русия, а основания за привличането му под наказателна отговорност има само в Ню Йорк у Кейт Уилсън. За участието в убийството на истинския Никитин.

Грязнов потвърди:

— Така е, Щатите са поискали той да бъде екстрадиран като особено опасен престъпник. Имам копие от официалното искане.

— Добре би било да им го предадем наистина! — оживи се майор Софронов. — И никакво ФСС няма да успее да го измъкне от нюйоркската полиция. А американският съд ще му друсне максимална присъда, по най-строгите параграфи — те не се церемонят много-много с убийците.

Полковник Грязнов само се усмихна:

— Екстрадиция! С тях действително сме подписали споразумение за предаване на криминалните престъпници, но представяш ли си колко време може да отнеме тази процедура? Месеци! И всичко на ниво посолство, министерства на външните работи, правителство. Пък нашите са толкова чевръсти, че по-скоро мачка по кюнец ще се качи, отколкото въпросът да се реши. А и не се знае как ще свърши. Току-виж някой патриот реши, че не е хубаво да се предава руски гражданин в ръцете на продажното капиталистическо правосъдие…

— Момент! — прекъсна го Турецки. — Нашият човек официално е гражданин на Съединените щати.

— Паспортът му е фалшив — напомни Грязнов.

— А кой знае за това? Само ние.

— И експертите в американското посолство.

— Те няма да научат за акцията — махна с ръка Турецки. — Следователно няма да става дума за предаване на руски гражданин на американските власти, а за прехвърляне на американски престъпник на американската полиция. И това според мен значително ще опрости ситуацията.

— Може би — съгласи се Грязнов. — Но все пак ще отнеме седмици наред. А за да го вземат и скрият завинаги този Никитин, е необходим само един подпис на някой шеф от ФСС. И ние оставаме с пръст в устата, и цял живот ще си ходим така. Изобщо засега виждам само един изход: да продължим външното наблюдение над Никитин-Борзов. Има ли други предложения?… Тогава всички сте свободни, благодаря…

Кабинетът се изпразни.

— Изчакай ме долу — подвикна Турецки на Денис. — Идвам след две минути… Слава, я си отвори сейфа и ми дай ония документи. Май вече им дойде времето.

— Всичките ли? — попита Грязнов.

— Да. Ще съставям досие на Дорофеев. А в него всеки документ може да има решаващо значение.

След няколко минути той слезе в двора на МУР с дебела папка в ръце и се намести на предната седалка във фиата на Денис.

— Сега къде отиваме, чичо Саша?

— В „Глория“.

Но още щом влязоха в прохладния хол на агенцията, при Турецки дойде дежурният.

— Александър Борисович, вече три пъти ви търси някой си Борис Соломонович Николски от Норилскснаб. Много моли да отидете при него. Важно било.

— Благодаря, веднага тръгвам. — Турецки подаде папката на Денис. — Започвай да ги оправяш. Подреди ги в хронологичен ред. Всичко, което имаме, включително и разпечатките на разговорите, които сме водили в този кабинет. Материалите ще отидат в Главна прокуратура. Когато приключиш, направи две ксерокопия. Едното ще остане в архива на „Глория“.

— А второто? — попита Денис.

— Ще го дадеш на мен.

— Защо ви е?

— Може да потрябва. Не забравяй да извадиш и копия на геоложките дневници. Сигурно трябва да се наберат на компютър или…

— Ами да попитаме Макс — предложи Денис.

Макс си седеше пред компютъра и този път играеше на „Междузвездни войни“.

— Победих на седемнайсето ниво — похвали се той. — Не е зле, нали?

— А колко нива са общо? — поинтересува се Турецки.

— Ами толкова — седемнайсет.

След като изслуша молбата на Турецки за копия от дневниците на сондажите, Макс пренебрежително изпръхтя:

— Че защо да ги набираме? Само ще изгубим време. Ще ги сканираме и край.

— Какво значи „сканираме“? — не разбра Турецки.

— Сканираме — ами точно това значи: да ги сканираме. Дори не знам как да ви го обясня. Пускаме програмата и компютърът изкарва на принтера документите едно към едно, с всичките му там заврънкулки, дори с мастилените петна. Фактически ще бъде факсимиле — точно копие на дневниците. Това върши ли ви работа?

— Чудесно. Колко време ще отнеме?

— Е, ще трябва да се позанимаем малко с настройката за първото копие, но после компютърът ще изплюва останалите като автомат за понички. Десет, двайсет, колкото е необходимо.

— Двайсет са много, но пет можеш да извадиш.

— Утре сутринта ще ги имате на бюрото — обеща Макс.

След пет-шест минути бърз ход, изминавайки краткото разстояние от три малки квартала, делящи „Глория“ от кантората на Норилскснаб, Турецки се качи по познатите изтрити, леко хлътнали стъпала и влезе в пластмасовите лабиринти на кантората. Спря се при масичката с вестниците, където бяха добавили последните броеве на „Красноярски работник“ и „Заполярна правда“. На първа страница на „Заполярна правда“ беше поместен репортаж от срещата на правителствената комисия с обединения стачен комитет. А общото заглавие си беше напълно в стила на вестника: „Всеобщата стачка се отменя. Мъже, нима ги хванахме натясно?!“

За немалка изненада на Турецки при влизането му в приемната на началника на Норилскснаб секретарката стана и отвори пред него вратата на кабинета на Николски.

— Заповядайте. Барух Соломонович ви очаква.

Въпреки горещия летен ден Николски беше с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Той мълчаливо стана да посрещне Турецки, стисна му ръка, посочи с жест да заеме креслото до бюрото, а след това пак така мълчаливо постави пред него голям плик от плътна хартия. Върху плика бе написано на ръка с едри букви: „След смъртта ми да се предаде в архива на норилската експедиция“. Последните думи бяха задраскани и над тях пишеше: „В Главната прокуратура на Русия на следователя А. Б. Турецки.“

Пликът не беше залепен. В него имаше около петдесет страници гъст машинописен текст.

— Какво ще рече това? — попита Турецки.

— Моят приятел Владимир Семьонович Смирнов почина. И аз изпълнявам последната му воля.

— Кога е починал?

— Три дни след вашето заминаване.

— При какви обстоятелства?

— Във вас заговори следователят. При най-обикновени, ако може да се нарекат така обстоятелствата, при които човек умира. В болницата, заобиколен от своите близки — жена му, дъщерите и приятелите. Два дни преди да умре, той ми се обади по телефона. Помоли ме да ви напомня, че сте се нагърбили с тежък товар.

— Не съм забравил задължението, което поех — каза Турецки. — Вие запознат ли сте със съдържанието на тези страници?

— Да, прочетох ги. Той нарочно не беше залепил плика. Вътре подробно са описани сондажните проучвания, които е провел в Имангда. Аз съм потресен.

— От резултатите ли?

— Не. От това, че цели двайсет години той не ми е споменал нито дума за тях.

— Защо, нали бяхте приятели?

— Вероятно точно затова. Не си е позволил да ме обременява със своите проблеми. Сам е носил товара си. Ще пиете ли водка?

— Не, благодаря — отказа Турецки. — Днес имам още много работа.

— И аз няма да пия. Довечера ще пийна, за да излъжа безсънието. Знаете ли какво значи безсъние?

— На практика не.

— Ще узнаете, като му дойде времето. Безсънието е страшният съд, при което човек е едновременно и подсъдим, и върховен съдия, и палач. Само адвокат няма в тоя съд.

— Не вярвам греховете ви да са чак толкова много.

— От гледна точка на обичайния морал те наистина не са много — съгласи се Николски. — Но безсънието, Александър Борисович, не е обикновен, а върховен съд. И при него критериите са съвсем други. — Той стана и стисна ръката на Турецки. — Желая ви успех. Отбивайте се понякога при мен, стария човек, ще се радвам да си поговорим.

— Непременно, Барух Соломонович! — обеща Турецки.

Когато отмина първия квартал между кантората на Норилскснаб и „Глория“, Турецки разсеяно си помисли, че едва ли ще има възможност често да се вижда с Николски. След двайсетина метра си каза, че би било добре, ако успее да отдели време и го посети поне веднъж-дваж. А когато вече наближаваше „Глория“, съвсем ясно осъзна, че това обещание, което даде така импулсивно и което най-вероятно нямаше да изпълни, ще бъде всъщност за него едно от тежките му обвинения пред върховния съд на безсънието.

Когато настъпи времето на безсънните нощи.

Още щом влезе в кабинета на Денис, Турецки сложи плика на бюрото му.

— Това е подробно обяснение от Смирнов към данните от сондажните проучвания. Размножи го. Сега вече имаме всичко. Давай да се хващаме на работа, до утре трябва да свършим маса неща.

Но така и не можаха да работят тази вечер. Обади се Ирина:

— Турецки, имаш ли намерение да се прибираш у дома?

— Ами знаеш ли, Ирина…

— Знам. Но ще трябва да отложиш всичките си важни и неотложни ангажименти. Имаме си гостенка. Чака те вече два часа. Така че имай добрината да си тук след двайсет минути.

— Коя е тази гостенка?

— Когато дойдеш, ще разбереш… — и затвори.

Във вестибюла Ирина мълчаливо пое от ръката на Турецки сакото му и тържествено отвори пред него вратата на кухнята. До масата, на която имаше две чаши кафе, а в пепелника димеше дълга черна цигара „More“, седеше Олга Николаевна Никитина.

2.

Още преди много години Турецки бе забелязал, че московчанки и ленинградчанки — вече трябваше да казва жителки на Санкт Петербург — се обличат по съвсем различен начин. Е, младите носеха, кажи-речи, еднакви дрехи, но в стила на по-улегналите жени се чувстваше голяма разлика. Облеклото на московчанките беше някак по-фрапантно и скъпо, но и сякаш по-стандартно и еднообразно. В Петербург по-рядко можеха да се видят скъпи кожени палта от норка, френски и канадски екстравагантни полушубки, а и по-малко накити от злато и скъпоценни камъни. Но затова пък тоалетите на повечето жени от старата столица се отличаваха с някаква изисканост, с финес, което показваше ако не ръката на първокласен моделиер, то във всеки случай желанието на жените да се придържат към най-добрите образци на европейската мода. При това те не я копираха сляпо, а възприемаха тенденцията, линията и същината на модното направление.

Така беше облечена и Олга Николаевна. На пръв поглед нищо особено: вталено сиво костюмче от лека материя с дълга пола и копринена гарнитура от по-тъмен цвят на маншетите и джобовете, едно-две подходящи бижута и съвсем дискретен грим. И въпреки това, като си припомни най-хубавите тоалети на Ирина, Турецки си помисли, че редом с Олга Николаевна любимата му съпруга определено губи по точки.

Ирина направи още кафе, сервира на масата всички запаси от бисквити и готови сладки, отвори кутия шоколадови бонбони и остави Никитина и Турецки насаме, като се извини, че е време да слага Нинка да спи.

— Имате много мила съпруга — отбеляза Олга Николаевна. — И чудесна дъщеричка. Тя успя да ми разкаже, че вие не сте вие, а параходът „Турецки“. И че на този параход е много весело, когато не сте отплавали за дълго и надалече.

— Получихте ли снимката на Игор? — попита Турецки. — Още същия ден я преснимах и ви я изпратихме.

— Получих я. Благодаря. Не се среща често такава коректност сред журналистите… Извинете, Александър Борисович, че си позволих да ви обезпокоя. Домашния ви телефон ми го дадоха в редакцията на „Нова Русия“. А съпругата ви ми каза, че сте на някакво много важно съвещание и беше така любезна да ме покани да ви изчакам. Защо ме излъгахте, Александър Борисович?

— Моля за извинение. Но просто реших, че така ще бъде по-добре. Посещението на следовател от Главна прокуратура можеше безпричинно да ви разтревожи. Още повече че същия ден дойдох при вас по-скоро като журналист, а не като следовател.

— Друго имах предвид. Защо не ми казахте, че Игор е мъртъв?

— Тогава и аз самият не знаех. Честна дума. Нещо повече, аз бях съвсем сигурен, че човекът, чиито снимки ви показах, е вашият бивш съпруг. За смъртта на Игор узнах чак на следващия ден.

— Как е загинал?

— Игор е бил убит в един парк в предградията на Ню Йорк.

— Кой го е извършил?

— Бандити от руската мафия.

— Защо?

— За да се възползват от честното му име и от резултатите от проучванията му в Имангда. Ние знаем кой е убиецът. И той ще си понесе наказанието.

— Ще си понесе наказанието… Но Игор вече го няма… Къде е погребан?

— В Претория. Джоан го е транспортирала дотам… Съзнавам, Олга Николаевна, че каквото и да ви кажа в момента, ще прозвучи неуместно. Случвало ми се е да загубя много добри приятели и свои близки. И ми е познато това чувство на безпомощност пред загубата. Човек вече нищо не може да промени, смъртта е безвъзвратна. В такива случаи животът ни се струва безсмислен. Но животът е свято нещо, божествен дар за хората. Вие имате дъщеря, внук. Игор живее в тях. И във вас. Нямате право да го забравяте. Това е вашият дълг пред паметта на този прекрасен и храбър мъж.

Олга Николаевна го слушаше внимателно.

— Благодаря… Не се безпокойте за мен. И все пак съм ви благодарна за топлите думи.

Тя запали още една цигара.

— А вие как узнахте за смъртта на Игор? — попита Турецки.

— Това е странна история. Всъщност аз дойдох при вас заради нея… Вчера, когато бях на работа, у дома е идвал някакъв млад мъж, който се представил за адвокат и показал документите си. Катерина беше сама вкъщи с детето, така че тя е разговаряла с него. Той й казал, че след смъртта на Игор Константинович Никитин, Катя като негова пряка наследница трябва да подпише някаква декларация, че ще претендира за своя дял от наследството. Дъщеря ми не съобразила веднага, че става дума за баща й — детето беше болно и в момента нещо е мрънкало. Изобщо взела, че подписала. Разказа ми всичко това вечерта, когато се прибрах от работа. Отначало и аз не разбрах нищо, дори я накарах да повтори разказа си за случилото се два-три пъти. Накрая като че взех да проумявам. Но все пак не мога да си обясня много неща. За какво наследство става дума? Защо мястото, където е открито наследството, е Москва — така е казал мъжът, струва ми се, — а не Претория, където живееше и работеше Игор? И въобще какво значи всичко това? Разбрах, че отговор на всички тези въпроси бих могла да получа само в Москва. И дойдох при вас…

— Ходихте ли при някой адвокат?

— Не, реших да поговоря първо с вас. Вие можете ли да ми обясните как стоят нещата?

— Ще се опитам… Доколкото си спомням нещата от наследственото право, дъщеря ви Катя, съпругата на Игор — Джоан, и децата им Константин, Пол и Олга, се явяват негови преки наследници. С равни права. Ако някой от наследниците се откаже от своя дял, той се разпределя поравно между останалите претенденти. А наследството е открито в Москва, защото Игор Никитин има влог в Народната банка, който възлиза на сто двайсет и четири милиона долара. Превел е тук тези пари, за да ги вложи в разработването на Имангда.

— Сто двайсет и четири милиона долара?! — недоверчиво възкликна Олга Николаевна. — Откъде у него толкова пари?

— Той е получавал добра заплата в Претория и доста сполучливо е играл на Нюйоркската фондова борса.

— Но… тези пари са на семейството му. Ние нямаме право на тях. Ще накарам Катка да си изтегли декларацията.

— Ще престъпите неговата последна воля и дори ще оскърбите паметта му. Спомнете си, че той постоянно ви е изпращал пари — от Щатите и от Канада. Така ли беше?

— Да.

— А между другото, в Щатите той е живял от социална помощ за безработните, която е възлизала само на около триста долара месечно. Е, плюс талони за храна и наем за жилището. В Канада на първо време също е печелил не повече от петстотин-седемстотин долара. И дори при тези малки доходи той е намирал възможност да ви помага. Защото е чувствал Катя за свое дете точно толкова, колкото Олга, Костя и Пол.

— Но… сто двайсет и четири милиона — това са страшно много пари!

— Нека това да не ви безпокои. Първо, половината от тях ще получи Джоан — като съвместно придобито имущество. Голяма част от парите — не знам точно колко процента — ще прибере нашата грижовна държава като данък върху наследството. А останалите пари по решение на съда ще бъдат разпределени между Джоан, Катя, Оля, Пол и Константин. И това решение ще излезе не по-рано от половин година от деня, когато е открито наследството. Това се прави, с цел да се даде време на другите наследници, ако се появят такива, да предявят своите права. Така че с онази част от наследството, която се полага на Катя, няма да може да си купи дори вила в Майами. Нито пък яхта. Но надявам се, ще стигне да осигури на вашето семейство един що-годе охолен живот, да отгледате внука си и да му дадете добро образование.

— Но защо е било необходимо да искат от Катя документ, че претендира за наследството, щом — както казвате — тя и бездруго има права над него?

— Това вече е из областта на юридическия формализъм. Предполагам, за да се блокира сметката на Никитин и да се опази наследството от евентуално посегателство върху него от страна на трети лица. Може би е дал на някого пълномощно да се разпорежда с неговата сметка. Или пък е сключил някакви сделки.

— Но нали по тези сделки трябва да се правят разплащания?

— Всички подобни въпроси ще бъдат решени от съда.

— А аз какво да правя? — объркано попита Олга Николаевна.

— Нищо. Ще благодарите на съдбата, че ви е срещнала в живота с мъж като Никитин, който е станал баща на вашата дъщеря.

— Умеете да бъдете убедителен.

— Само когато аз самият съм убеден. А сега случаят е точно такъв.

— Кога е загинал?

— Късно вечерта на четиринайсети юли. В края на август стават четиридесет дни от смъртта му. Направете му панихида и се помолете за него, ако умеете да се молите на Бога.

Олга Николаевна се позамисли и каза:

— Ще се науча… Благодаря ви, Александър Борисович. Време е да тръгвам. Влакът ми е след два часа.

— Да ви откарам до гарата — предложи Турецки.

— Недейте, ще стигна с метрото.

— Не ме лишавайте от удоволствието да прекарам още известно време във вашата компания.

Тя се усмихна:

— Е, щом искате…

Във вестибюла Турецки помогна на Олга Николаевна да си облече шлифера, сложи си якето и извика на Ирина:

— Излизам за малко. Ще откарам Олга Николаевна до Ленинградската гара и веднага се връщам.

Ирина излезе да изпрати гостенката:

— Добър път, Олга Николаевна. Заповядайте пак, когато дойдете в Москва.

— Благодаря ви за гостоприемството, Ирина. Имате прекрасен съпруг.

— Да — съгласи се тя. — Понякога му се удава да е такъв.

Когато слязоха долу, Турецки помоли Олга Николаевна да излезе на улицата и да го почака пред входа на сградата, след което обясни:

— Колата ни е в двора, до една огромна непресъхваща локва и навсякъде е кал като в миргородски балнеосанаториум, ще си изцапате обувките. Ще запаля и минавам да ви взема.

Отвори вратата, по навик пъхна ключа в стартера и дръпна скоростния лост, за да го постави в неутрално положение. Както обикновено, лостът заяде. Без да се качва в колата, Турецки натисна педала на съединителя и изключи от скорост. Посегна да завърти ключа в стартера и видя на слабата светлина от улицата на мокета под седалката да проблясва нещо като стоманена спирала. Дори не точно я видя, а по-скоро долови блясъка с някакво шесто чувство. И в този момент, както често му се беше случвало при подобни случаи, времето сякаш спря. Секундите се проточиха едва ли не като минути. А той разполагаше с не повече от три секунди — точно толкова, колкото с три скока да се озове на улицата зад ъгъла на сградата, където пред входа стоеше Олга Николаевна, да я изблъска по-назад и да се притисне заедно с нея до стената.

В същия миг се чу експлозия. Не особено силна. Около двеста грама тротил. Дори не пострадаха прозорците от първия етаж.

Турецки почака трийсетина секунди, след което предпазливо надникна иззад ъгъла: сред миргородската кал гореше колата му.

— Какво беше това? — попита Олга Николаевна, смаяно ококорила очи.

— Това ли? Как да ви обясня… Това по-рано беше моята кола, която от време на време дори вървеше. И то не особено охотно. Боя се, че вече извървя своя път.

Олга Николаевна поклати глава.

— Имам усещането, че Москва е станала доста шумен град. Все пак у нас в Питер е малко по-спокойно.

— Сега ще хванем едно такси и ще ви изпратя до гарата — каза Турецки.

Олга Николаевна решително отказа:

— Не, недейте, ще ида с метрото. Вие трябва да се приберете вкъщи и да успокоите жена си. Мисля, че в момента тя има нужда от това. Още веднъж ви благодаря за всичко. И довиждане.

Към догарящата жигула вече приближаваше пожарникарска кола. Веднага след нея в двора влезе патрулка със святкащ син буркан. Турецки мълчаливо я проследи с поглед, махна с ръка и се качи вкъщи.

Ирина го посрещна разтревожена.

— В двора май нещо избухна. Ти видя ли какво стана?

— Случайно.

— Какво?

— Ирина, как мислиш, кое е по-хубаво: да си имаме кола, която ту върви, ту не върви, или да си нямаме никаква?

— Сто пъти съм ти казвала, че нямаме нужда от кола.

— Е, заветното ти желание се изпълни: сега вече нямаме кола.

Ирина му хвърли един бърз поглед и както си беше по пантофи и халат, се втурна към междинната площадка на стълбището. Оттам през прозореца се виждаше дворът. Турецки запали цигара и бавно я последва.

— Какво гори? — попита Ирина.

— Нашата кола.

— Която преди това избухна?

— Лекичко.

— А ти къде беше през това време?

— Къде, къде! — ядоса се Турецки. — Извън нея, разбира се. Ако бях вътре, сега нямаше да стоя до тебе.

Тя заби нос в рамото му и се разплака.

— Саша! Миличък! Докога ще продължава всичко това?

— Сега вече взе да говориш като жената на поп Авакум. „Докога, отче, ще теглим туй тегло?“

— И какво й отговорил той?

— Като истински мъж й казал: „До свършека на дните си, майчице, чак дорде склопим очи!“…

— Турецки, моля те, не отплавай надалече от нас — умолително каза Ирина. — И недей да потъваш! Чуваш ли?

— Няма — обеща той. — Защото аз не съм параход, а ледоразбивач. Може би дори броненосец. И Шести американски флот няма да може да ме потопи. Още повече че сега сме в приятелски отношения.

Ирина въздъхна и обърса една сълза с ръкава на халатчето си.

— Да вървим да вечеряме… броненосецо „Турецки“!

Но преди да седне на масата, той набра домашния номер на началника на службата за охрана на Народната банка.

— Анатолий Андреевич? Турецки ви безпокои. Извинете, че се обаждам по това време, но работата е спешна.

— Телефонът ми подслушва ли се? — попита Пономарьов.

— Не. След нашия откровен разговор вече не се налага. Помните ли какво беше казал английският разузнавач за пържените яйца?

— Е, и?

— Трябва да се счупи още едно яйце.

— Александър Борисович, карай направо и без да го увърташ. Какво да направя?

— Да надникнете в един сейф и да прегледате документите вътре. Те са се появили там снощи или тази сутрин.

— За какво става въпрос?

— Документи от отдела за международно-правни отношения в московския градски съд.

— И какво има в тях?

— Точно това трябва да разберете. И то е пряко свързано със сигурността на Народната банка и лично на вашия шеф.

— Разбрано, ще го направя. Елате при мен в банката утре сутринта.

— В девет съм при вас — каза Турецки и затвори.

3.

На другата сутрин Турецки седеше в тесния като клетка кабинет на Пономарьов и внимателно четеше ксерокопията, които той бе извадил през нощта от документите в личния сейф на Дорофеев.

Те не бяха много. Заверените от централния нотариат на Претория заявления на Джоан Никитина и нейните деца — Константин, Пол и Олга, че ще претендират за наследството, оставено от И. К. Никитин, както и заявлението на Екатерина Никитина от Санкт Петербург. И най-важното — писмена заповед на отдела за международноправни отношения в московския градски съд, издадена въз основа на тези заявления, която задължаваше Народната банка да замрази вложените на името на Никитин 124 милиона долара до момента, когато излезе решението на съда как ще се процедира с откритото наследство. При това положение губеха сила всякакви пълномощни за разпореждане с влога, ако Никитин е дал такива на трети лица. А евентуалните претенции от кредитори трябваше да бъдат разгледани от същия съд, който щеше да се занимава с делото за наследството.

— Как е успял да се свърже толкова бързо с Претория? — попита Турецки.

— По Интернет. При това информацията веднага се разпечатва на принтера, без да се записва нито на дискета, нито на твърдия диск. Така че в паметта на компютъра не остават никакви следи от тези разговори. Според вас какво значи всичко това?

— Че шефът ви е или изключително смел човек, или е просто кръгъл глупак.

Пономарьов поклати глава.

— Не. Само не и глупак. Всичко друго, но не и глупак.

— Добре, сега ще проверим. Искате ли да присъствате на разговора ми с него?

Пономарьов се позамисли, след което решително отказа.

— Помолихте ме да счупя яйце и аз го счупих. А дали ще правите омлет или нещо друго — това си е ваша лична работа…

Служителят в приемната на Дорофеев посрещна Турецки така, сякаш го виждаше за пръв път. Дори има наглостта да го попита за името, макар че досега се бяха виждали най-малко шест-седем пъти.

— Зле си с паметта, синко. Не ти ли е малко рано за склероза? — попита Саша. — Името ми е Турецки. Александър Борисович. Старши следовател от Главна прокуратура на Русия. Съветвам те да го запомниш. Всичко се случва. Току-виж някога ти потрябва.

— Имате ли уговорена среща с господин Дорофеев?

— Не.

— Боя се, че той няма да може да ви приеме. Днес графикът му е претоварен.

— Все пак го попитай — препоръча му Турецки. — Кой знае защо имам чувството, че ще ми отдели една-две минути от скъпоценното си време.

Младежът сви рамене, демонстрирайки, че възпитанието не му позволява да влиза в пререкания при подобно нахалство и изчезна зад високата полирана дъбова врата на кабинета. След секунди излезе:

— Господин Дорофеев ви очаква.

— Видя ли, а ти казваше, че нямало да ме приеме…

При появата на Турецки генералният директор на Народната банка дори не се понадигна от мястото си, нито пък подаде ръка да се здрависа, само се облегна назад в резбованото си кресло и с жест го покани да седне.

— Вчера преведох останалата сума по сметката на „Глория“ и уведомих директора й за прекратяването на взаимоотношенията ни. Агенцията има ли някакви претенции към Народната банка?

— Абсолютно никакви — отговори Турецки.

— В такъв случай каква е причината за вашето посещение? И за настойчивостта, с която сте поискали да се срещнем? Разполагам само с четири минути.

— Можете да прекъснете нашия разговор в момента, когато ви се стори, че той е излишен. И аз няма да възразя.

— Слушам ви.

— Получили сте заповед от отдела за международно-правни отношения на московския градски съд да блокирате влога на Никитин във вашата банка.

— Откъде ви е известно това?

— Вчера при мен идва бившата съпруга на Никитин от Санкт Петербург и ми разказа за посещението на някакъв служител на съда и за разговора му с дъщеря й. От съда потвърдиха, че са ви изпратили такава писмена заповед.

— Да. И аз съм задължен да я изпълня. Такъв е законът.

— Известно ми е, че лично вие сте настояли за издаването на тази заповед.

— Дори няма да ви питам как сте го узнали. Вече съм наясно, че имате доста обширни канали за информация. Всъщност не съм съвсем сигурен, че те винаги са законни. Да, така е. Смятате, че съм постъпил неправилно, така ли?

— Напротив. Не само смятам постъпката ви за правилна, а дори и за високоморална. Макар че у някои особено ревностни защитници на морала биха могли да възникнат известни съмнения по този повод. Аз обаче нямам такива.

— Радвам се, че одобрявате действията ми. Какъв е тогава проблемът?

— Иска ми се да разбера защо сте го направили. С други думи, дали сте човек с рядко срещана, дори бих казал — с изключителна смелост, или пък изобщо не разбирате характера на създалата се ситуация.

— А каква е тя според вас?

— Веднага щом човекът, представящ се за Никитин, узнае, че сметката му е блокирана, аз не бих дал за живота ви дори една копейка от старите — с които навремето си купувахме кибрит. Разбирам, че семейството ви вече не е в Ларнака, а на друго, по-сигурно място. Но сега вече става въпрос не за вашето семейство, а за живота ви. Нищо чудно не просто да бъдете убит, а преди това да бъдете подложен на изтезания, с което да ви заставят да деблокирате сметката.

— Не може да си позволи подобно поведение. Ще го арестуват.

— Може да го направят съучастниците му по негова заповед.

— Той няма съучастници, те са задържани от МУР и са сложени под сигурна охрана.

— До вчера и аз бях убеден в това. Снощи беше взривена колата ми, паркирана в двора на моето жилище, тъкмо когато се качвах, за да отида на Ленинградската гара. А през това време мъжът, представящ се за Никитин, беше в апартамента си в хотел „Космос“.

— Така ли? И вие бяхте в нея?

— Да.

— И тя се взриви?

— Точно така.

— А как успяхте да оцелеете?

— А кой ви каза, че съм оцелял? Аз се взривих заедно с любимия си автомобил. И в момента с вас разговаря моят дух. Моето, така да се каже, астрално тяло.

— Шегичките ви са доста мрачни — отбеляза Дорофеев.

— Нямам основания да съм весел. А вие — още по-малко.

— Знаете ли, Александър Борисович, аз не съм смел човек, както благоволихте да се изразите. Но въпреки това много трудно могат да ме уплашат.

— Все пак ще опитам. Всъщност четирите минути свършиха…

— Продължавайте, слушам ви много внимателно.

— Имате ли представа кой е човекът, представящ се за Никитин и какви хора стоят зад гърба му?

— Струва ми се, че имам.

— А аз съм сигурен, че нямате. Преди години ръководството на КГБ е внедрило в най-близкото обкръжение на Иванов-Корееца най-малко трима професионални разузнавачи с голям опит в агентурната работа. Не е изключено в процеса на работа тези трима души да са завербували и внедрили още хора — и то не един или двама, а значително повече. Основания за подобно твърдение ми дава начинът, по който е бил ликвидиран Корееца при инсценираното сбиване в затвора на Атланта. Фактът, че Корееца и Ермолаев-Бурбона бяха убити по едно и също време на две различни места, показва само едно: че тези хора са се почувствали достатъчно силни, за да заграбят бизнеса на Корееца или по-голямата част от него. И те го направиха. Единият от тях, подполковникът от запаса Мостовой, е арестуван и ще бъде изправен пред съда за убийството на двама души. Вторият — бивш майор от държавна сигурност — е шефът на фирма „ЕКСПО импорт-експорт“ и живее в Щатите под името Майкъл О’Конър. А главният от тримата, полковникът от КГБ Борзов, е човекът, организирал убийството на истинския Никитин в Ню Йорк, и възнамерява под негово име да реализира комбинацията с „Норилски никел“.

— Защо го смятате за главен? — попита Дорофеев.

— Защото той се зае с осъществяването на цялата комбинация. Спомнете си за какви суми става дума. На никого не е могъл да повери толкова много пари. Ние имаме всички основания да подозираме, че именно той е издал заповедта за убийството на Корееца и Бурбона. Както виждате, Иля Наумович, имате си работа не с бандити, не с мафиоти, а с много по-опасни хора — с истински първокласни професионалисти, притежаващи огромен опит в агентурната работа и необременени от никакви морални скрупули или чувство за служебен дълг. Нещо повече, в момента Борзов има контакти със служители от ФСС. Не е изключено точно от тях да си завербува нови помощници. Най-малкото един вече е завербуван — онзи, който взриви колата ми.

— И сте напълно убеден, че Борзов-Никитин е главната фигура?

— А нима не успях да убедя и вас? — отговори Турецки на въпроса с въпрос.

— Да, май сте прав — съгласи се Дорофеев. — Значи, ако при ареста този Борзов окаже съпротива и бъде убит, проблемът ще бъде решен в основната си част?

— Той няма да окаже съпротива. Няма оръжие. И не е глупак. Знае, че за подправения си паспорт може да бъде осъден максимум на половин година. Ако преди това бившите му колеги не го измъкнат. Или сегашните.

— Но при ареста може да възникне непредвидена ситуация…

— При която все пак да му теглят куршума, така ли? — довърши Турецки. — За тази работа, Иля Наумович, ще трябва да потърсите услугите на някой престъпник. Нито един началник от МВР или ФСС, дори най-високопоставеният, не би поел отговорността да издаде подобна заповед. И дори да го направи, нито един служител на органите на реда няма да се съгласи да я изпълни. Защото това е убийство. А ние все пак сме служители на закона. Иначе работата ни губи всякакъв смисъл. Бандитите ще изпълнят поръчката ви, не се съмнявам. Но след това в Народната банка ще засмърди на затворнически клозет… И вие чудесно го знаете.

Дорофеев се замисли. Лицето му придоби познатия разсеян, дори добродушен израз, клепките с руси ресници бяха леко притворени, само ноздрите лекичко потрепваха.

Накрая той проговори:

— Доколкото разбирам, този Борзов е проблем и за вас? Какъв по-точно?

— Той е организаторът на няколко престъпления. За това сме абсолютно сигурни, но не разполагаме с никакви доказателства. Можем да открием, но това ще ни отнеме много време.

— Не се съмнявам, че сте обсъждали този проблем подробно. Стигнахте ли до някакъв що-годе приемлив вариант за решаването му?

— Да. Но за съжаление на практика неосъществим.

— И какъв е той?

— Правителството на Съединените щати се обърна към нашето правителство с искане Борзов да им бъде предаден като криминален престъпник. Нюйоркската полиция разполага с доказателства, че той е взел участие в убийството на истинския Никитин.

Дорофеев махна с ръка.

— Екстрадиция! Тя може да се проточи цяла година.

— Не е съвсем така — възрази Турецки. — Той е гражданин на САЩ. Няма да е екстрадиция, а предаване на един американски престъпник на американската полиция. Това вече не е въпрос на междудържавни отношения, а на сътрудничество между правозащитните органи на нашите две страни. Сътрудничество, което между другото всячески се поощрява от руската страна.

— Това е доста интересен обрат на проблема — констатира Дорофеев. — Защо не реализирате този план?

— Операцията ще бъде успешна само при едно условие: ако всичко се извърши много бързо. Максимум за два-три часа. Арестът на Борзов-Никитин, предаването му на американците и незабавното му извеждане от страната, за да няма възможност да се свърже със своите съучастници или покровители от ФСС.

— Разполагате ли с копие от американското искане за предаването на Никитин?

— Да, в МУР е. Искате ли да го получите?

— И то незабавно.

Турецки набра номера на Грязнов:

— Слава, при тебе ли е копието от искането да бъде върнат Никитин в Щатите? Чудесно. Прати го по факса в Народната банка на Дорофеев… В момента съм при него… Незабавно… Защо ли? После ще ти разкажа.

— Та какво все пак ви пречи да проведете тази операция с необходимата експедитивност? — повтори Дорофеев.

— Трябва ни силна подкрепа от върховете. Ние я нямаме.

— Ами Фьодоров от Съвета за сигурност?

— Не е от неговата компетенция.

— А заместник главният прокурор Меркулов?

— Още по-малко. Дори главният едва ли би могъл да помогне с нещо.

— Самият акт на арестуването на Борзов-Никитин ще представлява ли някакъв проблем?

— Никакъв.

— Кога могат да пристигнат американците да си го приберат?

— Веднага, щом нашият консул им издаде входни визи.

— Как възнамеряват да транспортират задържания до Щатите?

— Тази сутрин разговарях по въпроса с началника на отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция, лейтенант Кейт Уилсън. Тя смята, че е най-добре да се използва военнотранспортен самолет от силите на НАТО с американски екипаж. Няколко такива ескадрили са на база в Германия.

— Значи ще трябва да се вземе разрешение от нашите ВВС за влизане на натовски самолет във въздушното пространство на страната и за приземяването му на някое от краймосковските ни летища, нали така?

— Да. И това ми изглежда най-трудната част от проблема. Трябва ни пряка връзка с ръководството на ВВС или с Министерството на отбраната.

Дорофеев записа нещо в дебелия си настолен бележник.

— Друго? — попита той.

— Вероятно при предаването на Борзов на американците ще трябва да присъства служител от посолството на САЩ, както и служител от нашето Министерство на външните работи. Все пак това е официална процедура.

— Е, тая част от проблема все някак ще я решим.

— А останалите?

Дорофеев не успя да отговори. Влезе секретарят му и сложи на бюрото получения от Грязнов факс. Дорофеев внимателно го прочете и го прибра в кожената папка със златист монограм. Побарабани върху нея с късите си пръсти, покрити с рижи косъмчета, вдигна слушалката на един от телефоните и набра трицифрен номер.

— Дорофеев. Трябва да се срещнем… Идвам след петнайсет минути. Да тръгваме — кимна той на Турецки и стана от креслото си.

— Къде?

— В Кремъл.

Докато Дорофеев даваше някакви нареждания на секретаря, Турецки слезе на първия етаж. Пред стаята на охраната го чакаше Пономарьов.

— Как мина? — попита той. — Глупак ли е?

— Не. Прав сте. Може да е всичко друго, но със сигурност не е глупак…

Сребристата лимузина на Дорофеев влезе в Кремъл през Спаската порта и спря пред сградата, където се помещаваше президентската администрация.

Дорофеев се обърна към Турецки:

— Нали няма да се обидите, ако ви помоля да ме изчакате в колата? Ако се наложи вашето присъствие, ще ви се обадя. Но мисля, че то няма да е необходимо, всичко е достатъчно ясно. Почерпете се с нещо от барчето. Не се стеснявайте. Асортиментът е добър за всеки вкус.

Той натисна някакво бутонче. Откъм предната седалка плавно изскочи малък барплот, върху който бяха подредени десетина бутилки с различни напитки.

Турецки поогледа етикетите и отговори:

— С удоволствие ще ви почакам. Можете да не бързате. Това тук ще ми стигне за известно време.

Бодигардът се усмихна.

Дорофеев изчезна във входа на сградата. Турецки си наля „Джони Уокър“ в масивна кристална чаша, отпи от нея голяма глътка и с удоволствие запали цигара.

— Шефът не обича да се пуши в колата — деликатно му напомни бодигардът.

Турецки небрежно махна с ръка:

— Нищо, ще го преглътне някак.

Напрегнато се питаше при кого ли беше отишъл банкерът. Но така и не можеше да намери отговор на този въпрос.

Дорофеев се забави не по-малко от час. През това време Турецки успя да изпразни почти една четвърт от бутилката „Джони Уокър“, да изпуши няколко цигари и дори да се поразходи из Кремъл. Но навън го спираха служители на охраната, кажи-речи, на всяка крачка и му искаха документите, така че в края на краищата той бе принуден да седне отново в лимузината.

Най-после Дорофеев се появи. Бодигардът почтително отвори пред него задната врата на мерцедеса.

— В МУР — подхвърли Дорофеев на шофьора и пак натисна някакъв бутон, при което задната част на купето бе изолирана със звуконепроницаемо стъкло. — Всичко е наред — съобщи той в отговор на въпросителния поглед на Турецки. — Входните им визи вече са при нашия консул в Ню Йорк. И с ВВС всичко е съгласувано: военните диспечери ще дадат на самолета въздушен коридор. На директора на МУР ще бъде заповядано да започва подготовката на операцията. Така че вече можете да викате американските си приятели.

— Не казахте най-важното: има ли разрешение Борзов-Никитин да бъде предаден?

— Естествено. Всъщност това беше най-лесната част. Трябва да ви кажа, Александър Борисович, че ми харесва как работите. Не бихте ли искали да станете началник на отдела за охрана в нашата банка?

— Не — отговори Турецки, без да се замисля.

— Защо? Ще получавате много добра заплата. Десет пъти по-висока от тази, която ви дават в прокуратурата.

— Двайсет пъти — поправи го Турецки.

— Тъкмо затова.

— Имате си началник на отдела.

— Мястото му скоро ще се оваканти.

— Ще направите грешка. Анатолий Андреевич Пономарьов е истински професионалист, той си гледа работата най-добросъвестно и никога не е работил за вашите конкуренти.

На „Петровка“ Турецки слезе от лимузината и се качи в кабинета на полковник Грязнов. Тук вече седяха началникът на трети отдел майор Софронов и началникът на втори отдел подполковник Яковлев, и оживено обсъждаха заповедта на директора на МУР във връзка с арестуването на Борзов-Никитин.

— Какво става, Саша? — попита Грязнов, когато Турецки влезе в кабинета.

Яковлев, Софронов и Грязнов изслушаха с напрегнато внимание разказа на Турецки за срещата му с Дорофеев.

— Излиза, че е решил всички проблеми за по-малко от час, а? — попита Яковлев. — С кого ли в Кремъл е разговарял?

— Мисля, че най-малко със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, а може и с този за отбраната — предположи Турецки. — Но не е изключено да е било и някоя по-важна птица.

— Гледай ти! — възкликна Грязнов.

— Костя Меркулов вече ми каза, че с това дело тепърва ще си имаме големи главоболия — напомни Турецки. — Изглежда, ще се окаже прав.

Грязнов въздъхна.

— Е ще си имаме, какво толкова. Няма да ни е за пръв път. А сега да помислим как да проведем акцията така, че всичко да мине по мед и масло… Кога пристига твоята Кейт Уилсън?

— Мисля, че утре привечер.

— Тогава да вземем този момент за отправна точка и да започваме…

4.

Разработката на общия план за операцията не отне много време. Решиха, че с цялостното ръководство ще се заемат Грязнов и Яковлев, а майор Софронов ще оглави оперативната група. За транспорт се разбраха да вземат два джипа от новите, които наскоро бяха закупени специално за нуждите на милицията; двете ескортиращи коли също нямаше да бъдат лади, а от новите бяло-сини фордове със сирени и буркани. За всеки случай щеше да ги следва и една камионетка с барети.

Турецки остави Грязнов, Яковлев и Софронов да доуточняват подробностите и побърза да отиде в „Глория“: трябваше да се обади в Ню Йорк, за да уговори точния час за излитането на самолета с Кейт Уилсън и сержантите от нейния отдел, а най-важното — да се заеме с публикуването на материалите за Имангда.

Както беше обещал Макс, петте копия от дневниците на сондажите вече бяха готови, размножено беше и обяснението на Смирнов. Денис Грязнов беше успял да отиде до Министерството на промишлеността и да вземе експертно заключение за документите. Той каза на Турецки, че професорът, който е дал заключението, навремето също е работил в Имангда и е смятал за грешка прекратяването на проучванията. А сега, когато прегледал съдържанието на дневниците, бил просто смаян от получените резултати.

Подреждането на материалите в папката за Главна прокуратура още не беше приключено, но решиха, че тази работа може и да се поотложи.

Най-напред отидоха в „Нова Русия“. Главният й редактор беше стар вестникар и подушваше сензацията от километър. Още щом прочете петте страници, които Турецки беше написал специално за вестника, веднага извика отговорния секретар и му нареди да помести материала на първа страница в утрешния брой. Секретарят възрази, че броят вече е готов за печат, но редакторът се намръщи и отсече:

— Сваляш всичко от страницата. На тяхно място пускаме сензация. Заглавието е: „Наш кореспондент откри несметните богатства на Таймир“. Това ще бъде истинска бомба!

— Не е ли малко силничко? — опита се да възрази Турецки. — Може например: „Наш сътрудник намери в архивите документи, които…“

— Е-е, и ти ги заточи едни! „Които“! „Каквито“! Нали донесе сензацията? Благодаря ти. Не ме учи как да я поднасям!

Турецки разбра, че е излишно да спори с него: щом като е сензация — да излезе като сензация.

Заместник главният редактор на „Комерсант дейли“ се оказа журналист със съвсем друг стил на работа, от новата школа. Той бързо вникна в същността на нещата, позамисли се и попита:

— Ще имате ли нещо против, ако публикуваме материала не в този брой, а в следващия?

— Ще имам — рязко отговори Турецки. — И то съвсем категорично. Или ще публикувате материала в утрешния брой, или изобщо няма да ви го дам.

— Но вестникът фактически вече е готов, а вашият материал и всички документи ще заемат половината брой.

— Значи ще се наложи спешно да пренаредите нещата.

— Между другото, едно подобно забавяне само с ден би дало възможност да се спечелят маса пари.

— На кого?

— И на вас, и на нас.

— Точно това не искам да допусна. От тези пари ще капе човешка кръв. Така че вземате ли материалите?

— Ще трябва да се посъветвам с главния редактор. Ще позволите ли да взема документите, за да му ги покажа?

— Добре, съветвайте се — разреши Турецки. — Но не много дълго.

След петнайсетина минути младежът се върна в кабинета.

— Главният се съгласи.

— Кога подписвате броя за печат?

— Обикновено в шест часа. Но с тези промени едва ли ще успеем по-рано от осем.

— Към осем ще се отбия да проверя дали материалът е влязъл.

— Нямате ми доверие, така ли? — засегна се той.

— Уви, не. Защото вие не сте журналист, а икономист.

— Аз наистина съм завършил икономика.

— Точно затова ви нямам доверие — отсече Турецки.

— Хитрец — отбеляза Денис, когато излязоха. — Сега сигурно се е залостил на телефона да звъни на познатите си брокери.

— Късно е. Търговският ден на борсата вече е приключен. Но не е излишно да се презастраховаме. Да отидем и в „Икономически вестник“.

В „Икономически вестник“ се повтори приблизително същата история. Но главният редактор се оказа по-съобразителен и предприемчив:

— Ще пуснем материалите ви още в утрешния брой. Но при условие, че ни предоставите изключителното право за тяхната публикация.

— И дума да не става — възрази Турецки. — Тази документация ще излезе утре във всички наши икономически издания, а освен това ще бъде предоставена и на английския „Иконъмист“.

— С каква цел?

— За да се изключи всякаква възможност за борсови спекулации с курса на акциите на „Норилски никел“.

— Не разсъждавате като икономист, но вашата убеденост прави впечатление. Ще публикуваме материала ви. Това е сензация. А сензацията е реклама. Елате към седем часа, за да се уверите, че материалът е в броя.

— Непременно ще дойда — обеща Турецки.

— Хич не ми харесват тия работи — каза той на Денис, когато излязоха от редакцията на „Икономически вестник“. — Дали наистина ще успеем да изпратим материалите в „Иконъмист“?

— Разбира се. По Интернет.

— Добре. И още нещо. Ще разпечатаме още сто копия и утре рано сутринта ще ги разпратим по куриери в най-големите банки. И то преди борсата да е отворила. А останалите екземпляри ще ги откараме направо до борсата и ще ги раздадем на брокерите. Фактически така ще блокираме всякакви опити за машинации.

Денис се засмя.

— Представям си само каква лудница ще стане там! Земетресение десета степен. Ще ми се да видя как ще се издължи физиономията на нашия приятел господин Дорофеев, когато разбере, че всички тези милиарди долари му се изплъзват от ръцете като пясъка на така мечтаните от него плажове по Азорските острови.

— Аз пък бих искал да видя как ще реагира нафукания баровец, който се представя за Никитин. По принцип злорадството не е хубаво нещо, но все пак… Подобни дреболии придават на живота допълнителна прелест. Както ароматът на едно цвете. Глупост някаква, ама ти прави кеф.

— Защо не, може пък наистина да го видите — предположи Денис.

— Би било малък, но много приятен подарък от съдбата.

Но този път съдбата не беше склонна да глези естетическите потребности на нежната душа на следователя Турецки. Когато се върна в „Глория“ и се свърза с нюйоркската полиция, той разбра, че лейтенант Кейт Уилсън, придружавана от сержантите Харпър и Уески, вече е излетяла от Ню Йорк и ще пристигне в Москва около 23 часа московско време.

5.

Мъжът, който се представяше за Никитин, сновеше из хола на просторния си апартамент на шестия етаж в хотел „Космос“ и пушеше цигара след цигара. От обичайната му невъзмутимост не беше останала и следа. Беше страшно ядосан, по-точно вбесен. Проклети тъпанари! Вече на никого не можеше да разчита, че ще му свърши работа. Да не успеят да вземат документите от оня немощен старец с цял куп дъщери и внуци. За хиляда долара той не само дневниците на сондажите, но и целия си архив до последната хартийка щеше да даде! А за десет хиляди и душата си би продал. При тая жалка пенсия! При сегашните цени в Русия! Ама не, на оня тъпанар му хрумнало да вземе ютията! Стар мухлясал дръвник! Да провали подобна операция! Съвсем сигурна! Гениално замислена! Изпипана и до най-малката подробност! И заради един такъв идиот…

Не, в тая страна не може да се върши работа. Каквито задръстеняци си бяха, такива и си останаха. По-рано поне заповедта означаваше нещо. Сега плюят на всякакви заповеди. Дай им само пари. Ама понеже са мърлячи, работят за твоите долари точно толкова през пръсти, колкото навремето за заплатата си. Тоя идиот не успя да взриви и колата на хапльото Турецки, големия следовател! Пак добре, че вторият опит успя — едно главоболие по-малко.

А беше главоболие, каквото и на врага си не би пожелал. Ама че малшанс — точно сега да попадне на стар познат на Никитин. И то какъв познат! За когото нищичко не знае. А така старателно разработваха легендата. Но в нито един от материалите на КГБ нямаше подобно име. Всъщност те не са се задълбавали много-много в биографията на Никитин, ограничили са се само с подробности за него и близките му след завръщането му от Норилск. А е трябвало. И това ми били служители на КГБ — мамка им мръсна! Накараха го да се изпоти сто пъти! Една погрешна дума и край! Защото Турецки не е някакъв обикновен журналист, а един от най-опитните следователи на Главна прокуратура, ако се вярва на Дорофеев. И при най-малката грешка би заподозрял нещо. Все пак мина добре, повечето време говореше само той. Явно наистина е бил приятел на Никитин, макар че по някое време това беше съмнително. Познава го добре, познава Олга и Катя, знае най-различни подробности от живота му: че е трябвало да се търсят лекарства за Катя, че е работил на шлеп, дори веднъж е ходил там и са го посрещнали хладно, помислили го за доносник. И оня брадат поет с циничните стихчета. Сбиването за Милка Полторак. Борзов гореше от желание да разпита Дорофеев по-подробно за Турецки, но беше рисковано, можеше случайно да се издаде. Така или иначе, тоя стар познат на Никитин представляваше за тях много сериозна опасност. За щастие се отърваха от него.

Само едно приятно впечатление остави у Борзов съвременна Москва: посещението в N-ския военен склад, където го заведе негов стар приятел и колега от бившето КГБ. Отговорникът на този склад, един младши офицер, ги посрещна като продавач от американски супермаркет. Гранатомети? Моля. Колко броя ще желаете? Каква система? Взривни устройства? Радиоуправляеми или механични? Пистолети? „Макаров“, ТТ, „Стечкин“? Десантните автомати „Калашников“ не ви ли интересуват? Жалко, имаме прекрасни нови модели, не отстъпват на израелските „Узи“. Бронирана кола не искате ли? А зенитна картечница? Не? Може би танк? Заповядайте пак, винаги сте добре дошли.

Е, вярно, взе му цял куп пари, но за подобно обслужване човек не го е яд дори да надплати.

Мъжът, който се представяше за Никитин, изключи телевизора — дразнеха го глезотиите на водещите от „Лека нощ, деца“ — и се опита да се успокои.

Е добре, светкавичната атака не успя. Вече трябваше да се примири с това. Откровено казано, дори би било странно, ако беше минала съвсем гладко. Твърде брилянтна комбинация, мащабна, хитро измислена. А такива комбинации много рядко излизат сполучливи — все ще се натъкнат на някой подводен камък, човек не можеше да предвиди всичко. Но целта на операцията си оставаше непроменена. Реализацията на проекта с „Норилски никел“ щеше да отнеме много повече пари и време, но в крайна сметка целта щеше да бъде постигната. В Имангда има богато находище на никелова руда. Ако все пак не намерят дневниците на сондажите, ще се наложи сами да проведат сондажни проучвания — местата за сондиране са посочени в маршрутните записки на Никитин, които успя да вземе от наказателното дело в архивите на Норилския градски съд. Разбира се, тая работа няма да им излезе евтино, но предвид резултатите нямаше и да е скъпо. Нищо, голямата цел не се постига бързо. А тяхната цел е не просто голяма, тя е грандиозна. Те ще контролират целия световен пазар за цветни метали.

Така че ще трябва да се зареди с търпение. И да бъде изключително предпазлив. Особено пък в отношенията си с тази хитра лисица Дорофеев. Усети, подлецът му с подлец, че оня номер с резкия скок на норилските акции няма да стане. И колко ловко искаше да използва ситуацията. Може би щеше да успее, ако Турецки не го беше предупредил за това. Впрочем той пък защо го предупреди? Каква игра играеше? Или наистина е било порив на благородство от негова страна, надделели са романтичните му идеали от шейсетте години? Ама че загадка е славянската душа, дявол да я вземе.

Много, прекалено много подводни камъни се появиха в тая работа. И точно затова трябваше да е особено предпазлив. Май щеше да се наложи да открият къде е семейството на Дорофеев. Хванат ли го веднъж за топките, после няма накъде да мърда. Дори да е замислил още някой хитър номер.

Да, именно това трябва да направи. Борзов посегна към телефона, за да се обади в Ню Йорк, но в същия миг той иззвъня. Борзов се поколеба. Кой ли можеше да го търси? Телефонът млъкна, но след секунди отново зазвъня. Борзов вдигна слушалката, без да казва нищо. И чак когато чу гласа на Дорофеев, се обади.

— Господин Никитин, безпокои ви Дорофеев. Звъня ви от уличен автомат.

— Кажете, Иля Наумович.

Гласът на банкера му се стори възбуден или може би разтревожен от нещо.

— Какво се е случило?

— Получих много важна информация по въпроса, който ни интересува, и трябва спешно да се срещнем.

— За какво по-точно се отнася?

— Не мога да ви кажа по телефона. Тръгнете с колата по „Проспект мира“ в посока към околовръстното шосе. След поста на ДАИ завийте надясно, където е излазът за околовръстното. Аз ще ви чакам там. Ще бъда не с мерцедеса, а с червено волво 940. Това е колата на началника на службата за охрана на банката. Вътре ще бъдем трима души: аз, шофьорът и бодигардът. Мисля, че за четиридесет минути ще успеете да дойдете.

— Тръгвам.

— Чакам ви — каза Дорофеев и затвори.

Часовникът показваше осем и няколко минути, движението по „Проспект мира“ не беше толкова натоварено, както през деня. След трийсет минути Борзов видя вдясно от пътя ярко осветената стъклена будка на ДАИ. До поста стоеше патрулна кола на ДАИ, двама инспектори спираха минаващите автомобили, предимно вносните, както и новите жигули, и лениво проверяваха документите на шофьорите. Недалече от тях стояха и пушеха трима-четирима омоновци с бронежилетки и автомати. Съвсем обичайна гледка, която не събуди никакви съмнения у Борзов.

Както и очакваше, новият му лъскав форд привлече вниманието на катаджията. Борзов послушно отби, спря и без да слиза от колата, подаде шофьорската си книжка и документите на форда.

— Значи е под наем? — уточни катаджията, преглеждайки документите.

— Да, от агенция „Ръст“ — потвърди Борзов.

— А вашата книжка?

— В ръцете ви е.

— Но… не е на руски език.

— Това е международна шофьорска книжка. Аз съм американски гражданин.

Катаджията се обърна към будката.

— Майоре! Я ела да погледнеш документите на тоя господин. Нали го чаткаш английския.

Дойде един майор от милицията, взе книжката от ръцете на катаджията, внимателно я прочете, след което попита:

— Защо е на английски език?

— Защото съм гражданин на Съединените американски щати — губейки търпение, обясни Борзов. — А колкото и странно да е, там се говори на английски.

— Може ли да видя паспорта ви?

— Заповядайте.

Майорът предаде паспорта на появилия се изневиделица офицер от милицията с пагони на полковник и пак се обърна към Борзов:

— Ако обичате, слезте от колата. Носите ли оръжие, наркотици или взривни вещества?

— Не. От наркотиците — само цигари. Можете да ме обискирате.

Той с готовност разтвори сакото си и вдигна ръце. Единият от омоновците го опипа. Втори влезе с фенерче в колата, след две минути излезе.

— Не открих нищо.

— Може ли вече да продължа пътя си? — поинтересува се Борзов.

— Момент — спря го полковникът и се представи: — Полковник Грязнов, първи заместник-директор на Московската криминална милиция. Господин Никитин, вие сте арестуван. Запознайте се със заповедта за вашето задържане.

— Арестуван? И по какво обвинение?

— Обвинението ще ви бъде връчено в определения от закона срок.

— Аз съм американски гражданин. Настоявам за среща с представител на посолството на САЩ!

— Ще ви бъде предоставена такава възможност. Моля, качете се.

Той отвори задната врата на приближилия се джип. На задната седалка седеше някакъв мъж. Борзов разбра, че е безполезно да се съпротивлява, и се качи. След него се качи още един мъж в униформа. Така че той се озова между двама снажни млади мъже. Това не бяха омоновци, а бойци от специалните части. Майорът седна до шофьора и джипът рязко потегли. Отпред се появи катаджийска кола с антени и светлинни сигнали, след нея се пристрои още една. Борзов се обърна и видя, че зад тях се движи милиционерски микробус, в който имаше най-малко десетина души.

Колоната бавно зави и излезе на околовръстното шосе. Борзов погледна към банкета. Там нямаше никаква кола — нито мерцедеса на Дорофеев, нито червено волво. Бяха му устроили клопка.

Да, клопка. Но какво обвинение можеха да му лепнат? Дали Диспечера не бе проговорил? Едва ли. Дори да е проговорил, какви показания можеше да даде срещу него? Никакви. Взривът в ледоразбивача „Восток-5“ и убийството на Кузнецов бяха планирани още в Щатите, а нареждането бе издадено лично от Корееца. Заповедта да вземе документацията от Гармаш Диспечера получи по телефона от О’Конър — такава беше уговорката, за да се осигури безопасното пребиваване в Москва на Борзов под името Никитин. А Мостовой пък получи задачата да сложи взрив в колата на Турецки пак по телефона, но не от Борзов, а от негов бивш колега от КГБ, когото бе завербувал за съучастник срещу голяма сума долари и виза за постоянно местожителство в САЩ. Така че МУР нямаше и не можеше да има никакви улики срещу него.

Неочаквано Борзов отново се сети за Дорофеев и странното му обаждане по телефона. Ето каква била работата! Виж ти! Какъв мръсник! Решил е да се отърве от него и сам да осъществи комбинацията с „Норилски никел“. Без съмнение това му беше целта. Но как смяташе да го изкара от играта? Та нали и той самият бе затънал до гуша заради историята с „Трейдинг интернешънъл“? Или пък си въобразяваше, че не знае за нея? Е-е, Борзов не е чак такъв глупак. Какво все пак може да му се лепне? Паспортът му е истински, със снимката се занимаваха най-добрите специалисти в Ню Йорк, не му направиха проблем на нито една граница. А виж, московските специалисти, със своите допотопни съоръжения щяха да се мотаят цял месец, и то без никакъв успех. Но какво ли бе намислил Дорофеев?

А че той имаше план — и то хитър план, Борзов не се съмняваше.

Но какъв? Трябваше да го разбере още сега, много бързо.

Колоната зави от ярко осветения околовръстен път по някакво краймосковско шосе. Изглежда, Шчелоковското.

— Къде отиваме? — попита Борзов, като се понаведе към седящия отпред майор.

Той отговори, без да се обръща:

— Ще узнаете, когато му дойде времето.

Селата, които в началото се нижеха едно след друго, започнаха забележимо да оредяват, край шосето все по-често се виждаха смърчови и борови горички. Баретите, между които седеше Борзов, спокойно се бяха облегнали назад. Въпреки мрака той успя да забележи, че вратите не са заключени. Тутакси му хрумна идеята рязко да отвори вратата и да блъсне баретите на пътя, след което сам да скочи и да се скрие в някоя горичка. Знаеше, че можеше да го направи, беше в чудесна форма, пък и старите навици все още не бяха напуснали мускулите на силното му тренирано тяло. Но веднага се отказа. Може би именно това целяха? „Убит при опит за бягство“! Нямаше да го оставят да избяга, ненапразно зад тях се движеше микробусът с баретите, които със сигурност са въоръжени с автомати.

„Той има много големи връзки“ — спомни си думите на Турецки за Дорофеев. Да, очевидно планът му е бил точно такъв. Не че е особено оригинален, подобни планове бяха се оказвали ефикасни неведнъж, още през годините, когато Борзов служеше в централния апарат на КГБ. А в момента вършеше чудесна работа на Дорофеев. Ако беше руски гражданин, щяха да инсценират пътнотранспортно произшествие — случайно да го връхлети някой автомобил, загубил управление, или чисто и просто щяха да организират убийството му, като го маскират като обикновен грабеж. С гражданите на САЩ тези номера нямаше да минат. Но пък беше изключително удобно да го застрелят при опит за бягство. Спират го за рутинна проверка, намират в колата му наркотици и при опита за бягство…

Дорофеев действително имаше здрави връзки. Или много пари. И така, разбра плана на противника, вече му беше ясна и неговата тактика: да не се поддава на никакви провокации и да демонстрира безропотно подчинение, като настоява за среща с представител на американското посолство. И при възможност да се свърже със своите хора в Ню Йорк, за да организират малка медийна кампания за насилието, на което са подложени в Русия американските бизнесмени, решили да инвестират капитали в тукашната промишленост. Тук набързо щяха да подвият опашки. В момента за руснаците този въпрос беше изключително болезнен. А после щеше да си оправи сметките и с Дорофеев. Скъпо щеше да му струва тоя гаден номер. Много скъпо. Борзов си позволи да се отпусне.

Колоната зави по някакъв път с бетонна настилка и след двайсетина минути спря пред портала на военен гарнизон. Пространството зад високата ограда бе ярко осветено от силни прожектори, виждаха се корпусите на самолети и стърчащите опашки на изтребители. Военно летище.

След кратък разговор на полковника от милицията с дежурния офицер вратата на портала се отвори, колоната се отправи към широка ниска сграда в дъното на летището и спря пред входа. Баретите изскочиха от камионетката и наобиколиха джипа в плътен обръч. Както бе предположил Борзов, те бяха въоръжени с къси десантни автомати „Калашников“. Майорът скочи от джипа, отвори задната врата и каза на Борзов:

— Слезете, моля.

Борзов безропотно се подчини. Баретите го наобиколиха от всички страни и го поведоха към сградата, която най-вероятно беше армейска казарма. Борзов успя да види, че през бариерата на входа влязоха още две коли — черна волга и нов понтиак с дипломатически номер, явно на американското посолство. Това беше добър знак. Борзов се поокуражи.

Придружен от дежурния офицер, майора от милицията и баретите, той прекоси просторна зала с дръпнати до стените маси и столове, мина по тесен коридор, боядисан в бледозелено, и по заповед на майора спря пред желязна врата с малко зарешетено прозорче. Дежурният офицер отключи и Борзов се озова в сравнително голямо помещение с високи прозорци, също оковани с решетки. Покрай двете стени имаше двуетажни дървени нарове, а по средата — завинтени за бетонния под маса с четири железни табуретки. Очевидно това беше гарнизонният арест. Вратата зад гърба му с грохот се затвори, задрънчаха ключове, заскърцаха резета. Не го бяха накарали да си свали вратовръзката и колана, дори не му бяха взели часовника, цигарите и запалката, както обикновено се процедираше при подобни случаи. И това също можеше да се сметне за добро знамение, явно нямаха намерение да го държат тук дълго.

Полковник Грязнов, подполковник Яковлев, майор Софронов и изпадналият в немилост старши следовател Турецки стояха насред залата и си приказваха. Имаха вид на гости, поканени на светски прием, липсваше само сервитьорът с напитките. Очевидно залата се използваше за прожекции на филми, за събрания и дори за танцови забави при празнични случаи.

Дежурният офицер отиде до командния пункт на летището. Когато се върна, доложи:

— Самолетът е получил разрешение за кацане.

В същия миг в залата влязоха двама млади мъже. Единият беше пълен брюнет в строго официален черен костюм с жилетка. Другият — висок блондин в светлосиви панталони и тъмносин блейзер със златисти копчета. Но помежду им се долавяше някаква прилика, която веднага се изясни, когато те се представиха:

— Алексей Попов, Министерство на външните работи на Руската федерация.

— Джон Стейн, посолство на Съединените щати.

— Добър вечер, господа — приветства ги полковник Грязнов.

— Арестуваният докаран ли е? — попита Попов.

— Тъй вярно — рапортува майор Софронов.

Чу се мощен рев от самолетни двигатели, при което отдавна немитите стъкла на прозорците в залата леко задрънчаха. Всички неволно се приближиха към тях, но изгледът беше към хангарите в другия край на летището. Ето защо само по звука можеше да се определи, че се приземява голям транспортен самолет. Двигателите утихнаха. След десетина минути вратата се отвори и придружени от дежурния офицер в залата влязоха трима души в униформа на нюйоркската градска полиция: двама снажни чернокожи сержанти, а помежду им — висока и стройна красива мулатка с изразително лице и блестящи зелени, сякаш засмени очи. Въпреки че и тя като сержантите носеше офицерска униформа, тясната сива поличка и обувките с висок тънък ток й придаваха по-скоро вид на артистка, играеща ролята на полицай в някой мюзикъл. Държеше се с безупречна протоколна изисканост.

— Господа, разрешете да ви представя: сержант Реджиналд Харпър и сержант Ким Уески — каза младата жена на добър руски език.

Сержантите изпъчиха гърди и удариха токове.

— Лейтенант Уилсън, началник на отдел „Убийства“ при Главното полицейско управление на Ню Йорк — добави тя и чукна токове. Странното беше, че въпреки високите обувки движението стана превъзходно, точно по устав.

— Мис Уилсън, радваме се да ви посрещнем в Москва — приветства я Турецки. — Това са господин Попов от руското Министерство на външните работи и господин Стейн от посолството на Съединените щати — представи той дипломатите. — А това са моите колеги: първият заместник-директор на Московската криминална милиция полковник Грязнов…

Кейт направи крачка напред и стисна ръка на Грязнов:

— Здравейте, полковник.

— Подполковник Яковлев, началник на отдела за разследване на убийства при МУР…

— Здравейте, колега.

— Майор Софронов, началник на трети отдел при МУР…

— Здравейте, майоре.

— Следовател Турецки.

Кейт задържа ръката му в своята и едва забележимо се усмихна.

— Здравейте, мистър Бонд.

— Предлагам да пристъпим към официалната процедура — предложи Попов. — Доведете арестувания.

След малко в залата влезе Борзов, придружен от двама от баретите.

— Искахте да ви срещнем с представител на американското посолство — каза Грязнов. — Моля, това е господин Стейн.

Но Борзов не се обърна веднага към американеца. Сред офицерите той бе съгледал Турецки и тъмното му от слънчев загар лице стана още по-тъмно от гняв. Значи и този път го бяха изтървали! Що за страна беше това? Проклети некадърници! Нищо свястно не можеха да направят! Дори и за пари! Не, тук просто не може да се върши работа. Тази страна изобщо нямаше право на съществуване. Колония — това е единственото, което й подхожда…

— Искате ли да направите някакво изявление? — попита Стейн.

— Да. Протестирам срещу незаконното ми задържане.

— Вашият протест ще бъде взет под внимание. Имате ли оплаквания за грубо отношение към вас?

— Не.

— Това също ще бъде взето под внимание.

— Настоявам да ми обясните в какво съм обвинен!

— Вие сте в правото си да искате това — невъзмутимо потвърди американецът. — Както се вижда от официалното обръщение на правителството на Съединените щати към правителството на Русия, вие сте обвинен за убийството на американския гражданин Хари К. Никитин, геолог в ЮАР, което е извършено на четиринайсети юли тази година в крайградския нюйоркски парк Пелем Бей.

— Но това е пълен абсурд! Аз съм американският гражданин, геологът от ЮАР Хари К. Никитин. Нали държите в ръцете си моя паспорт.

— Този документ буди съмнения. Има ли някой, освен вас, който би могъл да потвърди вашата самоличност?

Борзов безпомощно се огледа. Погледът му спря на Турецки.

— Саша! Кажи им, че съм аз! Тук всички са се побъркали.

— За жалост нито мога да потвърдя, нито мога да опровергая думите ви. Не съм имал щастието да се познавам с Игор Константинович Никитин, за което дълбоко съжалявам.

— Как?! Но нали заедно следвахме в Ленинградския университет! Дори ти сам ми припомни, че сме се били заради Милочка Полторак…

— Не разбирам за какво говорите. Аз никога не съм учил в този университет, нито пък съм живял в Ленинград. А Емилия Георгиевна Полторак беше професор от катедрата по философия в Московския университет. И по времето, когато следвах там, тя беше около седемдесетгодишна. Не виждам причина да сме се били заради нея.

Представителят на външното министерство реши, че е време да се намеси:

— Господин Никитин, правителството на Руската федерация разгледа искането на Съединените щати за вашето предаване на нюйоркската полиция и сметна основанията за законни. От този момент нататък вие преминавате на разположение на представителите от американска страна и попадате под юрисдикцията на Съединените щати. Позволете, господин Стейн, да ви връча официалното решение на моето правителство.

— Господин Попов, от името на правителството на Съединените щати ви изказвам благодарност за бързото и положително решение на нашето искане.

— Вашата благодарност ще бъде предадена по съответния ред на по-горните инстанции. Предполагам, че официалната процедура е приключена. Моите уважения, господа. Разрешете да се сбогувам.

И представителят на външното министерство важно се отправи към изхода.

— Лейтенант Уилсън, приемете арестувания — разпореди се Стейн.

— Тъй вярно, сър.

По нейна команда сержантите сложиха белезници на Борзов.

— Господин Никитин — обърна се към него Кейт Уилсън, — по закон съм задължена да ви разясня вашите права. Съгласно първата поправка към конституцията вие имате право на адвокат, имате право да отговаряте или да не отговаряте на нашите въпроси, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. — После заповяда на сержантите: — Отведете го.

— Тъй вярно!

Когато вратата след тримата мъже се затвори, американският дипломат с лек поклон се сбогува с присъстващите:

— Господа, желая ви успех!

И също излезе.

Кейт Уилсън не помръдна от мястото си, на лицето й все така бе изписано официалното изражение.

— Господин полковник — обърна се тя към Грязнов, — от името на ръководството на нюйоркската полиция ви моля да предадете на ръководството на МУР и на Министерството на вътрешните работи на Русия нашата благодарност за съдействието при арестуването на един особено опасен престъпник.

— Вашата благодарност ще бъде предадена по надлежния ред на съответните висшестоящи инстанции — тържествено я увери Грязнов.

И тутакси всички избухнаха във весел смях. Стъклата на прозорците отново лекичко задрънчаха от звука на набиращите обороти самолетни двигатели.

— Май трябва да тръгвам — каза Кейт Уилсън. — Колеги, много се радвам, че имах възможността да се запозная с вас. Жалко, че разполагаме с толкова малко време. Но може би това няма да е последната ни среща?

— Надявам се — каза полковник Грязнов.

Всички излязоха да я изпратят. До стълбата на самолета с американски опознавателни знаци Кейт здраво стисна ръка на Грязнов, Яковлев и Софронов, а Турецки отривисто прегърна.

— Чао, мистър Бонд! До скоро виждане в Гармиш!

— Успех, Кейт — отговори Турецки.

Самолетът рулира на пистата за излитане, изрева с двигателите и след няколко минути бордовите му светлини се стопиха в мрака.

— Това беше — сякаш направи равносметката Грязнов.

Освободиха двете коли и камионетката с баретите и се качиха в удобния просторен джип.

Пътуваха мълчаливо. Кой знае защо, никой нямаше желание за разговори. Чак когато се показаха светлините на околовръстното шосе, Яковлев погледна часовника си и отбеляза:

— Всичко мина за три часа и четиридесет минути.

Грязнов потвърди:

— Все пак можем да работим хубаво, когато поискаме.

— Когато поискаме силно — уточни Турецки.

6.

„Нова Русия“:

„Комерсант дейли“:

„Икономически вестник“:

„Иконъмист“:

Из телекса на агенция „Интерфакс“: