Избор на оръжие

1.

Из постановление на заместник-главния прокурор на РФ, държавен юридически съветник втори клас К. Д. Меркулов:

Из протокола от разпита на заподозрения, проведен от следователя А. Н. Косенков, съгласно чл. 123, 150–152 от Наказателно-процесуалния кодекс на РФ.

Следователят Косенков даде на заподозрения да подпише протокола за разпита, но не бързаше да вика охраната. Остави листовете настрана и внимателно погледна мъжа, седнал пред бюрото. Среден ръст. Мускулести, малко полегати рамене. Черна коса, паднала на ниското чело. Черни, дълбоко хлътнали очи. Пълно безразличие към всичко ставащо наоколо: в погледа, в израза на лицето, в цялата му поза — така седят хората, обречени безкрайно дълго да чакат на гарата или на затвореното поради лошо време летище. Или в затвора.

Бяха в кабинета на Турецки на ул. „Пушкинска“. След като Саша бе излязъл в отпуска, Косенков временно се разположи тук, тъй като стаите в Главната прокуратура не достигаха. Чувстваше се някак неудобно, сякаш го потискаше авторитетът на истинския собственик на кабинета, и неволно сравняваше думите и поведението си с начина, по който би се държал при подобна ситуация самият Турецки. Но накрая съумя да превъзмогне сковаващия го самоконтрол и се облегна назад в креслото, примирен, че от този разпит не бе излязло нищо.

— Хайде да си поговорим без протокол — предложи той.

— Няма за какво да си говорим — последва равнодушен отговор.

— Грешите — възрази Косенков. — Вие можете да ми обясните много неща. Но и аз мога да ви разкажа немалко. Част от това вие сам знаете, но има доста неща, за които нямате представа и никога не бихте узнали, ако не се бяхме срещнали. Получихме вашето наказателно дело от осемдесет и четвърта година. Ако искате, бихте могли да се запознаете със съдържанието му. Ето какво изяснихме от него. Името ви е Скворцов. Павел Афанасиевич. Роден сте през шейсет и първа година в село Валентиновка край Москва, където и досега живеят вашата майка и по-малката ви сестра. След като сте отбили военната си служба, сте завършили с отличие висшето военновъздушно десантно училище и сте били изпратен на работа в Закавказкия военен окръг. През осемдесет и втора година сте сключили брак с Елена, дъщеря на началник-отдел „Търговия“ в един от тбилиските райсъвети. Тя останала да живее при родителите си в Тбилиси, а вие сте се върнали в Зугдиги. Предполагам, че именно това е причината за семейната трагедия… Разбирате какво имам предвид, нали?

Скворцов сви рамене и равнодушно отбеляза:

— След като и бездруго знаете всичко, защо ме питате?

— Работата ми е да питам. Дори за неща, които са ми известни. Но сега става дума за друго. От вашето дело ние узнахме някои подробности, които може би ще променят отношението ви към следствието. Няма да скрия, че лично мен в това дело ме интересува не само фактическият, но и психологическият аспект на проблема. Вината ви за убийството на Ермолаев-Бурбона е безспорна. Не буди съмнения и отговорността ви за експлозията на ледоразбивача „Восток-5“ в Мурманското пристанище. По изготвения портрет ви разпознаха членовете на екипажа, пристанищните работници и служителите от хотела при спортния комплекс „Арктика“, където сте пренощували с фалшив паспорт. Имаме основания да подозираме, че сте замесен в още две убийства — на норилския минен инженер Кузнецов и на архиваря Тимофей Евсеевич Гармаш в Твер…

— Ами тогава скалъпвайте дело и ме пращайте на разстрел — неохотно каза Скворцов. — Какво още не ви стига?

— Не са ясни мотивите за вашите престъпления. Не конкретно за всяко едно, а изобщо за всичките.

— Никога няма да ги узнаете.

— Аз ги знам — възрази Косенков. — Но не всичко мога да си обясня. И бих искал да го разбера с ваша помощ. Кажете, Павел, как можахте вие, един превъзходен офицер, да посветите живота си на най-мръсната работа — да изпълнявате волята на един от най-кървавите престъпници на Русия? И ще добавя: един от най-перверзните. После ще разберете защо направих това допълнение. Не бих искал да изравям отново личната ви трагедия, ще говоря само за последиците. Вие сте били обвинен за терористичен акт и сте осъден на смърт. Два месеца и половина сте били в килията на смъртниците, очаквайки изпълнението на присъдата. После — както ви е било казано — Иванов-Корееца е успял чрез подкупи да преквалифицира делото ви по друг член, а малко по-късно е издействал предсрочното ви освобождаване. Очевидно след всичко това сте се почувствали задължен за цял живот на своя спасител. Така беше, нали?

— Да допуснем — каза Скворцов.

— Да, но всичко е било съвсем другояче. Ще ви разкажа как е било в действителност. Когато се е случила трагедията с младата ви съпруга, командването на вашата армейска част от Закавказкия военен окръг е изпратило в републиканската прокуратура великолепни характеристики за вас с молба като смекчаващи вината обстоятелства да се вземе под внимание вашата личност и личността на съпругата ви, която, меко казано, не се е отличавала с висок морал и порядъчен живот. Била е добавена и характеристика на нейния любовник, който въпреки твърде високото си положение в републиката е бил, както се разбира от материалите по делото, голям мерзавец. Въпреки упражнения натиск от родителите на убития, прокуратурата е взела решение да ви подведе под наказателна отговорност за предумишлено убийство в състояние на силен афект. Но по същото време върху прокуратурата и съда е бил упражнен още по-силен натиск от някой си Мамелашвили, признат бандит, който е бил тясно свързан с Корееца. Вашата история е била известна в града, за случая са писали дори московските вестници и очевидно това е привлякло вниманието на Корееца към вас. Отначало той е подкупил прокурора и съда, за да ви осъдят на смърт, а след това — сякаш благодарение на неговата намеса — присъдата е била отменена. И той е постигнал целта си. Това е фактическото положение.

Косенков забеляза, че от лицето на Скворцов изчезна изразът на дълбоко безразличие. Той се намръщи и решително отсече:

— Не вярвам на нито една ваша дума.

— Не съм и очаквал веднага да повярвате — отговори Косенков и сложи пред него три листа. — Това са показанията на Мамелашвили, прочетете ги. Той сега се намира в лагер в Република Коми, излежава десетгодишна присъда. Получихме ги вчера по факса. Тези показания с нищо няма да облекчат присъдата му, така че може да им се има пълно доверие.

Скворцов колебливо взе документите и впери очи в тях. Прочете ги бързо и ги отмести настрана. После ги взе отново и ги прочете още веднъж — по-бавно и задълбочено. Косенков търпеливо чакаше.

— Дори тоя Мамелашвили да не лъже, защо му е трябвало на Корееца да прави всичко това? — попита накрая Скворцов.

— Отговорът е съвсем прост. Много трудна задача е да подготвиш офицер от специалните части, млад, силен, овладял до съвършенство всички професионални умения, способен да ги прилага на практика. И тази задача невинаги се решава успешно дори в специализираните учебни заведения. А така Корееца получава един готов професионалист, и то безрезервно предан. Никой не би се поскъпил да плати каквато и да било сума за подобен човек. Пък и той не се е охарчил много. По онова време грузинското правосъдие, както и нашето, не беше много придирчиво за парите.

— И все пак не ви вярвам — повтори Скворцов.

Косенков сви рамене.

— Какво мога да направя, щом фактите не са достатъчно убедителни за вас?

— Защо ми разказахте всичко това?

— За да ви помогна да се върнете при хората.

— Вече е късно.

— За това никога не е късно. Да не би да смятате, че от моя страна е било по-правилно да премълча?

— Какво искате да узнаете от мен?

— Всичко, което сам пожелаете да ми разкажете. Сега не ви питам колко убийства сте извършили по нареждане на Корееца. Нито какви хора са били жертвите. Ако искате — ще ми разкажете. Дори не ви напомням, че чистосърдечното признание може да повлияе благоприятно върху решението на съда. В момента ме интересува друго. Докато сте били в килията на смъртниците, вие сте се държали — по думите на охраната — доста смело и с достойнство, отхвърлили сте всички предложения да подадете молба за помилване. Разбирам, че по това време сте се чувствали отхвърлен от целия свят…

— Вчерашен сополанко, какво разбираш ти от тези неща? — мрачно подхвърли Скворцов.

— Може би имате право — съгласи се Косенков. — Вие сте на трийсет и пет, а аз на двайсет и девет. Разликата ни не е чак толкова голяма. Но все пак аз не се обиждам — в случая наистина не разбирам нищо. Но съм длъжен поне да опитам да вникна в положението, защото иначе нямам работа в прокуратурата и изобщо никъде, където трябва да се работи с живи хора. А моята работа ми харесва.

— Защо?

— На двайсет и четири години вие вече сте били капитан от специалните части. Ако не сте обичали работата си, нямаше да стигнете и до старши лейтенант. Значи вашата работа ви е харесвала. И затова аз на свой ред ще ви питам: какво ви допадаше? Може би нашите отговори ще съвпаднат в известно отношение.

— Дай да се разберем… Как ти е малкото име?

— Аркадий.

— Дай да се разберем, Аркадий… Говори ми на „ти“. Може и да отговоря на твоите въпроси, но не ми бъркай в душата.

— Ще се постарая — обеща Косенков. — След като си бил освободен от Джезказган, близо десет години си служил на Корееца честно и предано. Нима никога не ти е хрумвала мисълта, че пътят, който си избрал, е неправилен?

— Аз вършех онова, на което са ме учили. Работата си. И нищо повече.

— Но си убивал хора — напомни му Косенков.

— Убивах бандити — възрази Скворцов.

— Норилският инженер Кузнецов, убит през нощта на деветнайсети юли при Москва-река, не е бил бандит.

— Аз нямам нищо общо с неговото убийство.

— Не е бил бандит и Гармаш, краеведът от Твер.

— И него не съм убил.

— Той не е бил просто убит. Преди това е подложен на изтезания.

— Не съм го изтезавал аз.

— Направил го е твоят партньор, така ли? — предположи Косенков. — Кой е той?

— Ще отговарям само за себе си.

— Защо е изтезавал Гармаш?

— Искаше някакви документи.

— Получи ли ги?

— Не знам. Когато върза ръцете на стареца и включи ютията, аз му казах, че няма да участвам в такава работа, и се върнах в Москва.

— С онази лада, до която те арестуваха след нападението срещу Бурбона?

Скворцов кимна:

— Да.

— Не се ли опита да спреш партньора си, когато разбра, че той има намерение да прибегне към изтезания?

— Не съм му бавачка. А и той не е дете, разбираше какво прави.

— Той ли уби Кузнецов?

— Питай за мен. Ще отговарям за себе си. Другите не ме засягат.

— Преди две години си заминал заедно с Иванов-Корееца в Щатите — смени темата Косенков. — Къде живееше там — във вилата му в Бевърли Хилс?

— Не. Нае ми квартира в Брайтън Бийч. Само понякога ме викаше на вилата си.

— Заповядвал ли ти е Корееца в Щатите да отстраняваш хора, които са му пречели?

— Само веднъж.

— Кого?

— Някакъв борсов посредник. Рей Мафърти.

— А участва ли в убийството на геолога от ЮАР Хари К. Никитин, извършено на четиринадесети юли в района на парк Пелем Бей, недалече от Ню Рошел?

Скворцов изненадано го погледна.

— Какви ги говориш? Никитин е жив и сега е в Москва. Но дори това, което казваш, да е вярно, как съм могъл да участвам? Аз излетях от Ню Йорк на дванайсети юли. Провери в Шереметиево-2. Пътувах с истинските си документи.

— Корееца защо те изпрати в Москва?

— Да осигуря безопасността на Никитин. И да го контролирам.

— Корееца нямаше ли му доверие?

— Той на никого няма доверие.

— От кого получи заповедта да ликвидираш Бурбона? От Никитин ли?

— Не, аз нямах пряка връзка с него. Обадиха ми се от Ню Йорк. О’Конър. Той е човек на Корееца. Бях на квартира в Медведково. Само О’Конър знаеше телефона ми.

Косенков сложи пред Скворцов портрета на непознатия, с когото норилският инженер Кузнецов беше излязъл от стаята си в хотел „Русия“, преди да бъде убит.

— Познаваш ли този мъж?

Скворцов кимна:

— Да.

— Той ли е човекът, когото наричаш партньор?

— Да.

— Как се казва? Къде живее?

— Не знам. Аз го наричах Борис Степанович, а той мен — Павел.

— Заедно с тебе ли пристигна от Ню Йорк?

— Не. Мисля, че изобщо не е ходил в Щатите.

— Защо смяташ така?

— Разбрах от въпросите, които ми задаваше. За живота в Америка. Може би са му обещали да го изпратят там, след като задачата бъде изпълнена.

— Каква задача? — попита Косенков.

— Свързана с работата на Никитин.

— Знаеш ли с каква цел е дошъл Никитин в Москва?

— Не.

— Последен въпрос — каза Косенков. — Виждам, че имаш нужда да обмислиш всичко, което научи днес. Но ми се ще да изясня още едно обстоятелство. Както сам разбираш, затворническото сбиване в Атланта не е станало случайно, а е било предизвикано умишлено единствено с цел да бъде убит Корееца. Съгласен ли си?

— Да.

— Според теб чия работа е това?

— Не знам. Той не ми разказваше за своите сделки. В Щатите имаше много и твърде силни приятели. Но и също толкова врагове… Стига вече, Аркадий — каза Скворцов, забелязал, че Косенков се готви да го пита още нещо. — Върни ме в килията.

— Както кажеш. Имаш ли нужда от нещо?

— Не — кратко отговори Скворцов.

Когато охраната отведе арестанта, Косенков изключи интеркома: всичко, което ставаше в кабинета, се чуваше в съседната стая, където седеше Турецки и следеше хода на разпита.

— Как мина? — попита Косенков, когато Турецки влезе при него.

— А ти как смяташ?

— Не знам — призна Косенков. — Жал ми е за него, лош късмет е извадил в живота. Изключително лош.

— Да, попаднал е между два огъня… Ами добре, Аркадий, много добре — продължи Турецки, разбираше, че Косенков чака оценка от него. — Доста неща ти каза.

— Жалко, че без протокол.

— Ще ги повтори и с протокол, но може би не веднага. Жалко, че за Никитин така и не даде никаква информация.

— Мислите, че крие?

— Едва ли. Дори да е скрил нещо, то не е много. Най-вероятно повечето неща са му неизвестни. Той е чистач и фактически не би трябвало да знае много. Как каза, че е наричал партньора си?

— Борис Степанович.

— Борис Степанович… Кой ли е той? Задача номер две.

— А коя е номер едно? — попита Косенков.

— Самият Погодин. Защо все още не е заповядал на Дорофеев да започва изкупуването на акциите на „Норилски никел“? Бурбона е премахнат, никой не им пречи. А той бездейства.

— Възможно ли е това да има някаква връзка с убийството на Корееца? — предположи Косенков. — Може би именно той е трябвало да издаде заповедта?

— И този въпрос отива на преден план. Кой е убил Корееца? Хората на Бурбона? Със сигурност не. Твърде близки по време са двете убийства. А за да се инсценира бой в затвора на Атланта, трябва продължителна предварителна подготовка — да се намерят извършители, да се вкарат в затвора. Не, това не е работа на Бурбона. В Русия би могъл да го направи без особени усилия, но затворът в Атланта не е Бутирка.

— Кой ли го е направил? И най-важното — защо?

— Виж, за това си прав — съгласи се Турецки. — Важното за нас в момента е не кой, а защо. И ако успеем да намерим отговора на този въпрос, останалото би се изяснило веднага.

Иззвъня прекият телефон. По навик Косенков посегна към слушалката, но тутакси се сепна и въпросително погледна Турецки.

— Вдигни — кимна той. — Сигурно теб търсят, не мен. Навярно вече всички са забравили, че аз отговарям на този номер.

— Слушам — каза Косенков в слушалката и се обърна към Турецки. — Не всички са забравили, вас търсят.

Обаждаше се Денис Грязнов. Звучеше доста развълнуван.

— Чичо Саша? Можете ли да прескочите с колата до „Глория“? Спешно е.

— Не мога. По-бързо ще стигна пеша.

— Добре, елате пеша тогава. Има важни новини.

— Какви по-точно?

— Като дойдете, ще ви ги разкажа. А най-важната е, че с нас иска да се срещне началникът на отдела за охрана на Народната банка Анатолий Андреевич Пономарьов…

2.

Двете новини, с които Денис Грязнов посрещна Турецки още на вратата на кабинета си в „Глория“, действително бяха интересни, но далеч не сензационни. Първата беше за курса на акциите на „Норилски никел“: през последните два дни цената им се беше стабилизирала и дори показваше слаба тенденция към покачване. За това Турецки беше прочел още сутринта в „Комерсант дейли“, който вече бе свикнал да си купува редовно. Експертите на „Комерсант“ обясняваха промяната с известната стабилизация на обстановката в Норилския промишлен регион, настъпила след изплащането на част от дължимите заплати, но не бяха взети никакви мерки за редовно снабдяване на града с хранителни продукти, а за преговори на премиера с обединения стачен комитет не се отваряше и дума. Турецки заключи, че полковник Грязнов познаваше живота много по-добре от него: политиците нищо нямаше да свършат. А дори и да направеха, нямаше да е каквото трябва или както трябва. Или не в момента, когато трябва.

Но Денис имаше свое обяснение.

— Разбрахте ли, чичо Саша, какво става? Някой е започнал да изкупува малко по малко акциите на „Норилски никел“. И това е само началото. Един мой познат, брокер в Московската фондова борса, ми обясни, че акциите не бива да се изкупуват наведнъж, цената им непременно ще скочи.

— Кой ги изкупува? Народната банка за Никитин?

— Там е работата, че не е тя.

— Менатеп? Алфабанк? Мостбанк?

— Не познахте. Някаква съвсем неизвестна холдингова компания „Стройинвест“.

— Кой я финансира?

— Нямам представа. Възложих на Макс да проникне в компютрите им, но там защитата им е по-добра и от тази в ядрения център на НАСА! Ще се наложи да почакаме. Макс страшно се е амбицирал — седи пред компютъра по цели денонощия, дори отслабна. Втората новина е от Народната банка. Там прекратиха всички операции с „къси“ позиции, отказват се от всички изгодни сделки, свързани с инвестиции.

— Какво ще рече това?

— Събират свободни средства. Което ще рече, че операцията с „Норилски никел“ ще започне всеки момент.

— Резонно — съгласи се Турецки. — Е добре, да чуем какво ще ни каже Пономарьов…

Началникът на отдела за охрана на Народната банка пристигна с волвото си в „Глория“ точно на минутата. Здрависа се с Турецки и Денис, седна на крехкия за фигурата му стол и веднага хвана бика за рогата:

— Вие ме подозирате, че шпионирам Дорофеев и работя за неговите конкуренти. И не се опитвайте да го отречете.

— Нека първо се уточним за терминологията — предложи Турецки. — Не ми допада думата „шпионирам“. Бих предложил друга: „наблюдавам“. И думите „работя за конкурентите“ също ми се струват неточни. Имат двояк смисъл: може да работите за конкурентите и да пакостите на своя работодател, а може и просто да споделяте с някого информацията, без да причинявате с това никакви вреди. А иначе сте съвършено прав: ние знаем, че държите под наблюдение директора на Народната банка. Но дали работите за конкуренцията в най-лошия смисъл на думата — в това вече не сме сигурни.

— Но ако не работя за конкурентите, за какъв дявол ми е да го шпионирам?

— Все пак не доловихте разликата между тези две думи. Ние ви държим под наблюдение, но нима това спъва работата ви? Или е изгодно за вашите конкуренти, ако имате такива?

— Значи си признавате, че ме шпионирате?

— Добре де, нека да е по вашему — предаде се Турецки. — Шпионираме ви. Както и вие — Дорофеев. Само че ние го правим при изпълнение на договора, сключен между агенция „Глория“ и Народната банка. А защо вие шпионирате Дорофеев — би било интересно да узнаем.

— Навремето, преди пет години, когато постъпих на работа в Народната банка, аз поех задължението да работя за сигурността на банката, а не на нейния генерален директор. Личната безопасност на Дорофеев е част от задълженията ми. Поне аз така разбирам работата си. Дорофеев или друг — за мен няма значение. В тази банка са средствата на държавата и на хората. И основното ми задължение е да се грижа за тяхната сигурност.

— И затова дойдохте сега при нас — предположи Турецки.

Понмарьов се позамисли и потвърди:

— Да, затова.

— И по-точно кое събитие ви доведе тук? — намеси се в разговора Денис.

Пономарьов учудено го погледна.

— За какво събитие говорите?

— Малко ли неща се случиха през последните дни? Убийството на Корееца в Атланта. Атентатът срещу Бурбона в Строгино…

— Нито едното, нито другото — отсече Пономарьов. — Нито третото, ако имате още нещо предвид. Става дума за съвсем друго. Оня ден при Дорофеев идва един мъж, който открито го шантажира. Той даде да се разбере, че семейството на Дорофеев, което сега е в Гърция, ще бъде застрашено, ако Дорофеев не изпълни неговите искания…

— Извинете, че ви прекъсвам, но ние знаем за този разговор — проговори Турецки и кимна на Денис: — Покажи на Анатолий Андреевич разпечатката на записа.

Пономарьов взе текста, сравни го с текста, който извади от папката си, и поклати глава.

— И таз добра… Че колко бръмбара има в кабинета му?

— Три — отговори Денис. — Вашият, на Ермолаев…

— А третият е ваш, така ли? — прекъсна го Пономарьов.

— Да — потвърди Денис.

— Вие сте нарушили закона!

— А вие?

— Аз действах в интерес на сигурността на Народната банка.

— А според вас в чий интерес сме работили ние? — обади се Турецки. — Законът забранява да се слагат подслушвателни устройства без знанието на онзи, у когото ги поставят. Аз не се съмнявам, че господин Дорофеев би ни разрешил да сложим бръмбар в кабинета му, ако бяхме поискали неговото съгласие.

— Да, но не сте го направили!

— А вие? Защо да ангажираме вниманието на един толкова зает човек с дребни технически подробности… Веднъж един английски разузнавач е казал, полковник Лорънс, струва ми се: „Мога да ви приготвя пържени яйца или омлет с шунка. Но не мога да направя нито едно от двете, без да счупя яйцата.“ Не съм сигурен, че го цитирам дума по дума, но смисълът е точно такъв. Така че не си заслужава, Анатолий Андреевич, да обръщаме внимание на такива дребни подробности — примирително заключи Турецки. — Разбрахме ли се?

— Да предположим. Какво още знаете?

— По-добре питайте какво не знаем. Отговорът ще бъде по-кратък.

— Какво не знаете? — послушно попита Пономарьов.

— Откога и защо започнахте да наблюдавате Дорофеев?

— Ще ви отговоря откровено — обеща Пономарьов. — Но при условие, че и вие ще отговорите на въпросите ми. Става ли?

Турецки се подсмихна.

— В момента разговаряме точно като разузнавачи. А откога разузнавачите взеха да си имат доверие?

— Но ние не сме врагове — каза Пономарьов след кратък размисъл.

— Сразихте ме. Направо ме обезоръжихте — призна Турецки. — Да, не сме врагове. И работим за една кауза. Само че по различен начин. Можете да разчитате на пълната ни откровеност. Да ви дам ли честната си дума?

— Излишно е. И така ви вярвам… Всичко започна малко след постъпването ми в Народната банка. Преди това служих в КГБ…

— Знаем — напомни Денис. — Каза ни го Дорофеев. В девето управление, правителствената охрана.

— Не — възрази Пономарьов. — В девето служих по-малко от година. А през останалото време бях в Главното управление за борба с организираната престъпност и корупцията. Така се наричаше през последните години. А по-рано беше Управление за борба с разхищения на държавна собственост в особено големи размери. Тогава разкрихме доста мащабни афери. Разбира се, вашият млад колега не знае за тях. Но вие би трябвало да помните. Например делото на Гойхман…

— Първото шумно дело за валутни престъпления — обясни Турецки на Денис.

— Делото на Соколов и Трьогубов…

— Директорите на Елисеевския гастроном и Московското управление на търговията. И двамата бяха разстреляни.

— Делото на „Океан“…

— Веригата фирмени магазини „Океан“. Контрабанда с черен хайвер. Десетки тонове, ако не и стотици. В него беше замесен заместник-министърът на рибната промишленост.

— И самият министър — уточни Пономарьов. — Но ни беше наредено да не го закачаме. Имаше и други дела, за които вестниците не писаха. Общо взето, работехме здраво, не сме гонили само дисидентите. Така че когато тия идиоти започнаха да ликвидират КГБ…

— Не може ли разговорът да мине без митингов жаргон? — попита Турецки. — Боя се, Анатолий Андреевич, че по тези въпроси ние с Денис имаме малко по-различна гледна точка.

— Наистина ли? — изненада се Пономарьов. — Пък иначе изглеждате нормални хора. Дори умни.

— От пръв поглед и вас човек не би ви взел за глупак — отвърна Турецки.

— Навлизаме в политическа дискусия — предупреди Денис.

— Добре де, добре, спираме пререканията — съгласи се Пономарьов. — Та тогава ми предложиха работа в пресцентъра на ФСС. Или както там се нарича отделът за връзки с обществеността. На мен?! А? Да разнасям информационните бюлетини на разните му… Добре де, край. Разбира се, аз ги пратих по дяволите с всичките им пресцентрове. И тогава изскочи това място в Народната банка. На първо време, близо половин година, аз не се заглеждах много-много в банковите операции — нямах време, трябваше да си подбера екип, да оформя структурата на отдела за охрана и всичко останало. Досиетата също изискваха доста време.

— Досие за всеки служител в банката? — попита Денис.

— Че как иначе?! Трябва да знаеш с кого си имаш работа. Това е банка, а не дъскорезница. И един ден научих, че Народната банка е дала кредит от десет милиона долара на международния фонд за социално развитие за срок от три месеца. Това малко ме обезпокои…

— Кое по-точно? — попита Турецки. — Та банките са именно за това — да дават кредити.

— Кредитът беше безлихвен. А по това време десет милиона бяха много пари за Народната банка. За три месеца можеха да се превъртят два-три пъти…

— Кой ви съобщи за кредита?

— Един мой човек.

— Кой? — повтори въпроса си Турецки.

— Това няма значение.

— Смятате ли, че след подобен отговор ще можете да разчитате на пълна откровеност от наша страна?

— Е добре, ще ви кажа. Хлапето на компютъра в центъра за оперативни сметки. Навремето е бил арестуван за спекула с вносни стоки. Дреболия, но тогава можеше да му изгори мястото.

— С какво се занимава фондът за социално развитие? — поинтересува се Денис.

— Мисля, че и те самите не бяха наясно. Банка за социални идеи, програми за реабилитация на бивши затворници, детски домове от семеен тип. Неща от този род. Просто събираха информация и издаваха някакво въшливо списанийце веднъж на шест месеца. Бяха се регистрирали като фондация и съответно се ползваха с данъчни облекчения. А под същата шапка се водеха десетина чисто търговски фирми. И така, те върнаха кредита, но аз забелязах, че с Дорофеев нещо не е наред. Той е спокоен, дори добродушен човек, а изведнъж взе да се заяжда едва ли не с всички. Зачудих се каква може да е причината. За всеки случай сложих в охраната му мой доверен човек. Откровено казано, без каквато и да е задна мисъл. Просто за по-голяма сигурност. И след два-три дни той ми съобщи, че Дорофеев е влязъл във връзка с един особено опасен тип… Не знам дали да ви казвам името му. Добре де, нали ще говорим откровено — Корееца. Три дни по-късно в личния сейф на Дорофеев се появиха десет милиона долара. А след още три дни изчезнаха. И тези пари не фигурираха в никакви банкови документи. Разбирате ли вече как стоят нещата? Това бяха лихвите от безлихвения кредит. Накуп. И Корееца му е помогнал да си ги получи от фонда.

— Ясно — проговори Турецки. — А как разбрахте какво има в личния сейф на Дорофеев?

Пономарьов махна с ръка:

— Аз избирах модела на сейфа и присъствах при монтажа му…

— И за всеки случай си извадихте дубликати от ключовете, така ли?

— Какво беше казал вашият англичанин за пържените яйца? — реши да мине с шега Пономарьов.

— Продължавайте, Анатолий Андреевич — любезно каза Денис.

— Оттогава започнах да следя внимателно сделките на банката. Естествено, в рамките на своята компетентност. Всичко беше чисто. Или поне изглеждаше така…

— Контактите с Корееца продължиха ли? — попита Турецки.

— Преки контакти нямаше. Но може и да е имало. Приблизително веднъж на два или три месеца Дорофеев се обаждаше на някого от уличен телефон. Обикновено никога не го прави, защото разполага с клетъчен телефон, който може да използва, когато е с колата. Има и още едно доказателство, макар че то е косвено: в Народната банка нито веднъж не са идвали рекетьори. Дори не са правени подобни опити.

Денис предположи:

— Може пък да са знаели, че имате добър отдел за охрана?

— Може и така да е… Изобщо всичко си вървеше нормално и аз взех да се успокоявам. А тия десет милиона — е, случва се. Паднала му възможност — взел.

Турецки се усмихна.

— Както навремето пишеха по вестниците: „На негово място всеки би постъпил така.“ Голяма работа, десет милиона долара! Може пък ботушите на жена му да са се поизносили. Или да не са си платили наема.

— Нямах това предвид — възрази Пономарьов. — Мисълта ми беше, че Дорофеев явно е искал да разполага с пари в наличност, без тях нищо не става. И смятам, че е пуснал тези десет милиона където трябва, защото след това към нас направо потекоха изгодни договори. Вие знаете ли какви големи и известни фирми се биха помежду си да вземат програмата за преоборудването на нефтената промишленост? А я получи Дорофеев. Едва ли е било заради черните му очи.

— Сега вече идва най-интересното — предположи Турецки.

— Да — кимна Пономарьов. — Преди около шест месеца…

— „Трейдинг интернешънъл“. Договорът за доставката на нефтените инсталации. Народната банка е била ощетена с осемдесет и четири милиона долара. Данните за сделката са били изтрити от паметта на компютрите.

Пономарьов внимателно изгледа Турецки.

— Май наистина са ви известни много неща. Какво знаете за тази сделка?

— Почти всичко.

— Аз бях откровен с вас.

— Ние също ще удържим обещанието си — увери го Турецки. — Но първо ни се иска да чуем какво ще ни кажете вие. Как изглежда всичко това от ваша гледна точка.

— Отначало бях сигурен, че това е крупна измама, замислена и ръководена от самия Дорофеев. Малко преди това той изпрати жена си и двете си дъщери в Атина. И за себе си взе виза. Откровено казано, не знаех какво да правя. Чудех се дали да не ида при главния прокурор или в Управлението за борба с икономическата престъпност. Но как да ида с празни ръце? Не разполагах с никакви доказателства. Само с догадки. Да предизвикам пълна ревизия на банката? Но за тази цел първо трябва да се възбуди наказателно производство. А без ревизия пък няма на какви основания да се заведе дело. Затворен кръг. Ами ако заради моите лутания тук и там работата стане обществено достояние? Това щеше да е пълен провал, не можех да допусна Народната банка да се превърне в някоя пирамида, на нас са поверили парите си стотици хиляди хора. Не, не можех да се реша да го направя.

— И в крайна сметка какво решихте? — попита Денис.

— Да чакам. И слава богу, защото след нападението срещу него стана ясно, че в тази афера именно Дорофеев е жертвата. Надявам се, знаете какво значи това?

— Да — кимна Денис.

— Грях ми на душата, но бях готов да се моля да стане нещо подобно — продължи Пономарьов след кратко мълчание. — Представяте ли си?! Разбира се, не исках да го убият. Усилих охраната му и, кажи-речи, лично го напъхвах в бронежилетката. Майната им на тия милиони, ще минем и без тях. Ама да разбереш, че толкова години си служил на един мръсник и си го уважавал — това вече, знаете ли…

— Знаем, Анатолий Андреевич — каза Турецки. — Много добре знаем. Всички ние, великият съветски народ. Защото, както се разбра, цял живот сме служили на мръсници.

— Да, служихме — съгласи се Пономарьов. — Но кой ги уважаваше?

— Имаше и такива периоди — възрази Турецки. — Не само че ги уважавахме, ами направо ги боготворяхме. Моята майка ми е разказвала, че когато научили за смъртта на Сталин, хората плачели по улиците. Някакво дяволско заслепение е било тогава — уточни той. — Нима това „било“ никак не ви примирява с новото време?

— Пак навлизате в политически спор — предупреди Денис. — Кажете, Анатолий Андреевич, кое ви разтревожи най-много в разговора на Дорофеев с консултанта от „Възход“? Искането да се прехвърлят онези сто двайсет и четири милиона от сметката на Никитин?

— Не. Думите му: „Ще получите по-нататъшни указания.“

— Какво може да означават те? Ние се опитахме да разберем, но не стигнахме до никакви изводи.

— Значи има и нещо, което вие не знаете. Добре, че дойдох при вас.

— Вие не сте могли да чуете разговора, защото всички бръмбари в кабинета на Дорофеев бяха неутрализирани от нашия заглушител.

— Не съм ги подслушвал, просто разбрах.

— Какво?

— Сега ще ви кажа — обеща Пономарьов. — Днес към обяд в сметката на Народната банка имаше вече триста и седемдесет милиона долара. Сега навярно са повече. Защо според вас се събират толкова много пари?

— А според вас? — попита Турецки.

— За да бъдат преведени на Запад според някакъв фалшив договор. Точно това са „по-нататъшните указания“, които трябва да получи Дорофеев. Или вече е получил. И той ще ги изпълни, за да спаси семейството си.

— Но… сигурно не е толкова лесно да се осъществи подобен трансфер? — предположи Турецки.

— Обясниха ми, че по Интернет ставало за броени минути. Предполагам, че след това ще убият Дорофеев. Затова дойдох при вас, вие имате пряка връзка с МУР, с Главна прокуратура, дори със Съвета за сигурност. Ермолаев трябва незабавно да бъде арестуван.

Турецки и Денис се спогледаха с недоумение. Пономарьов го забеляза, но го изтълкува по свой начин.

— Сигурно се питате каква причина да измислите. Ами каквато и да е, за шантаж например. Или за изнудване. Просто да го арестуват с президентски указ за трийсет дни.

— Но… — колебливо започна Турецки и неочаквано разбра. — Говори ли ви нещо прякорът Бурбона?

— Бурбона? — повтори Пономарьов. — Естествено, че ми говори. Проучваха го във връзка с Корееца. Моят отдел се занимаваше с Корееца.

— А с Бурбона?

— Друг отдел.

— И сигурно не сте си разменяли информация?

— Що за наивен въпрос? Разменяхме си в необходимата степен.

— А очевидно степента на необходимост е била определяна от онзи, който е ръководил всички отдели?

— Естествено.

Турецки се обърна към Денис:

— Усещаш ли каква организация е имало? Върхът! Не бях прав. КГБ непременно трябваше да се запази. И да се превърне във филиал на Историческия музей, да водят там на посещение студентите по право… Виждате ли, Анатолий Андреевич, желанието ви да се арестува Ермолаев е неизпълнимо нито практически, нито дори на теория. Ако ще и генералният секретар на ООН да издаде подобна заповед.

Той млъкна, чакаше Пономарьов да го попита за причината. И Пономарьов попита:

— Защо?

— Защото консултантът на външнотърговско дружество „Възход“ Николай Иванович Ермолаев и Бурбона са едно и също лице. И беше убит вчера пред сградата на улица, „Маршал Катуков“ номер петнайсет. Поради тази естествена причина той не е дал и не може да даде никакви „по-нататъшни указания“ на господин Дорофеев. Който пък няма никакви причини да се тревожи за сигурността на своето семейство, защото то отдавна вече не е в Атина, а на съвсем друго място. А триста и седемдесетте милиона долара, събрани в сметките на Народната банка, са предназначени не за спасяването на семейство Дорофееви, а за съвсем други цели. Само че не ме питайте в момента какви са те. Вие бяхте до голяма степен откровен с нас, а ние ще ви кажем абсолютно всичко. Сега Денис Андреевич ще ви даде всички материали по делото, с които разполагаме, и вие ще се запознаете с тях. А после ще продължим разговора си.

— Всичко? — попита Денис.

— Абсолютно всичко — потвърди Турецки.

— И дори…

— Да.

— И…

— И тях също.

— Но нали…

— Прав си. Но в момента това няма значение.

— Значи всичко?

— Нали ти казах — всичко.

Денис извади от сейфа една дебела папка и я сложи пред Пономарьов.

— Разположете се удобно и четете — любезно предложи Турецки. — Някои от тези факти са ви известни, но повечето ще бъдат истинска изненада. И се страхувам, че едва ли ще ви донесат душевно спокойствие. А ние с Денис ще идем до барчето на ъгъла да изпием по една бира. След четиридесет минути ще се върнем. Мисля, че това време ще ви стигне…

Отидоха до барчето, настаниха се на бялата пластмасова масичка, наляха в чашите „Бавария“ и зачакаха пяната да спадне, все така умълчани. По едно време Денис попита някак разсеяно, сякаш си мислеше за нещо друго:

— Дали не сбъркахме?

— За какво?

— Че му дадохме всички материали? В тях са и копията от разпитите, които изобщо не би трябвало да притежаваме. Противозаконно е.

Турецки отговори също толкова разсеяно:

— Не знам. Може и да сме сбъркали.

— Ами тогава защо му ги дадохме?

— Не знам — повтори Турецки. — Просто имах чувството, че така трябва. Нали му обещахме да бъдем откровени. Понякога си заслужава човек да изпълнява обещанията си.

— Но невинаги.

— Винаги. Само че невинаги резултатът е в твой интерес…

Запалиха по цигара. Взеха си по още една кутийка „Бавария“. Приятна, хубава бира, но само по име напомняше за истинската баварска бира.

— Не успях да ви кажа — сети се Денис. — Моите хора откриха къде си боядисва косата Никитин-Погодин — при един частник до „Никитските порти“. Отива при него на три-четири дни да си боядисва корените, нали косата расте и в корените е черна. Намериха и някакъв крем в апартамента му в две бурканчета без етикети. Единият е за потъмняване на кожата, като истински слънчев загар, с нищо не се измива. А другият — за да се свали тоя тен. Мустаците не са намерили, сигурно ги е изхвърлил. Очевидно е решил, че вече няма да му трябват… — Помълча, след което продължи, сякаш като в заключение: — Колко странен е животът. Гледаш, хората бързат насам-натам. Всеки си мисли за нещо свое. Ами ако изведнъж всички се развикат за онова, което им е на сърцето? Какво ли щеше да стане?

— Лудница — предположи Турецки.

— Не. Случвало ми се е да ходя в психиатрия. Там, общо взето, всички си мълчат. Всеки е сам със страданието си. А разкрещи ли се някой, веднага го връзват и му бият инжекция, той притихва и всичко става така, като в нашето всекидневие. С какво се отличава обикновеният живот от този в лудницата? Излиза, че няма разлика.

— Поздравявам те — каза Турецки. — Следващият ти въпрос ще бъде: какъв е смисълът на живота? Доста изненадващ и оригинален.

— А вие за какво си мислите?

— За съжаление аз съм здраво стъпил на земята човек, пък и очевидно вече годинките си оказват влиянието. Та ето за какво си мисля… Помниш ли онова обаждане от Ню Йорк в хотел „Космос“?

— „Започвайте“ — „Разбрах ви.“ Нали това?

— Да. Само че гласът каза „започваме“, а не „започвайте“.

— И каква е разликата? — попита Денис.

— Като се позамисли човек, има разлика. Може, разбира се, да се разбере и като заповед. Но на мен по-скоро ми звучи като: ние започваме тук, в Ню Йорк, а вие — в Москва.

— Както казват нашите северни братя чукчите: „О, велик и могъщ руски език!“

— Именно — кимна Турецки и погледна часовника си. — Май е време да се връщаме…

На входа на „Глория“ ги посрещна Макс. Беше с неизменната си червена фланелка, с влажни петна от пот по гърдите. Турецки го позагледа и не успя да забележи да е отслабнал по време на своите бдения пред компютъра. Беше плувнал в пот, но не беше смъкнал дори грам от внушителната си фигура.

— Имам от тебе една бутилка „Амарето“ — заяви той на Денис.

— Две — веднага се съгласи Денис. — Влезе ли?

— И питаш!

— Е, какво?

— „Стройинвест“ е регистрирана преди една седмица. Учредител е Народната банка. И парите са нейни.

— Е, чичо Саша? Какво ще кажете за това?

— Засега нищо…

Завариха Пономарьов в директорския кабинет на „Глория“, не беше помръднал, откак го бяха оставили, сякаш бе пуснал корени в креслото на Денис, седеше облегнат назад, с уморен вид. Всички документи бяха прибрани в папката, а на писалището бяха подредени портретите и снимките на Никитин и Погодин, включително черно-бялото копие, собственоръчно коригирано от Турецки още в Норилск. Началникът на отдела за охрана на Народната банка явно нямаше никакво намерение да отстъпи креслото на Денис. Махна им леко с ръка да седнат и посочи една от снимките:

— Кой е този?

— Истинският Никитин — отговори Денис.

— А този?

— Мъжът, който уби Бурбона.

— А този?

— Неговият партньор.

— Добра работа — каза Пономарьов след кратко мълчание и не беше ясно дали има предвид качеството на снимките и портретите или събраните в папката материали. — Доколкото разбрах, всички разговори, които се водят тук, се записват. И днешния ли?

— Ако имате нещо против, можем да го изтрием. Още сега, във ваше присъствие — предложи Денис.

Пономарьов отказа:

— Недейте, нека се записва… Нека! Онова, което ще ви разкажа сега, е държавна тайна. — Той се позамисли и уточни: — Беше държавна тайна. През осемдесета година започнахме агентурно-оперативна разработка на бандата на Корееца. През следващите три години внедрихме в обкръжението му свои хора. Двама агенти прикрепихме към него още в лагера в Тулун, а чрез тях по-късно още двама. Единият се издъни, наложи се да го изтеглим от играта.

— Как? Премахнали сте го?

Пономарьов дори се обиди:

— Ама вие за какви ни мислите? За престъпници? Не, просто го изтеглихме на канцеларска работа. А останалите трима се внедриха трайно. Единият стана дясна ръка на Корееца, другият също му беше доверен човек. Третият остана малко встрани, но това беше дори по-добре за работата. Така контролирахме не само най-близкото обкръжение на Корееца, но и периферията, така да се каже — по-нисшите му изпълнители. Когато беше решено Корееца да се премести в Щатите, първите двама заминаха с него, а третият остана в Москва…

Турецки го прекъсна:

— Какво ще рече беше решено да се премести в Щатите? От кого е било решено това?

— От когото трябва.

— И с каква цел?

— Беше набрал твърде голяма сила в Москва, престъпниците бяха станали изключително самонадеяни и арогантни. Ние знаехме, че Корееца ще остави за свой заместник Бурбона. Това напълно ни устройваше. Бурбона е средно интелигентен и с не особено големи възможности, нямаше да успее да обедини бандитите в Москва. От друга страна пък нямаше да позволи на никого другиго да се издигне, дотолкова му стигаше умът. Именно така излезе.

— По какъв начин успяхте да накарате Корееца да замине? — попита Денис.

— Е, това беше елементарно. Взехме да го притискаме отвсякъде, дадохме му да разбере, че в Щатите е много по-нужен и ще има много по-широк размах. Там вече имаше десетки хиляди руснаци, американците вече вдигаха аларма заради техните безчинства. Беше нужен човек със силна ръка, който да контролира ситуацията при вътрешните разправии и да събира пари за общата каса от тамошните руски престъпници. Не му оставихме избор и в края на краищата той замина.

— В криминалното досие на Бурбона пише, че в заминаването на Корееца за Щатите имат пръст спецслужбите на САЩ. Както и по-късно в заминаването на Бурбона за Ню Йорк — отбеляза Турецки. — Така ли е наистина?

— Да.

— И какъв интерес е имало за това ФБР?

— Много голям — наркотиците. Тяхната стратегия беше, а и сега е следната: да се пренасочи потокът наркотици от Южна Америка към Русия и страните от ОНД, при което да подминава Щатите. И именно Корееца беше факторът, който им трябваше в тази игра. Последната информация получихме в началото на деветдесет и първа година — че се подготвя сделка между Корееца и барона на боливийския наркосиндикат Караскильо за кредитиране на руския наркобизнес. Ставаше дума за триста милиона долара. Мисля, че тези сто двайсет и четири милиона, които сега са в сметката на Никитин, представляват първия транш от въпросните триста милиона.

— Боже мили! — отрони се от устата на Турецки. — Само това ни липсваше! Ето защо е ходил три пъти в Богота тоя проклет изрод Погодин. Нали Богота е столица на Колумбия.

— И това още не е всичко — мрачно проговори Пономарьов. — Ако успеят да осъществят комбинацията с „Норилски никел“ и с Имангда, Русия ще бъде наводнена с наркотици. Под прикритието на доставки на рудодобивни съоръжения ще бъде кредитирано закупуването на такива огромни количества хероин, каквито човек не би могъл да си представи и в най-ужасните си кошмари. Та това е положението, драги ми колеги.

— И знаехте всичко това от по-рано? — попита Денис.

— Че го знаех — знаех го, разбира се. Но много неща ми се изясниха едва сега, след като прочетох събраните материали и видях снимките. Особено тази тук — черно-бялата… Та не съм приключил още за нашите хора — продължи Пономарьов. — Когато се започна цялата тази политическа бъркотия у нас, те излязоха извън контрол, престанаха да реагират на сигналите ни от центъра. Макар че фактически вече нямаше център, все пак успяхме да им открием следите. Мислехме, че са се издънили. Нищо подобно. Те просто бяха започнали да работят за Корееца. Или за себе си. Пък и не е чак толкова трудно да ги разбере човек.

— На тяхно място всеки би постъпил така, това ли имате предвид? — попита Турецки. — Кои са тези хора? Вие познавате ли ги?

— Вие също ги познавате. Единият, майорът от КГБ Ян Скуриниш, е президент на компанията „ЕКСПО“ и се нарича Майкъл О’Конър. Този тук, за когото казахте, че е партньор на убиеца на Бурбона, е подполковникът от КГБ Борис Степанович Мостовой. А главният, дясната ръка на Корееца, полковникът от КГБ Георгий Борзов, е мъжът, който се представя за Никитин.

3.

Мъжът, който се представяше за Никитин и живееше в Ню Йорк под името Погодин, а всъщност беше полковникът от КГБ Георгий Борзов, излезе от асансьора на хотел „Космос“, хвърли върху плота на рецепцията ключа от апартамента си, отговори на приветливото „Добро утро, сър!“ с невъзмутимо кимане и се отправи към павилиона за вестници и списания, където напосоки си взе вестник от изложените десетина издания — от „Московский комсомолец“ до зюгановската „Правда“, плати с банкнота от петдесет хиляди рубли и без да изчака рестото, се обърна да излезе от хотела. Вървеше към вратата, без да обръща внимание на шумните групи туристи с увесени през вратовете видеокамери, на предлагащите услугите си шофьори на таксита и на привлекателните момичета, принудени поради ожесточената конкуренция да работят през тези сутрешни, фактически мъртви за занаята им часове.

Той беше със същия лек сив костюм, в който бе пристигнал в Москва, платиненобялата му коса беше безупречно сресана, сякаш току-що бе излязъл от фризьорския салон, гладкото му, с равномерен средиземноморски тен лице излъчваше спокойна увереност и лека снизходителност към царящата наоколо суета. В занемарения „Космос“, който навремето минаваше за един от най-добрите хотели на Москва, а сега се бе превърнал в някакво подобие на студентско общежитие към университета за чуждестранни студенти „Патрис Лумумба“, той сякаш внасяше с присъствието си атмосферата на „Хилтън“ или „Шератон“, аурата на избраност, на белязаност с висшето благоразположение на съдбата.

Той беше човек без никакви проблеми.

Ей сега ще ти се струпат на главата, помисли си Турецки. Както и на моята, разбира се.

Той изчака мъжа, който се представяше за Никитин, да мине към изхода покрай редицата кресла до стената и тихо го повика:

— Игор…

Онзи, който се представяше за Никитин, не чу. Или се престори, че не е чул.

— Игор! — повтори Турецки по-високо.

Този път вече чу. Позабави крачка и някак се стегна, сякаш цялото тяло му се схвана.

— Никитин! — извика Турецки и пристъпи напред.

Мъжът, който се представяше за Никитин, се спря и бавно се обърна. В Турецки студено се впериха две сиви очи на убиец.

— Мен ли повикахте?

Турецки си представяше как изглежда в очите на този самодоволен и надменен човек: някакъв дълъг като върлина младолик мъж, спортно облечен, с дънки, маратонки и каубойска риза с навити ръкави, с дълга, отдавна неподстригвана коса и глупашки радостна усмивка. Но всичко беше точно преценено — именно така трябваше да изглежда. Турецки се ухили още по-широко и радостно закрещя:

— Игорьок! Как си бе, човек? Не ме ли позна?

Мъжът, който се представяше за Никитин, внимателно го измери с поглед и спокойно отговори:

— Не.

В гласа му не прозвуча дори нотка на безпокойство или поне някаква изненада, които да пробият бронята на невъзмутимост. А за един агент или разузнавач, работещ под прикритие, тази ситуация беше като Чернобил за един атомен физик — същински кошмар, по-лошо не можеше да се случи. Но мъжът, който се представяше за Никитин… Не, каза си Турецки, за мен сега той е истинският Никитин. Игорьок. Състудент. Приятел. Или почти приятел. Колко водка сме изпили заедно — купешка и самогон, колко черен чай „Сенатор“ от бадаевската фабрика! Колко пъти сме кръстосвали стъргалото от „Национал“ до „Топа“, тоест по „Невския проспект“ от стария „Гостиний двор“ до „Фонтанка“ с позеленелите от вечната петербургска влага клодовски коне13. Колко сме изприказвали и бурно разисквали в замъглените от тютюневия дим стаи на общежитието, в пушалнята на библиотеката и по крайбрежните улици, озарени от белите нощи и полъхвани от невския ветрец. Колко мадами… Не ще и дума! И ето че… Господи, какво прави с нас животът!

— Господи, какво прави с нас животът! — каза на глас Турецки. — Аз също изобщо нямаше да те позная, ако не бях сигурен, че това си ти. А? Сашка бе, Сашка Турецки! От юридическия. Така наречения Стамбулски, Персийски или просто Турчина, в зависимост от дозата, с която сме се заредили — с надежда повтори той. — Сещаш ли се?

— Сашка?… Турецки?…

— Да, разбира се! От юридическия! Ти живееше с майка си на Василиевския, а аз в общежитието… Запознахме се още когато кандидатствахме — заедно се тресяхме като трепетлики, чакахме списъците дали сме приети. Аз ти поисках цигара. И ти ми даде „Аврора“. Като сега го помня. Тогава за пръв път в живота си запалих цигара. И оттогава не мога да зарежа пушенето, колко пъти съм се опитвал… Когато се видяхме в списъците, отидохме в „Огледалата“ на „Невския“ — нали го помниш онова капанче в сутерена, и се напихме с шампанско и коняк. Аз се отрязах, ти ме заведе у вас. Как и с какво си ме откарал — всичко ми е мъгла. А на сутринта взех да се извинявам на майка ти, че съм бил толкова пиян. А тя ми каза: „Не се притеснявайте, Саша, вие бяхте най-милият пияница, когото някога съм виждала!“ Е? Никитин поклати глава.

— Не си спомням. Турецки… от юридическия… но аз следвах в геоложкия…

— Ей сега ще си спомниш! — радостно обеща Турецки и дори щракна с пръсти при това сполучливо хрумване. — Има неща, които не се забравят! Във втори курс ти с кого се маризи заради Милочка Полторак?

— Заради коя Милочка?

— И таз добра! Милка бе! От филологиите! С разкошните краченца и фигурка, зелени очи, златиста коса…

— И съм се бил с теб заради нея?

— Ами да! Разбира се, че с мен!

— И… после какво стана?

— Какво ли… Всъщност това е стара история. Ти, разбира се, ми разкраси мутрата. Все пак беше по-голям. И по-як. Геолог — в добра форма. А аз…

— И в крайна сметка на кого се падна?

— Милочка ли? — Турецки се замисли. — Знаеш ли, че не помня — призна той и се разсмя. — Не помня! Бих се за нея, с теб се бих, но на кого се… Сигурно на тебе. Защото, ако беше останала при мен, със сигурност щях да запомня.

— И на мене не е — каза Никитин. — Защото и аз щях да запомня.

— Но за боя се сети, нали?

— Разбира се, че се сетих. И след това ние с теб…

— Да бе, колкото и странно да е! — потвърди Турецки. — Не че се сприятелихме, но някак по-често започнахме да се виждаме. И станахме по-гъсти. А знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото си имахме вече общо минало.

— Хубава мисъл — оцени Никитин. — Ако бях писател, непременно щях да я използвам.

Турецки махна с ръка.

— Нищо подобно! Първо, аз съм я откраднал от някого. И второ, вече към четири-пет пъти съм я използвал в очерците си.

— Ама ти писател ли си?

— Къде ти! Вестникар съм.

— Но нали каза, че си следвал в юридическия…

Никитин внимателно го изгледа.

— Значи ти, Гарик, изобщо не ме помниш — с огорчение заключи Турецки. — Е, разбира се, къде ще се меря с тебе. Ти беше гордостта и надеждата на университета, един бъдещ Ото Юлиевич Шмид. А аз какво — човек от масовката. Един от многото. Поне Жорка Крутицки помниш ли го?

— Разбира се, че го помня.

— А Славка Старков?

— И още как.

— А Едик Додин?

— Едик ли?

— Оня, поета. Ходеше с брада като на Карл Маркс — подсказа Турецки. — Пишеше къси стихове. Малко неприлични, но смешни. „Рекла на сестра си клизма: не че съм еснафка, не, но не виждам в организма нищо свястно, освен гъз, който сере.“

Никитин се разсмя. Смехът му беше приятен. Открит. Някак заразителен и предразполагащ. Ако не беше хищническото бездушие в дъното на този смях. Ако човек не го познаваше, не би го доловил. Турецки обаче го усети, но веднага си заповяда да го забрави.

— Аа, сетих се за него — каза Никитин. — Негово е и: „Не се срамувай от носа си, мужико пияни, нали по цвят той си подхожда с наш’то знами.“

— Не е негово — възрази Турецки, — а на Гарик Губерман. Той отдавна замина за Израел. Преди половин година идва в Москва. Впрочем ние с тебе сме му ходили на гости. В Питер. Аз те водих у тях.

— Я чакай-чакай! — оживи се Никитин. — Май нещо започвам… А когато след Норилск работех като пазач на шлепа, си идвал при мен, нали?

Турецки дори се възхити. Превъзходна клопка. С двоен капан. Първият — къде точно се е намирал шлепът. Вторият — всички, които по онова време са били в обкръжението на истинския Никитин, са известни по име и адрес на КГБ. Ако кажеш „да“ — дотук си, край на представлението.

— Не — каза Турецки. — Само веднъж съм идвал при тебе в котелното.

— На кой шлеп? Аз работих на два.

— Не помня. На някаква районна експлоатационна служба. Срещнах Олга случайно, идваше при тебе. Беше тъмно, минахме през някакви дворове. При тебе имаше пет-шест човека.

— Идвал си само веднъж? — учуди се Никитин.

— Ами някак много студено ме посрещнахте тогава, ти и приятелите ти. Разбирам, естествено, че около вас е било пълно с доносници. А по-късно Олга ми каза, че са те пратили в чистополската психиатрия. Нима нито веднъж не ти е писала за мене? Или да ти разкаже? Колко пъти съм й намирал лекарства за Катя, нали все боледуваше…

— Сега вече си спомних. Ама разбира се! Сашка Турецки. Турчина. Ей, какво нещо! Наистина, какво прави с нас животът! Не се засягай, все пак оттогава има вече двайсет години.

— Повече са. През седемдесет и осма те изселиха. А за последен път се видяхме на шлепа. Беше през седемдесет и пета. Като гледаш някой филм по телевизията и си мислиш за актьорите: колко бързо стареят! Защото ги виждаш веднъж на две-три години, а собствената си мутра зяпаш всеки ден в огледалото. И ти се струва, че си си все същият. Ама излиза, че не е така… Е, здравей, Гарик!

— Здрасти, Сашка!

Прегърнаха се сдържано, по мъжки, потупвайки се по гърба един друг. Двама стари приятели, които се виждат след двайсет и две годишна раздяла. Виж ти…

— Ама защо стоим тук на пътеката да пречим на хората? — усети се Турецки. — Я да прескочим… Ама ти сигурно си имаш работа, а? Нали си бизнесмен. Времето е пари.

Никитин погледна часовника си, позамисли се и решително каза:

— Никаква работа! Подобни срещи не стават всеки ден. Ти спомена, че нямало да ме познаеш, ако не си бил сигурен, че това съм аз. А как изобщо разбра, че съм в Москва? Защо и ти си в Москва? Нали живееше в Питер.

— Всичко ще ти разкажа — обеща Турецки. — Днес има да си говорим за сума ти неща. Просто ще се чалнеш… Дори не можеш да си представиш за какво по-точно!

— Вече съм се чалнал от нашата среща — усмихна се Никитин.

Хубава усмивка имаше. Умна, не високомерна, а предназначена за също толкова умен като него човек. Изпълнена с доверие. Подкупваща. Такава, че сякаш го поставя на едно ниво със събеседника.

— Това е нищо, Гарик! Другото направо ще ти събере очите. Защото нашият разговор — не целият, разбира се — ще бъде пряко свързан с твоите работи. С бизнеса ти!

— Не думай?! — не повярва Никитин.

— Да, наистина.

— Заинтригува ме. Къде отиваме?

— В Домжур, естествено. Дома на журналистите — поясни Турецки. — Там има едно страшно уютно барче. И в момента няма да е пълно.

— В барче ли? — смая се Никитин. — Аа, не! Няма ли там някой хубав ресторант?

— Естествено, че има. Какво филе по суворовски правят, никъде другаде няма да откриеш такова, дори и сега.

— Значи там ще седнем да си побъбрим.

— Но… — колебливо каза Турецки. — Знаеш ли, Гарка, барчето иди-дойди, ама за ресторанта няма да ми стигне сухото. Сега хонорарите са такива, че…

Никитин намръщено го прекъсна.

— Турчин! Ти ли си това?! Откога взехме да си делим сметките? Или смяташ, че не съм в състояние да ти платя една кръчма?

— Абе като те гледам, не бих се усъмнил в подобно нещо. Напротив, можеш не само сметката да платиш, но и цялата кръчма да купиш!

— Дадено. Ще я купя. И ще се черпим за сметка на заведението. Да полеем покупката. Съгласен?

Турецки се засмя.

— Все същият си. Внезапни решения. Извинявай, ти просто не знаеш какъв е сега животът в Русия. Живеем като чакали. Отръфнеш парче и бягаш в храстите. Скоро ще почнем също като немците — всеки да си плаща сметката. Съгласен съм, разбира се. Още повече че мога да ти се реванширам за каквато и да било сметка.

— С какво?

— А в наше време какво се цени най-високо?

Никитин се замисли и опита да отгатне:

— Верността? Приятелството? Любовта?

Турецки само поклати глава.

— Идеалист от шейсетте. Само в Южна Африка са останали един-двама, но не повече. Сигурно ще добавиш и свободата. Не, Игорьок. Информацията. Хайде да тръгваме.

— Такси ли ще хванем?

— Защо? Аз съм с кола.

— Но ако ще пием…

— Ще я оставя пред клуба. Утре ще си я прибера. Знаеш ли кое е предимството на старите жигули пред новите мерцедеси и дори пред поршетата?

— Кое?

— Че никой не ги краде.

Жигулата на Турецки оправда и най-добрите му очаквания.

Десетина минути безуспешно се опитва да я запали, докато не изтощи докрай акумулатора. После близо четвърт час почиства свещите, след което пък двайсетина минути се мота пред хотела, за да придума някой шофьор да му даде „огънче“. И когато най-сетне ладата забръмча, тържествуващо обяви на Никитин:

— И все пак тя се върти! Заповядай, качи се…

Излязоха на „Проспект мира“ и се затътриха по него със скоростта на костенурка, после завъртяха по „Садовое колцо“, за да излязат пред Дома на журналистите, и Турецки, който нарочно бе избрал най-дългия и натоварен път, за да даде време на себе си и на Никитин да свикнат със ситуацията, разказа на стария си приятел историята на своя живот.

Всеки човек има по два-три варианта да тълкува съдбата си: самохвален, обективен и сълзлив. Турецки реши да не предизвиква късмета си и да измисля някаква съвсем нова биография. Първо, защото лесно би се издал при някои дребни подробности, а не се съмняваше, че Никитин умее съвсем професионално да анализира поднесената му информация. Второ, не знаеше какво му е разказал Дорофеев за контактите си с „Глория“ и лично с него — а е могъл да му разкаже много неща, макар и не всичко. А в такъв случай щеше да се движи по минно поле. Ето защо избра за основа на разказа си един среден вариант, разбира се обективен, но с известни преувеличения и недомлъвки.

В този вариант биографията му изглеждаше така: след като завършил Ленинградския държавен университет, е бил разпределен на работа в Луга, край Ленинград, в районната прокуратура, останал там около година и половина, през отпуската се запознал със симпатична московчанка и се оженил за нея, получил московско жителство, след което си издействал да бъде преместен на работа в Москва. Известно време практикувал в Московската градска прокуратура, после бил изтеглен в Главна прокуратура — не че имал някакви особени заслуги, а защото там имали нужда от млади кадри. И доскоро се блъскал там, стигнал до старши следовател, но дошъл нов главен прокурор, който изправил всички на нокти, така че се наложило да напусне. Добре, че го приели за сътрудник на „Нова Русия“. А след това отново настъпил пълен обрат: главният прокурор бил арестуван и до ден-днешен той е подследствен, дошъл нов шеф, започнал да събира изгонените кадри, сетил се и за Турецки. Върнали го на предишната му длъжност и всичко щяло да си продължи съвсем добре, ако някакъв дявол не го накарал да се изкаже неуместно на една международна среща… Само не ме питай каква, нали? След това го обвинили, че е провалил мероприятие, одобрено от лидерите на четири водещи страни в света, и го подложили на служебно разследване. Отначало искали направо да го изхвърлят, но после решили да изчакат и го изпратили за неопределено време в неплатен отпуск. Фактически е отстранен от работа, докато продължава разследването. С други думи, оправяй се както знаеш!

— И ето, аз се оправям — заключи Турецки, докато качваше десните колела на жигулата върху тротоара на тясната странична уличка при Дома на журналистите. — Пристигнахме!

Той размаха журналистическата си карта пред носа на портиера и небрежно кимна с глава към Никитин, за да покаже, че са заедно. След две минути вече седяха в един ъгъл на почти празния прохладен салон в прочутия някога ресторант на Дома на журналистите, който вече бе позагубил своята популярност заради обирджийските си цени. Турецки извади от задния джоб всичките си документи, остави ги на масата и като се извини на Никитин, отиде да измие следите от борбата с колата. Когато се върна, забеляза, че Никитин дори не бе докоснал документите му, личеше си високата му класа. Те само бяха преместени от келнера в края на масата, а цялото останало пространство бе запълнено с чинии и чинийки с всевъзможни мезета, два вида чаши и две бутилки — френско шампанско и шотландско уиски.

Турецки разпери ръце:

— Както през доброто старо време!

— Подобни срещи трябва да се отпразнуват с качествено шампанско — отбеляза Никитин и с жест заповяда на келнера да напълни чашите. — Е, Сашка, наздраве за нашата среща!

— Наздраве, Гарик!

Чукнаха се и на един дъх изпиха чашите си. Никитин помоли келнера да отвори бутилката уиски и го освободи.

— Продължаваме на твърдо гориво, нали? — попита Никитин.

— Да — съгласи се Турецки.

Уискито беше превъзходно, макар че Турецки по принцип не признаваше много това питие. След него си беше в реда на нещата да запалят и по цигара. Което и направиха.

— Имаш към мен някакъв въпрос, така ли? — предположи Турецки.

— Не само един. Но засега е само уточнение. Каза, че си бил следовател при Главната прокуратура…

— Формално все още съм такъв. Това е служебната ми карта, можеш да я погледнеш…

Никитин не отказа.

— Какво ще рече „старши юридически съветник“? — попита той.

— Нещо като полковник — поясни Турецки.

— Важна птица. Доколкото мога да преценя.

— И то каква! — с ирония отбеляза Турецки. — Направо ще ахнеш, когато разбереш с какво дело съм се занимавал, преди да ме изпратят на оня международен симпозиум.

— Ако не е тайна, кажи.

— Възложиха ми да разследвам причините за избухването на войната в Чечня, да открия виновните и да ги подведа под съдебна отговорност — излъга Турецки, без да му мигне окото. — Страхотно, нали?

— Турчин! Оля се!

— Не, Гарик. Ако не вярваш, мога да ти го докажа с документи черно на бяло.

— И справи ли се?

— Не успях, нямах време. Подходих към делото абсолютно сериозно — в пълно съответствие и съобразно всички изисквания на Наказателно-процесуалния кодекс. Като начало извиках с призовки в прокуратурата за разпит в качеството им на свидетели редица важни лица: президента, секретаря на Съвета за сигурност, министрите на отбраната — бившия и сегашния. И разни по-дребни риби…

— И те, естествено, дойдоха?

— Разбира се, че не дойдоха. Изчаках да мине определеният от закона срок и отново им изпратих призовки. С предупреждение, че в случай на неявяване въпросните лица ще бъдат доведени принудително.

— И направи ли го?

— А какво друго ми оставаше? Бях длъжен да проведа всички необходими следствени действия.

— И тогава вече те дойдоха? — предположи Никитин, заинтригуван от безобразните лъжи на Турецки.

— Не — въздъхна той. — По някакво странно стечение на обстоятелствата именно тогава ме отстраниха от делото и ме командироваха на симпозиума.

— А с делото какво стана?

— Дадоха го на един колега, мой ученик. Той продължава да го води, като строго съблюдава всички законови разпоредби.

Никитин се разсмя.

— Няма нищо смешно — отбеляза Турецки. — Бюрокрацията е най-доброто законно средство за борба с демагогията. И обратното.

Надяваше се Костя Меркулов да му прости за заимстваната от него мисъл, а Аркаша Косенков — за цялата измишльотина. Но това си беше традиция в Дома на журналистите — тук всички си присвояваха веселите истории и никой не се сърдеше. Никитин наля в чашите по малко уиски.

— За твое здраве, Турчин. Задето си запазил своя бодър и жизнерадостен дух! Дано завинаги си останеш такъв!

— Благодаря. И за твое здраве, Гарик!

— Защо не ме питаш нищо за моя живот? — поинтересува се Никитин, след като обърнаха внимание на хапките с хайвер, маринованите гъби и филето от есетра.

— Всичко за тебе вече ми е известно. Говори ли ти нещо името „Глория“?

— Нищо, струва ми се.

— Това е охранително-детективска агенция. Основа я един мой приятел, Слава Грязнов. И я нарече в своя чест — „Слава“. Което на латински е „Глория“. Всъщност той неотдавна се премести в МУР и остави агенцията на своя племенник. Който пък ме помоли да поработя за него като консултант, тъй като в момента съм без работа. Агенцията получи голяма поръчка: един банкер пожела да проучим бъдещия му партньор. И аз се съгласих — нали все нещо трябва да припечелвам за препитание. Сега ще ти кажа кой е нашият клиент, а останалото сам ще разбереш. Генералният директор на Народната банка — Дорофеев.

— А обектът съм аз, така ли?

— Точно така. Откровено казано, отначало не загрях. Добре де, Никитин, ама малко ли са Никитини из Русия? А и в Америка вече е пълно с руснаци. Но когато началникът на отдела за охрана на банката събра информацията — тогава вече ми светна. Разбрах, че си ти, не можеше да бъде никой друг! Това беше страхотна изненада. На никого не казах, че се познаваме. Първо трябваше да си върша работата, а емоциите остават на заден план…

— И от колко време се занимавате с моя милост?

— От две седмици, или може би — три.

— И какво изяснихте?

— Всичко, Игорьок. До последната запетайка в твоя живот. Че си работил и живял в Норилск — лично ходих дотам. Че си живял в Щатите на социални помощи и си се наливал с водка, за да убиеш мъката. Че си се запознал с Джоана и си отишъл на работа в Канада. Че сега живееш в Претория.

— И в Претория ли си ходил?

— Не аз, а една моя позната от Ню Йорк. Тя е във възторг от Джоана, Костя, Пол и Олечка. Тия дни предадохме пълен отчет на нашия клиент. Той остана много доволен. Но знаеш ли кой се радваше най-много?

— Кой?

— Аз, Гарик. Не извадихме голям късмет с времената, в които живеем. Не че навремето бяхме цъфнали и вързали, разбира се, но и сега сме заникъде. Както е казал поетът: „И по-трудни времена сме имали, но толкоз подли не са бивали!“ А като се огледаш наоколо: кой се пропил, кой се изкурвил, кой пък изобщо е загубил човешкия си облик. И само един човек си е останал такъв, какъвто беше в романтичната ни младост — ти, Гарик. Не се пречупи, въпреки че понесе толкова житейски удари, колкото малцина биха издържали. Нещо повече — ти победи. Мина през затвори, лагери, психиатрия и изгнание и доказа, че си личност, а всички останали са отрепки. При това положение животът ти вече престава да бъде твоя лична работа. Искаш или не, ти ставаш символ. С примера си доказа, че всеки би могъл да остане човек и да не загуби човешкото у себе си дори при най-скотските условия.

— Ти да не смяташ да пишеш очерк за мен, а? — позасмя се иронично Никитин.

— Бих написал, но ти няма да ми разрешиш. И сега не става дума за това. Всичко, което ти казах, е важно най-вече за мен самия. Така че, Игор, благодарен съм на съдбата, че ме събра на младини с един от най-светлите хора, които съм срещал през живота си, и че не ми прати разочарования след двайсет и няколко години. Хайде да пием за този прекрасен човек — за Игор Никитин.

— Благодаря — измънка Никитин, чукна се с Турецки и изпи чашата си.

— А сега — продължи Турецки, — преди това чудесно шотландско уиски да ни завлече в дълбините си, искам да ти разкажа някои неща за твоите проекти. Не се подсмихвай, известно ми е почти всичко.

— Откъде?

— Туй-онуй ни разказа Дорофеев. Друго взехме от компютрите на Народната банка. А има и неща, които са чисто оперативна информация. Игор, ако сериозно възнамеряваш да реализираш идеята си с акциите на концерна „Норилски никел“, точно сега е моментът да я започнеш. Защото фактически курсът им е минимален. В близките дни той ще започне да се повишава. Защото, първо, утре заминава правителствена комисия за преговори със стачния комитет. Второ, от Финландия е нает ледоразбивач, който да преведе през Северния морски път корабите с провизии за Норилск. Трето, в близките дни ще бъдат изплатени изцяло дължимите заплати на хората. Това е сигурна информация от един мой познат от Съвета за сигурност, там най-после проумяха каква е ситуацията и взеха необходимите мерки. Но освен това има и друго. От вчера насам акциите взеха да се вдигат… Ти забеляза ли?

— Да.

— А защо се вдигат?

— Имам известни предположения, но ми се ще да чуя първо какво ще кажеш ти — как виждаш нещата отстрани.

— Ще ти кажа — съгласи се Турецки. — Някой вече е започнал да изкупува акциите на норилския концерн.

— Че на кого са притрябвали?

— И това ще ти кажа. Но първо за това кой е започнал да ги изкупува. Някаква холдингова компания „Стройинвест“. Създадена е само преди осем дни. Доколкото разбирам, именно с тази цел. И е финансирана от небезизвестната Народна банка.

Никитин сви рамене.

— Дребна борсова игра.

— Вчера следобед в сметката на Народната банка са били събрани триста и седемдесет милиона долара. Мисля, че днес тази сума е станала над половин милиард. Според тебе защо са му на Дорофеев толкова свободни пари?

— Да не искаш да кажеш, че той има намерение да изкупи контролния пакет на „Норилски никел“?

— А може би заедно с него и концесията за разработката на Имангда.

— Но каква полза ще има от това? Той не разполага с информацията, която би повишила курса на акциите.

— Ами тя изобщо не му трябва. Отдавна не си бил в Русия, Игорьок, сега тук се разиграват съвсем други игри. Ето ти една информация от съвсем достоверни източници: възможно е в най-близко време Дорофеев да бъде назначен за първи вицепремиер, отговарящ за икономическия ресор. Той има страшно дебели връзки по върховете. И ако изкупи контролния пакет на „Норилски никел“, знаеш ли какво ще направи най-напред? Сещаш ли се? Точно така. Правителствени мерки за оздравяване на концерна. Ще издейства финансови инжекции и чрез своите структури най-спокойно ще си тъпче гушката. А после и до Имангда ще се докопа: копията от твоите маршрути бяха намерени в „голямата къща“ на КГБ на „Литейна“, а Владимир Семьонович Смирнов е дал на сегашния началник на експедицията всички описания на сондажните проучвания. Така че нещата са само въпрос на време. А Дорофеев разполага с предостатъчно време. Но ти, доколкото разбирам, не разполагаш с никакво и затова ти казвам: побързай.

Никитин наля по малко уиски в чашите, но не пи.

— Защо си се загрижил за мен, защо ме предупреждаваш?

— Вече ти казах — отговори Турецки. — Смятам, че Имангда си е твое откритие, ти плати за нея с целия си живот. И аз не мога да позволя от твоя труд да се възползва един мошеник.

— Дорофеев е мошеник, така ли?

— Да.

— Турчин! Информацията, която ми даде, струва страшно много пари.

— Наистина бих взел за нея големи пари. Но не и от тебе, Гарик. Вече се разбрахме: ти плащаш сметката за тая почерпка и сме квит.

— Сериозно?

— Да — потвърди Турецки. — Както казва един мой познат келнер: може и да нямам много принципи, но държа на онези, които имам. И аз съм така. И не вземам пари от приятели.

Никитин се пресегна през масата и здраво стисна ръката на Турецки.

— Надявам се, че някой ден ще имам възможност да ти се реванширам за тази услуга. А сега те моля да ме извиниш, Саша. Това, което ми съобщи, е твърде важно за мене, трябва да взема мерки. Така че хайде да отложим за друг ден продължението на мъжката си среща. Ако искаш, остани тук да си допиеш. Но аз трябва да вървя.

— Сам не ми се пие… Но не ми се ще да оставя уискито. Ще си го прибера.

Турецки завинти капачката и взе от масата почти пълната бутилка.

Малко след като излязоха, Никитин успя да хване такси, помаха на Турецки през прозореца и замина към центъра.

Старият му приятел, с когото не се бяха виждали двайсет и две години.

Край на представлението, гасете прожекторите!

Мъжът, който се представяше за Никитин, оправда очакванията му.

От най-близкия автомат Турецки се обади в „Глория“. Както се бяха уговорили, Денис чакаше в кабинета си.

— Следите ли нашия приятел?

— Още от Дома на журналистите. Две коли не го изпускат от поглед. Пътува с такси, очевидно се връща в „Космос“.

— Обади ли се на Дорофеев?

— Току-що. От уличен телефон. Каза му да отиде при него в „Космос“ след четиридесет минути.

— Нашите хора са пред хотела, нали?

— Както обикновено.

— Качвай се на фиата и ме чакай там. И аз тръгвам…

Шофьорът на таксито се случи много опитен, познаваше Москва добре и след двайсет и пет минути Турецки вече седеше в душния полумрак на камионетката, наблюдаваше движението на синусоидите по скалите на апаратурата и слушаше плисъка на вода в банята на апартамент шестстотин трийсет и четири. Денис се появи след петнайсетина минути.

— Дойде ли Дорофеев?

— Не още.

— А какво точно трябва да се случи, чичо Саша?

— Нямам представа. Но вероятно нещо сериозно…

Минаха не по-малко от двайсет минути, преди да чуят почукване по вратата и гласа на Погодин-Никитин:

— Влезте, Иля Наумович…

— Защо ме извикахте толкова спешно?

— Момент. Млъкнете, ако обичате.

В стаята се чу леко бръмчене. Операторът се обърна и поясни:

— Минава с детектора, търси бръмбари. Търси си, ако нямаш работа, мой човек!

Бръмченето утихна.

— Сега можем да поговорим.

— Повтарям въпроса си, господин Никитин: коя е причината за тази неотложна среща?

— Ще ви обясня. Но първо ми кажете каква сума е събрана в текущата сметка на банката?

— Това е търговска тайна.

— Половин милиард? Или повече? С каква цел?

— Съветът на директорите не ме е упълномощавал да обсъждам тези въпроси с трети лица.

— С каква цел е създадена холдинговата компания „Стройинвест“ и защо е започнала да изкупува акциите на концерна „Норилски никел“?

— Всички тези въпроси са извън рамките на нашия договор с вас.

— Нищо подобно. Отсега нататък извън рамките на нашия договор с вас не е нито едно начинание на Народната банка, както и на всичките й дъщерни структури. Ако се интересувате с какви хора си имате работа, ще се помъча да ви отговоря, за да не се връщаме повече на този въпрос. Имахте ли проблеми с човека, който ви се представи за консултант на външнотърговско дружество „Възход“?

— Да.

— Решени ли са вече?

— Да.

— Имахте ли проблеми с господин Иванов, по прякор Корееца?

— Да.

— Решени ли са вече?

— Да.

— Обърнахте ли внимание, че тези две акции бяха осъществени фактически по едно и също време, при това — едната в Москва, а другата в американски затвор в Атланта?

— Да, направи ми силно впечатление. Това доказва огромните възможности на вашата организация.

— Напълно вярно. С едно изключение. Ние не сме организация. Нямаме нищо общо с престъпния свят и с каквито и да било мафиотски структури, нито руски, нито американски. Ние сме бизнесмени. И толкоз. И ако сме принудени да прибягваме до крайни мерки, то е само защото трябва да защитаваме бизнеса си. Не бива да забравяте, че нашият бизнес е абсолютно легален. „Норилски никел“ е един от примерите. Имаме още редица мащабни разработки и ще се радваме да ви видим в тях като наш партньор. Но ние изискваме от партньорите си изключителна честност. Сега вие се опитахте да ни измамите, това беше сериозна грешка, но сме съгласни да я сметнем за досадно недоразумение, произлязло от известно разминаване на принципите ни за етика в бизнеса. Но тази грешка трябва да е последна. Нямаме намерение да се намесваме сериозно в работите на вашата банка, но при съвместните ни операции вие не бива да допускате никаква самодейност. Възникне ли проблем — ще бъдем винаги готови да го обсъдим заедно и да намерим оптималното му решение. Подобен подход към работата ще бъде полезен и за вас, и за нас. Съгласен ли сте, господин Дорофеев?

— Разбира се. Всъщност вие не ми оставяте избор…

— Нищо подобно. Ако искате да излезете от сделката с „Норилски никел“, можете да го направите всеки момент. Ще преведа парите си в друга банка и тя ще стане мой партньор. Но след това вие трябва да забравите за „Норилски никел“ веднъж завинаги. Както виждате, аз съм напълно откровен с вас. Не бих желал да виждате в думите ми дори най-малък опит за шантаж. Ние знаем, че вашето семейство живее в околностите на Ларнака, но дори не правим опит да открием точния адрес, макар че това не е никак трудно при нашите възможности. И знаете ли защо? По принцип сме против подобни методи за въздействие върху партньорите ни. Партньорството трябва да се крепи на взаимната изгода, а не на страха. Само тогава то е перспективно.

— Харесват ми принципите, които изложихте. Ще се постарая и аз да се придържам към тях. А що се отнася до изкупуването на норилските акции от „Стройинвест“, това изобщо не беше опит да ви измамим. Просто исках да парирам нашите конкуренти. При толкова нисък курс не е изключено Мостбанк или „Московски недвижими имоти“ да започнат да търгуват акции от концерна. Колкото повече се отлага реализацията на вашия проект, толкова по-реална става тази възможност. Доколкото разбирам, осъществяването на първоначалния ви план е възпрепятствано от някакви проблеми. — Гласът на Дорофеев звучеше гладко, без никакви следи от вълнение.

— Да се надяваме през следващите ден-два да ги решим. Ако не успеем, ще действаме по предложения от вас начин: ще изкупим контролния пакет. Но ще го изкупим ние, а не Народната банка. И концесията за разработката на Имангда също трябва да е наша, а не на Народната банка.

— Тези сто двайсет и четири милиона няма да ви стигнат за всичко това.

— Ще осигурим допълнително финансиране в нужните размери. Повтарям, вие можете да участвате в сделката, но контролният пакет трябва да е у нас. И така, оставате ли наш партньор?

— Да. Надявам се да ви бъда полезен, както и вие на мен.

— Чудесно, господин Дорофеев, именно такъв отговор очаквахме от вас. Между другото, Народната банка е сключила договор с детективска агенция „Глория“. Тя изпълни ли условията на договора?

— Да.

— Има ли Народната банка някакви претенции към нея?

— Никакви.

— Още днес ще се разплатите с тях и ще прекратите всякакви взаимоотношения.

— Незабавно.

— Още един въпрос. Кой е Турецки?

— Той е един от най-опитните следователи в Главната прокуратура на Русия. Сега е в принудителен отпуск и работи като консултант на „Глория“.

— Навътре ли е в нещата?

— Понякога имам чувството, че знае много повече, отколкото е нужно.

— Ще се заемем с този проблем. А сега по-добре да си вървите. Ще поддържаме връзка както по-рано — обаждате се от уличен телефон. И всеки път ще си уговаряме срещи на ново място. Притежаваме прекалено важна информация, за да си позволим още грешки. Всичко хубаво, господин Дорофеев.

— Довиждане, господин Никитин…

Операторът изключи звука.

— Дай записа на момичетата да го свалят от лентата и да го разпечатат в три екземпляра, след което да го прикачат към делото — разпореди се Денис Грязнов и слезе след Турецки от задушната камионетка.

— Та значи какво получихме от всичко това, чичо Саша? — обърна се Денис към Турецки, палейки цигара. Но на него не му беше до разговори.

— Бързо да се качваме в колата! — изкомандва той и се втурна към фиата на младия Грязнов.

— И накъде?

— Първо в МУР, а после в Твер.

— В Твер ли? — смая се Денис. — Там пък защо?

— А ти не разбра ли? Документите с резултатите от сондажните проучвания не са у тях. Разбираш ли? Гармаш не ги е дал!

— Но един стар човек… При това изтезаван…

— Не знам как се е случило. Може да ги е скрил някъде и да не са ги намерили. Но фактът си е факт: те не разполагат с тях! И ние трябва да ги намерим! Давай газ!

Фиатът полетя напред.

4.

Планът им беше прост: да прегледат всички материали от следственото дело за смъртта на Гармаш, да проучат заключението на съдебномедицинската експертиза, протоколите за огледа на местопроизшествието и обиска на къщата, внимателно да прочетат показанията на свидетелите, да проведат заедно със следователя повторен обиск в дома на Гармаш и на всички постройки в двора, да разпитат подробно дъщерите му, съседите и всички негови познати. Разбира се, едва ли можеха да разчитат на някакъв успех, но друг начин нямаше. Плахата им надежда се крепеше единствено на факта, че Никитин-Погодин не разполага с документацията. Значи Гармаш я бе скрил някъде и те може и да я открият. При щастливо стечение на обстоятелствата.

— Хубаво би било, ако капитан Воронин не е излязъл в отпуска и го заварим там — отбеляза Денис. — Той познава всички и всички го познават. Оправен мъж е. Ще ни бъде по-лесно да работим с него.

В това отношение извадиха късмет. Заместник-началникът на районното поделение на милицията капитан Воронин седеше в малкия си кабинет с южно изложение. Напечен от слънцето, той обилно се потеше, но търпеливо се ровеше из някакви документи. Когато видя Денис, който влезе пръв в кабинета му, капитанът отначало се намръщи, но тутакси се усмихна широко, очевидно зарадван от възможността да се откъсне от досадното занимание.

— Аа, племеннико! Пак ли си тук? Заповядай. Предаде ли поздравите ми на Вячеслав Иванович?

— Разбира се. И той ви праща много здраве.

— Значи ме помни — със задоволство заключи Воронин.

— Не съм сам — каза Денис и направи път на Турецки. — Това е…

— Знам кой е и без да ми казваш — прекъсна го капитанът, сложи си фуражката, за да изглежда по-представителен, и козирува: — Здраве желаем, Александър Борисович!

Турецки му подаде ръка.

— Здравей, Сергей Николаевич, радвам се да те видя.

Капитанът погледна към Денис:

— Ето на! И той ме помни! А колко време мина от онова разследване, което водихте тук — май четири-пет години, а?

— Хубавите хора не се забравят — усмихна се Турецки.

— Значи аз съм хубав човек — заключи капитанът. — Радвам се да го чуя.

— Излиза, че и аз съм хубав — каза Турецки.

Воронин се засмя.

— Пуснахме си значи взаимни комплименти и по цени на едро. Но пък ако не си го изпросиш, нищо няма да те огрее, нали така? Вие по същата работа ли идвате?

— Да.

— Така си и помислих. — Воронин си свали фуражката, метна я на шкафа и стана сериозен. — А теб, племеннико, кажи-речи, всеки ден те споменавам, и то по пет пъти. Още откакто убиха Тимофей Евсеевич Гармаш.

— И защо? — поинтересува се Турецки.

— Странни неща взеха да се случват, Александър Борисович. Ей го на, седя тук и за десети път прелиствам докладите по делото. Не мога да открия нищо, за което да се хвана. А някакво ченгелче все пак трябва да има. Просто инстинктивно го надушвам. Но не мога да го открия.

— За какви странни неща става дума?

— Ами ето. В деня на погребението на Гармаш някакви гадове са влезли в жилището на малката му дъщеря и са обърнали всичко наопаки.

— Откраднали ли са нещо?

— Че какво толкова има там за крадене? Не, нищо не е изчезнало. Но са разровили всички дрехи, книги, възглавниците са разпрали, дюшеците, дори юрганите. Търсили са нещо. Това беше първата странна случка. На другия ден същото се повторило и в жилището на втората дъщеря, докато тя и мъжът й са били на работа, а синът им в детската градина. И пак нищо не беше изчезнало, но домът беше на вили и могили, дори част от дюшемето в кухнята беше разкъртено. Пак излиза, че са търсили нещо. А след още един ден са влезли и в дома на третата дъщеря. Тя си била вкъщи. Овързали я цялата, сложили й превръзка на очите, лепнали й устата със скоч и я заключили в банята. И в нейната къща бяха направили пълен погром. Търсили са нещо…

— Колко души са били?

— Тя казва, че е само един мъж. Във всеки случай не е чула гласове, пък ако са били двама или трима, все някоя дума са щели да си подхвърлят.

— Запомнила ли го е как изглежда?

— Да, момичето е доста отракано. Заснехме пръстовите му отпечатъци, потърсихме ги в нашата картотека, пратихме запитване и до Москва — нищо, никъде го няма. Направихме портрет по описанието й — и него не успяхме да идентифицираме. — Той измъкна от папката с делото портрета. — Ето, полюбувайте му се.

Турецки само бегло го погледна и извади от папката на „Глория“ изготвения по описание на служителката в хотел „Русия“ портрет и го сложи до другия.

— Той е! — възкликна Воронин. — Да! Същият мъж е, няма какво да му мислим. Кой е той?

— Един от главните заподозрени по това дело — уклончиво отговори Турецки. — Може би именно той е изтезавал Гармаш.

— Ясно — мрачно промърмори Воронин.

— Не се засягай, Сергей Николаевич. Ако делото остане при вас, ще предадем на теб и на следователя от прокуратурата всичко, което имаме за него. Но ако делото бъде изтеглено в следствената служба на Главна прокуратура — извинявай, но сам разбираш… И у четвъртата дъщеря на Гармаш ли са тършували?

— Виж, това беше най-интересното. След смъртта на Тимофей Евсеевич за тяхната съборетина неочаквано се яви купувач. И предложи на сестрите да купи на най-голямата едностаен апартамент в някоя нова кооперация, а те да му отстъпят къщичката. А тя едва се държи, ремонтът й ще струва милиони. Сестрите обсъдиха предложението и се съгласиха. Да, ама не минаха и пет дни, откакто тя се нанесе в новото си жилище и там бе направен същият погром. А жената дори мебели си няма: едно походно легло, малко дрешки и спално бельо. Въпреки това всичко беше разбито. Много ясно, пак нещо са търсили. И сега все се питам: какво може да търсят у дъщерите на Гармаш? И си отговарям — онова, което не са намерили у самия Тимофей Евсеевич.

— Или което той не им е дал — коригира го Денис.

Воронин със съмнение поклати глава.

— Ако го е имал, щеше да им го даде. Стар, болен човек. Пък когато ти горят гърба с ютия… трудно е да се правиш на герой. А и в тази ситуация е направо безсрамие човек да очаква от някого героизъм. Пак добре, че не се е мъчил много, горкичкият. Аутопсията показа, че сърцето му не е издържало. И сега, уважаеми московски другари, ви питам: какви са тези документи, заради които онези мръсници са били решени да изтезават човека и да го убият? Вярно ли е, че имат някаква връзка с историята на Норилск?

— Да — потвърди Турецки. — С историята отпреди двайсет и няколко години.

— Заради някакви си мухлясали…

— Тези мухлясали книжа струват сега десетки милиарди долари, Сергей Николаевич.

— Не думайте?!

— Абсолютно сериозно.

— И вие сте дошли за тези документи?

— Че дойдохме за тях — дойдохме, ама дали няма да си тръгнем с празни ръце — това е въпросът. След като ти си се заел така сериозно със случая и си разнищил всяка подробност, навярно ние няма какво повече да правим тук.

— Разнищих — съгласи се капитан Воронин. — Доколкото можах. Право да си кажа, ходих дори в библиотеката, откъдето Гармаш си вземаше книги. Току-виж е дал там на служителката нещо да му пази. Ядец. Отключихме и проверихме всички шкафчета в гардеробите на гарата и на автогарата, да не би да ги е съхранявал там. Пак ядец. Не мога да измисля нищо друго. Тъкмо се канех да ви се обадя и да питам и не щеш ли, ето ви и вас. Какво да правим, Александър Борисович?

— Най-напред трябва да вземем от прокуратурата всички материали по делото на Гармаш и внимателно да ги проучим.

— Няма защо да ги взимате, ето ги — трети ден стоят на бюрото ми. Само че в тях няма кой знае какво да се проучва. Нашият следовател е голям писател — същински Лев Толстой. Само че в обратния смисъл. „На въпроса за еди-какво си свидетелката поясни еди-кое си.“ Основното вече ви разказах, а с тези протоколи само ще си вземете беля на главата. И ще почнете да разговаряте с жена си като нашия следовател: „Относно вечерята, ти обръщам внимание…“

— В къщата на Гармаш трябва да се направи обиск още веднъж.

— Ходихме вече три пъти.

— Ще идем и за четвърти.

— Дадено. Имам в резерва още една прокурорска заповед за обиск, ето я. Още сега ли отиваме?

— Да.

— Ами добре — съгласи се капитан Воронин. — Само нека прибера следственото дело в сейфа… Всъщност, Александър Борисович, струва ми се, че все пак открих една мъничка следа. След като най-голямата дъщеря на Гармаш се оправи от шока, нашият следовател я разпита. Не му е казала много: нищо не била видяла, нито пък знаела нещо, а онова, което знаела, вече го е разказала на милицията. Но се е изтървала на едно място. Следователят не е обърнал внимание на това, обаче аз забелязах. Ето за какво става дума. Два дни преди Гармаш да бъде убит, тя е ходила у тях — да му поизчисти, да му сготви. И докато шетала, чула, че пред къщата спира кола — сива лада. С двама мъже в нея. По същото време Гармаш седял в градината под ябълката и те поговорили с него.

— За какво? — оживи се Денис.

— Там е работата, че тя не казва. Не била чула нищо, защото миела пода. Може и да не е чула. А може и да крие. Така че си заслужава още веднъж да поговорим с нея — току-виж, че сега кандиса да ни каже?

— Ще поговорим — съгласи се Турецки.

Когато фиатът на Денис и служебната лада на капитан Воронин наближиха към номер 54 на улица „Заречна“, веднага стана ясно, че няма да има никакъв обиск. И то по простата причина, че там вече нямаше къща: тя бе разтурена греда по греда от покрива до основите, всички храсти и дървета бяха изкоренени, а почвата на парцела беше изкопана най-малко на един метър дълбочина.

На гредите, струпани до оградата, седяха трима работници и пиеха „Жигульовско пиво“.

— Здравейте, труженици! — поздрави капитан Воронин. — Къде ви е шефът?

— Стана вече три дни, откак замина за Москва. Завчера се канеше блокове за основите да докара. Обеща и на нас да плати, ама нейде се е запилял.

— Вие тук да не сте търсили имане някакво? Я гледай какво сте разкопали.

— Абе и ние все за това се смеехме, че имане търсим. Собственикът обясни, че иска да махне горния слой на почвата и да сложи друга, по-богата и плодородна. Е, мястото си е негово, той решава, няма какво да го правиш. Ама ако питаш нас, по-хубава от тази земя няма: и картофи стават, по два юмрука големи, и ягоди, и всякакви зеленчуци.

— А когато събаряхте къщурката, той тука ли беше?

— И деня, и нощя. Нийде за минутка не се отделяше и все в ръцете ни гледаше.

— А имането намерихте ли?

— Че как иначе! Един поднос от самовар, още от миналия век. И две сребърни лъжици. Е, вярно, с тях не може да се куса, щото целите са в дупки. Та това е то цялото имане.

— А някакви книжа да сте намирали?

— Какви ти книжа! Дори да е имало, отдавна са изгнили — къщата беше над стогодишна.

Турецки им показа портрета на бившия подполковник от КГБ Борис Степанович Мостовой.

— Това ли е вашият клиент?

И тримата енергично закимаха.

— Да-да! Той е. Борис Степанович. Трябва да е ваш познат, а?

— В известен смисъл — уклончиво отговори Турецки.

— Ха като го видите, му кажете, че няма аванта да седиме тука със скръстени ръце. Ако ще строи, да кара материала, щото иначе ще си намерим друга работа.

— Непременно ще му предам, стига да го срещна — обеща Турецки. — Кога, казахте, че е заминал за Москва?

— Преди три дни. С лада „Нива“ с московски номера.

Повече нямаше какво да правят тук. Върнаха се при колите и Саша попита капитан Воронин:

— Кога е било претърсвано жилището на голямата дъщеря на Гармаш?

— Вчера през деня. Някъде между един и три часа следобед. Най-удобното време. Нова сграда, никой никого още не познава. И повечето хора са на работа.

Турецки се обърна към Денис:

— Разбра ли какво значи това?

— Какво има за разбиране? Съборили са къщата, преорали са целия двор и не са намерили нищо. И са решили за всеки случай още веднъж да проверят жилището на… Как се казва голямата дъщеря на Гармаш?

— Евдокия Тимофеевна — отговори капитан Воронин. — Работи като домакин в кварталната детска градина.

— Важното е, че нищо не са открили — заключи Турецки. — И така, последната ни надежда е Евдокия Тимофеевна.

— Нищо няма да ни каже — подхвърли капитан Воронин. — Корава жена е. Отначалото изобщо не искаше да разговаря и с нашия Лев Толстой, следователя.

— Може би той просто я е притеснил? — предположи Турецки.

Воронин презрително се усмихна.

— Да, това го може добре. А между другото, в някои случаи тоя му език и поведение много ни помагат. Когато заловим някой печен мошеник, най-напред го пращаме на разпит при Лев Толстой. След един час оня започва да се жалва: махнете го тоя досадник, изтрови ми нервите, не мога да го гледам повече, пратете друг следовател. Ние му пращаме и той проговаря. Така че всички качества могат да помогнат за работата, стига да знаеш как да ги използваш. Да тръгваме — върна се към задачата Воронин. — Сега тя трябва да е в детската градина, защото по това време родителите си прибират децата…

Детската градина „Зайо Байо“ се намираше на една стръмна улица на хълма, недалеч от река Тверца. Дворът беше просторен, с хубава трева и високи борове. На вратата имаше едно старателно, но безвкусно нарисувано зайче, кой знае защо зелено на цвят, оградата също беше боядисана със зелена боя. В същия цвят бяха беседките в двора и всички люлки, катерушки, пързалки и въртележки на площадката за игра. Очевидно градината не разполагаше с много средства, но навсякъде цареше чистота и ред и това я правеше уютна и приветлива.

По алеята към изхода вървяха дечица, придружени главно от баби и млади майки, тук-там се виждаше някой баща. Отвън не чакаше нито една лека кола — сигурно детската градина беше близо до домовете на децата, но по-вероятно хората от Зареченския квартал на града не бяха от онези, които държат в гаражите си леки коли.

Няколко млади възпитателки извеждаха малчуганите на площадката пред вратата, предаваха ги на родителите им, а недалече от входната врата ги изпращаше висока широкоплещеста жена с посивяла коса и синя престилка. Тя утешаваше онези, които се разплакваха при раздялата с веселата си компания, а на другите се усмихваше и махаше с ръка за довиждане.

— Здравейте, Евдокия Тимофеевна — поздрави капитан Воронин и без да й даде време да му каже нещо, кротко я увери: — Дошли сме само за минутка. Вие се оправете с децата, а ние ще идем в беседката да изпушим по една цигара.

— Добре — съгласи се тя. — Само че няма да хвърляте фасове наоколо, тук не е пивница.

— Няма, няма — обеща Воронин.

След двайсетина минути Евдокия Тимофеевна дойде при беседката, където Воронин, Турецки и Денис пушеха, старателно тръскайки пепелта в хартиени фунийки, и недружелюбно попита:

— Пак ли сте дошли да ми вадите душата, Сергей Николаевич? Какво искате още? Всичко, което знаех, вече съм ви го казала. Или пак се е случило нещо?

— Не, слава богу — успокои я капитан Воронин. — Просто тия другари пристигнаха от Москва и биха искали да поприказват малко с вас.

— Поседнете при нас, Евдокия Тимофеевна — помоли я Турецки.

Тя се поколеба, след което приседна на крайчеца на пейката.

— Приемете моите най-дълбоки съболезнования — продължи Турецки. — Нямах щастието да се запозная лично с Тимофей Евсеевич, но неотдавна ходих в Норилск, там всички приказват за него с огромно уважение и благодарност за онова, което е направил за града.

— Какво толкова е направил?

— Как какво? Музеят за историята на Норилск.

— Че на кого ли е притрябвал!

— Не сте права. На всички им трябва, не само на учените или на журналистите, а на целия град. А и не само на Норилск. Докато съществува този музей, в паметта на хората ще живее спомен за миналото. И може би то вече никога няма да се повтори. Бихте ли ми казали защо всъщност баща ви се е заинтересувал от историята на града?

— Имал е по-малък брат, който загинал в тамошните лагери. Бил е ранен през войната, попаднал е в плен, а когато се върнал, го пратили в лагер край Норилск. И татко започна да го търси.

— Намери ли го?

— Не, документите му се бяха загубили някъде. Но оттогава нататък взе да се занимава с тия неща. През всичките седемнайсет години, които живяхме там, той се занимаваше само с музея. Сигурно вече са го разпилели?

— Какво говорите! Сега там цари образцов ред. Помещава се в две огромни зали на Дома на техниката, назначени са на щат трима научни сътрудници.

— Сетили са се! А докато беше там, татко се блъскаше сам за всичко — от сутрин до късна нощ. Вие с кого точно говорихте за татко в Норилск?

— С най-различни хора. С Вера Фьодоровна, която в момента е завеждаща на музея, с Владимир Семьонович Смирнов, бившия началник на норилската експедиция.

— Как е той? Продължава ли да кара ски?

— Владимир Семьонович? — учуди се Турецки. — Не, за съжаление. Той е много тежко болен. Има рак на задстомашната жлеза. Той си го знае, но се държи много мъжки, храбър човек е.

— А има ли бенка на лявата буза?

— Бенка ли? — съвсем се обърка Турецки. — Не помня. Не, няма никаква бенка, иначе щях да я запомня, защото съм добър физиономист.

— Явно наистина се познавате с Владимир Семьонович — неочаквано за Турецки заключи Евдокия Тимофеевна.

— Разбира се, че се познавам. Е, срещнахме се само веднъж, но разговаряхме доста време… Защо?

— Просто така… Идваха тука едни. Уверяваха татко, че са приятели на Смирнов. И че всеки ден карат ски с него. И за бенката веднага се сетиха, макар че той изобщо няма бенка.

— Да не са били двамата мъже, които са идвали при Тимофей Евсеевич два дни преди…

— Да.

Турецки извади от папката снимката на бившия капитан от специалните части Скворцов — чистача на Корееца, по прякор Диспечера, и портрета на партньора му Мостовой.

— Тези ли са?

Евдокия Тимофеевна кимна:

— Да. Добре ги разгледах. Кои са те?

— Единият е убиецът на Тимофей Евсеевич. Най-вероятно този, възрастният.

— А вие кой сте?

— Другарите са от Главна прокуратура на Русия — представи гостите си капитан Воронин. — Александър Борисович е старши следовател.

— Виж ти. И с какво е заслужил баща ми такава чест? Докато беше жив, никой не се интересуваше от него. А като умря — направо следовател от Главната прокуратура!

— За нас убийството на всеки един човек е важно дело — каза Турецки. — А следствието за смъртта на Тимофей Евсеевич аз приемам като лична отговорност. У нас има закон за охрана на членовете на Конституционния съд и на много други длъжностни лица. Ако зависеше от мен, бих приел закон за специална защита на архиварите, защото, както правилно го каза Владимир Семьонович, историята се прави от архиварите.

— Това как да го разбирам? — поинтересува се капитан Воронин.

Турецки повтори почти дума по дума обяснението, което му беше дал Смирнов в Норилск:

— Известните исторически личности извършват подвизи или престъпления, но споменът за тях се запазва в архивите. Ако не бяха те, човечеството щеше да е още в пещерния си период.

— Никога не съм мислил за това — призна Воронин.

— За какво разговаряха двамата мъже с Тимофей Евсеевич? — обърна се Турецки към Евдокия Тимофеевна.

— Ами аз почти нищо не чух. Имах работа — мих пода, готвих яденето.

— Ако нямате желание да ми кажете — недейте. Но не ме лъжете, че нищо не сте чули. Прозорците са били отворени, пейката е под ябълката, а тя се е намирала, кажи-речи, до прозорците. Преди да я изкоренят.

— Е добре, чух нещичко, разбира се — каза Евдокия Тимофеевна. — Младият повечето време мълчеше. Говореше по-възрастният. Първо взе да лъже колко добри приятели били със Смирнов, как заедно са карали ски в тундрата… А татко знаеше, че Владимир Семьонович от дълго време е болен и не излиза от къщи. После нарочно го попита за бенката…

— Баща ви е бил истински разузнавач!

— Не, той просто беше много умен.

— Да, това е нещо повече, отколкото да си разузнавач — съгласи се Турецки.

— Та после по-възрастният взе да разправя, че Смирнов им заръчал да вземат от татко някакви документи за музея. Татко каза, че отдавна ги е изпратил в Норилск, още преди половин година. Дори ме накара да намеря пощенските квитанции и им ги показа.

— Квитанциите за какво бяха?

— От време на време татко изпращаше нови материали за музея. Откриваше ги по разни книги, записваше ги на картончета и ги изпращаше. А аз носех пратките на пощата.

— Имаше ли сред тях един голям пакет, приблизително колкото шест опаковани счетоводни книги?

— Може и да е имало, не помня, много пакети съм пращала в Норилск. А ония двамата също питаха за такъв пакет.

— И какво им отговори Тимофей Евсеевич?

— Същото. Изпратил бил всичко, което е държал при себе си, а конкретно за този пакет не помнел, вече бил стар, паметта му отслабнала. А той имаше много по-добра памет от някои младежи.

— А те как разговаряха с него? Кротко? Или го заплашваха?

— Не го заплашваха. Кандърдисваха го. Дори му предложиха пари. Татко каза, че на драго сърце би им продал тия документи, само че те не са у него. След това те си заминаха. А как го казахте онова за архиварите?

— „Историята се прави от архиварите.“ Тази фраза е парола — поясни той на Денис и капитан Воронин. — През войната Смирнов е бил в полковото контраразузнаване. Паролата е условна фраза, която се използва при извънредни обстоятелства. Та те с Тимофей Евсеевич са се уговорили той да даде документацията за Имангда само на онзи, който му каже тази парола.

— И Смирнов ви е казал за нея? — уточни Евдокия Тимофеевна.

— Да. Аз трябваше да взема от вашия баща документите. Но закъснях — времето в Норилск беше лошо, летището беше затворено и загубих почти цяло денонощие, докато се прибера в Москва…

— Може ли да видя служебната ви карта?

— Разбира се, заповядайте.

Евдокия Тимофеевна внимателно я прочете, върна му я, след което каза:

— Почакайте малко, ей сега се връщам…

След четири-пет минути тя излезе от някаква барака. Носеше кофа за хранителни отпадъци, покрита с капак, отстрани с надпис: Детска градина „Зайо Байо“. Сложи кофата върху пейката, вдигна капака и извади тежък пакет, плътно обвит в найлон. Подаде го на Турецки:

— Ето ги… Когато ония двамата си заминаха, татко ми даде този пакет, като ми заръча да го скрия добре и да го дам на човека, който дойде от името на Смирнов и каже паролата. Така че вземете го.

Турецки разопакова пакета. Под найлоните бяха шестте дневника с описанията на сондажните проучвания.

Денис, капитан Воронин и самият Турецки мълчаливо впериха очи в безценната документация, заплатена на такава страшна цена.

По едно време Турецки проговори, като усещаше, че от вълнение гласът му е леко прегракнал:

— Кой ме уверяваше, че един стар и болен човек не би могъл да издържи на изтезанията? Да, безсрамие е да изискваш героизъм от такъв човек. Само той единствен може да го изиска от себе си. Евдокия Тимофеевна, вашият баща е бил велик човек. Велик, уверявам ви! Той спаси Норилск от забравата. А сега го спаси и от разграбване. Денис, в жабката на колата има една бутилка шотландско уиски, изтичай да я донесеш!

След малко тумбестата бутилка, която Турецки бе взел от ресторанта в Дома на журналистите, стоеше в центъра на масичката в беседката, а съдържанието й бе разлято в четири пластмасови чаши.

Турецки вдигна своята.

— Да пием за Тимофей Евсеевич. Велик човек беше. И истински архивар. Вечна му памет!

Четиримата станаха на крака и пресушиха чашите.

5.