Избор на оръжие

1.

В кабинета на заместник-директора на МУР полковник Грязнов се провеждаше оперативно съвещание. През открехнатата врата Турецки видя началника на Втори отдел Володя Яковлев и старши оперативния служител Олег Софронов и разсеяно плъзна поглед по майорските звезди върху пагоните на Олег. През април, когато бяха заедно с него в командировка в Иркутск по делото за убийство на професор Осмоловски9, Олег беше капитан. Издигаха се хората! На съвещанието присъстваха още двама души — лейтенант и старши лейтенант, които Турецки не познаваше. Но щом като участваше Яковлев, значи се обсъждаше някакво убийство — именно с подобен род човешка, или по-скоро нечовешка дейност се занимаваше Втори отдел.

Забелязал, че Турецки стои до вратата в съседната с кабинета му стая, Грязнов прекъсна съвещанието, излезе при него и му подаде сива картонена папка.

— Хвърли й един поглед, Денис ме помоли да ти я предам. След двайсетина минути свършваме.

— А той къде е?

— Нима не си ходил в „Глория“?

— Ходих. Но хората му са добре школувани и не ми казаха нищо, бил по задачи.

— Той е в Твер. Замина рано сутринта.

— По дяволите! Защо не вчера?

— Беше зает…

Грязнов остави приятеля си ядосано да се пита с какво ли толкова е бил зает директорът на „Глория“ и се върна в кабинета си. Турецки седна до едно от бюрата и разтвори папката.

Беше се справила изключително бързо! Само за непълни четири дни. Колко ли траеше полетът от Ню Йорк до Претория — към шест часа? Шест натам, шест обратно и два дни в града. Да, не беше като да се чудиш как да се измъкнеш от Норилск…

Турецки се замисли. „ЕКСПО“… Звучеше му познато. Спомни си, че Никитин бе посочил на Дорофеев тази фирма като бъдещ доставчик на рудодобивни съоръжения за разработката на Имангда. Сега вече всичко си идваше на мястото. О’Конър финансираше проекта на Никитин и, естествено, искаше да получи договора за правото върху доставките от Имангда. Чудесна сделка: за десет милиарда долара. Направо невероятна. Но когато прочете следващото изречение, Турецки едва не подскочи:

Боже Господи! „Възход“ — та това беше Бурбона! Ама че работа! Най-сетне бе попаднал на истинска следа!

Турецки внимателно прочете факса още веднъж.

Разбира се, не знаеше, че вече е насрочена втора среща в Гармиш, но пък в момента това ни най-малко не го интересуваше. Виж, връзката Мафърти — О’Конър — Бурбона заслужаваше особено внимание. А към тях се добавяше и колумбийския наркосиндикат, и ФБР, което моментално бе иззело от полицията делото за убийството на борсовия посредник.

Дали Кейт е била проследена? Или двамата руснаци със синия додж случайно се бяха оказали на неподходящото място в неподходящия момент? Едва ли, особено като се имаше предвид убийството на Мафърти.

Каква връзка имаше Никитин с всичко това?

Очевидно никаква, изглеждаше чист. Как бе попаднал на Мафърти? „Многобройни дребни клиенти.“ Той е бил именно дребен клиент. Станал е едър, когато е дошъл със своя проект. Какъв процент от печалбата са му обещали? Десет? Петнайсет? Надали повече. Но защо О’Конър не е учредил някакво смесено предприятие, не е оформил законово съдружието с Никитин, а е превел на негово име всичките 124 милиона долара? И то през две банки. Не, това си имаше своите обяснения: искал е да скрие съмнителния им произход. Оттук се появяваше и версията за големите печалби от борсата на Никитин. Да, О’Конър е превел парите на негово име, защото Никитин е чист. А О’Конър очевидно е искал да остане в сянка.

Всичко се подреждаше чудесно.

Вече ставаше ясно защо бяха лепнали бръмбара на Никитин.

Естествено, те сигурно са наясно, че Никитин е честен човек. Но това не им пречеше да го държат под око. Но какво би могло да означава „честност“ за тях? За тези хора такова понятие няма. Според Щирнер моралът не съществува. Но как така са се решили да оставят в ръцете на Никитин толкова много пари, без да се застраховат с нищо? Не, все пак бяха взели мерки — тяхната застраховка беше семейството на Никитин. Значи бяха засекли Кейт Уилсън още в Претория и след срещата й с Мафърти са го очистили, за да заличат връзката между О’Конър и Никитин. Вече нямат нужда от борсовия посредник, а той притежава опасна информация.

Така-така…

Но ако Бурбона и Корееца или останалите на свобода негови хора са от един отбор, защо е било нужно Бурбона да подменя бръмбара? Дали не го бе излъгал? Нима човекът, предал му поздрави от американските приятели, е просто измислица? Тогава сигурно и думите му „не можем да позволим такива сделки да ни подминават“ бяха заблуда с цел отвличане на вниманието…

Турецки се замисли. Едва ли. Бурбона беше напълно сигурен, че ще се отърве от следователя и че той ще напусне сградата на дружество „Възход“ по пътя на Бицепса: в канализацията и оттам нейде навън, където да изгние под крясъка на гаргите. В противен случай нищо нямаше да му каже.

Излизаше, че Корееца и Бурбона не са в един отбор. Но нали двамата заедно са се срещали с колумбийците? Освен това „ЕКСПО“ на О’Конър и „Възход“ са партньори.

Нещо не се връзваше…

Каква роля играеше във всичко това Дорофеев, спасил се вчера само благодарение на бронежилетката? Кой бе поставил мощния подслушвател в директния му телефон? Пономарьов? А тогава защо е бил нужен вторият бръмбар с радиус на действие половин километър? Или по-точно — на кого?

Дай да не се хващам с всичко наведнъж, реши Турецки и отново придърпа папката към себе си. Вътре имаше още няколко компютърни разпечатки.

Иззад тапицираната с черна кожа врата на кабинета се чуваха боботещи гласове. По едно време вътре влезе с голям бежов плик и тутакси излезе без него един бегло познат на Турецки лаборант от експертно-криминологичното управление на ГУВР, а след секунди от кабинета изскочиха лейтенантът и старши лейтенантът с потни и зачервени лица, все едно излизаха от баня.

— Свършихте ли? — попита Турецки. Но старшият само махна с ръка и двамата с лейтенанта тръгнаха към коридора. А гласовете иззад вратата продължаваха да боботят.

Турецки взе поредната разпечатка.

Широки полегати рамене, ниско чело, малки хлътнали очи. Турецки дори не понечи да извади снимката на Никитин — между двамата нямаше никаква прилика.

Сред компютърните разпечатки имаше още един портрет — на неизвестния мъж, който на 19 юли в 23 ч. е излязъл заедно с Кузнецов от стаята в хотел „Русия“: наглед около 50-годишен, със слабо скулесто лице и леко дръпнати като на азиатец очи, с квадратна волева брадичка, раздвоена от трапчинка по средата.

Още един господин Х!

Съвещанието при Грязнов най-после завърши. Яковлев и Софронов набързо се здрависаха с Турецки, но дори за минута-две не останаха при него да си поприказват, да разменят по някоя дума. Съдейки по загрижения им вид, те не се интересуваха от чуждите проблеми — имаха си свои предостатъчно.

— Ама какво става тук при вас? — попита Турецки, влизайки в задимения кабинет на заместник-директора на МУР.

— На, прочети това — побутна към него някаква разпечатка Грязнов.

— Не милиция, ами читалня в някаква обществена библиотека — отбеляза Турецки.

— Аха, право в раздел „Театър“ — с мрачна ирония кимна Грязнов. — Поне една от комедиите да беше попаднала тук случайно. Обади ми се Денис. От Ленинградската гара. След двайсетина минути ще бъде тук. Чети де, чети.

— За това писаха днес в „Московски комсомолец“ — проговори Турецки.

— Писаха, ама не всичко — отговори Грязнов. — Най-интересното го няма.

Турецки отново вдигна очи от листа.

— А изрично му се каза, че телохранителят не трябва да кара колата. Денис го предупреди специално. Нали помниш? И ти беше на разговора.

— Да, каза му — промърмори Грязнов.

— Гъсока ли? — възкликна изненадано Турецки. — Та той е от приближените на Бурбона, издирван е за особено тежки престъпления. Обвинен е в убийството на началник-конвоя в престрелката при опита за освобождаване на Бурбона, във въоръжен грабеж преди година, в убийството на Очиларя и сегашното покушение срещу Дорофеев! МУР разкри наведнъж четири тежки престъпления! Браво, Славка, честито!

— Не бързай толкова — намръщено отбеляза Грязнов. — Първо го изчети докрай.

— Такива ми ти работи — проговори Грязнов, забелязал, че Турецки дочита съобщението. — А ти ми честитиш.

— Дворцов и Гриценко — да не са ония двамата, които сапунисва днес? Изскочиха от кабинета ти като след баня.

— Сапунисвах ги я. И още има да ги сапунисвам. Стореното не може да се поправи, но поне другия път няма да блеят и ще си отварят очите. Не умеем да работим и това си е! Но както и да е, тук случаят е особен. Ами ако бяха попаднали на професионален убиец? Щеше да ги натръшка всичките до един.

— С какво? — попита Турецки. — В пълнителя е нямало други патрони. Впрочем Гъсока само с два патрона ли е отишъл да върши подобна работа?

— Нали затова ти казвам, че случаят е особен.

— Е, по-особен не може и да се измисли — съгласи се Турецки. — Кой ли го е ударил и го е приковал към гредата? — И изведнъж се досети: — Денис?

— Не. Неговите хора.

— А той къде е бил?

— Долу. Да контролира ситуацията. Поддържали са връзка с радиостанция. А после ги е чакал в колата.

— Какъв ден е днес, пълен със събития и новини! А кой го подучи Денис за тая работа? Ти ли?

— Аз?! — възмути се Грязнов. — Ти!

— Аз?! — на свой ред възкликна Турецки. — Та аз се върнах от Норилск само преди три часа!

— А чий е тоя глупав навик: „Да речем, аз съм Хари К. Никитин?“ Или още някой там. Не е ли твой, а?

— Добре де, мой е. А какво общо има с това Денис?

— Ами и той взе да разсъждава така. Пообикаляха неговите хора след Дорофеев ден-два и разбраха, че усилията им са безполезни — ако убиецът е професионалист, няма да го опазят. И се започна: да речем, че аз съм поръчков убиец и са ми възложили да ликвидирам Дорофеев, как ще постъпя? И така намерили решението. Започнали да наблюдават дома на Дорофеев, засекли Гъсока. Когато той се появил на тавана, те вече били там — чакали го три часа.

— Поне не се ли посъветва с теб?

— Да бе! Затърчал се е Денис да ми иска съвети! Нали знае, че аз веднага щях да й туря катинара на тая проклета „Глория“, а него самия щях да върна в Барнаул. Ще се съветва той…

— Млъкни за малко. Ти каза, че са го чакали три часа. И все пак са го оставили да стреля два пъти?

— Не са го оставили. Отклонили са цевта на пушката. И той е стрелял два пъти във въздуха.

— А онези два куршума в бронежилетката на Дорофеев откъде са дошли?

Грязнов хвърли пред Турецки големия бежов плик.

— Можеш да го прочетеш.

— Какво е това?

— Протокол от съдебно-балистична експертиза.

— Още нещо ли са открили?

— Патроните са чуждестранно производство. Съдейки по гилзите — с усилен барутен заряд. Двата куршума от този „Аншутц“…

— Има едно „но“? — предположи Турецки.

— Да. Не са изстреляни под необходимия ъгъл.

— Тоест?

— Ако се стреля от таванския прозорец надолу, към входа, ъгълът ще бъде около 40 градуса. Положението на куршумите в бронежилетката и съчетанието на дупките в шлифера и сакото доказват, че е стреляно не по-високо от втория етаж. И най-важното: тези куршуми не са изстреляни същия ден от аншутца… Но къде се бави Денис? Още е рано за задръствания по улиците.

— Нищо не разбирам. В такъв случай кога са попаднали в бронежилетката?

Грязнов извади от сейфа малка найлонова торбичка, в каквито обикновено се поставят веществените доказателства, и изсипа на писалището пред Турецки четири патрона.

— Това са патроните от аншутца на Гъсока. Момчетата на Денис са ги извадили от пушката.

Турецки ахна: патроните бяха без куршуми.

— Халосни?!

— Точно така. И това не е било покушение, а инсценировка. Шлиферът, сакото и бронежилетката са били простреляни предварително. Най-вероятно някъде извън града. Сложили са ги на някой пън и са стреляли в тях от петдесет метра. Домързяло ги е да се качат на някой бор, за да се получат нужните 40 градуса. Очевидно са решили, че номерът им ще мине. А после са устроили този малък спектакъл с градски декор. И ако Денис не беше възприел твоя идиотски метод за поставяне на мястото на престъпника, всички щяха да са сигурни, че в историята с „Трейдинг интернешънъл“ и онези милиони долари Дорофеев е бил жертвата. А най-важното — в това щяха да бъдат сигурни МУР и Главна прокуратура. И ако случаят изплава на повърхността — а той със сигурност ще изплава, — двамата с тебе щяхме да доказваме по всички инстанции, че Дорофеев е чист като света вода ненапита. А самият факт на нападението щеше да бъде най-неопровержимото доказателство за това.

В този контекст думите „твоя идиотски метод“ изглеждаха доста неуместни, но Турецки реши да не се заяжда.

— Значи според теб тази роля ни е била отредена в комбинацията на Дорофеев, а?

Грязнов кимна:

— Така изглежда.

— Къде ли са се дянали тези осемдесет и четири милиона долара?

— Добър въпрос.

— Кой знае, че това не е било покушение, а инсценировка?

— Аз, ти, Володя Яковлев и Олег Софронов. И, разбира се, Денис и хората му.

— И никой друг?

— Точно това обсъждахме днес. Решихме засега да си остане така — несполучлив опит за убийство на банкер. Убиецът се е укрил.

— А Яковлев и Софронов знаят ли, че Гъсока е бил обезвреден от момчетата на Денис?

— Не. Като му дойде времето, ще им кажа. Разбирам интимната ти мисъл. В теб се е пробудил следователят, а? Нека спи спокойно тоя приятел. Разпитал съм всички участници в тая патаклама, включително Денис и хората му. Изготвих и протокол за изземането на веществените доказателства. Ето ги — кимна Грязнов към патроните. — Но засега всички протоколи ще останат в сейфа ми.

Вътрешният телефон кратко иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Полковник Грязнов… Ти къде си?… По дяволите! Извинявай, забравих. Дай ми дежурния! — После обясни на Турецки: — Забравих да му поръчам пропуск. Дежурният?… Грязнов. Пуснете при мен Денис Андреевич Грязнов. — Затвори и се обърна към Турецки: — Ей сега ще дойде. Имаш ли още въпроси?

— Само един. Как е определил Денис деня на нападението?

— На инсценировката — коригира го Грязнов. — Вчера сутринта Макс се е натъкнал на някакъв хакер в компютрите на Народната банка и е успял да разбере, че той е проникнал от външнотърговско дружество „Възход“. Схващаш ли каква е работата?

— Не съвсем.

— И аз не можах да разбера веднага. Та значи приказките, че нивото на защита на компютрите в Народната банка било Б-2, са чиста измислица. Защитата им е А-1, и не просто А-1, ами с още някакви си там добавки. Макс ми обясни, ама аз така и не успях да го разбера напълно — тия момчета говорят на свой си измислен език. Но основното е, че с ниво Б-2 е защитена само несекретната информация и тази, на чието изтичане разчитат. Схващаш ли? Специално разчитат. Хакерът от „Възход“ е влязъл само за да узнаем ние, че вътре се тършува. Все едно е открил, че сведенията за сделката с оня „Трейдинг“ са изтрити от паметта и следователно вече е дошъл моментът да ударят ножа на Дорофеев. Как го каза на Денис онова за детската картинка? Очертай и оцвети? Е, ние за малко да се хванем на въдицата и да оцветим гащите… Впрочем — сети се той — ти нали ме помоли да ти намеря сведения за Алексей Сергеевич Погодин…

Турецки небрежно махна с ръка:

— Такъв човек изобщо не съществува.

— Как така? — възрази Грязнов. — Съществува, но не работи в Министерството на цветната металургия, а на съвсем друго място.

— Къде?

— Сега ще разбереш. Регистрацията му е на адрес „Благовешченски переулок“, 7-А. Това говори ли ти нещо?

Разбира се, че му говореше. Там се намираше ведомствената сграда на бившето КГБ, където всесилна служба за сигурност безконтролно настаняваше, а най-често само регистрираше своите хора, за да им осигури прикритие10.

— Но…

— Именно. Преди около две години тази сграда бе съборена. И точно преди две години твоят човек полковник Погодин от бившето КГБ, а сега ФСС, е заминал в служебна командировка. Според някои сведения — в Съединените американски щати. И не се е върнал до ден-днешен.

— Това сигурно ли е?

— Абсолютно сигурно. Изпратихме запитване до всички гранични пунктове. В обратна посока Погодин не е прекосявал руските граници. Още нещо: онези двамата, дето са следили Кейт Уилсън — Кирпичов, по прякор Кирпича, и Антохин, по прякор Тохата, фигурират в нашата картотека. И двамата са хора на Корееца…

„Е, сега вече нищо не разбирам“, помисли си Турецки и тъкмо да го изрече на глас, в кабинета, без да чука, връхлетя Денис. Приличаше на човек, изминал с кола за половин ден разстоянието до Твер и обратно. Не носеше нищо, което да отговаря на описанието на документите от архива за сондажите, които трябваше да вземе от Твер. В ръцете му се мотаеха единствено ключовете от фиата. Турецки усети, че се е случило нещо лошо. Единствената му надежда беше Денис да е оставил документацията в колата.

Грязнов-младши преполови гарафата с топла вода, тръшна се на съседния стол и запали цигара.

— Е? — не издържа Турецки. — Къде е документацията?

— Добър въпрос, както обичате да казвате вие с чичо Слава.

— Срещна ли се с Гармаш? Беше ли си вкъщи?

— Може и така да се каже. В немския език има едно много по-точно време за вече случили се действия — Плусквамперфект. Не само минало, а отдавна минало време.

Турецки нямаше никакво намерение да обсъжда лингвистични тънкости:

— Не ти ли даде документацията?

— Не.

— Защо?

Денис смачка в пепелника току-що запалената цигара и отговори:

— Тази нощ Тимофей Евсеевич Гармаш е бил убит.

И като помълча, добави:

— А преди това е бил изтезаван…

2.

Норилският архивар-любител Тимофей Евсеевич Гармаш живееше в малка къща от селски тип в покрайнините на Твер, които изглеждаха почти като във всички стари руски градове — с гредоредни и измазани къщурки, отпред с цветна и зеленчукова градина, по няколко овошки — ябълки и вишни, а покрай оградата касис и малини. И както почти навсякъде, към тези спокойни предградия агресивно настъпваха многоетажните квартали, сякаш символизирайки идването на нови времена — толкова безлични и равнодушни, колкото и новите блокове.

Денис напусна границите на Москва малко след седем часа. В девет и половина прекоси Волга и още половин час търси улица „Заречна“. Докато обикаляше из покрайнините, прорязани от река Тверца, съвсем неочаквано попадна на нея. И веднага разбра, че няма да му се наложи да губи време в търсене на номер 54: улицата, или по-точно малката пряка, беше преградена от две милиционерски лади, камионетка и линейка на „Бърза помощ“. Синееха фуражките и униформените куртки на милиционерския кордон, зад него се тълпяха хора, които възбудено си подвикваха нещо, опитвайки се да видят иззад гърбовете на служителите на закона какво става зад летвичките на ниската оградка. Денис силно се надяваше сериозното произшествие, събрало толкова милиция и любопитни зяпачи, да е станало в някоя съседна къща, а не в тази на номер 54, но бързо намаляващата номерация на четната страна не оставяше място за съмнение. Той остави своя фиат пред номер 56 и се смеси с тълпата. Не закъсня и отговорът на въпроса „Какво се е случило?“

— Убили са собственика нощеска — разясни побеляла старица, която се подпираше на тояжката си. — Толкова сърдечен човечец беше, бодър, весел, винаги ще се спре да те заприказва. Все носеше книги от библиотеката, по три, че и по четири накуп. Често му виках: „Що не гледаш телевизора бе, Евсеич, вместо да си мориш очите.“ А той се засмее, па каже: „Има време да му се нагледам на този наш живот!“ И ей на как се нагледа. Че на кого, прости ни, Боже, нас грешните, е попречил този човек? Ей, озверяха хората напоследък. Бога забравиха!

— Разправят, че са го ограбили — обади се някой от тълпата.

— Че какво има да му грабят? — възрази старицата. — Като си помислиш само, че е живял чак в Норилск, пък и четири момичета без майка е отгледал — как става тя тая работа? А той ги изхрани, изучи, трите омъжи, само най-голямата му щерка остана мома. Последната година живя сам — обясни тя на Денис. — Най-малката роди син, та кака й повечето време живееше при нея, да й помага за детето. При Евсеич идваше през ден: да го препере, да поизчисти, ядене да му сготви. Тя извика милицията…

Отначало сержантът от кордона, към когото се обърна Денис, погледна с уважение генералската му на вид служебна карта — отгоре с двуглав руски орел, но когато я отвори и прочете „охранително-детективска агенция“, безапелационно отсече:

— Забранено е, не може. Пускаме само роднините.

Но принуден от енергичните настоявания на Денис, все пак извика началника си. Възрастният капитан бегло погледна картата и му я върна.

— Само частни детективи ни липсваха тука. Я чакай, Грязнов ли? Ти да не си син на майор Грязнов?

— Полковник вече — поправи го Денис. — Племенник съм му.

— Да не лъжеш нещо? Как са му другите две имена?

— Вячеслав Иванович. Заместник-директор на МУР. Именно той ме изпрати тук.

— Точно така! Полковник значи, а! Пък аз си останах капитан. А му бях началник, докато стажуваше в МУР. Хайде, минавай, племеннико, щом са ти здрави нервите… Защо те изпрати?

— Да предам поздрави на Тимофей Евсеевич Гармаш. От един негов познат от Норилск.

— Закъснял си, момче, малко си закъснял.

Придружен от капитана, Денис мина през градината, влезе в пруста и когато се озова в просторната стая, едва не припадна: сред невъобразимия погром, който цареше вътре, на излъскания дъсчен под лежеше по корем дребничък плешив мъж, гол до кръста, с неестествено извърната глава и провиснал дълъг кафяв мустак. Ръцете му бяха вързани зад гърба с кабел, а по кожата на гърба личеше тъмночервена следа от изгаряне с ютия.

Както по-късно призна пред Грязнов-старши и Турецки, на Денис все пак му прилоша, но не успя да се строполи, защото капитанът го свести набързо с една силна плесница и извика:

— Я се дръж бе, момче! Чуваш ли какво ти казвам!

Съдебният лекар покри трупа с един чаршаф и каза на капитана:

— Най-вероятно сърцето не е издържало. Ще уточним след аутопсията — и кимна на милиционерите: — Носете го.

Те сложиха тялото на Гармаш в носилката, оказала се твърде голяма за него, и го изнесоха от къщата. Едва тогава Денис забеляза възрастната жена, седнала на табуретка в отсрещния край на стаята. Тя гледаше в една точка пред себе си с безизразни, сухи очи. Млад мъж в цивилно облекло — явно следовател — я питаше нещо, но тя не отговаряше.

Накрая следователят се отдръпна.

— В шок е — заключи той, — трябва да се откара в болницата. После ще я разпитаме…

— Това е най-голямата дъщеря на Гармаш, Евдокия Тимофеевна, работи като домакин в детската градина — обясни капитанът на Денис. — Тя ни съобщи, че баща й е убит.

Денис остана в къщата още към час и половина, за да наблюдава обиска. Всъщност нямаше какво толкова да се претърсва: скромна покъщнина и съвсем малко дрехи, сред които дебел черен кожух и тежки геоложки ботуши с козината навън. По пода на двете стаи бяха разпилени огромно количество листове от ученически тетрадки и плътни картончета като библиотечни фишове, изписани с дребен четлив почерк. Всичко писано в тях се отнасяше за Норилск. Денис вдигна няколко от тях и прочете:

— Как е, племеннико, оправи ли се? — попита капитанът. — Не се притеснявай, на всекиго се случва.

— Ще свикна — отговори Денис.

— Не, с това човек не може да свикне. Няма да припадаш, вярно, ама да свикнеш… Не, момче, с това не се свиква. Колко трупове са видели очите ми! И всеки път сякаш ми откъсват частица от сърцето. Дори понякога си мисля: ами когато ми откъснат и последното, какво ще остане от мен — празна униформа?

Денис попита:

— Дали сред вещите на убития е намерен един голям пакет? Приблизително колкото шест счетоводни книги?

— А какво има в него? — настръхна капитанът. — Пари ли?

— Не. Какви ти пари! Документи за историята на Норилск. Някакви материали, нещо подобно — кимна той към разпилените на пода хартии.

— Май не си спомням… Я чакай. — Той извади протокола за обиска, изготвен от старши лейтенанта, прегледа изписаните страници и потвърди: — Не, няма нищо. Важно ли е?

— За Тимофей Евсеевич всичко, свързано с историята на Норилск, е било важно.

— Да, историята. Уж е наука, така да се каже, за минали събития. А понякога ги сервира в настоящето такива, че да се хванеш за главата. Я ела, племеннико, и без нас ще свърши обискът. Да идем в кабинета ми да му ударим по една чашка, както навремето с чичо ти след тежко дежурство.

— Благодаря — отказа Денис. — Чака ме път, трябва да се връщам в Москва.

— Е, потегляй тогава — съгласи се капитанът. — Предай поздрави на Вячеслав Иванович. Кажи му — от бившия старши лейтенант, а сега и навеки капитан Серьога Воронин. Може и да ме помни…

— Разбира се, че го помня — каза Грязнов-старши, когато Денис приключи разказа си. — Сериозен мъж, работлив и усърден. Хване ли се за нещо, не го пуска и чопли, докато не го разнищи докрай. Значи не му е потръгнала службата. А може би е станало така именно заради честното му усърдие. Но щом е казал, че пакета го няма, значи наистина го няма. — Грязнов се обърна към Турецки: — И какво представлява тая документация? Разказвай, твой ред е.

Разказът на Турецки за пътуването до Норилск продължи около час. След това още около два часа обсъждаха натрупалата се информация, въртяха и сукаха, за да построят някаква що-годе цялостна версия. На пръв поглед фактите бяха предостатъчно, но и дума не можеше да става за приемливо обяснение. Нещо не се връзваше, не пасваше, откъдето и да го погледнеха.

Обмислиха дори вероятността в убийството на Гармаш да е участвал Никитин. Но веднага се отказаха: времето не съвпадаше. Служителите от „Външно наблюдение“ на „Глория“ бяха подхванали форда му още от Внуково от момента на пристигането му и едва днес Никитин им се бе изплъзнал на естакадата при Савеловската гара.

— Не ми харесва тоя Хари К. Никитин — заключи Грязнов-старши. — Не ми харесва и това си е. Още щом се появи, и едно след друго се заредиха: взрива на „Восток-5“, убийството на Кузнецов, на Очиларя, на Мафърти, а сега и на Гармаш. Описанията на заподозрените се различават, а и времето не съвпада, но въпреки това долавям нещо подозрително. И най-важното — всичко има една-единствена цел: да се понижи курсът на норилските акции. Не е ли така, какво ще кажеш?

— Според тебе излиза, че той е дошъл тук с цял екип — възрази Турецки. — Не. Не е такъв човек. Не ми се вярва, че би се решил на подобно нещо.

— А е намерил смелост да каже, че е спечелил на борсата сто двайсет и четири милиона, нали! — напомни Грязнов-старши.

— Така е. Но пък може да не е искал да въвлича Дорофеев във всички подробности. И между другото, постъпил е правилно.

— А знаете ли какво ме учудва най-много? — намеси се Денис. — Аз вече половин година обикалям из Москва и все още не мога да се ориентирам къде да направя обратен завой и къде да завия. А пък на савеловската естакада и дяволът би се объркал. Откъде този човек познава толкова добре Москва? Нали е от Ленинград?

— Добър въпрос — отбеляза Грязнов-старши.

— А мен ме учудва друго — каза Турецки. — Защо досега не е отишъл в Ленинград? На негово място аз още първия ден щях да хвана самолета и да замина.

— И какво да прави там? — попита Денис.

— Как какво? Дъщеря му живее там.

— И какво от това? — обади се Грязнов-старши в подкрепа на Денис. — Жена му го е зарязала, дъщеря си не е виждал от двайсет години. За него те вече са чужди хора.

— Какви сте и двамата! — ядно възкликна Турецки. — Хвани единия, удари другия! И дъртия, и младия като бездомни песове! Ако имахте семейство и деца, нямаше да разсъждавате така. Чужди хора! Хич не ме интересува дали жена ми ме е зарязала, дъщерята си е дъщеря! Нищо не разбирате от живота! Е добре. Щом като той не иска, ще се наложи аз да отида в Ленинград…

3.

Казват, че професията свързва човека с обществото. Интересно кой ли идиот го е измислил? Заслужава да го пъхнеш в кожата на следовател или в каквато и да е милиционерска униформа, та да видим тогава за каква връзка би разсъждавал и по-точно с кое общество. С обществото на бандитите, убийците, продажните чиновници, мафиотите от всякакъв калибър — от Бицепса до Корееца и Бурбона. Сигурно онзи капитан от Твер, Серьога Воронин, е прав: „С това не се свиква. И всеки път сякаш ми се откъсва частица от сърцето.“ И накрая се чувстваш опустошен. Или все пак може би не е точно така?

Май не е.

Разбира се, че не е, сърцето ти се запълва от хората, с които си се срещнал по време на разследването. Обикновените, честните хора, които в душата си почитат Бога, макар че понякога дори сами не подозират за това; хората, чиято ежедневна доброта на мрачния фон на сегашното смутно време понякога изглежда като граждански подвиг.

Да вземем например това дело. Барух Соломонович Николски, обезобразен за цял живот от черната норилска виелица. Андрей Павлович Шчукин в своя хемингуеевски пуловер. Скромни, обикновени хора. Но в постоянството, с което цял живот са вършили и продължават да вършат работата си, има нещо достойно за възхищение.

Старият норилски прокурор Ганшин, дръзнал през седемдесетте, времето на най-убийствения застой, да запрати житейското си благополучие под колелата на набиращия скорост позорен политически процес. И го е спрял. Завинаги.

Началникът на експедицията Владимир Семьонович Смирнов, рискувал в името на истината не само кариерата, но и свободата си. Свободата — не по-малко.

А и самият Никитин въпреки мнението на полковник Грязнов изглеждаше добър човек — имаше някакво достойнство, благороден идеализъм в яростната защита на личната позиция, в целия му странен, преизпълнен с коренни преломи живот. Трудно би било да се разчита, че срещата с бившата му съпруга и с двадесет и три годишната дъщеря би дала някаква нова информация, но подобна възможност не бива и да се пренебрегва. Турецки не можеше да отиде в бившия Ленинград — сега с благословията на бившия кмет Собчак — Санкт-Петербург — само защото Никитин му беше интересен. Все пак делото беше много по-важно от чувствата на когото и да било, дори на следователя Турецки.

Както обикновено, „Червената стрела“ навлезе и спря под сводовете на Московската гара в Санкт-Петербург в осем часа сутринта. Това беше много удобно за хората, които идваха тук в командировка: разполагаш с цял ден, можеш да си свършиш работата и вечерта да се върнеш в Москва пак със „стрелата“. Сега обаче този ранен час ни най-малко не улесни Турецки: беше събота, всеки иска да се наспи след изминалата работна седмица и би било грехота да нарушава утринната му почивка без особена нужда. Ето защо около два часа той обикаля безцелно по Невския, Дворцовия площад и крайбрежния булевард на Нева, като машинално отбеляза, че улиците тук са по-чисти отколкото в Москва, но са някак по-безжизнени: с много по-малко сергии, павилиони и реклами, а и самите хора изглеждат сиви и безлични, не са така пъстро облечени като в Москва. В десет часа той слезе в метрото и потегли към Василиевския остров, където — според справката, подготвена от началника на отдела за охрана на Народната банка Пономарьов — живееше бившата съпруга на Никитин — Олга Николаевна Новикова.

Тя обаче отдавна не живееше там. Сегашните собственици на жилището — млада съпружеска двойка, които тъкмо изкарваха на площадката пред апартамента висока количка с бебе — обясниха на Турецки, че преди пет години са направили замяна с Олга Николаевна: те са й отстъпили тристаен апартамент на улица „Моховая“, а в замяна са получили нейния едностаен, където Олга Николаевна е живеела с дъщеря си, и двустайния на майка й, възрастна жена, останала сама след смъртта на мъжа си. Адресът ли? Как да не го помнят, та нали там са израснали: „Моховая“ 34, ап. 12.

— По-точно аз съм израснала там — отбеляза младата съпруга, която очевидно диктуваше положението в семейството. — А мъжът ми живееше с родителите си на „Лиговка“. Вие случайно да не сте моряк?

— Не. Защо да съм моряк? — учуди се Турецки.

— Ами идваха да я търсят тук някакви моряци. Носеха й пари от бившия съпруг. Той е някъде в Африка или в Австралия. Наистина, това беше отдавна, преди две-три години. После научиха новия й адрес. А вие какъв сте й?

— Просто познат. Навремето работехме заедно в Норилск — намери Турецки най-безобидното обяснение. — Та сега по някаква случайност дойдох в Питер и реших да я навестя.

— Поздравете я от нас. Тя е много мила дама. Само че фамилното й име не е Новикова, а Никитина. Новикова е името на майка й.

Простото обяснение беше достатъчно за другите, но за самата Олга трябваше да се измисли нещо по-достоверно. След известни колебания Турецки реши да не измисля нищо, да й каже всичко както си е в действителност. Разбира се, без излишни подробности, за да не я разтревожи.

Когато Олга Никитина му отвори, Турецки мислено си отбеляза, че определението „много мила дама“ е най-подходящото за нея. Тя беше между четиридесет и петдесетгодишна — граничната възраст за жените: когато я стигнат, някои се превръщат в дебели равнодушни лелки, други в кльощави, зли махленски кавгаджийки и клюкарки, а трети сякаш свалят от гърба си по десет, дори по петнайсет години; преживените тревоги и неприятности, а кой ли не минава през тях, а се превръщаха във всеопрощаващо кротко добродушие, придаващо на повехналите им лица някаква особена привлекателност, каквато може би не бяха притежавали дори на младини.

Та такава беше Олга Никитина. Гъста, леко прошарена коса, прибрана на кок, паднал кичур на едната буза, дълга домашна роба от някаква светла копринена тъкан, която я правеше още по-женствена и млада, гердан от едри дървени мъниста и също такава гривна на ръката. Не всякоя жена можеш да видиш в подобен вид в събота сутрин.

— Защо ме оглеждате така? — попита тя, когато Турецки, след като й се представи, приключи с първоначалното си обяснение, че наскоро е бил в Норилск, срещал се е с колеги на бившия й съпруг и би желал да си поприказва с нея.

— Мечтая си и моята съпруга някога да заприлича на вас — съвсем искрено отговори той.

Никитина се усмихна.

— Благодаря за комплимента. Заповядайте, влезте… Пушите ли?

— Мога и да не пуша. Но не за дълго.

— Тогава ще идем в кухнята. Това е единственото място, където дъщерята ми разрешава да пуша. Имаме си бебе — поясни тя. — Момченце. Тези дни ще навърши половин годинка. Игор Никитин…

Докато обясняваше за внука си, тя вече сипваше в медно джезве кафе и захар, а после включи газта и сложи на масата две порцеланови чашки. Явно семейството живее в охолство, машинално отбеляза Турецки, оглеждайки просторната кухня, която по-скоро би трябвало да се определи като трапезария: нов красив бюфет в стар стил, овална маса с орехови тапицирани столове.

— Никитин ли казахте? — попита той. — Нима дъщеря ви не е взела името на съпруга си?

— Помолих я да запази името на баща си.

— А другата му дъщеря се казва Олга — сети се Турецки.

Тя смаяно възкликна и, кажи-речи, изохка:

— Как?!

— Олга — повтори той и в същата минута разбра колко нетактично е постъпил.

Никитина се отпусна на стола и уморено сложи ръце на коленете си.

Джезвето кипна, каймакът преля и засъска, като заля котлона и изпълни кухнята с мирис на изгоряло кафе.

Олга Николаевна не помръдна.

Турецки скочи и изключи котлона. В кухнята надникна млада жена в домашен халат и с тъмна като на Олга Николаевна коса, но пусната свободно, и попита:

— Какво загоря? Защо плачеш, мамо? Какво се е случило? — обърна се тя към Турецки. — Защо мама плаче? Какво й казахте? И въобще кой сте вие?

— Остави ни, ако обичаш — помоли Олга Николаевна.

— Кой е този човек? — настояваше дъщерята.

— Този човек знае за баща ти много повече от мен.

— И аз искам да знам! — заяви младата жена и решително седна до масата.

— Свари ни тогава по едно кафе. Дъщеря ми — Катя.

— Да, разбрах вече — каза Турецки.

— Извинете… — Олга Николаевна попи очите и бузите си с крайчеца на носна кърпичка и извади от тясната кутийка на масата дълга и тънка черна цигара. Турецки галантно щракна със запалката си.

— Благодаря… Той има ли още деца?

— Двама синове. Големият е на четиринайсет години и се казва Константин. Вторият е на единайсет, Пол. А дъщерята е осемгодишна.

— А тя как се казва? — попита Катя.

Турецки колебливо отговори:

— Олга.

Няколко секунди Катя мълчаливо го гледа, после сложи джезвето на масата.

— Кафето е готово, мамо — поривисто я прегърна и целуна по бузата. — Прости ми. Поговорете си, няма да ви преча. После ще ми разкажеш.

И излезе от кухнята.

— Вие нищо ли не знаехте за него? — деликатно се поинтересува Турецки.

— Нищо. Освен че е жив и че нещата при него вървят добре. Изпращаше ни пари — обясни тя. — По случайни хора, които идваха в Ленинград. Отначало по наши моряци от „Океански риболов“, техните кораби се отбиват в Халифакс11 за прясна вода и хранителни продукти. Той се уговаряше с някого от екипажа, като, естествено, му плащаше за услугата. Когато се връщаха, те ми предаваха парите. По-късно пратките започнаха да идват от Кейптаун, също по моряци. И едва през последните години взе да превежда парите във Външнотърговската банка, където ми откри сметка. Без неговата помощ щеше да ни бъде много трудно.

— А не ви ли пишеше?

— Получих само едно писмо. Преди месец и половина. Много кратко — че може би скоро ще дойде в Русия. Вътре беше сложил и няколко свои снимки. Вие какво знаете за него?

Тя изслуша разказа на Турецки, без да го прекъсва. Когато той замълча, попита:

— А Джоан какво представлява? Вие познавате ли я?

— Не. С нея се срещна една моя позната от Ню Йорк. Именно тя ми разказа всичко. Както тя каза, Джоан е най-голямото откритие на Никитин. Но очевидно греши. Аз мисля, че все пак най-голямото му откритие сте вие.

— Благодаря. Не се безпокойте, повече няма да плача… Пийте си кафето. И не се стеснявайте, запалете си цигара, виждате, че аз пуша… Колко странен е животът. През последната година в Норилск, когато щяха да го съдят, а по-късно тук, в Ленинград, живеехме в страшна мизерия. Катя боледуваше, в дома ни почти всяка нощ нахълтваха за обиски, по петите ни вървяха копои — най-нагло, без да се крият, — после съдебни дела, психиатрия, арести… същински ужас. А сега си давам сметка, че това е бил най-щастливият период в живота ми. Че съм имала невероятен, приказен късмет да живея с такъв човек… Странно, нали?

— Вие сте поискали развод, защото сте се уморили от всички тези неприятности, така ли?

— Не, той ме накара да поискам развод. Чувстваше, че няма да го оставят на мира и пак ще го арестуват. Не искаше заради него да бъда уволнена от работа. По това време работех в „Дипроникел“ като младши научен сътрудник. Но все пак ме уволниха… Това са минали истории. Какво ви накара да дойдете при мен?

— Игор Константинович е работил в Имангда…

— Наричайте го просто Игор.

— Добре. Игор е работил в Имангда и доколкото знам, е намерил там излаз на рудна жила.

— Да, през четвъртия сезон. През първите три аз бях с него, а после се роди Катя и се наложи да си остана вкъщи.

— Сега отново изниква въпросът за разработването на Имангда. Но отчетите на Игор ги няма в архивите на експедицията. Загубили са ги.

— Как така са ги загубили?! — изненада се тя. — Как може да ги загубят? Та това е безценна документация!

— Иззели са ги от архива на експедицията като веществени доказателства по време на следствието, след което са останали сред материалите на углавното дело, откъдето са изчезнали.

— Какви мръсници! Извинете, но не знам по-точна дума. Изчезнали! Та това са четири полеви сезона! В жестоки условия! Сам-сами! Без радиостанция, без никаква връзка! В средата на третия сезон той си счупи ръката, падна от един сипей. Едва не се побърках. Открито счупване, а най-близкият лекар беше в Норилск, на сто и двайсет километра. Как ли не го молих да оставим всичко и да отидем в града. Не и не, беше упорит като магаре. Слава богу, размина се без инфекция. Наистина ръката му зарасна накриво. Лявата, малко над китката. Загубили ги! По-добре да си бяха загубили кокошите мозъци, никой нямаше да забележи. Подобно нещо може да се случи само у нас, в Русия. Каква е тази проклета от Бога страна…

Турецки изчака тя да се поуспокои и попита:

— Той не е ли правил копия от описанията на своите маршрути?

— Правеше си, доколкото можеше.

— Запазиха ли се тези копия?

— Не. Взеха ги при един обиск. Заедно с екземплярите от неговата „Наказателна психиатрия“, броевете на „Хроника на текущите събития“ и документацията на Хелзинкската група. Когато започна перестройката, аз се опитах да ги взема от архива на централата на КГБ на „Литейна“. Отговориха ми с официално писмо: всичко е унищожено, тъй като е изтекъл срокът за съхранение. Сигурно са ме излъгали, нали?

Турецки сви рамене.

— Може би. А може и наистина да са ги унищожили. Защото, ако решат да съхраняват всичко, ще трябва да се построят още три-четири такива „големи къщи“.

— И така всичко изчезна. Не ми остана нито едно писмо, нито една снимка. Имам само няколко снимки от норилския период, и то защото седяха у майка ми, бях й ги пращала от Норилск. Сега ще ви ги покажа…

Олга Николаевна излезе от кухнята и след две-три минути се върна с няколко черно-бели любителски снимки.

— Тук сме в Имангда през първия ни полеви сезон. Пролетта на седемдесет и първа година… Това е селцето на сондажниците. Затворено. Към петдесет бараки, всичките празни. Отначалото много ме беше страх. Скръцне ли от вятъра някъде дъска — изтръпвах от ужас. Знаете ли кое е най-страшното в тундрата? Не да срещнеш мечка, а човек. Това тук е нашият хидрогеохимически отряд — Мартинич ни снима, радистът…

— Този Шчукин ли е? — посочи Турецки позната фигура.

— Да, Андрей Павлович… Този е нашият колектор. Това тук съм аз, такъв невзрачен дребосък съм била.

— А този кой е? — попита Турецки, сочейки висок млад мъж с голяма шапка.

— Как кой? Ами това е Игор.

Турецки взе снимката и започна внимателно да я разглежда.

— Вас ви познах. Шчукин също. А него… Нима е възможно човек да се промени толкова? Макар и да е минал почти четвърт век…

Той извади от джоба си плика с цветните снимки на Никитин и ги сравни — нямаше никаква прилика.

— Кой е този мъж? — заинтересува се Олга Николаевна.

— Игор Никитин. Сниман е това лято.

Тя с недоверие вдигна очи към него.

— Какво говорите! Това не е Игор. Изобщо не си прилича. Освен че и той така е побелял.

— Сигурна ли сте? — предпазливо попита Турецки.

— Абсолютно! Да не мислите, че не бих го познала? Дори и след петдесет години! Момент. — Олга Николаевна отвори вратата на кухнята: — Катюша, донеси ми писмото от татко ти, то е някъде в твоята стая.

Никитина взе от ръцете на дъщеря си голям бял плик с разноцветни марки и извади от него четири цветни снимки. Всички те бяха направени край сонда, стърчаща на някакво плато. Две от тях бяха заснети в общ план: едната показваше как мъж, облечен в риза с къси ръкави и шорти, скача от малък хеликоптер с прозрачна кабина, а на втората същият мъж разговаряше с чернокожи работници със защитни каски. Другите две снимки бяха заснети в едър план: отново същият мъж с коркова тропическа каска и пак гой, но гологлав: късо подстригана съвсем бяла коса, долната половина от лицето му — загоряла от слънцето, а челото — светло, предпазено от каската. Торбички под очите, забележимо подпухнало лице, спокоен уморен поглед.

Турецки постави тази снимка до фотографиите, направени от хората на Пономарьов. Нямаше съмнение: двамата бяха съвсем различни мъже. Единственото сходство между тях бяха побелелите им коси. И толкоз.

Олга Николаевна с тревога го наблюдаваше. Турецки се помъчи да си придаде нехаен вид.

— Каква глупост — проговори той. — Всичко са объркали. Аз съм от вестник „Нова Русия“. Ето картата ми… Искахме да пуснем интервю с Никитин, когато пристигне в Москва. Във връзка с Имангда. Колко хубаво стана, че се срещнах с вас. Иначе щяхме да се насадим на пачи яйца. В историята на журналистиката вече има един известен подобен случай. В печатницата объркват филмите и вестникът излиза със заглавие: „Генерал де Гол приема парада на Френския легион“. А самата снимка представлява овчар със стадо овце. И се вдига страхотен скандал. Има още една любопитна история. Млад журналист от ведомствения вестник на Клайпедското параходство вкарва в очерка си „за освежаване“, както казваме ние, следната сценка: моряците се забавляват на предната палуба с един плъх, на който са вързали за опашката консервна кутия. И неочаквано след два дни всичките ни търговски кораби получават забрана да влизат в чуждите пристанища, като причина за това се изтъкват плъховете, с които са пълни. За доказателство им послужил очеркът във вестника. Естествено, журналистът веднага бе уволнен, но доста време след публикацията му сърбаха попарата, която беше надробил. И такива неща са се случвали… Ще ми позволите ли да взема тази снимка със себе си? Ще я преснимаме и веднага ще ви я изпратим обратно.

Олга Николаевна колебливо се съгласи:

— Е, щом се налага… Но много ви моля, не забравяйте да ми я върнете.

— Давам ви честната си дума.

Все пак Турецки не бе съумял да разсее напълно тревогата й.

— Случило ли се е нещо с него?

— Какво може да се случи? Моята позната го е видяла в Претория преди три седмици — най-хладнокръвно излъга той. — Него, Джоан и децата.

Олга Николаевна недоверчиво поклати глава.

— Не знам защо, но напоследък често си мисля за него. Имам някакво лошо предчувствие…

Аз също, помисли си Турецки, но премълча.

Същата вечер той се върна в Москва с влака. И първият въпрос, който зададе на Ирина, когато му отвори вратата, не беше нито за нея, нито за Нинка, нито дежурното наред ли е всичко, а я смая със своята нелепост:

— Ти чувала ли си песента на Пугачова „Ах какъв мъж беше, същински полковник“?

— Разбира се.

— И за какво точно се пее?

— Не си спомням думите, но… Някаква келнерка се запознава с интересен мъж, същински полковник. Той я води в ресторант, черпи я с коняк — естествено, за нейна сметка. А после се разбира, че е най-обикновен криминален престъпник, представил се за полковник. Защо те интересува?

— Престъпник ли? — уточни Турецки.

— Даа.

Той помълча, съсредоточено обмисляйки нещо, след което заключи:

— Умна песничка!

4.

Из рапорта на оперативно-следствената служба на 9-о управление при МВР на РФ: