Изиграният

13.

Таша каза на Куин, че е отседнала в малък мотел във Вирджиния, на двайсетина минути път от столицата. Планът му бе да я остави там. По-нататъшните й действия си бяха неин проблем. Той лично смяташе да се върне в Лос Анджелис и да използва други методи, за да разбере къде е изчезнала Джени. Имаше обаче един човек, с когото искаше да поговори, преди да замине.

На половината път до мотела на Таша Куин извади телефона си и се обади на Нейт.

— Искам да ми намериш един адрес.

— Дадено. Име?

— Дерек Блекмор.

— Нещо друго няма ли да ми дадеш?

— Би трябвало да е в района на Вашингтон. Или поне за последно беше там.

— Добре. Ще видя какво мога да направя.

— Нейт, няма да го намериш в нито един указател.

— Не съм и очаквал.

— Искам да ми изпратиш адреса до половин час.

— Разбира се, че искаш — отвърна Нейт.

Таша му показваше пътя до мотела. Когато го наближиха, Куин видя, че е от онези стари сгради от седемдесетте. Грозно място с четиридесет стаи в една-единствена двуетажна сграда. Казваше се „Ламбърт Мотор Хотел“ и колкото и да е странно, изглеждаше доста оживен. Повечето от местата за паркиране бяха заети.

— Аз съм на първия етаж — каза тя. — Стая осемнадесет, в дъното.

Куин отби в паркинга и бавно продължи към края на сградата.

— Можеш да ме оставиш и ту…

Куин я погледна. Тя се взираше покрай него към сградата, изглеждаше объркана и уплашена. Куин се обърна да проследи погледа й.

Стая 18 зееше отворена.

Таша понечи да отвори вратата на колата.

— Не — спря я Куин. — Сниши се.

— Какво?

— Скрий се. Да не те видят.

Таша се сниши на седалката, а той мина покрай стаята, направи обратен завой и пое обратно към улицата. На половин пряка по-надолу спря колата до тротоара и изключи двигателя.

— Някой знае ли къде си отседнала?

— Не — каза тя. — Аз… Боже мой.

— Какво?

— Когато се обадих на приятеля си в Хюстън да ми уреди покана за изложбата, той ми даде един номер, на който да уговоря подробностите. — Таша погледна към Куин. — Използвах телефона от стаята.

— Значи някой от изложбата може да е научил къде си отседнала.

— Глупава постъпка — рече тя и разтърка челото си. После погледна назад към мотела. — Мислиш ли, че са те?

— Може камериерката да е забравила вратата отворена.

— Не го вярваш, нали?

Куин се наведе към нея и посегна към краката й.

— Какво правиш? — попита тя и леко се дръпна.

Без да отговори, той пъхна ръка под седалката и извади пистолета.

Тя се ококори, но не каза нищо.

Куин отвори вратата и излезе.

— Стой тук. Сега се връщам.

Вместо да тръгне към стаята й, той обиколи мотела по малката сервизна пътека. По стената имаше прозорци, но завесите им бяха дръпнати. Закрит беше и прозорецът на стаята на Таша.

Докато наближаваше края на сградата, телефонът му потрепна два пъти в джоба му — беше получил съобщение. Извади апарата и погледна екрана.

Беше от Нейт. Адрес.

Прибра телефона обратно.

Излезе от сервизната пътека и се озова в дъното на паркинга. Като придържаше пистолета до тялото си, заобиколи късата страна на сградата и се качи на тротоара, минаващ покрай стаите на първия етаж.

Стая 18 бе на три врати от него. Куин набързо огледа паркираните наблизо коли. Всички бяха празни. Чуваше звуците на телевизори от няколко стаи, но отвън нямаше никого.

Тръгна бавно, като се мъчеше да прилича на човек, който се прибира в стаята си. Телевизорите в стаи 20 и 19 работеха, но завесите на прозорците бяха спуснати.

Вдигна пистолета, когато наближи стая 18. Спря на крачка от вратата. Заслуша се, но не чу нищо. Внимателно надникна през отвора.

Стаята беше тъмна, осветена единствено от оскъдната светлина от паркинга. Все пак тя беше достатъчна, за да види безпорядъка вътре.

Някой определено беше идвал тук и не бе направил нищо, за да прикрие посещението си.

Бяха обърнали всичко наопаки. Но не беше обир. Телевизорът си беше на мястото, както и телефонът и радиото с часовник. Леглото обаче беше разпердушинено и матракът бе подпрян на стената. На пода, недалеч от вратата, лежеше куфар. Беше празен, с разрязани страни. Съдържанието му бе пръснато из цялата стая. Предимно дрехи. Женски.

Също като в къщата на Джени в Хюстън, някой беше търсил нещо тук.

Куин свали пистолета и продължи напред. Нямаше нужда да влиза в стаята. Не разследваше престъпление. Достатъчно му беше да знае какво се е случило.

Върна се при колата и внимателно се огледа дали някой не ги следи.

— Е? — попита Таша, след като той се качи и затвори вратата. — Влезе ли вътре?

Куин запали двигателя и потегли.

— Не можеш да се върнеш там.

— Но багажът ми… дрехите…

— Ще си набавиш други.

— Какво е станало?

— Джени давала ли ти е нещо? — попита той. — Нещо, което би ги интересувало?

Таша поклати глава.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Нищо не ми е давала.

— Знаеш ли дали е разполагала с нещо, което да я принуди да се скрие?

— Заради това ли е всичко? Защото тя има нещо, което им трябва?

— Знаеш ли за подобно нещо?

Таша отново поклати глава.

— Нямам представа.

Куин зави наляво по улицата, която щеше да ги изведе на магистралата.

— Къде отиваме?

— Трябва да се скриеш някъде. Имаш ли приятели наблизо? Роднини?

— Тук ли? Не познавам никого освен Джени.

Куин знаеше, че трябва да се придържа към плана си и да я остави да се оправя сама. Но сега някой беше по петите й, а ако тя наистина бе приятелка на Джени, той не можеше да я изостави. Марков вече беше мъртъв. Може би Джени също. Не беше нужно да добавя и Таша в списъка на мъртъвците.

— Ще ти намеря безопасно място — каза той. — След няколко дни, най-много след седмица, ще можеш да си идеш у дома.

— Скривалище ли имаш предвид? — попита тя, сякаш й говореха на чужд език.

— Били са в стаята ти, Таша. Знаят коя си. Трябва да се покриеш.

— Ами Джени?

— Остави аз да се тревожа за Джени.

Усети погледа й, но не откъсна очи от пътя.

— Добре — рече тя.

— В смисъл? Чула си какво казах, но ще продължиш да я търсиш или ще оставиш нещата на мен?

Тя се поколеба.

— Ще оставя нещата на теб. — Онези вече знаеха коя е и тя беше уплашена. Личеше по гласа й.

— Добре.

Щеше да я отведе в хотела си и после ще реши какво да прави с нея. Извади телефона от джоба си и отново прочете съобщението от Нейт.

Първо трябваше да спрат другаде.

Дерек Блекмор живееше на час път южно от столицата, в покрайнините на Фредериксбърг, Вирджиния. Предградието се състоеше от къщи, пръснати сред оредяваща гора.

Не след дълго гората щеше да изчезне заради разширяващото се население на града. Знаците за това вече се виждаха — няколко нови къщи на различни етапи от строителството.

Вече построените бяха както едноетажни, така и двуетажни. Всяка разполагаше с обширен парцел, но за разлика от Западния бряг, в тази част на света сякаш никой не вярваше на оградите. Нямаше начин да се разбере къде свършва един имот и започва друг.

Куин зави по улицата на Блекмор. В края на всяка алея имаше пощенска кутия с ясно изписан адрес. Не му отне много време да открие кутията на Блекмор.

Подмина алеята и спря на тревистия банкет две къщи по-надолу.

— Какво правим тук? — попита Таша.

— Трябва да говоря с един човек.

— С Дерек Блекмор ли?

Куин я изгледа изненадано.

— Каза името му по телефона — обясни тя.

Той кимна и рече:

— Чакай ме тук.

— Той ще ни помогне ли да намерим Джени?

— Ще се върна след малко.

Побърза да излезе, за да сложи край на разговора, и пъхна пистолета в колана на гърба си.

Дерек Блекмор беше бивш инструктор на шпиони в Управлението. Куин никога не се бе срещал с него, но беше чувал много истории от Марков. Блекмор неведнъж бил негов пряк шеф. После бил принуден да напусне като изкупителна жертва заради гафовете в ЦРУ по време на втората война в Залива.

— Нямаше нищо общо с това — беше му казал Марков по-късно. — Много точен човек е. Някой задник над него не е чул предупрежденията му, а после посочил Блекмор за виновник.

Марков бе споменал, че Блекмор е единственият в бизнеса освен Куин, на когото вярва напълно. Помежду им нямало глупости и тайни машинации.

Така че щом Марков му се е доверявал, докато са работили заедно, може би доверието му е било достатъчно голямо, за да му каже какво става. Изобщо не беше сигурно, но в момента това важеше за всеки ход на Куин.

Къщата на Блекмор се намираше на разстояние от пътя и до нея водеше дълга алея. Полегат склон се спускаше на стотина метра от пътя, след което се издигаше отново от другата страна на малка падина. Куин чу ромон на вода там, където се срещаха двата хълма. Ручей, не по-дълбок от няколко пръста, колкото да намокриш обувките си.

В къщата светеше. Куин прие това за добър знак. Не му се искаше да буди стареца.

Тръгна бавно по алеята, като се погрижи да е на показ през цялото време. Ако искаше да получи помощ от Блекмор, промъкването в имота му не беше добра идея.

Изкачи трите стъпала на широката веранда, заемаща цялата предна част на къщата, и приближи вратата. Преди да почука, зад него се разнесе глас:

— Какво искаш?

Куин бързо се обърна, очаквайки да открие човек зад себе си, но там нямаше никого.

— Попитах какво искаш?

Този път гласът дойде отдясно. Куин погледна, но пак не видя никого.

Затърси с поглед в сенките, откъдето идваше гласът, и го видя. Миниатюрен говорител, скрит в стряхата на верандата. Гласът беше кристалночист, явно устройството бе първокачествено.

— Отговори на въпроса или се разкарай оттук.

Този път гласът дойде отляво, но Куин не погледна натам, а пристъпи към вратата и спря на крачка от нея.

— Господин Блекмор, трябва да говоря с вас.

— Не желая да разговарям. Разкарай си задника от собствеността ми или ще повикам полиция. — Този говорител беше точно над вратата.

— Стивън Марков ме изпрати.

Мълчание.

— Лъжеш.

— Не лъжа — рече Куин.

— Кой си ти?

— Джонатан Куин.

Отново мълчание.

— Докажи го.

— И как да го направя?

— Кажи ми как се запозна със Стивън.

Куин се напрегна. Беше разказвал историята само на Орландо.

— Във Финландия — отвърна той. — Марков работеше под прикритие и спаси живота ми.

— Как по-точно?

— Като преряза въжетата, на които висях от дърветата — отговори през зъби. — Като ме изведе от гората. Като ме откара до Турку и ме качи на ферибота за Стокхолм. Това достатъчно ли е? Или искате още?

Няколко секунди Блекмор не каза нищо.

— Въоръжен си.

— Да.

— Остави го на земята.

Куин протегна ръце пред себе си, после бавно посегна с дясната към кръста си. Извади пистолета, постави го на верандата и го плъзна леко към вратата. После се изправи.

След няколко секунди вратата се отвори. На прага стоеше дребен белокос мъж. Лицето му бе покрито с бръчки и тъмнокафяви петна. Носеше очила с метални рамки и дебели стъкла и беше облечен със сив анцуг на „Балтимор Ориолс“ и тъмносив клин. Най-важното от екипировката му обаче бе пистолетът „Смит и Уесън“ в дясната му ръка.

— Значи ти си чистачът — каза той. Гласът му бе изненадващо силен за такова тяло.

— А вие сте треньорът на шпиони — отвърна Куин.

— Това беше в друг живот. Какво искаш?

— Марков е мъртъв — каза Куин.

За няколко секунди помежду им се възцари мълчание. После Блекмор прекрачи прага с въздишка на примирение, взе пистолета от земята и направи знак на Куин да го последва в къщата.

— Разкажи ми.

Седнаха в дневната на Блекмор — Куин се настани на изтъркания диван, а Блекмор — на покрит с плат фотьойл срещу него. Пистолетът лежеше на масичката до стареца.

Помещението беше кошмар за интериорния дизайнер. Смесица от най-различни стилове, които не се погаждаха добре помежду си. Лоши мебели от седемдесетте до още по-лоши лампи от осемдесетте. Навсякъде имаше купчини списания, листи и книги. На масата за кафе стояха мръсни чинии, трупани с дни, ако не и със седмици.

Без да обръща внимание на обстановката, Куин разказа накратко на Блекмор за случилото се през последните няколко дни. Не спомена Таша, защото не искаше тя да се превръща в още по-голяма пречка. Не че не се доверяваше на Блекмор. Марков му бе имал доверие, а това беше достатъчно. Просто реши, че не е необходимо да разказва всичко.

— Мамка му — изруга Блекмор, когато Куин завърши. — Сигурен ли си, че е бил той?

— Сигурен съм — рече Куин.

— Направи ли ДНК проверка?

— Не. Разпознах го.

— Тези неща могат да се подправят, нали знаеш. Шибаняците имат начини да го правят. Каза, че трупът бил в лошо състояние. Това може само да ги улесни.

— Трупът беше неговият, сигурен съм — каза Куин. — Мъртъв е. Няма да се върне.

— Мамка му.

— Това, което ме тревожи в момента, е Джени. Нямам никакви доказателства, но предчувствието ми казва, че смъртта му е свързана със случилото се с нея.

— Разбира се, че е свързана.

Куин замълча за момент.

— Казахте го така, сякаш знаете нещо.

— Забрави. Няма значение, той е мъртъв.

— Ами Джени? Тя не е мъртва.

— Може и да е.

— Предпочитам да приема, че не е — каза Куин.

— Няма значение. Ти не е важна.

Куин реши да смени тактиката.

— Какво ще кажете да опитаме да разберем кой е убил Марков?

Блекмор се изсмя насмешливо.

— Наистина ли мислиш, че можеш да го направиш?

— Смятам да опитам.

— Но ти си просто чистач.

— А ти си просто един параноичен старец.

Блекмор впери поглед в него. После се надигна от фотьойла.

— Който и да е убил Марков, в крайна сметка ще получи онова, което иска. Винаги го получават — заключи той и тръгна към вратата. — Уморен съм. Време е да си вървиш.

Куин остана на дивана. Когато забеляза, че гостът му не го следва, старецът спря и се обърна.

— Късно е и не искам да говоря повече за това.

Куин не помръдна.

Блекмор направи няколко крачки обратно.

— Разкарай се от къщата ми.

— Казахте „разбира се, че са свързани“. Какво имахте предвид?

Старецът отново впи поглед в него, но Куин не трепна.

— По дяволите — изруга Блекмор. Върна се при фотьойла, но не седна. — Щом са успели да убият Марков, мислиш ли, че ще те оставят жив, след като разберат, че ги търсиш?

— Мисля, че ще стане ясно.

— Не бъди такъв глупак — каза Блекмор. — Откажи се.

— Виж какво — каза Куин, не можеше да сдържа гнева си повече. — Трябва да го направя. Нямам избор. Длъжник съм му.

— Длъжник? Имаш предвид на Марков? — Старецът едва не се разсмя. — Марков е мъртъв. Не му дължиш нищо.

Куин се опита да овладее гласа си.

— Какво имаше предвид, когато каза, че са свързани?

— Господи. Няма да спреш, нали?

— Какво имаше предвид? — повтори Куин.

— Учуден съм, че си оцелял толкова дълго, чистачо. Винаги ли си така всеотдаен?

Куин понечи да зададе въпроса отново, но Блекмор вдигна ръка да го спре.

— Зная, че са свързани, защото тя беше причината той да замине извън страната.

— Откъде знаеш?

— Ти как мислиш? Той ми каза. — Старецът въздъхна и отново седна. — Имаха си проблеми, ясно? Не ме питай за подробности. Какво разбирам аз от връзки? Сам съм повече от четиридесет години. Само проблеми. — Намръщи се. — Имала някакъв спешен проблем. Напуснала града, без дори да му каже къде отива. След като я откри, той замина, за да се опита да й помогне.

— Къде е била?

— Нямам представа.

— Никаква ли?

Блекмор го изгледа и въздъхна.

— Дяволите да те вземат — каза накрая. — Ела.